УНИВЕРСИТЕТ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ ____________________________________ ФАКЛОНОСЦИ ХVІ GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нишката на Ариадна) Изследвания в чест на акад. проф. Александра Куманова Юбилеен сборник по случай 65 години от основаването на УниБИТ София Издателство „За буквите – О писменехь” 2016 1 Юбилейно издание, посветено на: - 70-годишнината на ЮНЕСКО; - 65-годишнината на Държавния библиотекарски институт – днес: Университет по библиотекознание и информационни технологии В оформлението на корицата на изданието е използвана репродукцията на платното „Ариадна и Тезей” на Жан-Батист Реньо (1754-1829). За визията на отделните раздели на изданието са привлечени репродукциите на платната „Синьо крило”, „Глухарче”, „Различия”, „Холандец”, „Безсмъртие”, „Силна музика”, „Нов ден”, „Наблюдение”, „Волята” и „Своевременност” на Константина Константинова (1957- ) Изданието е докладвано на заседания на: 1) Катедра „Библиотечни науки” на УниБИТ, проведено на 14.12.2015 г.; 2) Факултета по библиотекознание и културно-историческо наследство на УниБИТ, състояло се на 16.12.2015 г. © Стоян Денчев – научен редактор © Николай Василев – съставител, предговор, интервю © Александра Куманова – автобиобиблиография, интервю © Диана Ралева – библиографска редакция © Силвия Филипова – библиографска редакция © Марияна Максимова – библиографска редакция © Николай Яръмов – рецензент © Милен Куманов – рецензент © Ирена Петева – рецензент © Никола Казански – рецензент © Венцислав Велев – рецензент © Владимир Манчев – рецензент © Иван Теофилов – рецензент © Университет по библиотекознание и информационни технологии, 2016 ФАКЛОНОСЦИ ХVІ Издателство „За буквите – О писменехь” ISBN 978-619-185-211-6 online ISBN 978-619-185-212-3 2 ФАКЛОНОСЦИ ХVІ GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нишката на Ариадна) Изследвания в чест на акад. проф. Александра Куманова Юбилеен сборник по случай 65 години от основаването на УниБИТ 3 Научна редакция: проф. д.ик.н. Стоян Денчев Съставител, предговор, интервю: ас. д-р Николай Василев Автобиобиблиография, интервю: проф. д.п.н. Александра Куманова Библиографска редакция: гл. ас. Диана Ралева ас. Силвия Филипова Марияна Максимова Рецензенти: проф. д.м.н. д-р Николай Яръмов проф. д-р Милен Куманов проф. д-р Ирена Петева доц. д-р Никола Казански доц. д-р Венцислав Велев гл. ас. д-р Владимир Манчев Иван Теофилов 4 TORCHBEARERS ХVІ GLORIA BIBLIOSPHERAE (Ariadne’s Thread) Studia in honorem Acad. Prof. Alexandra Kumanova A Festschrift for 65th Golden Jubilee of the University of Library Studies and Information Technologies in Sofia 5 Scientific editorship: Prof. D.Sc. Stoyan Denchev Compiler, preface, interview: Assist. Prof. Nikolay Vasilev, PhD Autobiobibliography, interview: Prof. D.Sc. Alexandra Kumonova Bibliographic editorship: Assist. Prof. Diana Raleva Assist. Prof. Silvia Filipova Mariyana Maximova Reviewers: Prof. D.Sc. d-r Nikolay Yaramov Prof. Milen Kumanov, PhD Prof. Irena Peteva, PhD Assoc. Prof. Nikola Kazanski, PhD Assoc. Prof. Ventsislav Velev, PhD Assist. Prof. Vladimir Manchev, PhD Ivan Teophilov 6 На Умберто Еко Роза вечна и безсмъртна си на всички времена – от Свети Тома Аквински до всяка търсеща душа. 19.02.2016 To Umberto Eco Rose eternal and immortal of all the time you really are – from Saint Thomas of Aquinas to the every soul in quest. 19.02.2016 7 Jubilee edition, dedicated to: - 70th anniversary of UNESCO; - 65th anniversary of the State Library Training Institute – today: University of Library Studies and Information Technologies The cover of the edition is a reproduction of „Ariadne and Theseus” by Jean-Baptiste Regnault (1754-1829). Reproductions „Blue Wing”, „Dandelion”, „Distinctions”, „Dutch”, „Immortality”, „Loud Music”, „New Day”, „Observation”, „The Will” and „Timeliness” by Konstantina Konstantinova (1957- ) are used in different parts of the edition 8 9 10 ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО Проф. Александра Куманова е библиограф, библиографовед, философ, когнитолог, доктор на педагогическите науки, действителен член на Международната академия по информатизация при ООН, Арктическата академия на науките, Ноосферната академия на науките. Тя е носител на медала за наука „М. В. Ломоносов” на Руската академия по естествени науки, професор по научната специалност „Теория на научната информация” в УниБИТ, ръководител на Студентското научно общество (2005- ) при същия университет... 1. Ако е вярно, че УМЪТ ДИКТУВА СВОИТЕ ЗАКОНИ НА ПРИРОДАТА, а ПРИРОДАТА ПОДЧИНЯВА УМА НА ЗАКОНОМЕРНОСТИТЕ СИ, би трябвало да кажем, че две са очевидните истини, които покрива научното познание в сборника GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нишката на Ариадна) [1], посветен на проф. Александра Куманова. ПЪРВАТА ИСТИНА признава логическата връзка между реалните свойства на индивидуалния ум, който познава нещата в себе си и за себе си, защото вярно разчита съдбовната обвързаност между знаците в своята лична биография. Тук не е важно да се изясни само разликата между асоциативните и логическите зависимости, защото едно са асоциациите, съвсем друго са логическите връзи между тях... Асоциативността, когато се появява в сборника, за да търси опорни точки в древногръцката митология, приобщава реалната представата за една човешка съдба към също толкова реалните представи за обществени процеси, имена, дати, природни ухания, книги, къщи и улици, формирали тази съдба. Пътят на познанието – като метафора на кълбото на Ариадна, което извежда Тезей от лабиринта на Минотавъра – субективира личността. Тъкмо тук се крие смисълът на интервюто с проф. Александра Куманова, което е финализирано на 13 февруари 2016 г. (ІІ) – индивидуалното, неповторимото, задължителното в абстрактното мислене се превръщат в логически обобщена представа за пътя към градината на забранения плод на чистото познание. ВТОРАТА ИСТИНА е обвързана с различни елементи на научния език и неговите значения, както и с архитектониката на сборника. GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нишката на Ариадна) обхваща почти всички сфери на познанието: хуманитарни и обществени науки (основно), естествознание и техника (по-рядко)... Чрез този сборник и посредством безаналоговата концепция за „инфраструктура на библиосферата – инфосферата – ноосферата” на проф. Александра Куманова, 146 автори [2] от 12 страни (Австрия, Алжир, България, Великобритания, Грузия, Иран, Полша, Русия, САЩ, Турция, Украйна, Франция) решават в общо 167 разножанрови творби реални проблеми на съвременното научно познание – 116 статии (ІІІ 1-116), 19 рецензии и отзиви (ІV 1-19), 6 интервюта (V 1-6), 12 очерци, дневници и писма (VІ 1-12), 4 превода на лирически съчинения (VІІ 1-4). Включени са и 10 фрагмента от живописни платна, създадени от Константина Константинова (сестра на проф. Александра Куманова), преподавател по изящните изкуства във Виржиния, САЩ. Всички произведения в сборника са поднесени на езика, на който са написани – български, руски, украински, полски, немски, френски, английски. Обемът на текстовете не е предварително лимитиран. Материалите са получавани в разстоянието между м. февруари и м. април т.г. [3] Сборникът се открива от уводен раздел, свързан с основните поздравления, отправени към юбиляря от институции и организации и огласени по време на Тържествената академична церемония в УниБИТ, състояла се на 15 февруари 2016 г. под ръководството на Ректора на университета проф. д.ик.н. Стоян Денчев (І 1-16), който е инициатор за това издание и негов научен редактор. Сборникът – огледално, след интервюто с проф. Александра Куманова (ІІ) – се финализира от автобиобиблиография, която е ново 2. прераб. и доп. изд. (1. изд. – 2014). Съпроводена е от свой справочноинформационен инструментариум (VІІІ). Тази вторично-документална част на сборника е финализирана на 13 февруари 2016 г., но към нея са направени допълнения за периода до 1 юни 2016 г. Библиографските редакции на този блок принадлежат на гл. ас. Диана Ралева (Институт за литература при Българската академия на науките) и ас. Силвия Филипова (Център по национална библиография на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”). Последен в сборника е разделът CURRICULUM VITAE (ІХ 1-146), в който са дадени биографичните справки за всичките автори, включени в изданието. Справките са поднесени на български, руски и английски език (както са структурирани и основните раздели на това издание), но – в случай на необходимост – се цитират сведения и на другите езици, на които творят авторите (полски, немски, турски, украински, фарси, френски) [4]. Вътрешното делене на всички раздели е по строг азбучен ред на фамилиите на авторите, представени на кирилица. Духовните лица (монаси – свещеници) са подредени по установилата се световна практика – по азбучен ред на личните имена. Когато една публикация е с повече от един автор, тя е подредена по името на първия от тях. В случаите, когато определено лице публикува даден текст (дневници, стихове и др. творби на предходни дейци), публикуващият съответния текст се третира като носещ авторската отговорност. Разделите CURRICULUM VITAE (ІХ) (с. 1699-1742), и СЪДЪРЖАНИЕ – СОДЕРЖАНИЕ – CОNTENTS (Х) (с. 1743-1768) на това издание имат допълнителната функция – да са и показалци към основния корпус. Това е 11 постигнато чрез въвеждането на единна сигнификация за всички текстове, която допълнително е диференцирана по съответните раздели във вид на информационна ризома. Разделът CURRICULUM VITAE (ІХ) – освен вербалните данни – съдържа и фотографиите на всички автори, участващи в този сборник. Разделът СЪДЪРЖАНИЕ – СОДЕРЖАНИЕ – CОNTENTS (Х) е поднесен и във вид на подробно анотирано съдържание на езиците на изданието, поради което към материалите на този сборник не се наложи привеждането на анотации и ключови думи към отделните публикации. Епиграфът на това издание, посветено на проф. Умберто Еко, е взет от научния дневник на проф. Александра Куманова (с. 7) (19 февруари 2016 г.), тъй като именно с възгледите на проф. Умберто Еко – както и с тези на проф. Ю. М. Лотман и проф. Т. А. Сибиък – тя свързва идеята за ноосферната вселена на информацията (ІІ). Поради факта, че библиографските описания, дадени в настоящия сборник, често са представени по различни стандарти за цитиране, се наложи те да бъдат уеднаквени. Това е направено според каталожното библиографско описание по международен стандарт, възприет от националната библиография преди въвеждането на новия електронен каталог през 2010 г. в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Заслугата за тази редакция принадлежи на библиографа Марияна Максимова (Отдел „Информация по култура и Булгарика” в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”; на довършителния стадий на изданието – Отдел „Култура” на Столична библиотека – София). За да бъде постигната идеална вторично-документална структура на настоящото издание, бележките и библиографските списъци на литература към отделните статии (в случаите – когато има такива) винаги се дават в края на текстовете им. В някои случаи изходният фотографски материал не бе с нужното качество, което е причината за съответното му полиграфическо изпълнение в сборника [5]. 2. СПЕЦИАЛНА БЛАГОДАРНОСТ РЕДКОЛЕГИЯТА НА ИЗДАНИЕТО ИЗКАЗВА НА: фотографската колекция на Австрийската национална библиотека за предоставената снимка на Георг Шнайдер и д-р Юлиус Ханауер (Ил. 174 – с. 66); библиотеката на Сорбоната – Париж, Франция, за изпратената снимка на Луиз-Ноел Малклес (Ил. 175 – с. 66); отдела „Специални колекции” на Библиотеката на Университета на Чикаго (САЩ) за фотографията на персонала на Библиотеката Джон Крерар през 1914 г., на която е и Аксел Джоузефсън (Ил. 221 и 221-фрагмент – с. 72). Цитираните фотографии (на библиографите със световно име Георг Шнайдер, Луиз-Ноел Малклес и Аксел Джоузефсън – кардиналии в концепцията за генезиса на библиосферата на проф. Александра Куманова) се поместват за първи път като триада в пределите на едно издание. Поради творческото гледище на проф. Александра Куманова, че библиосферата – инфосферата – ноосферата принадлежат на цялото човечество, в настоящия сборник участват както изявени учени от най-висок ранг, така и млади творци. По-голямата част публикациите в изданието се появяват за първи път на бял свят, но има и единични знакови произведения, които се препечатват (в тези случаи е посочен първоизточникът). Сред интервютата има и такива, които са взети в по-ранни периоди, но тъкмо в настоящото издание се публикуват за първи път (всички те са датирани) (V 1-6). Специална благодарност за получаването на някои от материалите от Русия редколегията на изданието дължи на редактора на списанието „Вестник Санкт-Петербургского государственного университета” и научното периодично издание „Труды Санкт-Петербургского государственного института культуры” Марина Евгеньевна Лисовская (Санкт Петербург, Русия). По време на всички стадии на работа над изданието са безценни и решаващи съдействието, ерудицията и знанията на неговите рецензенти: проф. д.м.н. д-р Николай Яръмов, проф. д-р Милен Куманов, проф. д-р Ирена Петева, доц. д-р Никола Казански, доц. д-р Венцислав Велев, гл. ас. д-р Владимир Манчев, г-н Иван Теофилов. Бележки 1. Вж наст. сб. 2. Имената на авторите – вж в библиографското описание, поместено в края на тази книга (с. 1769-1771). 3. Сб. се издава във връзка с решение на Факултета по библиотекознание и културно-историческо наследство на Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), огласено на заседание от 16.12.2015 г. 4. На работата, написана на украински език, е направена подробна справочна анотация на руски език, прерастваща в реферат /ІІІ 52/). Материалът е поръчан от редколегията на изданието. 5. Предпечатната подготовка и компютърната графика на изданието е осъществена през първата половина на т.г. и е изцяло лично дело на неговия съставител. Д-р Николай Василев 12 ПУТЬ ПОЗНАНИЯ Проф. Александра Куманова – библиограф, библиографовед, философ, когнитолог, доктор педагогических наук, действительный член Международной академии информатизации при ООН, Арктической академии наук, Ноосферной академии наук. Она награждена медалью им. М. В. Ломоносова Российской академии естественных наук, профессор по научной специальности „Теория научной информации” в УниБИТ, руководитель Студенческого научного общества (2005- ) этого же университета... 1. Если верно, что УМ ДИКТУЕТ СВОИ ЗАКОНЫ ПРИРОДЕ, а ПРИРОДА ПОДЧИНЯЕТ УМ СВОИМ ЗАКОНОМЕРНОСТЯМ, следовало бы сказать, что существуют две очевидные истины, покрывающие научное познание в сборнике GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нить Ариадны) [1], посвященном проф. Александре Кумановой. ПЕРВАЯ ИСТИНА признает логическую связь между реальными свойствами индивидуального ума, познающего вещи в себе и для себя, ибо он верно рассчитывает судьбоносную взаимосвязь между знаками в своей личной биографии. Тут важно не только выяснить разницу между ассоциативными и логическими зависимостями, потому что ассоциации – это одно, а логические связи между ними – совсем другое... Ассоциативность, когда она появляется в сборнике, чтобы найти точки опоры в древнегреческой мифологии, приобщает реальное представление о судьбе человека к столь же реальным представлениям об общественных процессах, именах, датах, природных ароматах, книгах, домах и улицах, сформировавших эту судьбу. Путь познания – как метафора клубка Ариадны, который вывел Тесея из лабиринта Минотавра – субъективирует личность. Именно здесь кроется смысл интервью с проф. Александрой Кумановой, проведенном 13 февраля 2016 г. (ІІ) – индивидуальное, неповторимое, обязательное в абстрактном мышлении превращаются в логически обобщенное представление о пути в сад запретного плода чистого познания. ВТОРАЯ ИСТИНА связана с различными элементами научного языка и его значениями, а также с архитектоникой сборника. GLORIA BIBLIOSPHERAE (Нить Ариадны) охватывает почти все сферы познания: гуманитарные и общественные науки (в основном), естествознание и технику (реже)... Данным сборником и посредством не имеющей аналогов концепции „инфраструктуры библиосферы – инфосферы – ноосферы” проф. Александры Кумановой, 146 авторов [2] из 12 стран (Австрии, Алжира, Болгарии, Великобритании, Грузии, Ирана, Польши, России, США, Турции, Украины, Франции) решают в 167 разножанровых произведениях реальные проблемы современного научного познания – 116 статей (ІІІ 1-116), 19 рецензий и отзывов (ІV 1-19), 6 интервью (V 1-6), 12 очерков, дневников и писем (VІ 1-12), 4 перевода лирических сочинений (VІІ 1-4). Включены и 10 фрагментов художественных полотен, созданных Константиной Константиновой (сестрой проф. Александры Кумановой), преподавателем изящных искусств в Вирджинии, США. Все произведения, вошедшие в сборник, представлены на том языке, на котором они написаны – болгарском, русском, украинском, польском, немецком, французском, английском. Объем текстов не ограничивался предварительно. Материалы поступали в период между февралем и апрелем с.г. [3] Сборник начинается вводным разделом, связанным с основными поздравлениями, адресованными юбиляру институтами и организациями и оглашенными во время Торжественной академической церемонии в УниБИТ, состоявшейся 15 февраля 2016 г. под руководством Ректора университета проф. д.эк.н. Стояна Денчева (І 1-16), инициатора данного издания и его научного редактора. Сборник – зеркально, после интервью с проф. Александрой Кумановой (ІІ) – завершается автобиобиблиографией, являющейся новым 2. перераб. и доп. изд. (1. изд. – 2014). Она сопровождается своим справочно-информационным инструментариумом (VІІІ). Данная вторично-документальная часть сборника окончена 13 февраля 2016 г., но к ней сделаны дополнения за период до 1 июня 2016 г. Библиографические редакции этого блока принадлежат гл. ас. Диане Ралевой (Институт литературы при Болгарской академии наук) и ас. Силвии Филиповой (Центр национальной библиографии Национальной библиотеки им. Св. Кирилла и Мефодия). Последний раздел сборника – CURRICULUM VITAE (ІХ 1-146), в нем представлены биографические справки обо всех авторах, включенных в данное издание. Справки даны на болгарском, русском и английском языках (так же структурированы и основные разделы этого издания), но, в случае необходимости, цитируются сведения и на других языках, на которых творят авторы (польском, немецком, турецком, украинском, фарси, французском) [4]. Внутреннее деление всех разделов осуществлено в строгом алфавитном порядке фамилий авторов, представленных на кириллице. Духовные лица (монахи – священники) расположены в соответствии с установленной мировой практикой – в алфавитном порядке личных имен. Когда какая-либо публикация имеет более одного автора, она расположена по имени первого из них. В тех случаях, когда определенное лицо опубликовало данный текст (дневники, стихи и др. произведения предыдущих деятелей), публикующий соответствующий текст рассматривается как несущий авторскую ответственность. Разделы CURRICULUM VITAE (ІХ) (с. 1699-1742), и СЪДЪРЖАНИЕ – СОДЕРЖАНИЕ – CОNTENTS (Х) (с. 1743-1768) данного издания имеют дополнительную функцию – быть также указателями к основному 13 корпусу. Этого удалось достигнуть посредством введения единой сигнификации всех текстов, дополнительно дифференцированной по соответствующим разделам в виде информационной ризомы. Раздел CURRICULUM VITAE (ІХ) – помимо вербальных данных – содержит и фотографии всех авторов, участвующих в данном сборнике. Раздел СЪДЪРЖАНИЕ – СОДЕРЖАНИЕ – CОNTENTS (Х) представлен и в виде подробно аннотированного содержания языков издания, по причине чего не было необходимости приводить к материалам данного сборника аннотации и ключевые слова к отдельным публикациям. Эпиграф данного издания, посвященный проф. Умберто Эко, взят из научного дневника проф. Александры Кумановой (с. 7) (19 февраля 2016 г.), так как именно с взглядами проф. Умберто Эко – а также с таковыми проф. Ю. М. Лотмана и проф. Т. А. Себеока – она связывает идею ноосферной вселенной информации (ІІ). Вследствие того обстоятельства, что библиографические описания, данные в настоящем сборнике, часто представлены по разным стандартам цитирования, пришлось провести их унификацию. Это сделано в соответствии с каталожным библиографическим описанием по международному стандарту, воспринятому национальной библиографией до введения нового электронного каталога в 2010 г. в Национальной библиотеке им. Св. Кирилла и Мефодия. Эта редакция является заслугой библиографа Марияны Максимовой (Отдел „Информация о культуре и Булгарика” Национальной библиотеки им. Св. Кирилла и Мефодия; на стадии окончания работы над изданием – Отдел культуры Столичной библиотеки – София). Для достижения идеальной вторично-документальной структуры настоящего издания, примечания и библиографические списки литературы к отдельным статьям (в тех случаях, когда таковые имеются) всегда представлены в конце соответствующих текстов. В некоторых случаях исходный фотографический материал не обладал необходимым качеством, что явилось причиной его соответствующего полиграфического исполнения в сборнике [5]. 2. ОСОБУЮ БЛАГОДАРНОСТЬ РЕДКОЛЛЕГИЯ ДАННОГО ИЗДАНИЯ ВЫРАЖАЕТ: коллекции фотографий Австрийской национальной библиотеки за предоставленный снимок Георга Шнайдера и д-ра Юлиуса Ханауэра (Ил. 174 – с. 66); библиотеке Сорбонны – Париж, Франция, за присланную фотографию Луиз-Ноэль Малклес (Ил. 175 – с. 66); отделу особых коллекций Библиотеки Университета Чикаго (США) за фотографию персонала Библиотеки Джона Крерара в 1914 г., на которой присутствует и Аксель Джозефсон (Ил. 221 и 221-фрагмент – с. 72). Упомянутые фотографии (библиографов мировой величины Георга Шнайдера, Луиз-Ноэль Малклес и Акселя Джозефсона – кардиналий в концепции генезиса библиосферы проф. Александры Кумановой) помещены впервые как триада в рамках одного издания. В соответствии с творческим пониманием проф. Александры Кумановой, что библиосфера – инфосфера – ноосфера принадлежат всему человечеству, в настоящем сборнике представлены как видные ученые самого высокого ранга, так и молодые творцы. Большая часть включенных в настоящее издание трудов публикуется впервые, но есть и единичные знаковые произведения, которые перепечатываются (в этих случаях указан первоисточник). Среди интервью есть и взятые в более ранние периоды, но именно в настоящем издании они публикуются впервые (все они датированы) (V 1-6). Особую благодарность за получение некоторых материалов из России редколлегия настоящего издания выражает редактору журнала „Вестник Санкт-Петербургского государственного университета” и научного периодического издания „Труды Санкт-Петербургского государственного института культуры” Марине Евгеньевне Лисовской (Санкт-Петербург, Россия). На всех этапах работы над настоящим изданием бесценную помощь оказали его рецензенты: проф. д.м.н. д-р Николай Ярымов, проф. д-р Милен Куманов, проф. д-р Ирена Петева, доц. д-р Никола Казански, доц. д-р Венцислав Велев, гл. ас. д-р Владимир Манчев, г-н Иван Теофилов. Примечания 1. См. наст. сб. 2. Имена авторов – см. в библиографическом описании, помещенном в конце данной книги (с. 1769-1771). 3. Сб. издается в связи с решением Факультета библиотековедения и культурно-исторического наследия Университета библиотековедения и информационных технологий (УниБИТ), оглашенным на заседании 16.12.2015 г. 4. Научный труд, написанный на украинском языке, снабжен подробной справочной аннотацией на русском языке, перерастающей в реферат /ІІІ 52/). Материал заказан редколлегией издания. 5. Предпечатная подготовка и компьютерная графика настоящего издания осуществлена в первое полугодие с.г. и всецело является делом лично его составителя. Д-р Николай Василев 14 THE ROAD OF KNOWLEDGE Prof. Alexandra Kumanova is a bibliographer, philosopher, cognitologist, doctor of pedagogical sciences, full member of the International Informatization Academy at UN, Arctic Academy of Sciences and Noosphere Public Academy of Sciences in Russia. She was awarded with the medal M. V. Lomonosov of the Russian Academy of Natural Sciences, Professor of theory of scientific information in the University of Library Studies and Information Technologies (ULSIT), President of the Student scientific society at the ULSIT. 1. If it is true that mind imposes its laws upon nature and nature subordinates the reason to its principles, so it must be said that there are two obvious truths which are revealed by the scientific knowledge in the collection Gloria Bibliospherae (Ariadne’s Thread) [1], dedicated to Professor Alexandra Kumanova. The first truth recognizes the logical relation between real properties of the individual mind that understands the things in itself and for itself, because it truly deciphers the fateful connection of the symbols in its own biography. The important here is not to elucidate the difference between associative and logical dependences, however much various their relations are… The associativeness in this collection is based on the Greek mythology, which associates the real image of the human destiny to the not less real pictures of social processes, names, dates, natural fragrances, books, houses and streets, which have created this fate. The road to knowledge – as a metaphor of the Ariadne’s Thread guiding Theseus out of the Minotaur’s labyrinth – subjectivizes the personality. Here is the very sense of the interview with Prof. Alexandra Kumanova, accomplished on 13 February 2016 (ІІ) – in which the individual, unique, indispensable in the abstract thinking turns into a logical general notion on the road to the garden of forbidden fruit of the pure knowledge. The second truth is related to different elements of scientific language and its meanings, as well as to the architectonics of the collection. Gloria Bibliospherae (Ariadne’s Thread) encompasses almost all areas of knowledge: humanitarian and social sciences (mainly), natural sciences and technics (seldom)… In this collection through the original conception of “infrastructure of the bibliosphere – infosphere – noosphere” of A. Kumanova, 146 authors [2] from 12 countries (Algeria, Austria, Bulgaria, England, France, Georgia, Iran, Poland, Russia, Turkey, Ukraine and USA) consider real problems of the modern scientific knowledge in 167 various contributions – 116 articles (ІІІ 1-116), 19 reviews (ІV 1-19), 6 interviews (V 1-6), 12 sketches, diaries and letters (VІ 1-12), 4 translations of poetry (VІІ 1-4). 10 fragments of paintings by Konstantina Konstantinova (A. Kumanova’s sister), lecturer in fine arts in Virginia, USA, are also included. All works in the collection are presented in the original language – Bulgarian, English, French, German, Polish, Russian and Ukrainian. There were no limitations what so ever in the texts. The materials were received between February and April 2016 [3]. The collection has a prefatory part including congratulatory notes to the jubilee from institutions and organizations, announced during the solemn academic ceremony in UNIBIT, which was held on February 15, 2016 under guidance of the Rector of the University Prof. DSc. Stoyan Denchev (І 1-16), who is the initiator of the present work and its scientific editor. The collection – after the interview with Prof. Alexandra Kumanova – is finalized by her autobiobibliography, which is a new second revised and supplemented edition (1st ed. – 2014). It is accompanied by reference and information tools (VIII). This secondary documentary part was accomplished by February 13, 2016, but some additions were made during the period till June 1, 2016. Bibliographic editing of this block is made by Assist. Prof. Diana Raleva (Institute of Literature at Bulgarian Academy of Sciences) and Assist. Silvia Filipova (National Bibliography Centre at Bulgarian National Library). The last in the collection is the section CURRICULUM VITAE (ІХ 1-146), in which biographic references about all contributors included in the edition are given in Bulgarian, Russian and English (as the main sections of the present edition are structured), but in case of necessity they are cited in other languages on which their authors create (Polish, German, Turkish, Ukranian, Farci, French) [4]. Inner division of all sections is in strict alphabetical order of surnames of the authors represented in Cyrillic script. The clergy (monks, priests) is arranged in accordance with the established international practice – by alphabetical order of first names. When a publication has more than one author, it is arranged in the name of the first one. When a person publishes particular text (diaries, poems, and other works of previous authors), he is treated as bearing the author’s responsibility. The parts of CURRICULUM VITAE (ІХ) (с. 1699-1742) and CОNTENTS (Х) (с. 1743-1768) of the present edition have an additional function – as indexes to the main body. It is achieved through introduction of a unified signification for all text, which is additionally differentiated according to relevant sections as an information rhizome. The section CURRICULUM VITAE (IX) besides verbal information contains photos of all authors participating in this collection. The part СЪДЪРЖАНИЕ – СОДЕРЖАНИЕ CONTENTS (X) is in the form of detailed annotated content in the languages of the edition, therefore there are no annotations and key words to separate publications. 15 The epigraph of this edition, dedicated to Prof. Umberto Eco, is taken from the scientific diary of Prof. A. Kumanova (p. 7) (February 19, 2016), as just with the ideas of Prof. Umberto Eco as well as with those of Prof. Y. M. Lotman and Prof. T. A. Sebeok she connects the idea of the noospheric universe of information (ІІ). Due to the fact that bibliographic citations of publications in the present collection were given according to different standards, they had to be unified. This was done according to the cataloguing bibliographic description as per international standard adopted by the national bibliography before introduction of the new electronic catalogue in 2010 in the St. Cyril and Methodius National Library. This work was accomplished by bibliographer Mariyana Maximova (Information on Culture and Bulgarica Dept. at the St. Cyril and Methodius National Library; at the finishing stage of the edition – by the Dept. of Culture of the Capital City Library). In order to achieve ideal secondary-documentary structure of the present edition, references and bibliographies to separate articles (when such are available) are always cited at the end of the texts. In some cases the original photographic material was not the right quality, and this is the reason for its relevant polygraphic performance in the collection. 2. Special thanks on behalf of the editors to: - Image collection of the Austrian National Library for the photo of Georg Schneider and Dr. Julius Hanauer (Ill. 174 – p. 66); - la Bibliothèque de la Sorbonne – Paris, France for the photo of Louise Noëlle Malcles (Ill. 175 – p. 66); - Department of Special collections at the Library of Chicago University for the photo of the staff of John Crerar library in 1914 including Aksel Josephson (Ill. 221 and 221-fragment – p. 72). The cited photos (of world-known bibliographers Georg Schneider, Louise Noëlle Malclès and Aksel Josephson – cardinal for Prof. A. Kumanova’s concept of the genesis of bibliosphere) published for the first time as a triad within one edition. Due to the creative standpoint of Prof. A. Kumanova that bibliosphere – infosphere – noosphere belong to the whole mankind, in the present collection both eminent scientists of the highest rank and young authors take part. Most of the publications in the collection appear for the first time, but there are separate emblematic works which are reprinted (in such cases the original source is indicated). Some of the interviews are taken in earlier periods, but just in this edition they appear for the first time (all of them are dated) (V 1-6). Special thanks to Marina E. Lisovskaya from Saint Petersburg, editor of Russian periodicals Journal of the Saint Petersburg State University and Proceedings of the Saint Petersburg State University, for obtaining of some materials from Russia. Deepest and sincerest gratitude for their invaluable assistance, erudition and knowledge to the reviewers: Prof. Nikolay Yaramov, Prof. Milen Kumanov, Prof. Irena Peteva, Assoc. Prof. Nikola Kazanski, Assoc. Prof. Ventsislav Velev, Assist. Prof. Vladimir Manchev and Mr. Ivan Teophilov. Notes 1. See this coll. 2. Authors names – see in the bibliographic description at the end (p. 1769-1771). 3. The Collection is issued according to the decision of the Faculty of Library Science and Cultural-historical Heritage at ULSIT from 16.12.2015 г. 4. The article in Ukrainian language has an elaborate reference annotation in Russian /ІІІ 52/. The material is ordered by the board of editors. 5. The prepress procession and computer graphics of the edition is made entirely by Dr. Nikolay Vasilev during the first half of the year. Dr. Nikolay Vasilev 16 І. ПОЗДРАВИТЕЛНИ АДРЕСИ Поздравительные адресы Congratulatory addresses 17 Константина Константинова „Синьо крило” Konstantina Konstantinova „Blue Wing” 18 19 20 21 22 23 24 25 26 До Университета по библиотекознание и информационни технологии До Професор Александра Куманова ПОЗДРАВИТЕЛЕН АДРЕС Уважаема професор Куманова! В днешния празничен ден, посветен на кръглата Ви годишнина, колегията на библиографите от Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” Ви поздравява най-сърдечно и Ви благодари за добрите ни взаимоотношения (някои от които датират от времето ни на следване в България и Русия), както и за Вашите трудове, които хуманитаризират библиосферата. Благодарим Ви за създадения от Вас и от Ректора на УниБИТ професор Стоян Денчев международен екип от учени, към който принадлежите. Много нови творчески успехи Ви желаем от сърце! Колегия на библиографите и състуденти от Русия в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” 27 28 29 30 31 32 Ноосферная общественная академия наук Академическому руководству Государственного университета библитотековедения и информационных технологий Болгарии Профессору доктору педагогических наук Александре Венковой Кумановой Юбилейное поздравление Уважаемая Александра Венкова! 13 февраля 2016 года Вам – видному ученому, известному в России и во всем мире, доктору педагогических наук, профессору, глубокому знатоку библиотековедения, русской культуры и истории библиографии, академику Ноосферной общественной академии наук, – исполнится 60 лет. Российская научная общественность, Ноосферная общественная академия наук знает Вас как крупного ученого-мыслителя, умеющего выдвигать оригинальные идеи, охватывая исследовательским, пытливым умом целые пласты бытия «мира книги», в том числе «мира научной книги», раскрывая закономерности становления мировой универсальной библиографии и ноосферного «измерения» информационно-библиографического комплекса, отражающего в себе потенциально мировую библиотечную сеть в виде библиосферы. Вами разработаны концепции библиографического информационного моделирования как планетарного ноосферного феномена, инфосферы как формы бытия гуманитарной библиографии, впервые предложена «ризомно-ретикулярная модель» построения хронологической классификации в системе международных универсальных библиографических указателей, с охватом гуманитарного знания от XXI века н.э. до такой глубины веков, как III в. до н.э., символизирующего времена Каллимаха Александрийского. Оригинальным и интересным является Ваше определение информации как «интеллигибельного реактива бытия и сознания человека – Homo sapiens», с постановкой её духовного статуса, от которого зависит программа будущего ноосферного развития человечества. Президиум Ноосферной общественной академии наук поздравляет Академическое руководство и коллектив Государственного университета библиотековедения и информационных технологий Болгарии с 60-летним 33 юбилеем Вашего знаменитого коллеги. Уважаемая Александра Венкова! Вы не только великолепный ученый, но и прекрасная, обаятельная женщина, достойная дочь болгарского народа, умный собеседник и верный друг! Передаю Вам поздравления от моей супруги Лидии Михайловны. Благополучия вашей семье! Желаю Вам много-много лет счастливой жизни и успешного творчества на благо Вашего народа. Академик СУБЕТТО Александр Иванович – Президент Ноосферной общественной академии наук, профессор, доктор философских наук, доктор экономических наук, кандидат технических наук, Гранд-доктор философии, Полный профессор Оксфорда, Заслуженный деятель науки Российской Федерации, Лауреат Премии Правительства Российской Федерации 34 35 36 37 38 ІІ. ИНТЕРВЮ С ЮБИЛЯРА Интервью с юбиляром Interview with the Jubilarian 39 Константина Константинова „Глухарче” Konstantina Konstantinova „Dandelion” 40 АКАДЕМИК ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДРА КУМАНОВА (Апология на учителите): Когнитологичен портрет в стила на интервюто Беседата води д-р Николай Василев – Следвайки логиката на цялото Ви досегашно творчество – а и от предварителните ми разговори с Вас, – разбирам, че възприемате семейството си и като своеобразна надредна, изключителна, но преди всичко житейска съдба, която изцяло е формирала личността Ви. Така ли е в действителност? – Всяко семейство формира личностите, които се раждат в него... Моето семейство, в което витаеше духът на естествената привлекателност на различни култури, е създало у мен култ към образованието, към нравственото знание, към науката – все неща, които са ме съпътствали от най-ранна възраст. Родена съм в София. Поради критичното здравословно състояние на по-малката ми сестра – художничката Константина Венкова Константинова (30.04.1957- ) (Ил. 1) – трябваше да бъда отгледана и възпитана от баба ми по майчина линия Александра Хенрик (род. в Краков, Полша, 5.03.1913 – 23.09.2003, ум. в София) (Ил. 2-3) и от дядо ми Владимир Дмитриевич Пришляк (род. в Киев, Украйна, 13.02.1888 – 13.05.1985, ум. в София) (Ил. 4). Моята баба е полякиня. Тя беше изключителен естет и художник. Нейният корен тръгва от старинния дворянски род Потоцки (Ил. 5-6). Дядо ми – потомствен украински аристократ – беше енциклопедист, специалист по класическа филология, полиглот и преподавател по латински и древногръцки език в Духовната академия в София (19231958). Получил е образованието си в шест престижни университета в Източна и Западна Европа. Той напуска Киев през 1922 г. Мъката по Украйна постоянно го е притегляла отвъд линията на видимия хоризонт (макар че за това не говореше никога)... Не съществува друго разстояние освен онова, което душата и интелектът могат да обхванат (Ил. 7-8)… Моят дядо, от когото съм наследила вкуса към духовния, ценностния план на нещата, лично е познавал М. А. Булгаков (Ил. 9), М. И. Цветаева (Ил. 10), Н. А. Бердяев (Ил. 11), И. А. Илин (Ил. 12), Н. А. Рубакин (Ил. 13), П. М. Бицилли (Ил. 14), Богучарския архиепископ Серафим Соболев – Св. Серафим Софийски Чудотворец (Ил. 15), акад. А. Теодоров-Балан (Ил. 16), Д. Димов (Ил. 17), Бл. епископ и мъченик Евгений 41 1 2 3 4 5 6 Босилков (Ил. 18), акад. Н. Михов (Ил. 19), проф. В. Стоилов (Ил. 20), Л. Леви-Брюл (Ил. 21), А. Адлер (Ил. 22), А. Берг (Ил. 23), Дж. С. Хаксли (Ил. 24)... …Тези двама граждани на света – Александра Хенрик Потоцка и Владимир Дмитриевич Пришляк – свързват съдбите си в София през 1956 г. – годината на появата ми на белия свят. Александра Хенрик първоначално е съпруга на Петър Радулов Ферещанов (Ил. 25), който е бил състезател по борба със световна слава (род. в Свищов, 2.05.1902 – 11.09.1944) (Ил. 26). Безследно е изчезнал в събитията около 9.09.1944 г., когато за един месец без съд и присъда са избити над 20 000 души. Името му може да се прочете на мемориала в София, обезсмъртил жертвите на комунистическия режим в България (Ил. 27-28)… Този мемориал е създаден по идея и под ръководството на Стоян Груйчев (Ил. 29)… …От средата на 20-те години на миналия век Петър Ферещанов е многократен балкански, европейски и световен шампион по борба във всички стилове. Двамата с децата си – майка ми (Ил. 30) Лиляна Петрова Ферещанова (род. във Варшава, Полша, на 11.01.1933) (Ил. 31) и вуйчо ми Тодор Петров Ферещанов (род. във Варшава, Полша на 15.10.1936 – 11.12.2000, ум. във Флорида, САЩ) (Ил. 32) – постоянно пътуват из Европа, САЩ и Южна Америка. Пътешествията им са свързани с участието на дядо ми в редица спортни състезания, донесли славата му на „найсилният човек на планетата”. Петър Ферещанов е полиглот, автор на детски приказки („Дядо Палилула” и др.), както и на педагогическия труд „Как станах силен”, в който излага концепцията си за изграждане на хармонично общество. За неговите ранни години има символно-хипотетичен филм на режисьора Зако Хеския (1922-2006) (Ил. 33) „Без драскотина” (1989) – създаден е по сценарий на поета Константин Павлов 42 (1933-2008) (Ил. 34). Останала вдовица, Александра Хенрик не може да се завърне в Полша (Ил. 35). По време на хитлеристките бомбардировки над Варшава (1.09.1939 г.) загиват родителите ú. Брат ú Хенрик е убит на фронта още в първите дни на Втората световна война. По-голямата ú сестра Халина умира в немския концентрационен лагер „Дахау”. По-малката ú сестра Юзефа е сред ония млади хора, които при окупацията на Полша са взети в плен и работят в немските заводи – много след края на войната тя се завръща в родината си по линия на Международния червен кръст... От средата на 40-те до средата на 50-те години на миналия век Александра Хенрик работи последователно като преводач в посолството на Полша и Румъния. Поради изключителното настояване на о. Роберт Прустов (19081980) (Ил. 36) се запознава с Владимир Дмитриевич Пришляк, с когото свързва живота си след 12-годишно вдовство. Майка ми завършва Вечерната театрална студия на народния артист проф. Николай Масалитинов (1880-1961) (Ил. 37), но по политически причини не ú е позволено да играе в театър. На 7-годишна възраст вуйчо ми Тодор Петров се оказва единствения мъж в семейството. Поканен е от о. Роберт Прустов – заради доброто владеене на чужди езици и вродената интелигентност – да стане министрант в Римокатолическата църква „Св. Йосиф” в София (Ил. 38). Свещеникът е изключително доволен от момчето, но към ония години, а и покъсно дейността на църковните служби в България е твърде ограничена. Наблизо обаче е Софийският цирк (днес той е заличен от архитектурния план на София – бел. Н. В.), където в момента са търсили момче с артистична дарба. Настоятелната препоръка идва от о. Роберт Прустов. Вуйчо ми се оказва точният кандидат, нает е за асистент. Очарован от уменията на цирковите артисти, Тодор Петров започва 7 9 10 11 12 13 43 8 14 15 16 17 18 19 20 да мечтае за свой собствен номер. Една чиста детска мечта се превръща в идея на целия му съзнателен живот, на семейството, а и на цялото му обкръжение (Ил. 39). В цирковото изкуство, което е въплъщение на естествената човешка красота, „хората истински рискуват и, следователно, живеят истински” (Федерико Фелини /Ил. 40/). Тодор Петров е полагал системни грижи за своето самообразование. Той беше ерудиран познавач на универсалните философски модели на поведение в живота, изкуството и литературата. Неговите възгледи са белязани с една действена християнска мъдрост. Водещо във философията му беше разбирането, че формата на нещата обединява в обща структура духовните и физическите свойства на човешката природа. Артист, полиглот, меценат, заслужен деятел на културата и изкуството на България, носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий”, Тодор Петров създаде жанр в цирковото изкуство – въздушна еквилибристика с перш по наклонена тел (Ил. 41)… Неговата трупа спечели световно признание във всички континенти. Майка ми и жена му Лилияна Йорданова Пенева (15.11.1942- ) (Ил. 42), а по-късно и синът на Т. П. и Л. П. – Александър Тодоров Петров (12.04.1972- ) (Ил. 43) са негови верни съмишленици. От 60те години на миналия век двамата със съпругата си стават граждани на света… Точно с неговите финансови средства се осъществи основната част от моята научноизследователска работа и свързаните с нея пътувания в най-големите културни, информационни, учебни и педагогически центрове в Европа и САЩ… – Гледал съм филма на Зако Хеския „Без драскотина”. Сценарият на Константин Павлов наистина се отнася символно и хипотетично към житейската съдба на Вашия знаменит дядо по майчина линия Петър Ферещанов. Чел съм и 21 44 книгата Ви за Тодор Петров (София, 2012). Със сигурност пазите в спомените си много случки, атмосфера и имена, свързани с тези Ваши предци... – Да, тук с особена носталгична нотка си спомням вечерите, когато Владимир Дмитриевич ни четеше на глас и в оригинал автори от световната литературна класика (В. Юго /Ил. 44/, У. Скот /Ил. 45/, Дж. Ф. Купер /Ил. 46/, Ал. Дюма /Ил. 47/, М. Рид /Ил. 48/, Ж. Верн /Ил. 49/, Ч. Дикенс /Ил. 50/, Х. Бичер-Стоу /Ил. 51/, Дж. Лондон /Ил. 52/, Е. Зола /Ил. 53/, Г. де Мопасан /Ил. 54/, О. Уайлд /Ил. 55/… А. С. Пушкин /Ил. 56/, М. Ю. Лермонтов /Ил. 57/, Н. В. Гогол /Ил. 58/, И. А. Гончаров /Ил. 59/, И. С. Тургенев /Ил. 60/, Ф. М. Достоевски /Ил. 61/, Л. Н. Толстой /Ил. 62/, М. Горки /Ил. 63/, А. Н. Толстой /Ил. 64/, А. С. Грин /Ил. 65/...)... Коментарите му на Й. В. фон Гьоте (Ил. 66) („Фауст”), Дж. Г. Байрон (Ил. 67) („Странстванията на Чайлд Харолд”), рецитирането на Ф. Ив. Тютчев (Ил. 68), Л. Н. Андреев (Ил. 69), Ал. Ал. Блок (Ил. 70), Б. Л. Пастернак (Ил. 71), анализите на Омир (Ил. 72), У. Шекспир (Ил. 73) и Г. К. Честъртън (Ил. 74), паралелите между испанската (М. де Сервантес Сааведра /Ил. 75/, Лопе де Вега /Ил. 76/) и френската литература (Фр. Рабле /Ил. 77/, М. дьо Монтен /Ил. 78/, Ж. дьо Лафонтен /Ил. 79/, Ж. Расин /Ил. 80/, Ж. Ж. Русо /Ил. 81/, П. Шадерло дьо Лакло /Ил. 82/, О. дьо Балзак /Ил. 83/, П. Мериме /Ил. 84/, Ш. Бодлер /Ил. 85/, Г. Аполинер /Ил. 86/) кулминираха в интерпретацията на това, което по-късно осъзнах като философско-антропологична интердисциплинарна когнитологична школа („Песен на нибелунгите”, немските вълшебни приказки, Еразъм Ротердамски /Ил. 87/, В. фон Гьоте, Фр. Шилер /Ил. 88/, Фр. Хьолдерлин /Ил. 89/, Новалис /Фр. фон Харденберг/ /Ил. 90/, Х. фон Клайст /Ил. 91/, Е. Т. А. Хофман /Ил. 92/, Х. Хайне /Ил. 93/, Р. М. Рилке /Ил. 94/, Т. Ман /Ил. 95/, Ст. Цвайг /Ил. 96/, А. Швайцер /Ил. 97/, Л. 22 23 24 25 26 45 27 28 Фойхтвангер /Ил. 98/...), която разглежда художествената литература като историко-книговедски източник... Връзките между немското, английското и френското изящно слово Владимир Дмитриевич извеждаше многопосочно и винаги в исторически дискурс. Това са незаличими в паметта ми беседи върху датската (Х. Кр. Андерсен /Ил. 99/), шведската (С. Лагерльоф /Ил. 100/), белгийската (Ш. де Костер /Ил. 101/), австрийската (Фр. Кафка /Ил. 102/), полската (А. Мицкевич /Ил. 103/, Б. Прус /Ил. 104/, Ст. Жеромски /Ил. 105/) и американска литература (Е. А. По /Ил. 106/, Х. Мелвил /Ил. 107/, Х. Джеймс /Ил. 108/, Х. Тробел /Ил. 109/, Ск. Фитцджералд /Ил. 110/, У. Фокнър /Ил. 111/, Е. М. Хемингуей /Ил. 112/, Дж. Е. Стайнбек /Ил. 113/)… Чести бяха съпоставките на Владимир Дмитриевич и с музиката… За това допринасяха постоянните ни посещения на спектаклите на Софийската опера (както и на много театри). Живеехме наблизо… …Първото нещо, което ме ориентира в пространството около дома ни, беше най-високият купол на хрампаметника „Св. Александър Невски”... – Помните ли личностите, които „кръжаха” около семейството? 30 – Много са срещите с хора, които идваха в дома ни, за да се видят, да беседват, да се консултират с Владимир Дмитриевич и Александра Хенрик... Около тях витаеше атмосфера на духовна чистота и красота, която привличаше хората. …Завинаги се е врязала в паметта ми една сцена. Още не бях тръгнала на училище. С дядо ми посетихме дома на акад. Никола Михов (1877-1962). Той беше в кабинета си, потънал сред множество книги и картотеки. Като някакъв виртуозен маг направи справка, за която го помоли Владимир Дмитриевич. Беше изключително почтителен и вежлив – такъв, какъвто 46 следва да е истинският библиограф! Всъщност тази почтителност, това прилежание и вежливост е свойствена на изключителните творци. Влизаш в техния свят като в храм, а атмосферата запазваш завинаги в сърцето си (Ил. 114)... От същия период е съхранен в съзнанието ми и скъп спомен от посещението ни в ателието на художника проф. Васил Стоилов (1904-1990). Около нас се лееше невероятна светлина – идваше от картините, от прозорците, от събеседниците. Завинаги отнесох в себе си чувството за красотата на нещата – от тях винаги трябва да струи светлина... Любим израз на Владимир Дмитириевич беше призивът на Й. В. фон Гьоте: „Licht, mehr licht!”(„Светлина, повече светлина!”)... 29 – Мъдрите хора обикновено възпитават посредством афоризми и т.нар. „бягащи изречения”, които „пътуват” във времето и пространството, за да съхранят очарованието на мига, потопен в мъгляви спомени... 32 33 34 – Сигурно е така, защото една особена, нередактирана афористика (съпътстваща словото на Владимир Дмитриевич) – олицетворение на нравствена мярка и висок вкус – е останала в паметта ми от онова време: „САМО ДОБРОТО УДИВЛЯВА!”, „ДОБРОТО Е ДЕЙСТВИЕ!”, „ВЯРАТА Е КУЛТУРА!”, „КУЛТУРАТА Е ПАМЕТ!”, „КНИГИТЕ – КАТО ХОРАТА – СА НАШИ СПЪТНИЦИ!”, „ДРЕВНА ГЪРЦИЯ ДАДЕ КРАСОТАТА, ДРЕВНИЯТ РИМ – СИЛАТА!”, „ВСИЧКО, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ КУПИ САМО С ПАРИ, НИЩО НЕ СТРУВА!”… 31 – Пред очите Ви Владимир Дмитриевич е строял мироздание от консервативни, но универсални етични принципи. Кои бяха любимите му 35 47 философи? 36 37 – Р. Декарт (Ил. 115), И. Кант (Ил. 116), Г. В. Ф. Хегел (Ил. 117), А. Шопенхауер (Ил. 118) (за обективните и субективните предпоставки на мисленето) и З. Фройд (Ил. 119), М. Хайдегер (Ил. 120), М. Фуко (Ил. 121), Е. Фром (Ил. 122), Ж. Лакан (Ил. 123), Ж. Дерида (Ил. 124), Ж. Дельоз (Ил. 125) (за индивидуалното съзнание – безсъзнателното)... Обичайни в семейството ни бяха размишленията над нравствените категории в човешкото поведение. – Например... 38 Такова беше чувството за благодарност... ...Тъкмо към И. Кант и Г. В. Ф. Хегел се обърнах по-късно, за да изясня въпроса за формообразуването в библиографията. С философията на Ж. Дельоз е свързана идеята ми за информационната ризома... – Когато чуете думата „училище” – а това е първата Ви среща с неподправената действителност, – какво изниква в съзнанието Ви? 39 – Винаги съм обичала училището. Аз обичам всички училища. В личната ми биография те са две: - Първа Софийска мъжка гимназия (10. основно /тогава – образцово/ училище „Д. Благоев”), където завърших начално и основно образование (до 8 клас), и - бившата Първа Софийска девическа гимназия (7. Образцова гимназия) (със задълбочено преподаване на латински език и съвременни западни езици) – там бях от девети до единайсети клас. – Спомняте ли си първия учебен ден? 40 48 – Знаменателен за мен се оказа още първият учебен ден… Когато станах ученичка в 10. ОУ „Д. Благоев” (15.09.1963 г.), бях, както разбрах по-късно, последният първи клас, за който се открива учебната година по церемонията на Първа Софийска мъжка гимназия. Тя се заключаваше в това, че всеки първокласник беше въвеждан в училището от дванайсетокласник (на практика това беше последният випуск на тогавашното 12-класно образование). …Още помня как ме държеше за ръка един необикновено висок юноша, който ме съпроводи до класната стая… …На самото тържество обаче се случи и нещо изключително. Беше поканена Елисавета Багряна (1893-1991) (Ил. 126). На мен се падна високата чест да ú поднеса огромен букет с цветя. Когато застанах пред великата поетеса, тя се надвеси над мене и ме целуна по челото. Приличаше на величествена богиня, въплътила света в себе си... Тази целувка ще живее завинаги в мене... Елисавета Багряна имаше специални участия в нашето училище... – имах щастието многократно да я виждам, да я слушам, да я очаквам… ...Любопитно тук е, че Елисавета Багряна е възпитаничка на същата Първа Софийска девическа гимназия. Чувствах духа ú по коридорите и класните стаи... 41 42 43 44 45 46 47 – Спомняте ли си имената на учителите? – О, да! Имах прекрасни педагози, все личности. В началото беше учителката Светла Заркова. По-късно се появи Тодор Соколов – преподавател по география, учител от старата генерация на Първа Софийска мъжка гимназия. И двамата бяха от 10. ОУ. Спомням си Зара Стойчева, учителка 49 48 49 50 51 52 53 54 55 по литература от 7. СОУ – педагог още от времето на Първа Софийска девическа гимназия. Следването ми в Държавния библиотекарски институт – днес: Университет по библиотекознание и информационни технологии – ме срещна с плеяда забележителни педагози: директорката Тодора Топалова (Ил. 127), преподавателите Светла Ленкова (по руска и съветска литература) (Ил. 128), Елена Златева (по западноевропейска литература) (Ил. 129), Борис Десев (по обща библиография) (Ил. 130), Марин Василев (по книгознание и история на книгата) (Ил. 131), Василка Младенова (по библиотечни фондове и каталози) (Ил. 132), Стефан Кралев (по хуманитарна библиография и библиография на общественополитическата литература) (Ил. 133), Тодорка Арабаджиева (по библиография на естествено-научната литература) (Ил. 134), Богомил Паунов (по психология на четенето) (Ил. 135), Екатерина Георгиева (по руски език) (Ил. 136)... Всички те бяха апостоли на библиосферата. Точно по тази причина създадох за тях учебника „Апостоли на инфосферата” (София, 2010). По време на следването ми в Санктпетербургския (тогава: Ленинградски) държавен институт по култура (СПбДИК) мои учители бяха цяло съзвездие от учени: проф. А. М. Панченко (Ил. 137), проф. В. И. Камински (Ил. 138), проф. В. Я. Гречнев (Ил. 139), проф. В. М. Акимов (Ил. 140) (по руска литература), проф. С. А. Рейсер (Ил. 141) (по литературознание), проф. Е. А. Корсунски (по психология), проф. С. С. Ланда (по история) (Ил. 142), проф. И. В. Гудовшчикова (Ил. 143), проф. А. В. Мамонтов (Ил. 144), проф. Й. Е. Баренбаум (Ил. 145), проф. И. А. Шомракова (Ил. 146) (по библиография и книгознание), проф. А. В. Соколов (Ил. 147), проф. В. П. Леонов (Ил. 148) (по информатика), проф. Г. Г. Фирсов (Ил. 149), проф. В. Ф. 50 Сахаров (Ил. 150), проф. А. Н. Ванеев (Ил. 151), проф. В. С. Крейденко (Ил. 152) (по библиотекознание)… Хората, които ме насочиха към библиосферата като към някакъв космичен обект, са проф. Л. П. Москаленко (Ил. 153), декан на Факултета за чуждестранни студенти към СПбДИК, и проф. Е. Е. Найдич (Ил. 154), лермонтовед, библиограф и книговед – сътрудник на Руската национална библиотека; по-късно – преподавател в Ерусалимския университет. Вдъхновена от ореола на тези личности, системно се занимавах с научноизследователска работа. Всичко се случваше в рамките на Студентското научно общество при СПбДИК. Имаше три научноизследователски кръжока – по литература (проф. В. И. Камински), по психология (проф. Е. А. Корсунски) и по обща библиография (проф. И. В. Гудовшчикова), в които активно участвах... Завърших следването си с препоръките на катедрите по литература, психология и библиография да продължа образованието си в докторантура (тогава: аспирантура)... Така изглежда началото на моето включване в библиосферата – знаменателна интердисциплинарна парадигма на нашето време, чието пораждане тръгва примерно от последната четвърт на ХХ в. и продължава по същество и днес... Под ръководството на проф. В. И. Камински (31.05.1924-25.04.1985) работих над изследване на А. С. Пушкин, но не като поет, а като журналист и критик. Изучавах създаденото от него през 1836 г. списание „Съвременник” – подобие на английските тримесечни „Review”. Разкривах голямата заслуга на А. С. Пушкин като издател и редактор на „Съвременник” – издание, разрешено му от цензурата като алманах, а превърнато от него в списание. В изданието на А. С. Пушкин са помествани не само художествени произведения, критика, библиография, 56 57 58 59 60 61 62 63 51 64 65 66 67 68 69 70 71 изследвания по история и теория на литературата, но и статии, които са засягали въпроси на тогавашната съвременна политика... Занимаваше ме например фактът, че А. С. Пушкин на практика открива Ф. И. Тютчев като поет, който става известен със стиховете си едва през 60-те и 70-те години на ХІХ в. … Впечатляваше ме и това, че за воденето на библиографския раздел „Нови книги” А. С. Пушкин кани Н. В. Гогол. По-късно гениалният поет сам е съставял библиографията в своето списание. Той въвежда метода на препоръчителната библиография – със „звездичка” е отбелязвал най-необходимите книги за читателите... Програмата на списанието беше в центъра на вниманието ми. А. С. Пушкин се стреми да покани за раздела „Критика” В. Г. Белински (Ил. 155), който се появява по-късно в „Съвременник”... Това мое изследване бе отличено на Всеруския конкурс за най-добра студентска работа (1980 г.). Конкурсът протичаше анонимно. Единствената „следа” от автора беше епиграфът. За моята разработка проф. В. И. Камински сам избра думите: „… и нет истины, где нет любви” (А. С. Пушкин). Поставянето на този епиграф беше за мен един голям урок по мислене чрез метафори... По-късно започнах сама да слагам епиграфи, които доизказваха контекста, хуманитарната идея... На 300-годишнината на Санкт Петербург (2003 г.) студентската ми работа, осъществена под ръководството на проф. В. И. Камински, беше удостоена с академичното внимание на библиофила, историка на книгата, философа на ноосферизма проф. В. А. Петрицки (Ил. 156), който публикува текста. На практика това се случи повече от две десетилетия след завършването на изследването. По-късно (2004 г.) – по препоръка на българския библиограф и пушкиновед доц. Ц. Стайкова (Ил. 157) – то бе отпечатано 52 във вид на монография на руски език в самостоятелно издание в България. Това издание посветих на светлата памет на проф. В. И. Камински… По време на следването ми в Санкт Петербург участвах в група студенти, която работеше в библиотеката на Руската Академия на науките. Библиотеката е основана от самия император Петър Велики (1672-1725) (Ил. 158). Ръководител ни беше проф. И. В. Гудовшчкова (14.12.1918-9.03.2000). Обслужвахме заявки за документални търсения, получили отказ поради трудна достъпност. Работата над тези справки беше удивителна школа по библиографска евристика! Израз на чувството ми на благодарност към проф. И. В. Гудовшчикова беше интервюто ми с нея, в което се опитах да изградя когнитологичен портрет (1994, 2001-2003, 2008). В целия цикъл от подобни – когнитологични – портрети отдадох почитта си към личности, които дълбоко ме вълнуваха като творци. Стараех се да разкрия техните уникални творчески методи: проф. Ю. М. Лотман (Ил. 159) – основател на структуралносемиотичното направление в съвременното литературознание; проф. Р. А. Казарянц (Ил. 160) – лекар-хирург, ерудит, оториноларинголог, педагог; проф. А. С. Милников (Ил. 161) – историкславист, етнограф и книговед; проф. О. П. Коршунов (Ил. 162) – създател на първата в света теория на общата библиография; проф. В. А. Щученко (Ил. 163) – историк, културолог; проф. А. В. Соколов – информатик и теоретик на библиографското търсене (и 2005, 2007); проф. В. Б. Краснорогов (Ил. 164) – лекар-учен, панкреатолог; проф. Ю. А. Шрейдер (Ил. 165) – учен, философ, науковед, математик, литературовед. Тези когнитологични портрети са събрани в книгата ми „Cor cordium” (СанктПетербург, 1994). Към тях се отнасят и 73 74 75 76 77 78 79 53 72 80 81 82 83 84 86 85 87 когнитологичните портрети в стила на интервюто на проф. Н. Яръмов (Ил. 166) (2004, 2005, 2007), проф. Й. Е. Баренбаум (2005, 2007); акад. А. И. Субето (Ил. 167) (2014), проф. С. Денчев (Ил. 168) (2015, 2016). За проф. А. В. Мамонтов, проф. И. А. Шомракова и проф. М. Куманов (Ил. 169) – библиограф, архивист, енциклопедист /моят съпруг, ученик на проф. Т. Боров (Ил. 170)/ създадох биобиблиографски указатели (1990, 1992, 2008, 2014) (за последните ми работи, цитирани тук, бе от голямо значение опитът ми по библиографирането на исторически персоналии: Любен Каравелов (Ил. 171) /1989/ и Христо Ботев (Ил. 172) /1994/). Цялата ми концепция за формообразуването в библиографията е построена върху труда на историка и библиографа от световна величина К. Р. Симон (Ил. 173) – „История иностранной библиографии” (Москва, 1963; 2. изд. 2010), на когото посветих специална студия („Verba magistri : Пролегомена към ризома на библиосферата” /2013/). Този труд („История на чуждестранната библиография” на К. Р. Симон) е съизмерим с концепциите за библиографската вселена на библиографите-историци Г. Шнайдер (Ил. 174) и Л.-Н. Малклес (Ил. 175)... – Кое е онова в поведението на тези личности, което предизвикваше Вашето възхищение? – Искрено възхищение предизвикват в мен ония дейци на културата, които не са разработвали „единствено верните” проекти за преустройството на обществото. Те упорито и търпеливо са издигали хармонични интелектуални съоръжения, въплъщавали са своите мисли и вълнения в незабравими образи и понятия, съхранени в трудове, концепции, теории... Тези учени твърдо са отстоявали позицията, че истината е плуралистична, към нея може да се подходи от различни 54 субективни позиции... Важно е и това, че за тях науката се намира в хармония с нравствените, общочовешките закони. Божество за тях е самата природа, а животът открива извечна зависимост от състоянието на разума – както на отделния индивид, така и на обществото като цяло. Всеки творец – сам по себе си – формира представата за свой метод. ТВОРЕЦЪТ Е МЕТОД! Подобна гледна точка позволява да се установят и разкрият връзките между явленията, чийто принцип на взаимосвързаност лесно се изплъзва от обичайния поглед върху нещата... Специфичният труд на учения трансформира съзнанието на човешката личност в своеобразен инструмент, който експонира таланта на изследователя. Интересното в случая е това, че колкото по-скромен и уединен е характерът на този труд, толкова по-индиферентно е отношението на обществото към него. Само препълнените студентски аудитории, съратниците на учените, школите на техните последователи разнасят искрите на таланта им далече извън пределите на професионалната общност... В подтекста на когнитологичното интервю, което разработвам, се съдържа и въпросът за това, може ли да се провежда политика в развитието на отделните области на живота, без да отчитаме мнението и гледните точки на истинските авторитети, признати в отделните отрасли. Тази моя позиция ме подтикна да създам учебника „Методика на научните изследвания. Ч. І. Терминосистема” (София, 2014)... 88 89 90 91 92 93 94 95 – Винаги сте се старали да отдавате почит и уважение на тези, които смятате, че са допринесли за формирането Ви като изследовател... – Личността на всеки един от творците, които назовавам тук, е частица от 55 мен. Тяхната светлина никога не помръква... – Със сигурност обаче има личност, която се откроява с особена светлина. Това би трябвало да е представата Ви за релефа на Вашето лично възвисяване. Очертайте пътя към върха, от който са обозрими като на длан мечти, стремежи, постигнати и непостигнати идеали... 96 97 98 99 – На 22 юли 1981 г. бях удостоена със среща с колоса на българската библиография проф. Тодор Боров (30.01.1901-23.05.1993) – мислител, книговед, литературовед, човек с европейска интердисциплинарна образованост, създател на школа по библиография, която залагаше на „многовалентно”, „многовекторно” и широкомащабно културно информационно моделиране чрез средствата на библиографията (имам предвид изданията на Българския библиографски институт „Елин Пелин”). Неговата личност има огромно значение за развитието на цялата съвременна българска култура. – Къде стана срещата? 100 101 102 103 – В дома му в Бояна. Проф. Т. Боров дълбоко се заинтересува от системата на преподаване на дисциплините от информационно-комуникативния цикъл на знанието в Русия (Санкт Петербург). Разговаряхме два часа. Излагайки подробно своите представи за връзките между учебните дисциплини, не преставах да се впечатлявам от дълбочината на неговите прониквания в отделните дисциплини (обща библиография, чуждестранна библиография, отрасловата диференциация на библиографията, информатиката), от вниманието, с което се отнасяше към имената на водещите педагози на различните учебни курсове и схемите на занятията (лекционни, семинарни, практически, колоквиуми). Проф. Т. Боров правеше с лекота 56 паралели между системи на преподаване на библиографията в България, Германия, Франция, САЩ... Заслугите на проф. Т. Боров са неизброими: архитект на библиографското дело на България; създател и ръководител на Българския библиографски институт „Елин Пелин” (1941-1963); създател на катедрата „Библиотекознание и библиография” (1953- ) към Софийския университет „Св. Климент Охридски”... На своите лекции проф. Т. Боров превръщаше в изкуство библиографската, философската и науковедската парадигма на знанието... 104 105 106 107 108 109 110 111 – Учените от това поколение винаги се опитваха да проверяват и „знанията” на своите подбрани събеседници. Как изглеждаше „изпитът” при професора? – ПОИСКА ОТ МЕН ДА ПРЕДСТАВЯ НА ЕДНА СТРАНИЦА СИСТЕМАТА НА ПРЕПОДАВАНЕ НА БИБЛИОГРАФИЯТА И НЕЙНОТО ОТРАЖЕНИЕ В ДИСЦИПЛИНИТЕ ОТ ИНФОРМАЦИОННОКОМУНИКАТИВНИЯ ЦИКЪЛ НА ЗНАНИЕТО... – Това е задача за академик... Сещам се за думите на Св. КонстантинКирил Философ: „Голям ум в малко думи”... Като някакъв Ф. М. А. Волтер (Ил. 176), планиращ посоките на информационното моделиране на бъдещето на ноосферата, над което той имаше явна власт, проф. Т. Боров се изправи пред мен с тази задача. Филигранът ú се движеше в механизма на други уравнения, които смесваха систематичността, страстната отдаденост на науката, проницателността и изкуството: - да се филтрира, уплътни, структурира множествеността от разклонения на общонаучното и 57 112 специализираното научно образование, като се направи наблюдаема тяхната многомерна система на преплетени и концептуални осмисляния; - да се систематизират разклоненията чрез темпоралност (години, семестри) на обучение... Подтикна ме да направя грандиозна планировка. Накрая повтори многозначително: „НЕ Е ВАЖНО КОГА ЩЕ ИЗПЪЛНИТЕ ЗАДАЧАТА, ПО-ВАЖНО Е НАПИСАНАТО ДА Е НА ЕДНА СТРАНИЦА”. 113 – Може би тук се крие началото на Вашите истински научни дирения? – Проф. Т. Боров ме накара да се замисля върху построяването на информационната мрежа на библиографията („сито” – негов израз!). Преглеждайки отново учебните програми, курсовете и лекциите, след известно време изпълних възложената ми задача... Последва нов диалог... – Оценката! 114 115 116 – Да, но самата задача на проф. Т. Боров дълбоко докосна и активира моите представи и способности в библиосферата... Тук искам да се върна малко във времето, за да изясня същността на този сюжет. По време на срещата с проф. Т. Боров вече бях (от 1980 г.) сътрудник на отдел „Български книгопис” на Центъра по национална библиография при Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” (НБКМ). Основните ми задачи бяха свързани със съставянето на Серия 1 (регистрация на книги и други видове документи) и Серия 2 (регистрация на служебни издания). Завеждащият на Центъра – доц. К. Зотова /Ил. 177/ – ми възложи допълнителна задача, която се отличаваше със своята архитектонична насоченост: да конструирам от корпусите 58 на текущия двуседмичен библиографски бюлетин „Български книгопис. Книги, ноти, графически и картографски издания” (София, 1897- ) за 1980 г. единното тяло на неговата сводна кумулация „Български книгопис. Годишен кумулативен указател за български книги, ноти, графически и картографски издания” (София, 1970- ). Към оня момент – началото на 80-те години – издаването на годишните кумулации на националната библиография на България се осъществяваше по пътя на фоторепродукцията на сводовете на двуседмичните бюлетини, разпределени и монтирани в едно обобщено тяло, което обезпечаваше пълна идентичност на библиографските текущи бюлетини и тяхната кумулация и оперативно издание на кумулацията непосредствено след излизането на последния брой на бюлетина за съответната година. По този начин същността на работата над кумулацията – вторичнодокументален свод – експонира особеностите на този свод: - информационно-търсещи във формата на линейно изброяване на различни параметри (отразени чрез помощните показалци на: имената на авторите; заглавията; изданията, публикувани в България на чуждестранни езици; изданията на преведените произведения на чуждестранните автори; издателствата; книжните серии; географските обекти; предметите) (1); - семантични във вид на ретикуларни (лат.: reticulum – мрежичка) (мрежести) връзки (наблюдаеми чрез допълнително структуриране на най-уплътнената – библиографската – информация на трансформациите ú на смисъла при всяка нова порция /информация/ разкриваха необходимостта да се изведе универсална информационна система на библиографията, визуализирана ризоматично /фр. /rhizomе/ от старогр. и лат.: rhizomа; англ.: rhizoma – корен, коренище; ствол, разклонение; прен.: 118 119 120 121 122 123 124 59 117 род, поколение, раждане, произход/ /на нивото на строежа на разклоненията ú/, интерпретираща смисъла на отразеното знание) (2). 125 126 127 128 129 130 131 132 – Проф. Т. Боров Ви е подтикнал към конструирането на нещо, което е вън от традиционната рамка. Но е трябвало по-напред да осъзнаете структурата като такава, а после да изобразите връзките между елементите, които изграждат тялото на библиографията... – Мисля, че задачата на проф. Т. Боров – ако я разглеждаме в идеален план – трябва да се интерпретира като построяване на естествена параметрична система на библиографията (система, в която един или малко признаци приемат доминиращо значение; всички останали признаци, имащи систематично значение, се намират в корелативна връзка: няма йерархия, няма независимост между тях). Естествената система е такава, защото най-пълно отразява вътрешната подредба на изучаваното многообразие, където найголямото количество признаци се определя от положението на елемента в системата (по системолога А. А. Любишчев /Ил. 178/). Частен случай на корелативната, параметричната естествена система е периодичната система на химическите елементи на Д. И. Менделеев (Ил. 179), графически изображаема във вид на винтова линия върху цилиндър. Същината на информационната мрежа (ретикула – ризома) е феноменология на подобно ментално построение на хомологичните редове от връзки. …На проф. Т. Боров посветих моята книга с интервюта с видни учени „Cor cordium” (Санкт-Петербург, 1994). В чест на създадения от него Български библиографски институт „Елин Пелин” посветих моята голяма докторска дисертация – „Форма библиографической информации в системе гуманитарного 60 знания : Теоретико-методологические проблемы” (Санкт-Петербург, 1996). В негова чест публикувах и монографичното изследване „Универсалната библиография от втора степен с международен обхват – ретроспективният многостепенен пътеводител по информационната среда на планетата : Т. Боров – „Пътя към книгите” (Историография. Хронотоп. Феноменология. Теория)” (София, 2007)… 133 134 135 136 137 138 139 140 – Какво съдържание влагате във формата на библиографската информация? – ФОРМАТА НА БИБЛИОГРАФСКАТА ИНФОРМАЦИЯ Е ЦЯЛОСТНА ОБОБЩЕНА ПРЕДСТАВА ЗА БИБЛИОГРАФСКИТЕ РЕАЛИИ (БИБЛИОГРАФСКИТЕ ПОТРЕБНОСТИ, БИБЛИОГРАФСКАТА ДЕЙНОСТ, БИБЛИОГРАФСКАТА ИНФОРМАЦИЯ ВЪВ ВСИЧКИТЕ ВИДОВЕ, БИБЛИОГРАФСКИТЕ СИСТЕМИ), ПОЛУЧЕНА С ПОМОЩТА НА РЕТИКУЛАРНИЯ НАЧИН ЗА УСТАНОВЯВАНЕ НА ВРЪЗКИ В ОБЛАСТТА НА БИБЛИОГРАФИЯТА, КОЯТО Е НЕОТДЕЛИМА ЧАСТ ОТ ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО. Формата на библиографската информация е същностно-библиографски феномен, притежаващ огромна културологична, евристична и практическа ценност в процесите на познание и моделиране на информационното пространство, тъй като тя е: - централен обект на всяка библиографска теория и концепция; - основен проблем на всяка библиографска работа; - средоточие на обхванатата дълбочина и точността на всяка информационно-търсеща задача. Прониквайки във формата 61 141 142 143 144 145 146 147 148 на библиографските реалии, можем да наблюдаваме техния строеж на достатъчно филигранно равнище и целенасочено да въздействаме на механизма на търсене, съставяне, съхранение и разпространение на библиографиране. Разкриването на формата на библиографската информация е хуманитарна когнитологична задача на съвременното сравнително библиографознание, обезпечаващо възможностите за интелектуално моделиране на информационнотърсещите системи. Целта е да се постигне максимално пълното и многообразното отразяване на целия диапазон от парадоксални, но и противоположни възгледи, подходи, решения, възникващи в процеса на познание... – Как третирате формообразуването в библиографията? – Това е описано подробно в лапидарния учебник „Ризома на инфосферата” (София, 2012). (Той е такъв по отношение на по-детайлното изложение на курса от лекции „Введение в гуманитарную библиографию : Ч. І-ІІ” /Санкт-Петербург ; София, 1995-2005; Ново ел. изд. 2007/.) Приведеният в този учебник обзор на концептуалните платформи на ретроспективните универсални библиографски работи от втора степен с международен обхват показва принципната им роля за формообразуването в библиографията. То е в зависимост от същностно библиографското ниво – от философско-научното, интелектуалнодуховното, идеалното, концептуалното равнище на библиографическите работи. Тази ментална зависимост е изведена в историята. Тя е наблюдавана и насочена към съвременното информационно моделиране за постигане на по-точно фиксиране на страните, профилите и аспектите на 62 информацията. В генеалогията на универсалната библиографска форма на универсалната библиографска информация на планетата различаваме ТРИ НЕЙНИ ИСТОРИКО-КУЛТУРНИ ПЛАСТА, над които се извисяват – като библиографски орбити на ноосферата – съвременните международни вторично-документални указатели по хуманитарно знание (ХІХХХІ в.) (публикуваните в САЩ: „American humanities index” (AHI); „Humanities index” (HI); „Social sciences” (SS); „Social sciences index” (SSI); „Social sciences & Humanities index” (SSHI); издаваните от Института за научна информация във Филаделфия (Philadelphia): „Arts & Humanities citation index” (AHCI); „Index to social science & Humanities proceedings” (ISS HP); „Social sciences citation index” (SSCI); излизащите в други страни: във Великобритания: „British humanities index” (BHI); във Великобритания и САЩ по програма на ЮНЕСКО, които са международни по обхват и обемат хуманитарните области на знанието по обществени науки: „International bibliography of the social sciences”; в Швейцария (Международна федерация на обществата и учрежденията за изследвания на периода на Възраждането): „Bibliographie internationale de l’Humanisme et de la Renaissance”; в Русия: „Новая литература по социальным и гуманитарным наукам”; „Новая иностранная литература по общественным наукам”; „Новая отечественная литература по общественным наукам”; в Испания: „Indice Espanol de Humanidades”; в Япония: „Japanese periodicals index (JPI): Humanity & Social science”; в Индия: „Index Asia: Ser. in Humanities”). Точно международната универсална библиографска информация е тази, която поражда многообразния информационен пазар на ХХІ в. от различни бази от данни… В тези пластове различаваме три равнища на информационно моделиране: 150 151 152 153 154 155 156 63 149 - концептуално; - методологическо; - предметно-съдържателно. – Бихте ли се спрели по-подробно на тези библиографски пластове? 157 158 159 160 161 162 163 164 – Ето описанието на тези ПЛАСТОВЕ, разкриващи естествената подредба (гр.: tektonike) на универсалните библиографски указатели. Идеите за тази подредба пораждат МЕТАБИБЛИОГРАФСКОТО ЗНАНИЕ КАТО УНИВЕРСАЛНО: - І. ЗНАНИЕВ ПЛАСТ – тук библиографската форма е обърната към кумулацията на знанието: от универсалните библиотечнобиблиографски сводове, снемащи първообразите на универсалната, хуманитарната библиография в страните на Древния Изток и класическа Гърция – „Таблиците …” на Калимах Александрийски (сред. на III в. пр. н.е.) – до енциклопедичната универсална библиография „Пандекти” – „Всеобща библиотека” (1545-1555) на Конрад Геснер; - ІІ. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПЛАСТ – тук библиографската форма е обърната към диференцираната представа за читателската аудитория на обществото: II. 1. От хронологичните биобиблиографски речници на „църковни писатели” от края на IV в. – „Книга за знаменитите мъже” на Йероним Стридонски (392) – през патрологичната библиографска традиция на биобиблиографските речници за църковни писатели от втората половина на V в. до ранносхоластичната хуманитарна традиция на XI-XIII в. – до печатния справочен отчетно-регистрационен хронологичен биобиблиографски речник „Книга за църковните писатели” (1494) на Йоан Тритемий; 64 II. 2. От „Примерния каталог” за духовно и светско четене (енциклопедия на учебното познание) „Наставления ...” на Касиодор Сенатор (VI в.) – през: светския универсален систематичен библиографски указател от средата на XIII в. „Книгозаконие” („Библиономия”) на Ришар де Фурнивал; обединяващия чертите на светската училищна програма и систематичния подборен библиографски указател по латинска литература от края на XIII в. „Списък на много автори” на Хуго от Тримберг; азбучния биобиблиографски речник във вид на своден каталог на книжните фондове на английските манастирски библиотеки на Джон Бостън от Бъри „Каталог на църковните писатели” (началото на XV в.); примерния систематичен каталог на библиотеките в Италия от ранния Ренесанс „Списък” от 30-те год. на XV в. на Томазо Парентучели; обявите на книжари и печатари-издатели (Е. Ратдолт, А. Куне, А. Мануций) от края на XV до началото на XVI в.; текущите панаирни библиографски указатели на Г. Вилер от 1564-1592 г. и неговите приемници в периода до първата половина на XVIII в. – до отчетните сводни официални систематични универсални панаирни указатели от втората половина на XVI и първата половина на XVII в. на: Г. Вилер за 1564-1592 г. (1564; 1592), И. Клес за 1500-1602 г. (1602 г.) и Г. Драуд за 15001625 г. (1610-1611; 1614); II. 3. Ретроспективните универсални библиографски указатели от втора степен с международен обхват, създадени през ХVІІ-ХІХ в.: „Библиотека на библиотеките ...” (1664 г.) от Ф. Лабе; „Каталог на автори …” (1686) от А. Тейсие; „Универсален библиографски репертоар” (1812) от Е. Г. Пеньо; „Палеографико-дипломатикобиблиографска библиография, или Систематичен репертоар ...” (1838) от Ж. П. Намюр; „Библиографска библиотека” 166 167 168 169 170 171 172 65 165 173 174 175 (1866) от Ю. Петцхолд; „Библиография на библиографиите” (1877) от Дж. Сабин; „Библиография на библиографиите” (1883; 1887) от Л. Вале; „Ръководство по обща библиография” (1897) от А. Стейн; II. 4. Вторично-документалните панорами на френските библиографикниготърговци, определили „линията на библиофилската библиография” и свързаните с нея гледища от ХVІІІ-ХІХ в. до днес – във Франция: Г. Ф. Дебюр Младши („Поучителна библиография ...”) (1763-1768 г.) и Ж. Ф. Не дьо ла Рошел („Размисли за библиографската наука”) (1782); „Доклада за библиографията” на А. Грегоар (1794); „Бележки за разпределянето и класификацията на книги в библиотеката” (1796) на А. Г. Камю; „Тълковния речник по библиология” (18021804) на Е. Г. Пеньо; „Елементарния курс по библиография или наука на библиотекаря” /1806-1807/ на Ш. Ф. Ашар; във Великобритания: „Увод в изучаване на библиографията, като предпоставка на обзор на обществените библиотеки на Стария свят” (1814) на Т. Х. Хорн и „Библиографски Декамерон, или Десетдневен приятен курс за миниатюри и предмети, свързани със старинното гравиране, типографията и библиографията” (1817) на Т. Ф. Дибдин; ІІІ. ИНФОРМАЦИОННОКОМУНИКАТИВЕН ПЛАСТ – тук библиографската форма е обърната към панорамно съответствие на: - кумулацията на знанието в универсалните библиотечнобиблиографски сводове; - диференцираната представа за читателската аудитория на обществото. Така се структурират: III. 1. Универсалните морфологични възгледи за библиографията, формирали се в Германия през ХІХ-ХХ в. и разпространили се в международните библиографски канали под егидата на ЮНЕСКО през ХХ-ХХІ в. Те и днес 66 са определящи за библиографската морфология: „Всеобщия библиографски речник” (1821-1830) и статията „Библиография” (1823) на Ф. А. Еберт; „Библиографска библиотека” (1866) на Ю. Петцхолд; „Ръководство по библиография” (1923; 1924, 1926; 1930), „Теория и история на библиографията” (1934), „Увод в библиографията” (1936) на Г. Шнайдер; „Световна библиография на библиографиите” (1939-1966), „Index bibliographicus” (3. изд.) (1951-1952) на Т. Бестерман; III. 2. Ретроспективните – притежаващи текущи и кумулативни покрития – универсални подборни библиографски указатели (пътеводители за литература) от втора степен с международен обхват през ХХ-ХХІ в. Това са библиографските пътеводители (отраслова библиография на библиографията) в: САЩ (А. Б. Крьогер – И. Г. Мадж – К. М. Уинчел – Е. П. Ший) (1902- ); Германия (А. Грезел; В. Кирфел; В. Крабе; К. Флайшхак) (1905- ); Великобритания (У. П. Кортни; У. Бегли) (1905- ); Чехия (Л. Я. Живни) (1919- ); Полша (Ю. Грич) (1925- ); Италия (А. Сорбели) (1930- ); Япония (М. Мори; К. Хатано, М. Яоши) (1930- ); Франция (Ф. Кало, Ж. Тома) (1936- ); Русия (К. Р. Симон) (1940- ); България (Т. Боров) (1942- )… 177 178 179 180 181 182 183 – Към този библиографски космос практически тръгвате след срещата Ви с проф. Т. Боров и интервюто с проф. Ю. М. Лотман. Какви бяха последиците от втората ви среща? 176 – Самата идея за когнитологичната академична беседа първоначално се роди по време на съвместната ми работа с проф. Велчо Велчев (Ил. 180). Под неговото ръководство направих историографското изследване „А. П. Чехов в България” (София, 1989; публ. 2005), което трябваше да продължи известната разработка на 67 184 185 186 187 188 189 190 193 проф. Т. Боров... Интервюто ми с проф. Ю. М. Лотман беше високо оценено от поета Петър Караангов (Ил. 181), който тогава (1989 г.) – бидейки директор на НБКМ – го публикува (1990). Високата оценка на тази публикация от страна на такива авторитетни представители на българската наука със световно признание като акад. Петър Динеков (Ил. 182), проф. Куйо Куев (Ил. 183), проф. Петър А. Петров (Ил. 184) събуди в мен желанието да се обърна с молба за интервю и към други учени, които предизвикват огромен интерес в мен и хората от моето поколение. ...В Русия бяха публикувани отлични рецензии на целия сборник от интервюта „Cor cordium”, в които се даваше висока оценка на метода на когнитологичното портретиране. Особено се изтъкваше интервюто с проф. Ю. М. Лотман. Тук ще посоча рецензиите и отзивите на представителите на: - хуманитарните области: библиотековеда член-кор. на Петровската академия на науките и изкуствата д-р И. Н. Казаринова (Ил. 185), библиографа и библиографоведа, познавача на художествената литература доц. д-р Д. К. Равински (Ил. 186), библиографа и библиографоведа, разработващ пограничните направления на краеведската библиография и библиографията на детската и юношеската литература доц. д-р Е. Н. Томашева (Ил. 187); - естествознанието в интердисциплинарния му контекст: почетния член на Руската академия на естествените науки акад. проф. Д. В. Лебедев (Ил. 188) и - философското наукознание в съответствие с теоретичния космизъм: теоретика на метакласификацията, системолога на цикличността на знанията и некласическото човекознание, президента на Ноосферната обществена академия 68 на науките, акад., проф., д.ф.н., д.ик.н., к.т.н. А. И. Субето и библиографоведа от ново поколение, един от учредителите на Международната академия по информатизации при ООН акад. проф. Е. К. Беспалова (Ил. 189)... – С кои други учени имахте възможността да третирате ризомноретикуларната научна проблематика? 194 195 196 205 206 207 208 209 – На третирането на проблемите на хомологичните редове на информационното моделиране е посветена същността на феноменологията на моето когнитологично интервюиране на проф. Ю. М. Лотман (1989 г.), който ме благослови да пристъпя към извеждането на ризомата на кадастрите на неговата собствена концепция и на ризомата на инфосферата. Самата идея за ризомата на концепцията на учения (проф. Ю. М. Лотман) и въобще за ризомата на библиосферата срещна огромното възхищение на проф. А. В. Мамонтов (1989-1999 г.) и се намира в основата на развитата от мен идея за ризомата на концепцията хуманитарна библиография (от 1980-те години и до днес). Тя е третирана като фундамент за извеждането на хомологичните редове на връзки на информационното пространство. Рецензентите на моето изследване на информационната ризома на библиосферата (цитираната докторска дисертация /1996 г./ и лекционните монографични курсове по нея /1995, 2005, 2007, 2012, 2014/) – проф. И. В. Гудовшчикова, проф. А. В. Мамонтов, проф. А. В. Соколов, проф. В. А. Петрицки, проф. Г. Ф. Гордукалова (Ил. 190), проф. В. П. Леонов, проф. С. Денчев, много ме стимулираха в тази идея чрез подкрепата ú… – Можем ли да кажем, че идеята Ви за когнитологичното интервюиране е на практика пътят към ризоматизма? 69 210 211 – Идеята на когнитологичното интервюиране е движена от феноменологията на извеждането на знание (1) – хомологичните редове на широкомащабното информационно моделиране (2). Затова и книгата, породена от когнитологичното интервюиране („Cor cordium”), е инструмент на ризоматизма. Хомологичните редове на информацията са същността на информационната ризома. Информационната ризома на библиосферата е библиографска. – Коя е главната идея на ризоматизма? 212 213 214 Необходимо е да се различават и отнасят един към друг два момента. Информационната мрежа на многомерната, изградена от много равнища информационна ризома на инфосферата (= хуманитарна библиография) (1) има графическо изображение във вид на пространствена спирала (винтова линия около оста /сферата/ на Земята), пронизваща ноосферата. Тя е ментален вихър на „локсодромията” (крива на повърхността на въртенето на Земята, пресичаща всички меридиани под постоянен ъгъл) на калейдоскопа на информационното пространство като знаково знаниево образование на ноосферата, в което всяка единична гледна точка е съотносима към съществуващия полифоничен свод на останалите гледни точки в миналото – настоящето – бъдещето. Информационната мрежа на естествената параметрична система (2) има, както вече споменах, графично изображение във вид на винтова линия върху цилиндър. Тези две (1-2 – вж: по-горе) информационни мрежи са съотносими така, както се съотнасят техните: - субстрати на отразяваното (1): - - на интелигибилното – на химическите елементи; 70 - - на пространството – средата; - графически изображения (2): - - на пространствената спирала – на линията; - - на сферата на Земята – на цилиндъра. – Възможно ли е в крайна сметка на една страница, следвайки „изпита” на проф. Т. Боров, да се изрази идеята за съотношението между материалното и идеалното в инфосферата? – Тук се налага да посоча схемата (направена на една страница) на хуманитарната библиография (Сх. 10.3. Многомерна изометрия на проекционните видове на структурната форма на емпиричните признаци на библиографската информация в тримерно пространство) (Ил. 191 – с. 75), трансформирала се в контекста на идеите на хуманитарните измерения – като рефлексия на информационното пространство (Сх. 12. Архитектоника на изграденото от много равнища информационно пространство) (Ил. 192 – с. 76) (срв: Ч. ІІ на тр. „Введение в гуманитарную библиографию : Ч. І-ІІ” /София 2005; Ново ел. изд. 2007, с. XLI, 85/ и монографиите, издадени на бълг. и рус. ез. „Архитектоника информационного пространства” /Шумен, 2005/, „Архитектоника на информационното пространство” /Шумен, 2006/). Всички посочени схеми са трансформации на общи за тях положения и са дадени на по една страница! 215 216 217 218 219 220 222 224 – Какво стои в основата на подобно моделиране? – Това е разбирането за многообразието на информационния свят като феномен на културата – възглед, отстояван от проф. Ю. М. Лотман, проф. Т. А. Сибиък (Ил. 193), проф. У. Еко (Ил. 194). Същността на всяко проявление на културата и на информационно- 71 комуникативния феномен като акт на културата е да не покрива чрез себе си „всичко”, а само част (аспект) от „цялото”. Именно поради тази причина принципно са необходими различни културни погледи като начини за разбиране на отделните части (аспекти) и на връзките на тези части (аспекти) между себе си, постижимо заради целите на многомерното информационно моделиране. 221 – Това са чисти структури! Какъв е механизмът на тяхното генериране и информационно моделиране? – Тук е валиден следният принцип: извеждането на идеалните (менталните, концептуалните, философските) структури на информацията се опира на субективната феноменология на личното неявно знание на възникване на връзки между нещата (и информационните реалии в това число). Важно е също присъствието на историко-културната традиция на философията, науката, литературата, изкуствата и обикновения живот, които се поддават на описание и формализация за целите на търсене на информация... – Възможно ли е тези връзки да бъдат когнитивно извеждани? 221– фрагмент 223 – Превръщайки се в явни, идеалните структури на информационното моделиране са наблюдаеми, обективируеми и практически приложими в реалната информационно-търсеща ситуация в резултат на внедряването им чрез идеята за хуманитарните измерения (която е актуална за извеждането на самите тези структури). Идеалните структури на информационното моделиране се проявяват в света на невидимата онтология, превръщайки се чрез хуманитарните измерения (хуманитарната библиография, ризоматизма) в оперативен модел на информацията. 72 ЧРЕЗ ТЯХ НЕ СА ОБОЗНАЧАЕМИ ФОРМУЛИТЕ НА ДУХОВНОТО, А СА ПРЕСЪЗДАДЕНИ ФОРМИТЕ НА ДУХА. – Какъв подход е нужен, за да бъде разкрита идеалната структура на информацията? – По отношение на идеалните структури на информацията – тези ментални, ноосферични образувания – е нужен културолого-феноменологичен подход на разглеждане, раждащ се на днешния стадий на некласическата парадигма на знания между пресичането на идеите на хуманитарните измерения и философско-научната интердисциплинарна когнитология. – Бихте ли посочили идеалните структури на библиографската информация? – Във връзка с изложеното информационната ретикула на библиографията (структурата ú, изградена от подструктури, кристализирали в хода на генезиса на библиографската сфера: 1. документална; 2. адресна; 3. същностна; 4. видова; 5. функционална; 6. съдържателна; 7. организационна) е естествен системогенетичен механизъм, който я вписва в инфосферата и я прави ментален и реален конструкт от вторично-документални форми, определящ инфосферата. В кратък вид характеристиките на структурите на информационната ретикула на библиографията могат да бъдат представени така: 1. Документална (проявява се като обществен канал на документалния поток, отразяван от библиографията във всичките ú форми); 2. Адресна (читателска) (действа като разкриване на адресатите на 225 226 227 228 229 230 231 232 73 233 235 234 документалната информация, отразявани и моделирани от библиографията); 3. Същностна (разпространява се като установявано вторичнодокументално съответствие, фиксирано между селектирани „подборки” от документалния поток и адресатите на съдържащата се в него информация; тази структура е от порядъка на действие, което е на принципно по-високо йерархично равнище по отношение на предходните две структури /вж: по-горе/; на равнището на нейния обхват на информационните реалии се наблюдават проявите на следващите структури на библиографията /вж: подолу/); 4. Видова (диференцира се на обща и специална /и други близки по значение нетъждествени термини – вж: по-долу/ библиография, което е база за извеждане на многообразни вътрешни деления – разновидности по различни признаци: един от най-ранните симптоми на встъпване на библиографознанието в етапа на структурните представи); 5. Функционална (вътрешна диференциация на библиографските явления, осъществена по функционални признаци /функции, цел, предназначение/: 1. функции на библиографията; 2. функции на видовете библиография; 3. функции на видовете библиографски указатели; 4. функции на отделните библиографски указатели); 6. Съдържателна (или т.нар. „отраслова” или „проблемно-тематична” – „сечение” на библиографските явления, което пронизва системата на библиографията и е определяно по класификацията и систематизацията на знанието); 7. Организационна (пораждана от диференциацията на библиографските явления по характера на тяхната институционалност / или извънинституционалност/, което възниква на почвата на отсъствие на единна организационна цялостност на 74 Ил. 191 ПРОЕКЦИОННИ ПЛАНОВЕ Схема НА СТРУКТУРНАТА ФОРМА НА ЕМПИРИЧНИТЕ ПРИЗНАЦИ НА БИБЛИОГРАФСКАТА ИНФОРМАЦИЯ В ТРИМЕРНО ПРОСТРАНСТВО (РИЗОМА) 75 Ил. 192 Схема АРХИТЕКТОНИКА НА ИЗГРАДЕНОТО ОТ МНОГО РАВНИЩА ИНФОРМАЦИОННО ПРОСТРАНСТВО 76 ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. АБСТРАКТНО ЛОГИЧЕСКО ОПИСАНИЕ 77 Ил. 197 Схема Ил. 198 Схема библиографията като система, изградена на много равнища, както и по методика на организация на библиографирания материал /азбучно, хронологично и т.н./). …С мнемонична цел структурите на библиографията са обозначени с цветовете на светлинния спектър (1. червен – 2. оранжев – 3. жълт – 4. зелен – 5. небесносин – 6. тъмносин – 7. виолетов)… ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. АБСТРАКТНО СИСТЕМНО ОПИСАНИЕ – Изяснете смисъла на тази визуализация... – Описваното разбиране за хуманитарната феноменология на информационното моделиране и поражданата от нея хуманитарна библиография, наблюдаема през ретикулата на представените идеални структури на библиографската информация (документална – адресна – същностна – видова – функционална – съдържателна – организационна), генериращи чрез себе си х о р и з о н т а л н и я разрез на вторично-документалното равнище на информационното пространство, позволява, основавайки се на идващата от Аристотел (Ил. 195) мисъл за преобладаването на зрителното възприятие над останалите (чувствата), да се обозначат тези идеални ноосферни образования (структури) на ризоматизма на инфосферата чрез названията на цветовете на светлинния спектър: червен – оранжев – жълт – зелен – светлосин – тъмносин – виолетов. Ефективно е да се сравни подобно виждане с интерпретацията на светлината (Светлината = Словото) в същността на инфосферата: метафората на окото, възгледа, гледището (инкултурация) и значението на белия цвят като символ на света (вж: интервюто с проф. Н. Яръмов (2004, 2005, 2007) /В. В. Кандински (Ил. 196)/) – символ на невремевите понятия, както и на всичко, съпътстващо времето. От мен – в чест на проф. У. Еко („Il nome 78 Ил. 199 Схема ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. МЕТОДОЛОГИЧЕСКО РАЗКРИВАНЕ della rosa” /1980/) – този феномен е наречен Информационна роза (Ил. 197-202 цит. изд., с. XLIII-XLV; вж и „Ризома на инфосферата”, с. 42-44 – тук: с. 77-82)… …Да си спомним и това, че богинята, която известява Ирида (Радуга – Дъгата) („златокрилата дева” – израз: Омир), е символ на философията. Тя (= Дъгата) ПИТА ЗА СЪЩЕСТВЕНОТО, ВЪВЕЖДА В ДИАЛОГ СЪС САМОТО ИНФОРМАЦИОННО ПРОСТРАНСТВО. – Това като някакво правило ли трябва да се тълкува? – Обозначаваната по този начин – чрез д ъ г а т а (червено – оранжево – жълто – зелено – светлосиньо – тъмносиньо – виолетово) – ретикулата на хуманитарната библиография се проявява като ментален прибор (инструмент), съобщение, а не като правило. – Идеята дъга – р и з о м а на информационното пространство има ли аналог във физически уплътними съоръжения? – Идеята дъга – ризома на информационното пространство – в качеството ú на инструмент на ретикуларните построения – най-много е въплътена в о р г а н а като музикален инструмент. Тук е коренът на метафората. Цветът е качество, но по-важна е същността: механизма на ризоматичното въртене на хуманитарните измерения на ноосферизма от един цвят – чрез дъгата – лек преход (трансформация) – към друг; от една структура на информацията към друга. Всеки цвят на светлинния спектър, получаван при разлагането на бялата светлина чрез призма, се разпространява чрез кръгови вълнови колебания с честота все по-висока с приближаването към виолетовия цвят. По този начин дължините на вълните на светлинните вибрации формират непрекъсната последователност, 79 Ил. 200 Схема ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. ХРОНОЛОГИЧЕСКИ ПРОФИЛ 80 ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. ХРОНОЛОГИЧЕСКИ ПРОФИЛ 81 Ил. 201 Схема (Фрагмент І) Ил. 202 Схема (Фрагмент ІI) ИНФОРМАЦИОННА РОЗА. ХРОНОЛОГИЧЕСКИ ПРОФИЛ 82 Ил. 203 Схема започвайки с най-големите (червения цвят) до най-малките (виолетовия цвят). Тъй като светлината притежава симетрия на въртенето спрямо оста по посока на нейното разпространение, то последователността на дължината на вълните може графически да бъде представена като коническа спирала (Ил. 203-204 – Сх. 7-1; 7-2 – цит. изд., с. 79 – тук: с. 83, 84). …„Аз поставям моята дъга в облака, за да бъде знак на (вечния) завет между Мене и между земята” – Бит. (9:13)… ФРОНТАЛЕН ИЗГЛЕД НА ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО – Вероятно подобна интерпретация на структурите на информацията има и културологични основания? – За именуването на структурите на ризоматизма на информационното моделиране (червено – оранжево – жълто – зелено – светлосиньо – тъмносиньо – виолетово) способства и феноменологичната особеност, заключаваща се в това, че символиката на цветовете е универсална не само от географска гледна точка, но и на всички равнища на битието и знанието – космологично, психологическо (при всички вариации на тълкуването в съответствие с културата на ареала, цветовете на светлинния спектър остават винаги и навсякъде основа на символната мисъл, кореспондираща със седемте цвята на небесната дъга, в която окото различава повече от 700 оттенъка – природен аналог на културното многообразие)… …Да си спомним ли и универсалните седем музикални ноти… – Цветовете на светлинния спектър в подобна философско-информационна картина, доведена до космичност, имат антропологичен смисъл. Това отвежда към мисълта за същинската природа на информацията… 83 Ил. 204 Схема ИЗГЛЕД ОТГОРЕ НА ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО – Аналогично на цвета и на човека, информацията има двойствен характер и се формира от фактори, които са присъщи в еднаква степен и на предаващия субект, и на приемащия обект/субект. Цветът – като вид на информацията – е и материя, и енергия, и разнообразие, но и още нещо… Това е твърдение, съотносимо (на принципа на противопоставянето) към известното твърдение на американския математик и логик със съществен принос в електронното инженерство и електронната комуникация Норберт Винер (1894-1964) (Ил. 205). Той е смятан за баща на кибернетиката: „Информацията е информация, а не материя, не енергия”. Последната мисъл е изказана в труда на учения „Cybernetics or control and communication in the animal and the machine” (New York ; London, 1948 – 2. изд. 1961). – Къде трябва да търсим интелектуалните корени на подобна картина? – Вдъхновение за подобно решение – да именувам идеалните структури на ноосферизма с названията на цветовете на светлинния спектър – намерих в моя многогодишен диалог на тема обозначаването на „невидимата” онтология на реалността и съзнанието с художничката, която беше виртуоз на необикновеното разбиране на мярката на обединяване на формите, обемите и цветовете в отделните тенденции, направления и култури, умееща майсторски практически да ги въплъти в неразривно единство. Става дума за Бистра Брайкова (10.01.1928-28.09.2000) (Ил. 206). Идеята за хуманитарните измерения на информационното моделиране въвежда в света на информационната наука хуманитарното знание (изключвано от класификационните представи през десетилетията на втората половина на ХХ в. в страните от 84 Централна и Югоизточна Европа във връзка с възприетия от тях краен материалистичен монизъм), синтезирано на основата на имената на информационните реалии, разбираеми в този смисъл, в който хората свързват в едно с тези имена устойчивите образи на информационното битие. Защо? Защото раждането на думите (именуването на нещата), раждането на мислите (за тези неща) променя нашето отношение (към тях), оставайки фундаментална същност на физическия свят (Ю. А. Шрейдер)… И тези – ноосферични – връзки за хората са осъзнавани като взаимосвързани, леко обозначавани чрез цветовия спектър. Чрез цветовия спектър те стават непроблематични. – Какъв е висшият смисъл на хуманитарните знания? – В получаването на хуманитарните знания организираните хуманитарни измерения на информационната наука имат неоспорими практически преимущества пред всякакъв неорганизиран начин на общуване... Организираността на хуманитарните измерения на информационната наука е високо хуманно достояние на съвременната постмодерна некласическа реалност на информационното моделиране. То предоставя практически неограничена свобода на човека в информационното пространство: да запланира изтеглянето на търсеното (търсената информация), владеейки ц е л и я натрупан ноосферичен свод на връзки между нещата. – Тук особено чувство на възхита предизвиква приложимостта на идеята за хуманитарните измерения? – Имайки предвид именно приложната идея на хуманитарните измерения към феномена на широкомащабното информационно моделиране чрез библиографията в разработваното от мен направление на системно-структурното библиографознание, един от героите на цитираните мои когнитологични беседи – проф. И. В. Гудовшчикова – ме удостои с рецензия на обсъждането на представената от мен за защита вече цитирана (вж: по-горе) дисертация (1996). Тя започна своето експозе със знаменателна за съдбата на ноосферизма на инфосферата думи, формулирани по отношение на несигурността на съотнасянето на идеалния и физическия план на информационната реалност в хуманитарното знание в тяхното единство: „В одну телегу впрячь не можно коня и трепетную лань” (А. С. Пушкин)... „Оказва се, че може – възкликна тя. – Предлаганата дисертация служи за доказателството на това. В нея авторът се издига до задоблачните висоти на ноосферата, а после се спуска на земята и изследва реалиите…”… – Какво трябва да се случи, за да могат идеите на хуманитарните измерения да се въплътят в реалната обществена практика? – ЗА ВЪПЛЪЩЕНИЕТО НА ИДЕИТЕ НА ХУМАНИТАРНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ Е НЕОБХОДИМО РАЗВИТИЕ НА СОЦИАЛНОТО ИНФОРМАЦИОННО НАПРАВЛЕНИЕ НА УМЕНИЯ – ДА СЕ ИЗРАБОТЯТ СПОСОБНОСТИ ДА СЕ ЗАБЕЛЯЗВА, НАБЛЮДАВА И ИЗУЧАВА ТОВА, КОЕТО СЕ ИЗПЛЪЗВА ОТ ОБИКНОВЕНИЯ ПОГЛЕД И 85 ПРЕДСТАВЛЯВА СЪЩНОСТТА НА ПОРАЖДАНЕТО И РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ИНФОРМАЦИЯТА – Н Е О Б Х О Д И М Е Т А Л А Н Т ПРИ УСТАНОВЯВАНЕ НА ВРЪЗКИ МЕЖДУ НЕЩАТА – МЕЖДУ ТЕХНИТЕ Ф И З И Ч Е С К И И И Д Е А Л Е Н П Л А Н ВЪВ ВИД НА ФИЛОСОФСКО-КУЛТУРЕН СИНТЕЗ НА СЕМИОСФЕРИЗМА. – На практика това е нов подход към информационното моделиране? – Очевидно е, че в руслото на идеите на хуманитарните измерения на информационното моделиране се формира хуманитарният подход към света на информацията („Мир бестленный, слышный, но незримый” – Ф. И. Тютчев), съгласно който е разпространено виждане за разглеждане на хуманитарните измерения като фундамент на знанията за света („Кто к тайнам жизни / рвется мыслью каждой, / в своей душе находит их родник.” – Й. В. фон Гьоте / прев. Б. Л. Пастернак). В съответствие с това положение естественонаучните знания в определен смисъл са частен случай на хуманитарните знания (срв. с феноменологичната гледна точка на проф. Н. Яръмов /2004, 2005, 2007/). ПРОБЛЕМЪТ ЗА ШИРОКОМАЩАБНОТО ПЛАНЕТАРНО ИНФОРМАЦИОННО МОДЕЛИРАНЕ Е ПРОБЛЕМ НА ХУМАНИТАРНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ, НА Н О О С Ф Е Р И З М А, ЗАЩОТО, ПРЕБИВАВАЙКИ В ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО, В НЕГОВАТА Д И А Л О Г И Ч Н А Ф Е Н О М Е Н О Л О Г И Я, ЧОВЕК РАЗБИРА СЕБЕ СИ И ДРУГИТЕ, МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗБРАН ОТ ДРУГИТЕ. – По какъв начин чрез хуманитарните измерения се наблюдават идеалните обекти? – Чрез хуманитарните измерения се извежда, обективира и наблюдава семантичният план на информационните обекти (концепции) във вид на в е р т и к а л н о построение на връзки от много равнища – фрейм (англ.: frame – решетка; вертикална структура за представяне на знание). Фреймът е инструмент на семиосферата от няколко равнища (изброявани отдолу нагоре): 1. факти; 2. първично-документална информация; 3. вторично-документална информация; 4. метасистеми; 5. философски картини на връзки между нещата. – Къде всъщност се ражда синтезът? – Ражда се в ПРЕСИЧАЩИТЕ СЕ ПОЛЕТА НА: 1. БИБЛИОГРАФИЯТА – 2. БИБЛИОГРАФОЗНАНИЕТО (И ЦЕЛИЯ ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРЕН СПЕКТЪР НА ИНФОРМАЦИОННО-КОМУНИКАТИВНАТА СФЕРА) – 3. ФИЛОСОФИЯТА – 86 4. ЕСТЕТИКАТА – 5. ЛОГИКАТА – 6. ПСИХОЛОГИЯТА – 7. ПЕДАГОГИКАТА. – В това поле вие включвате и игрите на Homo sapiens… – Това дължа на срещата си с класика на библиографията и библиографознанието проф. А. В. Мамонтов. – Разкрийте този сюжет... – Получавайки научен ръководител в годините ми на докторантура (1983-1987) и научен консултант в годините ми на специализация (1989-1996) в лицето на проф. А. В. Мамонтов (10.03.1930-7.01.1999), който е виден учен – библиограф и библиографовед, критик на библиографията, познавач на историята, историографията и библиографията на игрите на Homo sapiens – аз се причислих към многобройните му ученици и продължих да осмислям в дълбочина умението на практическо и теоретично разграничаване и обединение на изследваните информационни феномени като културни многомерни (ноосферични) порождения на информационното моделиране. Творчеството на проф. А. В. Мамонтов забележително се отличаваше сред изследователските пътища на съвременните му библиографи-библиографоведи на Русия. Първо: бидейки в продължение на няколко десетилетия водещ преподавател в катедрата по обща библиография и книгознание на Санктпетербургския държавен институт по култура (СПбДИК) и най-компетентен теоретик на краеведската библиография в средата на професионалното библиографско общество, той систематически разработваше на високо научно равнище широк комплекс от учебна литература не само по въпросите на краеведската библиография и библиотечното краезнание, но и по обща библиография – по теория, история, организация, методика и практика на библиотечното дело. Многочислените рецензии на учения на цял кръг от библиографски работи, монографии, сборници, учебна литература както в областта на краеведската, така и на общата библиография и пограничните дисциплини – всичко това, наред с постоянните му изяви в специализирания и универсалния научен печат по проблемите на висшето библиографско образование и повишаването на квалификацията по библиография и библиотечно дело, превръща проф. А. В. Мамонтов в критик на съвременното информационно-библиографско дело от най-висш порядък и архитект на моделирането на информационното пространство. И второ: проф. А. В. Мамонтов водеше многогодишна целенасочена изследователска и практическа библиографска дейност, която няма аналог в областта на библиографията, историята и историографията на вечните игри на човечеството – шашки и шахмат. Всичко това много напомняше работите на старите майстори на библиографията, когато библиографският труд се е превръщал в кредо на целия живот. От проф. А. В. Мамонтов – в съавторство с И. Е. Оерс – е създаден уникален труд „Отечественная шашечная литература : Библиографический указатель за 1827-1991 гг.” (СанктПетербург, 1992) (съхранява се във вид на ръкопис в личния архив на А. М. – бел. Н. В.). Този труд е публикуван под заглавието „Шашечная литература : издания, вышедшие в России – СССР” (Москва, 2001). Той представлява методическо въплъщение на всички класически и съвременни научни библиографски подходи, които могат да бъдат приложени в библиографирането на литературата по подобни погранични културно-информационни 87 направления. Личността на проф. А. В. Мамонтов ме поразяваше със своята безграничност, цялостност, неочакваност... БЕСЕДВАЙКИ С НЕГО, ПРЕБИВАВАШ В НЕПРЕДСКАЗУЕМОТО ЖИВО ИНФОРМАЦИОННО ПРОСТРАНСТВО, НАМИРАЩО СЕ В ПОСТОЯННО ДВИЖЕНИЕ, КЪДЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО СА ИЗВЕСТНИ НЕГОВАТА (НА ПРОСТРАНСТВОТО) КОСМИЧНОСТ И ТРАНСФОРМАТИЗЪМ („Неподвижный, неизменный, / Мирозданью современный.” (Ф. И. Тютчев). Проф. А. В. Мамонтов е уникален учен – библиограф и историк на шашките. Сред любителите на тази игра ученият е прославен като създател на редки нейни партии. Изпитвах респект пред перфектното му владеене на всички съществуващи стандартизирани системи на нормите на информационно-библиографската област (по тях винаги ще бъде трудно да се създаде единна информационна система – ризома!). Бях покорена от литературния му дар: с публикацията на неговите автобиографични записки (Санкт-Петербург, 2002) значително се разшири обществено-научната представа за него не само като за автор на научни трудове и лирически произведения, но и – създател на високохудожествена проза в духа на т.нар. „петербургски разказ”. Лекциите на проф. А. В. Мамонтов се отличаваха с неподражаемо академично равнище на синтез между теорията, историографията и практическата насоченост. Вкус, култура на мисълта и езика бликаха от тях. С истинско педагогическо майсторство той изграждаше тези лекции – както за студентите, така и за докторантите, но и за повишаващите своята квалификация библиографи и библиотекари. Бидейки универсален библиограф, библиографовед, майстор на библиосферата, проф. А. В. Мамонтов беше удивително проницателен, критичен и справедлив научен ръководител. За неговите ученици той беше своеобразно професионално тайнство – цяло посвещение. Неговата вглъбена и сдържана натура на страстен изследовател, на превъзходен изтънчен познавач на игрите на човечеството (институционализиращи ситуациите на кодиране-декодиране: „при минимално число” да се заеме „максимално количество място”), фина природна чувствителност и рядък, всеобхващащ целия диапазон на третираните проблеми, интелект ПОСТАВЯХА ДРУГИЯ – УЧЕНИКА – В РОЛЯТА НА СЪБЕСЕДНИК, УЧЕЙКИ НА ИЗКУСТВОТО НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ КАТО БЯГ ОТ ЛИЧНОТО ЧУВСТВО, НА РАЗБИРАНЕ НА ВАРИАНТИТЕ НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ НА ЧОВЕКА, НА РАЗБИРАНЕТО НА ПОРЯДЪЦИТЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА, – ТАКИВА ПОРЯДЪЦИ, В КОИТО ИМА МЯСТО ЗА ВЪЗМОЖНОСТИ – Х О Р И З О Н Т А Л Н И Т Е, 88 И ТАКИВА, КЪДЕТО НЯМА МЯСТО ЗА ВЪЗМОЖНОСТИ – В Е Р Т И К А Л Н И Т Е. С точни, лаконични и мълниеносни въпроси, паузи и интонации, синтези-анализи проф. А. В. Мамонтов – като Сократ (Ил. 207) – ПРИВЕЖДАШЕ КЪМ ИСТИНАТА ПО ПЪТЯ НА ДИАЛОГА. Като някакъв нов Мефистофел А. В. Мамонтов АКТИВИРАШЕ ПРОТИВОСТОЯНИЕ, ПРОВОКИРАШЕ ВАРИАНТНОСТ, СТИМУЛИРАШЕ ИНДИВИДУАЛНОСТТА И РАЗБИРАНЕТО ЗА ЛИЧНОСТНОТО НАЧАЛО, КОЕТО Е НЕРАЗДЕЛНА ЧАСТ ОТ МИРОЗДАНИЕТО. Във връзка с моето изследване на библиосферата, израснало върху почвата на подготвената от мен кандидатска дисертация (разглеждане на препоръчителната библиография във видовата структура на библиографията /а не като идеологема, както беше тогава разпространено/ /1987/), публикувана във вид на първия в света от своя род курс от лекции под неговата научна редакция („Рекомендательная библиография в видовой структуре библиографии и ее внутренняя дифференциация” (Санкт-Петербург, 1989), както и на базата на рецензираната от него моя книга от интервюта („Cor cordium”) (1994) установих, че УЧИТЕЛЯТ Е ПРИЯТЕЛ – СПЪТНИК. В многолетния жив диалог с проф. А. В. Мамонтов бяха особено привлекателни НЕГОВАТА КРИТИЧНОСТ, МАКСИМАЛИСТИЧНОСТ, СМЕЛОСТТА МУ ПРЕД ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА ВЪПРОСИТЕ НА ИНФОРМАЦИОННАТА ПРАКТИКА, УМЕНИЕТО МУ ДА РАЗГЛЕЖДА В ЕДИНСТВО ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА МЕТАМОРФОЗИТЕ НА РЕАЛНОСТТА И СЪЗНАНИЕТО – НА Т Р А Н С Ф О Р М А Т И З М А НА ИНФОРМАЦИОННИТЕ ФЕНОМЕНИ – И КАТО РЕАЛИИ, И КАТО ИДЕАЛЕН ПЛАН НА МЕНТАЛНОСТТА. Проблемът на интерпретацията на идеалния свят на информационното моделиране, станал централен в диалога ми с проф. А. В. Мамонтов, ме приведе към докосването до рационалната интерпретация на висшите – философско-религиозни – ценности. Тези начала на информационните картини (и собствените ни, и тези на различните дейци на науката и културата, които аз интервюирах, а с него коментирахме) предизвика АКТИВАЦИЯ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА В Е Р Т И К А Л Н О С Т Т А НА ФЕНОМЕНОЛОГИЯТА НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ И САМОТО ИНФОРМАЦИОННО ПРОСТРАНСТВО. Върховното – ценностно – предизвикателство за формирането на възгледа ми за библиосферата в моя диалог с проф. А. В. Мамонтов стана 89 РЯДКО СРЕЩАНОТО СЪЧЕТАНИЕ В НАТУРАТА НА УЧИТЕЛЯ НА РАЗБИРАНЕТО НА КУЛТУРОЛОГИЧЕСКИТЕ ЦЕННОСТИ НА GAME- и PLAY- НАЧАЛАТА НА ФЕНОМЕНОЛОГИЯТА НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ. Към осмислянето на феноменологията на игрите на Homo sapiens в качеството им на културологичен ключ към разкриването на информационното моделиране приведе увличащата страстност на проф. А. В. Мамонтов изцяло и дълбоко – до дълбочината на същността си – ДА БЪДЕ В ДИАЛОГ С УЧЕНИКА СИ. – Как „игрите” осмислиха Вашата концепция? – Благодарение на школата на проф. А. В. Мамонтов пристъпих към преосмислянето на идеята за единното (мислено като множественост) и изградено от много равнища информационно пространство в съзвучие с игрите (game и play) на Homo sapiens. Тази диференциация (game и play) идва от известната класификация на М. Н. Епщейн (Ил. 208) (1982). Този учен, преподаващ днес в Университета Емори (Emory University) (САЩ) и Университета Дърам (Durham University) (Великобритания), напълно обосновано разграничава игрите, имащи две съвършено различни философии: 1. game (англ.: игра) (шах, карти, футбол, рулетка), която вътрешно е много поорганизирана от обкръжаващия ни живот; 2. play (англ.: игра) (както играят децата; театъра), която не е свързана с никакви условия, правила; прелестта ú се състои в това, че всички ограничения на сериозния живот в нея са лесно преодолими. Немската дума Spiel има по-широк диапазон на употреба и по-скоро е съотносима с английското playing (макар че няма пряко съответствие). Ретикулата на библиографските реалии за осъществяването на лични комуникативни актове – без посредници – на дълбокото и финото търсене на информация, както и въобще за влизането на човека в информационното пространство, макар и да е сравнима с игрите на Homo ludens, това са игрите play, явяващи се съвсем не система на забраните, възникваща по замисъла на автора на играта – бога Марс – най-осведоменият по същество от всичките обитатели на Олимп (разбира се, с изключение на стоящия над него, бог Зевс) по въпросите на войните, на всичко неизвестно и опасно. Тук зоната на свободата възниква по желанието на единствения жител на божествената планина – бог Дионис, – който изисква от своите поданници не отстранено подчинение (поклонение, субординация в крайна сметка), а – превъплъщение – в орфическото му разбиране… – Какво развитие на този проблем е предвидимо за бъдещето на ретикуларните прониквания в информационното пространство? – Справедливо е да се отбележи, че е възможно да се допусне такова развитие в бъдещето на ретикуларните прониквания в информационното пространство, което с помощта на информационните технологии ще е отглас на игрите... Но по всяка вероятност „игровият момент” е възможен по х о р и з о н т а л н о т о с е ч е н и е на 90 информационното пространство и по никакъв начин не можем да си го представим в пределите на неговия в е р т и к а л е н разрез. Дадената на човека вертикалност несъмнено не може да намира резонанс в единствено хоризонталното моделиране на информационното пространство. (Съгласно легендата богът на войната Марс, очарован от красотата на горската нимфа Каиса, я склонява към взаимност с изобретяването на шахматната игра, а по определение точното значение на понятието „философия” е „любов към мъдростта”… Личните информационнокомуникативни актове не се нуждаят от каквато и да е форма, посочваща на ползвателя на информация ситуация, която го скланя към една или друга информационна ситуация; на него му е необходима реална възможност да се намира в истинска културна традиция, в която миналото, настоящето и бъдещето са обединими.) Ако днес шахматният компютър (изграден от система от правила и възможности) може да победи гросмайстор, за което съществуват определени свидетелства, то това несъмнено е разрушаване на културно-ценностните начала на обществото и личността. Бидейки издигани по инерцията на разпространение на едностранното технократско съзнание, съоръженията от правила, където няма място за етическите прояви на взаимоотношенията на човека с културната традиция, не могат да бъдат признати за удовлетворителни за информационното моделиране в интелектуално-духовен, нравствен смисъл. Културно-ценностното моделиране на единното и изграденото от много равнища информационно пространство предоставя на обществото (на човека) възможност той да оперира едновременно с всички натрупани знания и „за първи път”, и в ретикулата на културните традиции, при което изначално е известно, че няма нищо „окончателно” („победител”). И ФИЛОСОФСКО-НАУКОВЕДСКА, И СОБСТВЕНО-БИБЛИОГРАФСКА – КОМПЛЕКСНА – Е ЗАДАЧАТА ДА БЪДЕ ФОРМИРАНО ХУМАНИТАРЕН ПО СЪЩЕСТВО КУЛТУРЕН СПОСОБ НА ВЛИЗАНЕТО НА ЧОВЕКА В ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО („Сказать по правде, мы уста пространства / И времени” – А. А. Тарковски). Натрупаните знания в редица области на дейността на човека и в създадените от него произведения на изкуството и литературата, даже и в неговите игри, кореспондиращи с „Дионисиевото” (play) и „Аполоновото” (game) начало на Homo sapiens (вж поподробно в тр.: „Введение в гуманитарную библиографию : Ч. І-ІІ” /2005; Ново ел. изд. 2007, с. 324-326/), показват възможност за тяхното ретикуларно обединение и разграничение. – Кои са водещите принципи за подобно ретикуларно обединение? – Разбирането – а то е в съответствие с концепцията на В. И. Иванов (Ил. 209) – на 91 Орфизма, олицетворен от „Дионисиевото” начало, е в основата на всяко хармонично информационно (и вторично-документално) моделиране, постигнато посредством ретикуларния инструментариум на ризомата. Същността на тази феноменология по отношение на отразяването на информационните реалии е в следното съждение: - отделянето предшества обединението, по-скоро то е род на единението; - обаче не е достатъчно множествеността да се мисли като единство; - необходимо е изискването единството да се мисли като множественост. – С какво точно е опасно game-началото на информационното моделиране? – В доведеното до крайност game-начало (в съблюдаването на абсолютизирани правила) на информационното моделиране, подобно на описаното в „Шахматна новела” (нем.: Schachnovelle /1938-1941/ – едно от последните и едновременно с това най-известно произведение на австрийския писател Стефан Цвайг /1881-1942/, написано в Бразилия), предвиждаща собствената му трагична съдба и съдбата на цивилизацията, е разкрита природата на абсолютизацията на една-единствена картина от връзки между нещата. В това произведение – реквием на абсолютизацията на една-единствена картина на света – е осмислена като синонимична на фашизацията и на всяка подобна game-абсолютизация, заключаваща се в с т е с н я в а н е на свободата на личните информационнокомуникативни актове на пребиваването в информационното пространство. Подобна интерпретация в науката се заявява за първи път в трудовете на такива изследователи като френския икономист Жан-Жак Лафон (J.-J. Laffont, 1947-2004 / Ил. 210/) („Hidden gaming in hierarchies : Facts and models” – „Скритият хазарт в йерархията” /Econ. rec. (Parkville). – 1982, N 187, p. 295-306/) и немския икономист Хайнц Ламперт (H. Lampert, 1930-2007 /Ил. 211/) („Denken in Ordnungen” als ungelöste Aufgabe”– „Мислене на слагането в ред „като нерешено устройство” /Jb. für Nationalökonomie und Statistik (Stuttgart ; New York). – 1989, H. 4/5, S. 446-456/). – Означава ли това, че на човечеството му е нужно разумно и хармонично gameplay информационно моделиране? – Съвършено вярна констатация! В play-началото (на свободната диалогичност с целия ноосферизъм!) като част от разумното и хармонично game-play информационно моделиране е скрит конструктивният заряд на бъдещето. – Къде е изворът на подобен синтез и каква е природата му? – Този културолого-феноменологичен, интелектуален, ценностен (нравственоетичен) синтез е ПОРАЖДАНЕ НА КОСМОСА – ДИАЛОГ, С КОЙТО УЧИТЕЛЯТ УДОСТОИ УЧЕНИКА, СЪЩНОСТТА НА КОЙТО Е НООСФЕРИЧНАТА СВОБОДА НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ („Вечность – дитя играющее, 92 кости бросающее, дитя на престоле.” – Хераклит / прев. М. Н. Епщейн). Като нов Орфей – Сократ – Мефистофел проф. А. В. Мамонтов ме доведе до разбирането за космичността на Орфическата (Аполонова-Дионисиева) (по философа и филолога А. А. Лосев /Ил. 212/) г а м а на трансформатизма на ноосферичното информационно моделиране, в неговото орфическо-дионисиево начало… ОРФИЧЕСКАТА ГАМА НА НООСФЕРИЗМА НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ ОТ ПЛАНЕТАРЕН МАЩАБ – НА Л А Б И Р И Н Т А НА ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО Е Д У Х О В Е Н КОРЕЛАТ НА СТИХИИТЕ: АПОЛОНИСТИЧНА, ЦЕНТРОСТРЕМИТЕЛНА И ДИОНИСИЕВА, ЦЕНТРОБЕЖНА КАТО СЪВКУПНОСТ В М Н О Ж Е С Т В Е Н О ЧИСЛО. ВСЯКА ЕДНА ОТ ТЕЗИ СТИХИИ Е АСПЕКТ, РАКУРС, ГЛЕДИЩЕ НА ИНФОРМАЦИОННОТО МОДЕЛИРАНЕ, НА ИНФОРМАЦИОННОТО ПРОСТРАНСТВО, НА У Н И В Е Р С У М А, ОЛИЦЕТВОРЯВАН ЧРЕЗ СИМВОЛА 1 (ЕДИНИЦА) – Т О Ч К А Т А (ВЪЗГЛЕДА, СЪЗНАНИЕТО, РАЗБИРАНЕТО) НА ЧОВЕКА. Както проекцията на вертикалната линия върху хоризонталната дава точка, така точката е центърът на информационното пространство (всяка точка е негов център). Без единицата – 1 (на началото, на Духа /идеалните свойства на информационните реалии/) материята (материалните свойства на информационните реалии) не може да се организира. Между точката (гледището на човека) в центъра (на информационното пространство) и „окръжността – сферата” (ноосферата – инфосферата – библиосферата /построени една в друга и трансформиращи се една в друга/ /Ил. 213/), ограничаваща кръг (сфера) – символа на света, – се простира пространството, а в това ограничено във физически план пространство, но и безгранично – в идеален, културен план (инкултурация) циркулира животът. Без единицата – 1 (възгледа на човека) сферата остава на място… „И Дух Божий се носеше над водата.” – Бит. (1:2). – Излиза, че библиосферата (сферата на библиотечно-библиографските информационни комуникации) е част от инфосферата (сферата на цялото информационно пространство) и ноосферата (сферата на разума, обвиваща Земята)? – Да! Ние живеем в свят, изграден от много равнища. В ХХІ в. не е възможно да мислим нито една библиотечна или библиографска компонента или която и да е тяхна производна извън ноосферизма. – Кое е космичното в библиографията? – Най-важното за явленията на библиографията (вид библиография, библиографска дейност, библиографски указатели, библиографска информация, библиографски бази от данни) е ролята им да свързват документите и читателите. Тъкмо тази роля на библиографията осмисляме като нейна същностна феноменологична особеност. Тази особеност на библиографията е и планетарно, космично значима. 93 Планетарното и космичното в случая се изразяват в обхващането на библиографските явления, които сами обемат, заради тяхната взаимосвързаност, в единно системно цяло света на документите и читателите. Универсалните по съдържание библиографски явления, посветени на естествената взаимосвързаност на документалната информация, са: международни по своя обхват; хуманитарни по своя дух. (На тяхна база се конфигурират националните и регионалните библиографски канали на информацията.) Тук хуманитарните и универсалните начала са съответстващи си, взаимно отразяващи се, тъждествени. С епохата на Ренесанса и нейната философско-ценностна система се утвърждава философско-информационният модел на безкрайната вселена, макар че идеята идва от древността. – Къде е началото на тази представа? – Този модел витае във въздуха още в трудовете на учените от времето на Античността и Средновековието, както казах, но с идеите на хуманизма той рационално се налага като определящ духовния климат в интелектуалния свят – тенденция, която продължава до днес. Моделът на безкрайната вселена е въплътен в библиографска форма – като отражение в света на информацията, на идеята за безкрайната вселена на физическия свят. Този библиографски модел е модел на инфосферата и се появява през ХVІ в. в библиографския труд „Пандекти” на швейцарския учен-енциклопедист Конрад Геснер (Ил. 214). Неговата енциклопедична универсална библиография „Всеобща библиотека” („Bibliotheca universalis”) (1545-1555) е не само библиографски (биобиблиографски) речник с аналитичен характер. Тя е и панорама на ръкописната и печатната книга към периода между ХVІ-ХVІІ в. Изданието хвърля мост към новия енциклопедизъм и новия рационализъм на Новото време. Този опит ни отвежда и към съвременните международни универсални библиографски указатели на ХХ-ХХІ в. (вж: по-горе). Но същественото в „Пандектите” („Всеобща библиотека”) е това, че те са изградени в универсалната форма на библиографията, търсена и докосвана във времето, възкресявана далеч преди тях... …Универсалната форма на библиографията, кулминирала в „Пандектите”, е плод на вековно културно извайване… Тя е истинско съкровище на човешката мисъл и творчество – като творенията на ренесансовите художници Джото ди Бондоне (Ил. 215), Леонардо да Винчи (Ил. 216), Микеланджело Буонароти (Ил. 217), Рафаело Санцио (Ил. 218)… Тази форма е увековечавана в цяла верига от универсални по съдържание библиографски трудове, създадени във вид на реален свод на съществуващите документи. Тя е въплъщение на човешкото намерение да се обхване универсалното знание, съдържащо се в трудовете на предшествениците и съвременниците на генерации учени през вековете… Заради това наричаме универсалната форма на библиографията ХУМАНИТАРНА. 94 Чрез нея и библиографията изначално е ХУМАНИТАРНА ДЕЙНОСТ. Продуктът на тази универсална хуманитарна дейност е ХУМАНИТАРНАТА БИБЛИОГРАФИЯ. ХУМАНИТАРНАТА БИБЛИОГРАФИЯ структурира в единство триадата на инфосферата: ДОКУМЕНТИ (Д) – БИБЛИОГРАФИЯ (Б) – ЧИТАТЕЛИ (Ч). – Какво съдържание влагате във формата на универсалната библиография? – Във формата на универсалната библиография е въплътено ХУМАНИТАРНОТО ПОЗНАНИЕ ПО ПРЕДМЕТ (разглеждана област, сфера на дейност, която става средоточие на отразяваните в съответно библиографско явление на документи по съдържанието на включената информация). Библиографоведската картина на библиографската информация, по предмета на която и да е област (тема, проблем …) на хуманитарното знание (история, психология, лингвистика…), може да се счита за вторично-документален предметен (съдържателен) контур на тази област. През ХХ в. за първи път в историята на библиографията срещаме същинско системно-структурно извеждане по предмета на хуманитарната проблематика (в метасистемата на универсалното знание) в универсален библиографски указател от втора степен с международен обхват. Това е първото ретроспективно библиографско издание, в което се отчитат текущи библиографски публикации за състоянието на общата ретроспективна международна библиография от втора степен към 20-те – 30-те години на ХХ в., е „Index bibliographicus”: - 1. изд.: Лига на нациите; Междунар. инст. за съвместно интелектуално сътрудничество. – 1925; 2. изцяло прераб. и силно изменено изд. – 1931 г.: при участието на видния немски книговед, библиограф и библиотековед Форстиус (Vorstius, J. /1894-1964), ръководил Отдела на каталозите на Немската държавна библиотека в Берлин (1946), професор в Института по библиотекознание при Хумболтовия университет в Берлин (1948-1963), автор на класически библиографски трудове, сред които „Критически обзор на библиографската литература за 1929 г.”, продължен от него в изданието „Международна библиография по книгознание и библиотекознание, с особено внимание към библиографията” за 1926-1940 г. („Internationale Bibliographiе des Buch-und Bibliothekswesens mit besonderer Beriicksichtigung der Bibliographie”, 1928-1941) (сред трудовете му: „Основни черти на историята на библиотеките” /„Grundzuge der Bibliotheksgeschichte”, 1935; 5 Aufl., 1954/; „Предметна каталогизация в научните библиотеки на Германия” („Die Sachkatalogisierung in den wissenschaftlichen Allgemeinbibliotheken Deutschlands”, 1948); „Достижения и успехи на библиографията в Германия от времето на Първата световна война” /„Ergebnisse und Fortschrifte der Bibliographic in Deutschland seit dem ersten Weltkrieg”, 1948/; посмъртното изд. „Изследване по книгознание и библиотекознание в Германия. 1933-1945” /„Die Erforschung des Buch- und Bibliothekswesen in Deutschland. 1933-1945”, 1969/). - 3. изд.: ЮНЕСКО. – Т. 1-2. – Т. 1: Естествени науки и технология; Т. 2: Обществени науки, образование, хуманитарни изследвания. – 1951-1952 – дело на английския библиограф, биограф и преводач Т. Бестерман (Besterman, Th. /1904-1976/) (Ил. 219), който през 30-те години на ХХ в. преподава в лондонското училище за библиотекари, публикува множество работи по библиография; през 1942 г. е инициаторът да се организира Британският съвет на сводния каталог; явява се първият редактор на списание „Journal of Documentation” London, 1945- ); работи в ЮНЕСКО, занимавайки се с въпросите на 95 международната библиография; - 4. изд.: Междунар. фед. по докум. – Т. 1-2. – 1952-1964. Именно от 3. изд. (ЮНЕСКО) на „Index bibliographicus” (1951-1952) – дело на Т. Бестерман – води началото си обособяването на хуманитарната библиография по предмет като знаниев универсален комплекс от общия вторично-документален свод на информацията. – Как идеята за дихотомията на знанието е свързана с библиографията? – Идеята за дихотомията в универсалното знание (1. Естествени науки и технология; 2. Обществени науки, образование, хуманитарни изследвания) е вкоренена в мозаичната концепция за систематизация на знанията, отразени в първичнодокументалния поток чрез библиографски указател – „British humanities index” (BHI) (1915- ). „British humanities index” (BHI) (1915- ) и днес е най-старият и актуален универсален вторично-документален източник на разпространяваната съвременна международна библиография, състояща се от сродни паралелно структурирани и разпространяващи се издания (вж: по-горе)… Подобна предметна (съдържателна) диференциация на знанието, редуцирано до естественонаучно (и техническо), от една страна, и, от друга, обществени и хуманитарни науки намира отражение в съществуващото днес електронно информационно моделиране на международната библиография от втора степен, сред източниците на която са структуриращите текущия поток на библиографските публикации с международно значение от 60-те години на миналия век: „Abstracting services in sciences, technology, medicine, agriculture, social sciences, humanities” (Hague, 1965); „Abstraсting services” (Vol. 1-2. – 2. ed. /Hague, 1969/). Към изданията на текущата библиография на библиографиите с международен обхват, фундиращи описвания процес, ще причислим и: „Библиографски указател” (Bibliographic index /BI/, 1938- ), издаван от фирмата Wilson в САЩ, отчитащ универсалните и отрасловите пособия на европейските езици, предимно на английски; има годишна и многогодишна кумулация (1938- ); „Библиографски съобщения” („Bibliographische Berichte”) (Frankfurt-am-Main, 1959- . – разд. „Нови библиографски указатели” на библиотечното списание „Zeitschrift für Bibliothekswesen und Bibliographie” (1954- ). Сред посочените източници на съвременната библиографоведска картина на библиографската информация по предмет е и „Световната библиография на библиографиите” (1939-1966 г.: 1-4 изд.) на Т. Бестерман. Описаното позволява да се видят четирите издания на „Световната библиография на библиографиите” (1939-1966) и третото издание на „Index bibliographicus” (1951-1952) на Т. Бестерман като основа на архитектурата на съвременната международна универсална библиографска информация, за които вече споменах. – Какво друго може да бъде хуманитарното знание? – Универсалното хуманитарно знание може да бъде установено, видяно, идентифицирано и ПО ПОДХОД… Названието на този подход – аналогично на името на ретикуларния прибор от структури – е РЕТИКУЛАРЕН, а резултатът от обхвата на информационната реалност, 96 постигнат чрез него, е РИЗОМАТИЧЕН. Във формата на библиографоведските класификации (за библиографията) е въплътено ХУМАНИТАРНОТО ПОЗНАНИЕ ПО ПОДХОД. В тях се разглеждат аспектите на отражение на информационната реалност като ризома – свързаност с други аспекти (чрез свойствата на съвпадане, противоположност, частично пресичане и т.н. на признаците и тяхното название). Библиографоведската картина на библиографската информация по подход е тази, която се разкрива чрез проникване във ФОРМАТА НА БИБЛИОГРАФСКИТЕ РЕАЛИИ като неотделима част от инфосферата, нейна носеща конструкция. За достигането до такъв синтез е нужна теоретико-методологичната платформа на ретикуларната (мрежеста) методология на информационното моделиране (установяване на връзки между информационните явления). Методологията на търсене, съставяне, съхранение и разпространение на библиографската информация показва дълбоко естествено съответствие между: - 1. формата на библиографските реалии, - 2. философските картини, изясняващи връзките между нещата в природата и обществото. – Как се заражда международната универсална библиографска информация? – Международната универсална библиографска информация, проявяваща се като многообразна (в различни библиографски указатели /вж: по-горе/), се заражда едновременно в няколко страни. Тя се появява в лоното на различни културни традиции, но има единен предметен (съдържателен) контур на знанието. Този контур е универсален, защото обхваща писмеността на всички векове и народи. И дори тогава, когато е ограничен от времето (произведенията на писмеността на определена епоха, период, години) или мястото (национални, регионални, краеведски), или съдържанието (произведения на писмеността по една или друга област на знанието), този контур е като хоризонт, в който се събират проекциите на замислените като универсални библиографски творби (срв.: с определянето на „чистата” библиография, направено през 1823 г. от немския класик на библиографията и архитект на библиосферата – инфосферата Ф. А. Еберт (Ebert, F. A. /1791-1834/) (Ил. 220) в неговата статия „Библиография”, публикувана в „Енциклопедията ...” на С. Ерш и Й. Г. Грубер). Явявайки се в „услуга на науката” (израз на Ф. А. Еберт в предисловието към най-значителната му работа в областта на библиографията – „Всеобщия библиографски речник” /1821-1830/), като продукт на духовната култура, този контур на библиографията е универсален и, следователно, хуманитарен. Очевидно е, че формата на универсалната библиография, изградена в международните универсални библиографски указатели, е и проекция на линиите на други „разклонения” на библиографията – отраслови, тематични, проблемни; национални, регионални… Тези „разклонения” (отраслови, тематични, проблемни; национални, регионални …) са ориентирани към универсалната библиография (като елементи към цялото на библиографската сфера) – инфосферата. – Какви са свойствата на универсалната библиография за инфосферата? – Универсалната библиография има принципно системообразуващи свойства за инфосферата. Днес за универсални смятаме библиографските указатели, 97 които отговарят на формулираното от приемника на Ф. А. Еберт – немския теоретик Г. Шнайдер (Schneider, G. /1876-1960/). В известните в цял свят „Ръководство по библиография” (1923 г.; 2-4 изд. тр.: 1924, 1926 и 1930), както и в „Теория и история на библиографията”, 1934 г. и „Увод в библиографията” (1936), Г. Шнайдер дава обхвата на универсалните по съдържание библиографски пособия. Той се придържа към характерната и утвърдила се в хода на историческото развитие на библиографията линия, която е актуална и днес – всеобщата интегрална интерпретация на библиографската област като системна естествено структурирана, естествено възникнала и постоянно трансформираща се цялост. В актуалната и днес представа на Г. Шнайдер за библиографската сфера са изведени: универсалните библиографски указатели от втора степен (библиография на библиографията = библиографски указатели, отразяващи вторично-документални трудове); общите библиографски указатели с международен обхват; библиофилските указатели; указателите, отчитащи инкунабулите; общите препоръчителни библиографски пособия и указателите на забранените издания. Системообразуваща е ролята на универсалната библиография за инфосферата. След характеристиките на приведените групи библиографски пособия, диференцирани за първи път в историята на библиографията по описания начин, който създава достатъчно всеобхватна, всеобща – единна, пълна и ясна – диференцирана историко-културна представа за същностно-библиографските особености на отделните библиографски разновидности, Г. Шнайдер привежда сведения за изданията, които не са библиографски в тесния смисъл на думата, но представляват фундамента на всяка по-съществена (справочно-информационна) библиографска работа (от типа на универсалните библиографски пътеводители): общи печатни каталози на библиотеките; списания с обща тематика, имащи големи критико-библиографски раздели; общи енциклопедии. Националните библиографски указатели на отделните страни са представени от Г. Шнайдер обособено – по страни или техни групи, образувани по езиково родство. След тази библиографска разновидност следва друга – библиографските указатели на периодичните издания, сред които – и отразяващите статии, намиращи се в отбелязаните източници (аналитични библиографски пособия). Г. Шнайдер отделя самостоятелно място на библиографските указатели на някои, специализирани по вид, издания (на: различни общества; висши учебни заведения и училища; официални издания и публикации, издавани от „частни лица” /т.е. не се явяват издатели по професия/; на книги, появили се на бял свят анонимно или под псевдоними). Универсалната библиографска архитектура е финализирана от Г. Шнайдер с биографичните речници – международни и национални по характер. Тази макроструктура на универсалната вторично-документална форма възприемат библиографите – съвременници и последователи на Г. Шнайдер. В изграждането ú Г. Шнайдер отчита структурата, към която се движат архитектите и на библиографията от трета степен с международен обхват (отразяваща съответните библиографски работи от втора степен). – Кои са архитектите на библиографията от трета степен с международен обхват? – Тези архитекти са американският библиотекар и библиограф А. Г. С. Джозефсън 98 (Josephson, A. G. S. /1860-1944/) (Ил. 221) и датският библиограф В. Грундтвиг (Grundtvig, G.V. /1866-1950/) (Ил. 222). Библиографският труд „Библиографии на библиографиите” (1901 г.) на А. Г. С. Джозефсън (2. прераб. и разшир. изд.: 1913 г. е допълнен през 1903 г. от В. Грундтвиг. Допълненията, направени от В. Грундтвиг, са отчетени от А. Г. С. Джозефсън в публикуваната през 1913 г. първа в историята универсална библиография от трета степен с международен обхват. Брошурата „Библиографии на библиографиите” (1901) на А. Г. С. Джозефсън е кристализация към началото на ХХ в. на определена потребност от специално справочно-библиографско пособие с международен обхват, отчитащо – в хронологичен ред – понякога снабдени с бележки, 156 разнородни библиографски работи от втора степен. Статията „Мисли за библиографията” (1903) на В. Грундтвиг – е отклик на работата на А. Г. С. Джозефсън, в която датският библиограф изтъква основните достойнства на американския първопроходец в библиографията от трета степен с международен обхват: - да синтезира обзора на наличните към този момент указатели по библиография от втора степен с цел: - - да организира, планира и координира библиографската дейност; - - да изучи историята и теорията на библиографията; - - да рекапитулира достиженията на библиографията в света, отделните страни, области на знанието, справочно-библиографската работа (1); - да обособи посоките на историческото развитие на библиографията от втора степен (2). В. Грундтвиг прави и допълнение на пропуснатите от А. Г. С. Джозефсън издания (3). Типологическата класификация на изданията на библиографията от втора степен, направена от В. Грундтвиг, става програма за развитието на библиографията от трета степен от ХХ в., систематизираща (4): 1. общите ръководства и учебни пособия по библиография; 2. библиографските каталози на библиотеките; 3. общите обзори и резюмета в списанията и книгите; 4. периодичните обзори на текущата библиография; 5. националните и локалните библиографски указатели; 6. библиографските работи по отделни науки; 7. различните други библиографски работи. Въведената типология е резултат на систематизацията на съществуващия свод от библиографски явления, включени в обсега на международната библиография от трета степен (5). Приведен е списък на малко известни и рядко привличани към отчет библиографски списъци от втора степен (6). Внедрен е терминът „библиография от трета степен” (7). Очевидно е магистралното значение за съдбите на библиографията от трета степен на метасистемната представа за нея на В. Грундтвиг, възприета от А. Г. С. Джозефсън. – Какви изводи могат да се направят? 99 – Обзорът на библиографските паметници на А. Г. С. Джозефсън (1901) – В. Грундтвиг (1903) – А. Г. С. Джозефсън (1913), като първия универсален библиографски указател от трета степен, позволява да се заключи: - метасистемните конфигурации на библиографиите от втора степен клонят към определени сфери, области на човешката дейност, подобно на метасистемите на библиографиите от първа степен (религиозно-хуманитарната сфера на XVII в., например, в труда на Ф. Лабе („Библиотека на библиотеките…”, 1664); - метасистемните картини на библиографиите от трета степен включват в себе си принципно всички сфери, области на човешката дейност, имащи библиографско покритие (типологичната класификация на библиографските издания, отразена в статията на В. Грундтвиг и във 2. изд. на брошурата на А. Г. С. Джозефсън). Макроструктурната роля на универсалната библиография, чието осмисляне като многостепенен феномен кристализира в библиографоведската линия Ф. Е. Еберт – А. Г. С. Джозефсън – В. Грундтвиг – Г. Шнайдер, се изразява в усилието да се обхване опитът на предшествениците (за да този опит се пренесе в бъдещето!) в представянето на библиографската вселена в такива библиографски явления, чиято форма наричаме универсална за архитектониката на инфосферата, а творците ú – нейни архитекти. – Посочете имената на архитектите на библиосферата – инфосферата – ноосферата... – Някои от тях вече посочих. Преди всичко следва да се изтъкнат авторите на знаменитите универсални библиографски форми. Такива са: първообразите на универсалната, хуманитарната библиография в страните на Древния Изток и класическа Гърция – „Таблиците …” на Калимах Александрийски, които са първият универсален свод на документите на цивилизацията, и тяхното допълнение „За таблиците на Калимах” на Аристофан Византийски; пособието по комплектуване на лични библиотеки на Херений Филон от Библос (ок. 64-141 г.) „За събирането и подбора на книги”; хронологичните биобиблиографски речници за „църковни писатели” от края на IV и началото на V в.: „Книга за знаменитите мъже” на Йероним Стридонски и „Книга за църковните писатели” на Генадий Марсилски; „примерният каталог” за духовно и светско четене (енциклопедия на учебното познание) „Наставления ...” на Касиодор Сенатор (VI в.); минимализираните и допълнени универсални (хуманитарни) хронологични биобиблиографски речници за църковни писатели през VII в. (библиография на местни писатели) на Исидор Севилски и Илдефонсо Толедски; автобиобиблиографският списък на Беда Достопочтени, създаден на границата между VII-VIII в. в Англия; хронологичните биобиблиографски речници за църковни писатели в ранносхоластичната хуманитарна традиция през XI-XIII в. (религиозна хуманитарна библиография); светският универсален систематичен библиографски указател от средата на XIII в. „Книгозаконие” („Библиономия”) на Ришар де Фурнивал с неговата индивидуалистична философска хуманитарна насоченост като предвестник на бъдещата ренесансова хуманитарна библиография; обединяващият чертите на светската училищна програма и систематичния подборен библиографски указател по латинска литература от края на XIII в. „Списък на много автори” на Хуго от Тримберг – начало на вида на „отрасловата” (педагогическа) хуманитарна библиография; азбучният биобиблиографски речник на Джон Бостън от Бъри „Каталог на църковните писатели” (началото на XV в.) – своден каталог на книжните фондове на английските манастирски библиотеки и 100 нова разновидност на религиозната хуманитарна библиография; примерният каталог на библиотеките в Италия през ранния Ренесанс – систематичният „Списък” от 30-те год. на XV в. на Томазо Парентучели – „библиографски канон на своето време” и библиографско огледало на хуманизма на 40-те год. на XV в. и целия Ренесанс; печатният справочен отчетно-регистрационен хронологичен биобиблиографски речник „Книга за църковните писатели” на Йоан Тритемий, издаден през 1494 г. – хуманитарен библиографски паметник на вековете на схоластична образованост и хуманизма в Германия в навечерието на Реформацията; книготърговската библиография от края на XV до първата половина на XVIII в.: - обявите на книжари и печатари-издатели (Е. Ратдолт, А. Куне, А. Мануций) от края на XV до началото на XVI в.; - текущите панаирни библиографски указатели на Г. Вилер от 1564-1592 г. и неговите приемници в периода до първата половина на XVIII в.; - официалните текущи конвенционални панаирни указатели от втората половина на XVI до първата половина на XVII в.; - отчетните сводни систематични универсални панаирни указатели на Г. Вилер за 1564-1592 г., И. Клес за 1500-1602 г. и Г. Драуд за 1500-1625 г. … Енциклопедичната универсална библиография „Пандекти” – „Всеобща библиотека” („Bibliotheca universalis”) на К. Геснер – като библиографски и биобиблиографски речник с аналитичен характер и панорама на ръкописната и печатната книга през ХVІ-ХVІІ в., както се каза вече, – е ретроспективна и отчетно-регистрационна стратегия на международната универсална библиография, родена на границата на две епохи – Ренесанса и Ново време. „Пандектите” – програма на международната универсална библиография след ХVІ в. (която е актуална и днес). След „Пандектите” на К. Геснер става възможна и появата на универсалните библиографски указатели от втора степен с международен обхват. С тези библиографски указатели цяла плеяда библиографи се присъединява към архитектите на инфосферата, създаващи нейните форми: - ретроспективните универсални библиографски указатели от втора степен с международен обхват през ХVІІ-ХІХ в.: - - Ф. Лабе („Библиотека на библиотеките ...”, 1664); - - А. Тейсие („Каталог на автори, които описват в своите съчинения книжни каталози, библиотеки ...”, 1686); - - Е. Г. Пеньо („Универсален библиографски репертоар”, 1812); - - Ж. П. Намюр („Палеографико-дипломатико-библиографска библиография, или Систематичен репертоар ...”, 1838); - - Ю. Петцхолд („Библиографска библиотека”, 1866); - - Дж. Сабин („Библиография на библиографиите”, 1877); - - Л. Вале („Библиография на библиографиите”, 1883; 1887); - - А. Стейн („Ръководство по обща библиография”, 1897); - ретроспективните универсални подборни библиографски указатели (пътеводители на литература) от втора степен с международен обхват през ХХ-ХХІ в.: - библиографските пътеводители (отраслова библиография на библиографията) в: - - САЩ (А. Б. Крьогер – И. Г. Мадж – К. М. Уинчел – Е. П. Ший /1902- /); - - Германия (А. Грезел; В. Кирфел; В. Крабе; К. Флайшхак /1905- /); - - Великобритания (У. П. Кортни; У. Бегли /1905- /); - - Чехия (Л. Я. Живни /1919- /); - - Полша (Ю. Грич /1925- /); 101 - - Италия (А. Сорбели /1930- /); - - Япония (М. Мори; К. Хатано, М. Яоши /1930- /); - - Франция (Ф. Кало, Ж. Тома /1936- /); - - Русия (К. Р. Симон /1940- /); - - България (Т. Боров /1942- /) … - ретроспективните и текущите универсални библиографски указатели от втора степен с международен обхват от ХХ-ХХІ в. като предметен (съдържателен) контур на библиографската картина на международната библиографска информация по хуманитарно знание, цитирани вече: четирите издания на „Световната библиография на библиографиите” (1939-1966); третото издание на „Index bibliographicus” (1951-1952 г.) (Т. Бестерман)… Вкоренена в генезиса на формата на ретроспективната универсална международна библиография е нейната модификация в текущи издания, разпространявани днес като принципно различни орбити на трактуване на международното и универсалното – хуманитарното – епистемологичното в инфосферата. Многообразно е това системно цяло на библиографията… – Кое е същественото в менталния план на библиосферата – инфосферата – ноосферата? – Същественото в описвания ментален план и поддаващото се да бъде положено в основата на анализ по законите на формализацията на натрупано философско-научно знание на човечеството, може да бъде използвано в качеството на глобален механизъм за целите на информационното моделиране в условията на съхранение на информационното търсене на естествен език). Хуманистичната платформа на описвания подход се състои в обезпечаване възможността на всеки ползвател на информация, на който се: отдава правото на свобода, субективност на пребиваване в информационното пространство; предоставя възможност той сам да борави с натрупания свод от вторично-документални работи на известните дейци на историята на библиографията, създадени като неотделима част от културния свод на човечеството. Тази платформа е плод на нравствения императив на плурализма, културноценностното съзнание, разбирането, че идеалната – концептуалната – страна на информацията има съществено значение в структурирането на другите нейни свойства… Ако на технократичното съзнание е напълно достатъчно то да бъде удовлетворено на нивото на информационно моделиране, в което физически наблюдаваните страни на информационните реалии се явяват единствен механизъм за техния обхват и отражение, то на културно-ценностното съзнание е свойствен възглед, управляващ тези физически страни на информацията. Така се борави с концептуалния, идеалния план на информационните реалии. Породеното в сферата на психиката и съзнанието на човека е такава реалност, каквато е и физическата (!). В съвременното информационно моделиране не може да се откаже на човека да влиза чрез концептосферата в информационната реалност (!). Съвременното библиографознание, възникнало като ментален резонанс и реакция на емпиричната практика на библиографското дело, открива чрез библиографската морфология път към обхващането на идеалните страни на информацията (структурите на тази информация, за които говорих вече като за ризомно- 102 ретикуларно построение). Не трябва да се отказваме от този начин за отразяване на многомерната представа за информационните реалии само по тази причина, че излизаме извън пределите на физическия свят на информацията (в частност – в пределите на метабиблиографията). Важно е не съблюдаването на границите, които понякога изкуствено отделят различни сфери на живота и познанието, а обръщането на вектора на разединените области на науката и различните профили на познанието – в служба на човека. Както се вижда, самата универсална библиографска област не е остров в световния океан на човешката дейност, а слой от ноосферата, във връзка с която е интерпретируема и влиза в културата, в живота на човека, независимо от трагично възвишения факт, че често самите библиографи-съставители на библиографски шедьоври са апостоли-самотници, водещи през необятната бездна на информацията бъдещите поколения, нуждаещи се да съединят времената на културната вечност. Вероятно мощната съвременна информационна технология сама поражда алтернатива на хуманното възраждане на библиографските платна на майсторите, виждащи в хода на историята интелектуално-духовните връзки между явленията на физическия свят на информационните реалии. От изказаната позиция може да се види информационната технология като съпричастна в такава благородна задача в противовес на възгледа за пораждания необхватен за съзнанието конгломерат на информационната маса, противостояща на човека, а не служеща му. Пълнотата на пълноценната комуникация е свързана в голяма степен с КОНЦЕПТУАЛНАТА ПОДБОРНОСТ НА ИНФОРМАЦИЯТА. – Но тук влиза в сила цялата субективна феноменология! – Всичко, създавано и търсено от човека в света на информацията, е белязано от неговата субективност. И свещено е правото на различност, на индивидуален път на пребиваване в библиосферата – инфосферата – ноосферата, което е ризоматично съотносимо с арсенала на видните библиографи в историята. В тази логика на мисли следва да се изтъкне, че на информационното моделиране е нужно разбиране за ценностите далече не само на науката, но и на философията (!), даваща философска интерпретация и разкриващи идейната натовареност на отделните факти и техните системи, и на изкуството (!) и литературата (!), изобразяващи света, пораждащи изключително ценен – образен и познавателен – материал за постигане законите на природата, живота и ценностите на човека, за удовлетворение на неговите културни и естетически потребности (преживяване), и на религията (!), основана на обединяване на етическия и естетическия възглед за света на човека на основата на вярата в съществуване на трансцеденталното. Когато входът и изходът на човека в информационното пространство стане безпрепятствено възможен чрез културните кодове на науката, философията, изкуството, литературата, религията, тогава ще може да се каже, че основните и вечните форми за регулации на неговите действия, имащи всеобщо социално значение за ефективното му пребиваване в информационното пространство, са на практика светът на информацията, който служи за благото на човека, а самото информационно пространство е културно усвоен ареал. В СЪВРЕМЕННИЯ Л А Б И Р И Н Т Н А И Н Ф О С Ф Е Р А Т А 103 РИЗОМАТИЧНО-РЕТИКУЛАРНО УСТРОЕНАТА Б И Б Л И О С Ф Е Р А ИЗВЕЖДА Н И Ш К И Т Е (СТРУКТУРИТЕ), КОИТО ОЧЕРТАВАТ П Ъ Т Я Н А П О З Н А Н И Е Т О КАТО ТРАЕКТОРИЯ В Н О О С Ф Е Р А Т А (Ил. 223). – Тук идеята за ризоматизма на библиосферата се структурира в грандиозен семантичен блок! Тази идея обединява... – Идеята за ризоматиката на информационното моделиране е идея на световното обединение, космизма (космологизма) с многообразните преплитащи се разклонения на: философския и философско-религиозния космизъм (Упанишадите в Индия, даоизма в Китай; философските системи на мислителите от всички времена – Анаксимандър, Питагор, Анаксагор, Платон, Аристотел, Плотин; всички разклонения на християнската философия, започвайки с Библията, преминавайки през имената на християнските философи: .., Августин Блажени, Св. Тома Аквински, У. Окам..; учения от средноазиатско-иранския регион, станал необичайно популярен на Изток и Запад, Ибн Сина (Авицена); ..; мислителите на западната култура, синтезирали магистралните пътища на развитие на идеите – Р. Декарт, Б. Спиноза, Г. В. Лайбниц, И. Кант, Г. В. Ф. Хегел, Ф. В. Й. Шелинг, А. Шопенхауер, Е. Хусерл, М. Хайдегер, Ж. Дельоз,.. .., както и източноевропейските, руски космисти – А. С. Хомяков, В. С. Соловьов, Н. К. Рьорих, С. Н. Булгаков, С. Л. Франк, Н. А. Бердяев, П. А. Флоренски, Л. П. Карсавин, И. А. Илин, Б. П. Вишеславцев, И. С. Кон, А. Ф. Лосев…); семиосферичния (културологичен) космизъм (Ю. М. Лотман, Т. А. Сибиък, У. Еко…); хуманитарния космизъм (М. М. Бахтин, Л. Н. Гумильов, Вяч. И. Иванов, А. Ф. Лосев, Ю. М. Лотман, Ю. А. Шрейдер...); литературнохудожествения космизъм (Омир, Данте Алигиери, Уилям Шекспир, Хун Цзичен, И. В. фон Гьоте, А. С. Пушкин, Ф. И. Тютчев, Ф. М. Достоевски, Л. Н. Толстой, Вяч. И. Иванов, А. А. Блок, Л. Н. Андреев, М. А. Булгаков, Л. М. Леонов...); естественонаучния космизъм (от неизвестните астрономи на древния свят – Елам, Акад, Шумер, Иран, Китай, Индия, Египет, Вавилон, арабско-мюсюлманския свят, Централна и Южна Америка,.. до величествените имена на цялата човешка цивилизация – Архимед, Н. Коперник, Г. Галилей, Кеплер, И. Нютон, М. В. Ломоносов, Д. И. Менделеев, А. Айнщайн…); натуралистичния космизъм (А. Н. Бекетов, Н. А. Морозов, Н. А. Козирев…); теоретичния космизъм (В. И. Вернадски, Н. А. Умов, А. Л. Чижевски, Л. А. Уайт, А. А. Любишчев, С. В. Мейен, В. П. Казначеев, А. И. Субето; А. Е. Акимов, Г. И. Шипов, Б. И. Исхаков...); практическия космизъм (Н. И. Пирогов, А. Швайцер...); научно-техническия космизъм (К. Е. Циолковски, С. П. Корольов...); библиографския космизъм (К. Геснер, Ф. Лабе, А. Тейсие, Е. Г. Пеньо, Ю. Петцхолд, А. Г. С. Джозевсън, В. Грундтвиг, Й. Форстиус, Т. Бестерман, Г. Шнайдер, Л.-Н. Малклес, К. Р. Симон; А. Тейлър, И. В. Гудовшчикова...); библиографоведския космизъм (Ж. Ф. Не дьо ла Рошел, М. Н. Куфаев; Г. Шнайдер; П. Отле; А. Лисаковски, С. Вртел-Виерчински, М. Дембовска; Ш. Р. Ранганатан; Е. И. Шамурин, К. Р. Симон; О. П. Коршунов, Р. С. Гиляревски; В. Кунц; Дж. Х. Шира, Дж. Ликлидер, Д. Фоскет, Б. Ушърууд, П. М. Рой; А. В. Соколов, Н. А. Сляднева...); интерпретиращия единството на света, изграден от много равнища, космизъм (П. Отле, О. П. Коршунов, Р. С. Гиляревски, В. Кунц…)... – Подобна грандиозна идея на световното културно-научно обединение предполага работа над нея на международен екип… 104 – Науката изначално е колкото индивидуално, толкова и колективно дело. В нея участват много личности по различен начин. Аз съм признателна и щастлива за това, че, както вече казах, рецензенти на главния обобщаващ мой монографичен труд („Введение в гуманитарную библиографию : Ч. І-ІІ” /Санкт-Петербург ; София, 1995-2005; Ново ел. изд. София, 2007/, синтезиран до лапидарния учебник „Ризома на инфосферата” /София, 2012/ и още по краткия учебник „Класификационни построения на видовете библиография” /София, 2014/), станаха найсветлите умове на моето време – проф. И. В. Гудовшчикова, проф. А. В. Мамонтов, проф. А. В. Соколов, проф. Г. Ф. Гордукалова, проф. В. А. Петрицки, проф. В. П. Леонов, проф. С. Денчев, проф. Е. Савова (Ил. 224), проф. И. Попов (Ил. 225), проф. Х. Мутафов (Ил. 226). Развиваната от мен концепция е определена като „квинтесенция на човечността” (проф. А. В. Соколов, 2007) и „хуманизъм на библиографската наука” (проф. С. Денчев, 2012)… В моята творческа лаборатория участват ВСИЧКИ ЛИЧНОСТИ, ДО КОИТО СЕ ДОКОСВАМ (вж: по-горе – бел. Н. В.). Особено следва да отбележа някои от най-изтъкнатите в тази научна лаборатория учени през периода на кристализацията й по време на работата ми в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) (2004- ): - редакторите: - - позволете ми тук да изтъкна лично Вас (д-р Николай Василев /Ил. 227/ – историограф на информационния код на езикознанието, литературознанието и художествената литература и изследовател на българската литература /ІХ-ХХІ в./ в съответствие със световния историко-културен процес; литературен критик и писател. – бел. А. К. /УниБИТ/); - - водещия библиограф на Централната библиотека на Българската академия на науките /БАН/, полиглота доц. д-р Никола Казански (Ил. 228); - - преподавателя – ерудит по руска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, поета и преводача гл. ас. д-р Владимир Манчев (Ил. 229); - - библиографа – учен и поетесата от Литературния институт при БАН гл. ас. Диана Ралева (Ил. 230); - - библиографа, полиглота, философа (Сократовски тип) и поетесата от направление „Булгарика” на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” /НБКМ/) Марияна Максимова (Ил. 231); - рецензентите: - - Ректора на УниБИТ, математика – информатик и системолог, архитекта, теоретика и практика на информационната среда без географски и административни граници, новатора в управлението на обществения живот, науката и културата, политика от нов тип проф. д.ик.н. Стоян Денчев; - - лекаря-учен, водещия републикански хирург в много голямата онкохирургия и в спешната хирургия, професора в Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи – София, дългогодишен ръководител на катедра по хирургия и началник на клиниката по хирургия във Втора хирургия на Университетска болница „Александровска” – Медицински университет в София, ерудита – енциклопедист и хуманист проф. д.м.н. д-р Николай Яръмов; - - историка – енциклопедист от Института по история при БАН, библиографа и архивиста проф. д-р Милен Куманов; - - историка – експерт на Министерството на културата на България, завеждащ 105 Дирекция „Библиотеки” доц. д-р Венцислав Велев (Ил. 232)… – Получените от страна на някои академии на науките рецензии за Вашата научна продукция говорят за международния научен резонанс на Вашето дело… Вие сте действителен член на тези академии. Как ще коментирате подобни резултати? – Много съм признателна за тези рецензии на: президента на Ноосферната обществена академия на науките акад. А. И. Субето; президента на Арктическата академия на науките акад. В. Б. Митко (Ил. 233); научния секретар на секция „Библиотекознание” на Международната академия по информатизация при ООН акад. В. К. Клюев (Ил. 234). …Много съм признателна и на всички мои колеги от Университета по библиотекознание и информационни технологии и Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” за техните оценки и отзиви за развиваното от мен направление, които няма да изброя, за да не пропусна някого… – Разбирането Ви за съвременния лабиринт на инфосферата, в който библиосферата извежда нишките – структурите, които очертават пътя на познанието, е интересно да бъде съотнесено и към Вашите пътешествия… Имам предвид участието Ви в множество научни експедиции… – Тези научни експедиции, проведени и в България, и в Иран, Турция, Италия, Русия, край Финландия (Русия), край Казахстан (Русия), са посветени на проучването на соларния северен култ, проникнал от Иран през Мала Азия на Балканския полуостров и известен у нас и по света като нестинарство. Инициаторът, вдъхновителят и душата на тези експедиции е участникът в тях проф. С. Денчев. Той вижда в мен именно подобен тип изследовател, който е продуктивен в теренна проучвателна дейност. Тези експедиции са съотносими със същинските историографски проучвания. На проф. С. Денчев е посветено от мен извеждането на Одисеевата (на пътя) линия в множеството на ризомно-ретикуларните траектории на информационното моделиране (2013, 2015, 2016) (вж: по-горе. – Н. В.). Експедициите дадоха възможност и да приложа развитието на ризомноретикуларната методология, и библиографското райониране – картографиране – извън библиографията – в други научни области (археологията, историята, митологията, философията, културологията…). В провежданото вторично-документално картографиране на соларния култ се съединиха в библиосферата и библиографията, и историята, и археологията, и митологията, и философията… – Освен изводите за северния соларен генезис на нестинарството тези експедиции стимулираха ли и някои други изводи… – Благодарение именно на експедициите създадох класификация на видовете знание… Тръгвайки от разбирането за природата на информацията, за процеса на създаване, търсене и разпространение на информация и същността на информиране, която по своето съдържание е ментална в контекста на културата, трябва да обобщим, че с изброените феномени са означени и причините, и характерът на информационното моделиране въобще. Това особено личи при вторично-документалното информационно моделиране, което естествено оперира с потоците на документална и концептуална информация. Отъждествяването на обществото на знанието с инженерията на знанието е 106 желателно да бъде преодоляно и представено като проява на вид знание – техническо знание (знание-techne) (старогр.), което се съпровожда от редица други видове знание. Основание за диференциацията на тези видове знание в общо класификационно поле е отразяването чрез тях на различни аспекти на реалността и съзнанието на човека. (Етимологията на разграничените видове знания е отделен въпрос.) Ето тези видове знание: явно (формализиранo, дискретно, естествено, съответстващо) знание – еxplicit (formalized, discreet, natural, common) (англ.); неявно (мълчаливо), подразбирано знание – implicit (tacit) knowledge (англ.); научно (рационално) знание – scientific (rational) knowledge (англ.); скрито (мистично, езотерично, агностично, трансцедентално, присъствено, окултно) знание – hidden (mystical, esoteric, agnostic, transcendental, presence-knowledge, knowledge by presence, occult) (англ.) … В редица изследвания на древността се преоткрива знание, което отдавна е изчезнало – изгубено знание – lost knowledge (англ.). Знанието, постигано чрез духовна медитация и съприкосновение с висша природна мъдрост и Божествено откровение (occult knowledge), за което се повествува в някои документи, се различава от съответстващото (естествено, обикновено) знание (knowledge by correspondence), основано на причинно-следствени връзки и наречено още знание по съответствие… Различните видове присъствено знание са самопознание… Пренос на знание – преносно знание (bringing knowledge) (англ.) може да има във всяка сфера, поради което понятието (пренос на знание) се трактува като процес, а не като вид (знание). Универсалното – хуманитарното, философско-научното епистемологично знание (еpisteme) (старогр.) е съставено от всички знания. Елемент на всяко знание е инструменталното му изражение – техническо знание (technе) (старогр.). Самото техническо знание – като всяко епистемологично знание – е и философски натоварено. Епистемологията разкрива модалност, включваща едновременно такива (модални) оператори като „доказуемо”, „опровержимо”, което е условие за възможността всестранно и цялостно да бъде изучавана семиосферата като единство от съответствия и противоречия. В най-общ вид, фиксиран чрез етимологичния изказ, знанието може да бъде представено по следния начин на отразяване чрез него на различни аспекти на реалността и съзнанието на човека: І. ЕПИСТЕМОЛОГИЧНО (знание – знание-еpistemе /гр./) (гр., лат., англ.: еpistemologia) – теория на позанието (разпространявано чрез принципно дешифриране на философската картина на връзки между нещата, пораждаща това знание): І.І. УНИВЕРСАЛНО (лат., англ.: universal) – общо, всеобщо знание: І.І.І. ХУМАНИТАРНОНАУЧНО (англ.: humanities, art and humanities /nonscience – в смисъл: неестествени науки/) – знание за човека; І.І.ІІ. ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНО, научно (англ.: scientific) (рационално /rational/) – знание, доказвано чрез опита – вж: ІІ.І.ІІІ; І.І.ІІІ. ОБЩЕСТВЕНОНАУЧНО (англ.: social-scientific) – знание за обществото; І.І.ІV. ТЕХНИЧЕСКО (знание – знание-technе /гр./) – инструментално знание (приложение в техносферата по всички видове знание чрез моделите на естественонаучното – вж: І.І.ІІ); ІІ. ЕМПИРИЧНО (опитно знание – гр.: empeiria) – знание, придобито чрез научни експерименти – вж: І.І.ІІ (разпространяването му е възможно и без дешифриране на философската картина на връзки между нещата, пораждаща това знание): ІІ.І. явно (англ.: еxplicit) знание – общоизвестно и безспорно знание; ІІ.І.І. формализирано (англ.: formalized) знание – знание, изразено чрез 107 формални дефиниции и категории; ІІ.І.ІІ. дискретно (англ.: discreet) знание – знание, изразено по непряк и неформален начин; ІІ.І.ІІІ. естествено (англ.: natural) знание – вж: І.І.ІІ; ІІ.І.ІV. съответстващо (англ.: common) знаниe – общоприето знание; ІІ.ІІ. неявно, подразбирано (англ.: implicit) знаниe – знание, изразено по косвен начин; ІІ.ІІ.І. мълчаливо (лат., англ.: tacit) знаниe – традиционно (табуизирано) знание; ІІ.ІІ.І.І. скрито (англ.: hidden) – обобщено обозначение на мистичното, езотеричното, агностичното, трансценденталното, присъственото, окултното (гр., лат., англ.: mystical, esoteric, agnostic, transcendental, presence-knowledge, knowledge by presence, occult) знание; ІІ.ІІ.І.І.І. мистично (гр., лат., англ.: mystical) знаниe – знание въз основа на духовен опит; ІІ.ІІ.І.І.І.І. езотерично (гр., лат., англ.: esoteric) знаниe – знание за посветени в култови практики; ІІ.ІІ.І.І.І.ІІ. агностично (гр., лат., англ.: agnostic) знаниe – знание за трудно познаваемото; ІІ.ІІ.І.І.І.ІІІ. трансцедентално (гр., лат., англ.: transcendental) знание – знание за непознаваемото духовно; ІІ.ІІ.І.І.І.ІV. присъствено (англ.: presence-knowledge) знание – месианско знание, произтичащо от духовно присъствие свише; ІІ.ІІ.І.І.І.V. окултно (гр., лат., англ.: occult) знание – знание въз основа на мистериални практики; ІІ.ІІІ. изгубено (англ.: lost) знание – изчезнало знание. – Вие сте научен ръководител (в 99 % от случаите) и рецензент (в 1 % от случаите) на 1725 публикации, направени от студентите на УниБИТ – членове на ръководеното от Вас Студентско научно общество (2005- )… Как ще коментирате тези данни? Тук се проявява своеобразна Св. Троица: 1) Огромна е евристичната сила на ризомно-ретикуларната методология! 2) Велика е вярата в мен от страна на Ректора на УниБИТ проф. С. Денчев! 3) Решаваща е помощта на редакторите и рецензентите, които работят с мен в сърцевината на студентските научни изследвания (вж: по-горе. – Н. В.)! – Какво носи със себе си ризомно-ретикуларната методология за научните изследвания? – Ризомно-ретикуларната методология носи за научните изследвания историографски ключ, който е проблем на всяко научно проучване и възможност за прогнозиране, което е белег на научното познание. – Какво е информация? – Информацията е мисловен (лат.: intelligibilis – понятен, разбираем) реактив 108 (reactive – англ.: реагиращ, даващ реакция – от reactivation – книж.: възобновление = ускорение: festino – лат.: 1. интросп.: бързам; 2. транз.: ускорявам /срв.: festinatio – лат.: букв.: нетърпеливост, прибързаност) на реалността и съзнанието на Homo sapiens, осигуряващ ефективно пребиваване-allure (нем.: Allüre – мн. ч.: поведение; англ.: allure = 1. не със същата интензивност: allurement – притегателна сила; 2. gait – подстъп; походка, вървеж, ход /на кон/; 3. pl.: аллюр; амер.: скорост = англ.: varying pace – променлива скорост; фр.: allure – ход от aller – вървя; поведение; прен.: подход, отношение, начин на поведение) в информационното пространство. – Възможно ли е да дадете лапидарна формулировка на това определение? – Лапидарно: информация – ментален реактив на битието и съзнанието на човека. – Какво тогава е информационното пространство? – Информационното пространство е област на функциониране (битие) на информационните реалии (в това число – и на библиографските), на техния: замисъл, концептуалност, протяжност, структурност, съвместно съществуване и взаимодействие. Информационното пространство не е готова, завършена, статична среда; то е идеално, ментално, семантично, интелигибилно зараждане на ноосферата, непрекъснато трансформираща се. В него продължава и се развива творческият информационно-комуникативен процес чрез човека. – Как бихте определили информационното моделиране? – Информационното моделиране е: създаване, търсене, съхраняване, разпространение, филтриране, уплътняване, структуриране на информацията; установяване на връзки между информационните феномени, в това число, и с различна природа (материална, идеална) и от различно естество (реалност, съзнание). – Какво е определението Ви за библиографията? – Библиографията е третото (III), вторично-документалното равнище на широкомащабното информационно моделиране в единното многомерно многостепенно информационно пространство (ноосферата). Това ниво е на установяване на връзки (между света на документите и света на читателите). По-долу от даденото ниво са разположени отразените от него: ниво на факти (I) и ниво на документи (II). По-горе от него са рефлектиращите му нива на: метасистемите на връзки между нещата (IV) и философските картини (V). Уточненията тук „по-долу” и „по-горе” имат условен смисъл и са принципно неприложими, защото самото информационно пространство е ментално явление в постоянно движение, то е нестационарно. Под връзки между нещата тук се разбира резултатът от ментално построяване на петстепенен фрейм, притежаващ деления по структури: документална (1), читателска (2), дейностна (3), видова (4), функционална (5), съдържателна 109 (6), организационна (7), в ретикулата на които са наблюдаеми културологични ризоматични построения на съединения и разграничения на минало – сегашно – бъдеще = хуманитарна библиография. По този начин е възможно да бъде описано едновременното свързване на проекциите на безграничното многообразие на информационните реалии като резултат от множествеността на процесите на трансформатизма на семиосферата. Това многообразие е породено от гледната точка / гледните точки на реципиента / реципиентите, изследователя / изследователите и то е когнитологично интердисциплинарно измеримо от библиографознанието във вид на картина в съответствие с парадигмата на постнеокласическата наука в калейдоскопа на многомерността на реалността и съзнанието. – Как определяте хуманитарната библиография? Кои са оттенъците на това понятие в различните езици? – Хуманитарната библиография (по подход) е хуманитарно-научен културологичен феномен на установяване на универсални, епистемологични ретикуларни връзки на вторично-документалното ниво на инфосферата. Букв.: англ.: humanitarian bibliography; възможни терминолог. еквиваленти: разбираща библиография = нем.: Verstehende Bibliographie = англ.: understanding bibliography = ... интенсионална (лат.: intensio – разширяване, разпространяване) библиография. – Как съотнасяте библиографията към библиосферата? Каква специфика има тук? – Библиографията като ноосферен, геокосмически феномен има фиксируем от библиографознанието статус на специализирана сфера (библиосферата) за представяне на документалния свят на информацията. Този статус на библиографията определяме като нейна хомеостаза. Хомеостазата на библиографията се осъществява чрез кохезия (фр. от лат.: cohаesio – подредба; cohaereo – „намирам се във връзка”). Съвременните представи за библиографията като ноосферно явление са изградени на основата на идеята за принципното единство на света, структуриран от различни нива на информационно моделиране: физическа реалност – биологична реалност – културна реалност (Л. Уайт /Ил. 154/). Пространството (универсумът: вселената) е съотносимо – посредством информационната ризома – с универсалната библиография на планетата. Универсалната библиографска информация на Homo sapiens е modus vivendi на това съотношение. Съществуващите в електронен вид днес библиографски бази данни са ценен информационен ресурс, но, както вече казах, той трябва да бъде свързан със съществуващия доелектронен свод на вторично-документалното ниво на инфосферата. Само тогава човекът в информационното пространство пребивава в акта на културата, владеейки – чрез информационната ризома – все едно борави с карта (!) – изминатите пътища на структуриране и разгръщане на информацията, показани от библиографознанието в досега му с философското наукознание, семиотиката и структурализма в широката информационна практика. Именно многообразието (в смисъл на единството на многообразието) на 110 библиографската информация, вкоренена в отразени чрез нея естественоисторически мотивирани и разсеяни информационни потоци, калейдоскопично обединени в хомеостазата на международните библиографски указатели на планетата, е фундаменталната онтологична същност на информацията във връзка с многоизмерността, многостепенността, многоплановостта на реалността и съзнанието. Отношенията между информационните реалии могат да бъдат представени в тъждествен на историологичния морфизъм на ноосферата и аксиологията на социокултурното единство на многообразието на планетарната информационна среда на човечеството вид като ментално съществуване на множество крайни материални и идеални елементи (рудименти), интерпретирани различно в различните концепции, проскопично рефлектиращи във вторично-документалната информация на международната универсална библиография. Динамичният, творческият характер на ноосферизма на знанията, при цялото им многообразие, намиращ се в постоянно изменение във връзка с проявите на интенсионалността в сърцето на всеки единичен информационно-комуникативен акт, чрез вторично-документалния инструментариум на библиографската хомеостаза е отворена информационна среда на човешката популация за безпрепятствено придвижване в нея на отделната личност посредством съвпадащите ментални знаниеви същности: морфизъм (магистралите на формата на международната библиографска информация) и аксиология (информационните трасета на семиосферизма). Провъзгласяващият множествеността, диверсификацията, многообразието, конкуренцията на парадигмите в ризоматиката на информационното моделиране постмодернизъм позволява да преосмислим библиографската хомеостаза на планетата като ментална и реална информационна карта на социокултурната среда на човечеството за осъществяване от отделната личност на широкомащабни знаниеви платна, обхващащи всички посоки и планове на развитие, фиксирани чрез писмените комуникации. – Вие сте първият и единственият доктор на науките по библиография и академик. Затова искам тъкмо Вас да попитам – по какво познавате библиографа? – Познавам библиографа по това, по което познавам и човека – по намирането му в сърцевината на културната традиция. – Какво означава да си в сърцевината на културната традиция? – Това е да виждаш и предвиждаш бъдещето. – Без какво библиографът не може да твори? – Библиографът не може да твори без Учителя си и е щастие и за двамата, когато се намерят. ...Библиограф, който изучава само библиографията, не познава библиографията. – Кое е символното обозначаване на библиосферата за мирозданието във Вашата концепция? 111 – КЪЛБОТО НА АРИАДНА! …Съгласно гръцката митология Ариадна – дъщерята на критския цар Минос и Пасифая, внучка на бога на с л ъ н ц е т о Х е л и о с, влюбена в Тезей, го спасява. Когато Тезей бил затворен със своите спътници в ЛАБИРИНТА на Крит, където обитавал чудовищния Минотавър, Ариадна му дава КЪЛБО от НИШКИ. Размотавайки го, той намерил ИЗХОДА ОТ ЛАБИРИНТА. Сребърните НИШКИ (белият цвят – цветът на среброто (!), който е олицетворение на СВЕТЛИНАТА : ДЪГАТА) на КЪЛБОТО НА АРИАДНА в древната гръцка култура е символ на сияещата връзка и доверието. В християнската символика среброто олицетворява Божията мъдрост (златото – Божията любов) към хората… САМАТА БИБЛИОСФЕРА Е КЪЛБОТО НА НООСФЕРИЗМА ЗА ПРЕБИВАВАЩИЯ В ЛАБИРИНТА НА ИНФОРМАЦИОННИЯ СВЯТ HOMO SAPIENS – ТЕЗЕЙ НА ХХІ В.! – С кой елемент на Вашата концепция за библиосферата – инфосферата – ноосферата Вие посочвате кълбото? – С РЕТИКУЛАТА НА БИБЛИОГРАФСКИТЕ СТРУКТУРИ (вж: по-горе, с. 73-74 – бел. Н. В.). Благодарение на ретикулата на библиографията е изведена ИНФОРМАЦИОННАТА РОЗА (вж: по-горе, с. 80 – бел. Н. В.). – Виждате ли някакви ограничени от времето периоди във Вашия живот? Например: период на ученичество и период на учителство. – Ако погледнем формално, има ги тези периоди: УЧЕНИЧЕСТВОТО – това са първите 40 години от моя живот; УЧИТЕЛСТВОТО – последните 20 години... Тук имам предвид не само ПРЕПОДАВАНЕТО, но и ОТКРИВАНЕТО НА ТВОРЦИТЕ, С КОИТО ИМАМ РОДСТВЕНИ ВЪЗГЛЕДИ. БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЗИ ТВОРЦИ УЧЕНИЧЕСТВОТО ПРОДЪЛЖАВА В ЕДНО НОВО ИЗМЕРЕНИЕ… – Стремежът на ученика към добрия учител не напомня ли стремежа на учителя към добрия ученик. – И обратното е вярно... Спомнете си „Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах: „Но трябва да се упражняваш, за да можеш да разпознаеш истинската чайка, да виждаш доброто у всяка от тях и да им помогнеш сами да го съзрат.”... – Един добър учител може много да даде на своя ученик – и като знания, и като житейски опит, който покрива тези знания, но и като безалтернативна, безапелационна нравственост. Казвам това, защото знанието е преди всичко нравственост. Светлината, породена от научния опит на истинския учител, осветява пътя на ученика. – Тази светлина обаче по някакъв доста своеобразен начин коригира личните представи на учителя за неговото собствено познание. Получава се ефектът на отразената светлина, която понякога прогонва по-бързо сенките в лабиринта на Минотавъра... – Много често кабинетните парадигми се сдобиват с нов, по-прагматичен живот чрез и във (!) очите на ученика. Затова едно са славянските първоучители Св. Св. 112 Константин-Кирил Философ и архиепископ Методий, а съвсем друго – техните ученици, които пресътворяват представата ни за Светите Седмочисленици: Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий... – Едно е учителят по публицистика Любен Каравелов, съвсем друго е ученикът Христо Ботев – ...и двамата имат авторски статии, които сякаш са писани от един и същ човек... – Васил Левски преписва в своето тефтерче първата редакция на Ботевата изповед „На прощаване...”, а после се опитва да го имитира в първите четири стиха от единствения си стихотворен опит... – Алеко Константинов е геният, но не по-малко гениален е и неговият учител по стилистика и съвременна българска граматика проф. Беньо Цонев, който в „До Чикаго и назад” преоцветява и преподрежда 35 глаголни форми в едно изречение... – Затова е по-точно да се каже, че ако ученичеството е началото, то учителството не е краят, а Началото на ново ученичество... Светлината поражда светлина... – Това е някаква изначална синхронност... – Важното в случая е да се пристъпва към това тайнство с велика любов, велико доверие и открито сърце, затрогнато от любопитството и любознанието, което иска да преподреди акапелния атонален хор на птиците в гората в чиста инструментална хармония и абсолютен синхрон... – Ученикът не знае кой е. Учителят го осъзнава!.. Всеки жест на учителя, всяка негова дума изразява едно особено просветление, в което няма лични цели, егоистични желания. Около учителя се събират учениците, но не само за да го следват, а за да осъзнаят неговото ПРИСЪСТВИЕ. Това е ЛЮБОВ, в очите на която намираш отражение на истината. Всичко това би трябвало да се случа в обстановката на една ипостасна тишина – виждаш собствената си същност, собственото си предназначение, но и своето отражение, което се опитва да те надмогне... Както е казано: „Час ученичества, он в жизни каждой/ Торжественнонеотвратим”…(М. Цветаева – бел. Н. В.)... – Учителите са наши вечни духовни спътници... – Диалогът с тях не спира с края на урока. Истинският урок започва тъкмо във финала, когато ученичеството и учителството започват да осъзнават и преподреждат присъствието си във времето и пространството на една вечност. Това е несътворимата природна диалектика на сътворимото чисто познание... 13 февруари 2016 г. 113 СПИСЪК НА ИЛЮСТРАЦИИТЕ КЪМ ИНТЕРВЮТО *Илюстрациите – портрети на учени, както и визиите на техните трудове, които не са приведени в наст. изд. – могат да бъдат проследени по учебника на А. К. „Ризома на инфосферата” (София, 2012). – Н. В. 1. Константина Константинова (автопортрет) (маслени бои, 74 X 55 см) (създаден през 1983 г.) (съхранява се в семейната художествена колекция в Тапаханок – Вирджиния, САЩ) (репродукция) – с. 42 2. Александра Хенрик с по-голямата й сестра Халина (Краков, Полша) (май 1915 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 42 3. Александра Хенрик (Краков, Полша) (1927 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 42 4. Владимир Пришляк – вторият съпруг на Александра Хенрик (Париж, 1926 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 42 5. Александра Хенрик (София, ноември 1950 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 42 6. Александра Хенрик (София, януари 1956 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 42 7. Александра Хенрик и Владимир Пришляк (София, януари 1956 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 43 8. Владимир Пришляк. Портрет (маслени бои, 74 X 55 см) (създаден през 1979 г. от внучката му – художничката Константина Константинова (съхранява се в семейната художествена колекция в София) (репродукция) – с. 43 9. М. А. Булгаков (фотография) – с. 43 10. М. И. Цветаева (фотография) – с. 43 11. Н. А. Бердяев (фотография) – с. 43 12. И. А. Илин (фотография) – с. 43 13. Н. А. Рубакин (фотография) – с. 43 14. П. М. Бицилли (фотография) – с. 44 15. Богучарският архиепископ Серафим Соболев – Св. Серафим Софийски Чудотворец (фотография) – с. 44 16. Акад. А. Теодоров-Балан (фотография) – с. 44 17. Д. Димов (фотография) – с. 44 18. Бл. епископ и мъченик Евгений Босилков (портрет) (фотография) – с. 44 19. Акад. Н. Михов (фотография) – с. 44 20. Проф. В. Стоилов (автопортрет) (репродукция) – с. 44 21. Л. Леви-Брюл (фотография) – с. 44 22. А. Адлер (фотография) – с. 45 23. А. Берг (фотография) – с. 45 24. Дж. С. Хаксли (фотография) – с. 45 25. Сватбена снимка на Александра Хенрик и Петър Ферещанов (седнали в средата) във Варшава (Полша) (на втория ред първа отляво надясно – майката на Александра – Хелена Потоцка и вторият от ляво надясно – баща й – Хенрик Скура; на третия ред – зад Александра – по-голямата й 114 сестра Халина; на първия ред – долу: братът на Александра – Хенрик и по-малката й сестра – Юзефа (15 май 1929 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 45 26. Петър Ферещанов пристига с влак от Германия на гара София със семейството си (на ръце – с дъщеря си Лилиянна) (31 август 1935 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 45 27. Националният паметник – мемориал на жертвите на комунистическия режим в България (София) (архитекти Атанас Тодоров и Димитър Кръстев; открит на 11 септември 1999 г.) (общ план) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 46 28. Надписи на паметната стена, облицована с черен полиран гранит, на националния паметник – мемориал на жертвите на комунистическия режим в България (София), на която е изписано името на Петър Ферещанов (близък план – фрагмент) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 46 29. Стоян Груйчев (фотография) – с. 47 30. Лиляна Ферещанова и Тодор Петров във Варшава (юли 1943 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 46 31. Лилиянна Ферещанова (София, януари 1961 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 47 32. Тодор Петров (1966 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 47 33. Зако Хеския (фотография) – с. 47 34. Константин Павлов (фотография) – с. 47 35. Александра Хенрик с децата си Лилиянна и Тодор (София, май 1952 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 47 36. О. Роберт Прустов (фотография) – с. 48 37. Проф. Николай Масалитинов (фотография) – с. 48 38. Тодор Петров с деца от енория „Св. Йосиф” – София (август 1944 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (на втория ред в средата) (фотография) – с. 48 39. Тодор Петров в Полша (Калиш, 1957 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 48 40. Федерико Фелини (фотография) – с. 48 41. Снимка на трупа Петрови след участие в представление на цирк „Ринглинг” (първият отдясно – Тодор Петров, третата отляво – Лилияна Пенева) (Лас Вегас, САЩ, 1974 г.)(семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 49 42. Лилияна Пенева (1966 г.) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография на Петър Папакочев) – с. 49 43. Александър Петров (Маями – Флорида, САЩ) (семеен фотоархив на А. К.) (фотография) – с. 49 44. В. Юго (гравюра, репродукция) – с. 49 45. У. Скот (платно, репродукция) – с. 49 46. Дж. Ф. Купер (платно, репродукция) – с. 49 47. Ал. Дюма (фотография) – с. 49 48. М. Рид (платно, репродукция) – с. 50 49. Ж. Верн (фотография) – с. 50 50. Ч. Дикенс (фотография) – с. 50 51. Х. Бичер-Стоу (платно, репродукция) – с. 50 52. Дж. Лондон (фотография) – с. 50 53. Е. Зола (фотография) – с. 50 54. Г. де Мопасан (платно, репродукция) – с. 50 55. О. Уайлд (фотография) – с. 50 56. А. С. Пушкин (платно, репродукция) – с. 51 57. М. Ю. Лермонтов (платно, репродукция) – с. 51 58. Н. В. Гогол (платно, репродукция) – с. 51 59. И. А. Гончаров (гравюра, репродукция) – с. 51 60. И. С. Тургенев (платно, репродукция) – с. 51 61. Ф. М. Достоевски (фотография) – с. 51 62. Л. Н. Толстой (платно, репродукция) – с. 51 63. М. Горки (фотография) – с. 51 64. А. Н. Толстой (фотография) – с. 52 65. А. С. Грин (фотография) – с. 52 115 66. Й. В. фон Гьоте (платно, репродукция) – с. 52 67. Дж. Г. Байрон (платно, репродукция) – с. 52 68. Ф. Ив. Тютчев (фотография) – с. 52 69. Л. Н. Андреев (фотография) – с. 52 70. Ал. Ал. Блок (фотография) – с. 52 71. Б. Л. Пастернак (фотография) – с. 52 72. Омир (скулптура, репродукция) – с. 53 73. У. Шекспир (платно, репродукция) – с. 53 74. Г. К. Честъртън (фотография) – с. 53 75. М. де Сервантес Сааведра (платно, репродукция) – с. 53 76. Лопе де Вега (платно, репродукция) – с. 53 77. Фр. Рабле (платно, репродукция) – с. 53 78. М. дьо Монтен (платно, репродукция) – с. 53 79. Ж. дьо Лафонтен (платно, репродукция) – с. 53 80. Ж. Расин (платно, репродукция) – с. 54 81. Ж. Ж. Русо (платно, репродукция) – с. 54 82. П. Шадерло дьо Лакло (платно, репродукция) – с. 54 83. О. дьо Балзак (гравюра, репродукция) – с. 54 84. П. Мериме (гравюра, репродукция) – с. 54 85. Ш. Бодлер (фотография) – с. 54 86. Г. Аполинер (фотография) – с. 54 87. Еразъм Ротердамски (платно, репродукция) – с. 54 88. Фр. Шилер (платно, репродукция) – с. 54 89. Фр. Хьолдерлин (платно, репродукция) – с. 55 90. Новалис (Фр. фон Харденберг) (гравюра, репродукция) – с. 55 91. Х. фон Клайст (платно, репродукция) – с. 55 92. Е. Т. А. Хофман (платно, репродукция) – с. 55 93. Х. Хайне (платно, репродукция) – с. 55 94. Р. М. Рилке (фотография) – с. 55 95. Т. Ман (фотография) – с. 55 96. Ст. Цвайг (фотография) – с. 56 97. А. Швайцер (фотография) – с. 56 98. Л. Фойхтвангер (фотография) – с. 56 99. Х. Кр. Андерсен (платно, репродукция) – с. 56 100. С. Лагерльоф (фотография) – с. 56 101. Ш. де Костер (фотография) – с. 56 102. Фр. Кафка (фотография) – с. 56 103. А. Мицкевич (гравюра, репродукция) – с. 56 104. Б. Прус (фотография) – с. 57 105. Ст. Жеромски (фотография) – с. 57 106. Е. А. По (гравюра, репродукция) – с. 57 107. Х. Мелвил (платно, репродукция) – с. 57 108. Х. Джеймс (фотография) – с. 57 109. Х. Тробел (платно, репродукция) – с. 57 110. Ск. Фитцджералд (фотография) – с. 57 111. У. Фокнър (фотография) – с. 57 112. Е. М. Хемингуей (фотография) – с. 58 113. Дж. Е. Стайнбек (фотография) – с. 58 114. Владимир Дмитриевич и Александра Куманова пред Софийския университет „Св. Климент Охридски” (в дъното се вижда храм – паметникът „Св. Александър Невски”) (София, 21 януари 1961 г.) (семеен фотоархив на А. К.)(фотография) – с. 58 115. Р. Декарт (платно, репродукция) – с. 58 116. И. Кант (платно, репродукция) – с. 58 117. Г. В. Ф. Хегел (платно, репродукция) – с. 59 118. А. Шопенхауер (платно, репродукция) – с. 59 119. З. Фройд (фотография) – с. 59 120. М. Хайдегер (фотография) – с. 59 116 121. М. Фуко (фотография) – с. 59 122. Е. Фром (фотография) – с. 59 123. Ж. Лакан (фотография) – с. 59 124. Ж. Дерида (фотография) – с. 59 125. Ж. Дельоз (фотография) – с. 60 126. Елисавета Багряна (фотография) – с. 60 127. Тодора Топалова (фотография) – с. 60 128. Светла Ленкова (фотография) – с. 60 129. Елена Златева (фотография) – с. 60 130. Борис Десев (фотография) – с. 60 131. Марин Василев (фотография) – с. 60 132. Василка Младенова (фотография) – с. 60 133. Стефан Кралев (фотография) – с. 61 134. Тодорка Арабаджиева (фотография) – с. 61 135. Богомил Паунов (фотография) – с. 61 136. Екатерина Георгиева (фотография) – с. 61 137. Проф. А. М. Панченко (фотография) – с. 61 138. Проф. В. И. Камински (фотография) – с. 61 139. Проф. В. Я. Гречнев (фотография) – с. 61 140. Проф. В. М. Акимов (фотография) – с. 61 141. Проф. С. А. Рейсер (фотография) – с. 62 142. Проф. С. С. Ланда (фотография) – с. 62 143. Проф. И. В. Гудовшчикова (фотография) – с. 62 144. Проф. А. В. Мамонтов (фотография) – с. 62 145. Проф. Й. Е. Баренбаум (фотография) – с. 62 146. Проф. И. А. Шомракова (фотография) – с. 62 147. Проф. А. В. Соколов (фотография) – с. 62 148. Проф. В. П. Леонов (фотография) – с. 62 149. Проф. Г. Г. Фирсов (фотография) – с. 63 150. Проф. В. Ф. Сахаров (фотография) – с. 63 151. Проф. А. Н. Ванеев (фотография) – с. 63 152. Проф. В. С. Крейденко (фотография) – с. 63 153. Проф. Л. П. Москаленко (фотография) – с. 63 154. Проф. Е. Е. Найдич (фотография) – с. 63 155. В. Г. Белински (фотография) – с. 63 156. Проф. В. А. Петрицки (фотография) – с. 63 157. Доц. Ц. Стайкова (фотография) – с. 64 158. Император Петър Велики (фотография) – с. 64 159. Проф. Ю. М. Лотман (фотография) – с. 64 160. Проф. Р. А. Казарянц (фотография) – с. 64 161. Проф. А. С. Милников (фотография) – с. 64 162. Проф. О. П. Коршунов (фотография) – с. 64 163. Проф. В. А. Щученко (фотография) – с. 64 164. Проф. В. Б. Краснорогов (фотография) – с. 64 165. Проф. Ю. А. Шрейдер (фотография) – с. 65 166. Проф. Николай Яръмов (фотография) – с. 65 167. Акад. А. И. Субето (фотография) – с. 65 168. Проф. Стоян Денчев (фотография) – с. 65 169. Проф. Милен Куманов (фотография) – с. 65 170. Проф. Тодор Боров (фотография) – с. 65 171. Любен Каравелов (фотография) – с. 65 172. Христо Ботев (фотография) – с. 65 173. К. Р. Симон (фотография) – с. 66 174. Георг Шнайдер (отляво) и д-р Юлиус Ханауер (21.09.1872-19.04.1942) – първопроходец в специалните библиотеки в световен мащаб; завършил е физика, математика и химия и е завеждал библиотеката на концерна АЕГ (Allgemeine Elektrizitäts-Gesellschaft) в Берлин (снимката е предоставена специално за настоящото издание от Фотографската колекция на Австрийската 117 национална библиотека) (фотография) – с. 66 175. Л.-Н. Малклес (снимката е предоставена специално за настоящото издание от Библиотеката на Сорбоната – Париж, Франция) (фотография) – с. 66 176. Ф. М. А. Волтер (платно, репродукция) – с. 67 177. Доц. Кремена Зотова (фотография) – с. 67 178. А. А. Любишчев (фотография) – с. 67 179. Д. И. Менделеев (фотография) – с. 67 180. Проф. Велчо Велчев (фотография) – с. 67 181. Петър Караангов (фотография) – с. 67 182. Акад. Петър Динеков (фотография) – с. 67 183. Проф. Куйо Куев (фотография) – с. 67 184. Проф. Петър А. Петров (фотография) – с. 68 185. Член-кор. д-р И. Н. Казаринова (фотография) – с. 68 186. Доц. д-р Д. К. Равински (фотография) – с. 68 187. Доц. д-р Е. Н. Томашева (фотография) – с. 68 188. Акад. проф. Д. В. Лебедев (фотография) – с. 68 189. Акад. проф. Е. К. Беспалова (фотография) – с. 68 190. Проф. Г. Ф. Гордукалова (фотография) – с. 68 193. Проф. Т. А. Сибиък (фотография) – с. 68 194. Проф. У. Еко (фотография) – с. 69 195. Аристотел (скулптура, репродукция) – с. 69 196. В. В. Кандински (фотография) – с. 69 205. Норберт Винер (фотография) – с. 69 206. Бистра Брайкова (фотография) – с. 69 207. Сократ (скулптура, репродукция) – с. 69 208. М. Н. Епщейн (фотография) – с. 69 209. Вяч. И. Иванов (фотография) – с. 69 210. Жан-Жак Лафон (фотография) – с. 70 211. Хайнц Ламперт (фотография) – с. 70 212. А. А. Лосев (фотография) – с. 70 213. Лабиринт (изображение на компанията Dreamstime)(репродукция) – с. 70 214. Конрад Геснер (гравюра, репродукция) – с. 70 215. Джото ди Бондоне (фреска, автопортрет, репродукция) – с. 71 216. Леонардо да Винчи (гравюра, автопортрет, репродукция) – с. 71 217. Микеланджело Буонароти (гравюра, автопортрет, репродукция) – с. 71 218. Рафаело Санцио (автопортрет, репродукция) – с. 71 219. Т. Бестерман (фотография) – с. 71 220. Ф. А. Еберт (фотография) – с. 71 221. Персоналът на Библиотеката Джон Крерар през 1914 г. Първи ред, от ляво на дясно: Аксел Джоузефсън (главен каталогизатор); Мери Хоули (каталогизатор); Клемънт Ендрюс (библиотекар); Чарлс Бар (помощник-библиотекар); Кристиян Бей (класификатор); Втори ред: Хелън Далтън Браун (старши помощник); Гертруд Форстол (каталогизатор); Сара Дикинсън (периодика); Едуард Туидел (помощник-библиотекар); Джени Хълси (подвързия); Бруно Уилки (помощник-касиер); Ана Уайт (младши помощник); неизвестен; Шарлът Фой (книжни фондове); Алберта Уйдън (каталогизатор); Мейбъл Хауърд (фишов инвентар); Поли Рийдър (фишов инвентар); Мейбъл Иймън (поръчки); Мери Хибърд (медицинска служба);Корнелия Уайт (комплектуване); Етел Уайт (секретар); неизвестен; Трети ред: Алфонс Корню (разсилен); Джон Краут (младши помощник); неизвестен; Елизабет Уилсън (книжни фондове); Алфа Оуенс; Грейс Кели (помощник-класификатор); трима неизвестни; Елизабет Монтрос (систематизатор); Уйлям Тийл (началник заемна служба); Хариет Пенфийлд; Ашли Хукър (справочен библиотекар) (снимката е предоставена специално за настоящото издание с любезното съгласие от отдела „Специални колекции” на Библиотеката на Университета на Чикаго (Чикаго, Илиноис – САЩ) – University of Chicago Library, Special Collections Research Center (фотография на Йенс Кристиян Бей) – с. 72 221 – фрагмент. А. Г. С. Джоузефсън (фотография – фрагмент) – вж: оригинал на фотографията: Ил. 221 – с. 72 222. В. Грундтвиг (фотография) – с. 71 223. Лабиринт (средновековно изображение)(репродукция) – с. 72 118 224. Проф. Елена Савова (фотография) – с. 71 225. Проф. Иван Попов (фотография) – с. 73 226. Проф. Христо Мутафов (фотография) – с. 73 227. Д-р Николай Василев (фотография) – с. 73 228. Доц. д-р Никола Казански (фотография) – с. 73 229. Гл. ас. д-р Владимир Манчев (фотография) – с. 73 230. Гл. ас. Диана Ралева (фотография) – с. 73 231. Марияна Максимова (фотография) – с. 73 232. Доц. д-р Венцислав Велев (фотография) – с. 73 233. Акад. В. Б. Митко (фотография) – с. 74 234. Акад. В. К. Клюев (фотография) – с. 74 235. Л. Уайт (фотография) – с. 74 СПИСЪК НА СХЕМИТЕ КЪМ ИНТЕРВЮТО 191. Сх. Проекционни планове на структурната форма на емпиричните признаци на библиографската информация в тримерно пространство (ризома) – с. 75 192. Сх. Архитектоника на изграденото от много равнища информационно пространство – с. 76 197. Сх. Информационна роза. Абстрактно логическо описание – с. 77 198. Сх. Информационна роза. Абстрактно системно описание – с. 78 199. Сх. Информационна роза. Методологическо разкриване – с. 79 200. Сх. Информационна роза. Хронологически профил – с. 80 201. Сх. Информационна роза. Хронологически профил (Фрагмент І) – с. 81 202. Сх. Информационна роза. Хронологически профил (Фрагмент ІІ) – с. 82 203. Сх. Фронтален изглед на информационното пространство – с. 83 204. Сх. Изглед отгоре на информационното пространство – с. 84 119 120 ІІІ. СТАТИИ Научные статьи Studies 121 Константина Константинова „Различия” Konstantina Konstantinova „Distinctions” 122 ХРОНОЛОГИЯ НА ЕТИКАТА НА ПРАТЕНИКА МУХАММЕД: АНАЛИЗ НА КОРАНИЧНИЯ ИМПЕРАТИВ ЗА ОПРОЩЕНИЕ Ариф Абдуллах In this study the researcher examines the claim stating that the Qur’ānic content and the behaviour of the prophet Muhammad ethically devolves with the move from Makkah to al-Madinah or from the state of weakness and dependence to the erection of power and independence, respectively. The implication of such a claim being that Islam is politically oriented and thus heavily opportunistic and aimed at achieving imperialistic goals. To test the plausibility of these assumptions, the author explores the Qur’ānic content studying chronologically the forgiveness imperative in both Makkan and Madinan periods. The act of forgiveness has been taken as a central criterion for observing whether or not the Qur’ānic ethical system fluctuates according to the context of weakness and power. The study concludes that regardless of the socio-political context, the Qur’ān prescribes and evaluates the act of forgiveness as a perpetual universal ethic. In this respect, the position which attempts to relate different ethico-behavioural patterns to each of the contexts of Makkah and al-Madinah seems untenable. Moreover, the Qur’ānic words expressing the idea of forgiveness do not confine its meaning to the outward aspect of human behaviour only, but penetrate to its inward dimensions. This is because in the Qur’ānic forgiveness is firmly related to belief in God and the Day of Judgment. Пророческият живот на Мухаммед (р. 571 – поч. 632 г.) обхваща два основни периода: мекански (610-622 г.) в Мека и медински (622-632 г.) в ал-Медина. Често в класическата ислямска литература, а и в съвременната, меканският период се определя като етап на слабост, неустойчивост и пасивност за разлика от мединския, който се представя за период на сила, господство и надмощие. Разделянето на пророчеството на периоди нерядко се обвързва и с етиката и поведението на пратеника Мухаммед. Твърди се, че в Мека той е сдържан и смирен, защото е в състояние на слабост, докато в ал-Медина, в положение на социална и политическа мощ, той е прям и безкомпромисен. Макс Вебер убедително обобщава, че ислямът в мединския период е трансформиран в национална, арабска, военна религия, в която образцовата личност не е ученият, а воинът [1]. А Маршал е на мнение, че отношението към немюсюлманите в Корана се променя постепенно от Мека към ал- 123 Медина, за да се стигне тотално до положение на война, която мюсюлманите обявяват на „неверниците” в мединския период [2]. Подобни твърдения не просто са импликация за политизиране на исляма, но също внушават, че етиката и поведението на пратеника Мухаммед са конюнктурни, базирани на прагматични тенденции. Така целият етично-поведенчески модел на исляма и неговият мироглед се дистанцират от полето на утвърдените и непроменливи ценности и се съсредоточават, според тези твърдения, върху статуквото. Още по-значителни в това отношение са опитите на някои мюсюлмани и мюсюлмански групи за аналогия и практически измерения на меканския и мединския период като социополитическа еволюция в съвременния живот. Предлагат се различни парадигми на поведение, подплатени с изрази като „все още не е настъпило времето – в Мека сме” или „достигнем ли сила и мощ, ще преминем към модела от ал-Медина”. Всичко това създава усещане, че не липсват похвати, чрез които религията ислям може да бъде извадена от своя нравственонормативен характер и представена съответно като конспиративна идеология, насочена към реализирането на определен тип империализъм. Но нека да задълбочим критично нашия анализ и да установим нормативно дали наистина съществува девалвация на ценности и конюнктурно поведение в етиката на пратеника Мухаммед. За да бъде методологията ни безупречна, ще използваме за арбитър самото коранично съдържание, което се приема единодушно от всички мюсюлмани за основен източник на норми и поведение в исляма. Там ще проследим императива за опрощение в хронологичен ред: от ранен към по-късен етап в Мека и съответно от началото на мединския период към края на пророчеството. Така ще определим обективно характера на ислямската етика, тъй като прошката е акт, който поставя в най-силна степен на изпитание етичната система, особено в положение на сила. Да се прости, е да се отвърне положително на нежелано и оскърбително действие; и ако това може да бъде извършено поради слабост и неспособност да се отмъсти, то в положение на сила и способност прошката е доказателство за утвърден нрав и непроменлива ценностна система. Прошката в Корана е отразена посредством три основни коренни морфеми: /г-ф-р/, /с-ф-х/ и /а-ф-а/. Значението на /г-ф-р/ се определя от лексикографите като покривало [3], с което се покрива нещо, за да се предпази от замърсяване [4]; /с-ф-х/ означава широта [5], както и да не се търси отмъщение, а да се прояви добро поведение в отговор на грубо и оскърбително действие [6]; значението на /а-ф-а/ пък е да се остави нещо [7] с цел да се облагороди [8], а също така носи значение на заличаване на следите от нещо: афети р-рийаху л-есера, [пустинните] ветрове заличиха следите [на кервана] [9]. Става ясно, че прошката в кораничната употреба се разбира като покриване на гнева, т.е. сдържаност пред оскърбително поведение; потушаване на гнева така, че да не се търси отмъщение, а да се отговори с добро; заличаване на следите на гнева и достигане на душевен мир. Така кораничната етика на опрощение не се задоволява единствено с външната форма на извинение, но тя търси помирението чрез заличаване на афектите на яростта дълбоко в душата и по този начин придобива градивна функция, която ярко я диференцира от престореното поведение. Хронологически един от най-ранните императиви за опрощение в Корана [10] се намира в сура (глава) Ал-Хиджр, която според Ньолдеке датира от средния мекански период (ок. 614-618 г.). [11] В кораничния текст се повелява следното: Сътворихме Ние небесата и земята, и онова, което е помежду тях, единствено с мъдрост. Часът непременно ще дойде, затова [о, Мухаммад] прости с великодушна прошка! [12] Историческият контекст на императива за опрощение е Мека и меканските 124 идолопоклонници, които налагат религиозни гонения и репресивни мерки срещу пратеника Мухаммед и вярващите. В този период са извършени жестоки убийства на цели семейства, приели исляма. Семейство Ясир са убити в Мека пред очите на сина им Аммар, който се избавя от смъртта, отричайки се на думи от вярата [13]. В тези исторически обстоятелства на пратеника Мухаммед му се повелява да прости с великодушна прошка. Историческият контекст лесно би могъл да ни внуши, че прошката е продиктувана от конюнктурата като необходимо поведение в положение на слабост и безсилие пред силната опозиция. Затова методологически наложително е да се вгледаме в езиковия контекст, който ще позволи точното установяване на значението на императива и мотива за неговото налагане. Смисловата цялост, в чийто състав влиза императивът за опрощение, се разгръща от сътворението на небесата, земята и всички останали създания към края на тяхното земно съществуване и Деня на справедливата равносметка и възмездие. Ето защо императивът е съпроводен в оригиналния текст от арабската съюзна частица фа, която има функция да покаже, че заповедта, която въвежда, е следствие от информацията преди нея. Т.е. така, както всяко нещо бе сътворено първоначално от нищо, то ще бъде върнато за равносметка и на всеки справедливо ще се въздаде, затова прости. Именно наречието „затова“ разкрива, че мотивът за прошката е централната доктрина в исляма – вяра в Съдния ден и живота след смъртта, а не слабостта и безсилието. Заповедта за опрощение тук е изразена с глагола исфах от корена /с-ф-х/, за който вече стана дума, че означава потушаване на гнева така, че да не се търси отмъщение, а да се отговори с добро. Въпреки смисъла, който носи само по себе си, сказуемото е последвано от обстоятелствено пояснение в атрибутивна конструкция ас-сафх ал-джемил, букв. „красива прошка”. Прошката, която е повелена, трябва да отговаря на описанието „красива”, „великодушна”, в противен случай, ако тя е престорена, куртоазна, обслужваща статуквото, императивът не може да бъде реализиран. Интересно е, че атрибутивната конструкция в арабския оригинал е поставена също в морфологична категория определеност, което сякаш е знак, че красивата, великодушната прошка е разпознаваема и само такава тя бива ключ към душите на хората, дори и на тези, които са агресивни и оскърбителни. Отново в меканския период, но в по-късен хронологически ред [14], откриваме следващия императив за опрощение: Отдръпни се от тях [о, Мухаммад] и кажи: Мир! Те ще узнаят. [15] Историческият контекст е същият, описан накратко по-рано. Императивът исфах от корена /с-ф-х/ е преведен тук, в българския текст, с израза „отдръпни се”, но присъствието му в съюз с втория императив за мир в рамката на цялостния езиков контекст ни поставя в ситуация на размисъл относно възможността да бъде реализирано състояние на мир чрез прекратяване на отношенията между хората. Ат-Табари, един от ранните и най-видни тълкуватели на Корана, пояснява, че обект на действието от императива не са самите хора, в исторически план – меканските идолопоклонници, а тяхното агресивно и оскърбително поведение към пратеника Мухаммед и мюсюлманите [16]. Това е изключително уместно пояснение, тъй като съгласува заповедта с останалите части на езиковата цялост в семасиологичен и контекстуален аспект. Така на пратеника Мухаммед му е повелено не да изолира идолопоклонниците, а да не взема под внимание обидите им, за да не влияят те върху поведението му и да не се превръщат в пречка пред заповедта за реализация на мир. Стигаме до извода, че изразът „отдръпни се” е метонимичен подход, където прошката е изразена чрез една от нейните характеристики – да не се допуска влияние и реакция срещу обидно поведение. 125 От изключителна важност е да бъде подчертан паралелът в кораничния текст между прошката и състоянието на мир. „Прости им и кажи: Мир!” Отговорът към обидата с прошка е път към помирение и мир, докато отвръщането с агресия затваря всяка възможност за сигурност и увеличава тревогите. Затова и думата „мир”, „селямун”, е в номинативност, изразяваща постоянното, основното състояние на субекта; в текста тя функционира като именно сказуемо на неформално изразен подлог, т.е. „състоянието ми или позицията ми е мир”. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че самата дума „ислям”, с която е назована ислямската религия, означава поддържане на постоянно състояние на мир с Бог, със себе си и с хората. След като повелява да не се прибягва към търсене на отмъщение, а да се предложи мир в противовес на непочтеното поведение, Коранът отново мотивира този нелек нравствен акт с Деня на равносметката и справедливостта: „Те ще узнаят”, т.е. всичко ще бъде ясно и на всеки ще бъде въздадено според делата му в Съдния ден. Вярата в този Ден несъмнено е гарант за сдържаност, търпение и вършене на добро в отговор на злото. В крайния мекански период [17] (ок. 618–622 г.) още веднъж откриваме императива за опрощение: Кажи на вярващите да прощават на онези, които не очакват дните на Аллах, но Той ще въздаде на всички хора, каквото са придобили! [18] Прави впечатление, че императивът в крайния мекански период е колективен: „да прощават”, изразен чрез аналитичната форма на повелителното наклонение. Появата на императив в подобна колективна форма приблизително десет години след началото на пророчеството е разбираемо, тъй като арабите преди исляма се славят изключително с влечението си да отмъщават, без значение каква е цената на отмъщението. Предислямската поезия на арабите от V, VI и началото на VII век е богата на примери за мястото на отмъщението в живота на номадските племена и тяхното неблагоразположение към прошката. Затова и тези, към които е насочен императивът в кораничния текст, са описани с един от най-важните признаци на религията – вярата. Буквалният превод от арабски език е следният: „Кажи на тези, които са повярвали...”, т.е. доказателство за тяхната вяра е способността им да прощават. Така не само времето, но и правилното усвояване на вярата повече от десет години предполагат трансформация на бедуинския манталитет от жажда за мъст към прошка и сдържаност. Заповедта в този конкретен случай е изразена с глагола йегфиру от корена /г-ф-р/, който носи значение на сдържаност пред оскърбително поведение и покриване на гнева. Обектът, към когото е насочена повелята, са: „онези, които не очакват дните на Аллах”, което означава, че обсегът на действието обхваща и тези, които определят себе си за атеисти. И тук отново опрощението като нравствен акт е контекстуализирано в рамката на доктриналната постановка за вяра в Съдния ден – Деня на равносметката и възмездието при Аллах. Сега е необходимо анализът да навлезе в мединското съдържание на Корана, което исторически се свързва, от една страна, с общество, съставено от различни етнически и религиозни групи, а от друга – с вече различния статут на мюсюлманската общност, която без разногласия сред учените достига сила, влияние и авторитет в този период. Тук, в сравнително ранен етап от развитието на мединското общество в присъствието на пратеника Мухаммед и мюсюлманите, Коранът отново поставя императив за опрощение: Мнозина от хората на Писанието, поради завист в душите, желаят, след като сте повярвали, да ви превърнат пак в неверници, след като им се разкри истината. Извинявайте и прощавайте, докато Аллах даде Своята повеля! Аллах над всяко нещо има сила. [19/20] 126 Вече бе отбелязано, че историческият контекст на този текст е град ал-Медина, когато там съжителстват предимно юдеи, християни и мюсюлмани. Езиковият контекст се свързва с едностранчивите претенции на определени религиозни групи за богоизбраност и притежание на Божиите блага. В подобна егоцентрична атмосфера Коранът разкрива, че не всички, но значителен брой от юдеите и християните носят в душите си силен ентусиазъм да накарат вярващите мюсюлмани да се отрекат от своята вяра. Причината за тази охота, според текста, е завистта, предизвикана от появата на пратеника Мухаммед. Поведението, което е резултат от завистта и се проявява като бунт и несъгласие с вярата на другите, е необходимо според Корана да бъде посрещнато с прошка: „Извинявайте и прощавайте”. Повелителната форма тук е изразена с производни от морфемите /а-ф-а/ и /с-ф-х/, чието значение насочва поведението към потушаване и заличаване на следите от гнева и достигане на душевен мир без поддаване на провокациите, които целят да въвлекат вярващите в непристойно за вярата държание [21]. Онова, което привлича силно вниманието ни, е, че в мединския период, за който се твърди, че е период на сила и поведение, различно от това в меканския етап, императивът не просто е факт, и то в колективна форма, но е и удвоен. Удвояването на заповедта за опрощение в колективна форма: „Извинявайте и прощавайте”, недвусмислено показва, че Коранът подчертава с още по-голяма важност прошката в условията на власт и културно разнообразие. И тук прошката като нравствен акт е мотивирана от вярата в Аллах и Неговата справедливост: „Докато Аллах даде Своята повеля! Аллах над всяко нещо има сила”. Този израз облекчава болката от оскърбителното поведение и възвръща спокойствието, уверявайки вярващите, че провокациите и лошото поведение са в ръцете на Аллах [22]. В средния медински период също откриваме в кораничното съдържание заповед за прошка и опрощение: И удостоените с благодат и обилие сред вас да не се кълнат, че не ще даряват на [съгрешилите от] роднините и клетниците, и преселниците по пътя на Аллах! И нека извиняват, и нека прощават! Нима не искате Аллах да ви опрости? Аллах е опрощаващ, милосърден. [23/24] В исторически план текстът се свързва с оклеветяването на Аиша (поч. 678 г.) в прелюбодеяние. Аиша е съпруга на пратеника Мухаммед и дъщеря на първия и найдостоен ръководител на мюсюлманите след смъртта на Мухаммед, Абу Бекр (632-634 г.). Оттук тази клевета се превръща в едно от най-скандалните събития в ислямската история. Един от хората, замесени в оклеветяването, е Мистах, клетник, който живее на издръжката на Абу Бекр. След като разбира, че Мистах е замесен в клюките, Абу Бекр се заклева повече да не го издържа и спира финансовата си помощ към него. При тези обстоятелства гореспоменатият кораничен текст бива низпослан, пояснявайки, че клетвите и спирането на подпомагането на съгрешилите не е правилно, а правилната постъпка е да се прости: „И нека извиняват, и нека прощават! Нима не искате Аллах да ви опрости?” Затова Абу Бекр веднага променя позицията си и прощава на Мистах, като възстановява финансовата си помощ за него и се заклева никога повече да не я спира, воден от желанието да заслужи от своя страна опрощението на Аллах [25]. Императивът отново е колективен и удвоен, изразен аналитично: „И нека извиняват, и нека прощават!“, от арабските корени /а-ф-а/ и /с-ф-х/, чието значение достига кулминация, ангажирайки субекта да отвърне с добро в отговор на зло поведение. Тук отново съдържанието на Корана ни кара да се замислим. Защо в средата на мединския период, в момент на сила, когато съпругата на първия човек в държавата и дъщеря на втория е опозорена без право, Коранът, противно на нашите очаквания, повелява не просто 127 да се прости, но и да не се спира помощта към съгрешилите, към тези, които са скалъпили клеветата? Отговорът на този въпрос се съдържа в завършека на кораничния текст: „Нима не искате Аллах да ви опрости? Аллах е опрощаващ, милосърден”. Текстът разкрива по диалектичен път зависимостта между прошката като нравствен акт в поведението на човек и Божието опрощение. Така за пореден път ставаме свидетели, че заповедта за опрощение в Корана е неизменно свързана с вярата в Аллах и в Съдния ден, когато Неговото опрощение ще бъде най-силно желано, както ни известява религиозният изворов материал. И накрая, императивът за опрощение е факт и в последните дни от живота на пратеника Мухаммед. Откриваме го в хронологически най-късните текстове от Корана, в сура Ал-Ма’ида (глава Трапезата), която, според класическата ислямска хронология на азЗаркеши [26] и съвременната на Ньолдеке [27], е последната низпослана сура, разбира се, в края на мединския период: И защото нарушиха своя обет, Ние ги проклехме и сторихме сърцата им да закоравеят. Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна освен у малцина от тях. Но ги извини и прости! Аллах обича благодетелните. [28] Текстът представя на вниманието ни характеристика на определена група хора от Исраилевия род. Основните черти на поведението им са изложени така: нарушаване на обета, преиначаване на Писанието, забрава на посланието, измяна. Така също се съобщава, че Аллах е проклел тези хора и е запечатал сърцата им поради непристойните дела, които вършат. За разлика от действията на Аллах, за които Коранът просто съобщава, от пратеника Мухаммед и вярващите се изисква друго действие към хората, които не са верни: „Но ги извини и прости!” Текстът е ясен пример за необходимостта да се прави разлика между дескриптивната и прескриптивната информация в Корана. Неспособността да се отчита тази разлика без съмнение води до грешни и подвеждащи заключения. Това, че Аллах е проклел тези безчестни хора, е съобщение, което от своя страна не изисква от вярващите и те да проклинат. Онова, на което вярващите трябва да реагират, е императивът, а именно: „Но ги извини и прости!” В крайния медински период Коранът заповядва прошка към измамата, предателството и подлостта. Похватът отново е удвоен императив, от арабската основа на /а-ф-а/ и /с-ф-х/, този път изразен синтетично: „извини и прости“. В чисто политически аспект и от позицията на сила конвенционалното поведение към деяния от рода на измамата и предателството невинаги е ориентирано към опрощение. Но Коранът недвусмислено налага дори в тази ситуация прошката като стремеж за търсене на помирение чрез сдържаност и заличаване на афектите от яростта дълбоко в душата, за да се намерят сили да бъде отблъснато злодеянието с добро и така да се тушира рушителното му действие. Актът на опрощение в тази тежка ситуация е определен като благодетелност, ихсан, и е мотивиран със спечелване на любовта на Аллах: „Аллах обича благодетелните” [29]. Така до последните завети на Корана прошката неотклонно е представяна като парадигма за висок морал в отговор на лошото поведение [30]. В заключение, анализът показва, че императивът за опрощение в кораничното съдържание не просто се запазва и в двата исторически периода – Мека и ал-Медина, но той се усилва значително в мединския период, бивайки удвояван и предимно в колективна форма. Заповедта в ал-Медина винаги е базирана на морфемите /а-ф-а/ и /с-ф-х/, чието значение дистанцира прошката от престореното поведение и не я ограничава до външната й форма на извинение, а й придава вътрешно-духовно измерение. Прошката навсякъде в кораничното съдържание е мотивирана от централните доктрини на исляма за вяра в Аллах и в Съдния ден, така също от висши спиритуални 128 и етични ценности като: спечелване любовта на Аллах и Неговото опрощение, благодетелността и реализацията на мир. Характерното за повечето от тези мотиви е, че стоят над земните, терестриалните въжделения, което придава на прошката устойчив и неподкупен характер в ислямското учение. Обсегът на опрощението в Корана не е ограничен до определена група от хора, етнос, религия или каквато и да е принадлежност, той обхваща езичници, атеисти, юдеи, християни, лицемери и съгрешили мюсюлмани. Това още веднъж доказва, че прошката в исляма не е ситуативен инструмент, а непроменлива ценност. Проведеното изследване върху кораничния императив за опрощение показва, че етичната система на Корана и поведението на пратеника Мухаммед не девалвират в хронологичен ред от Мека към ал-Медина, а напротив, биват универсални и непроменливи, без да се влияят от конюнктурата. Това наблюдение ни дава основание да твърдим, че Коранът преди всичко е книга за вярата и морала, а не някаква политическа теория или военна стратегия. Да, Коранът говори за военно дело [31], но последователният и цялостен анализ изяснява, че то се отнася единствено до положението на вече разпалена война, встъпването в която е мотивирано от необходимостта за самозащита и прекратяване на насилието, а не за налагане на исляма или завладяване на света [32]. Следователно селективният прочит на Корана, необективният подход към езиковия контекст и неговата тематична прогресия биха могли да доведат до погрешни обобщения, че в положение на сила Коранът и пратеникът Мухаммед са агресивни и целта им е политически империалистическа. Бележки 1. Weber, M. Economy and Society. – Berkeley : University of California Press, 1978, p. 624-626. 2. Marshall, D. God, Muhammad and the Unbelievers. – London : Curzon Press, 1999. 3. Ибн Фарис, Абу ал-Хусейн. Му‘джем ал-Макаис фи л-Люга. – Бейрут : Дар ал-Фикр, 1998, с. 801. 4. Ал-Асфахани, ар-Рагиб. Муфрадат Алфази л-Кур’ан. – Дамаск : Дар ал-Калем, 2002, с. 609. 5. Ибн Фарис... Цит. съч., с. 569. 6. Ал-Асфахани... Цит. съч., с. 486. 7. Ибн Фарис... Цит. съч., с. 667. 8. Ал-Асфахани... Цит. съч., с. 574. 9. Аш-Ша‘рауи, М. Тефсир аш-Ша‘рауи. T. 1. – Ахбару л-Йаум, 1991, с. 524. 10. Сред учените има разногласие дали императивът за опрощение в Коран 7: 199: „Вземи прошката, повели доброто и се отдръпни от невежите!” (преводът е на автора) е по-ранен от този в Коран 15: 85: „Прости с великодушна прошка!” Според Ньолдеке 15: 85 е най-ранният императив за опрощение. Но ако се вгледаме добре в 7: 199, ще видим, че не е невъзможно това да е първият императив за прошка, към което всъщност ни насочва и аз-Заркеши, тъй като това е единственото място в Корана, където прошката е представена като нещо материално, което може да се вземе. Този подход сякаш ни подсказва, че адресатът е в позиция на колебание дали да прости, или не – ситуация, която логично може да се приеме за първата дилема в отношенията между меканската тоталитарна опозиция и вярващите в контекста на ранните религиозни гонения в Мека. Но Коранът насочва избора към прошката, пояснявайки, че тя ще отвори пътя към доброто, а там, където се упорства в агресията и доброто поведение е безсилно да повлияе – съветът е отдръпване. 11. Watt, W. & R. Bell. Introduction to the Qur’ān. – Edinburgh : Edinburgh University Press, 1994, p. 110. 12. Коран 15: 85; Теофанов, Ц. Превод на Свещения Коран. – София : Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006. 13. Ал-Худари, М. Нуру л-Йакин. – Дамаск : Мекетебету л-Газали, 1990, с. 55. 14. Watt, W. & R. Bell. Op. cit., p. 110; вж: сура 43. 129 15. Коран 43: 89; Теофанов, Ц. 16. Ат-Табари, Ибн Джерир. Тефсир ат-Табари. Т. 2. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1999, с. 220. 17. Watt, W. & R. Bell. Op. cit., p. 110; вж: сура 45. 18. Коран 45: 14; Теофанов, Ц. 19. Коран 2: 109; Теофанов, Ц. 20. Watt, W. & R. Bell. Op. cit., p. 111; вж: сура 2. 21. Ибн Ашур, М. Ат-Техрир уе ат-Тенуир. Т. 1. – Тунис : Дар ас-Сехнун, б.г., с. 670-671. 22. Пак там. 23. Коран 24: 22; Теофанов, Ц. 24. Watt, W. & R. Bell. Op. cit., p. 111; вж: сура 24. 25. Ал-Бухари, М. Сахих ал-Бухари. – Дамаск : Дар Ибн Кесир, 2002, с. 1189-1190, хадис 4750. 26. Аз-Заркеши, Бедруддин. Ал-Бурхан фи Улюми л-Кур’ан. Т. 1. – Кайро : Мектебету т-Турас, б.г., с. 194. 27. Watt, W. & R. Bell. Op. cit., p. 111. 28. Коран 5: 13; Теофанов, Ц. 29. Ал-Бейдауи, Насиру д-Дин. Тефсир ал-Бейдауи. Т. 1. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1988, с. 259. 30. Аз-Земахшери, М. Тефсир ал-Кешшаф. Т. 1. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1995, с. 604. 31. Вж: Abdullah, A. The Qur’аn and Normative Religious Pluralism : A Thematic Study of the Qur’ān. – London/Washington : The International Institute of Islamic Thought, 2014. 32. За подробна информация относно джихада в исляма вж: Абдуллах, А. Разбирането за джихад и неговото въздействие върху междурелигиозното общуване. // Хармония в различията / Състав. Ж. Назърска, Св. Шапкалова. Т. 2. – София : „За буквите – О писменехь”, 2015, с. 125-166. Библиография 1. Abdullah, A. The Qur’аn and Normative Religious Pluralism : A Thematic Study of the Qur’аn. – London/Washington : The International Institute of Islamic Thought, 2014. 2. Абдуллах, А. Разбирането за джихад и неговото въздействие върху междурелигиозното общуване. // Хармония в различията / Състав. Ж. Назърска, Св. Шапкалова. – София : „За буквите – О писменехь”, 2015. 3. Асфахани (ал-), ар-Рагиб. Муфрадат Алфази л-Кур’ан. – Дамаск : Дар ал-Калем, 2002. 4. Бейдауи (ал-), Насиру д-Дин. Тефсир ал-Бейдауи. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1988. 5. Бухари (ал-), М. Сахих ал-Бухари. – Дамаск: Дар Ибн Кесир, 2002. 6. Заркеши (аз-), Бедруддин. Ал-Бурхан фи Улюми л-Кур’ан. – Кайро : Мектебету т-Турас, б.г. 7. Земахшери (аз-), М. Тефсир ал-Кешшаф. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1995. 8. Ибн Ашур, М. Ат-Техрир уе ат-Тенуир. – Тунис : Дар ас-Сехнун, б.г. 9. Ибн Фарис, Абу ал-Хусейн. Му‘джем ал-Макаис фи л-Люга. – Бейрут : Дар ал-Фикр, 1998. 10. Marshall, D. God, Muhammad and the Unbelievers. – London : Curzon Press, 1999. 11. Табари (ат-), Ибн Джерир. Тефсир ат-Табари. – Бейрут : Дар ал-Кутуб ал-Илмийа, 1999. 12. Теофанов, Ц. Превод на Свещения Коран. – София : Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006. 13. Худари (ал-), М. Нуру л-Йакин. – Дамаск : Мекетебету л-Газали, 1990. 14. Watt, W., R. Bell. Introduction to the Qur’ān. – Edinburgh : Edinburgh University Press, 1994. 15. Weber, M. Economy and Society. – Berkeley : University of California Press, 1978. 16. Ша‘рауи (аш-), М. Тефсир аш-Ша‘рауи. – Ахбарул-Йаум, 1991. ІІІ 1 130 БИБЛИОТЕКА В КОНТЕКСТЕ БИБЛИОГРАФИЧЕСКОГО И ИНФОРМАЦИОННОГО ОБСЛУЖИВАНИЯ ПОЛИЭТНИЧЕСКОГО НАСЕЛЕНИЯ РЕГИОНА Елена Алексеева Информационное обслуживание очень емкое понятие. Согласно общепринятому определению информационное обслуживание отнесено к области профессиональной деятельности, направленной на удовлетворение различных информационных потребностей. В зависимости от содержательной направленности и потребностей в процессе информационного обслуживания используются документные фонды различного типа учреждений – архивов, музеев, библиотек, издательств. Исторически сложилось, что наиболее востребованными учреждениями всеми этносами стали библиотеки, как фондохранилища документов, способных обеспечить любые возрастные, образовательные, культурные и профессиональные потребности. Определенный вклад в формирование культуры гражданского общества библиотеки вносят посредством библиографической и информационной деятельности. Удовлетворению информационно-библиографических и культурных потребностей уделяется особое внимание. Особое место здесь занимают языковые (т.е. получение, использование информации на родном языке) потребности. Потребности содержательного характера (т.е. информация о национальной истории, культуре, традициях, независимо от языковых, территориальных и хронологических рамок). Удовлетворение библиографических и информационных потребностей в полиэтнических государствах имеет свою специфику. Наше государство стремится оказывать национальным меньшинствам посильную помощь в удовлетворении культурноинформационных потребностей, создании и поддержке их культурных центров, направленных на сохранение, развитие культуры национальных меньшинств. Ведь именно развитие информационной инфраструктуры является сдерживающим фактором ассимиляционных процессов для этнических меньшинств в полиэтническом государстве. Поэтому современная библиотека для этнических меньшинств – это центр „национальной памяти”, позволяющий поддерживать и развивать национальную культуру, традиции, осуществлять информационную связь с исторической родиной. Информационно-библиографическое обслуживание этнических меньшинств – это обеспечение доступа пользователей к источникам информации. Это содействует удовлетворению их информационных потребностей путем предоставления различного 131 спектра библиотечных услуг. Современный уровень организации информационно-библиографического обслуживания этнических меньшинств характеризуется несоответствием информационноресурсного обеспечения библиотек России национально-особенным информационным потребностям этнических меньшинств. В этом случае библиотека как социальная организация является ведущим учреждением, относительно формирования, развития и гарантированного удовлетворения потребностей пользователей национально-культурной информации. Необходимо начать рассмотрение этого вопроса с предпосылок возникновения потребности в создании информационно-библиографического обслуживания. До последнего времени библиотечному обслуживанию этнических меньшинств во всех странах уделялось недостаточное внимание. Изменения культурных ориентиров на рубеже XXI столетия, которые заключаются в признании факта этнической множественности состава населения, привели и к изменениям в информационной политике. В настоящее время организация информационно-библиографического обслуживания этнических меньшинств усложнена из-за целого ряда проблем, которые характерны для развития всего библиотечного дела. Важнейшие из них: - неудовлетворительное состояние книгоиздания и документообеспечения; - недостаточное количество квалифицированных специалистов, которые владеют соответствующими языками; - недостаточная практика использования информации на нетрадиционных носителях; - слабая координация между организациями, которые имеют отношение к информационно-библиографическому обслуживанию этнических меньшинств; - низкий уровень материально-технического обеспечения. Библиотека хранит ценности национальной культуры, представленные документально-информационными ресурсами, и предоставляет информационнобиблиографические услуги. Поэтому сама по себе она является составным компонентом национальной культуры. Информационно-библиографическое обслуживание этнических меньшинств можно рассматривать как взаимодействие библиотек по обеспечению доступа пользователей к источникам информации, что содействует возрождению этнокультурной среды. Именно на базе библиотек происходит удовлетворение таких информационных потребностей: - потребность в получении и использовании информации на языке своего этноса, - потребность в получении и использовании информации о происхождении, истории, традиции и культуре своего этноса. Национальные библиотеки республик РФ, центральные библиотеки автономий ведут библиографический учет имеющегося в регионе и за его пределами документального фонда, относящегося к этническим проблемам титульных народов региона; создают на этой основе специализированный банк данных: выпускают издания текущей и ретроспективной национальной библиографической информации (летописи печати республик, библиографические репертуарные своды, ретроспективные указатели универсального содержания, репертуарные своды национальной книги и периодических изданий этнических групп и др.). Так, НБ Карелии формирует сводные указатели „Печать Карелии”, „Книги Карелии и о Карелии”. НБ Республики Саха (Якутия), выполняя целевую программу „Национальные фонды”, создала систему национальных, краеведческих каталогов, выпускает дополненный и переработанный многоотраслевой указатель „Библиография Якутии” Н. Н. Грибановского, ретроспективные указатели „Якутская книга” 132 (книги и брошюры на якутском языке и якутских авторов с начала XIX в. и до середины XX в.), уникальный по своему содержанию указатель „Репертуар книг малочисленных народов Севера Республики Саха (Якутия)” – книги на эвенском, эвенкийском, юкагирском, чукотском, долганском языках, изданные в 1932-2000 гг. В общую систему республиканской национальной библиографии входит и указатель „Эвенки Южной Якутии: история и культура”, выпущенный Центральной библиотекой г. Нерюнгри. НБ Республики Алтай выпускает указатель „История развития алтайской литературы (1869-2000 гг.)”, где представлены издания на алтайском и русском языках; Дагестанская республиканская библиотека – указатель „Книги на языках народов Дагестана”, в котором впервые собрана литература на 7 основных языках народов республики, имеющих письменность. НБ Ингушетии готовит издание многотомного указателя „Ингушетика”, в котором отражаются книги и статьи об ингушах и Ингушетии, когда-либо опубликованные в России и за рубежом. Подобные библиографические указатели выпускаются НБ Бурятии, Коми, Мордовии, Северной Осетии. В Татарстане летописи национальной печати ведет Книжная палата. НБ готовит для летописей выпуски „Татарстан в печати других республик”, а также создает сводный каталог изданной в России и за ее пределами татарской печатной книги на основе арабской графики. В создании подобного каталога участвуют библиотеки Казани, Москвы и Санкт-Петербурга. Использование исторического опыта развития информационно-библиографического обслуживания этнических меньшинств, а также лучших мировых достижений в этом направлении позволяет сформулировать ряд положений относительно перспектив его развития: - дальнейшее развитие библиотечного обслуживания этнических меньшинств должно осуществляться как на государственном, так и на негосударственном уровне. Информационно-библиографическое обслуживание этнических меньшинств на государственном уровне могут осуществлять отдельные библиотеки, отделы, сектора. Такие формы подходят для больших этнических общностей, которые проживают компактно; - удовлетворение информационных потребностей возможно лишь при условии активизации деятельности всех типов библиотек в этом направлении, что предусматривает, во-первых, изучение национально-культурной среды (состава, национально-культурных потребностей и запросов пользователей, наличие национально-культурных объединений), во-вторых, формирование документально-информационной базы для обеспечения информационных потребностей этнических групп; - к организационным формам библиотечного обслуживания негосударственного уровня могут быть отнесены библиотеки национально-культурных обществ, религиозных и учебных организаций; - библиотеки как государственного, так и негосударственного уровня должны координировать свою деятельность по таким направлениям: создание информационнодокументальных ресурсов; обмен информацией с целью качественного удовлетворения информационных потребностей каждого этноса; - дальнейшее развитие библиотечного обслуживания этнических меньшинств требует внедрения новых информационных технологий, а также укрепления международных связей. Региональные центральные библиотеки – от национальных до центральных библиотек ЦБС повсеместно осуществляют на основе региональных сводных информационно-библиографических ресурсов выпуск популярной библиографической продукции национальной тематики для широкого круга пользователей: информационно- 133 библиографические указатели, персоналии и другие издания, посвященные творчеству выдающихся деятелей культуры, науки, искусства, почетным гражданам – представителям коренных народов, населяющих регион, а также актуальным проблемам социальной, культурной жизни региона, экологии и т.п. Оптимальное сочетание выпускаемой научной и популярной библиографической продукции позволяет создать систему информационных библиографических ресурсов, способствующих максимально полному раскрытию национальных книжных фондов. Развитие этой деятельности должно быть направлено на создание универсальной библиографической информации об отечественных и зарубежных документах, связанных с этническими проблемами, за все периоды существования Российского государства и народов России; на получение и распространение этой информации в электронной или иной форме. В последнее десятилетие библиографические указатели национальной тематики, выходящие в республиках, округах РФ, как правило, имеют электронную версию, записаны на CD-ROM. НБ республик создают сводные ЭК национальных, краеведческих фондов, собранных в регионах, обеспечивая, таким образом, свободный доступ к национальной книге пользователям из любого региона страны. По инициативе НБ Удмуртии формируется электронный Сводный каталог финноугорских документов. В этом проекте участвуют НБ республик Карелия, Коми, Марий Эл, Мордовия, Удмуртия, окружные библиотеки Коми-Пермяцкого. Ханты-Мансийского АО. НБ Бурятии создала информационно-библиографический банк данных „Краеведение и национальные фонды в библиотеках Республики Бурятия”. НБ Коми подготовила библиографический указатель „Культура народов, населяющих республику Коми: фольклор, обряды, традиции, праздники”. Мурманская ОУНБ совместно с Национальными библиотеками Норвегии. Швеции, Финляндии формируют ЭК „Саамская библиография”, содержащий источники по истории, культуре, хозяйственной жизни Кольских саамов. Под руководством Донской ПБ создается сводный электронный каталог „Русская книга о Доне и Северном Кавказе, XYIII в. – 1920 г.”, включающий литературу из фондов центральных библиотек регионов Южного федерального округа. Деятельность библиотек по созданию и использованию сводных электронных каталогов и других баз данных, содержащих информацию о национальной литературе народов РФ, активно поддерживается федеральными библиотечно-информационными центрами – РГБ, РНБ, ГПНТБ, прежде всего, в программном обеспечении. Библиографическая продукция национальной тематики включена в общегосударственные программы типа „Ретроспективная национальная библиография Российской Федерации”, подготовленная в 2002 г. Важнейшей задачей является развитие корпоративной деятельности региональных библиотек в этой сфере, а именно: - создание распределенного объединенного банка библиографических данных с привлечением федеральных библиотечных учреждений РНБ и РГБ, обеспечивающих доступ к распределенному национальному библиотечно-информационному фонду документов России на основе межрегионального сотрудничества; - создание в библиотеках специализированного поискового справочнобиблиографического аппарата с учетом возможностей библиотек (каталогов, картотек на различных носителях); обеспечение пользователей, населения, национально-культурных обществ, землячеств информацией (в том числе с использованием местных СМИ) по национально-этническим проблемам; 134 - осуществление через телевидение подачи фактического материала (обзоров литературы, рассказов об отдельных изданиях в выпусках новостей и др.; - освоение методики проведения информационных мероприятий, содействующих сохранению культурной среды этнических групп, населяющих регион (архитектура, национальная символика, фольклор, праздники, обряды, народные промыслы, национальные школы); - организация в региональных библиотеках на базе центров национальной краеведческой литературы обслуживания пользователей, интересующихся правовой, экономической, социально-бытовой и другой информацией национально-этнического характера; - создание сайта „Оперативная интернет-информация” с адресами наиболее посещаемых сайтов – администрации области, района, города, комитета по делам беженцев и вынужденных переселенцев, специализированной службы социальной поддержки молодежи, книжных магазинов, библиотек, расписание железнодорожных и автостанций, служб здравоохранения и др.; - информационное обеспечение исследовательских программ в области межнациональных отношений, национальной культурной политики, проблемы билингвизма, сохранения национального языка, культурной среды его бытования. В регионах, где профилирование библиотечной сети недостаточно, потребности в информации относительно национально-культурной жизни должны удовлетворяться всей существующей государственной библиотечной системой. Это предполагает изучение национально-культурной среды региона (состава жителей по национальному признаку, наличие национально-культурных организаций) и формирования документальноинформационной базы для удовлетворения таких потребностей. Для качественного выполнения такой деятельности необходимо развивать общественные связи с национально-культурными организациями региона. Библиотека сегодня функционирует как социальный институт в ответ на общественные потребности в источниках информации на различном полиэтническом уровне. Поэтому обслуживание должно быть максимально сориентировано на пользователя с его индивидуальными потребностями. К основным факторам улучшения информационно-ресурсного обеспечения полиэтнического населения можно отнести: - во-первых, увеличение количества документов, которые удовлетворяют информационные потребности национальных меньшинств; - во-вторых, организацию системы их информационно-библиографического обслуживания. Задача библиотеки – предоставление всему населению равного доступа к информации. Эта задача не может быть выполнена в наших условиях, если в фондах даже центральных библиотек есть десятки тысяч книг на государственном языке и только единицы – на языке местного этнического меньшинства. Работники библиотеки могли бы внести свой вклад в изменение подобной ситуации, поддерживать сбалансированные и значительные фонды для каждой группы этнических, языковых, культурных меньшинств. Одним из болезненных вопросов является незнание многими библиотекарями языков местных этнических меньшинств и связанное с этим непонимание содержания соответствующей этнической культуры. Ведь очевидно, что сотрудники библиотеки, не совсем компетентные в вопросах истории и культуры местных национальных меньшинств и не владеющие их языками, не могут квалифицированно обслуживать представителей соответствующих этнических групп. 135 На библиотечный институт сегодня возлагается нагрузка по удовлетворению разнообразных потребностей различных этносов, проживающих на территории административного образования. На базе современных библиотек в дальнейшем, чтобы обеспечить доступ к источникам информации полиэтнического характера, могут быть организованы специализированные социальные институты, полностью ориентированные на создание информационного полиэтнического пространства. Это могут быть специализированные информационные центры, национально-культурные консульства, книжные магазины, библиотека-музей, библиотека-клуб, библиотека-центр полиэтнической культуры. ІІІ 2 136 ЗНАЧЕНИЕТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО ПО БИБЛИОТЕЧНО-ИНФОРМАЦИОННИ НАУКИ ЗА ЦЕЛИТЕ НА УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВОТО Искра Арсенова Въведение След няколко годишни преговори между страните и различните организации от 1 януари 2016 г. официално влиза в сила Дневен ред в областта на устойчивото развитие на обществото за периода до 2030 г., приет от лидерите на държавите под егидата на ООН. На Световната конференция на ЮНЕСКО по образованието в интересите на устойчивото развитие през ноември 2014 г. в Япония Генералният секретар на организацията Ирина Бокова подчерта: „За постигане на устойчиво развитие на обществото само технологиите, политическите стратегии и финансовите стимули не са достатъчни. Ние като отделни личности и като общество трябва да изменим начина си на мислене и начина си на действия. И това е едно от предизвикателствата пред образованието”. Образование за устойчивото развитие на обществото дава възможност на студентите да развиват знания, умения, разбиране и ценности, да вземат отговорни решения, както на местно и така и на глобално ниво за околната среда. То подпомага младите хора да помислят как качество на живот може да се подобри, без да се вреди на планетата за бъдещите поколения, и ги насърчава да предприемат лични действия за подобряване и поддържане на околната среда. Новият Дневен ред 2030 Новият Дневен ред е призив към страните да започнат работа за постигане на 17цели на устойчивото развитие на обществото, единодушно приети от всички 193 страничленки на ООН. Те са насочени към удовлетворяване на потребностите на население. Новият Дневен ред включва трите съставляващи на устойчивото развитие – социална, икономическа и екологична, както и въпросите на мира и справедливостта. Дневен ред 2030 включва: 1. Декларация – Виждане на света през 2030 г. 2. Цели на устойчивото развитие (17 цели, 169 задачи) – какво иска да види светът през 2030 година – от ликвидиране на бедността до добро образование, развитие на градовете, мир и справедливост. 137 3. Средства за реализация – с какви средства ще се реализира Дневен ред 2030 и неговия бюджет 4. Следващи действия и анализ – включително глобални показатели. „Образование 2030” е неразделна част от дневния ред за устойчиво развитие, което представлява цел 4 от Целите за устойчиво развитие, които трябва да продължат Целите на хилядолетието за развитие. Новият образователен дневен ред представлява споделена цялостна визия. Той е разработен в рамките на широк консултативен процес, в резултат на който се подписва Договорът от Мускат, приет на международната среща за „Образование за всички”, проведена през май 2014 г. Договорът формулира глобалната цел за образование и свързаните с нея цели и средства за приложение, предложени от Отворената работна група за целите за устойчиво развитие при Генералната асамблея на Организацията на обединените нации (ООН). Рамката за действие има три раздела. Раздел I очертава визията, обосновката и фундаменталните принципи на „Образование 2030”. Раздел II описва глобалната образователна цел и свързаните с нея седем цели и три средства за приложение, както и възможни стратегии. Раздел III предлага структура за координиране на международните усилия в сферата на образованието, както и механизми за управление, мониторинг, оценка и отчитане. Той анализира начините, чрез които да се гарантира, че „Образование 2030” се финансира адекватно и очертава партньорства, необходими за реализирането на дневния ред в международен, регионален и национален план. (Rethinking, 2015). Значение на висшето образование за устойчивото развитие на обществото Всяка система на образование в дадена степен съответства на епохата, отразява равнището и структурата на общественото съзнание и се възпроизвежда от него. Освен това всяко образование е ориентирано към бъдещето и е призвано да създава предпоставки за проявление на нови същностни сили на човека, неговото социално и културно развитие. Тази двуединна функция на образованието винаги служи на избора на определена образователна концепция. Очевидно е, че този избор зависи от доминиращите ценностносветогледни постановки на епохата, характера на потребностите на обществото и разбирането на необходимостта от съблюдаване качеството на живота. Както смятат белоруските учени А. Н. Витченко и В. М. Яцухно системата на образование за целите на устойчивото развитие се характеризира с многообразие на моделите (вж. таблица 1) (Витченко, 2008). Присъединявайки се към авторите, които утвърждават, че в подобни условия е важно разработването на общи концептуални основи на образованието за устойчиво развитие, призвани да фиксират както предметната сфера, така и обусловените от него методични подходи ще се постараем да разгледаме значението на висшето образование по библиотечно-информационни науки (БИН) и неговото състояние в България. За образованието на XXI в. е необходима изпреварваща наука, която не само да се развива с ускорени темпове, но и да бъде ориентирана към нормативна прогноза за устойчиво развитие, за търсене на алтернативни сценарии, хипотези и др. Изпреварването на образователния процес и в определена степен на организационния статус, ролята на целия процес на обучение и възпитание сред другите социални сфери на дейност е основен ракурс на цялото образование. Ако от новия тип образование зависи преходът към устойчиво бъдеще, то неговият нов статус и функционална роля в обществото следва да бъде узаконена с нормативно-правни и управленско организационни документи и форми. (Урсул, 2015) Една от най-важните задачи на образованието по устойчиво развитие е да научи хората да съгласуват действията за подобряване на околната среда и намаляване на 138 Таблица 1. Типове модели на висше образование в областта на устойчивото развитие (с допълнение от автора) Типове модели Съдържателни признаци на модела Философски Интерпретация на устойчивото развитие като необходимо исторически етап от еволюцията на социума, съзвучен с идеите на формиране на ноосферата по В.И. Вернадски Политологически Трансформация на световните политически отношения по понижаване на рисковете и конфронтациите, съкращаване на свързаните с тях разходи на природни ресурси. Международни съглашения и практически действия по предотвратяване на глобални и регионални предизвикателства Биосферен Твърда адаптация на прогреса на устойчивото развитие към ограниченията от екологичен характер и възможностите на екосистемите, опазване на биотиповете като регулатори на състоянието на околната среда, и устойчивото използване и опазване на биологичното и ландшафтно разнообразие Ресурсно-технократичен Освобождаване от екологичната зависимост на устойчивото развитие може да се постигне чрез усъвършенстване на технологиите на производство, ефективно използване и възстановяване на природните ресурси Социално-икономически Реално постигане на целите на устойчиво развитие при последователно хуманизация на обществото, регулиране на потреблението на материални блага, равенство на достъпа до природни ресурси. Преустройство на механизмите на природоползване при засилване на екологичните нормативи на стопанската дейност Културологичен Постигане целите на устойчиво развитие чрез възпитаване на екологична култура, формиране на култ към природата като най-висша ценност, съхраняване на етнокултурни традиции, начин на живот на коренното население, възраждане на традиционното природоползване Географски Обосноваване на насоките на устойчивото развития на основата на определение на природно-ресурсния потенциал на страните, регионите, отделните територии, пространствената диференциация на природната среда, структурните стопански комплекси, социално-икономическите и демографски условия и тяхната териториална организация Библиотековедски Съдействие за постигане на целите на устойчивото развитие на обществото чрез задоволяване на неговите информационните потребности по съществени въпроси на това развитие. Съгласно материалите на ЮНЕСКО за образованието на хилядолетието е изготвена таблица 2. Таблица 2. Основни насоки на развитие на образованието по устойчиво развитие (ОУР) Насоки на развитие на ОУР Мерки Пътища за реализация 1. Развитие и усъвършенстване на базовото образование 1.Качествено образование през целия живот 2.Възможност за обучение на всички (независимо от възраст, професия, местонахождение) - анализ на националната система на образование - преориентация на системите на формалното образование 2. Преориентиране на съществуващото образования на всички равнища за постигане на решение на въпросите на устойчивото развитие 1.Преориентация на съществуващите програми към получаване на социални, екологически, икономически знания и перспективи 2.Формиране на навици и ценности,необходими за устойчивото развитие Включване на образованието в националните стратегически планове в интересите на устойчивото развитие 3. Разширяване на разбирането и осъзнаване на важността на устойчивото развитие на обществото Просвещаване на населението за съдействие на прехода към моделите на производство и потребления с оглед на устойчивото развитие -Въвличане и използване на СМИ -Поддръжка и сътрудничество с НПО -Въвличане на обществеността в процеса на вземане на решения в областта на УР -Развитие на диалог и сътрудничество 4. Подготовка на кадри Подготовка на кадри в интересите на прехода към устойчиво развитие и по-нататъшно развитие на ОУР Развитие на специални програми за подготовка и преподготовка на кадри 139 антропогенното натоварване на биосферата. (Ермаков, 2009 и 2011) Образованието директно е свързано с устойчивото развитие по следните три области: Изпълнение. Образованият гражданин е от жизненоважно значение за прилагането на информирано и устойчиво развитие. В действителност, в национален план устойчивото развитие може да бъде ускорено или ограничено от нивото на образование от гражданите (Азизов, 2009) . Нации с висок процент на неграмотност и неквалифицирана работна сила имат по-малко възможности за устойчиво развитие. В по-голямата си част, тези народи са принудени да купуват енергия и промишлени стоки на международния пазар с твърда валута. За да придобият твърда валута, тези страни се нуждаят от международна търговия; Обикновено това води до експлоатация на природните ресурси или преобразуване на земята от семеен тип земеделие, което не е устойчиво. Образованата работна сила е от ключово значение, за да се избегне интензивно развитие на селскостопанска икономика. Вземане на решение. Добрите решения, които ще се отразят на социално, икономическо и екологично благополучие – също зависят от образованите граждани. Разширяват се възможностите на образованието „зелено” развитие. Една общност, с изобилие от квалифицирана работна ръка и технически обучени хора могат да убедят една корпорация да намери нови технологии и да разработи нови съоръжения за опазване на природата. Гражданите също могат да действат, за да защитят своите общности чрез анализиране на доклади и данни и да отправят въпроси към локалните органи. Качество на живот. Образованието е от съществено значение за подобряване качеството на живот. Образованието повишава икономическия статус на семействата; то подобрява условията на живот, намалява детската смъртност и подобрява степента на образованост на следващото поколение, с което се повишават неговите шансове за икономическо и социално благополучие. На фигура 1 е изобразена връзката на образованието с другите по-важни сфери на дейност: 1) Изучаване на устойчивото развитие във всички дисциплини на обучение, 2) Насърчаване на научните изследвания и разпространение на знания за устойчиво развитие, 3) Подкрепа на местните усилия за устойчивост, и 4) Споделяне на информация в международни мрежи. 02 Окуражаване 01 Изучаване на УР на изследванията по УР 04 Споделяне на информация 03 Подкрепа на местните усилия Фиг. 1. Връзка на образованието за устойчивото развитие на обществото с другите поважни сфери на дейност 140 Висшето образование по БИН за целите на устойчивото развитие Библиотечното образование в интерес и целите на устойчивото развитие на обществото може да се нарече „принос в бъдещето”. Образователната програма на студентите в областта на библиотечно информационните науки би могла да включва следните модули с оглед на Дневен ред 2030: 1) концептуални основи на устойчивото развитие; 2) ключови аспекти на устойчивото развитие (екологични, социални, политически и правни, икономически); 3) програми за преход към устойчиво развити (Дневен ред 21, Нов дневен ред); 4) реализация на принципите на устойчиво развитие в основните сектори на икономиката; 5) управление на процесите на преход към устойчиво развитие; 6) професионална дейност в областта на устойчиво развитие и подготовка на кадри. Съгласно принципите на развитие на информационното общество и ХОРИЗОН 2020 библиотеките в България са важно звено в системата на просветната дейност сред населението по разпространение на знания за устойчивото развитие на обществото и формиране на съответната култура. Измененията в живота на обществото засягат и библиотечната дейност. Нарастващите темпове на информатизация на обществото, лавинообразното нарастване на електронните ресурси, проблемите на авторското право и защитата на интелектуалната собственост, мощното развитие на информационнокомуникационните технологии, модернизацията на дейността на библиотеките намира място и в образованието по БИН. За да могат активно да участват в развитието на устойчивото общество библиотекарите, получаващи професионално библиотечно образование, следва да се умеят са се ориентират по основните хуманитарни проблеми на устойчивото развитие, такива знания трябва да се дават още на бакалавърско ниво. За библиотекари, завършили висше образование могат да се организират квалификационни курсове за повишаване на квалификацията и в областта на устойчивото развитие на обществото. Това можа да стане и активното участие на учените от БАН и другите университети, в които се разработват проблеми на устойчивото развитие. Образованието по устойчиво развитие дава възможност на учащите се да развиват знания, умения, разбиране и ценности, да вземат отговорни решения както на местно, така и на по –глобално равнище. Програмите по БИН имат възможност-ако не и отговорността, заедно с други програми във висшето образование, да подпомогнат усилията на обществото за неговото устойчиво развитие. В таблица 3 са е показано съответствието на понятията на устойчивост и управлението на библиотеката. БИН са интердисциплинни или мултидисциплинни науки, посветени на прилагането на теорията и технологията на създаването, избора, организацията, управлението, съхраняването, разпространението и използването на информация във всички възможни форми. Reitz и Wolske (Reitz, 2004), (Wolske, 2013) дефинират БИН образованието като водещо по отношение на библиотекознанието, управлението на информацията, управление на записите, архивна практика в библиотеките. Библиотекарите и библиотечните асоциации трябва да обмислят следните предложения за БИН образование: • Обучение в критично мислене, прилагането на творчеството в решаване на проблеми, логическо мислене и анализиране на научната информация. • Повишаване на степента на изучаване на технологията на научните изследвания. 141 Таблица 3. Съответствие на понятията на устойчивост и управлението на библиотеката Понятия на устойчовостта Ценности ориентирани към бъдещето и интердисциплинно сътрудничество, основни понятия Икономически ориентири Ориентири на околната среда Социални ориентири Устойчивост Кореспондиращи области на БИН Организационни ценности, отразени в мисията, визията, целите и задачите Данъчни знания и умения (фискални), решения за покупки, предприемачество Планиране в библиотечното пространство, контрол на материалите и координацията Лидерство, мотивация, управление на изпълнението, маркетинг, видимост Практики , услуги и други дейности (вземане на решения, операции, решаване на проблеми, модели на услуги, съоръжения, и т.н.), които гарантират устойчив достъп до ресурси • Насърчаване на умения в самообучение, както и групови изследвания. • Разширяване на границата на интелектуалността . • Обучение по ефективно интервю. • Приемане на социални задължения за положителен и отговорен начин на действие. • Мислене в световен мащаб и действане локално. • Уважение към други понятия и идеи (Tumuhairwe). Уменията са необходима част от БИН образование: • Познаване на оценяването и на различни видове оценки. • Знания за писане на проекти, обработка на разходите, стратегии за приходите и разходите, анализ на способността да се анализира теории на БИН и сродни науки. • Познаване на връзката между национални информационни системи и комуникационни структури, както и национални и международни насоки в областта на информацията. • Умения в информационните технологии. • Комуникационни умения, включително срещи, надзор на персонала на интердисциплинарните изследвания, писане, аудиовизуални техники, обучение за потребителите на системата (Malekabadizadeh) От направения анализ на учебните програми на образованието по БИН в СУ „Св. Климент Охридски”, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” ,УНИБИТ, ШУ „Константин Преславски” се очерта следната ситуация. Само в специалността „Библиотечноинформационни дейности” на бакалавърска степен през 7 семестър като задължителна се изучава дисциплината „Защита на населението и околната среда”,която има пряко отношение към проблемите на устойчивото развитие. В останалите университети в специалността БИН не се четат дисциплини, свързани по някакъв начин с устойчивото развитие. В магистърската степен във всичките университети, където има специалност БИН не се изучават дисциплини по устойчиво развитие на обществото. През м. февруари 2016 г. се проведе анкетно проучване на студенти от III и IV курс на специалността „Библиотечно-информационен мениджмънт” на УНИБИТ. От всички 32 студенти само двама са дали приблизително точно определение на понятието „устойчиво развитие на обществото”. За по-голяма част от анкетираните устойчивото развитие на обществото е „това развитие, което полага здрави основи на обучението и продължава да го развива съобразно настъпващите промени в световен мащаб”. 60% от анкетираните смятат, че устойчивостта се отнася само до икономическото развитие и само 34% включват и околната среда. Само 3-ма от отговорилите са посочили, че природните ресурси трябва да 142 се съхраняват. Що се отнася до въпроса дали трябва да се изучават основните принципи и концепции на устойчивото развитие в БИН всички анкетирани са единодушни, че трябва да изучават. Няколко отговора гласят, че „ако едно общество иска да се запази би трябвало да се изучава устойчивото развитие, за да се запознае по-голяма част от населението с това какво е това развитие” Вместо заключение Като цяло в България ефективно функционираща система на висше образование, реално съдействаща на устойчивото развитие на обществото няма. Висшето образование в областта на БИН не съдейства за внедряване на идеологията на устойчивото развитие в мирогледа и модела на поведение на съвременното и бъдещото поколение на българските граждани. Състоянието на образованието в областта на устойчивото развитие в БИН не отговаря на интересите на населението и не съответства на световните тенденции в тази област. Литература 1. Азамат, А. и др. Образование в интересах устойчивого развития / A. Азамат, Наталья Г. Акиншина. – Ташкент, 2009. 142 с. 2. Витченко, Александр Н. и др. Высшее образование для целей устойчивого развитие : Место и роль цикла географических дисциплин / А. Н. Витченко, Валентин М. Яцухно. // Вышейшая школа, 2008, N 1, с. 29-33. 3. Ермаков, Дмитрий С. Образование в интересах устойчивого развития в России : Состояние, оценка прогресса и перспективы. // Экологическое образование : До школы, в школе, вне школы, 2011, N 2, с. 28-33. 4. Ермаков, Дмитрий С. Образование в интересах устойчивого развития в России : Оценка прогресса. // Материалы XV Международной конференции „Образование в интересах устойчивого развитие”, Москва 27-28 июня. – СПб., 2009, с. 48-56. 5. Урсул, Аркадий Д. Образование в интересах устойчивого развития : Первые результаты, проблемы и перспективы / А. Д. Урсул, Татьяна А. Урсул. // Социодинамика, 2015, N 1, с. 11-74. 6. Malekabadizadeh, Fatemeh, Farhad Shokraneh and Akram Hosseini. The Role of Library and Information Science Education in National Development. // Library Philosophy and Practice, Special Issue, 2009, April, p. 18-23. 7. Reitz, Joahn M. Dictionary for Library and Information Science. – [S.l.] : Libraries Unlimited, 2004. – 800 p. 8. Rethinking Education : Towards a global common good? – Paris : UNESCO, 2015. 9. Tumuhairwe, Goretti Kabatangare. Analysis of Library and Information Science/Studies (LIS) Education Today : The Inclusion of Indigenous Knowledge and Multicultural Issues in LIS Curriculum. Unported License: // <http://creativecommons.org/licenses/by/3.0/>. – [S.p.] 10. Wolske, Martin. LIS Education QandA with Martin Wolske, 2011 LJ Teaching Award Winner. // <http://www.lis.illinois.edu/articles/2013/03/lis-education-qa-martinwolske-2011-lj-teaching-award-winner>. – 10.07.2013. – 17 p. ІІІ 3 143 BIBLIOTHÈQUES DE DÉPÔT POUR LES DOCUMENTS IMPRIMÉS: UNE MUTATION EN MARCHE Jean-Louis Baraggioli Les bibliothèques de dépôt connaissent une période de mutation intense. Autrefois cantonnées à un rôle de silo pour des collections dormantes (désignées dans le jargon bibliothéconomique de collections à rotation lente), elles sont aujourd’hui amenées à innover en proposant des services nouveaux et en s’affirmant comme un acteur à part entière dans les paysages documentaires nationaux. Certes, en fonction des pays considérés, on ne manquera pas de souligner des disparités parfois criantes. Celles-ci sont dues aux contextes historique et économique de chacune des nations considérées. C’est une évidence ! Mais encore faut-il prendre en compte l’organisation administrative et la gouvernance de chaque bibliothèque de dépôt. Il ne s’agit pas ici d’en faire une typologie exhaustive, mais retenons seulement que la donne n’est pas la même s’il s’agit d’une bibliothèque de dépôt rattachée à une bibliothèque nationale ou d’une bibliothèque jouissant d’une autonomie propre sous la tutelle d’un ministère ou encore d’une bibliothèque sous l’autorité d’une université. Cette bibliothèque atypique, car en règle générale dépourvue de public captif, est vouée à la conservation des textes imprimés exclusivement. Cette précision est essentielle, pour situer le propos, alors même qu’une littérature professionnelle foisonnante annonce la mort prochaine du support imprimé. Il s’agira dans cet article, à travers l’exemple de la bibliothèque de dépôt française, de montrer à quel point ce type d’établissement a un avenir dans la gestion, la sauvegarde pérenne et la diffusion des supports écrits, en particulier lorsqu’il s’agit de périodiques imprimés. Le Centre technique du livre de l’enseignement supérieur1, puisque c’est de lui dont il s’agit, a été créé en 1994. Il s’agit d’un établissement public national à caractère administratif qui relève directement du Ministère de l’enseignement supérieur et de la recherche. En termes de gouvernance, le directeur propose au conseil d’administration les différentes orientations qui sont soumises à validation. La mission principale de l’établissement consiste à offrir des espaces de stockage aux bibliothèques de l’enseignement supérieur (bibliothèques universitaires et de grands établissements) dont les magasins sont saturés. Ces collections sont remises en dépôt contre un loyer annuel qui constitue l’une des ressources propres de la bibliothèque de dépôt. Par ailleurs, le centre a la possibilité de constituer un fonds qui lui appartient en propre à la faveur des 144 cessions qui peuvent lui être faites par les établissements sus-cités et situés en Île-de France. Les collections s’accroissent tous les ans de près de 2,5 kilomètres linéaires de documents pour partie en dépôt et pour partie en cession. Ces dernières années les dépôts sont majoritaires par rapport aux cessions. Cette description des missions historiques du CTLes, place l’établissement dans la catégorie des silos à livres, rôle dévolu traditionnellement aux bibliothèques de dépôt pour les documents imprimés. Le corollaire de cette mission est la communication des documents. En 2015, elle représente 22 000 documents originaux communiqués aux bibliothèques propriétaires (plus de 90% des prêts) et aux bibliothèques françaises sur le territoire national (plus de 8% des prêts) ainsi qu’à l’étranger (moins de 2% des prêts). Ce service génère d’autres revenus qui eux aussi participent aux ressources propres du centre. L’action de l’institution a été diversifiée avec la mise en œuvre du décret N 2014-320 du 10 mars 2014 qui confie à l’établissement un rôle majeur dans la mise en place et le suivi des plans de conservation partagée des périodiques qui sont développés au niveau national2. Le périmètre d’action de la Bibliothèque de dépôt est désormais étendu au niveau national et s’est enrichi d’une nouvelle mission. Cette nouvelle mission se traduit par une participation active, quoiqu’encore modeste, dans la coordination des politiques d’acquisition des établissements partenaires du CTLes. Elle a aussi des incidences sur la nature des collections qu’elle est amenée à accepter dès lors qu’il s’agit des collections qui lui sont cédées et qui constituent son fonds propre. Enfin, l’établissement est désormais un levier incontournable dans la définition des orientations prises par son ministère de tutelle dans les chantiers de l’information scientifique au sein du réseau documentaire français. Ce nouveau positionnement, ne doit pas conduire à la relégation au second plan des missions historiques qui connaissent aujourd’hui une diversification, voire une modernisation des services existants. Comment diversifier ou moderniser les services historiques? Au niveau régional de l’Île-de-France (Paris et sa région), le CTLes s’impose comme le fournisseur d’espaces de stockage pour les bibliothèques dont les magasins sont saturés. À l’origine les collections qui lui étaient destinées dans ce cadre, étaient des collections à faible taux de rotation. Aujourd’hui cette contrainte n’est plus à l’ordre du jour. En effet, elle présuppose un travail d’analyse des collections que les bibliothèques versantes ne sont pas à même de réaliser, car souvent confrontées à la nécessité impérieuse de libérer leurs espaces dans l’urgence. La capacité de la Bibliothèque de dépôt est aujourd’hui d’un peu moins de 75 kilomètres linéaires dont plus de 68 kilomètres sont occupés par des collections (50% en dépôt et 50% en pleine propriété). D’ici la fin de l’année 2016, le CTLes verra sa capacité de stockage s’accroître de 100 kilomètres linéaires supplémentaires avec la livraison de deux nouveaux magasins pour atteindre ainsi une capacité de 175 kilomètres linéaires. Le CTLes deviendra alors la deuxième bibliothèque de dépôt en Europe en termes de capacité de stockage. La réflexion qui a été menée sur l’équipement des futurs magasins traduit un souci de modernisation dans leur gestion à venir. C’est ainsi qu’à titre d’exemple, l’implantation de rayonnages industriels a été écartée car ce type de stockage dense nécessite des coûts et des contraintes liés à l’utilisation et à l’entretien de nacelles à personnel embarqué ainsi qu’à la formation des agents. Le nouvel équipement comportera des magasins traditionnels à rayonnages fixes et des magasins à stockage dense avec des rayonnages mobiles à un niveau pour certains et à deux 145 niveaux pour d’autres. Rayonnages traditionnels fixes Rayonnages mobiles Rayonnages mobiles à double hauteur En toute logique, puisque les fonds vont s’accroître, et en tenant compte des projections réalisées en interne, l’activité relative à la communication de documents à distance devrait atteindre dans les 3 prochaines années les 30 000 documents par an. Aujourd’hui, le centre ne communique aucun document de substitution (photocopie, document numérisé). Cette situation est la conséquence d’une législation stricte relative au droit de prêt, ainsi que d’une relative faiblesse en termes d’effectifs. En effet, il semble difficile de mobiliser des agents pour déterminer au fil des demandes quels sont les documents sous droits et ceux qui sont libres de droits. Toutefois, l’établissement mène une réflexion qui devrait permettre à très court terme d’offrir un service de communication de documents de substitution. Cette réflexion s’inscrit dans une dynamique de modernisation du prêt entre bibliothèques qui a été amorcée en 2015 à travers deux expériences dont les résultats sont pour le moins contrastés : l’adhésion au dispositif ILL Worldshare d’OCLC et la mise en place d’un service de prêt dédié aux doctorants et aux enseignants chercheurs. L’adhésion au dispositif ILL Worldshare d’OCLC La mise en place du dispositif ILL Worldshare d’OCLC pour les prêts consentis aux bibliothèques étrangères, a été réalisée le 5 octobre 2015. 146 Le CTLes souhaitait développer son offre de prêt au niveau international (les collections qu’il possède en propre sont visibles dans le catalogue Worldcat) et bénéficier du service de facturation d’OCLC. Or il s’avère que ce service ne peut pas être utilisé pour deux raisons : La facturation ne peut être émise qu’en dollars américains, ce qui ne garantit pas, en raison de la fluctuation du taux de change, la perception du montant de la transaction tel qu’il a été voté par le Conseil d’administration du CTLes. La perception du montant de la transaction de prêt par OCLC et son reversement au CTLes équivaut à une gestion de fait, interdite par la règlementation en vigueur, car le recouvrement n’est pas réalisé par la personne publique. En conséquence, le CTLes ne peut, en théorie, utiliser le dispositif d’OCLC que pour les demandes de prêt émanant d’établissements de la zone euro et procéder à la facturation directe de chacune des transactions. Le dispositif perdait alors une partie de son intérêt. Si l’on observe les demandes réalisées sur la période du 5 au 31 octobre 2015. Le CTLes a enregistré 38 demandes émanant de dix-huit bibliothèques étrangères. Demandes OCLC Octobre 2015 Type de documents Type de fournitures Afrique Amérique Asie Australie Europe Monographies Thèses et mémoires Originaux Photocopies Originaux Photocopies Originaux Photocopies 1 1 10 10 1 1 7 18 1 7 18 Zone Euro Hors Zone Euro TOTAL Périodiques 1 0 0 TOTAL 0 22 0 0 2 14 38 Les demandes sont souvent redondantes (document original et demande identique pour une reprographie). Une unique demande a été faite par un établissement de la zone euro, mais elle portait sur un fascicule de périodique qui s’est révélé absent des collections du CTLes. En conclusion aucune demande n’a été servie. Les demandes successives n’ont pas permis au CTLes de poursuivre cette expérimentation et le contrat avec OCLC a été dénoncé dès janvier 2016. La mise en place d’un service de prêt pour les doctorants et les enseignants chercheurs auprès des bibliothèques en Île-de-France Depuis la suppression dans les années 70 du service de la franchise postale1 pour l’envoi de documents originaux d’une bibliothèque à une autre, le service du prêt entre bibliothèques parisiennes a été supprimé. Le mot d’ordre a été de ne plus déplacer les documents, mais de faire se déplacer les lecteurs. Une décision frappée au coin du bon sens lorsque l’on considère la proximité géographique des bibliothèques parisiennes, dont un grand nombre est situé dans le Quartier Latin, et lorsqu’on considère les économies réalisées en termes de frais de port. Or, afin d’offrir un service novateur et performant à un public de doctorants et d’enseignants-chercheurs, le CTLes a été chargé de mettre en place, sur une période probatoire 147 qui a démarré le 15 septembre 2015 et qui se poursuit aujourd’hui, un service de livraison de documents pour 26 bibliothèques parisiennes et de banlieue. Les demandes sont servies dans un délai de 24 heures dès lors qu’elles sont faites la veille avant midi. Le CTLes centralise les demandes et fait appel à une société de coursiers qui est chargée de prendre livraison des documents originaux dans la bibliothèque fournisseuse et de les livrer à la bibliothèque demandeuse. Le retour est assuré par voie postale. Le détail du processus est le suivant : la bibliothèque demandeuse (emprunteur) s’adresse directement à la bibliothèque fournisseuse (prêteur) pour savoir si le document est disponible et empruntable. Dans l‘affirmative, la bibliothèque fournisseuse contacte le CTLes pour l’informer qu’un document doit être livré à la bibliothèque demandeuse. Un formulaire de livraison détaillé, établi par le CTLes, est alors envoyé à la fois à la bibliothèque fournisseuse et à la société de coursiers. Le processus est enclenché, le document livré et la facture adressée au CTLes. Dans sa période probatoire le coût du dispositif est supporté financièrement par le CTLes pour environ 2 000€ hors taxes mensuels pour 65 documents en moyenne par mois. Une importante campagne de communication a été initiée par le CTLes dès le mois de juin 2015, avec notamment la réalisation d’affiches présentant le dispositif et adressées à chacune des bibliothèques participantes. Cette campagne de communication s’est poursuivie avec la diffusion d’instructions relatives à la formalisation des demandes (boîte mail dédiée, détail de la procédure) et à l’enregistrement de l’enlèvement et de la remise des documents. De l’intérêt d’une période probatoire Il s’agit de mesurer la pertinence du dispositif. Est-ce qu’il répond à un réel besoin. Il est d’ores et déjà possible de répondre à cette première question par l’affirmative. Mais il s’agit aussi d’estimer les coûts et le nombre de prêts réalisés mensuellement, d’identifier les documents les plus demandés (en quatre mois aucune demande de périodique n’a été enregistrée), et d’identifier les plus gros fournisseurs et les plus gros demandeurs. À terme, dans sa phase opérationnelle, le dispositif sera financé par les bibliothèques qui empruntent. Celles-ci devront supporter le coût de la livraison du document et le coût du retour de ce même document. Les deux navettes seront assurées par un coursier. Dans sa phase test le dispositif à fait apparaître la nécessité d’avoir recours à une interface dédiée entre les bibliothèques et la société de coursiers. D’autres questions, pour lesquelles il n’est donné aucune réponse pour l’heure, se posent ; à savoir : Faut-il élargir le public visé ? Faut-il envisager plusieurs délais de livraison ?... À travers cet exemple, on le voit clairement, la bibliothèque de dépôt joue pleinement son rôle d’opérateur national mobilisé sur des problématiques d’amélioration des services pour l’ensemble de la communauté des bibliothèques universitaires et de grands établissements. Il convient de souligner ici que le CTLes n’est pas partie prenante dans le dispositif. Dépourvu de lecteurs il n’est pas une bibliothèque demandeuse, les communications de documents qu’il prend en charge sont par ailleurs assurées par son propre personnel. L’une des particularités du CTLes est d’avoir des collections qui, pour certaines, lui appartiennent en propre et pour d’autres appartiennent à d’autres établissement. La possibilité pour l’établissement de constituer un fonds propre représente un atout indéniable pour le CTLes qui, aux yeux de ses partenaires, apparaît comme une véritable bibliothèque au même titre que toutes les autres. Renforcer ce lien est l’une des priorités affichées par la tutelle dès la création de l’institution. Une action décisive a été réalisée en novembre 2015 avec l’approbation par le conseil d’administration d’une charte documentaire. 148 La charte documentaire du CTLes2, qui a été mise en place a été nourrie par un dialogue concerté avec les partenaires de l’établissement, a pour but de définir les principes et les objectifs de la politique documentaire de l’établissement pour les collections qui lui sont cédées. Elle fixe les orientations de la bibliothèque en ce qui concerne sa politique documentaire. Pour ce qui est des collections cédées, le fonds se répartit de la façon suivante en fonction du type de documents : Les périodiques près de 57%, les thèses et mémoires près de 37%, les monographies plus de 6%. La charte documentaire du CTLes a donc pour objectif de permettre une coopération plus systématique avec les établissements versants. Plus largement, l’objectif est d’encourager auprès des établissements partenaires la généralisation des cessions conformément à la recommandation N 7 du rapport intitulé Le stockage des collections imprimées à l‘ère du numérique publié par l’Inspection générale des bibliothèques: „Inciter, y compris par des dispositions financières, les services et établissements à verser leurs collections dans les réserves mutualisées sous le régime de la cession et non du dépôt (qui doit rester exceptionnel et provisoire) en sorte de favoriser les opérations de dédoublonnage 3 ”. Contrairement aux dépôts, les cessions ne génèrent pas de ressources propres pour l’établissement. En encourageant les cessions, l’établissement réaffirme son rôle d’outil de mutualisation au service de la communauté. La charte documentaire se traduit notamment par une grille élaborée en concertation avec les principaux partenaires du CTLes afin de mettre en avant des critères objectifs tels que l’importance des collections déposées, le nombre de communications sur les fonds qui ont été cédés, et les projets de réorganisation documentaire4 que ces établissements peuvent avoir arrêtés. Le document est appelé à être mis à jour régulièrement, en fonction de l’extension du périmètre d’action du CTLes, de l’accroissement du nombre de ses partenaires et de l’amélioration des conditions de conservation des documents en grand format5. La grille (cf. infra), a été conçue à partir des modèles issus des plans de développement des collections et comporte des notations allant de 4 (documents à intégrer) à 0 (documents indésirables). L’établissement se trouve par ailleurs conforté dans ses opérations de dédoublonnage qui, il est utile de le préciser ici, portent uniquement sur les fonds cédés. Ces opérations s’effectuent aujourd’hui à la fois de façon rétrospective et courante. Le dédoublonnage courant est consécutif aux versements de collections dans le cadre versements annuels. Il s’agit de doubles d’exemplaires déjà présents dans les collections du CTLes. Depuis le 1er janvier 2014, ce service est facturé aux établissements versants6. Le dédoublonnage rétrospectif vise à éliminer les documents qui n’entrent pas dans le périmètre de conservation du CTLes tel qu’il est défini jusqu’ici de manière empirique comme les Journaux officiels français ou étrangers, ou encore les titres de périodiques faisant partie d’un plan de conservation partagée de périodiques, mais pour lesquels le CTLes n’est pas pôle de conservation. La prochaine étape consistera à dresser une cartographie des documents conservés au titre de la cession afin d’accompagner les grandes bibliothèques de l’enseignement supérieur dans le développement en interne de leur gestion dynamique des collections et de faciliter le déploiement de collections de référence au niveau national. Dans les lignes qui précèdent, il a été fait allusion aux plans de conservation partagée de périodiques. Il s’agit de programmes adoptés par les bibliothèques de l’enseignement supérieur 149 Grille de sélection des documents dans le cadre des cessions Caractéristiques des documents Intégrer Ne pas intégrer Remarques Documents rentrant dans le cadre d’un Plan de conservation de périodiques Périodiques intégrant un plan de conservation partagée de périodiques x Si le CTLes est pôle de conservation pour le titre ou est susceptible de le devenir Périodiques Supports papier de collections fournies dans le cadre de bouquets numériques x Exemplaire papier à partir d'une collection numérique et rentrant dans un plan d'archivage (collections Wiley, Science direct…) 4 Documents de niveau recherche Monographies Monographies 3 françaises étrangères x A intégrer en fonction : * du nombre de localisations dans le SUDOC x A intégrer en fonction : * de la rareté de la langue * à condition qu'il soit catalogué dans le SUDOC * du nombre de localisations dans le SUDOC A intégrer en fonction : * de la complétude de la collection * de l'antériorité du titre * du nombre de localisations dans le SUDOC Périodiques français x Périodiques étrangers x Littérature grise x Thèses & mémoires de Master x Selon la définition de l'AFNOR : « document dactylographié ou imprimé, souvent à caractère provisoire, reproduit et diffusé à un nombre d’exemplaire inférieur au millier, en dehors des circuits commerciaux de l’édition et de la diffusion ». qui détiennent un corpus de titres sur un même segment thématique. Ces programmes sont pilotés conjointement par le CTLes qui joue le rôle de co-animateur logistique et une bibliothèque ayant le rôle de co-animateur scientifique. Les principes qui gouvernent les plans de conservation partagée de périodiques (PCP) Le premier principe consiste à constituer une ou plusieurs collections complètes d’un même titre conservées de manière pérenne au sein de bibliothèques dénommées pôles de 150 Documents de niveau enseignement Monographies françaises x Sauf si peu ou pas de localisations dans le SUDOC Monographies étrangères x Sauf si peu ou pas de localisations dans le SUDOC * Si le texte est en langue étrangère (analyses critiques) * Si le texte est en langue rare et à condition qu'il soit catalogué dans le SUDOC * Niveau (LMD) Monographies Textes littéraires Monographies Rééditions non revues et augmentées x Monographies Ouvrages de vulgarisation x 2 x Périodiques français x Périodiques étrangers x Manuels A intégrer en fonction : * de la complétude de la collection * de l'antériorité du titre * du nombre de localisations dans le SUDOC A intégrer en fonction : * de la complétude de la collection * de l'antériorité du titre * du nombre de localisations dans le SUDOC x Documents qui ne rentrent pas dans le périmètre des collections académiques 1 Presse grand public x Presse d'information générale x Paralittérature x Guides pratiques (cuisine, jardinage, bricolage, voyages) catalogues de vente par correspondance (Manutan, La Redoute…) x Sauf si le titre s'intègre à un plan de conservation partagée de périodiques conservation. L’idée est néanmoins de limiter le nombre de collections complètes au sein du réseau et de permettre à chaque bibliothèque partenaire de poursuivre ou d’interrompre les abonnements pour les titres concernés. La qualité de pôle de conservation s’apprécie titre par titre. Un établissement peut être pôle de conservation pour un titre ou plusieurs milliers de titres. Chaque plan de conservation est thématique (Médecine, Arts du spectacle, Philosophie…), et la règle qui est retenue aujourd’hui consiste à faire figurer chacun des titres dans un plan unique. Il ne peut pas y avoir un même titre dans plusieurs plans. Dans la mesure où le nombre de PCP est encore limité1, les choix ne sont pas difficiles à faire : Médecine ; 151 Documents indésirables * Sauf si ce faible métrage couvre la vie entière du périodique * Sauf si ce faible métrage couvre une lacune dans la collection présente Format non intégrable avant l'ouverture du nouvel équipement Titres de périodiques trop fragmentaires (métrage linéaire inférieur à 25 cm) x Grands formats (folio, cartes…) x Outils bibliographiques x Si multilocalisés, obsolètes ou en ligne Documents en mauvais état x Sauf si leur intérêt documentaire justifie qu’ils soient conservés Ouvrages largement localisés dans le Sudoc x Doublons tous types de documents x Recueils de statistiques (annuaire...) x Publications officielles x Manuels techniques x 0 Sauf si leur intérêt documentaire justifie qu’ils soient conservés Sauf si leur intérêt documentaire justifie qu’ils soient conservés et exclusivement sur les publications en langues étrangères Sauf si leur intérêt documentaire justifie qu’ils soient conservés Arts du spectacle ; Géographie et urbanisme ; Philosophie ; STAPS (sciences et techniques des activités physiques et sportives). La question s’est néanmoins posée pour ce dernier segment thématique dans la mesure où certains titres de STAPS traitent de questions médicales. Les titres concernés ont été inclus dans le PCP de médecine. D’autres principes encadrent le dispositif. En voilà la liste exhaustive : Le dispositif porte sur des collections imprimées, à la fois sur les titres vivants et sur les titres morts2. Les collections doivent être la propriété des bibliothèques participantes qui peuvent en céder la propriété aux autres membres du réseau. Le réseau est constitué de bibliothèques de référence (pôles de conservation) et de bibliothèques partenaires. Chacun des titres relevant du périmètre thématique considéré est confié à la responsabilité d’au moins un pôle de conservation sur la base du volontariat. Tout pôle de conservation peut revoir son positionnement sur certains titres et renoncer à les conserver en sa qualité de pôle de conservation, sous réserve que le relais puisse être pris par une autre bibliothèque du réseau. Les pôles de conservation s’engagent à garantir l’accès aux collections qu’ils conservent de manière pérenne en participant au dispositif du prêt entre bibliothèques et/ou en accueillant les lecteurs. 152 Les transferts de collections entre établissements sont organisés suite à un accord de gré à gré. En Région Île-de-France, le CTLes peut apporter son soutien logistique en mettant à disposition une navette. Le désherbage intervient de manière concertée, après s’être assuré que les documents concernés ne sont pas susceptibles de combler des lacunes de la collection de référence, voire d’une collection dans une bibliothèque partenaire. Pour les établissements, tout comme pour le CTLes, l’adhésion à un plan de conservation nécessite un travail de reprise complète des états de collection, à la fois en magasin et dans le catalogue collectif français réalisé par les bibliothèques et les centres de documentation de l‘enseignement supérieur et de la recherche (SUDOC3). Il importe en effet, que le catalogue soit le reflet exact des collections matérielles dans les établissements. Il faut retenir que le catalogue national est l’outil de référence pour le signalement des collections faisant partie d’un plan de conservation partagée. Toutefois, le CTLes met à la disposition des participants aux PCP deux outils supplémentaires : Une base de gestion des états de collection, mise en œuvre par le CTLes, qui permet d’identifier de manière précise, pour chacun des titres concernés, les états de collection, les lacunes et les pôles de conservation. Cette base permet de faciliter les opérations de désherbage4. Une plateforme de travail collaboratif, également mise en œuvre par le CTLes, qui permet d’organiser et de gérer le suivi des transferts de collections entre établissements, de fournir des indicateurs pour la réorientation de la politique documentaire, d’établir des statistiques et de recueillir la documentation méthodologique5. Le développement des PCP est désormais programmé dans le cadre du dispositif des collections d’excellence pour la recherche (CollEx), dispositif initié par le ministère. Le dispositif CollEx est un dispositif structurant de pilotage, de coordination nationale et de mutualisation des ressources qui vise à répondre à l’évolution de l’environnement documentaire. Il porte sur le développement, la valorisation et la conservation du patrimoine documentaire scientifique ainsi que sur l’offre de service à destination des chercheurs. Le développement des plans de conservation partagée de périodiques est une action-clef, au même titre que le renforcement des moyens dédiés à la conversion rétrospective des catalogues, et la modernisation du prêt entre bibliothèques. Le CTLes a été chargé en 2016 de piloter un appel à projets. Cet appel à projets, ouvert à l’ensemble des bibliothèques de l’enseignement supérieur et de la recherche, a pour objectif d’initier de nouveaux plans et de de ceux déjà initiés et co-animés par le CTLes en élargissant leur périmètre à un niveau national. La dotation attribuée en 2016, qui est de 200 000€ (dotation globale), ne sera pas reconductible automatiquement. Cette dotation sera distribuée par le CTLes aux établissements dont le projet aura été retenu et pourra couvrir les dépenses liées au recrutement de personnels temporaires, à la logistique, etc. Les projets retenus pourront recevoir au plus une subvention de 60% du montant total envisagé. Le montant maximum de la subvention qui pourrait être attribué à un projet est fixé à 50 000€. La commission d’attribution des subventions sera présidée par le CTLes qui joue pleinement son rôle d’opérateur du Ministère de l’enseignement supérieur et de la recherche, en subventionnant des projets collaboratifs. 153 De l’institution active à l’institution actrice Le formes de collaboration entre bibliothèques sont nombreuses et il n’appartient pas à la bibliothèque de dépôt d’intervenir dans chaque processus dès lors que le périmètre de cette collaboration est celui de l’enseignement supérieur et de la recherche. À contrario, il ne faut pas que la bibliothèque de dépôt soit exclue de tout projet dont le périmètre irait au-delà de celui précédemment défini et qui pourrait inclure par exemple des bibliothèques de lecture publique. Dans l’avenir, le CTLes sera amené à identifier les pistes de collaboration possibles pour initier des partenariats avec la Bibliothèque nationale de France. Parmi les pistes qui peuvent être envisagées figure celle de la conservation partagée des périodiques. Dès aujourd’hui, le CTLes est impliqué dans un programme de collaboration qui réunit pour l’essentiel des bibliothèques de dépôt européennes. Il s’agit d’établir un répertoire des bibliothèques de dépôt pour les documents imprimés avec le descriptif des collections, de développer des stratégies communes pour la conservation et de des indicateurs statistiques communs. D’autres partenariats doivent être imaginés, car il en va de l’avenir de l’institution et de sa capacité à répondre aux attentes de ses partenaires au sein du paysage documentaire français. Notes 1. // <https://www.ctles.fr/fr>. – [S.a. – S.p.] 2. Article 2 du décret N 2014-320 du 10 mars 2014 : „Le centre assure la collecte, la gestion, la conservation et la communication des livres et documents d‘intérêt scientifique et patrimonial qui lui sont confiés en dépôt par les établissements publics relevant du ministre chargé de l‘enseignement supérieur et en particulier par ceux qui sont situés dans les académies de Paris, Créteil et Versailles. Les conditions et modalités de dépôt sont déterminées par une convention passée entre le centre et les établissements. Le centre peut également constituer et gérer en propre un fonds collectif à partir des livres et documents dont les établissements lui cèdent la propriété. Il apporte son concours, en tant que de besoin et en fonction de ses capacités techniques, aux établissements concernés pour la conservation et la préservation matérielle de leurs livres et documents, prioritairement sur support papier”. 3. La franchise postale permet de dispenser les envois de tout affranchissement, les rendant ainsi gratuits. 4. Les informations relatives à la charte documentaire du CTLes reprennent les travaux réalisés en interne par Mme Bernadette Patte, directrice adjointe et M. Laurent Hédoin, responsable du Pôle traitement des collections. 5. Le Stockage des collections imprimées à l’heure du numérique. Inspection générale des bibliothèques. Benoît Lecoq et Charles Micol // <http://www.culturecommunication.gouv.fr/Politiquesministerielles/Livre-et-Lecture/Documentation/Publications/Rapports-de-l-IGB/Le-stockage-des-collectionsimprimees-a-l-ere-du-numerique>. – 2014. 6. Entre juin 2014 et juin 2015, ont été consultés les établissements suivants : BDIC, BUPMC, DBU Université Sorbonne Nouvelle, Bibliothèque de l’INHA, Bibliothèque interuniversitaire Sorbonne, Grand équipement documentaire Condorcet, Bibliothèque nationale (Direction des collections). 7. Les grands formats ont vocation à être accueillis dans les nouveaux magasins sur des rayonnages équipés d’alvéoles permettant leur conservation posés sur la tranche de queue et non pas à plat. 8. La tarification est fixée à 15,50€ hors taxes le mètre linéaire. 9. À la date du 1er mars 2016, ce sont les seuls PCP co-animés par le CTLes 10. La notion de titre mort concerne uniquement les titres qui ne sont plus publiés. 11. // <http://www.sudoc.abes.fr/>. – [S.a. – S.p.] 12. http://pcp.docressources.fr/opac/ 13. http://floraweb/flora/ ІІІ 4 154 ЗА НЯКОИ ПРОБЛЕМИ НА КНИГАТА И ЧЕТЕНЕТО В ДИГИТАЛНАТА ЕПОХА Алберт Бенбасат За поколенията на ХХ в., към които принадлежа и аз, значението на хартиения носител на съдържание беше общо взето такова, каквото бе то и за живелите през ХVІ в. – времето на секуларизацията на книгата благодарение на разпространилата се из Европа печатарската технология. Тоест за цели пет века върховният авторитет на книгата си бе останал непоклатим. Откакто обаче дигиталните носители и интернет се „сговориха” и – както се твърди – завзеха властта в полето и на словото, и на звука, и на образа, нещата сякаш се преобърнаха. Нито книгоиздаването, нито четенето, нито основните професии, свързани с тях, вече са същите. Дори най-смелите антиутописти от близкото минало, които провиждаха в бъдещото супертехнизирано и консуматорско общество смъртна заплаха за извечния хуманизъм, не стигнаха във фантазиите си до равнището на днешните технологични дадености – например възможностите на мобилните комуникации, глобалната мрежа, изобщо чудесата на виртуалния свят. В много отношения „бумът” на постгутенберговата цивилизация показа колко „бедно” е било въображението на предишните поколения, прекарали живота си не в „дигитална”, а в „аналогова” среда. В антиутопиите, създадени през ХХ в., но отнасящи ни към следващите, книгата има солидно присъствие и като фундамент, и като метафора на хуманистичния космос. И в тази своя битност тя можеше да бъде преследвана, отричана, тероризирана, забранявана, унищожавана, но продължаваше да се изявява в своя класически хартиен, печатен, телесен облик. Какво се случва понастоящем? Традиционната парадигма на книжното правене и разпространение, установила се в течение на векове, а именно веригата автор–ръкопис– издателство–печатница–книга–книготърговец–потребител е на път да се разпадне, или по-точно – да се трансформира, като в колективното съзнание на глобалния потребител на компютри и интернет повечето от отделните й конструкти вече отпадат, или даже напълно се анихилират. Можем вече да говорим, за смъртта на автора (авторството), за изчезването на ръкописа, за елиминирането на издателската институция (самоиздаване, интернет пиратство, нови играчи в бизнеса като литературни агенции-издатели, книготърговци-издатели и др.), за виртуалната книжарница, за „безплатното” четене, за опустяващата библиотека (обществена и лична). В дигиталния свят се случва разпад на системата, отпадане на повечето творческо-професионални дейности и субекти, свързани с овеществяването на словесността. Технологията сякаш ги 155 заличава, събира ги в компютърните програми, чрез които не само професионалистът, а всеки индивид би могъл да се изживява и като „автор”, и като „издател”, и като „виртуален печатар”, и като търговец. Що се отнася до останалите професии, науки, хобита, свързани с хартиената книга (текстология, екслибрис, калиграфия, книговезване, книжна реставрация, фалшифициране на книги, антиквариат, колекционерство), те в по-малка или по-голяма степен се капсулират, пренасят се в сферата на академичното и елитарното, доколкото интересът към културния обект „книга” не е загубил актуалност. От началото на ХХІ в. се наблюдават два паралелно протичащи процеса, първият – понижаване, дори маргинализиране на интелектуалната (най-общо казано) стойност на традиционната книга, вторият – масирано дигитализиране на натрупаното в продължение на хилядолетия културноисторическо наследство, в т.ч. книжовно-печатно. Грубо погледнато, първото явление се състои не просто в публикуването на електронни книги (e-books) – двойници на печатните, каквато е утвърдената издателска практика. Този бизнес според мен играе позитивна роля, тъй като е-книгата (законната!) е една алтернатива за четящия човек; тя му предоставя повече възможности за избор на носител (респ. техническо средство), чрез който да добие знание, мъдрост и/или наслада. Същността на проблема тук е в превръщането на книгата в не-книга, във виртуален мултимедиен продукт с добавена стойност/съдържание, където текстът, от една страна, намалява количествено и се опростява качествено, а от друга, замества се от аудиовизията. Което означава, че – макар да се нарича книга – получената „повече от книга” изгубва основните си характеристики на цялостен организиран завършен, въобще концептуализиран словесен текст. Тоест става по-малко от книга. Пиратството, плагиатството и пастишизацията, с една дума убиването на автора, на творческата уникалност, са другата страна на медала в този вече глобално повсеместен процес. Тържеството на графоманията, на гуглолитературата и гуглонауката [1]1, разрушената екология на словесността във виртуалния свят, израстването на цели безкнижни поколения, които уж четат, но четат само „статуси“, са някои от уродливите му отрочета. Новият дигитален морал Трансформацията на книгата в не-книга и/или в пиратско-плагиатски продукт, което маркирахме по-горе, е до голяма степен порождение на новия дигитален морал. В какво се състои той ще разсъждаваме в този параграф. За младото, т.нар. интернет поколение, се твърди, че възприема света – респективно текста – дигитално. Което ще рече, че едва ли не мисли в единици и нули, или че, четейки, преработва буквите в цифри и обратно. Това, разбира се, не е вярно. Не мога да го приема и като метафора, и да се засмея дори не мога. Просто е глупаво. Мисленето, респективно рецепцията на писмения текст, е сложен познавателен психичен процес, който ние тук няма да разглеждаме подробно. Ще кажем само, че четенето е резултат от дейността на цялата мозъчна кора. В този процес се включват вериги от асоциации, които се усложняват непрекъснато. Мисловните връзки се създават в полето на първата и втората сигнална система. Тъй че по никакъв начин човешкото мислене и компютърното „мислене” не могат да се отъждествят – освен ако някой не се потруди да го направи нарочно. Струва ми се, че съвременните хора, особено по-младите, почти не си дават сметка, че дигитализацията на книжното съдържание не е достатъчна за съхраняването на книгата и развиването на рецептивни умения спрямо текста. Те сякаш са готови да постъпят като онези герои на „451 градуса по Фаренхайт”, които се стремят да запаметят съдържанието на важните книги, защото виждат, че са подложени на физическо унищожение. Героите на Рей Бредбъри, т.нар. хора-книги, го правят чрез големите усилия на малките мозъчни 156 сиви клетчици, а нашите – без никакво умствено натоварване, с помощта на модерни компютри. При това целта им не е спасение, а улеснение; т.е. хуманистичното се подменя с практическото. Оформя се някакъв нов тип утилитарен/дигитален морал, при който успоредно с „дематериализацията” (виртуализацията) книгата изгубва огромна част от авторитета си – този на авторско, творческо, интелектуално произведение, и този на уникат, съчетаващ в себе си духовното, телесното и стоковото начало. Новият морал интегрира книгата към интернет, но и нещо повече – превръща я в придатък на интернет, прави я нещо несамостоятелно, незавършено, променливо. На мен ми се струва, че разсъблечена от материалността си, книгата се превръща в жертва на този морал; става много побеззащитна, по-уязвима за присвояване, мисли се едва ли не като ничия, та всеки може да я обладава „безплатно”, или, прибавяйки й името си, да я обяви за свое творение. Усилено се твърди и доказва, че интернет е нещо като модерна религия, като се имат предвид необятните му възможности да управлява повечето човешки дейности и да упражнява въздействие върху огромни маси от хора [2]2. Религията, естествено, притежава своите идеологически и морални нормативи, да не употребя думата догми. Ала тя има и разрушителни функции – деконструира целия предходен свят, твърдо положен до момента на налагането й. Преди да налага (или успоредно с това), религията разрушава. Свещената Мрежа прави нещо подобно. Така наречените юзъри са талибаните на един вековно отглеждан, подреден модел на цивилизационно съществуване. Авторът, творбата, интелектуалната собственост, приети априорно за неприкосновени, за защитени откъм външно вмешателство или присвояване, са взривени от виртуалните талибани подобно прочутите статуи на Буда в Афганистан или гробниците, храмовете и Триумфалната арка в Палмира. Авторитетът на автора е разколебан, относително става самото творчество, вече всеки мисли себе си за автор (= притежател на компютърно устройство и на връзка с Мрежата). Съдържанието на творбата/книгата става относително, „уики”-променливо, подвластно на няколко кликвания по клавиатурата. Авторските права свършват в момента, в който произведението се телепортира във виртуалността. Влязло там, то може да се употреби в цялост или да се третира подобно на средновековен палимпсест, само че без да се трие целият текст, а „излишното” в него (според визията на плагиатстващия го)… С други думи новият („юзърски”) дигитален морал си присвоява много повече права, отколкото отговорности. Юзърите искат свободен безплатен (хм!) достъп до цялата виртуална вселена; нещо повече, те искат цялата материално-духовна вселена да бъде виртуализирана и складирана в компютъра им, без значение дали някога ще я ползват (което практически е невъзможно). И още – юзърите искат да притежават всичко това, убедени са, че то им принадлежи безусловно. В този смисъл те вече се изживяват не като „юзъри” (users – ползватели), а като собственици (owners) на всичко във виртуалната вселена. Мислят също, че ако нещо там липсва, то трябва да бъде добавено; готови са сами да го допълнят. Заради това именно „юзърският морал” приема като посегателство, даже като репресия въвеждането на каквито и да било правила при достъпа и употребата на творчески продукт в Мрежата. Особено възмутително от гледна точка на този морал е изискването за регламентираност и платеност при ползването на авторски защитени произведения, както и за санкции по отношение на качените нелегално. Някои изследователи посрещат едва ли не с примирение утвърждаването на този нов морал: „Що се отнася до авторското право и интелектуалната собственост – пише Милад Дуеи, – струва ми се очевидно, че упорството да се отстоява и защитава 157 сляпо старата система е всъщност напразно начинание, защото вече се е породило културно-икономическо разногласие между това, което официално е законно, и онова, което е достъпно и възможно, или с други думи – между правото и употребата.” [3]3 И още по-показателното: „Ако печатното и неговата култура са довели до правното институционализиране на авторската функция и на присъщите й права, то дигиталната култура [4]4 е на път да доведе до признаването на права, които принадлежат на потребителите, способни – благодарение на технологията – да се превърнат в автори и читатели, редактори и разпространители.” [5]5 Ако приемем безрезервно тия иначе логични констатации, почиващи на днешното „междуцарствие” в системата на публикуването, книгоиздаването (въобще комуникациите!), това би означавало да узаконим беззаконието, да легитимираме хаоса, т.е. да отхвърлим едни от най-важните придобивки на цивилизацията, отстоявани от десетки поколения творци във всички сфери на познанието, литературата и изкуството – от Гутенбергово време до днес. Те не могат да се окачествят като остарели, изживени, защото има цивилизационни придобивки, които не остаряват, не се износват. Историята на авторското право не е чак толкова дълга (едва три века!), но пък върху неговите основи се изгражда и развива не само издателският бизнес, но и изключителността, неприкосновеността на творческата интелектуалност въобще. Допускането разрушителната стихия на новия дигитален морал да завладее публичното пространство вещае края на тази творческа интелектуалност. Всеки ще започне да копира, да палимпсества и присвоява, и в крайна сметка един ден може да се окажем без оригинални творци и творби… Впрочем днешното „междуцарствие” в полето печатно–дигитално е доста сходно с „революционните” актове на експроприация, национализация, ликвидация без съд и присъда и пр., извършващи се при насилствената смяна на политически управления. Нямам предвид физическата саморазправа, а „само” заграбването на нематериалния творчески продукт. Оунъри-те са противници на опитите за въвеждането на каквито и да било правила за публикуването и ползването на интелектуални продукти в Мрежата, осигуряващи защита и справедливо възмездяване на вложената в тях творческа дейност [6]6. Протестите по света и у нас срещу приемането на АКТА [7]7, безпрецедентни по своята многочисленост, петицията до депутатите, подписана от 2,8 милиона граждани, призоваваща към отхвърляне на този договор, доведоха в крайна сметка до неприемането му от Европейския парламент на 3 юли 2012 година. Опасенията на противниците на АКТА – нелишени от основания – са, че договорът ще ограничи свободата в интернет и ще доведе до повсеместно следене на потребителите му, подобно на описаното от Оруел в „1984”. Безспорно е, че не потребителите на интернет, които нямат комерсиални намерения, трябва да носят отговорност за разпространяваното там съдържание; отговорни и подлежащи на санкции са тези, които пиратски „качват” в Мрежата законово защитени продукти, а още повече печелещите от всичко това. Кой потребител не би се възползвал от възможността да тегли безплатно (или почти безплатно) пиратско съдържание, налично във виртуалното пространство. Той в някаква степен е нарушител, независимо дали осъзнава това, но не е престъпник. От друга страна обаче, вездесъщият, превърналият се за милиони хора в религия интернет прекрасно обслужва и онези институции (смятани от юзърите за най-големите им врагове!), които, полагайки усилия да въведат правила при употребата на авторскоправно защитени продукти, могат да прибегнат до методите на виртуалното следене, преследване и пр. Налагането на новия дигитален морал се насърчава от лавинообразно нарастващите възможности на хай-тек, от глобализационно разширяващата се, непознаваща предели 158 и забрани виртуална среда (изключвам цензурата, налагана в някои страни като Китай примерно). Технологичното си взаимодейства с психичното. Консумирани в големи количества, дигиталните онлайн продукти няма как да не повлияят на нравствеността индивидуално и общностно. Илюзията за безгранична свобода, за всепозволеност, която интернет достъпът постепенно внушава, видоизмени и/или отхвърли редица устойчиви ценности от социален и етически характер и формулира нови, които хем са били невъзможни в аналогова среда, хем също се оказват относителни, променливи, бързопреходни, подвластни на технологичен „ъпдейт”. Последните две, две и половина десетилетия неписано утвърдиха този морал, ако не повсеместно, то поне у значителна част ползващи хай-тек и „живеещи” виртуално. Носителите на новия дигитален морал са хора с променена психика, с различни от предходните представи за права и задължения, за законно и незаконно, дори понякога и за добро и зло. Дигитализация, но на каква цена? Макар че и у нас много се пише и говори за дигитализацията на книжовното културноисторическо наследство, според Деница Цветанова-Чальовски ние нямаме национална програма в тази област [13]8. Тя пише: „Участието ни в най-мащабния културен проект на обединена Европа (Европеана – Бел. А. Б.) безспорно е повече от необходимо. В същото време, статистиката отчита, че българското съдържание в Европеана е само 0.1%. Изоставането от останалите европейски държави е повече от очевидно, но при добра организация и достатъчно финансиране, то може да бъде преодоляно.” [14]9 Ентусиасти и скептици. Около две десетилетия ни делят от „големия дигитален обрат”, както го назова М. Дуеи [15]10. Но оценките за него вече са налице – противоречиви, разбира се, ала преобладававащо адмириращи го. Според Николас Кар инвазията на интернет раздели света на два противоборстващи лагера, наречени от него „интернетентусиасти” и „интернет-скептици”: „Едните възвестяват нова златна ера на достъпност и съпричастност, а другите се оплакват от настъпващите мрачни времена на посредственост и нарцисизъм.” [16]11 Книгопечатането също не е приемано еднозначно навремето. През 1460 г., малко след Гутенберговото откритие, се намират експерти, които се произнасят, че то е безполезно и няма бъдеще. Обяснението: числото на умеещите да четат е толкова нищожно, че книгите, преписвани от монасите, били напълно достатъчни [17]12. Не бих допуснал да изпадна в смешното положение на такива квазиспециалисти. Тоест не съм „интернет-скептик”. Привърженик съм на дигитализацията, оценявам нейната полезност и като съвременен човек ползвам продуктите й за своите проучвания и писания, пък и за удоволствие. От друга страна, не съм и „интернет-ентусиаст”. Затова ще споделя нещо еретично – не смятам, че дигитализацията трябва да се превърне в задача номер едно на културното човечество, в частност и наша, българска, първостепенна задача. Не съм убеден, че непременно дигитализацията ще ни осигури мечтания достъп до цялото знание на света и вселената, ще направи чудеса в науката, образованието, изкуството, литературата и т.н. Бедата на всички иначе полезни изследвания, трудове, хабилитации на тема дигитализация, е че на нея се гледа повече технологично и че тя се измерва количествено, а културнообразователният резултат се мисли априорно положително, без да се отчитат неизбежните и съвсем не безобидни негативи, някои вече отчетливо проявени, други все още в зародиш, но даващи индикации за бъдещи сериозни проблеми от глобален характер. Психоза или бизнес? Няма да е пресилено, ако кажем, че дигитализацията се е превърнала в тотална психоза, дори мания, която е обхванала политици и държавници, технократи, хора на науката и изкуството, редови потребители на виртуално съдържание. 159 Девизът им е: дайте да дигитализираме – всичко! Дайте да направим и цялото културно наследство виртуално, да го пуснем в Мрежата и така да улесним максимално достъпа до него. Да погледнем нещата от по-необичаен – финансов и бизнес – ъгъл. Милиарди евро се хвърлят, за да се осъществява това начинание. Къде отиват те обаче? Отиват преди всичко за закупуването на най-съвършената (и най-скъпа!) техника, произвеждана от световните високотехнологични гиганти. А печелят ли те от това? Да, разбира се, и то много. В частния сектор се преливат и неизмерими по количество държавни средства. Той се обогатява, после разработва и произвежда още по-съвършена технология и техника; тя измества старата, прави я неизползваема, по-сетне пък и новата трябва да се подменя, защото е излязла още по-нова. И пак, и пак. Дигитализацията е преди всичко бизнес. Ако не беше така, едва ли мегакомпанията „Гугъл” би се захванала преди няколко години да дигитализира седем милиона книги от най-големите световни библиотеки, като само част от тях пусна безплатно в Мрежата. IT бизнесът се развива с шеметни темпове, каквито научната фантастика нито е предвидила, нито би могла да предвиди. Но какво печелят от това т.нар. институции на паметта – музеи, библиотеки, архиви, университети, научни институти и пр., хранителите и изследователите на културното наследство? Когато бях студент, „Четвърта читалня” в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” бе претъпкана от хора, трябваше понякога с часове да чакаш, за да се освободи номерче и да влезеш. Днес не само в нея има колкото искаш свободни места, навсякъде в научните и обществените библиотеки се набюдава отлив на читатели. Означава ли това, че дигиталният ресурс на тези библиотеки е заместил/изместил физическия, та всеки ползва него? Не, разбира се, просто защото дигитализацията е обхванала незначителен процент от фондовете на българските (и не само!) библиотеки и други институции на паметта. Опустяването на читалните е маркер за съвсем друг, но изключително сериозен проблем, който тук само ще назовем, без да разглеждаме – девалвация на интелектуалния труд. А ако самите библиотекари мислят, че дигитализацията ще гарантира безметежен живот на благородната им професия (но в други измерения) и ще обживи обезлюдените им сгради, сериозно се заблуждават. Да се върнем на IT бизнеса. При споменатото бурно технологично развитие след някоя и друга година това, което е било дигитализирано преди 1-2 десетилетия, става повечето пъти трудно или съвсем неизползваемо, та трябва да се конвертира в друг формат, четим с по-съвършеното устройство, опериращо с нов софтуер. Налага се и повторното дигитализиране на артефактите, тъй като копието, получено преди това (особено при книги, знам го от опит като ползвател!) е твърде несъвършено. Пак пари, пак труд, пак усилия на всички равнища [18]13. И не на последно място: може ли някой да даде гаранция, че един срив в сървъра (въобще голям технически срив) няма да унищожи ужасно скъпия дигитален архив и да трябва цялата работа да стартира отново? Не ми се иска да питам специалистите, защото те неведнъж са казвали обратното на това, което всъщност се случва... Достъпност и полза. Прословутата всеобща достъпност. Не се ли спекулира с нея? Колцина са, ще запитаме, тези, които се интересуват в световен мащаб от – да речем – българските периодични издания от началото на ХХ век! Те и в България не са кой знае колко. Добре, ще дигитализираме примерно и ще пуснем хумористичното сп. „Българан” в Европеана. За което ще бъдат похарчени хиляди евро. Ще могат да го ползват милиарди хора, а ще го сторят единици, най-много десетки, при това предимно български потребители. 160 Да, дигитализацията означава всеобщ достъп, възможност да придобиеш бързо и лесно познание върху културноисторическото наследство, натрупано от човечеството в многовековното му развитие. Но тук познание се идентифицира с достъп. А те не са идентични. Всеобщата достъпност предполага и всеобща полза, а последното означава, че някой някъде отговорно трябва да реши кое да бъде дигитализирано. В случая със сп. „Българан” очевидно решението не би било целесъобразно – средствата би следвало да се вложат в дигитализирането на друг артефакт, чието ползване би било значително по-масово и оттам – по-полезно. Никой не би могъл да каже колко са печатните и манускриптните документи, които пази човечеството в обществените и частните си хранилища. По силата на всеобщия достъп би следвало, когато търсиш нещо, да го намериш в Мрежата, без да ставаш от дивана в къщи. Това е утопия. Гарантирам, че поне в две трети от случаите няма да го откриеш. Просто защото не е дигитализирано. Бързината на сканиране с всеки изминал ден се увеличава, но колкото и да е голяма тя, ще са необходими може би столетия, за да се дигитализира безкрайността – а и тя непрекъснато се попълва с нови и нови печатни и манускриптни документи. Нужно ли е тогава да си поставяме тази свръхзадача, или трябва да се ограничим до онова, което има универсално значение? Втори въпрос: на кого да поверим отговорността да преценява кои точно артефакти задължително да бъдат дигитализирани и предоставени за всеобщо ползване… Достъпността в Мрежата има и обратна страна. Да речем, намерил си го дигитализиран въпросният писмен/печатен източник. Но не го четеш – правиш си справката, която ти е нужна, и затваряш файла. Така е повечето пъти. Получаваш наготово онова, което ти трябва, пестиш усилията на продължителното ровене, пестиш изследователските процеси, съпътстващи всяко творчество. А когато четеш цялостно едно произведение, ти се обогатяваш комплексно, употребяваш много повече интелектуална енергия, отколкото в простичкото сърфиране по ключови думи в дигиталния източник. В единия случай, работейки, ти се развиваш умствено, естетически и пр. При втория по-скоро закърняваш, мързелувайки. А удоволствието от търсачеството и удовлетворението от откривателството, те къде остават?! Оттук идва следващият проблем, на който предстои да се спрем. Дигитализация и общуване с артефакта. Прокламираната тотална дигитализация, граничеща с фетишизиране, крие допълнителни рискове: от загърбване, даже изгубване на човешкостта, що се отнася до отношението ни към униката, оригинала, който е същинският носител на паметта. А и насладата от общуването с него в музея, архива, библиотеката, при която участват всички сетива, е неподменима. Днешното „дигитално поколение” страда от заболявания, за които някои учени вече предупреждават. Първо, младият човек все по-малко общува с физически артефакти, особено такива от миналото; ползва виртуалните им заместители, което го лишава от елементарен културен и исторически опит. За мен и близките ми по възраст хора няма проблем да четем дигиталното копие на стара книга или вестник, в ума ни веднага „възкръсва” хартиеният му аналог. А ако такъв не е бил виждан, докосван, разтварян?! Ще дам примери от хуманитарната сфера. Представете си да изучаваш история на българската литература, без да си се докосвал до сп. „Мисъл” или сп. „Златорог”, пазещи атмосферата, духа на епохата от края на ХІХ и първата половина на ХХ век. Гледането, осезаването на хартията, вдъхването на нейния мирис, усещането за тежестта на подвързаната годишнина, т.е. веществеността на творбите, публикувани там преди столетие, всичко това (а и колко още неща!) реконструират онзи социокултурен контекст 161 на литературното самопораждане и развитие, без който няма как да разберем пълноценно нито посланията на отделното произведение, нито многогласието на естетическите търсения през изучаваната епоха. Ако ли пък изучаваш книгоиздаване, без да си виждал, държал в ръце образци от изделията на „Т. Ф. Чипев”, „Александър Паскалев”, „Хемус” (да не говорим за първопроходниците „Христо Г. Данов” и „Драган Манчов”), би ли могъл да разбереш и осмислиш културата на книжната направа, дългия нелек процес на професионализация, натрупването на издателски опит и формирането на съзнание, че това е едновременно духовен, телесен и стоков продукт. Една възможна панацея: репринтните издания, които навремето наричахме „фототипни” и/или „факсимилни” (разликата е само в детайлите). Те повтарят едно към едно оригинала и реконструират усешането за автентичност, доставяно от него. Вярно, скъпи са, но нима дигитализацията е евтина?! Едно репринтно издание на качествена хартия, с перфектен печат и здрава подвързия му гарантира няколко века живот и „физическо” ползване от десетки поколения, които едва ли някога биха видели тая стара книга „на живо”. И още нещо – тук дигиталните и печатните технологии действат в единство и във всеобща полза. „Печатарската индустрия е в състояние в къси срокове аналогово да репродуцира и облагороди по различни начини огромни обеми цифрова информация.” Това го твърди проф. Михаел Хард – експерт по дизайн и тенденциите на развитие в сферата на технологиите. И казва също: „от хартиената индустрия се очаква създаването на дълготрайна хартия, от производителите на мастила – мастила с висока светлоустойчивост, от производителите на печатни системи – печатарски машини, които преобразуват нематериалните цифрови данни в аналогови отпечатъци, годни за трайно съхранение. „Класическите” книговезки технологии и съвременното облагородяване на печатните продукти ще придобият съвършено ново значение.” [19]14 Второто заболяване на „дигиталното поколение” е в самото четене, по-точно във възприемането, осмислянето, запомнянето на прочетеното. Вече казахме, че в Мрежата повечето пъти се сърфира, правят се справки, а не се четат пространни трудове. Моите студенти, макар да се учат на книгоправене, все по-рядко посягат към текстове, по-обемни от 4000-5000 знака. Дълги са, казват. И сложни. Затрудняват ни и като език, стил. А само преди няколко години същите текстове, че и книги по неколкостотин страници, без съществени усилия се щудираха от тогавашните випускници. Как да го нарека това, може би синдром на уеб-сърфирането, или ефект на екранното (не)четене, или „дигитална деменция” – терминът, използван от немският психиатър проф. Манфред Спитцер. В едноименната си книга [20]15 той доказва, че при непремерена употреба на интернет търсачки и copy-paste паметта „атрофира”, което е особено опасно при подрастващите – те учат много по-бавно и непълноценно [21]16. Николас Кар забелязва подобна девиация и при традиционния читател, който се е пренагласил да сърфира в интернет. Той пише: „Вече не мисля по начина, по който мислех преди. Усещам го най-силно, когато чета. Не се затруднявах да се потопя изцяло в книгата или в някоя дълга статия. Грабваха ме обратите в историята или стъпките на доказателството. Можех часове наред да странствам из дългите страници текст. Сега това се случва рядко. След втората или третата страница губя концентрация. Не ме свърта на едно място, изпускам нишката, започвам да си търся друго занимание. [...] Задълбоченото четене, което се получаваше естествено, сега се превърна в усилие.” [22]17 Едно съвсем ново европейско изследване разкрива, че ползващите електронния четец Kindle значително по-лошо възпроизвеждат сюжета на литературно произведение, отколкото четящите от хартиеното издание. През юли 2014 г. на конференция в Италия ръководещият изследването Анне Манген (Anne Mangen) от Университета в Ставангер 162 (Норвегия) представи доклад, в който се казва, че при обучаващите се, използващи е-технологии, може да се очакват различия при емоционалното вглъбяване в текста на белетристични творби. Предвиждането й се основава на проучване, в което се сравнява четенето на разказ от хартия и от iPad. Манген твърди, че у четящите на хартия се отчитат по-високи показатели при измерването на възможностите за вживяване, задълбочаване и последователност при преразказването, отколкото у четящите от iPad [23]18. Читателите от Kindle се представят значително по-зле от „хартиените“ при пресъздаването на фабулата – такива са резултатите, когато на двете групи се възлага да поставят в правилен ред 14 събития от художествената творба. Манген изтъква, че: „Когато четеш на хартия, ти можеш да усетиш с пръстите си купчината страници, нарастваща отляво и смаляваща се отдясно. Ти имаш тактилно усещане за движение напред, което допълва визуалното усещане.” [24]19 Манген отбелязва също едно миналогодишно проучване, в което на 72-ма норвежки десетокласници е даден за четене текст, отпечатан на хартия и в електронен PDF формат, след което с тях са направени тестове за разбиране. Тя и нейните колеги открили, че „учениците, които четат отпечатаните текстове, се представят значително по-добре на теста за разбиране, отколкото тези, четящи дигитално” [25]20. Сега А. Манген ръководи нова европейска мрежа от емпирични изследвания, занимаваща се с ефектите на дигитализацията върху четенето на текстове. Резултатите показват, че поради дигитализацията количеството време, прекарвано в четене на дълги текстове, спада, и че самото четене става по-скокообразно и по-разпокъсано. Изследователката изтъква: „емпиричните данни сочат, че възможностите на екранните инструменти биха могли да повлияят негативно на когнитивните и емоционалните аспекти на четенето” [26]21. Екипът се надява разработките му да подобрят научното разбиране на последиците от цифровизацията, а също – справянето с нейното негативно влияние. Според Анне Манген на издателите (всъщност и на образователните институции! – Бел. А. Б.) трябва да се осигурят достатъчно авторитетни научни доказателства какви текстове са подходящи за дигитално четене и кои изискват помощта на хартията. Така те ще могат да съобразяват използваните инструменти за четене (iPad, Kindle, хартиени) с вида на публикуваното съдържание. Напълно подкрепям и тезата й, че трябва да правим разлика дали имаме работа с развлекателно или повърхностно четиво, при което не е задължително да обръщаш внимание на всяка дума от първата до петстотната страница, или с по-сложна литературна творба, нещо подобно на „Улис”, която е предизвикателство за читателя и която наистина изисква постоянна концентрация. Съгласявам се, че това би било много интересно да се проучи [27]22. Дигитализация и опазване на наследството. Изтъква се, че дигитализацията е интегрална част от опазването на културноисторическото наследство; тя ще спомогне изключително за продължаването на живота на оригиналите, в случая хартиените. Те няма да се повреждат, защото няма да се ползват; вместо тях потребителят ще получи (ще си достави от Мрежата) копието. Всичко това е вярно. Но ако книжният оригинал е вече увреден? Май ще се окаже, че сме вкарали изключително много средства в дигитализирането на нашия „Българан”, а в същото време оригиналът („Българан” е наистина рядкост!) е изпокъсан, излинял, сиреч отива си, умира, губим го. Не е тайна, че големите ни библиотеки отказват изпълнението на заявки за ползване, особено на периодика, когато изданията са в тежко физическо състояние. Отговарят, че течението е на реставрация, но по принцип това е благородно оправдание, за да го опазят. Оказва се също, че огромна част повредени издания нито са реставрирани, нито са микрофилмирани, нито са дигитализирани. Богатите страни могат да си позволят да отделят средства за консервация и 163 реставрация на книжовно-печатното си културно наследство. А бедните като нас? Там оригиналите са сериозно застрашени, а разрушаването и окончателното им изгубване ще бъде огромна беда не само в национален мащаб. Защото оригиналът е невъзстановим. С други думи в България нещата трябва да се разглеждат другояче. Първо на национално ниво трябва да помислим за удължаването на живота на оригиналите; там трябва да се съсредоточат много средства и труд. Ако греша, опровергайте ме, ала аз не знам да съществува програма за опазването на книжовното културноисторическо наследство на България, или поне оценка за състоянието му към настоящия момент. Няма и финансиране за тази дейност. Ако не съвсем, почти. При нашата перманентна икономическа криза парите за култура са твърде ограничени, а още по-малко са те за реставрация и консервация на стара хартия. Подобно е положението и с попълването на колекциите. Едно книжно хранилище, според профила си, е длъжно както да си набавя липсващите печатни издания, така и да подменя непоправимо повредените с позапазени. Те трябва да се издирят и в повечето случаи – закупят. Ще разширя проблема – литературните музеи и архивите са поставени пред същата финансова невъзможност да обогатяват фондовете си. Разчитат най-вече на дарения, а те са, меко казано, недостатъчни. В случая еврофондовете не могат да помогнат; те са орентирани към дигитализацията, не бива да ги виним, че отпуснатите средства могат да се харчат само за това. А държавата ни прави единственото, което й е позволено: Европа ни дава пари и ще дигитализираме, даже и майчиното си мляко, без да ни е грижа, че то просто може да секне, защото овцата ще се спомине. Ще повторя – оригиналът е незаменим. Когато говорим за книга, освен основната съдържателно-смислова информация, която носи, оригиналът кодира в себе си и още много допълнителна. Например естеството на хартията, полиграфията, подвързията, мастилата, оцветителите. Но това далеч не е всичко. Оригиналът е като жив организъм, всеки отделен екземпляр има своя биография, индивидуални особености, дори характер, ако щете. Важно е кой е бил притежателят на книгата, както и кой я е държал в ръце. И какви знаци – подчертавания, приписки, автографи, рисунки, дори детски драсканици и пр. – е оставило човешкото присъствие, а и времето върху нея. Печатите, сигнатурите, екслибрисите, всичко това е памет, тя носи познание, което чака „декодиране”. Дигиталното копие ще маркира знаците с фотографска точност, но няма как да пренесе адекватно паметта, защото не е и не може да бъде пълен заместител на всеки отделен оригинал. Не-четящият човек и безплатното четене През първите десетилетия на ХХІ в. интернет е безспорният лидер на пазара на информацията във всичките й възможни форми; той дава шанс и за по-масова употреба на книгата, превръщайки я в леснодостъпно дигитално подобие на книга (e-book; content). От този прекрасен шанс се възползват обаче само и единствено четящите, т.е. тези, които и бездруго ще намерят път до нея, независимо в какъв формат тя ще им се предложи. Сам по себе си интернет не може да те направи четящ. Но дали не е възможно обратното?! В антиутопията на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, където още преди появата им на бял свят хората биват програмирани с какви дейности ще се занимават и какъв интелектуален багаж ще им бъде необходим за това, подрастващите от кастата „делта” (по-нисша категория физически работници) са подложени на следното „неопавловско” обучение: предоставят им се атрактивни илюстровани детски книжки, и щом децата ги вземат в ръце, се пуска вой на сирена и всякакви шумове, предизвикващи страх и ужас; сетне по пода – където малчуганите лазят – се включва електрически ток, който ги кара да се гърчат от болка. Тоест комбинира се психическо и физическо 164 травмиране. При повтарянето на експеримента с книжките, децата изпадат в паника още при вида им и бягат от тях. „Те ще израснат с онова, което психолозите обикновено наричат „инстинктивна” омраза към книгите…” [28]23, пише авторът. Прозрението на Хъксли отпреди 80 години доживя своя аналог. Макар и ненасилствено, по несравнимо по-фин манипулативен начин, за да намрази книгите, детето е тотално подложено на психическа обработка през компютъра, най-вече интернет. Така, след продължително дигитализиращо не-четене, то е застрашено да се превърне в подобие на „делта”, т.е. програмиран консуматор на виртуални удоволствия и елементарна информация. За малкия човек заставането пред монитора е огромно изкушение; предлагат му се неустоими възможности за достъп и навигация, безброй пъстри, движещи се картинки, безкраен избор от аудиовизуални, лесносмилаеми форми за забавление – без или със съвсем малко букви. Компютърът все повече се ползва като заместител на живото общуване с родителя (както и с всичко околовръст), той създава у последния привиден жизнен комфорт във вид на спокойствие и безметежност; осигурява му, сиреч, повече свободно време, ала за сметка на не-четенето, не-живото общуване, не-развиването на детското мислене и въображение. Живеенето в не-книжен свят насажда у детето „неопавловски” стрес при вида на книгата, внушава му страх от толкова многото букви и страници, чието възприемане и осмисляне изисква върховно интелектуално усилие. Страхът се преодолява трудно; той ражда утопиите... Искам да кажа, че ако четенето не е насъщен навик (за едни възникнал по вътрешна необходимост, а при други възпитан чрез умело насочване), ако не е осъзнат екзистенциален акт и процес, дигитализацията, виртуалното пространство, Google, социалните мрежи, reader-ите и т.н. няма да му повлияят насърчително. Обратното е утопия. Но за да не се превърнат хората в „делти”, нужно е четенето – при това не от екрана на компютъра! – да се стимулира и практикува от най-ранна възраст. Сръчни и недобросъвестни манипулатори тръбят за някаква „култура на безплатността”, родена във и разпространявана посредством електронните медии и виртуалното пространство. И, видите ли, чрез безплатния достъп до мрежата хората можели да четат повече и по-свободно, та така ставали по-учени, по-интелигентни и пр. И още – под влияние на интернет и аудиовизуалните медии днешният читател постепенно свиквал информацията да му се подарява, та искал и с книгите да стане същото, сиреч да си ги „сваля” без пари от мрежата. Искал бил четенето да му бъде „лесно” (easy reading), понеже възприемането на движещи се образи от екрана е „easy”. Веднага подчертавам, че споменатата „култура” не съществува, че въпросната безплатност е привидна по простата причина, че самият достъп до интернет не е безплатен; че всеки компютър или друго устройство за четене, гледане, слушане също се плаща, както и цифровите носители на информация, също телевизорът, видеото, радиоапаратът, абонаментът за кабелния или сателитния оператор... Ще цитирам по-надълго френския социолог, специалист по културните практики Жан-Франсоа Барбие-Буве: „Книгата изглежда скъпа, разбирано не абсолютно (обективно цената на книгите еволюира по-бавно от поскъпването на живота), а в сравнение с другите носители на информация, които все повече зависят от привидната „култура на безплатността” (курс. – А. Б.). Достъпът до изливащата се култура, било по радиото или по телевизията, изисква само еднократна инвестиция – при купуването на радио или телевизор. След като първоначалната инвестиция е направена, консумацията се смята за безплатна (курс. – А. Б.); за индивида стойността не зависи от обема на консумацията: и да стои денем и нощем пред телевизора, той няма да плати повече, отколкото ако го включва само един път на месец. […] На туй отгоре пристига интернет не като революция, а като 165 еволюция: теренът за това бе добре подготвен. Всички общодостъпни сайтове са безплатни. И в този случай цена има достъпът (абонамент при провайдера, цена на телефонната връзка), но не и съдържанието. Остават книгата и печатът, т.е. печатното. Икономическият им модел, бил дълго време правило, накрая ще се превърне в изключение в полето на информацията. При тях продължаваме да плащаме както за носителя, така и за посланието – т.е. всеки път, когато купуваме книга, вестник. […] Сумирано, нито един от носителите на информация не е сам по себе си решаващ, определящ. Но тяхната конвергенция превръща книгата в крехък и притиснат отвсякъде предмет, островче на реална стойност (курс. – А. Б.) в един океан от изкуствени цени или безплатност.” [29]24 Също в интервю друг френски експерт, Жан-Ноел Жанене – бивш директор на Френската национална библиотека и инициатор за структурирането на т.нар. Европейска е-библиотека, изразява сходно становище. Според него Уикипедия, като непрестанно разширяваща се „електронна проекция” на безкрайното познание се основава на три утопии: „безплатност, обективност и самоуправление на знанието”. По първата Жанене е категоричен, че в системата на обществените взаимоотношения не съществуват безплатни неща [30]25. Вярно е, че мрежата осигурява максимално улеснен достъп до всякаква информация срещу нищожно заплащане, толкова ниско, че цената му клони към нула. Като глобална медия (наричана също метамедия) интернет събира в едно медийните сегменти, та няма как да пропусне и книгата. И я предлага срещу минимална цена, предлага я обаче и незаконно, сиреч пиратски под формата на т.нар. виртуални безплатни библиотеки и подобията им. Спомнете си скандала със сайта „Читанка. инфо” [31]26, който уж беше закрит след шумна акция на ГДБОП през 2010 г., но безпрепятствено проработи, работи си и днес, обогатявайки се непрекъснато с нови и нови незаконно публикувани книги. И това съвсем не е единственият български случай... Но има и далеч по-интересен пример. Най-популярната и най-богатата в света интернет търсачка Google реши да се сдобие и с най-богатата колекция елекронни издания, дигитализирайки за 5–6 години около 15 милиона книги от фондовете на най-известните световни библиотеки. И да ги продава или предоставя безплатно. Не се получи. Исковете, подадени от Асоциацията на американските издатели, към които се присъединиха и други, включително и европейски субекти, спряха този грандиозен по мащабите си акт на нарушаване на авторските права. Google предложи споразумение, в което се съгласяваше да плаща, когато и където е необходимо. Още през 2008 г. Нюйоркският съд трябваше да одобри този доста сложен документ (166 страници, 162 дефиниции) [32]27. Но решението бе взето едва през 2011 г. и то не бе в полза на световния интернет лидер. Така Google ще трябва (засега!) да се задоволи с дигитализирането и разпространяването само на книги с изтекли авторски права. Дотук със законовите проблеми, за които на друго място говоря по-подробно [33]28. Утопията в случая се саморазрушава от факта, че ревностно защитаваната „безплатност” нито увеличава грамотността, нито привлича нови читатели. Данните, които наскоро изнесе Европейската комисия, сочат, че 41% от българските ученици са в една или друга степен неграмотни, дори да могат да четат, не разбират прочетеното. Но и в Европа положението не е много по-цветущо, там всеки пети деветокласник не се справя добре с четенето и писането. Около 80 милиона пълнолетни европейци – или един от трима в трудоспособна възраст – са с ниски или елементарни професионални умения, които се дължат на липса на читателски навици. А нали тъкмо днешното младо поколение най-много употребява компютри и интернет, т.е. би следвало най-много и да чете и да се ограмотява чрез тях, в 166 т.ч. „безплатно”. Но не е така. Достъпът до познанието и самото познание не са идентични. Изводът е, че не-четящият човек си остава не-четящ дори когато му подариш Вавилонската библиотека, било то в хартиен, било то в дигитален вид. Бележки 1. По името на търсачката „Гугъл”. Гуглолитературата и гуглонауката са синоними на лъжелитература и лъженаука, основани на плагиатство и компилаторство най-вече от интернет източници. По този въпрос вж по-подробно в: Бенбасат, Алберт. Гугълите. // Бенбасат, А. Печатни пространства и бели полета. – В. Търново, 2010, с. 344-350. 2. Вж: Дуеи, М. Големият дигитален обрат. – С., 2011, с. 25 и сл. 3. Пак там, с. 52. 4. Макар да не го дефинира, М. Дуеи широко използва понятието „дигитална култура” като своеобразен сбор от фундаментални промени, „наложили масови практики, които бързо въвеждат нови културни норми, а те на свой ред поставят под въпрос установените традиции и условности, здраво вкоренени в грамотността и икономиката на печатната култура, както и в цялостната ни общественополитическа рамка”. Пак там, с. 15. 5. Пак там, с. 63. 6. Любопитна е метаморфозата на някои от тия хора (между тях и наши студенти), когато от просто потребители на защитени издателски продукти се превърнат в професионални издатели на такива. Те моментално застават на обратната спрямо защитаваната до този момент позиция. 7. Споразумението, договорено от ЕС, САЩ, Австралия, Канада, Япония, Мексико, Мароко, Нова Зеландия, Сингапур, Южна Корея и Швейцария, трябваше да засили борбата с онлайн пиратството и вноса на фалшифицирани стоки. 8. Пак там, с. 35. 9. Пак там, с. 241. Дуеи, Милад. Големият дигитален обрат. – С., 2011. Кар, Николас. Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта. – С., 2012, с. 10. 10. Дуеи, Милад. Големият дигитален обрат. – С., 2011. 11. Кар, Николас. Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта. – С., 2012, с. 10. 12. Вж: Кноблох, Гейнц. Вокруг книги. – Москва, 1980, с. 390. 13. Горе-долу по същия начин стоят нещата при микрофилмирането, добило разпространение още през 30-те години на ХХ век. Така наречените докуматори, които прожектират микрофилмите, стареят, нови почти няма, микрофилмите – впрочем с голяма трайност при правилно съхранение – остават в историята като паметници на отминалата технологична епоха. 14. Хард, Михаел. Бъдещето на печата се крие в миналото му. // Полиграфия, 2011, N 2, с. 29. 15. Вж: Spitzer, Manfred. Digitale Demenz. Wie wir uns und unsere Kinder um den Verstand bringen. – München : Droemer Verlag, 2012. 16. Вж също: Боянов, Калин. Дигитална деменция. Мозъците ни могат да атрофират от обсебващата мощ на новите медии. // <http://temadaily.bg/publication/4227-B8%D1%8F> . – [S.a.] 17. Кар, Николас. Цит. съч., с. 13. 18. Вж: Flood, Alison. Readers absorb less on Kindles than on paper, study finds. // <http://www. theguardian.com/books/2014/aug/19/readers-absorb-less-kindles-paper-study-plot-ereader-digitisation>. – 19.08.2014. – [S.p.] 19. Пак там. 20. Пак там. 21. Пак там. 22. Вж: пак там. 23. Хъксли, О. Прекрасният нов свят. – С., 2006, с. 34. 24. Барбие-Буве, Ж.-Фр. Интернет, четенето и изливащата се култура : Интервю / Водещи: О. Монжен, М.-О. Пади, Р. Робер. // Култура, N 22, 31 май 2002. 25. Уикипедия – енциклопедия, но не съвсем. // ЛИК, окт. 2007, с. 76. 167 26. Вж: [31]. 27. Вж също: Тодорова, Т. Библиотечни политики. – С., 2010, 15-44. 28. Вж: Бенбасат, А. Виртуалната книга и законът. // Култура, N 37, 29 окт. 2010, с. 9. Библиография 1. По името на търсачката „Гугъл”. Гуглолитературата и гуглонауката са синоними на лъжелитература и лъженаука, основани на плагиатство и компилаторство най-вече от интернет източници. По този въпрос вж по-подробно в: Бенбасат, Алберт. Гугълите. // Бенбасат, А. Печатни пространства и бели полета. – В. Търново, 2010, с. 344-350. 2. Вж: Дуеи, М. Големият дигитален обрат. – С., 2011, с. 25 и сл. 3. Пак там, с. 52. 4. Макар да не го дефинира, М. Дуеи широко използва понятието „дигитална култура” като своеобразен сбор от фундаментални промени, „наложили масови практики, които бързо въвеждат нови културни норми, а те на свой ред поставят под въпрос установените традиции и условности, здраво вкоренени в грамотността и икономиката на печатната култура, както и в цялостната ни общественополитическа рамка”. Пак там, с. 15. 5. Пак там, с. 63. 6. Любопитна е метаморфозата на някои от тия хора (между тях и наши студенти), когато от просто потребители на защитени издателски продукти се превърнат в професионални издатели на такива. Те моментално застават на обратната спрямо защитаваната до този момент позиция. 7. Споразумението, договорено от ЕС, САЩ, Австралия, Канада, Япония, Мексико, Мароко, Нова Зеландия, Сингапур, Южна Корея и Швейцария, трябваше да засили борбата с онлайн пиратството и вноса на фалшифицирани стоки. 8. Само програмата e-Contentplus, чиято задача е дигитализирането на национални колекции на страните членки на ЕС, има бюджет от 149 милиона евро. 9. <http://www.theeuropeanlibrary.org/tel4 >. – 03.05.2014. – [S.p.] 10. <http://www.europeana eu/>. – 05.07.2014. – [S.p.] 11. <http://www.wdl.org/en/>. [Управлява се от ЮНЕСКО и Библиотеката на Конгреса на САЩ]. – 08.10.2014. – [S.p.] 12. <http://gams.uni-graz.at/context:vase>. – 03.05.2014. – [S.p.] 13. Пак там, с. 35. 14. Пак там, с. 241. 15. Вж: Дуеи, Милад. Големият дигитален обрат. – С., 2011. 16. Кар, Николас. Под повърхността : Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта. – С., 2012, с. 10. 17. Вж: Кноблох, Гейнц. Вокруг книги. – Москва, 1980, с. 390. 18. Горе-долу по същия начин стоят нещата при микрофилмирането, добило разпространение още през 30-те години на ХХ век. Така наречените докуматори, които прожектират микрофилмите, стареят, нови почти няма, микрофилмите – впрочем с голяма трайност при правилно съхранение – остават в историята като паметници на отминалата технологична епоха. 19. Хард, проф. Михаел. Бъдещето на печата се крие в миналото му. // Полиграфия, 2011, N 2, с. 29. 20. Вж: Spitzer, Manfred. Digitale Demenz. Wie wir uns und unsere Kinder um den Verstand bringen. – München : Droemer Verlag, 2012. 21. Вж също: Боянов, Калин. Дигитална деменция : Мозъците ни могат да атрофират от обсебващата мощ на новите медии. // <http://temadaily.bg/publication/4227-B8%D1%8F> . – [S.a.] 22. Кар, Николас. Цит. съч., с. 13. 23. Вж: Flood, Alison. Readers absorb less on Kindles than on paper, study finds. // <http://www.theguardian.com/books/2014/aug/19/readers-absorb-less-kindles-paper-study-plotereader-digitisation> . – [S.a.] 24. Пак там. 25. Пак там. 26. Пак там. 168 27. Вж пак там. 28. Хъксли, О. Прекрасният нов свят. – С., 2006, с. 34. 29. Барбие-Буве, Ж.-Фр. Интернет, четенето и изливащата се култура : Интервю / Водещи: О. Монжен, М.-О. Пади, Р. Робер. // Култура, N 22, 31 май 2002. 30. Уикипедия – енциклопедия, но не съвсем. // ЛИК, окт. 2007, с. 76. 31. сайт „Читанка. инфо”. 32. Вж също: Тодорова, Т. Библиотечни политики. – С., 2010, с. 15-44. 33. Вж: Бенбасат, А. Виртуалната книга и законът. // Култура, N 37, 29 окт. 2010, с. 9. ІІІ 5 169 LES BIBLIOTHEQUES UNIVERSITAIRES ALGERIENNES ET LES PERSPECTIVES DE LEUR DEVELOPPEMENT A L‘ÈRE DU NUMERIQUE Hakim Benoumelghar 1- Introduction - Problématique L’usage des outils informatiques apparaît comme la solution technologique idoine pour faire face aux difficultés de gestion qui se posent aux bibliothèques. En effet, la croissance géométrique des effectifs d’étudiants dans les universités créent moult difficultés aux BU fonctionnant avec les méthodes classiques (manuelles) de traitement et de communication des documents. Ces tâches fortement itératives deviennent lourdes et lentes dans ce contexte. En outre, les spécialistes constatent que les coûts de la littérature scientifique imprimée augmentent avec un rythme qui rend tout effort solitaire de développement des collections et leur actualisation aléatoire. L’informatisation de la chaîne documentaire, y compris l’usage des réseaux d’information et de communication (moyens favorisant la coopération), constituent des actions à entreprendre ou à affermir, c’est selon. La coopération entre les bibliothèques qui se matérialise notamment par l’échange de ressources bibliographiques et d’information est conditionnée par l’usage de standards communs permettant techniquement le partage des réservoirs d’information constitués. Dans une deuxième étape, c’est le partage des documents primaires et leur préservation que les efforts vont se concentrer par le biais de la numérisation. Celle-ci permet un accès multiple au même document via les réseaux. Donc les bénéfices sont indéniables pour les usagers des bibliothèques. Et aussi et surtout pour les bibliothèques patrimoniales. Notre problématique s’articule autour de trois questions: 1-Qu’en est-t-il de la situation de l’informatisation des bibliothèques du secteur de l’enseignement supérieur algérien? 2-Ont-t-elles commencé la numérisation? 3-Et quels sont les critères qui ont présidé à leur choix de documents? Pour répondre à ces questions nous avons mené une enquête (dans le cadre d’une thèse de doctorat en bibliothéconomie) par questionnaire auto-administré envoyé aux bibliothèques principales des universités, des centres universitaires et des écoles supérieures. L’enquête a concerné l’ensemble de la population de recherche. Ce questionnaire, constitué de 67 questions, a été transmis par courrier électronique et parfois en mains propres aux responsables des dites 170 bibliothèques (57 établissements documentaires) durant la période allant de juin 2012 à avril 2013. - 36 bibliothèques universitaires, - 07 bibliothèques de centres universitaires, - 14 bibliothèques centrales d’écoles supérieures Type de bibliothèque Quest. Distribués Quest. Récupérés Taux de réponse Bibliothèque universitaire 36 18 50 % Bibliothèques de centres universitaires 07 03 42.85 % Bibliothèque d’écoles supérieures 14 05 35.71 % Total 57 26 42.85 % Tableau (1) Questionnaires distribués et récupérés Comme indiqué dans le tableau ci-dessus, le nombre de réponses obtenues est de 26 questionnaires portant le taux de participation à 42.85 %. Près de la moitié des établissements concernés. Donc les conclusions de cette étude sont relativement représentatives de la situation des bibliothèques universitaires algériennes. 2-L’état de l’informatisation des bibliothèques universitaires: Question: En quelle année a été mis en œuvre votre système informatique de gestion de bibliothèque? Année de mise en service Bibliothèque 1998 Université Mentouri de Constantine 2007 Université des Sciences et Technologies d’Alger 2007 Université de Béjaïa 2004 Université de Khemis Miliana - Université d’Oran 1999 Université de Tlemcen 2012 Université de Sidi Belabas 2003 Université de Boumerdes 2002 Université de Bouira 2010 Université de Chlef 1993 Université des Sciences islamiques de Constantine 1995 Université de Tizi Ouzou 2003 Université de Jijel 1992 Université Alger 1 - Université de Batna 2007 Université d’Oum El Bouaghi 2002 Université Sétif 1 Tableau (2) Année de mise en service des systèmes informatiques de gestion des bibliothèques universitaires 171 Année de mise en service du système informatique de gestion de bibliothèque Bibliothèques 2011 Centre universitaire de Tamanrasset 2009 2009 CU de Relizane CU de Mila Tableau (4) Année de mise en service des systèmes informatiques de gestion des bibliothèques des écoles supérieures Les données présentées par les tableaux 2, 3 et 4 appellent les commentaires suivants : le lancement des applications informatiques dans les bibliothèques universitaires est assez récent. Vingt bibliothèques sur les 23 qui ont répondu à la question ont rendu fonctionnels leurs systèmes informatiques dans la période allant de l‘année 1998 à 2011. Les bibliothèques des universités Alger I, sciences islamiques de Constantine et celle de Tizi-Ouzou se distinguent cependant du reste des bibliothèques puisque les tentatives d‘automatisation du catalogage et de l‘édition des catalogues remontent au début des années 1990. Des SGBDR ont été adaptés (pour le cas de la BU d’Alger I) pour la gestion des différentes fonctions bibliothéconomiques avant d‘opter pour un logiciel plus ou moins complet et normalisé, le SYNGEB. Ce système a été adopté très tôt par la BU de Tizi-Ouzou. Concernant la Bibliothèque des sciences islamiques, elle a pu développer un logiciel intégré de gestion de bibliothèque dès 1993. On relève également le retard des bibliothèques des centres universitaires par rapport aux bibliothèques d’universités et d’écoles supérieures dans l‘informatisation des activités documentaires. Les centres universitaires de Rélizane et celui de Mila ont entamé l‘automatisation dès 2009 et celui de Tamanrasset en 2011. Ceci s’explique par la création récente de ces établissements. 2-Logiciels documentaires utilisés : En ce qui concerne les logiciels utilisés, il est à relever la propagation dans les bibliothèques universitaires de l’utilisation du logiciel SYNGEB développé par le CERIST, puisque il est utilisé dans quinze bibliothèques sur les dix-huit qui ont répondu au questionnaire. Ce système dispose d’une interface web permettant à la bibliothèque de mettre en ligne son catalogue. D’autres bibliothèques utilisent des logiciels open source tel que PMB ou développés localement. La situation ne diffère guère dans les bibliothèques des centres universitaires : les trois établissements ayant participé à l’enquête ont évoqué le logiciel SYNGEB comme système d’informatisation des fonctions documentaires. A propos des bibliothèques des écoles supérieures, certaines utilisent le logiciel du CERIST, d’autres le logiciel open source PMB. Etablissements tutélaires des bibliothèques Catalogue en ligne Collections numérisées Université d’Oum-El- http://www.univ-oeb.dz/ Oui Bouaghi index.php/bibliotheque/ Lien inactif Non Université de Batna http://bibliotheque.univ- Oui batna.dz/ Oui Non de http://www.univ-khenchela. Oui dz/fr/bc/presentations.htm Oui Non Université Khenchela Adresse web de la bibliothèque Page web pour la bibliothèque 172 Université de Jijel Oui Non Non Université des http://www.univ-emir.dz/ Oui Sciences islamiques- bib/index.php Constantine Non Non Université Ouzou Oui Oui Non de http://www.univ-jijel.dz Tizi- http://www.ummto.dz/ buummto/index.htm Université Alger I http://bu.univ-alger.dz/ Oui Oui Oui Université de Bouira http://www.univ-bouira.dz Oui Non Non de http://bu.umbb.dz/bu2014/ Oui Oui Oui http://www.cu-km.dz/ Oui Non Non Université de Béjaïa http://recherche.univ-bejaia. dz/index.php Oui Oui Non Université de Djelfa http://www.univ-djelfa.dz Oui Non Non http://www.univ-tebessa.dz Non Non Non Université de Sétif I http://biblio.univ-setif.dz Oui Oui Non Université de M’sila http://virtuelcampus.univmsila.dz/bib-centrale/ Oui Non Non Université de Biskra http://www.univ-biskra.dz/ Oui Non Oui Université d’Annaba http://www.univ-annaba.dz/ Non Non Non http://www.cu-relizane.dz Oui Non Non CU de Tamanrasset CU de Relizane CU de Mila http://www.cu-tamanrasset. dz/ http://www.cu-relizane.dz Oui Non Non Oui Non Non http://www.centre-univmila.dz/a/bibliotheque/ index.php Oui Oui Non ENP d’Alger http://www.enp.edu.dz Inaccessible ENESSMAL http://www.enssmal.dz/ crbst_4.html http://www.enset-oran.dz Inaccessible Oui Oui Non Université Boumerdes Université de Khemis Miliana Université de Tebessa Université de Mascara ENP d’Oran 173 EPAUd’Alger ENSH http://www.epau-alger. edu.dz/pages/bibliotheque/ presentation.html Oui Non Non http://www.ensh.dz/ Oui Oui Non Tableau (6) Connexion des bibliothèques au réseau Internet 3- Informatisation des tâches documentaires : S’agissant des tâches documentaires informatisées, en cours d’informatisation, en cours d’étude, ou non informatisées, la situation se présente ainsi : Non informatisée 6 En cours d’étude 3 En cours d’informatisation 5 InformaTisée Fonctions 11 Acquisitions - 1 - 23 Catalogage 4 2 2 17 Prêt 8 03 2 11 1 - - 23 Gestion des périodiques Recherche bibliographique Tableau (5) Etat de l’informatisation des fonctions documentaires Le tableau ci-dessus montre que la majorité des fonctions documentaires sont informatisées ou en cours d’informatisation au niveau des bibliothèques qui ont participé à l’enquête tous types confondus excepté les tâches relatives aux acquisitions et à la gestion des périodiques du moment que près de la moitié des bibliothèques étudiées n’a pas encore réussi leur automatisation. Les tâches urgentes, difficiles et récurrentes comme le prêt, le catalogage et la recherche bibliographique sont informatisées dans la plupart des bibliothèques. A la question : est ce que vous utilisez une liste d’autorité matières informatisée pour l’indexation? La majorité des bibliothèques a répondu négativement. Sept bibliothèques sortent du lot puisque elles ont mentionné le répertoire informatisé d’autorités matières RAMEAU aux cotés du thesaurus de l’Unesco, de la liste élaborée par Chabane Abdelaziz Khalifa et du thesaurus trilingue de l’Alecso. Concernant le format de catalogage utilisé, les répondants ont mentionné UNIMARC (22 cas), le format ISBD (5 cas) MARC 21 (1cas) et des formats non normalisés pour les bibliothèques qui ont développé elles mêmes leur logiciels. Il faut souligner le fait que la majorité des bibliothèques utilisent un format normalisé et ce qui leur permet l’échange de notices catalographiques avec leurs homologues. 4-Taux d’informatisation du catalogue: Concernant les ouvrages en langue arabe les taux varient de 50 à 100 ℅. Pour les périodiques le taux d’informatisation va de 0 à 100 ℅. Reconversion des catalogues: Pour mener à bien la reconversion des catalogues, les bibliothèques recourent aux catalogues collectifs nationaux (Catalogue algérien des périodiques, Catalogue algérien des thèses 5 cas), au catalogue collectif régional RIBU (dans 2 cas), aux catalogues collectifs étrangers 174 (SUDOC et MOCCAM dans 7 cas) ainsi qu’aux cédéroms bibliographiques tel que Electre (dans 5 cas). 5- Mise en ligne du catalogue de la bibliothèque : Question : Est-ce que c’est possible d’accéder à votre catalogue à travers Internet ? Oui : 17 bibliothèques Non : 9 bibliothèques Nous observons que les bibliothèques universitaires algériennes sont en retard par rapport à leurs homologues étrangers (notamment dans les pays développés) en ce qui concerne leur présence sur Internet et l’exploitation de ce réseau au profit des usagers, principalement dans la mise en ligne de leurs catalogues. Rares sont les bibliothèques qui un catalogue entièrement automatisé. Comme signalé auparavant, nous avons visité les sites web des établissements universitaires au mois d’avril 2014. Les adresses web de ces établissements ont été repérées sue le site du ministère de l’enseignement supérieur et de la recherche scientifique (www.mesrs.dz). L’objectif poursuivi était d’avoir des informations complémentaires à celles recueillies via le questionnaire d’enquête et précisément ce qui concerne l’informatisation des tâches documentaires et les services en ligne des bibliothèques étudiées. Sur les pages web des bibliothèques universitaires (voir tableau ci-dessus (tableau 6), nous trouvons l’histoire et la présentation de l’établissement documentaire comme nous trouvons aussi des données sur le fonds documentaire de la bibliothèque suivant les différents types de documents et suivant les disciplines scientifiques. De 57 établissements concernés par l’étude actuelle, 24 ont un site web avec un taux de 42.10 %. L’examen des serveurs web de ces établissements a pris en compte les éléments suivant : - Existence d’une page web pour la bibliothèque centrale, - Informations pratiques : sur la bibliothèque, le fonds documentaire et la possibilité d’interroger le catalogue informatisé à distance, - D’autres informations ou services liés à la bibliothèque électronique. Résultats de l’étude: Les établissements documentaires ayant un site web sont au nombre de 23 et ils se divisent aux Nombre de bibliothèques 11 14 7 Programme de numérisation Bibliothèques ayant un programme de numérisation Bibliothèques n’ayant pas un programme de numérisation Bibliothèques ne voulant pas entamer une numérisation de ses collections catégories suivantes: - 15 universités (d’un total de 36) - 3 centres universitaires (d’un total de 7) - 5 écoles supérieures (d’un total de 14) Les éléments pris en compte lors de l’analyse des sites web des établissements universitaires nous ont permis de connaître la situation d’introduction de la technologie Internet dans les bibliothèques universitaires. Il était impossible d’accéder aux sites de nombreux établissements universitaires. Les pages réservées à la bibliothèque universitaire donnent les informations et les services suivants: - Historique de l’établissement, missions et modalités d’inscription et d’autres informations, 175 - Description du fonds documentaire suivant les types de documents et les spécialités couvertes - Interrogation du catalogue : ce service est disponible uniquement dans 10 bibliothèques. 6-Programmes et politique de numérisation: Nombre de bibliothèques 11 14 7 Programme de numérisation Bibliothèques ayant un programme de numérisation Bibliothèques n’ayant pas un programme de numérisation Bibliothèques ne voulant pas entamer une numérisation de ses collections Tableau (7) Existence ou non d’un programme de numérisation Année de début du programme de numérisation Type de Bibliothèques 2001 Bibliothèque universitaire d’Alger I 2002 Bibliothèque universitaire des Sciences islamiques de Constantine 2009 Bibliothèque universitaire de Sétif I 2010 Bibliothèque d’école supérieure ENESSMAL 2011 Bibliothèque de centre universitaire de Mila 2011 Bibliothèque universitaire de Bouira 2010 Bibliothèque universitaire des Sciences et de la Technologie Houari Boumédiène 2011 Bibliothèque universitaire de Tlemcen 2012 Bibliothèque du centre universitaire de Tamanrasset Tableau (8) Année de début du programme de numérisation Nous avons essayé à travers cette rubrique du questionnaire de rendre compte des initiatives de numérisation et les collections concernées par ces programmes. D’après les réponses données par les conservateurs des bibliothèques universitaires, un cinquième des bibliothèques (11 bibliothèques) sur les 57 concernées par l’enquête disposent d’un programme de numérisation des collections. Quant aux bibliothèques qui veulent entreprendre un projet de numérisation, elles sont au nombre de huit. Un certain nombre de bibliothèques (7) ne veulent pas entamer la numérisation (voir tableau 7 ci-dessous) Concernant l’année de début des opérations de numérisation des documents, elles remontent à plus d’une décennie dans une bibliothèque (Bibliothèque universitaire Alger I) et à 176 cinq ans dans le reste des bibliothèques. (Voir tableau 8 ci-dessus) 7-Programme de numérisation et critères de choix des documents: Sans réponse 6 Fréquence 5 Critères de choix des documents Importance historique et culturelle 11 4 0 7 8 3 Gain d’espace Importance pour l’enseignement et la recherché scientifique Limiter les détériorations 7 4 Conservation 11 0 Exploitation commercial 4 7 4 7 Amélioration de l’accès aux documents Mise à disposition des documents 0 0 Autres raisons Tableau (9) Critères de choix des documents Nous pouvons conclure d’après les réponses données concernant les critères de choix des documents à numériser que le principal critère pris en compte dans la sélection des documents est leur importance pour l’enseignement ou la recherche scientifique ainsi que leur mise à disposition aux usagers, ensuite vient l’importance historique et culturelle des documents et leur conservation. Documents concernées par la numérisation: Les opérations de numérisations entamées à travers les bibliothèques enquêtées ont concerné les nouveaux titres d’ouvrages, des thèses, des périodiques, des manuscrits et parfois des cartes géographiques. A propos des ouvrages, l’opération est différente d’une bibliothèque à une autre: certaines bibliothèques ne numérisent que la page de titre et la table des matières tandis-que d’autres numérisent l’intégralité des ouvrages sélectionnés. 8- Coopération dans le domaine de la numérisation : Il semble que les programmes de numérisation dans les bibliothèques universitaires sont menés en solo sans coopération et concertation avec d’autres établissements documentaires puisque uniquement trois bibliothèques (voir le tableau ci-dessous) ont répondu positivement à ce sujet. Et la coopération se fait généralement avec le même type d’établissement au niveau national ou avec des bibliothèques relevant des universités étrangères, notamment maghrébines ou européennes. Sans réponse 5 Occurrence 3 Coopération avec d’autres établissements Oui 11 Non Tableau (10) Coopération en matière de numérisation Pour les bibliothèques qui se sont engagées dans un programme de numérisation, cette opération est menée par une équipe de la bibliothèque dans huit établissements et par un service extérieur dans un seul cas. Concernant la langue des documents numérisés, ils sont presque ex aequo entre l’arabe et les langues à alphabet latin. Ils sont catalogués rarement suivant une norme de catalogage des documents électroniques telle que l’ISBD (ER) ou le Dublin Core. Quant à leur 177 consultation, elle se fait uniquement au sein de la bibliothèque dans 3 cas, sur le site web dans 2 cas et prêtables à l’extérieur dans un seul cas. Les responsables de ces bibliothèques ne se pressent pas à mettre sur Internet les documents numérisés puisque six bibliothèques sur neuf disent ne pas vouloir permettre l’accès à ces collections numériques à travers une bibliothèque virtuelle. Conclusion Nous constatons que la mise en œuvre des systèmes informatiques au niveau des bibliothèques universitaires a commencé dans les années 1990 pour certaines et pour la majorité cas les années 2000. Ce qu’il y a lieu de souligner, c’est l’utilisation répandue du logiciel SYNGEB développé par le Centre de recherche sur l’information scientifique et technique (CERIST) aux cotés de logiciels open source comme PMB ou d’autres logiciels développés localement. La grande partie des logiciels utilisés par les bibliothèques ayant participé à l’enquête a la possibilité d’échanger les données bibliographiques avec leurs homologues et pouvant intégrer celles de source externe comme les cédéroms bibliographiques ou fournies par les réseaux de catalogage comme les catalogues collectifs du moment qu’ils ont des formats de notices catalographiques normalisés (ISBD ou UNIMARC). L’ensemble des fonctions documentaires est informatisé sauf celle relative à la gestion des périodiques. Les bibliothèques étudiées ont affirmé qu’elles n’utilisent pas de liste d’autorités matières informatisée exception faite pour certaines d’entre elles. S’agissant de la reconversion des catalogues imprimés, l’opération est très avancée concernant les ouvrages et de moindre degré pour les périodiques et les thèses. Pour ce faire, les bibliothèques recourent aux catalogues collectifs nationaux et étrangers, notamment français. Les bibliothèques universitaires ont une faible présence sur le réseau Internet puisque qu’il n’y a que 22 d’entre elles qui ont un site web sur les 57 étudiées et plusieurs d’entre elles ne mettent pas leur catalogue en ligne ou parfois l’inaccessibilité du site qui est relevée. A propos de la numérisation, les expériences sont récentes et isolées : uniquement un cinquième des bibliothèques objet de cette étude qui disposent d’un programme de conversion numérique des documents imprimés. Les documents concernés sont généralement les ouvrages répondant aux besoins des enseignements et de la recherche. Les notices des outputs de l’opération de numérisation sont rarement élaborées sous format normalisé. A noter que cette fresque synthétique ne dispense pas de s’arrêter sur la situation de chaque bibliothèque dans des études futures. Ce que nous pouvons préconiser en matière d’informatisation c’est l’adoption d’un logiciel de gestion de bibliothèque normalisé afin de permettre d’avoir une base de données respectant les normes du domaine particulier des bibliothèques et ce pour les établissements ayant développé leurs propres systèmes de gestion. Pour que l’informatisation des catalogues soit bénéfique à tout le monde, il est recommandé que les bibliothèques versent leurs bases de données dans le catalogue collectif national CcDZ créé en 2012. Ceci permettra aux usagers de repérer les documents répondant à leurs besoins dans une seule interface de recherche, l’interface de recherche fédérée et de localisation du CcDZ. Et pour que les usagers des bibliothèques ne soient pas privés du fruit de leur recherche documentaire, les bibliothèques doivent mettre en place des services de prêt entre bibliothèques, service auquel ils peuvent faire appel afin de se procurer les documents manquants dans leurs bibliothèques habituelles. L’intégration des outils de découverte (discovery tools) est aussi recommandée, d’autant plus que l’ensemble des bibliothèques universitaires algériennes mettent à disposition à des catégories d’usagers des corpus numériques multidisciplinaires et multilingues accédés via Internet, complémentaires au ressources physiques dont elles disposent et accessibles via le portail du système national de documentation en ligne SNDL. “Les systèmes de découverte (…) s’appuient sur une base de connaissance internationale centralisée et rassemblent pour chaque établissement les métadonnées de toutes ses ressources locales ou distantes, payantes et gratuites. Ce sont des systèmes hébergés chez un fournisseur 178 hors de l’établissement (informatique dans les nuages). La bibliothèque n’achète plus un système (investissement) qu’elle administre mais un service (abonnement) qu’elle adapte à ses ressources.”, souligne J. Bernon dans un article publié dans le BBF en septembre 2012 (voir la bibliographie). Bibliographie 1. Angers, Maurice. Initiation pratique à la méthodologie des sciences humaines. – Alger : Casbah Université, 1997. – 381 p. 2. Bernon, Jean. Le projet de système de gestion de bibliothèque mutualisé de l‘Abes. // Bulletin des bibliothèques de France, 2012, N 5 ; // <http://bbf.enssib.fr/consulter/bbf-2012-05-0061-001>. – 09.10.2015. 3. Casseyre, Jean-Pierre, Catherine Gaillard. Les bibliothèques universitaires. – Paris : Presses universitaires de France, 1992. – 126 p. – (Que sais-je ? ; N 2714) 4. Dа Sylva, Lyne. Genèse et description des bibliothèques numériques. // Documentation et bibliothèques, Vol. 59, 2013, N 3, p. 132-145 ; // <http://www.erudit.org/revue/documentation/2013/v59/ n3/1018843ar.pdf>. – 08.10.2015. 5. Duchemin, P.-Y. L’art d’informatiser une bibliothèque : Guide pratique. – Paris : Electre-Ed. du Cercle de la Librairie, 1996. – 424p. (Bibliothèques) 6. Jacquesson, Alain; Rivier, Alexis. Bibliothèques et documents numériques : concepts, composantes, techniques et enjeux. – Paris : Electre- Ed. du Cercle de la Librairie, 1999. 7. Renoult, Daniel. Les bibliothèques dans l’université. – Paris : Ed. Du Cercle de la Librairie, 1994. – 358 p. 8. Gingold, Monique. Les bibliothèques universitaires et la fourniture électronique de documents. // BBF, T. 41, 1996, N1, p. 70-74. 9. Lе Saux, Annie, Une nouvelle forme de coopération. // BBF, 1990, N 2, p. 152-154 ; // <http://bbf. enssib.fr/consulter/bbf-1990-02-0152-001>. – 03.04.2013. 10. Lupovici, Catherine. Identification des ressources sur Internet et métadonnées : Diversité des standards. // Documentaliste-Sciences de l’information, Vol. 36, 1999, N 6, p. 321-325. ІІІ 6 179 ВАЖНЫЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ СОВРЕМЕННОГО СОСТОЯНИЯ БИБЛИОТЕЧНОГО ОБРАЗОВАНИЯ И ОБСЛУЖИВАНИЯ В МОСКВЕ Владимир Беспалов Изменения в библиотечном образовании и состоянии библиотек в России за последние годы (в основном 2010-2015 гг.) многообразны и обширны, поэтому в статье рассмотрим их более локально, только в ограниченных масштабах. Сначала несколько фактов, которые требуют внимательного осмысления. Состояние профильного образования характеризуется двумя крупными факторами. Первый – уменьшение объема библиотечного образовательного пространства, в том числе кадров преподавателей – специалистов и студентов. Второй – перераспределение учебных курсов и состава учебных предметов, творческая деятельность конкретных людей, квалифицированных преподавателей. Третий – среди современных особенностей практического обслуживания читателей в российских библиотеках, прежде всего в Москве, необходимо назвать и рассмотреть рост инноваций, новых форм и методов работы, их содержания. С огорчением необходимо отметить уменьшение библиотечного образовательного пространства за прошлые годы, которое можно проследить даже по названиям. Был университет культуры и искусств (МГУКИ), теперь институт (МГИК). Символом снижения статуса стало переименование: Московский государственный университет культуры и искусств в Московский государственный институт культуры (МГИК) в 2014 году (07.11.2014 г.). Изменения в составе кафедр, их объединения и, таким образом, уменьшение количества, также подтверждают эту тенденцию. Численность кафедры библиотековедения в ее лучшие времена достигала 26 человек, теперь 11 человек после слияния с кафедрой книговедения, и то не все на полную занятость. Численный состав кафедры постепенно сокращен, при этом проведено объединение с кафедрой книговедения, которая во все времена нормального развития была отдельной. Численность студентов также сокращается в 2010-2015 гг. Весь шлейф последствий таких действий налицо, несет свои трудности и проблемы, будет еще сказываться как минимум в ближайшем будущем. При этом нарастала перегруженность преподавателей бюрократическими формалистскими делами и бумажной 180 рутиной. Снижение творчества как одно из последствий. Летопись кафедры, история кафедры переживает любопытный период. Ушли с кафедры библиотековедения авторитетные, признанные и работоспособные специалисты, в том числе: А. М. Мазурицкий, В. В. Добровольский, Н. А. Сляднева (хотя по ее научному и методическому потенциалу ей надо бы предложить занять ректорскую должность, а не уход в свободное плавание). Этот урон в „человеческом капитале” является существенным, принципиальным, хотя при наступлении более благоприятных условий данные специалисты могут вернуться в организованные структуры для дальнейшего настоящего развития нашей науки. На родственных кафедрах присутствуют подобные тенденции. Например, уход на сниженную нагрузку признанного и перспективного специалиста по информатике В. К. Степанова. Конечно, необходимо с удовлетворением назвать, что в библиотечном образовании в Москве есть и другие значительные организации. Прежде всего, это Академия переподготовки (АПРИКТ). Большую пользу и развертывание творческого многообразия привнесли учебные курсы при ЦГПБ им. Н. А. Некрасова. Ранее активное обучение проводилось на учебных курсах курортов профсоюзов (учебный центр Голицино). Безусловной авторитетностью и творческим полем является деятельность Международной Академии информатизации (МАИ). С точки зрения преподавателя, прогрессом является изменение состава учебных дисциплин. Наблюдается закономерное повышение удельного веса психологических предметов, а именно: Психология чтения, Социология и психология чтения, Социологические исследования чтения, Библиотерапия (основы библиотерапии), Информационная культура личности (культура чтения), Библиотечное обслуживание, Библиотечно-информационное обслуживание, Теория и методика межличностного общения, Психолого-педагогические основы Библиотечно-информационной деятельности (БИД), Социально-психологические аспекты БИД, Методика быстрого чтения. Несколько крупных конкретных методик в качестве курсов по выбору. Хотя и в вопросе набора учебных предметов слишком частые метания. Есть ряд критических замечаний по поводу последних методических требований. Попытки уменьшить предмет „История” объяснимы конъюнктурой. С одной стороны желание замалчивать и искажать факт наличия гигантских научных и практических успехов в недавнем прошлом нашего библиотековедения. Прекрасные методически безукоризненные крупномасштабные исследования „Книга и чтение в жизни небольших городов” и многие другие (1960-е – 1990-е гг.). Кстати, напомним, что прекрасная фраза о том, что „Советский народ – самый читающий народ в мире” родилась на основе итогов именно этого исследования, и только потом применена в речах государственных деятелей. С другой стороны желание нескольких сегодняшних авторов навязывать себя, не дожидаясь натурального признания либо непризнания своих публикаций. По-настоящему трудно или почти невозможно оторвать фундаментальную науку от истории. Создается угроза нанесения ущерба фундаментальным знаниям и исследованиям. Методически навязывается антинаучный шаг – в библиографические списки книг, рекомендованных к изучению студентами, требуют включать работы только за последние 5 лет. Это сужение образования и в перспективе даже база для искажений истины в образовании, недоверие к разумности студентов, новое отступление в полу-грамотность. У нас есть очень мощный запас теоретических работ для будущего освоения. Лишь некоторые из них. Прекрасные книги В. П. Леонова, отличающиеся оригинальностью подходов и пробуждающие мышление читателя. Опубликованные глубоко обоснованные 181 работы Э. К. Беспаловой в сфере рекомендательной библиографии и истории. Труды А. В. Соколова содержат крупный потенциал. Несколько книг М. Н. Глазкова по истории библиотечного дела, которые еще недостаточно освоены. Любопытна и оригинальна книга И. И. Юзвишина „Информациология”. Книги А. Кумановой (Болгария) представляют интерес для наших квалифицированных исследователей. В них идет разработка принципиально нового для нас методологического направления, можно сказать обобщающей базы знаний, которая имеет информационное и информациологическое значение, актуализирует для научных изысканий важный когнитологический, библиографоведческий и культурологический пласт. Заметим, что такой подход труден для привычного российского мировосприятия, требует для своего достойного понимания недюжинной восприимчивости и интеллектуального таланта. Поэтому мы выступаем пока что потребителями готовых результатов в деле познания „Морфологии и этимологии информации”, „Ризомы инфосферы”, „Нестинарианы” и других, не пытаемся сделать свой дополнительный личный вклад и выступать в роли самостоятельного исследователя. Требует продолжения и развития наследие гениального русского ученого из нашей сферы Н. А. Рубакина. Например, библиопсихологическое „тестирование” читателей по специальному библиопсихологическому методу Н. А. Рубакина является первой в нашей сфере диагностической методикой. Она вполне дееспособна сейчас, позволяет индексировать читателей и книжные тексты, но требует трудозатрат и квалификации. Книга В. М. Беспалова „Психология чтения” дважды явилась лауреатом „Всероссийского конкурса на лучшую научную книгу”, ежегодно проводимого Фондом развития отечественного образования (Информация на сайте: http: //www.fondro-sochi.ru.), награждена медалью конкурса им. Д. С. Лихачева (Киев 2011 г.). Актуальность изучения чтения, в первую очередь психологии чтения, повышается в связи с появлением многих видов носителей информации и массированным распространением экранных форм передачи и считывания информации, в частности распространением Интернета. Объектом научного направления „Психология чтения” является зона пересечения психологии и информационной деятельности человека. В итоге образуется сложный предмет изучения, состоящий из трех базовых элементов: 1) автора – творца, составителя информации; 2) информационного сообщения, организованного и размещенного на материальном носителе в знаковой (закодированной) форме; 3) читателя как живого субъекта, способного к восприятию информационного сообщения. В структуру предмета входят взаимосвязи и взаимоотношения между названными тремя элементами. Рассмотрение таких взаимосвязей как раз и требует проникновения в сущность психологических закономерностей. Гармоничная и рациональная организация чтения обеспечивает информацией: широкий тематически-отраслевой и жанровый диапазон восприятия. Требуется присутствие в чтении, хотя бы и неравномерное, основных жанровотематических комплексов при наличии ядра чтения; отражения профессиональных или учебных запросов; любимых досуговых занятий и хобби; особых интересов, базирующихся на социально-демографических признаках (пол, возраст, образование, религия, семейное положение, национальность, владение языками и др.); всех потребностей. Для развития обслуживания читателей нужны отдельные глубокие целевые методики, например методика профессионального общения; методика быстрого чтения. Надо обучаться всем аспектам общения и межличностных отношений. Докапываться до настоящих поведенческих причин и правильно прогнозировать, что получится в дальнейшем. 182 Сейчас в большинстве стран мира наблюдается период гипертрофированного увлечения технотронным (технологическим) направлением прогресса, создается реальная угроза утрат в традиционном направлении – прогрессе через развитие личности человека, его задатков и способностей. Это приводит к распространению идеологии упрощения и сужения гуманитарных и гуманистических основ в жизни человека и общества, возможности информационной зависимости потребителей информации. Несмотря на эффективность и распространение компьютерных средств, необходимо осознавать, что развитие личных информационных способностей человека вовсе не исчерпано. Ярким примером этого является факт разработки методики скорочтения (быстрого; динамичного; рационального чтения). Освоение методики скорочтения предполагает резкое повышение производительности визуальной обработки информации человеком через наращивание скорости считывания и полноценности понимания. Это прежде всего необходимо работникам библиотечно-информационной сферы, педагогам, отраслевым специалистам и исследователям. В методике предполагается разложение процесса чтения на элементы и отработка тех из них, которые поддаются развитию. Развивающая деятельность охватывает: разрушение нерациональных привычек и формирование новых установок; тренировку внимания; развитие памяти; расширение поля зрения и выработку вертикального движения взгляда; развитие образного и логического мышления; подавление артикуляции; оптимизацию энергетических состояний читателей и управление эффектом психического заражения. Для каждого из перечисленных аспектов существуют теоретические обоснования и наборы практических тренировочных упражнений. Специальное диагностирование позволяет быстро выявить наиболее перспективные, а также наиболее нуждающиеся в корректировке читательские особенности конкретного человека. „Классическая” методика скорочтения, разработанная О. А. Кузнецовым и Л. Н. Хромовым, в основном стабильна, но сейчас продолжаются разработки по конкретным направлениям. Например, методика для подростков моложе 14 лет, учитывающая специфику менее жесткой связи символов I и II сигнальных систем. Практика сегодняшнего обслуживания читателей и рост инноваций. Проблемность тут порождается еще и тем фактом, надо его осознавать, что в одном учреждении под названием „Библиотека” на самом деле уживаются два разных и даже противоположных вида человеческой деятельности: 1) работа с информацией, почти все подвиды такой работы; 2) культурно-клубно-досуговая работа с населением. В разные исторические периоды и в разных типах библиотек их относительная роль присутствует в разных долях. Эти два вида деятельности противоположны, ибо базируются на активации разных полушарий мозга, но при этом охватывают человека в целом. Так сложилось исторически. Из-за этого периодически предпринимаются оправданные организационные преобразования для текущих усовершенствований, например, создание информационных органов (НТИ), культурно-спортивных комплексов (КСК), централизованных систем, Интеллект-центров, культурных центров. Таким образом, получается, что идет поиск главного – информационного обслуживания человека, читателя во всех его проявлениях. В этом отличие библиотечной профессии от большинства других профессий, в которых четкая специализация. А человек в целом – это, прежде всего, творчество. В Москве сейчас по статистике функционирует 1600 библиотек. Наблюдается сильная тенденция на изменение библиотечного обслуживания читателей в обслуживание населения посредством преобразования библиотек в „Интеллект-центры” и в „Культурные 183 (культурно-досуговые) центры”. Важное последствие – инновации в наборе библиотечных мероприятий. Это крупное дело. Крупные дела, к сожалению, в нашей жизни не происходят сами по себе. Они результат конкретных правильных действий или значительного труда способных людей. Инновационность в обслуживании в библиотеках. Общеизвестное направление – применение электронных и компьютерных возможностей. Виды мероприятий: компьютерные курсы; обучение пользованию Интернет пожилых людей и пенсионеров; разработка электронных путеводителей и „экскурсоводов”, предложения интерактивных и развивающих игр и приборов, участие в „квест – игре”, многое другое. Культурные центры порождают много новых методов обслуживания и видов мероприятий, развития детского творчества. Клубы по интересам, кружки, любительские объединения, курсы иностранных языков. Хорошо складываются: философский клуб; клуб любителей уфологии; объединение любителей поэзии. Согласно исследованиям, примерно 0,5% людей среди населения, следовательно, и среди читателей любой библиотеки, пишут рассказы или сочиняют стихи просто так, для себя, – их надо выявлять, знакомить и они с удовольствием подключаются к обмену творческими наработками, чего в обычной жизни, индивидуально, не делают из-за стеснительности или по иным подобным причинам. Получается надежный шаг в целях создания клуба по интересам. Почти беспроигрышное дело – объявление о создании женского клуба. Есть яркие примеры многогранной активной и долговременной деятельности таких объединений. Много новых видов мероприятий для детей, вплоть до праздника „день рождения в библиотеке”. Есть даже экзотические примеры. Применение работы с животными – игры, терапевтическое взаимодействие с подготовленной собакой для детей на территории библиотеки. Получается сеанс лечебной терапевтической игры. Вообще, чтобы человека обучить или воспитывать, самая эффективная форма – сеансы. Усиление и наращивание психологической составляющей в библиотечном обслуживании, в совокупной деятельности библиотек – прогрессивный и правильный шаг, соответствует современным веяниям повышения внимания к личности человека, творчества и эргономичности труда. Кабинеты психологической поддержки (психологической разгрузки, легкой психологической помощи и библиотерапии, зоны релаксации, рекреации…) при библиотеках необходимо обустраивать и увеличивать их количество. Несколько человек, работающих библиотечными психологами, проходили обучение у автора статьи на курсах при ЦГПБ им. Некрасова в 2010-2012 гг. Жаль, что пока таких отделов мало по количеству и их деятельность не рекламировалась в широких рекламных кампаниях. Население, читатели мало информированы о такой услуге библиотек. Краеведение. Важной тенденцией последних примерно пятнадцати лет является повсеместный, не только в Москве, но и в целом по стране рост неформального интереса к краеведческой тематике. Среди населения и культурных высокообразованных людей нарастают исследовательские и познавательные действия по изучению истории, географии местности проживания, родного края. Интерес к краеведению в большинстве случаев рождается сам собой, без предварительных инициатив от руководящих органов. Поскольку серии таких мероприятий оказываются успешными, то они быстро находят поддержку и помощь от местных администраций и учебных учреждений, далее проводятся в комплексных и все более мощных формах. Краеведение неотделимо от биографий конкретных людей – земляков, жизнеописаний конкретных личностей своего города, села. Один из ярких примеров – серия ежегодных научных краеведческих конференций, 184 проводимых в централизованной библиотечной системе г. Зубцова, Тверской области. Мероприятие названо „Беспаловские чтения”, в память о выдающемся ученом библиографе М. Н. Беспалове, уроженце Зубцова, выпускнике бывшего здешнего библиотечного техникума. Инициативная группа во главе с Ладожиной (Жаровой) Татьяной Николаевной (кандидат наук, автор нескольких книг), Е. Лебедевой (директор библиотеки г. Зубцов) выступает как организатор. Активнейшее участие принимают местные жители, ученики и учителя средней школы. Администрация района поддерживает мероприятие материальным вкладом и личным участием. Директор МУК ЦБС Евгения Лебедева отметила, что важные итоги этих встреч – достигнутые результаты в работе ее коллег по направлению краеведения, привлечение внимания читателей к истории родного края, роль библиотек в вопросе духовнонравственного воспитания подрастающего поколения, профориентация. Проведено уже десять таких ежегодных конференций. Список литературы 1. Беспалов, В. М. Психология чтения. – Москва : МГУКИ, 2014. – 182 с. 2. Беспалова, Э. К. История Российской библиографии : Учебник по курсу „Библиографоведение. Общий курс”. – Ч. 2. – Москва : МГУКИ, 2006. – 116 с. 3. Беспалова, Э. К. Формирование библиографической мысли в России до 60-х гг. ХIХ века. – Санкт-Петербург : Профессия, 2007. – 320 с. 4. Глазков, М. Н. Массовые библиотеки в контексте культурно-исторического пути России 1921-1941 гг. – Москва : МГУКИ, 2004. – 236 с. 5. Жарова, Т. Н. В памяти – на века : Зубцовский библиотечный техникум (1931-1958). – Зубцов, 2008. – 80 с. 6. Книга и чтение в жизни небольших городов : По материалам исследования чтения и читательских интересов. – Москва, 1973. – 326 с. 7. Куманова, А. В. Архитектоника информационного пространства : Идеальный план (Онтологическое исследование). – Шумен : Аксиос, 2005. – 38 с. : 5 сх. – Именной индекс. 8. Куманова, А. В. Введение в гуманитарную библиографию [CD-ROM] : Библиографоведч. исслед. : Курс лекций по общему библиографоведению : [Ч. I-II] / Гос. высш. инст. библиотековедения и информ. технологий (Болгария), Санкт-Петерб. гос. унив. культуры и искусств (Россия). – Новoe изд. – София : Гутенберг, 2007. – [1358 с.] (42,1 MB). 9. Куманова, А. В. Нестинариана : Историография : Систематизиран анотиран библиографски указател. Фотомонография : Учебно пособие по дисциплината „Нестинарство: Информационни кодове на културното наследство”. – София : За буквите – О писменехь, 2012. – I-CXLII ; 11-358 p. : 36 ил. 10. Куманова, А. В. Ризома на инфосферата : Морфология на библиографията : Генезис на световната универсална библиография : Теория на библиогр. форма : Учебник по общо библиографознание. – София : За буквите – О писменехь, 2012. – 1-442, І-CCCLІІ, 443-534 с. : 350 ил., 59 сх., 22 репрод. – (Факлоносци ; ІV). – Списък на цит. лит.: 1440 номер. назв. 11. Орлова, Е. М. Влияние музыки на человека в творчестве В. М. Бехтерева : Становление музыкальной психологии. – Москва : Перо, 2015. – 239 с. 12. Рубакин, Н. А. Психология читателя и книги. – 2. изд. – Москва : Книга, 1977. – 264 с. 13. Юзвишин, И. И. Основы информациологии : Учебник. – 2. изд. – Москва : Высшая школа, 2000. – 516 с. ІІІ 7 185 THE HISTORY OF INFORMATION MANAGEMENT IN RUSSIAN LIBRARY EDUCATION Valentina Brezhneva Ruggero Gilyarevsky The Information Management discipline is new, developing, and ambiguously interpreted. It has not yet been formed with the purpose of creating a teaching discipline with a generally accepted content. An analysis of about ten manuals and two dozen of programs for the five years from 2004 to 2009 published in Russia shows a large range and wide coverage of themes (Gilyarevsky 2009 205-288). Starting with the basic Russian manual by A.V. Kostrov (2004), in which eight of ten chapters are completely or partially devoted to technological problems, it is just these themes that have been prevalent in most of the manuals and information management programs. In last five years there are published hundreds of manuals in information management with the same preference of IT technologies. It has even been supposed that many issues in this discipline came not only and even not so much from theories of management as from the baggage accumulated for the past century by informatics as a science of information and technology for analyzing and synthesizing information resources and their flows. Unfortunately, many adepts of this discipline are sincerely sure that it only owes its origin to the computer and electronic information technologies. The trend towards ignoring the significance of scientific informatics for the development of information management still persists. This is indicated by a large serious book in a series of manuals for the Master of Business Administration program, which was written by professors and teachers of the G. V. Plekhanov Russian Economic Academy and is worthy of attention as a new service approach to the teaching literature in this field. The authors of the manual, which was issued in 2012, confirm the long established opinion that this teaching discipline does not have a generally accepted content and structure as before: „A short analysis of the state of the problem shows that there is no common view on the content of this concept. Russian publications present two approaches. The first one suggests considering information management as an instrument for management of an information system from the standpoint of the formation of the information technology and infrastructure of a company. The second one is wider and covers management of not only a company’s information system itself but also the company’s processes that use information as a resource” (Kisilev 2012, 7). There is no doubt that information management and progress of national economies 186 would not be so successful without these technologies. However, without the discoveries of regularities in the fields of scientific and social informatics this progress would also be impossible. So we describe the history of information science and technology teaching in Sanct-Petersburg State University of Culture and Arts (formerly Leningrad State Institute for Librarianship) while it was the first in Russian high education that began to teach information disciplines. A professional training for special libraries in our University began already at the end of 50th last century. The laboratory of appropriate sources study has been created, methodical manuals for students were developed, and the industrial practice in special libraries was adjusted. The base of a professional training to special libraries - scientific and technological, agricultural, medical has been incorporated. The accepting of students at night school division of special libraries has been declared in 1959. Already retraining of the persons having higher education began in the first years of new specialization. Many of them had the experience of practical job in information services and city special libraries. The independent department which has received the name „faculty of the scientific information” was allocated in 1967 from the structure of the technical literature department. Thirty students have been admitted to the new created branch of agricultural libraries in 1971. In 1972 the division of special libraries has consolidated branches of technical and agricultural libraries. A professional training begins for medical libraries in 1974. Such was the difficult way of a professional training for special libraries in the University. The end of the sixties till middle of the eighties was very favorable period for development of a new direction of a professional training in the last century. We all were under a charm of cybernetics and genetics, assigned the big hopes for scientific and technical revolution. Professional communications with foreign colleagues have amplified, their publications became accessible, and the opportunity of personal contact has appeared during training and other scientific actions at the governmental level. The interrelation between scientific progress and information systems development has been precisely realized. „The recent years have brought an understanding of the fact that the discovery of essential regularities, which is the objective and base of any scientific discipline, is only possible if the study object of this discipline is not confined to scientific-information work but is extended to the whole multitude of interrelated processes of scientific communication. Also, it has become clear that a more thorough study must be made of the structure and general properties of scientific information, which constitutes the main content of these processes” (Mikhailov 1976, 136). We should like to say on this point that scientific disciplines arise, not from logical constructs of their necessity but from actual prerequisites, which are in evidence in particular case of information management. Generally, a system of scientific disciplines does not evolve in keeping with a hierarchy of possible study objects. Therefore, it is equally wright to regard information management as a part of information science and to consider it a new direction of the last. Achievements of this period were based on types of library in training courses. So, the courses on information service, bibliographic resources, and a number of others, were oriented to the students that will work in public, research, technical or children libraries. These training courses were specified for information needs of different types of readers. It is important to note the tendency to the organization of educational process on the basis of scientific researches in the field. The social and economic transformations which have begun in our country from the end of 80th last century have made changes to the system of a professional training for special libraries. These libraries and scientific and technical information centers have been reduced or disappeared in the beginning of 90th as the institutions which are not giving direct economic 187 feedback. The department created in 1962 as Technical Literature Department of our institute (university now) repeatedly changed the name (Chair of Branch Bibliographies; Chair of Library and Bibliographic Information Service, Chair of Scientific and Technical Information), that reflected the changes occurring in a national economy and in development of information sphere. Since 2004 the chair has received the name of information management. The main role in becoming information management as directions of scientific and practical activities belongs to Professor V.A. Minkina (1941-2004) getting this chair at 1992-2004. She wrote (Minkina 2002, 46): „Professional communications are researched in scientometrics. Information management uses results on how information activity affects experts‘ creative productivity and influences scientists‘ behavior in distributing new knowledge and setting ethical standards for professional activity, as well as the complementary features of formal and informal communication channels. The establishment of this new line in social control on the one hand has been dictated by time limitations, while on the other, it supports advances in many areas. However, the productive use of these advances requires one to understand the targets and tasks of information management. Such understanding enables one to link together a variety of views, whose connections are not always obvious.” Professor V. A. Minkina proposed the following major sections that would be included in the course on „Information Management” as a professional taught discipline under specialty „Applied Informatics”: Social control and information system theory as the theoretical basis of information management; The information infrastructure in an organization; Information, necessary for an organization to operate; Managing the setting up, use, and upgrading of the information system in an organization; Defining and implementing an organization‘s communication policy; Organizational culture as the basis of communication policy; Internal communication policy: setting up a system for information exchange within a firm; Information support to the organization‘s activities; Purposes and directions of external communication policy; Advertisements and PR activity as components of an external communication policy; Information support to commercial collaboration; Communicative audit. In 2004, our division has begun to graduate students as information resources managers within the framework of new state standard functional specialization „Information Management”. Complex vision of a professional knowledge and skills of the qualification Manager of Information Resources is described in the Directory (2007). The University activity directed on renewal of a professional training has been focused on information support of research and industrial activities. Fifty years of experience in the professional training for special libraries and information services were the basis for this purpose. National economy had a task to follow the innovative way of development. This task was directly connected to establishing a new training discipline – the information management. It is obvious, that a necessary condition to follow an innovative way of development is the professional information support which is carried out at all stages of life cycle of an innovative product. The strategic, tactical and operative decisions providing innovative development of the modern enterprise directly depend on the authentic and duly information. The initiative of our University has been maintained by professional community. The 188 Methodical Association of Russian Higher Education in the Field of Culture and Arts has authorized some official documents: bachelor degree program Management of Library and Information Resources of Innovative Development of Scientific and Technical Activity, master’s degree program Information Management in Library Sphere: the Theory and Methodology. It is important to note that there is no uniform understanding of an essence of the term Information Management even in the environment of the experts professionally engaged in this activity. Fast development of information technologies has led to overestimation of their importance in an information supply of business successfulness. The publications considering information management as IT-management prevail in a professional literature. There are used alternative terms such as Knowledge Management, Information Analytical Activity, Information Service, Information Supply, Information Support, though in the professional literature there are done attempts of search of their distinctions. The analysis of the literature domestic and international led us to a conclusion, that the listed above kinds of activity is formulated as increase of competitiveness of a business. Use of the generalizing term Information Management is the best solution. It corresponds with the definition offered in Russian State Standard, on which information management is formulated as the organized management of the enterprise business with the help of all kinds of information available both at the enterprise, and behind its limits. Developing this approach, it is possible to note, that the purpose of information management is to increase of competitiveness of the enterprise by formation of system of the information management providing experts by the information, necessary for them for realization of the functional duties. One cannot but also mention the changes that have taken place in formulating the goals of information management in English language dictionaries. Wikipedia (2013), for example, defines it as „collection and management of information from one or a large number of sources and transmission of this information to one or a greater number of receivers. They sometimes involve those who are interested in this information, or have the right to use it. Information management means information ordering, accounting, processing, assessment, management of the planning, structure, and organization of information activity, its accounting with the purpose of achieving the goals of a client and using corporate functions when delivering information. In short, information management involves the organization, search, and acquisition of information and the need to ensure its security and support. It is closely related to the data management practice and intersects with it”. The Business Vocabulary (2013) gives the following definition: „Information management is the application of management methods to the collection of information and its dissemination inside and outside an organization as well as its processing with the purpose of making quick and efficient decisions”. The information management concepts developed in the USA by the Carnegie Mellon University are also aimed at creating the methods for processing and transforming information for the purposes of decision making. They are based on the behaviorist theory of administrative management. J. March (1891) and H. Simon, who are classics of this field, believe that any organization must be considered as a corporate system with a high level of information processing and wide range of needs during decision making at different levels. In other words, their opinion is that any worker of an organization must be an information manager at his site of work. Consequently, they reject the classical model of economic priorities in decision making in favor of administrative priorities. Meanwhile, each worker must analyze information within the limits of his responsibility for decision making. There are also critical views on this opinion that are due to organizational reasons. First (Hedberg 1981), it is impossible to get access to all of the information that is significant to make some decision, to collect, process, and assess it at a reasonable cost, taking necessary time expenses and efforts into account. Second (Mullins 189 1993), organizational rules and procedures can exclude the opportunities of making the most appropriate decision. The basic criticism against the principles of a bureaucratic method for choosing an optimal decision is aimed at liberating information management from the interests of an organizational structure or institutional rules and procedures. In the opinion of the followers of the Carnegie Mellon School, information management, i.e., the capability of an organization to process information correctly underlies the organizational and management competence of this organization. Consequently, the strategies during designing an organization must be aimed at improving information processing potential. J. Galbraith (1977) defined the basic strategies in designing the activity of an organization in two categories: the augmentation of capacities for information conversion and reduction of the need for information processing. In one of these strategies, he recommends a higher attention to the environment of an organization, creation of a resource reserve, autonomic tasks and „side” relationships, as well as investments in “vertical” information systems. In the opinion of J. Galbraith (1977), instead of adapting to the changing conditions of the environment, an organization can try to change this environment itself via cooperation with other organizations in both vertical and horizontal hierarchic relationships in information use. One more strategy can be to create a reserve of information resources that is aimed at decreasing the load related to the need to obtain and process information sources. The choice of this strategy is an alternative to other strategies and depends on their cost. One more method for reducing the volume of information processing is to create autonomic tasks. In this case, processing does not require all organization resources, but only those needed to perform an autonomic task. A side relationship in information processing changes the hierarchy of making management decisions; they are displaced to the lower levels of the hierarchy, which minimizes the amounts of information needed for this. This goal is also served by investments in vertical information systems. Instead of processing information through the existing channels in the entire hierarchy of an organization, it is possible to establish the systems through which an information flow for specific tasks can be directed according to their logic, rather than the hierarchic logic of the organization. We have seen the last issues of the International Journal of Information Management, published by Elsevier since 1980 and positioned as „a reviewed journal that gives readers the best analytics and most important discussions on this developing field of science”, which has an impact factor of 1.832. Even this review of the opinions of specialists in articles from the authoritative international journal, which is by no means comprehensive, and the comparison of domestic manuals and programs that we have performed speak for a large range of opinions on the content of information management. The publishers of the journal believe that information management has weakened the attention to information collection, storage, and dissemination for the last three decades and directed studies to the trends of the change in the behavior of users (individual and collective), which lead to transforming information into knowledge that is needed for the survival and development of organizations. This is also proven by analyzing the content of the journal, whose articles have been accessible on the Internet since 1986. The journal covers the spheres of business, administrative management, health protection, and education as before, but takes a weak interest in themes such as knowledge management, intellectual business, philosophical and methodological approaches to studies in information management, which are new aspects in comprehending the practice of professionals. Some opinions on the essence and modern tasks of information management are advanced by British professors (Grant 2010) who teach this discipline. They state that a common idea of information management has not yet been formed, although 4 decades have passed since 190 the moment of its origin as a teaching discipline. Interviewing more than 300 members of the Academy for Information Systems of the United Kingdom enabled the authors (Grant 2010) to receive about 100 answers. Then they interviewed 12 professors from two universities. Most of the interrogated specialists are sure that information management arose together with the introduction of computers to the tasks of managing production collectives and that technological aspects are prevalent in its content, forgetting about the fact that information management appeared much earlier (for example, during the design of the Egyptian pyramids or when the military cabinet of Napoleon planned to invade Russia). The results of the survey (Grant 2010) show that the structure of taught subjects on information management does not meet the requirements of employees, namely: theoretical disciplines (knowledge management), general management (management of an organization), technological applications (management of automatic systems), methods of studies, and other aspects of information management cover 52, 18, 17, 7, and 6% of subjects, respectively. In the opinion of the participants in the survey (35% of the researchers, 12% of the people who combine scientific work with teaching, 16% of the teachers, 10% of the administrators, and 27% of the people who combine all the mentioned types of work), teaching of information management cannot be limited by the classical forms of higher education (lectures, seminars, and computer practice). Since information management plays an important role in the business and social life in our time, teaching must include such forms as scientific consultations, partnership in knowledge transmission, and participation in projects and public actions. The researchers have come to the conclusion that the ratio between the management, information, and technological constituents of teaching this discipline must be balanced and reflect the modern demands of industry and economy for information management. In addition to knowing and understanding all these constituents, managers must have skills in strategic and conceptual thinking. The efforts of teachers must be aimed at this independently of the content and forms of teaching this discipline. An Australian researcher (Middleton 2007) who used the examples of the test assessment of a user service in his project for establishing the structure of information management noted almost 10 years ago that information management was believed by B. Vickery (2007) to be as important a discipline of the information profession as information systems are. Even earlier J. Rowley (2007) had defined information management as a discipline that studies how the principles of information science are applied in practice. She differentiated four levels of information processing in this study: the environment (society in general as an information developer), the contextual level (organizations, where information managers play this strategic role), the system level (at which information is processed by systems, and managers act as system analysts), and the search level (at which information managers fix information sources, design databases and a user interface). This framework construction has been laid as a foundation of studying the activity of scientific and technical information services as examples of information management. The research by J. Rowley (2007) revealed the changes at these levels during the years that have passed since the time they were defined. The difference between the first two levels has been smoothed out, since information management has been accepted everywhere and this turned them into a common administrative level of making strategic decisions. The system and search levels of information processing have actually acquired the values of the analytical and operation levels: information systems have been focused on the service of group information needs, and operations of information searching have been aimed at assessing and improving these systems and the principals of raising the efficiency of databases and repositories, including the determination of added value of processed information thanks to the identification of documents, their indexing, lexical control, translation from one language into another, and similar procedures. Consequently, a trend towards enlarging the field of information management is observed. One 191 of the articles published in the International Journal of Information Management considers the further development of information management, opposing inefficiency and waste (Hicks 2007). The need to include information assessment into the sphere of information management is placed in the forefront. The concept of information value is expanded by assessing the parameters of its processing and delivery to a consumer by free distribution, mutual exchange, and cooperation. The efficiency of providing an information service primarily to industrial enterprises can consist in analyzing and removing unnecessary operations during the organization, visualization, and presentation of information. This is due to overly detailed classification, excess text in the presence of clear images, and a large number of displays while turning to them rarely. In contrast to the general principles of efficiency and the struggle against immoderation developed by managers in the management of industrial enterprises, information management is forced to develop these principles for each separate stage: the choice of information sources, their processing with consideration for the properties of industrial processes and potential for integrating infrastructure, assessing the efficiency of information systems, etc. An investigation (Hicks 2007) was carried out at 18 industrial enterprises that revealed a large number of inefficient expenses by their information services. The conclusion that information management considers almost all sections of informatics as a science of information from its standpoints was one of the important results of this investigation. Finally, the last of the articles we have selected in order to elucidate the foreign views on the content of information management directly talks about the concept of dominance of information in this discipline (Kooper 2011). Despite the fact that the overwhelming majority of specialists in this field think that basic role in it is played by information technologies, the authors (professors of the Amsterdam University) convincingly prove that this is not the case. In their opinion, the top role of information is that it serves as a important connecting link between business and technology; it has value for business independently of technologies and is an imperceptible property because of the interpretation of data in contrast to data and technologies. Relevant information is believed by the authors to be most often extracted from external sources in for mats that differ from internal databases, which information technologies deal with. As a consequence, the application of information and not only its creation are gaining importance. The concept of dominance of information implies growth in attention to its searching, collection, processing, and use, which enables the latter to be performed more efficient. Information technologies that played an important role during the origin of information management occur with growing restrictions. They are aimed at managing resources, ensuring their security and provide insignificant help in such fields as innovations, creativity, and experimentation, which are of large value for entrepreneur ship. The authors of (Kooper 2011) emphasized that information is not material and its value is situational and manifests itself in the process of communication and interaction between people, their groups and organizations. They advance four concepts that state that the dominance of information in information management will result in creating its added value for economy and business. The first of these concepts asserts that it leads to the balance of interests of all the participants in interactions: creators of information, its consumers, and those who apply it in practice. This concept emphasizes that it is more important to exchange opinions (sense) than to possess data. The second concept assigns the level of relevance of information to the tasks of a final user, which is acceptable for all the participants in an interaction; the third one states that the value of information for its specific application depends on the environment (economy, policy, financial situation, and social conditions). Lastly, the fourth concept states that the dominance of information is lies in allowance for inevitable restrictions (legal, economic, or ethic). In addition, 192 the fourth concept plans to expand the dominance of the information constituent to related disciplines, such as information behavior and knowledge management. The authors emphasize that the dominance of data should not be confused with the dominance of information. The former is focused on the processing of data, and the latter is aimed at the inter action of senses. Consequently, even this review of the opinions of specialists in articles from the authoritative international journals, which is by no means comprehensive, and the comparison of domestic manuals and programs that we have performed (Gilyarevsky 2009, 205-288) speak for a large range of opinions on the content of information management. Meanwhile, we can assert that all these publications trace the trend towards the priority of the content and comprehension of the instrumental role played by technique and technology, which is common for all information sciences. There is no reason to change our conviction that the scientific discipline information management can be considered as a logical union of three equal sections: management of an enterprise or organization by information impact, management of knowledge, and management of information technologies with the common purpose of increasing the efficiency of the economy and business. Surely, scientific and teaching disciplines cannot and must not completely coincide in their content. The content of a teaching discipline depends on the profile of a university, faculty, curriculum, and its programs. Some sections of information management can be included into programs of other disciplines. However, teaching disciplines must be based on the content of a scientific discipline, in which three constituents all have equal weight and must be developed simultaneously because they are bound by a common internal logic. The famous article by V. I. Lenin „Three Sources and Three Constituents of Marxism” is remembered. Surely, there were more sources, but three is the customary magical figure. We perceive a three dimensional world, our logic has three elements (yes, no, and I do not know), and even God is a Trinity. So, information management also has three sources and three constituents. This is the development of scientific informatics rather than a business fashion. V. A. Minkina (1941–2004), who renamed her department of scientific and technical information as the information management department, was a wise woman. She correctly revealed the „trend” of the development of informatics and other information sciences. Information management develops the ideas, principles, methods, and instruments of informatics in the interests of the economy and business. Returning to our risky technology, we can assert that the first source of information management is the awareness of business participants that their workers are not simply functions, but are the intellectual capital of a company, which needs development, management, and improvement itself. The second source is to realize that business must be managed from the information standpoint, i.e., attention must be paid not only to internal information, but also to input and output information. This is a vast space that is studied not only by informatics, but also by the entire sphere of humanities (particularly, library science, bibliography science, bibliology and documentation science, as well as journalism, science of communications, public relations, and the science of advertisement). Lastly, the third source (the only one that is on the surface and is recognized by everybody) is to develop information technology, without which, as everybody understands, business cannot be competitive. This is what gives birth to the three constituents: information management of personnel, knowledge, and information technology. Meanwhile, we can assert that all these publications trace the trend towards the priority of the content and comprehension of the instrumental role played by technique and technology, which is common for all information sciences. There is no reason to change our conviction that the scientific discipline information management can be considered as a logical union of three equal sections: management of an enterprise or organization by information impact, management 193 of knowledge, and management of information technologies with the common purpose of increasing the efficiency of the economy and business. Surely, scientific and teaching disciplines cannot and must not completely coincide in their content. The content of a teaching discipline depends on the profile of a university, faculty, curriculum, and its programs. Some sections of information management can be included into programs of other disciplines. However, teaching disciplines must be based on the content of a scientific discipline, in which three constituents all have equal weight and must be developed simultaneously because they are bound by a common internal logic. References Brezhneva, V. V., Y. V. Babushkina, T. P. Uvarova. Information Management in Library Education : Problems of Formation and Development of Information Management in Professional Education of Students of the Leningrad State Institute of Culture of Nadezhda K. Krupskaya – the Saint-Petersburg State University of Culture and Arts. // Vestnik SPbGUKI : Pedagogics of the Higher School (St. Petersburg), 2013, 2(15), p. 138-144. – In Russian. Brezhneva, V. V., R. S. Gilyarevsky. On the Content of the Research and Scientific Field of Information Management. // Scientific and Technical Information Processing, 2013, 40(4), p. 185-189. Business Vocabulary. // <www.businessvoc.ru>. – 05.06.2013. – 3 p. Directory. // Directory of the Information Worker / Ed. by R. S. Gilyarevsky, V. A. Minkina. – SanctPetersburg : Profession, 2007. – In Russian. Galbraith, J. R. Organization Design. – New York : Addison Wesley, 1977. Gilyarevsky, R. S. Information Management : Data Support, Knowledge and Technology Management. – St. Petersburg, Profession, 2009. – In Russian. Grant K., R. Hackney, D. Edgar. Informing UK information management pedagogic practice : The nature of contemporary higher education culture. // International Journal of Information Management, 2010, Vol. 30, p. 152-161. Hedberg, B. How organizations learn and unlearn. // Handbook of Organizational Design / Ed. by P. C. Nystrom, W. H. Starbuck. – Oxford : Univ., 1981. Hicks, B. Lean information management : Understanding and eliminating waste. // International Journal of Information Management, 2007, Vol. 27, p. 233-249. Information management. // Wikipedia. <http://en.wikipedia.org/wiki/>. – 05.06.2013. – 5 p. Kisilev, A., V. Bondarenko, N. M. Abdikeev. Information Management : An Handbook / Ed. by N. M. Abdikeev. – Moscow : INFRA, 2012. – In Russian. Kooper, M. N., R. Maes, L. Roos . On the governance of information : Introducing a new concept of governance to support the management of information. // International Journal of Information Management, 2011, Vol. 31, p. 195-200. Kostrov, A. V. Foundations of Information Management : A Manuel. – Moscow : Finance and Statistics, 2004. – In Russian. March, J. G., H. A. Simon. Organizations. – 2. ed. – Oxford : Blackwell, 1993. Middleton, M. A framework for information management: Using case studies to test application. // International Journal of Information Management, 2007, Vol. 27, p. 9-21. Mikhailov, A. I., R. S. Gilyarevsky. Informatics and Librarianship : Common Trends and Future. // Knowledge and Development : Reshaping Library and Information Services for the World of Tomorrow : A Festschrift for Björn Tell / Ed. by S. Schwarz, U. Willers. – Stockholm : Royal Institute of Technology Library, 1978, p. 152-161. Minkina, V. A. Data Support to Information Management. // Scientific and Technical Information Processing, 2002, 29(2), p. 42-47. Mullins, L. J. Management and Organizational Behaviors. – 3. ed. – London : Pitman, 1993. 194 Rowley, J. Towards a framework for information management. // International Journal of Information Management, 1998, Vol. 18, p. 359-369. Vickery, B. C., A. Vickery. Information Science in Theory and Practice. – 3. ed. – London : Saur, 2007. ІІІ 8 195 БАЛАНСИРАНА СИСТЕМА ОТ ПОКАЗАТЕЛИ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ – ГЪВКАВ ИНСТРУМЕНТ ЗА ИЗМЕРВАНЕ НА ЕФЕКТИВНОСТ НА ДОКТОРАНТСКОТО ОБУЧЕНИЕ Цветелина Варадинова УВОД Динамичното развитие на информационните технологии и съвременната информационна среда са определящи за развитието на образователните институции, каквато по своята същност е и Докторантското училище при УниБИТ. Тези тенденции налагат постоянно да се изследват, намират и внедряват нови методи с иновативен характер и форми на обучение. В този контекст, трябва да се интерпретира и темата за създаването на унифицирана система от показатели за ефективност и стратегическа карта на обучението на докторанти. Стратегическото управление е логичен, систематичен и обективен начин да се прилагат големи или радикални решения в Докторантското училище или всяка друга организация. Този вид управление се стреми да използва както качествена, така и количествена информация при вземането на ефективни решения при несигурни обстоятелства и условия. Процесът на стратегическо управление се състои от три основни елемента [12]: 1) Стратегически анализ; 2) Стратегически избор; 3) Стратегическо сътрудничество. Самата стратегия на организацията разкрива, нейното виждане как и по какъв начин тя би могла и възнамерява да създаде устойчива/дългосрочна стойност за своите заинтересовани страни. Стратегическото планиране се реализира посредством стратегическа карта. Тя един от най-мощните инструменти при осъществяването и реализирането на заложените в Докторантското училище мисия и визия. Тя е своеобразен описателен модел на организационната стратегия, синтезиран в рамките на четирите аспекта на Балансираната система от показатели за ефективност: финансов, потребителски, процесен и иновационен (развитие и обучение). От своя страна балансираната система от показатели за ефективност са иновативен подход за измерване на показатели. Тя представлява комплексна програма за промяна, посредством която е възможно да се „изменя практически всеки аспект на организацията” [13], базирана на вече споменатите четири перспективи. 196 BSс КАТО СИСТЕМА ЗА ИЗМЕРВАНЕ BSс обхваща стратегическите цели на организацията и дава възможност за прилагане на набор от индикатори, които позволяват оценяването на ефективността. Успехът на организацията се измерва в споменатите вече четири перспективи: финансова, клиентска, бизнес процеси, обучение и растеж. Целите на тези направления са взаимосвързани една с друга чрез причинно-следствени връзки. Структурата на тези връзки определя базата, на която се създават стратегическите карти. От тук следва, че стратегическите карти помагат на организацията да се фокусира върху целите и задачите и най-вече върху това как и за кого ще се създава стойност. Или с други думи BSC превръща целите на стратегическата карта в показатели и конкретни задачи. Стратегическата карта описва логиката на стратегията, като ясно показва целите на жизненоважните вътрешни процеси, които създават стойност, и определя нематериалните активи, необходими за тяхното поддържане. Най-общо бихме могли да обобщим, че BSc е инструмент, който довежда стратегията на организацията до знанието на всички нейни служители посредством интегриран набор от финансови и нефинансови показатели за измерване. • BSc представя общото виждане за бъдещето на организацията и създава взаимно разбиране на нейния подход. • BSc създава цялостен модел на стратегията на организацията, която позволява на всеки един служител да осъзнае своето участие в общото дело. Без такова представяне отделните служители и звена на организацията могат да оптимизират своята ефективност, но не и да съдействат за постигане на общите стратегически задачи. • BSc съсредоточава усилията за промяна. Ако са избрани правилните цели и методи за измерване, успехът на стратегията е гарантиран, ако ли не – инвестициите и инициативите ще бъдат загубени. Балансираната система от показатели за ефективност се използва за: - изясняване и постигане на консенсус за визията и стратегическите перспективи; - комуникиране и свързване на стратегическите цели и измерванията в организацията; - изравняване на личните и груповите цели с организационната мисия и визия; - планиране, целеполагане и изравняване на стратегическите инициативи; - провеждане на периодични стратегически прегледи; - получаване на обратна връзка и подобряване на стратегията. Балансираната система от показатели за ефективност е инструмент за информационен мениджмънт който осигурява преход от стратегическите цели към кохерентно множество от метрики за измерване на изпълнението. Те дават информация за: - състоянието на критичните за успеха на инициативите фактори, т.е. дали Докторантското училище се движи към избраната визия; - ключовите индикатори на изпълнението, т.е. дали учебните процеси са в синхрон с критичните за успеха фактори; - съответствието между зададеното от показателите за ефективност организационно поведение и реалното, т.е. дали управлението осигурява наблюдаемост и управляемост на учебните процеси и организацията като цяло; - състоянието на неосезаемите активи на Докторантското училище. ИНДИКАТОРИ ЗА ЕФЕКТИВНОСТ НА ДОКТОРАНТСКОТО ОБУЧЕНИЕ Основния въпрос, който си задават всички преподаватели и докторанти е: какво да се измерва и как да се използват получените данни за да се получи пълна, точна и достоверна оценка на ефективността на обучението в докторантура? Финансовите измервания са основа за отчетност и сравнения. Те са: печалба, 197 възвращаемост на инвестициите, ръст на приетите за обучение, добавена стойност и паричен поток (оборот на парите). Те характеризират икономическото състояние на учебните процеси, но не позволяват да се оценят редица критични за успеха на докторантурата фактори. Финансовите метрики: - дават информация за състоянието, но не за траекторията на процесите; - фаворизират лесно измеримите / изчислимите индикатори; - водят до подценяване на неосезаемите активи, такива като иновации, квалификация на академичния състав, удовлетворение на докторантите и т.н. Общият извод е, че техните възможности за оценка са ограничени и не дават обща оценка на организационното съвършенство. Тези индикатори са: традиционни, нямат прогнозираща мощ, възнаграждават моментни поведения, фокусирани върху входа, не отчитат промените, отразяват функции, а не взаимодействия, не отчитат неосезаемите ресурси. Прилагането на разработена стратегическа карта в Докторантско училище оптимизира работните процеси и повиши качеството на образование и удовлетвореността от страна не само на докторантите, които се обучават в различни научни области, но и на академичния състав, който обучава. Измерването и управлението на влиянието на академичната среда в Докторантското училище, както и на процесите по четирите направления върху удовлетвореността на докторантите и академичния състав, посредством стратегическа карта и балансирана система от показатели за ефективност, е мощен инструмент за получаване на нови стойности и качествено нови резултати при обучението на докторанти. Балансираната система от показатели от ефективност превежда стратегията на Докторантските училища в комплексна система от индикатори, които формират координатната система на мениджмънта / управлението. Балансът е между външните метрики (интересите на инвеститорите) и вътрешните (на процесите, иновациите и ръста). Те са балансирани между миналите усилия и бъдещите изпълнения. Стратегическата карта обединява обективните, лесно измерими резултати на изхода със субективните, субективно оценими неосезаеми активи. Използвани и цитирани източници 1. Димитрова, В. Стратегическо управление на висшето образование в условията на глобализация : [Дис., защитена в ЮЗУ – Благоевград], 2011. 2. Варадинова, Ц. Стратегическо планиране в докторантското училище чрез балансирана система от показатели. // Втора научна конференция „Съвременни стратегии и иновации в управление на знанието”, 2-4 ноем. 2015 г. 3. Каплан, Р. и др. Стратегически карти : Да превърнем нематериалните активи в осезаеми резултати / Р. Каплан, Д. Нортън. – София : Класика и стил, 2006. 4. Каплан, Р. и др. Балансирана система от показатели – как да превърнем стратегията в действие / Р. Каплан, Д. Нортън. – София : Класика и стил, 2005. 5. Ковачев, А. Преструктуриране – продуктивност – устойчиво развитие на икономиката. // Икономически алтернативи, 2006, N 3. 6. Кузманова, М. Балансиранта карта за оценка на резултатите – гъвкав инструмент за стимулиране на промените в организацията. // Икономически алтернативи, 2007, N 6. 7. Митев, Н. Съвременни форми на организация на обучението на докторанти. // Единадесета национална научна конференция с международно участие на тема „Обществото на знанието и хуманизмът на ХХІ век”, посветена на Деня на народните будители – 1 ноември 2013 г. 8. Петков, Г. и др. Оценка на ефективността на обучението в „Докторантско училище” в университетски структури : Методика за оценка на удовлетвореността на обучаемите / Г. Петков, Ц. Семерджиев. – София, 2013. 198 9. Сариев, И. Шест стъпки към устойчива ефективност. – София : Класика и стил, 2008. 10. Създаване и развитие на докторантски училища в световни университетски структури / С. Денчев и др. – София : УниБИТ, 2013. 11. Халалчев, П. Балансирана система от показатели. – София : БАН, 2010. 12. Tsiakkiros, A., P. Pashiardis. Strategic planning and education: the case of Cyprus. // International Journal of Educational Management, 2002, Vol. 16, N 1, p. 6-17. 13. Ковачев, А. Преструктуриране – продуктивност – устойчиво развитие на икономиката. // Икономически алтернативи, 2006, N 3. ІІІ 9 199 КЪМ ПРОБЛЕМА ЗА АНТОЛОГИЗМА В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА (1910-2015) (Историографски дискурс) Николай Василев По правило българските антологии са обвързани импликативно във времето и пространството. Импликацията (→ – ако…, то…) имплантира съдбовна предопределеност в раждането и живота на отделните творби. Тук творчеството на българските писатели и книжовници може да бъде представено като низ от зависещи една от друга художествени пропорции, които не могат да бъдат мислени като независими художествени ядра. Навсякъде трябва да се търси логиката на съподчиненото единство. Защото всяко заглавие съдържа подстъпа към следващото, а следващото, в своя биобиблиографски „залез”, вече е структурирало „изгрева” на по-следващото… Създателите на антологии творят своеобразни литературни епистемии (от гр. еρμηνεία – обяснение, напътствие, описание), които узаконяват присъствието на автори, заглавия и литературни направления, ипостасно вплетени в зографисания свод на българското изящно слово... I. 38 АНТОЛОГИЧНИ СБОРНИКА (теми, мотиви, сюжетика, внушения) Ето няколко нарочно избрани отсечки, съхранени от историческата памет на българското литературно време, които изясняват литературни колизии, втъкани както в своеобразни моментални снимки, така и в продуктивни рецепции на небългарски художествени образци, които възпитават поколения българи от началото на XX в. досега (1910-2009). I.1. Целта на съставителите на „НАШАТА ПОЕЗИЯ ОТ ВАЗОВА НАСАМ” (1910) [1] е да представи в сравнително изчерпателен ред хронологията на българската поезия, създавана от времето на Иван Вазов, Константин Виличков и Стоян Михайловски до началото на българския модернизъм. Включването на такива автори като Пейо Яворов, Минко Неволин, Емануил п. Димитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Константин Константинов и др. демонстрира желанието на съставителите да обхванат българската рецепция на западноевропейския модернизъм от края на XIX до началото на XX век (Шарл 200 Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарн, Жан Мореас...). I.2. Съставителят на „БЪЛГАРСКИ ПОЕТИ. 1876-1922” (1922) [2] представя в сравнително изчерпателен ред хронологията на българската поезия от края на Българското национално възраждане до началото на българския сивмолизъм. Тук включването на Христо Ботев е симптоматично. Очевидно Христо Цанков-Дерижан търси не просто образците на българската рецепция на западноевропейския модернизъм от края на XIX до началото на XX век (Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо...), но и генеалогията на онова, което е породило тази рецепция – отворените универсални естетически и художествени модели на националния поетичен гений, които приобщават родните литературни образци към европейските и световните. I.3. „АНТОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ” (1925) [3] е най-издържаната от философска и естетическа гледна точка антология на българската литература в цялата история на националния florilegium. Тук са търсени най-обективните и, в същото време, най-универсалните художествени модели, създавани някога у нас. Прави силно впечатление присъствието – освен на Христо Ботев и Иван Вазов – на Петко Р. Славейков. Налице е концептуално мислене, което търси и открива корените на българското изящно слово и в рецепцията на българския автентичен песенен и словесен фолклор. А това, съчетано с творчеството на модернистите от 10-те и 20-те години на миналия век (Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Христо Смирненски...), би трябвало да означава, че Гео Милев е първият, който успява да съчетае генеалогичното (изконната привързаност на българските писатели към народнопесенните традиции) с екзистенциалното в модерните литературни направления на своето време (символизъм, импресионизъм, експресионизъм...). I.4. Онова, което селекционира „ПОКРУСЕНА БЪЛГАРИЯ” (1932) [4], търси повече политически и социални, отколкото чисто художествени внушения. Включването на произведения от Гео Милев, Ламар, Антон Страшимиров, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев и др. доказва стремежа на съставителя да приобщи актуалната за онова време публицистична линия в българската лирика (Никола Ланков, Крум Пенев, Ангел Тодоров...) с нравствени и философски лирически внушения, преодолели политическите превратности на времето. I.5. Макар че преследва повече политически, отколкото чисто естетически цели, антологията „БЪЛГАРИЯ В ПЕСНИ. 1850-1935” (1935) [5] успява да обедини под една обща тема – Родината – най-доброто в патриотичната ни лирика от Добри Чинтулов до Никола Фурнаджиев. Постигнато е внушението за изначалната принадлежност на българските писатели към идеята за история, род, родина, език и национално единство. I.6. „БЪЛГАРСКА СЛАВА” (1935) [6] е антология с подчертан родолюбив привкус. Литературните илюстрации обвързват началото на еманципацията на българската поезия – Добри Чинтулов, който регистрира края на т.нар. даскалски поети – с модерните за онова време художествени и философски търсения на такива автори като Любомир Бобевски, Ангел Неделчев, Георги Райчев и др. „Българска слава” доказва, че патриотизъм е неотменна черта в цялата най-нова история на българската литература. I.7. И двамата съставители на „ВЕНЦИ” (1937) [7] оставят следи в поетиката на българския модернизъм: Йордан Стубел е типичен представител на интелектуалния кръг около сп. „Златорог” (Владимир Василев), неведнъж е обявяван за маниерист и формалист; името на Георги Райчев обикновено свързваме с т.нар. диаболистично начало в българската белетристика (Светослав Минков, Владимир Полянов...), повлияно от текстове на Густав Майринк, Едгар Алън По, приказките на Ернст Хофман и др. Интересното в тази антология е толерантното отношение на съставителите към Иван Вазов 201 и Стоян Михайловски. Би могло да се предполага, че двамата са изпълнили дословно патриотичните изисквания на Илия Мусаков – главен редактор на сп. „Родолюбие” и издател на антология „Венци”. Илия Мусаков се смята за един от основателите и първите вдъхновители на специализираните патриотични военни издателства, вестници и списания в България. I.8. „АНТОЛОГИЯ НА ЧЕРВЕНАТА РОЗА” (1939-1942) [8] е включена през 1940 г. от Леда Гео Милева като том 4 от „Гео Милев. Избрани произведения. Т. 1-6. Под ред. на Мила Гео Милева. С., 1939–1942”. Тя е оформена в две части: Ч. 1. Лирика на възторжена любов и копнеж; Ч. 2. (Омар Хайам) Рубайят. (Мъдростта на виното и любовта). В композирането на „Антология на Червената роза. Лирика на възторжената любов” (1940) ще открием много сходства с текстовете в „Антология на жълтата роза”. Тук въвеждащи са такива Гео-Милеви стихотворения от „Жестокият пръстен” като: „Сантименталност” („Сред тези сиви отчаяния...”), „В този час на вечерни измами”. Възпроизведени са стихотворения, познати от по-ранни публикации. Познати от преводи на Гео Милев са откъсите от „Хамлет” (Шекспир), от „Каменният гост” (А. С. Пушкин), от „Манфред” (Байрон) и отделни стихотворения. От П. Верлен в превод на Гео Милев са дадени „Nevermore”, „Славей”, „Светла нощ”, „Сватбени мечти”, „Green”, „Милите ръце”, а в превод на Г. Михайлов – „Докле, о бледа ти зорнице”. Любопитство събужда появата на образци от японска поезия. В отпечатаната през 1940 г. антология прави впечатление внушителното представяне на линията на женската лирика. Включени са и някои български поетеси. Относно съставителството привлича внимание размесването на текстове от български и преводни автори, както и на текстове от различни епохи. Осъществено е бленуваното съизмерване на родно с чуждо, реализирано все под знака на една универсална и общодостъпна тема – любовта. I.9. „БЪЛГАРСКА БЕЛЕТРИСТИКА” (1922) [9] принадлежи към т.нар. христоматии по българската литература, които обикновено нямат откривателски характер. Те са консервативни по замисъл и дидактични по предназначение. Придържат се към установеното за момента учебно съдържание на предмета българска литература, изучаван в гимназиите и висшите учебни заведения. Но присъствието на такива автори като Дамян Калфов, Добри Немиров, Николай Райнов и Михаил Кремен в общото съцветие илюстрират стремежа на съставителя да намери и други илюстрации в актуалното литературно пространство, които – според него – биха могли да придобият в бъдеще и христоматийни стойности. Тъкмо това отваряне на литературния вкус през 20-те години на миналия век – една естетика без граници, чиито представители са най-вече Николай Райнов и Ана Карима – респектира читателя. I.10. „ТЕАТЪР И ВЕЧЕРИНКИ” (1910) [10] е сборник от едноактни пиеси, диалози, монолози, разкази и хуморески, предназначени за прочит и рецитиране. Зад тази чисто утилитарна функция обаче се крие и един изключително важен факт, свързан с това, как българските символисти – в зората на своя естетически и философски триумф („Театър и вечеринки” се появява през 1910 г. – по същото време излизат и Яворовите „Безсъници”) – осъществяват рецепцията на класически западноевропейски и славянски автори. На практика „Театър и вечеринки” е панорама на преводаческото изкуство на Димитър Подвързачов (той прави редица преводи, предимно на руските класици, между които „От ума си тегли” от Александър Грибоедов и „Маскарад” от Михаил Лермонтов...), Николай Лилиев (през този период той превежда „Сън в лятна нощ”, „Ромео и Жулиета” и „Крал Лир” от Уилям Шекспир, „Сид” от Пиер Корней, „Чудото на Св. Антоний” от Морис Метерлинк , „Електра” от Хуго фон Хофманстал, „Ернани” от Виктор Юго, „Цар Феодор” от Алексей Толстой, „Малкият Ейолф” от Хенрик Ибсен...), Димитър Бабев 202 (негови са една антология „Френски поети” и „Избрани произведения на А. С. Пушкин”...) и др.. I.11. Макар и да има чисто утилитарни задачи, антологията „ВЕЧЕРИНКИ И УТРА” (1930) [11] е изключително важен литературен документ на своето време. 30-те години на миналия век са годините, които условно регистрират залеза на българските символисти (Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев...) и усвояването на новия модерн. Символът постепенно започва да губи стихията на своята искряща многозначност и лексикална поливалентност, отстъпвайки място на своеобразен художествен реализъм, оцветен в полутоновете на една огнедишаща, многословна, но универсална лексикална естетика (Христо Смирненски...), която ще подготви появата на поети като Никола Вапцаров... I.12. „СЦЕНА” (1906) [12] е репертоарен театрален сборник. Интересното в случая е, че е създаден от актьор, а не от режисьор или драматург. Целта на сбирката е повече да уеднакви сценичните с литературните вкусове, за да се създаде усещането за универсалността на високите художествени, естетически и философски търсения на своето време, потърсени както в класически, така и в съвременни творби. I.13. Антологията „ОДРИН – ЧАТАЛДЖА” (1914) [13] e вдъхновена от конкретно историческо събитие – обсадата на Одрин от български и сръбски войски от октомври 1912 до 26 март 1913 г. Обсадата завършва с превземането на турската крепост от Втора българска армия – една решителна победа, довела до края на Балканската война. Съюзниците са под общото командване на ген. Никола Иванов, а истинският пробив на източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов. Зад тази репортажна истина, която регистрира преди всичко гражданската позиция на съставителите, се крие и един уникален факт от литературната ни история – Иван Вазов, Кирил Христов и Александър Балабанов включват в сборника и произведения от представители на литературния кръг „Мисъл” (Пенчо Славейков, Петко Ю. Тодоров...). Това е може би първият и последният случай, когато т.нар. стари (Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков...) прощават „греховете” на т.нар. млади (д-р Кръстев, Пенчо Славейков, П. Ю. Яворов, Петко Ю. Тодоров...). Причината за необяснимата толерантност би могла да се търси в радостта от победата над турската армия. За момент всенародното ликуване е разрушило художествените, естетическите и философски граници между тези две антагонистични направления в българската литература от края на XIX и началото на XX век. I.14. Антологията „ЛЮБОВ И СТРАДАНИЕ” (1926) [14] е сред ония свидетелства на времето, които доказват, че творчеството на един писател обикновено е обвързано с неговата обобщена представа за история, естетика и философия . Тук Иван Андрейчин демонстрира задълбочени познания в една от своите любими теми – любовни сюжети в античната европейска литература. Включвайки творби от такива автори като Мосх, Анакреон, Теокрит, Проперций, Тибул, Бион, Сафо, Овидий, Лукиан, Калимак, Арбориус, Хораций и др., той демонстрира завидни познания, свързани с литературни източници, които през 30-те години на миналия век са скандализирали моралните нагласи на читателската публика. В съдържанието на неговото списание „Из нов път”, което започва да излиза от 1907 г., могат да се открият много аргументи в това отношение. Макар и да не е сред най-блестящите представители на българския модернизъм от началото на миналия век, Иван Андрейчин оставя следа в историята на българската литература със своя изискан вкус, доказвайки, че високата художествена литература е пряко обвързана с истинното литературно познание.... I.15. „КОРМИЛО” (1933) [15] е антологична литературна сбирка, публикувана 203 в сп. „Кормило”, което излиза от 1935 до 1936 г. Негов редактор е Пантелей Матеев. На практика списанието е наследник на в. „РЛФ” („Работнически литературен фронт”, редактиран от Христо Радевски, Никола Ланков и др.), а негов продължител е в. „Брод” (редактор Иван Вельов). Интересен в случая е фактът, че изданието започва да се тиражира непосредствено след 9 юни 1934 г. В антологичната сбирка е потърсена аналогия между левите политически направления в българската литература (Людмил Стоянов, Орлин Василев, Георги Караславов...), някои славянски (Максим Горки...) и западноевропейски образци (Емил Верхарн...). Целта е да се докаже наличието на приемственост в политическото пространство на времето, която рефлектира върху универсални художествени и философски търсения на български и европейски писатели. I.16. „ЗИДАРСКА АНТОЛОГИЯ” (1940) [16] преследва дидактични и просветителски цели, макар че на практика е издание, което далеч надхвърля своята утилитарна функция. Чичо Стоян е един от най-изявените детски поети в цялата история на българската литература, заради което „Зидарска антология” може да се смята и за панорама на художествения вкус на този писател и актьор, който успешно съчетава български (Петко Р. Славейков, Цанко Церковски, Петко Ю. Тодоров, Николай Райнов...) с чуждестранни автори (Хенрих Ибсен, Бернхард Келерман, Максим Горки... ). Там, където е открита логиката на контекстовото и надконтекството литературно единение, е открит универсалният философски код на темата за любовта. I.17. „КООПЕРАТИВНИ УТРА И ВЕЧЕРИНКИ” (1940) [17] няма откривателски характер. Целите, които преследва, са по-скоро дидактични и просветителски, предназначена е за културни деятели и активисти на кооперативното движение в България, основано през 1895 г. Произведенията на авторите, включени в сборника, често са се изпълнявали от любителски театрални трупи на читалищните сцени през 30-те и 40-те години на миналия век. Характерна черта на „Кооперативни утра и вечеринки” е търсенето на позитивни нравствени поуки, постигнати посредством литературното опознаване на човешките антиномии. I.18. Целта на антологията „МАЙКА” (1941) [18] е да разкрие чрез една строго премерена обърната историческа перспектива (от автентичния словесен фолклор, но през Добри Чинтулов и Петко Р. Славейков, до съвсем младите по онова време Атанас Душков, Младен Исаев, Крум Пенев и др.) отношението на българските писатели към образа на майката като изначален източник на вдъхновение. Търсени са универсални образци, които да доказват приемственост, а не „единоборство” в темата. I.19. „МАКЕДОНИЯ В ПЕСНИ” (1941) [19] включва почти всички български поети (от края на Българското възраждане до 40-те години на миналия век), писали за Македония. Оригиналното решение тук се крие във факта, че корените на тази вечна патриотична тема в съвременната българска литература са потърсени не само в христоматийно известни творби на Иван Вазов и Петко Р. Славейков, но и в творчеството на Константин Миладинов („Тъга за юга”) и Райко Жинзифов („Охрид”, „Близо реката Вардар”, „Вдовица”). Прецизният историзъм и високият художествен вкус придават особено очарование на сбирката. I.20. „ДНИ НА ГЕРОИТЕ” (1942) [20] е преди всичко авторска антология. Тук обикновено авторът сам избира или събира, подтикван от някого, свои вече тиражирани публикации. Поводът винаги е спонтанен, но най-често – юбилеен. Към 1942-ра – годината на издаване на стихосбирката – Иван Бурин е 30-годишен, което говори за нескритото самочувствие на поета. От първата му публикация, направена през 1935 г. в сп. „Трезвост и култура”, са изминали само седем години. Предстои му дълъг път на литературно утвърждаване, увенчан с трагичен край... В „Дни на героите” Иван Бурин демонстрира 204 отношението си към Втората световна война, в която участва като военен кореспондент. Лирическите сюжетни източници са свързани с живота на редовия войник, копнежа по бащината къща, възхвала на родината и др. Особен акцент е поставен върху съдбата на обикновения човек, живеещ на прелома между две антагонистични политически епохи. I.21. Изразът „...революционни поети” в антологията „БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОННИ ПОЕТИ” (1945) [21] структурира по един доста своеобразен начин корените и семантичния ствол на революционните мотиви в българската поезия – обхванати са както безспорните родоначалници (Христо Ботев...), така и техните автентични следовници (Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров...). Тук животът, творчество и героичната смърт са универсални ипостасни величини. В този ред обаче са включени и лирически тълкуватели на тези мотиви (Димитър Полянов, Крум Кюлявков, Никола Фурнаджиев, Венко Марковски, Крум Пенев, Никола Ланков, Ангел Тодоров, Младен Исаев, Камен Зидаров...). Затова думите „...революционни поети” не трябва да се тълкуват еднозначно, тъй като те изтласкват повече естетически и философски проекции във времето, съизмерващи една по-широка социална и политическа база. I.22. „СЕПТЕМВРИ 1923-1944” (1947) [22] се появява непосредствено след Втората световна война и в някакъв смисъл ознаменува преломен период от философските, естетическите и художествените търсения, характерни за българска литература от втората половина на 40-те до края на 60-те години на миналия век. Антологията има претенциите да бъде и своеобразен сеизмограф на своето време, търсейки историческата перспектива главно в антифашистката тема. Сюжетните акценти, които поставя Камен Зидаров в сборника, открояват политическите и гражданските позиции на български писатели, защото голяма част от тях лично са участвали в събитията от 1923 до 1944 г. Сборникът очертава по-скоро корените на една нова за времето си историческа истина, свързана с преломни политически дати и автентични художествени документи. I.23. И тримата съставители на антологията „ОСВОБОЖДЕНИЕТО 18771878. ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ” (1958) [23] са детски поети (Ангел Каралийчев, Здравко Сребров и Иван Кръстев). Това е важна подробност, тъй като тъкмо тя предопределя дидактичните и просветителски задачи на сбирката, която се опитва да обхване годините от падането на България под турско робство до Руско-турската освободителна война. Потърсени са различни документални илюстрации – от информационно-справочни материали и документи до литературни произведения, обвързани с революционните традиции в историята на България от края на XIV до края на XIX век. В някакъв смисъл „Освобождението 1877-1878. Осемдесет години” е амбициозна патриотична христоматия по българска история и българска литература едновременно. I.24. Анимализмът присъства трайно в българската литература. Такива писатели като Йордан Радичков, Николай Хайтов, Дончо Цончев и др. създадоха традиции, които биха правили чест на всяка литература. Антологията „ЛОВ И РИБОЛОВ” (1959) [24] не събира творби, които са изключителни по своята художествена стойност и философски замах. Тя е просто един преглед на писаното за лова и риболова до този момент (края на 60-те години на миналия век). Но обстоятелството, че тук все пак са включени и произведения от талантливи писатели, оставили трайни следи в българската литература (Ангел Каралийчев, Емилиян Станев, Христо Радевски, Никола Фурнаджиев...), говори за стремежа на съставителя Любомир Дойчев да търси и ефекта на христоматийни художествени постижения по темата. I.25. „ДЯДО МРАЗ” (1961) [25]е по-скоро репертоарен новогодишен сборник, предназначен за най-малките. Естетическият максимализъм на съставителите е създал литературна сбирка от произведения на автори, които имат траен принос в 205 историята на българската художествена литература за деца (Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Леда Милева, Цветан Ангелов, Веселин Ханчев, Ангел Каралийчев, Михаил Лакатник...). Включването и на театрална миниатюра от руската писателка Юлия Новакова е свидетелство за това, че е регистриран и по-обобщаващ славянски контекст в представянето на темата. На практика подобни прецизно създадени репертоарни сборници, предназначени за читалищната или училищната сцена, са предмостие към структурирането на христоматийно значими литературни съцветия. I.26. „ЛИТЕРАТУРЕН СБОРНИК НА БЪЛГАРАНОВЦИТЕ” (1906) [26] е литературен сборник от публикации в периодичния печат. Той привлича вниманието найвече с това, че съчетава усилията не само на писатели, но и на художници. Около вестник „Българан” се събира най-изисканата литературна бохема на София от средата на 20-те до първата половина на 30-години на миналия век. Тук под различни псевдоними печатат братята Тома Измирлиев и Христо Смирненски, Георги Райчев, Дамян Калфов и др. Перото им е насочени преди всичко срещу русофобските и антисъветските настроения в България по онова време. „Литературен сборник на Българановците” е ярка илюстрация на гражданската позиция на група интелектуалци, които оставят трайни следи в историята на българската художествена мисъл. I.27. „ХУМОРИСТИЧНА АНТОЛОГИЯ” (1917) [27] е христоматия, която се опитва да съчетае върхови постижения на българската литература, свързани с жанровите превъплъщения на хумора и сатирата. Потърсени са илюстрации както в класически шедьоври, създадени от Иван Вазов, Алеко Константинов и Елин Пелин, така и в творчеството на автори, които в оня исторически момент заявяват своето присъствие в тези жанрове (Дамян Калфов, Александър Божинов...). В подбора прави впечатление търсенето на универсалната художествена рефлексия, а не на политическите саркастични пристрастия на деня. I.28. „БЪЛГАРАН ” (1921) [28] е една от поредните изяви на интелектуалния кръг около в. „Българан”. Тук са представени най-близките сътрудници на това хумористично издание. Практика е било да се събират публикациите в периодиката в един сборник. Всъщност това е и архив, и реклама. Позицията на българановци остава непроменена – силна политизация и остро сатирично перо. I.29. Антологичният сборник „ВЕСЕЛИ МАСКИ ; ПРОЛЕТЕН ГРЯХ” (1930) [29] е повлиян от естетиката на интелектуалния клуб около в. „Българан”. Иван Вазов не е включен в класацията, но е поднесен откъс от произведение на един от най-големите български комедиографи за всички времена – Ст. Л. Костов. Неговият „Големанов” разширява жанровите граници на антологията, като ú придава по-универсален вид от гледна точка на чисто художествените търсения в сферата на хумора и сатирата. I.30. „ОПАК СВЯТ” (1946) [30] не изчерпва всички имена и заглавия в българската сатирична литература, но обгръща доста продължителен период от време – от края на Българското възраждане до 60-те години на XX в. Обхванати са най-значителните автори и произведения, които очертават магистралата на този литературен жанр. Търсени са концептуални произведения, свързани повече с гражданската позиция на авторите, отколкото с техните философски и естетически възгледи. Намерена е вярната мярка за време и художествено единство. I.31. Антологията „НЕМСКИ ПОЕТИ” (1917) [31], създадена от Пенчо П. Славейков, представя произведения от класици на немскоезичната поезия. На практика това е първият цялостен и сравнително завършен художествен образец за това, как писателите от литературния кръг „Мисъл” (д-р Кр. Кръстев, П. Ю. Тодоров, П. К. Яворов...) са осъществявали в началото на XX в. рецепцията на западноевропейския художествен 206 модерн. Тук целта е, както самият поет се изразява в предговора към сборника, да се постигне „ (...) едно органическо цяло, а не случайна сбирка, в която за външно удобство, има нужда от строга хронология”. В някакъв смисъл „Немски поети” е литературна витрина на прочетеното и преведеното, но тя е и учебник по преводаческо майсторство, който остава ненадминат в цялата история на българското преводаческо изкуство. I.32. Сборникът „ЗЛАТНО ЦАРСТВО” (1941) [32] няма антологична стойност, но в някакъв смисъл е показателен за художествените възгледи на един от най-изтъкнатите български приказници, творили някога у нас – Ран Босилек. Богатата хуманитарна култура на българските писатели, изграждали във времето жанровата структура на авторизираната народна приказка (Елин Пелин, Асен Разцветников, Чичо Стоян, Дядо Благо, Дора Габе, Калина Малина, Леда Милева ...), е свидетелство за това, как и колко е балансирана рецепцията на чужди художествени образци. Те не са доморасли писатели, черпили вдъхновение само от автентичния български словесен фолклор. Схващали са своята мисия в развитието на българската литература и като просветители на световното културно наследство, и като оригинални български творци. I.33. „ОГЛЕДАЛАТА НА ВЪЛТАВА” (1946) [33] е от антологиите, които регистрират т.нар. панславянска идея в историята на българската литература. От края на Възраждането до 40-те години на миналия век, а и по-късно, почти всички големи български белетристи и поети съставят подобни сбирки, обглеждайки литературното наследство на цялото славянско море (руска, сръбска, хърватска, полска, чешка, словашка, украинска литература...). Кирил Христов е един от познавачите на чешкото художествено литературно наследство, което би трябвало да означава, че тази антология е и своеобразен връх в дифузните процеси между българската и чешката литература. Тук силно впечатление прави присъствието на Иржи Волкер („Балада за моряка”), защото тъкмо той пресемантизира литературния мост между чешката (заедно с поети като Петер Безруч), българската (Никола Вапцаров) и руската литература (Владимир Маяковски). Ярко олицетворение на сблъсъка между постромантичните идеи, утаени в края на XIX и началото на XX век, и модерните търсения на поетите след залеза на символизма (тук с особена сила се откроява творчеството на Витеслав Незвал и Дора Габе, Елисавета Багряна и Десанка Максимович...), е може би най-голямото достойнство на „Огледалата на Валтава”. I.34. В „АРАБСКИ ДЕЛНИЦИ” (1960) [34] са включени разкази и новели на арабски писатели от различни народности и поколения – ливански, египетски, иракски и сирийски. Обхванат е период от около половин век. Започвайки от учителите на „сирийскоамериканската” школа в хронологичен ред, следват създателите на новелата в Египет, като се стига до най-новите представители на арабската белетристика. При съставянето на сборника „Арабски разкази” са използвани четири руски издания, които излизат през 50-те години на миналия век. Темите, по които авторите творят, са различни, но те все пак могат да бъдат обединени около няколко общи сюжетни източника: женската съдба, верския фанатизъм, протеста срещу социалните неправди и моралното разложение, военната агресия срещу Египет.... I.35. „ПЛАМЪК НА ВЯТЪРА” (2007) [35] е мащабна антология на латиноамериканска поезия. Озаглавена е „Пламък на вятъра...” по израз, взет от стихотворение на колумбийския поет Порфирио Барба Хакоб. Антологията представя текстове от времената на маите, ацтеките и инките през класици като Хорхе Луис Борхес, Пабло Неруда, Сесар Вайехо до Роке Далтон, Ото Рене Кастийо, Леонел Ругама. Сбирката има подчертан просветителски характер. Тя е и своеобразна енциклопедия на латиноамериканското литературно наследство, чийто най-изявен познавач в съвременната 207 българска литература е поетът Никола Инджов. I.36. С авторската антология „РУСКИ ПОЕТИ” (2009) [36] се осъществява проникновение в художествено-естетическите диалози между руското и българското изящно слово. Тук е достигната знакова картина на преживявани глъбинни процеси в менталността на двете литератури (интелктуални процеси, свързани с намиране на съотношения, съответствия, съизмеримост…). Предпочитанието е насочено към „поети от изповедно-философски тип”. Обозначено е и едно грандиозно движение в литературнохудожествения процес на България, ориентирано към универсалния художественоестетически процес на човечеството, чието начало в българската преводна лирика е отбелязано с появата през 1911 г. на антологията на Пенчо Славейков „Немски поети” (2. изд. 1917 г.; подзагл.: Отбор песни и характеристики за поетите). Подборът, преводът, коментарът и встъпителната студия на Петър Велчев включва емблематични лирични творби от Михаил Ломоносов, Александър Пушкин, Фьодор Тютчев, Алексей Хомяков, Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Николай Некрасов, Николай Мински, Пьотр Бутурлин, Дмитрий Мережковски, Максим Горки, Мира Лоховицка, Иван Бунин, Валерий Брюсов, Максимилиян Волошин, Александър Блок, Игор Северянин, Анна Ахматова, Борис Пастернак, Сергей Есенин... Подобна перспектива, водеща началото си от реформатора на руския език и изтъкнатия учен, писател и хуманист Михаил Ломоносов, българският читател има за първи път на български език. Този подбор показва гения – „слънцето на руската литература” (израз на М. Горки) Александър Пушкин, който израства в началото на ХІХ в. върху почвата на вековните традиции, кристализирали през първите десетилетия на ХVІІІ в. с творчеството на Михаил Ломоносов. В предговора на антологията „Руски поети” е направена оценка на руската поезия като „неповторим исторически феномен”. Тази оценка е съзвучна с изказаните идеи от такива мислители като Николай Рьорих, Борис Вишеславцев, Николай Бердяев и др. Тук е представена и ретроспекция на преводите на руските поети в новобългарската литература: П. Р. Славейков (А. Пушкин, И. Крилов, К. Батюшков, Д. Минаев, Ал. Колцов, М. Лермонтов, Н. Некрасов). Разкрит е лабиринтът на българската лирическа РОСИКА: даскал Ботьо Петков, Райко Жинзифов, Христо Ботев, Иван Вазов, Константин Величков, проф. Иван Шишманов, Найден Геров, Добри Чинтулов, Стилиян Чилингиров, Димитър Подвързачов, Георги Бакалов, Гео Милев, Кирил Христов, Младен Исаев, Павел Матев, Димитър Методиев, Христо Радевски, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев, Григор Ленков .... I.37. „В ПЕЩЕРАТА НА СЪКРОВИЩАТА. ШЕПА БИСЕРИ” (1935) [37] реабилитира по някакъв начин рецепцията на западноевропейския модернизъм от края на XIX и началото на XX век. Най-интересното тук е събирането в едно съцветие на Иван Вазов с П. Яворов, Хр. Ясенов, Д. Дебелянов, Тр. Кунев и др. Разбито е схващането, че българският символизъм, чийто литературен манифест се разкрива посредством Яворовите „Безсъници”, няма национална основа. Далеч преди П. К. Яворов, П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров личност от т.нар. стари (Ст. Михайловски) хвърля интелектуален мост между френските литературни манифести и медальони от Бодлеров тип („Цветя на злото”) и ранните български естетически търсения в сферата на модернизма („Поема на злото” , преименувана по-късно в „Ева”). „В пещерата на съкровищата. Шепа бисери” е огледало на своето време, в което вече се отразяват новите концептуални търсения от 30-те години на миналия век. 208 II. ИЗВОДИ Начините, чрез които българската художествена литература може да бъде събрана (обговорена, обгрижена...), са колкото неизброими, толкова и трудни за тълкуване. Едва ли някой е в състояние да пресъздаде техния обобщен вариант. Затова е по-интересно и пополезно да се прогледне в структурата на гледната точка на съставителя (съставителите), да се проследи чисто психологическата, философската, естетическата, а защо не и политическата матрица на хуманитарно познание, което твори букет от цветя, цветна градина, florilegium (лат.) ... Обговарянето на едно литературно произведение много често регистрира и неговото повторно раждане. Понякога тези пре-раждания са толкова много, толкова неочаквани и толкова несъвместими помежду си, че литературният източник буквално губи спомена за изначалния си тласък. Тук оригиналността и блясъкът на изконното творческо раждане остават на заден план, а думите на А. С. Пушкин – „Иди же невским берегам, / Новорожденное творенье...” [38] – не могат да го определят. Ако например едно литературно произведение се обговори от филмов, театрален, музикален или хореографски екип поотделно (или едновременно!), се говори за появата на т.нар. вторични или третични художествени сюжети, които започват да живеят самостоятелен, дори конкурентен живот. Един е сюжетът на разказа на Николай Хайтов „Козият рог” например, съвършено друга сюжетна интерпретация откриваме в неговите филмови адаптации, трето художествено превъплъщение се крие в балета „Козият рог” и музиката към него. Същото можем да кажем за „Българи от старо време” от Любен Каравелов, „Под игото” на Иван Вазов, „Чифликът край границата” от Йордан Йовков, „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев и др. В световната литература – следвайки творчеството на А. С. Пушкин, Оноре дьо Балзак, Мигел де Сервантес Сааведра, Джек Лондон... – редът на подобни примери е нескончаем. Навсякъде сюжетните източници на литературното произведение заживяват нов живот, търсят нов апогей, породен, обгрижен и обговорен в цветната градина на интелектуалци, творящия букети от цветя. Сюжетът (лат. sub [букв. – под] и jacere [букв. – хвърлям]) на една художествена творба е обикновено нещо подхвърлено от живота. Най-често това са „факти – събития, епизоди, случки, явления, – въз основата на кои след това се създава поема, пиеса, роман, повест, разказ, стихотворение” [39]. Антологиите крият в себе си тъкмо тайната на такова непрестанно „подхвърляне” и пре-раждане. На практика съставителите на литературни антологии творят, като събират цветя от вече съществуваща цветна градина. Тук творческият акт трябва да се търси в подхода към обобщения образ на сюжетни платформи, структурирани под общия знаменател на обединяващи тематични ракурси. Затова сборът – в буквалния смисъл на думата (!) – от различни сюжетни ядра организира темата на всеки florilegium. Не е важно дали субективното интелектуално движение на съставителя се е осъществявало от темата към сюжетите ядра или от сюжетният сбор към темата, тъй като целта в крайна сметка е една съща. По-важно е да се усети динамиката на времето, което някой препрочита, преосмисляйки неща, подхвърлени от живота. СЪЗДАТЕЛЯТ НА ЛИТЕРАТУРЕН FLORILEGIUM ТВОРИ НОВА ГЛЕДНА ТОЧКА КЪМ ЕДИН ВЪОБРАЖАЕМ СУБЕКТНО-ПРЕДИКАТНО-ОБЕКТЕН ТЕМПОРИТЪМ... Същността на литературния букет от цветя е винаги динамична. Тук действието понякога може да промени състоянието на обекта, превръщайки го в субект и обратно, каквито случаи можем да открием в антологичното наследство на Иван Вазов и Константин Величков, Пенчо Славейков и Гео Милев (най-вече!)... Има автори, които откриват в антологиите елементи на литературнокритическата оценка (Атанас Далчев, Светозар Игов...). По-важно е да се обобщи, че – както навсякъде по света – българският 209 литературен florilegium е преди всичко протяжен, динамичен, но субективен интелектуален акт, който по-напред възпитава, а едва след това облагородява с вторични и третични сюжети цветната градина на българското изящно слово, следейки естеството на неговото по-раждане и пре-раждане в поредния нов букет от цветя [40]... Българските литературни антологии са неотделима част от българската литературна история, те са фрагмент от БЪЛГАРСКИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОСМОС. Голяма част от съставителите на антологии следват вкуса на своето време. Тук, с малки изключения, никога не са правени компромиси с истинския литературен вкус, въпреки тематичните знаменатели, снети в семантичните бази. Винаги се търсят не просто високи, а преди всичко универсални художествени стойности. Когато е ставало дума за чуждестранни писатели, пак водещо е било експонирането на обобщаващи универсални художествени модели, които са приобщими към българския литературен вкус. Цитирана литература 1. Вж: Нашата поезия от Вазова насам / Състав. Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов. – С. : Знание, 1910. – 327 с. : с портр. 2. Вж: Български поети : Антология / Състав., ред., предг. Христо Цанков. – С. : М-во на нар. просвещение, 1922. – 506 с. : с портр. 3. Вж: Антология на българската поезия / Състав. и предг. Гео Милев. – 1925. 4. Вж: Антология Покрусена България / Състав., предг. и бел. Димитър Г. Хаджилиев. – С. : Изд. състав. (Печ.: Бр. Миладинови), 1932. – 168 с. 5. Вж: Антология на български поети / Състав. Георги Константинов. – С. : Книгоиздателство Т. Ф. Чипев, 1935. – 122 с. 6. Вж: Българска слава : Антология на патриотична поезия / Състав., увод Д. Г. Посланников. – С. : (печ. Художник), 1935. – 128 с. 7. Вж: Венци : Стихотворения от български поети / Подред., предг. Георги Райчев, Йордан Стубел. – С. : Воен.-изд. фонд, 1937. – 108 с. 8. Вж: Антология на червената роза : Лириката на възторжената любов и копнеж : Омар Хайам ; Рубайят ; Мъдростта на виното и любовта. – 1940. – 168 с. 9. Вж: Българска белетристика : Антология / Състав., предг. Велико Йорданов. – С. : М-во на нар. просвещение, 1922. – 826 с. : 19 портр. 10. Вж: Театър и вечеринки : Сборник от едноактни пиеси, диалози, монолози, разкази и хуморески за прочит и рецитация, декламация и изящно четиво / Под ред. на Димитър Бабев и Димитър Подвързачов. – С. : Ал. Паскалев, 1910. – 240 с. 11. Вж: Вечеринки и утра : Сб. в 2 т. : Т. 1 / Състав. Иван Ст. Андрейчин. – С. : Общин. мисъл, 1931. – 487 с. 12. Вж: Репертоар за разказване и представляване, а също забавно четиво за секиго : Кн. 1 / Събрал, прев. и наредил за нашата сцена Гено Киров. – 2. изд. – С. : книж. Олчев, 1909. – 96 с. 13. Вж: Одрин – Чаталджа : Лит. сборник / Под ред. на Иван Вазов, Кирил Христов, Александър Балабанов ; Послеслов Елена Ушева. – [С.] : Дамски благотвор. к-т за подпомагане сираците на загиналите във войните през 1912-1913 г., [1914]. – 253 с. 14. Вж: Любов и страдание : Най-хубавите любовни поеми от всички времена и народи / [Състав. и предг.] Иван С. Андрейчин. – [2. изд.]. – С. : Ив. Г. Игнатов и Синове, [1926]. – 81 с. 15. Вж: Кормило : Тримесечен лит. сборник : Кн. 1 / Под ред. на Л. Стоянов. – С. : Земя и култура, 1933. – VIII, 296 с. : с ил. 16. Вж: Зидарска антология : Стихотворения и разкази из живота на зидарите : Нар. творчество, бълг. писатели, чуждестранна лит. / [Състав.] Венеамин Г. Филев. – С. : Библиотека Бъднина, 1940. – 4, 268 с. – (Библиотека Бъднина ; N 1) 17. Вж: Кооперативни утра и вечеринки / [Състав. К. Стефанов]. – С. : Книга, [1940] (Печ.: АБВ). – 106 с. 18. Вж: Майка : Т. 1 - / [Състав.] Стоян С. Шиклев. – С. : Библ. Простори, 1941. – 96 с. 19. Вж: Македония в песни : Антология от бълг. поети / Подредили Лъчезар Д. Станчев и Радослав Мутафчиев ; С предг. от проф. Ал. Балабанов. – С. : Т. Ф. Чипев, 1941. – 184 с. 210 20. Вж: Дни на героите : [Стихове] / Състав. Иван Трифонов Алексиев. – С. : Нов свят, 1942. – 184 с. 21. Вж: Български революционни поети : Антология / Състав. Борис Д. Стойчев. – С. : Бълг. раб. партия /к/, 1945. – 226 с. : с ил. 22. Вж: Септември 1923-1944 : Лит. сборник / Състав. Камен Зидаров. – С. : Камара на народната култура, 1947. – 273 с. 23. Вж: Осемдесет години : Сб. / Състав. А. Каралийчев, Здравко Сребров, Иван Кръстев. – С. : Бълг. писател, 1958. – 515 с. : с ил., 31 л. ил. 24. Вж: Лов и риболов : Сб. за ловно-рибарски вечери и забави / Състав. Любомир Дойчев и др. ; Ред. Никола Шивачев и др. – С. : Медицина и физкултура, 1959. – 244 с. : с ил., ноти. 25. Вж: Дядо Мраз : Новогодишни стихотворения, естрадни материали и пиеси / Състав., ред. Христиана Василева, Богдан Митов ; Предг. Асен Траянов ; Ил. Иван Узунов. – С. : Нар. младеж, 1961. – 112 с. : с ил. – (За начална и средна училищна възраст) 26. Вж: Литературен сборник на Българановците / Стъкмен от Андрей Протич, Елин Пелин, Александър Божинов. – С. : [Б.и.] (печ. Св. Синод), 1906. – 176, IV с. : с ил. 27. Вж: Хумористична антология : Избрани места из произведенията на Ив. Вазов, Ал. Константинов, Георги х. Бонев, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Кирил Христов, Елин Пелин, Ал. Божинов, Трифон Кунев, Ради Радев, К. Савов, Н. Илиев-Сириус, Д. Т. Калфов / Състав. Бончо Х. Георгиев. – С. : Бълг. писатели, 1917. – 132 с. : с ил. 28. Вж: Сборник Българан : Хуморист. стихове и проза / Подбрал и наредил Иван Х. Генадиев ; Ил. Александър Добринов. – С. : Гутенберг, 1921. – 110 с. : с ил. 29. Вж: Хумористична антология / Скици от Ал. Божинов. – С. : Т. Ф. Чипев, 1930. – 127 с. : с ил. 30. Вж: Антология на бълг. сатира / Състав. Георги Крънзов. – С. : Д. Гологанов, 1946. – 263 с. 31. Вж: Немски поети / Отбор, песни и характеристики за поетите Пенчо Славейков. – С. : Ал. Паскалев, 1911. – 190, VІ с. 32. Вж: Златно царство : Сб. норвежки приказки / Състав. Ран Босилек. – С. : Хемус, 1941. – 34 с. 33. Вж: Антология чешки поети / Под ред. [и предг.] на Цветана Вранска ; Прев. от чеш. ез. Кирил Христов ; Скици Ив. Керезиев. – С. : Държ. изд., 1946. – 118 с. : с портр. – (Библиотека Младежка култура) 34. Вж: Арабски делници : Сб. разкази и новели / Ред. и [предг.] Манол Наков ; Прев. [от рус., араб.] Теодор Попов, Мохамед Али Мруе. – С. : Нар. култура, 1960. – 300 с. : с ил. 35. Вж: Пламък на вятъра : Антология на латиноамериканската поезия : Доколумбова, класическа, съвременна / Състав. Никола Инджов. – С. : Захари Стоянов, 2007. – 336 с. 36. Вж: Руски поети / Подбор, превод, коментар, встъп. студия Петър Велчев. – С. : Захарий Стоянов, 2009. – 327 с. 37. Вж: В пещерата на съкровищата. Шепа бисери / Състав. Мара Т. Тотева ; С увод от състав. и обща характеристика на всеки от включените поети: Ив. Вазов, Хр. Ясенов, Ш. Бодлер, Ст. Дринов, Гео Милев, Дж. Байрон, Г. Караиванов, А. С. Пушкин, А. дьо Ламартин, Д. Габе, Д. Дебелянов, Х. Хайне, Тр. Кунев и др. – С. : [Б.и.] (печ. Елисей Петков), 1935. – 204 с. 38. Вж: Пушкин, А. С. Евгений Онегин : Гл. I, строфа LX. // Пушкин, А. С. Полное собрание сочинений : В 16 т. : Т. 6. – Москва-Ленинград, 1937-1949, с. 30. 39. Вж: Левидов, А. М. Автор – образ – читатель. – Ленинград, 1977, с. 14. 40. Вж: Златна христоматия на България : Кн. ІІ. Антология : Аналитико-синтетична архитектоника на българското изящно слово от ІХ до ХХІ в. (Универсален информационен модел) : Учебно пособие по лексикография на академичното текстописане / Състав., послесл. Н. Василев, А. Куманова ; Науч. консулт.: И. Паси, С. Денчев, М. Куманов. – 840, CCXXVІІ с. : с ил., портр. – (Факлоносци ; ІХ). – Речник на личните, геогр. и др. имена ; Именен показалец ; Показалец на загл. ; Ключови думи на публ. ; Списък на ил. към публ. ; Списък на съкр. Публ. и във вид на ел. кн. в изд. „За буквите – О писменехь”: <http://www.sno.unibit.bg>. – 02.04.2014. – 840, CCXXVІІ с. Ново ел. изд.: <http://www.sno.unibit.bg>. – 2015. – 840, CCXXVІІ с. ІІІ 10 211 ПРИНОСЪТ НА СТУДЕНТСКОТО НАУЧНО ОБЩЕСТВО ПРИ УНИБИТ В ОБУЧЕНИЕТО В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО 2005-2015 г. София Василева Темата, която избрах по повод поканата на професор Александра Куманова да участвам в настоящия юбилеен сборник, е посветена на Студентското научно общество при УниБИТ и неговата роля в обучението в областта на културното наследство. Представената в доклада проблематика пряко кореспондира с нарастващата в нашето съвремие роля и значимост на образованието в областта на културата и културното наследство. В условията на динамични глобални промени, силни миграционни вълни и ускорено развитие на информационно-комуникативните технологии (ИКТ) културата и културното наследство все повече се възприемат като мощно средство за комуникация, за духовна интеграция и съхраняване на националните идентичности в европейското и световното културно многообразие. Необходимостта от насочване на вниманието в национален план към отделни важни аспекти на информационния познавателен ресурс на културата и културното наследство според мен е особено важна. В тази връзка цел на настоящият доклад е, през призмата на постигнатите резултати от десетгодишната дейност на Студентското научно общество при УниБИТ, да постави ясен акцент на ролята на културните ценности като духовен ресурс за съхраняване и предаване на културната памет между поколенията, както и да наблегне на необходимостта от извеждането на национални приоритети във водещите стратегически документи в областта на образованието и културата. Университетът по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) се утвърди като авторитетна академична институция не само в България, но и в Балканския регион на Европа в обучението в областта на културното наследство. Специалността „Информационни фондове на културно-историческото наследство”, която стартира през 2003 г., е първата открита в български университет. Оттогава до сега последователно се увеличават видовете специалности в тази област в бакалавърски и магистърски програми, въвеждат се докторантски програми, развива се партньорството с водещи международни организации, културни институции и общини. Значим принос за осъществяване на образователната политика в тази област има 212 създаденото през 2005 г. Студентско научно общество (СНО), ръководено от проф. д.п.н. Александра Куманова и ас. д-р Николай Василев (заместник-ръководител). В периода 20052015 г. са проведени единадесет студентски научни конференции и изложби. Научните разработки на студентите, представени на тези форуми, се публикуват в ежегодник „Трудове на Студентското научно общество при УниБИТ” (до 30.09.2010 г. – СВУБИТ), който успя да се наложи като периодично издание с интердисциплинарен характер и последователна тематична концепция – както се вижда и от приложения списък на проведените студентски научни конференции [1]: І: „Професионална реализация – XXI век” – „Vocational realization – XXI century” (17.10.2005) (9 доклада: NN 1-9); ІІ: „Информационно разнообразие на света” – „Information diversity of the world” (19.05.2006) (57 доклада: NN 10-66); ІІІ: „От информация към знание – „From information to knowledge” (18.05.2007) (139 доклада: NN 67-205); ІV: „Информация – личност – знание” – „Information – person – knowledge” (16.05.2008) (85 доклада: NN 206-374); V: „Информация – ценности – общество” – „Information – values – society” (22.05.2009) (86 доклада: NN 375-460); VІ: „Информация: универсалност и свобода – избор, достъп, прозрачност” – „Information: Universality and freedom – choice, access, transparency” (21.05.2010) (76 доклада: NN 461-536); VІІ: „Информацията – фактор, мисия, истина” – „The information – factor, mission, truth” (20.05.2011) (76 доклада: NN 537-614); VІІІ: „Информация – комуникация – познание” – „Information – communication – knowledge” (18.05.2012) (94 доклада: NN 615-708); ІХ: „Информационна култура: наука – изкуство – религия” – „Information culture: science – art – religion” (17.05.2013) (259 доклада: NN 709-967); Х: Юбилейна „Информация – творчество – синтез” – „Information – creation – synthesis” (16.05.2014) (92 доклада: NN 968-1058); ХІ: „Магистрали на цивилизацията – информация, знание, памет” – „Highways of the Civilization – information, knowledge, memory” (22.05.2015) (340 доклада: NN 1059-1399). Предстоящата на 20 май 2016 г. студентска конференция ще бъде на тема „Информация, знание, цивилизация – пътят на човечеството” – „Information, knowledge, civilization – the road of the Mankind”. По отношение на разпространението на библиографска информация за изследванията на студентите бих желала да обърна внимание на огромната по обем дейност извършвана от проф. Александра Куманова и ас. д-р Николай Василев за поддържане на систематизиран хронологично-азбучен библиографски списък, който е с характер на справочно-информационна база данни, която се публикува в Трудовете на Студентското научно общество при УниБИТ и е достъпна и в електронен вариант. Това дава възможност в ключовите за информатизацията у нас специализирани периодични и продължаващи издания (сп. „Библиотека”, сп. „Издател”, „Научни трудове на УниБИТ”, в. „За буквите”, „Информационния бюлетин на Централната библиотека на БАН”, сп. „Наука” и др.) да присъства информация за изследвания на студентите на УниБИТ [2]. 213 Поддържаните статистически данни по посочени критерии показват, че значимо място сред студентските изследвания заемат публикациите от различни области на широкия спектър на културното наследство. За да се разбере значението на постигнатите резултатите от дейността на СНО в тази сфера, е необходимо накратко да се представи като цяло в концептуален план съвременното присъствие на темата за културното наследство в образованието и научните изследвания. В настоящия период, особено след 2009 г., културно-историческото наследство се радва на повишен научен интерес и все по-широко застъпване в учебните програми на университетските институции. Културно-историческото наследство е откроено като приоритет в европейските политики и в държавната ни политика. От позицията на моя преподавателски, професионален и научноизследователски опит в тази област, обаче мога да оценя, че мисията за стимулиране на научните изследвания в областта на културноисторическото наследство Студентското научно общество започна да популяризира и утвърждава преди 10 години, във време когато в научните и университетски среди трудно се приемаше отделянето на тази проблематика от по-широките теми „история на българската култура”, „културна политика” (разглеждана по управляващи партии и правителства) и „културно развитие на българската държава”. Респективно тази гледна точка стесняваше до минимум интердисциплинарния характер на възможните научни проучвания. Затова, когато през 2006 г. бях поканена от проф. Ал. Куманова за редактор в секция „Културноисторическо наследство” на Студентските научни конференции и „Трудове на Студентското научно общество при УниБИТ”, приех с интерес и желание, но и със съзнанието, че поемам голяма отговорност, що се отнася до посоките, в които ще бъдат ориентирани младите хора, изявили желание да развиват научноизследователска дейност. Сред постигнатите резултати в дейността на СНО по разглежданата в статията проблематика бих откроила ясно формулираните тематични направления в секциите по културно-историческо наследство на провежданите конференции. Обобщени за периода на изминалите 10 години, тези тематични приоритети са израз на една последователна концепция за насочване на изследователските интереси на младите хора върху приносите на България за европейската духовна интеграция. Този подход за стимулиране на научни разработки на студентите за мен е с приносен характер, основно и поради факта, че един от съвременните проблеми на образователния и културен сектор у нас е липсата на ясно заявени национални приоритети. Националните приоритети не присъстват и в ключови стратегически документи в областта на образованието и културата. Кирилицата, европейските измерения на делото на Св. Св. Кирил и Методий и празникът на славянската писменост и култура би трябвало да се откроят като емблематични примери за европейска колективна идентичност, общоевропейски символи и като вследствие от това да се заложат стратегически и оперативни цели за популяризирането им като общоевропейски събития. В тази посока е и много важният въпрос за приносите на България за съхраняване на славянската колективна идентичност в европейското духовно пространство, с конкретни акценти върху славянското средновековно книжовно наследство и православното църковно наследство – манастири, църкви, икони, църковно-славянски песнопения. В тази връзка ще се опитам да представя обобщена информационна картина на публикуваните материали в поредицата „Трудове на Студентското научно общество при УниБИТ” в областта на културното наследство. В периода 2005-2015 г. са съставени 214 единадесет тома на сборника като включените разработки са резултат от самостоятелна или екипна работа на студенти, свързана с подготовка на реферати, курсови проекти, проведени теренни изследвания при участие в летни студентски практики, дипломни и магистърски тези, и научни изследвания на докторанти. В организираните ежегодни студентски научни конференции участват едни от най-мотивираните и активни студенти, обучаващи се в бакалавърски и магистърски специалности в областта на културноисторическото наследство и информационните ресурси на туризма. Тази констатация се подкрепя и от статистическите данни за последвалата реализация на тези студенти, част от които продължават образователното и професионалното си развитие като докторанти, преподаватели – асистенти, а някои от тях вече са придобили образователната и научна степен „доктор”. В периода 2005-2015 г. публикуваните материали в ежегодника „Трудове на Студентското научно общество при УниБИТ” могат да се обобщят в следните основни направления: студентски рецензии на съвременни научни трудове в областта на културното наследство; музейно дело – модерният музей, пътеводители, каталози; нематериално наследство, с акцент върху нестинарството; „История славяноболгарская …” на Св. о. Паисий Хилендарски – морфологичен и лексикален информационно феноменологичен анализ; държавна политика за културно-историческото наследство на България, студентски практики в областта на културно-историческото наследство; история на културните институции, представяне на Покръстването на българите във виртуалното и съвременното културно пространство; 70 годишнината от учредяването на ЮНЕСКО, църковно наследство; археологическо, архитектурно и художествено наследство; културен туризъм. Голямо място сред публикациите, особено в началните години на поредицата, заемат студентските рецензии на съвременни научни трудове в областта на културното наследство. Те имат приоритетно популяризаторски и информационен характер, но и критически – научноизследователски дух. Обект на рецензиране са научни трудове, които са с голяма приложимост в образователния процес и разглеждат актуална проблематика. От такъв характер са рецензиите на книгите на Богдан Филов „Софийската църква Св. София” и „Софийската църква Св. Георги”, на Иван Добрев „Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон”, на книгата „Култова архитектура и изкуство в Североизточна България (XV-XX в.)”, книгата на Косьо Зарев и Валентин Денев „Долината на розите и тракийските владетели”, на монографията на Цветана Кьосева „Царските колекции в българските музеи, архиви и библиотеки” [3]. Археологическото наследство е обект на студентски рецензии на книгите „Сборяново : Ист.-археол. Резервати”, „Улпия Ескус : Римски и ранновизантийски град” [4]. Сериозно място в тази тематична група заемат рецензиите на научноизследователски трудове, свързани с организацията на управлението на културното наследство. Например рецензиите на книгите на Димитър Иванов „Управление на информационните ресурси на историческия музей”, „Арете в музея : Развитие в структурата и управлението на европейския исторически музей” и „Психология на лидерството” [5]. Друга група студентски рецензии обхващат проблематика, свързана с възрожденското културно наследство, музейното дело и учебните музеи. Представянето на успешно защитени дипломни работи и дисертационни трудове е обособено като тематично направление още от първото издание на ежегодника „Трудове на Студентското научно общество при УниБИТ”. В два поредни тома е представено 215 изследването на П. Владимирова „Многоаспектна информационна картина на Народен театър „Иван Вазов” : На основата на фонда от неговите плакати” [6], с научен ръководител проф. д.п.н. Ал. Куманова. Висока научна стойност има преводът на български език на части от дисертационния труд на Пламена Куртова „Lifted up by the power of the saints: „Prihvanati”, music, and embodied experience in the firewalking rituals of two bulgarian nestinari”, посветен на проучване на ритуалните танци на нестинарите [7]. Друго тематично направление са културните институции. По тази тематика се представят студентски разработки, подготвяни в процеса на обучение по дисциплината „История на културните институции”. От такъв характер са публикациите, посветени на историята и дейността на Националния исторически музей, музея във Велинград, Регионален етнографски музей в Пловдив, идеята за музей на Българското възраждане, художествени галерии [8]. Нематериалното наследство с акцент върху празничната обредност, свързана с нестинарството, се обособява като голяма тематична група, която съчетава интердисциплинарни научни изследвания. Конкретен обект на проучванията е наличният информационен фонд – празничния календар, религиозните традиции представени в справочно-енциклопедичното библиографско издание „НЕСТИНАРИАНА” – колекцията на проф. Александра Куманова, посветена на темата за нестинарството [9]. Студентите разработват тази проблематика екипно, като правят класификация на съществителни собствени имена и топоними с цел да се открои информационният код и значимото място на нестинарството като знаков фактор едновременно в областта на религията, философията, културата, историята, етнологията и етнографията [10]. Тематичното разнообразие на проучваната проблематика се обогатява и от рецензии на научно-документалния филм „Ритъмът на времето”, посветен на информационната карта на нестинарството [11]. В следващите ежегодници от конференциите на СНО прогресивно се увеличава делът на публикациите, посветени на тази тема. В том ХІ на поредицата с приносна стойност е публикуваната историографска справка за нестинарската обредност, отразена на страниците на регионалния периодичен печат на Бургас и Бургаска област за периода 20102015 г. [12]. Екипно и тематично разработване на проблематика се наблюдава и при голямата и все още недостатъчно проучена тема в българската историография за „История славяноболгарская …” на Св. о. Паисий Хилендарски. Като несъмнен принос на СНО и на научното ръководство на проф. Александра Куманова и ас. д-р Николай Василев бих посочила стимулирането на студентски проучвания по отношение на езиковото богатство на текста – морфологичният, лингвистичният и културолого-феноменологичният анализ на съществителни нарицателни имена, глаголи, причастия, прилагателни и местоимения [13]. Специално се анализират кръгът от лични имена, топонимите. За основа са взети създадените тезаурус на езика на йеромонаха (проф. Ал. Куманова) и историография и коментар към първоизточника (проф. М. Куманов) по изданието на преписа на Паисиевата история, направен от СНО на УНИБИТ (по публикациите й, осъществени от акад. Й. Иванов и акад. П. Динеков – срв.: Т. VІ на „Тр. на Студенсткото научно общество при УниБИТ”). В последните години се очертава сериозна група студентски публикации, свързани с проблемите и постиженията на държавната политика за културно-историческото 216 наследство. Обект на проучвания са приносите на Карел и Херменгилд Шкорпил, проблемните въпроси на финансирането на читалищата, дейността на Националния институт за недвижимо културон наследство (НИНКН), информационните мрежи за културно наследство като част от съвременната информационна среда, изложбата на българските културни съкровища в музей Лувър в Париж, Франция – представена като постижение на културната ни политика за успешното промотиране на български културни събития в чужбина [14]. Дейността на ЮНЕСКО, особено в Югоизточния регион на Европа, е представена в публикации посветени на регионалната инициатива на организацията – „Балканските мостове говорят”, „Политики на ЮНЕСКО за опазване на културното наследство по време на военни конфликти”, „Дейността на ЮНЕСКО в Югоизточна Европа” [15]. Публикуваните материали в тематично направление теренна работа и студентски практики се отнасят до различни обекти и видове културно наследство, но се обединяват от стремежа да се покажат предимствата и необходимостта от комбиниране между аудиторно и практическо обучение в музейна среда и на археологически терен. Описваните иновативни форми на обучение като бъдещи резултати очакват: улесняване на достъпа до културното наследство, така че студентите да не бъдат в ситуацията на странични наблюдатели или посетители, а да участват в интересния процес на музейната работа, да преживеят и почувстват емоцията от досега с миналото; създаване на обща информационна, образователна и културна среда, стимулираща развитието на научните изследвания, културния туризъм, музейните атракции; провокиране на силен и постоянен интерес към културното наследство на възможно най-широки социални групи. От такъв характер са група публикации, свързани с реализирания проект за лятна студентска практика „Тракия – кръстопът на цивилизации” (с ръководител проф. София Василева) [16]. Ролята на виртуалното пространство за популяризиране на събития и личности – духовни водачи, придобили европейски измерения е тематика, която се посреща с голям интерес от студентите. Обект на техните наблюдения и проучвания са събития с общоевропейска значимост, каквито са Покръстването на българите и разпространението на славянската писменост. В рамките на студентската конференция, проведена през 2014 г., се организират секции, на които се представят различни аспекти от тази проблематика. Изнесени са интересни доклади и презентации, посветени на степента на отразяване във виртуалното пространство на образите на Св. Св. Кирил и Методий и техните ученици – Св. архиепископ Климент, Св. епископ Наум, Св. Сава, Св. епископ Горазд и Св. Ангеларий, също и образите на Св. княз Борис І Михаил Покръстител и Св. Св. Седмочисленици във виртуалното пространство [17]. Тази тематика, разгледана в по-широк контекст, кореспондира със съвременните международни тенденции за интегриране на ИКТ с културното наследство и използване на възможностите на виртуалното образователно и научно пространство. Присъствието на славянската култура в това пространство обаче все още е твърде фрагментарно и ограничено. Определен принос в тази посока има коментираната студентска конференция, в която на дневен ред се поставят въпросите за съхраняване на славянската колективна идентичност в европейското духовно пространство, с конкретни акценти върху славянското средновековно книжовно наследство и православното църковно наследство. В рамките на настоящата статия разбира се не е възможно да се постигне цялостно 217 обхващане на разглежданата тематика, затова е важно да се подчертае, че споделеният изследователски опит в публикуваните материали в „Трудовете на Студентското научно общество при УниБИТ” е изключително полезен, както за обучаемите, така и за преподавателите, изследователите и специалистите от тези области. Дейността на Студентското научно общество при УниБИТ, под ръководството на проф. д.п.н Александра Куманова, има съществен принос за разширяване на параметрите на общата информационна, образователна и културна среда, стимулираща развитието на научните изследвания на студенти и млади учени. С оглед на динамичните събития, които се случват в Европа в последната изминала година смятам, че все повече се осъзнава необходимостта от личности като проф. Александра Куманова, които като преподаватели, изследователи и инициатори на ежегодни студентски научни форуми успяват да въздействат на младите хора да повишат своята културна чувствителност, да развият културната си памет и да повишат уменията си за комуникация с културното наследство и неговото опазване и предаване на бъдещите поколения, водени от убеждението, че културното многообразие и културното наследство са един от съвременните модели на духовно сближение и обединение. Литература 1. Куманова, Ал. Студентското научно общество. // Библиотека, 2010, N 4, с. 43; Вж още и в: Трудове на Студентското научно общество при УНИБИТ, T. ХІ, 2016. 2. Куманова, Ал. Студентското научно общество. // Библиотека, 2010, N 4, с. 44. 3. Ангелов, С. Историко-културно изследване на църквите „Св. София” и „Св. Георги” : По монографията на проф. Богдан Филов [: Рец. за кн.: Филов, Богдан. Софийската църква „Света София”. Софийската църква „Свети Георги”. – София, 2004.] (N 175). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 375-381; Иванов, В. Нова книга за съкровищата на българските ханове [: Рец. за кн.: Добрев, Иван. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон [: Лингв.-историогр. изследване]. – София, 2005.] (N 173). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 369-371; Йотова, П. Принос върху култовата архитектура и изкуство в Североизточна България [: Рец. за кн.: Култова архитектура и изкуство в Североизточна България (XV-XX в.). – София, 2006.] (N 179). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 392-396; Конярска, И. Първо комплексно историко-културно изследване : [Рец. за кн.: Долината на розите и тракийските владетели = The Valley of Roses and Thracian Rulers : Албум / Община Казанлък, Ист. музей „Искра” – Казанлък ; Текст Г. Китов, К. Зарев, Е. Димитрова ; Състав. Косьо Зарев, Валентин Денев. – Пловдив, 2001.] (N 282). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІІ, 2008, с. 405-407. 4. Витанова, Т. Картографиране на историко-археологически обект – нов подход в представянето на резервата „Сборяново” : [Рец. за кн.: Сборяново = Sboryanovo : Ист.-археол. Резервати = Historical and Archeological reservation : [Картография] / Община Исперих, Ист. музей – Исперих ; Състав. Б. Матева, Ж. Михайлова, В. Минев. – Пловдив, 2002. (N 284). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІІ, 2008, с. 410-411; Корчева, И. За камъните, по които стъпваме : Ценно ново издание, постъпило в Библиотечно-информ. център на СВУБИТ [: Рец. за кн.: Иванов, Теофил и др. Ulpia Oescus = Улпия Ескус : Римски и ранновизант. град : [Моногр.] : Т. 1. – София, 1998.] (N 174). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 372-374. 5. Пантева, С. Управление на информационните ресурси на историческия музей [: Рец. за кн.: Иванов, Д. ... – София, 2006.] (N 99). // Тр. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 131-133; Алексиева, И. Изследователски труд за водещата роля на културата [: Рец. за кн.: Иванов, Димитър. Арете в музея : Развитие в структурата и управлението на европейския ист. музей. – Сoфия : Арете, 2008. – 320 с.] (N 442). // Тр. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т.V, 2010, с. 218 539-541; Стойнов, Б. Феноменология на професионалния стрес : По книгата на Димитър Иванов „Психология на лидерството”. – София, 2008, с. 313-321. (N 443). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т.V, 2010, с. 541-544. 6. Владимирова, П. Многоаспектна информационна картина на Народен театър „Иван Вазов” : На основата на фонда от неговите плакати : Дипломна работа / Науч. ръководител: проф. д.п.н. Александра Куманова ; Рец.: проф. д.ик.н. Стоян Денчев (N 186). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 415-425 и (N 288). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІІ, 2008, с. 423-464. 7. Манчева, Р., Н. Георгиева, К. Димова. Превод на български език на фрагмент от дисертационния труд: Kourtova, Plamena. Lifted up by the power of the saints : „Prihvanati”, music, and embodied experience in the firewalking rituals of two bulgarian nestinari (Tallahassee, 2007) (N 530). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т.VІ, 2010, с. 463-470. 8. Севдин, Е. История на Националния исторически музей – от създаването му до 1985 г. (N 434). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т.V, 2010, с. 516-522; Писарева, Л. Музейна политика на Регионален етнографски музей – Пловдив (N 528). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 455-458; Байраков, Д. История на музея във Велинград и връзките му с музеите в Пловдив : Едно пътешествие през последните сто години (N 371). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 436-445; Николова, Ц. Идеята на Стоян Заимов за създаване на музей на Българското възраждане (N 363). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 407-410; Дамяновска, С. Изкуствоведски и информационни аспекти на колекцията „Фунев” към отдел „Скулптура” на Градска художествена галерия – Мездра : Опит за проучване (N 172). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. І, 2008, с. 363-368. 9. Нестинариана : Историография. Систематизиран анотиран библиографски указател. Фотомонография : Учебно пособие по дисциплината „Нестинарство: Информационни кодове на културното наследство” / Състав., историография, предг. А. Куманова. – София, 2012. – 356 с. 10. Вулева, Т. Съществителни собствени имена, хронологическа амплитуда и исторически епохи в библиография „НЕСТИНАРИАНА”: Естествена класификация (N 525). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 441-443; Шароян, Л. Топоними в библиография „НЕСТИНАРИАНА”: Естествена класификация (N 526). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 444-451; Тингсвад, М. Нестинарството (Малоазийски трансмисии на културата в България) (N 532). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 475-477; Бояджиева, Д. Статии за нестинарството : Из центр. и регион. периодичен печат от 30-те г. на XX в. до днес и електронни публикации, свързани с наблюдавания докум. поток (N 370). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 431-435; Груданска, С. Поетичен дискурс на нестинарския феномен : Опит за философски прочит на стихотворения по темата (N 366). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 417-422; Илиева, Й. Нестинарство : Концепции : Сравн. изследване на гледища на участник в обряда, изследовател в тази област и представител на Бълг. православна църква (N 367). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 423-425. 11. Димитрова, Е. Научно-документалният филм „Ритъмът на времето” – информационна карта на културата [: Рец. за филм… / С. Денчев и др. – 2008.] (N 346). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 332-334; Сотирова, М. Нестинарство – информационна карта на културата : Поглед към научно-докум. филм „Ритъмът на времето” [Авт. С. Денчев и др. – 2008.] (N 369). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 429-430. 12. Куманова, Ал., В. Колева. Нестинарството – феноменът на Странджа планина. Историографска справка. (N 1357). // Т р. на Студентското научно общество при УНИБИТ, Т. ХІ, 2015, с. 476-483. 13. Писарева, Л. „История славяноболгарская …” на о. Паисий Хилендарски – едно неподозирано езиково богатство: Морфологичен анализ на съществителните нарицателни имена (N 523) // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 436-437; Вълова, В. 219 Морфологичен разрез на глаголите, причастията, прилагателните и местоименията в „История славяноболгарская …” на о. Паисий Хилендарски (N 524). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 438-440. 14. Пенева, М. Братя Карел и Херменгилд Шкорпил – приноси в държавната политика за културно-историческото наследство (N 527). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. VІ, 2010, с. 452-454; Стоименов, Ст. Проблемни въпроси на финансирането на читалищата от страна на държавата (Аспекти на младежкия живот в българските читалища) (N 447). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. V, 2009; Павлова, Г. Дейност на НИНКН за опазването на недвижимото културно наследство. // Т р. на Студентското научно общество при УНИБИТ, Т. Х, 2015, (N 1053); Нинова, Л. Информационните мрежи за културно наследство като част от съвременната информационна среда. // Т р. на Студентското научно общество при УНИБИТ, Т. Х, 2015, (N 1054); Ризова, Л. Успешно промотиране на български културни събития в чужбина (N 1396). // Т р. на Студентското научно общество при УНИБИТ, Т. ХІ, 2016, с. 518-520. 15. Василева, Д. „Балканските мостове говорят” – част от регионалната инициатива на ЮНЕСКО за Югоизточна Европа” (N 1397). // Т р. на Студентското научно общество при УНИБИТ, Т. ХІ, 2016, с. 521-524. 16. Василева, С. и др. Тракия – кръстопът на цивилизации : Споделени впечатления и опит за това как се създава и реализира проект / С. Василева, Е. Севдин (N 428). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т.V, 2010, с. 494-498; Кьосева-Китова, М. и др. Културни маршрути с учебна цел, организирани по проект „Тракия – кръстопът на цивилизации” / М. Кьосева-Китова, Е. Грозданов (N 373). // Т р. на Студентското научно общество при СВУБИТ, Т. ІV, 2009, с. 449-452. 17. Кръгла маса V – Мениджмънт на виртуални информационни продукти, свързани с покръстването на българите (доклади от N 1029 – до N 1038) и кръгла маса VІ – Покръстването на българите, отразено във виртуалното пространство (доклади от N 1039 – до N 1048). // Т р. на студентското научно общество при УНИБИТ, Т. Х, 2015 г. ІІІ 11 220 КЪМ ВЪПРОСА ЗА ЧИТАЛИЩНИТЕ БИБЛИОТЕКИ КАТО ЧАСТ ОТ МРЕЖАТА НА ОБЩЕСТВЕНИ БИБЛИОТЕКИ В СТРАНАТА Венцислав Велев В настоящата статия са използвани две основни понятия свързани с библиотеките в страната – читалищни библиотеки и обществени библиотеки. Поради това считаме за необходимо, още в началото да дадем кратка дефиниция на тези определения, което е от значение за разкриване мястото им в цялостната библиотечна мрежа на Р. България. „Обществени библиотеки” не е ново понятие в сферата на библиотекознанието. С него се отбелязват онези библиотеки, които са достъпни и няма ограничения към кръга на техните ползватели. В определени моменти е използвано и определението „публични”, но по същество то е същото и не променя обхвата на съдържание. В случая използването на това име идва от директния превод от английски език на използваното в англоезичните страни определение „public library”. В правно отношение, понятието „обществени библиотеки” е въведено през 2009 г., с приемането на специален Закон за обществените библиотеки. Съгласно чл. 2 от него тези библиотеки са „образователни, информационни и културни институти с национално и местно значение, които събират, обработват, организират, съхраняват и предоставят за обществено ползване печатни и други произведения и информация, включително за книжовното и литературното културно наследство”. [1] Погледнато най-общо, това не ги отличава и от останалите библиотеки, каквито са напр. научните, университетските или училищните, където също се предоставя възможност за заем на книги, получаване на справки, достъп до бази данни и др. Разликата е, че обществените са с възможност за неограничен достъп на всички категории хора, без оглед на техния възрастов, образователен или професионален ценз. Второто използвано определение – „читалищни библиотеки”, визира онези библиотеки, които са една от най-съществените форми разкрити в културно-просветната организация „читалище”. От тук произлиза и името им. В исторически план те стоят в основата на развитие на това най-първично за българските условия гражданско сдружение, поставило си за цел да дава възможност на своите ползватели да получат достъп до книги, вестници, списания и друг тип справочна литература. Тези библиотеки са разкрити в почти всяко едно читалище, като по презумпция това се възприема като своеобразна и задължителна форма, която следва да се обособи и развива. В чисто правен аспект Законът за народните читалища регламентира, че една от основните дейности на читалищата 221 е свързана с уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи. В същото време, читалищата съдействат и задоволяване потребностите на гражданите, свързани с осигуряване на достъп до информация. [2] По-подробно разяснение около съдържанието и функциите на читалищните библиотеки се дава в Закона за обществените библиотеки. Именно там се дава и определението, че в българските условия по своята същност читалищната библиотека е специфичен вид обществена библиотека. Потвърждава се, че тя се явява неделима част от народното читалище, към което са разкрити при съблюдаване изискванията на действащото законодателство. Работят на територията на населеното място, на която дейност развива и съответната институция. В същото време са изградени и на принципите на близост, достъпност и оперативност на основното библиотечно-информационно обслужване на населението. Определени са и техните задачи, на базата на които читалищните библиотеки осъществяват следните функции: 1. събират, съхраняват, организират и предоставят за ползване библиотечен фонд; 2. извършват библиотечно-информационно обслужване и осъществяват подвижни форми за библиотечно-информационно обслужване при необходимост; 3. извършват краеведска дейност; 4. участват в регионалните автоматизирани библиотечни мрежи; 5. съдействат за повишаване на образователното ниво, продължаващото образование, информираността, качеството на живот, социалната интеграция и разширяването на електронния достъп до информацията. [3] Отчитайки обстоятелството, че по същество читалищните библиотеки са найразпространени в нашата страна и техния брой е около 2700, то това показва, че те по същество изграждат в голяма част и стоят в основата на съществуващата в страната Национална библиотечна мрежа. Всичко казано до тук предразполага да се вгледаме в някои от основните моменти свързани с функционирането на читалищните библиотеки, тяхното място и възприемането им от обществото, като съществена част от системата на културните институции в страната. Както и през годините, така и понастоящем читалищните библиотеки, наред с читалищата, към които те са разкрити, продължават да бъдат едни от най-широко разпространените културни и информационни средища в страната. От значение се явява и обстоятелството, че те имат натрупан опит в контакта си с хората по места. В същото време са доказали своето съществено място, като основен център за предоставяне и получаване на информация от и на гражданите. Към това може да се прибави и факта, че въпреки различния си капацитет те продължават се ползват с широката подкрепа и доверието на обществото. Извън чисто библиотечните, те са място и за много различни културни прояви. Място са и за организирани и неформални срещи. Способстват за насърчаване на общуването. Това се оценява и от различни международни експерти, които достигат до заключение, че библиотеките като цяло, в т.ч. и читалищните, са сред културните институции, които се явяват основно средство за развитие и осъществяване на културната политика в страната. [4] Тази констатация, макар и сравнително стара, по същество остава валидна и към момента. В почти всички проучвания извършени след 2000 г. ясно се акцентира, че в условията на съвременните процеси на развитие на мрежата от обществени библиотеки, както и конкретно към читалищните, може и следва да се възлагат сериозни задачи и отговорности в образователен, информационен и културен аспект. Това е съпроводено и от широко разгърната дискусия, в контекста на която се повдигат въпроси, че издигането нивото на предлаганите библиотечно-информационните услуги е свързано и с преоборудване и квалификация на персонала, нуждата от нови и съвременни 222 информационни източници, редовно и достатъчно финансиране, поддържане престижа на библиотечната професия, създаване на ново и актуализиране на съществуващото специализирано законодателство. Това са въпроси повдигнати по време на проведената на 7 юни 2000 г. в София Х Национална научна конференция, организирана от Съюза на библиотечните и информационни работници. [5] Тези и подобни на тях становища се споделят и на последвалите специализирани форуми, посветени на актуални проблеми на библиотечната система у нас. [6] Акцент се поставя и върху развитието и бъдещето на читалищните библиотеки, с оглед и на констатацията, че през годините това си остава най-разпространената мрежа от библиотеки в страната, най-близка до масовия читател подобна институция. Редица изследователи оценявайки значението й, посочват и нейните несъвършенства, проблеми, както и предлагат пътища за тяхното решаване. Изтъква се, че именно тази библиотека притежава и важна по своята същност уникалност, произтичаща от основната роля, която тя играе в живота и функциите на институцията читалище. Точно това й придава възможности и особености, които я обособяват спрямо другите видове библиотеки. Като част от читалището тя става елемент от важна културна, образователна и рекреационна структура. В същото време се явява в определени моменти и зависима от определен тип конюнктура, като понякога бива оставена на по-заден план спрямо други водещи за даден момент читалищни функции. [7] Независимо от техния специфичен юридически статут, самостоятелен какъвто по същество те не притежават, читалищните библиотеки продължават да бъдат и се развиват като неделима част от цялостната библиотечна мрежа. В професионален план те биват взаимно обвързани със системата на оформените регионални библиотеки, както и с Националната библиотека. Взаимодействат си и с останалите библиотеки. Възложените им задачи, в голямата част са продиктувани от обществените нагласи, разбирания за тяхната същност и очаквания за предоставяне на специализиран библиотечно-информационен продукт. Тук можем да отбележим: - Библиотеката – съвременен информационен и комуникационен център; - Библиотеката – център за предоставяне на различни услуги, в полза и на местната власт, в т.ч. социална и бизнес информация; - Библиотеката – център за внедряване и обучение за работа с нови информационни технологии; - Библиотеката – културно и образователно средище на местната общност. [8] Отчитайки тези обстоятелства, както и нарасналата нужда от специализирано библиотечно законодателство, в периода 2005-2009 г. група от български експерти работи по посока разработване на нов тип нормативна база. На базата на родния и чуждестранен опит се извеждат поредица от констатации, които водят до основното заключение – нужда от Закон за обществените библиотеки в България и развитие на пълна поднормативна база, която да урегулира функциите и мястото на системата от обществени библиотеки. В контекста на това се прави преглед и на съществуващата читалищна библиотечна мрежа. Заключенията се свеждат до следното: „Читалищните библиотеки са обществени библиотеки на територията на населеното място, изградени на принципите на близост, достъпност и оперативност на основното библиотечно-информационно обслужване на населението. Те изпълняват следните функции: 1. Изграждат актуални библиотечни колекции и предоставят библиотечни и информационни услуги; 2. Участват в регионалните автоматизирани библиотечни мрежи; 3. Извършват краеведска дейност; 4. Осъществяват мобилни форми за библиотечно-информационно обслужване при 223 необходимост; 5. Съдействат за повишаване на образователното ниво, продължаващото образование, информираността, качеството на живот, социалната интеграция и разширяване на електронния достъп до информацията.” [9] В контекста на всичко казано, от значение остава обстоятелството, че на читалищната институция, от която библиотеката е част и към момента, се гледа като на „комплексен културен институт”. По традиция той съчетава в себе си редица форми, призвани да задоволяват културни и образователни потребности на хората в периметъра на дейност на съответното читалище. В основата си остава, обаче, предоставянето ползване на книги, в т.ч. и за дома. Тук именно се повдига въпроса следва ли всяка една отделна дейност, респективно и библиотечната, да бъде поставена в една система на степенуване, посредством която да е ясно видимо и разпознаваемо какъв е приоритетът на работа в едно читалище. В законодателен аспект няма ясно изразено подобно изискване. В същото време, след като по презумпция се приема, че библиотечната дейност е сред основните в едно читалище идва и резонният въпрос – следва всяко едно от тях да има и обособена библиотека? В годините това негласно правило е спазвано и към момента то се появява като своеобразно, но неписано, изискване към всяко едно читалище в страната. Разбира се, съществува определен брой читалища, в които няма наличие на библиотека, като мотивите за това могат да бъдат от различно естество и някои от тях са сериозно обосновани. [10] Също в законодателен аспект към настоящия момент няма разписано да се осъществява диференциация в общия вътрешен читалищен бюджет, което да посочва дали и какъв процент от него да бъде насочен за развитие на библиотечната дейност. В приетия през 2015 г. съобразно изискванията на Закона за обществените библиотеки „Стандарт за библиотечно-информационно обслужване” се поставят определени изисквания към дейността на всяка една обществена библиотека, респективно и към читалищната. С този документ, утвърден от министъра на културата, се определят условията за дейност на обществените библиотеки, които включват в себе си поредица от показатели за определяне на същността на регионалните, общинските и читалищните, както и индикатори за измерване ефективността на библиотечната дейност в тях. Стандартът въвежда характеристиките на определянето, функционирането, ползването и оценката на библиотечно-информационното обслужване в обществените библиотеки в страната. Посочен е и необходимия минимум ресурси, които трябва да има в една библиотека, за да може тя да изпълнява функциите, определени в Закона за обществените библиотеки. Всички тези критерии са съобразени и с заложените от световната библиотечна организация IFLA. [11] От посоченото по-горе, може да се достигне до заключението, че липсата на точно и ясно определено финансиране на читалищните библиотеки си остава сериозен проблем пред тяхното пълноценно функциониране, което се отразява пряко и на ефективността на създавания и реализиран от тях библиотечен продукт. От своя страна библиотекарите посочват, че в лицето на читалищните настоятелства не винаги срещат разбиране по отношение спецификата на тяхната дейност, както и адекватно осигуряване на средства за попълване на библиотечните фондове. Компенсирането с „активна библиотечна дейност” и „иновативни дейности с читателите” не спомага за постигане на очаквания ефект. Разбира се, следва да се има предвид, че съществуват и определен брой читалищни библиотеки, в които ситуацията е коренно различна. Идентифицирани са около 100 библиотеки в читалище, предимно в общинските центрове, в които на библиотечната дейност е отделено сериозно внимание. Това са библиотеки със многогодишна история и с фондове от десетки хиляди тома. В тях се внедряват нови технологии, както и се предоставят услуги на нивото 224 и на останалите професионални обществени библиотеки. Дейностите не се ограничават в чисто библиотечни, а самите библиотеки се превръщат в съвременни информационни центрове. Но в по-големия си дял, читалищните библиотеки на много места остават с недостатъчно развит капацитет и фонд. Същият бива с много слаба обновяемост. Модернизацията е сравнително малка и недостъпна за читателите. Отговор на поставения въпрос за нивото и качеството на предоставяни услуги именно в тези библиотеки предстои да бъде обект на нов и по-обстоен анализ. Съществен проблем в дейността на читалищните библиотеки се явява и въпросът свързан с квалификацията на персонала. Дълго време този елемент, като че ли е остава в сянката на вечно поставяния проблем с липсата на ритмично набавяне на нови информационни източници. А съобразно изискванията на законодателството освен останалите условия за наличие на една обществена библиотека – минимално наличен фонд, подходящи помещения и оборудвания, задължително условие е и присъствието на квалифициран персонал. Императивно в Закона за обществените библиотеки е посочено, че: „Чл. 38. (1) Читалищната библиотека се ръководи от главен библиотекар. (2) Главният библиотекар трябва да е лице с висше образование с образователноквалификационна степен „магистър” или „бакалавър” в професионално направление „Обществени комуникации и информационни науки” и с една година професионален опит в библиотека. (3) Главният библиотекар се назначава от читалищното настоятелство съгласно Кодекса на труда. (4) За читалищна библиотека с назначени на длъжност библиотекар по-малко от три лица ал. 1 не се прилага. Чл. 39. На длъжност библиотекар в читалищна библиотека могат да се назначават лица, които притежават: 1. професионална квалификация, придобита във висше училище, обучението по която включва най-малко 50 на сто дисциплини от библиотечно-информационния цикъл; 2. средно образование с професионална квалификация „библиотекар”.” Оценявайки, че това е една съществена форма на задължение към читалищните настоятелства, законодателят е фиксирал, че изискванията спрямо персонала следва да бъдат постигнати в един сравнително продължителен срок от 7 години, който започва да тече от влизането в сила на Закона за обществените библиотеки. Този период изтича през лятото на 2016 г. и предстои да се направи анализ върху изпълнението му. Към настоящия момент няма официално публикувана статистика за квалификацията на работещите в читалищните библиотеки, но погледа върху отделни региони, направен на базата на отделни лични наблюдения посочва, че все още не е направено нужното, за да се постигне това. Тук трябва да се посочи и необходимостта от въвеждането на нов тип библиотечен мениджмънт, който практически да се прилага в работата. [12] Модернизирането и навлизането на информационните технологии в пряката дейност на читалищните библиотеки все още си остава като голямо препятствие пред редица от тях. Новото време, както и нарасналите изисквания на потребителите/читателите, предразполагат задължителното наличие на компютърна и размножителна техника, която да бъде със свободен достъп. Все още малко са читалищата, които са успели да осигурят повече от едно работно място за читателите в обособени зони. Тук, разбира се, е необходимо да се има предвид и компютъризацията на цялостния процес в самата библиотека, което включва въвеждане на електронни каталози, бази данни и пр. Желанието на голяма част от читателите да ползват на място различни технически пособия води и до отлив на посетители в библиотеката, което рефлектира и върху цялостния й имидж 225 и състояние. През последните години част от този проблем бе в голяма степен решен, посредством реализирането на програмата „Глобални библиотеки – България”, която продължава и понастоящем. Към момента в около 900 читалищни библиотеки са изградени т.нар. „точки за достъп до информация”. [13] Работещите са получили възможността за преминаване на различни обучителни курсове, даващи им възможност за работа с новите технологии и внедряването им в общия библиотечен процес. И още един, макар и не маловажен проблем, поставен за разрешаване пред читалищните библиотеки, си остава този свързан с изработването на нова и отговаряща на съвременните условия визия за тяхното развитие. В днешния ден библиотеката постепенно измества част от своите основни функции и се превръща в център за информация, комуникация и обществен дебат. На много места се забелязва силен отлив от посетители и ползватели на библиотечните услуги. Много често като обяснение за това се посочва липсата на средства и ритмичност в набавянето на нови информационни източници. Но променения интерес на голяма част от потребителите ги насочва към самостоятелно ползване посредством Интернет на различни уеб базирани ресурси, което показва необходимостта от предоставяне на такива услуги от страна и на библиотеките. За да отговори и на нуждата от създаване на ясна картина на ситуацията в библиотечната мрежа В изпълнение разпоредбите на Закона за обществените библиотеки, в Министерството на културата е положено началото на създаване „Регистър на обществените библиотеки”, в резултат на който ще има ясна и видима за всички картина на състоянието на читалищните библиотеки в страната. В резултат от осъществяването процеса на регистрация и попълването на съответната „Информационна карта”, което следа да бъде сторено от всяка една обществена библиотека в страната, ще може да има един нов и съвременен източник на информация за състоянието и развитието на мрежата от обществени библиотеки Регистърът ще спомогне да се постигне явен показ на състоянието на посочените в него обстоятелства и ще даде възможност да се проследят хронологично промените в тях. [14] Всичко посочено до тук, е само един бегъл поглед върху някои от основните проблеми стоящи за разрешаване пред читалищните библиотеки. Необходимостта от направата на нов прочит на дейността на тази основна за страната ни структура, която е призвана да осъществи основното библиотечно-информационно обслужване на населението е все повече наложителна. Решаването на определени трудности следва да се осъществи с обединените усилия на всички заинтересовани страни, но най-вече и на самите читалищни настоятелства, предвид обстоятелството, че читалищната библиотека е неделима част от самото читалище. Ангажираността и на местните власти също е необходима, защото по същество на много места в страната това са и единствените средища предоставящи не само библиотечни, но и информационно-комуникационни услуги. Бележки 1. Чл. 2 на Закон за обществените библиотеки. // Обн. ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г., изм. ДВ, бр.74 от 15 септ. 2009 г., изм. ДВ, бр. 38 от 21 май 2010г., изм. ДВ, бр. 15 от 15 февр. 2013 г., изм. ДВ, бр. 68 от 2 авг. 2013 г. 2. Чл. 3 на Закон за народните читалища. // Обн. ДВ, бр. 89 от 22 окт. 1996 г., изм. ДВ, бр. 95 от 21 окт. 1997.г., изм. ДВ, бр. 90 от 15 окт. 1999 г., изм. ДВ, бр. 28 от 1 април 2005 г., изм. ДВ, бр. 94 от 25 ноем. 2005 г., изм. ДВ, бр. 108 от 29 дек. 2006 г., изм. ДВ, бр. 42 от 5 юни 2009 г., изм. ДВ, бр. 74 от 15 септ. 2009 г., изм. ДВ, бр. 47 от 22 юни 2010 г., изм. ДВ, бр. 97 от 10 дек. 2010 г. 226 3. Чл. 37 от Закона за обществените библиотеки. 4. Културната политика на България : Доклад на европейски експертен екип / Ч. Ландри и др. – С., 1995. 5. Библиотечната система в България. // Сборник с доклади от Х Национална научна конференция. – С., 2000. 6. Библиотеките и промените в съвременното българско законодателство. // СБИР : Доклади от XIV нац. научна конференция, Варна, 3-4 юни 2004 г. / Ред. кол. В. Грашкина [и др.]. – С., 2005. 7. Русинова, Евгения. Поглед към съвременната читалищна библиотека : Доклад. // Научна конференция „Българската книга и библиотеките през Възраждането”, Сливен, 7-8 юни 2005; Дончева, Анета, А. Димчев. Постигане на ефективност на функциониране на българските библиотеки чрез законодателни промени. // Българската култура между държавата и пазара. – С., 2007, с. 130-137. 8. Димчев, Александър. Предизвикателствата пред библиотеките в съвременното информационно общество : На примера на публичните библиотеки. // Доклад изнесен на конференция по библиотечно дело в Белград, Република Сърбия. 2003 г. 9. Правната регулация на библиотеките и библиотечно-информационната дейност : Материали по проекта 2006-2009 г. / Съюз на библиотечните и информационни работници, Министерство на културата, Британски съвет – България. – С., 2009. [Електронен ресурс] // <http://62.44.124.142:8080/ jspui/bitstream/2010/340/1/AD_Zakon_za_obshch_b-ki-proekt-2006-2009.pdf>. – 06.07.2009. 10. В публичния регистър на народните читалища, воден в Министерството на културата, може да се проследи наличието или липсата на библиотека към всяко едно читалище в страната. Регистърът е достъпен и в електронен вид. // <www.chitalishta.com>. – 2016. – [S.p.] 11. // <http://mc.government.bg/images/Site/Standart_biblio.pdf>. – 05.06.2015. – 7 p. 12. Закон за обществените библиотеки, чл. 38-40. 13. // <www.glbulgaria.bg>. – [S.a. – S.p.] 14. Регистър на обществените библиотеки. // <http://bibliobg.com/index.php?act=regions>. – 2016. – [S.p.] ІІІ 12 227 INDIGENOUS METHODOLOGY В СОЦИОГУМАНИТАРНЫХ НАУКАХ Ульяна Винокурова В настоящее время развитие социогуманитарной науки испытывает дефицит новых преобразующих парадигм. Многие западные теории сохраняют постиндустриальную парадигму евроцентризма в развивающемся информационном обществе, исходя из колониального прошлого антропологических наук, находятся в состоянии глубокого кризиса, отстают от процессов международного признания неотъемлемой ценности самоопределения и интеллектуальной собственности коренных народов. Новая преобразующая парадигма Indigenous Metodology рождается на основе академических наук усилиями научного сообщества - представителей коренных народов [8, 10, 11, 12, 13] и свободных в своем творчестве междисциплинарных общественных секторов Живого знания. Indigenous Metodology нацелена на обогащение науки мышлением и опытом, интерпретацией глубокого видения перспектив и интересов коренных народов их собственными учëными (indigenous scholars) с целью обеспечить лучшее понимание и принятие коренных народов как субъектов истории, имеющих богатое культурное и интеллектуальное наследие и современный потенциал, а не как объектов науки, колонизации и постколониализма. По мнению коренных ученых бывших колонизированных и исторически угнетённых стран, западная наука обслуживала колонизацию их народов, присваивая их знания и не предпринимая ничего полезного для самих народов [8]. Современные постколониальные исследования нуждаются в партнёрстве евро-западных и коренных исследователей, чтобы деколонизировать и коренизировать исследовательские подходы в пользу коренных народов, чтоб решать именно те проблемы, которые беспокоят самих народов. В настоящее время остаются актуальными проблемы цивилизационного насилия, процессы сопротивления доминированию, модернизации идентичности и образа жизни коренных народов под давлением новых вызовов. Повестка дня для коренных народов состоит в создании условий формирования их способности стать адекватным крупнейшим цивилизационным переменам, контуры которого проявляются в современных трендах информационного общества с активной миграцией биосферного общества в условиях экологической трансформации Земли и смены технологических укладов. Доверие к научным рекомендациям и дискурсам вырастает при выведении ранее изолированных, искажённых своеобразным научным колониализмом объектов интеллектуального наследия коренных 228 народов из научной периферии и использовании Indigenous Metodology, не полагаясь как раньше, только на выводы различных научных школ Европы и США. Особое значение придается коренными народами вопросам образования молодого поколения, использования Indigenous Metodology как образовательной парадигмы [10, 11]. Одним из удачных примеров коренизации международной научно-образовательной терминологии может быть включение в официальное издание ЮНЕСКО „Переосмысливая образование. Образование как всеобщее благо?” термина „сумак кавсай”, эпистемология которого основана на мировоззренческих установках андского народа кечуа, проживающего в Эквадоре [6]. Смысл этого термина в свободном переводе на русский может быть передана, как „достойная жизнь”. Это понятие подразумевает гармоничное коллективное развитие, в котором отдельный человек рассматривается в контексте социальнокультурных сообществ, а также его/еë естественного окружения. Будучи закреплена в системе верований коренного народа кечуа, эта концепция впитала в себя западную критику доминирующих моделей развития и предлагает альтернативную парадигму взглядов, основанную на гармоничных отношениях между людьми, а также между людьми и окружающей их природой. Данная концепция стала поводом для недавнего пересмотра Конституции Эквадора, положения которой содержат ссылку на „новую форму сосуществования общества во всем его многообразии в гармонии с природой в целях реализации идеи достойной жизни”, или „сумак кавсай”. Конституция основана на признании „права населения жить в здоровой и экологически сбалансированной среде, гарантирующей устойчивое развитие и достойную жизнь (сумак кавсай)”. Конституция устанавливает также, что государство обязано „поощрять генерирование и производство знаний, содействовать проведению научных и технических изысканий, а также совершенствовать знания предков, способствуя тем самым реализации идеи достойной жизни (сумак кавсай)” [6, c. 32-33.] Процессу самоидентификации коренных народов способствовала Декларация ООН о правах коренных народов (13.09.2007), а также признание статуса традиционных знаний в качестве интеллектуальной собственности коренных народов Всемирной организацией интеллектуальной собственности. Защита традиционных знаний от неправильного толкования, злоупотребления, утверждение интеллектуальной независимости становятся актуальными направлениями деятельности коренных учёных, развивающих Indigenous Metodology. Идеология научного колониализма исходила из убеждëнности в том, что учёные-путешественники имеют права неограниченного доступа к любому источнику данных, экспортирования и переработки в виде книг и любой материальной и духовной продукции добытой информации, принадлежащей коренным общностям. Сферы интеллектуальной собственности коренных народов исходят из ценностей эпистемологии коренных народов, воспринимающий мир в целостности и взаимосвязях отношений человека с духами предков, природных явлений, животного мира и распространяются на следующие виды современных наук: • Национальные виды спорта, игр, этноспорт; • Национальные, календарные праздники, ритуалы, обряды; • Топонимика; • Антропонимика; • Народная медицина; • Этнобиология, этноботаника; • Народная космология; • Народная метеорология; • Культура проживания в изолированных общностях и пространственной изоляции; 229 • Энергоинформационные процессы в высоких широтах планеты; • Науки о земле: дух места, сакральные места, места силы; • Феномен шаманизма; • Кочевой образ жизни; • Культура обеспечения безопасности жизни в условиях вечной мерзлоты, пустыни, высоких широт; • Добывание продуктов питания и национальные кухни; • Одомашнивание животных; • Этнопедагогика, этнодидактика; • Языки, фольклор, эпос; • Этномузыка и т.д. В обозримом будущем коренным народам предстоит ответить на следующие новые вызовы [3]: 1. Вызов климата Земли; 2. Вызов лимитрофа; 3. Вызов открытости; 4. Вызов резервам организма; 5. Вызов парадигмы ментальности; 6. Вызов судьбы; 7. Вызов власти: поиск форм самоопределения, соуправления в условиях трансформации политических, государственных систем и международных отношений. Вызов климата Земли. Ответ нацелен на поиск форм коэволюции в условиях глобальных экологических трансформаций среды обитания. Экологическая ниша коренного народа обеспечивает его ресурсами для существования в достаточно локальной экосистеме [9]. Традиционный хозяйственно-культурный уклад подвергается дестабилизации из-за глобальных изменений климата Земли, что особенно ярко выражается на высоких широтах в ускорении таяния льдов Ледовитого океана, оттаивании грунтов поверхности многолетней мерзлоты (вызывающих болотистость почвы, задержку в замерзании ледовых покровов), изменении биологических ритмов природных явлений, изменении сроков и видов миграции животных и перелетных птиц, непредсказуемости погодных изменений, повышении вероятности панэпидемий, голода и недостатка питьевой воды. Традиционный природный календарь жизнедеятельности не соответствует новому состоянию среды обитания. Население арктических территорий поставлено перед необходимостью изменить весь сложившийся уклад жизни, свою хозяйственную деятельность, баланс отношений с экологической средой и трансформировать их в соответствии с природным трендом. Новая стратегия жизни должна быть, с одной стороны, чутко учитывающей изменения среды обитания, с другой, быть менее зависимой от этих изменений, дистанцированной в искусственно созданной социоэкологической среде. Вызов лимитрофа возник на стыке цивилизационных сдвигов. Россия расположена на стыке пяти цивилизаций, что привело к размытости еë цивилизационного самосознания и разработке социогуманитарных научных парадигм. Вместе с тем, арктические коренные народы объединены едиными ценностями арктической циркумполярной цивилизации [2]. Вызов открытости проявляется в усилении многоэтничности социальной среды и проживания в условиях активной иммиграции на территориях исконного проживания коренных народов, коммуникационных технологий информационного общества. Походит к концу исторически длительный период закрытого режима жизнедеятельности этносов. Глобальное потепление, развитие информационного и технологического общества, поворот к ресурсам удалëнных территорий открывают 230 исконные территории этнических общностей модернизационным, постмодернизационным и глобальным процессам. Вызов резервам организма сосредоточен на поиске сохранения физического и психического здоровья в процессе изменения темпа, ритма и содержания адаптации к биосферному обществу. Психофизиологические исследования адаптации человеческого организма к специфическим условиям Крайнего Севера обнаруживают необратимые и временные изменения организма как реакцию на изменение природной среды обитания. Вызов парадигмы ментальности. Выход человечества на уровень ноосферы, переход к шестому технологическому укладу активизирует экологические ценности коэволюционной парадигмы познания мира и эко-духовных начал человеческой сущности. Такая смена парадигмы ментальности на новом уровне реабилитирует традиционные духовные ценности, картину мира и мировоззрения коренных этносов. Осознание прав на интеллектуальную собственность на Indigenous Knowledge и необходимости их использования для разработки новых стратегий их жизнеобеспечения и глобальной безопасности человечества. Вызов судьбы. Контроль над судьбой является стержневым условием сохранения этнонациональной идентичности и целостности коренных народов. Наблюдается повсеместная актуализация поиска путей сохранения и контроля над своей этнической целостностью, достоинством и самобытной идентичностью в условиях подавляющего по численности большинства сообществ. Вызов власти – в обозримом прошлом реальная власть самоопределения и самоуправления никогда не принадлежала малочисленным этносам. Поэтому испытание властью имеет опыт геноцида, этноцида, ассимиляции, аккультурации и различных форм адаптации. В то же время большинство этносов стремилось занять в действующей властной структуре свою нишу, не отрицая свою этничность и национальные интересы. Колониальные и постколониальные отношения изучаются в терминах цивилизационного пограничья и процессов установления диалога между этнонациональными политическими элитами. Власть бывает разная. Самая важная из них – власть над собой. Эволюция в условиях испытания холодом у народов Севера сформировала определëнные навыки власти над собой, преодоления, сконцентрировала энергию жизнеспособности в ответ на внешние вызовы. Второй вид естественной власти – неразывная связь с родной землëй, признаваемая мировым сообществом как неотъемлемое право на ресурсы исконной земли. Каждый этнос обладает в этом плане огромной потенциальной властью. Современная власть выходит за рамки административных границ национальных государств. Наряду с многочисленными примерами образования наднациональных экономических и политических структур происходит формирование транснационального культурного или символического пространства как социальной сети или стиля жизни, пересекающие национальные (государственные) границы и объединяющие различные общества в единое социальное и культурное поле. В рамках постструктурализма М. Фуко был дедуцирован вывод, согласно которому борьба за знание характеризуется латентной борьбой за обладание властью в еë политическом смысле [4, c. 101-103]. Информационное общество выводит социальное противостояние на принципиально новый уровень социального текста. Социальный конфликт возникает как причина и следствие неравного распределения сущностных человеческих потенций между людьми, обладающими востребованными и доминирующими личностно-социальными компетентностями и теми людьми, культурный капитал которых недооценивается, не востребован прежде всего ими самими. Цифровое 231 неравенство, закрытость социума, прежде всего от собственного интеллектуального капитала, сдвигают его на позиции так называемого “underclass”, в ситуацию социальной агнозии и апатии. Так, коренные народы в ситуации научно-образовательной изоляции, не обладая научной компетентностью, могут потерять способность выступать как самостоятельный субъект социального прогресса в современной истории человечества. Приверженцы Indigenous Metodology стремятся разработать стратегии социальных преобразований во благо исследуемых общин, вовлечь в сообщество принимающих решение голос и смысл удалённых права самоуправления народов. Научные истоки Indigenous Metodology разработаны в принципах Emic и Etic подходов, Inside и Outside подходов, а также миро-системного анализа социальноисторической экологии. Научные истоки Indigenous Methodology 1. Emik – Etik подход Термины Emik – Etik являются производными от основных лингвистических понятий – phonetic и phonemic. Термины образованы по аналогии с фонEтикой, изучающей звуки, имеющиеся во всех языках, и фонEмикой, изучающей звуки, специфичные для одного языка. В дальнейшем во всех гуманитарных науках emic стали называть культурноспецифичный подход, стремящийся понять явления, a etic – универсалистский подход, объясняющий изучаемые явления. В современной социологии используется интерпретация Д. Берри Emic и Eticподходов: Еmic направлен на выявление различий, а Etic подход нацелен на изучение общего, универсального в психологии и поведении людей и сообществ, что можно представить в виде следующей графической таблицы. Табл. 1 Сравнение особенностей Emic и Etic- подходов Еmic Etic Исследуется отдельно выделенная культура одного этноса Сравнительное исследование двух и более этносов с целью выявления сходства и различий Используются специфические для данной культуры единицы анализа и соответствующие термины, созданные в изучаемой культуре и понятные её носителям. Используются универсальные научные категории, методы измерения, свободные от влияний конкретных культур Любые проявления культуры изучаются с точки зрения участника, изнутри системы, сопоставляя интериоризированную информацию исследователя как носителя культуры изучаемой общности Исследователь занимает позицию внешнего наблюдателя, поддерживая дистанцию от непосредственного влияния на изучаемые процессы и сообщества Исследователь не имеет ранее подготовленного жесткого плана, категорий, гипотезы, методов, объектов изучения. Структура, гипотезы, категории и методы исследования заранее конструируются и утверждаются, которому неукоснительно следует учёный. Ученый считает обязанным поддерживать взаимную связь, отчитаться перед исследованной общностью, способствовать улучшению ее жизни. Готовность ученого стать голосом народа, взять на себя ответственность за выводы, рекомендации и результат реализации рекомендаций по решению изученной проблемы. Исследователь пишет научный отчет заказчику его исследования. Исследователь не берет на себя ответственность за разъяснение своих выводов перед перед коренными общностями. 232 Таким образом, эти два подхода имеют принципиальные различия, благодаря которым исследования подразделяются на две группы: первая, условно можно назвать понимающей, – изучение специфических взаимосвязей, закономерностей между внутренним миром человека и переменными на уровне конкретной этнической общности; вторая, условно можно назвать объясняющей, – изучение сходства и различий различных культур и этнических общностей. Первый подход чаще применяют учёные, являющиеся представителями изучаемых этнических общностей, так как они активно владеют языком, наррацией, ценностями, контекстуальными особенностями культуры, эпистемиологическим содержанием этнических символов, жестов, стереотипов, невербальных видов коммуникаций, знаниями о проявлениях этнического менталитета. Коренные учёные стремятся внести в научный оборот понятийный аппарат своей культуры, традиционные знания и ценности, разработать научное обоснование механизмов контроля над судьбой этнических общностей в определëнной перспективе. Традиционные знания востребованы широким спектром наук в связи с глобальными изменениями климата: биологические – изменения флоры, фауны, миграции и поведения птиц, животных, в особенности, в межсезонный период, науки о земле – состояние ландшафтов, рек, дорог, снежного покрова, вечной мерзлоты, ледовой обстановки, паводков, смены времëн года, космических явлений, науки об инфраструктуре – строительство инфраструктуры на ландшафтах, покрытых слоем многолетней мерзлоты, и т.д. Второй подход успешно применяют учёные-полевики, мобильные специалисты, имеющие возможность непосредственного наблюдения за различными этническими общностями на исконной среде обитания. Примером подобного подхода могут послужить труды современных зарубежных учлных, работавших среди эвенов – П. Витебски, А. Есида, Ш. Сасаки, Х. Такакура, Г. Фондал; долган и эвенков – Д. Андерсон, эвенков А. Лаврилье, Г. Фондал, якутов – М. Балзер и С. Крейт и т.д. Они изучают проблемы жизнедеятельности коренных этносов в условиях изменяющейся природно-экологической ниши и социальной среды, стремятся сочетать общее и специфическое в изучаемой области. Cочетание inside и outside подходов применяется в научно-исследовательском проекте СВФУ им. М. К. Аммосова „Народы Северо-Востока Российской Федерации: выбор новой адаптвной стратегии в условиях глобализации: социально-антропологический подход (взгляд якутских и британских исследователей)”. В проекте участвуют коренные учëные, использующие inside подход и социальные антропологи из английских 233 вузов, использующие этно-генетический, системный, сравнительно-типологический, этносемиотический методы, а также методики исторической реконструкции и структурнофункционального анализа, ГИС-технологий и т.д. Интеграция этих подходов позволяет преодолеть классические и отечественные линейные подходы в исследовании механизмов и процессов адаптации коренных народов. Миро-системный анализ, предпринятый российским социологом Новожиловой Е. О. [5], позволил определить три исторических типа социально-экологических систем, сменяющих друг друга в результате трлх этапов экологических трансформаций. К историческим типам социально-экологических систем отнесены: экосистемные общества, биосферные общества и ноосферное общество. Первая экологическая трансформация характеризовалась переходом к производящем хозяйству и создала экосистемные сообщества. Характерными особенностями экосистемных сообществ являются их изолированность, использование доместицированных видов животных как инструментов преобразования естественных экосистем; созидающий труд посредством безотходных экофильных и пиротехнологий, использование энергии биомассы. Люди воспринимали себя частью экологического равновесия, устраивая свою жизнь по естественному круговороту природы. Их главными ценностями была забота о Земле и взаимопомощь сообщества. Вторая экологическая трансформация создала общество биосферных людей c антропоцентричным мировоззрением занятых переделыванием природы, глобальным расселением за пределы локальных экосистем. Основными сферами трудовой деятельности стали промышленность и коммерция, а созданные ими линейные технологии вытеснили круговороты вещества, привели к истощению ресурсов и образованию отходов. Инструментальный подход к природе превратил Землю в товар, в средство удовлетворения всл возрастающих потребностей людей. Потребление неживой энергии, ископаемого топлива привело к колоссальному неравенству. А мир вещей, артеприродная среда превратили человека в своего раба, требуя непрерывного приложения внимания и ресурсов, создавая иллюзию безопасности посредством денег и власти, контроля над часовым временем. Кризис этого биосферного общества мы наблюдаем во всех техногенных цивилизациях. Наступающая третья экологическая трансформация ведлт к формированию сообществ ноосферных людей, стремящихся к созданию новой экономики биотехнологической эпохи, информационных, когнитивных биотехнологий, экологизации производства и образа жизни, укреплению ноосферных ценностей экологической цивилизации. По сути на новом историческом витке оказываются востребованными ценности экосистемных сообществ коренных народов. Как справедливо отмечает А. К. Мамедов [3], появились новые критерии капитала: интеллект, креативность и яркость личностного начала. Для коренных народов это означает опору на своеобразную „внутреннюю собственность”, то есть на Indigenous methodology, проявлять личный творческий интерес к интеллектуальному наследию и мировоззрению своих предков, аккумулировать и „упаковать” их в современную научно-образовательную парадигму, программы профессионального образования, в систему духовных ценностей интегральной цивилизации. В 2002 году создан Всемирный Консорциум высшего образования коренных наций (WinHEC). Он способствует реализации Декларации Организации Объединенных Наций о правах коренных народов, в особенности статей 12-15, направленных на образование. WinHEC создан для контроля и реализации образовательных прав коренных народов, нацелен на создание партнлрских отношений в сфере высшего образования 234 по восстанавлению и сохранению духовности, культуры и языков, родины, социальных систем, экономических систем и самоопределения. Научный интерес к традиционным знаниям, культурам, языкам, стилю жизни, мировоззрению коренных народов России стремительно возрастает в постсоветское время, отмечается тенденция к институционализации этих исследований. Наиболее активные социогуманитарные исследования ведутся по экологическим и космологическим знаниям кочевников – оленеводов, коневодов, скотоводов, шаманизму, лингвистической и этнокультурной идентичности коренных народов. Реализуются совместные проекты с учлными США, европейских стран, Японии, Южной Кореи. Методология этих исследований разрабатывается преимущественно с позиций outside. Проекты ведутся по методологии западных и восточных партнёров, якутские исследователи как представители коренных народов не могут в полной мере реализовать „взгляд изнутри” (inside), то есть под парадигмой Indigenous methodology, использовать полученные знания для улучшения понимания и управления судьбой коренных народов. Такая ситуация закрепляется прежде всего потому, что в профессиональном обучении в высшей школе отсутствуют образовательные дисциплины по Indigenous methodology, нет институционализации объединения разрозненных усилий преподавателей и исследователей, представителей коренных народов, ведущих научно-образовательную деятельность в статусе коренных учëных (indigenous scholars). Вместе с тем, наблюдается повышение интереса научного сообщества к учёным из коренных народов, обладающим традиционными знаниями и умениями. Так, верховная шаманка Бурятии Надежда Ананьевна Степанова является приглашëнным профессором десяти европейских университетов, верховный шаман Тувы Монгуш Кенин-Лапсан имеет степень доктора исторических наук [7]. Научные исследования, инициируемые и выполняемые коренными учлными по Indigenous methodology, проводятся в Новой Зеландии, Норвегии, Финляндии, Канаде, Гавайе, Австралии, в странах Африки. В Якутии основы Indigenous methodology заложил к.и.н. И. А. Аргунов [1], создавший сектор комплексных социологических исследований в академическом институте и отстаивавший достоинство и исконные ценности народов Якутии в период советской трансформации социальных отношений. На основании вышеизложенного, можно предположить, что Indigenous Metodology формируется как научная методология и учебная дисциплина, становится идеологией ревитализации идентичности коренных народов и основой ноосферной цивилизации. Литература 1. Аргунов, И. А. Социальное развитие якутского народа. – Новосибирск : Наука. 1985. 2. Винокурова, У. А. Циркумполярная цивилизация : Идеи и проекты. – Якутск, 2012. 3. Мамедов, А. К. Информационный контекст социального неравенства. // „Аргуновские чтения – 2015” : Материалы междунар. конф. (work-shop) / Отв. ред. У. А. Винокурова. – Якутск : Изд. АГИКИ, 2015, с. 36-44. 4. Михнева, С. Г. Интеллектуализация экономики: инновационное производство и человеческий капитал. // Журнал Инновации, 2003, N 1 5. Новожилова, Е. О. Социально-исторический процесс : Экологическое измерение : Социально-ист. экология : Дис. на соиск. уч. ст. доктора социол. н. – СПб : СПбГУ, 2015. // <http://spbu. ru/disser2/disser/Novozilova_dissertacia.pdf>. – 13.12.2015. – 115 с. 6. Переосмысливая образование. Образование как всеобщее благо? – Париж : ЮНЕСКО, 2015. 7. Оконешников, В. и др. Инженерия шаманизма / В. Оконешников, В. Ромм. – Новосибирск, 2014. 8. Ваgele, Chilisa. Indigenous Research Methodologies. – Univ. of Botswana, 2012. 235 9. Indigenous Environmental Knowledge and its Transformations. Critical Antropological Perspectives / Ed. by Roy Ellen, Peter Parkes, Alan Bicker. – London and New York : Routledge, 2000. 10. Kovach, M. Indigenous Methodologies : Characteristics, Conversations and Context. – Toronto : Univ. of Toronto Press, 2010. 11. Indigenous presence : Experiencing and envisioning Indigenous Knowledes within selected sites of Education and Social Work / M. Kovach et al. ; Funded through the Social Sciences and Humanities Research Council. – 2015. – Unpublished. 12. Porsanger, Jelena. An Essay about Indigenous Methodology. // <http://munin.uit.no/bitstream/ handle/10037/906/article.pdf?sequence=1>. – 23.02.2015. – 10 p. 13. Smith, Linda Tuhimai. Decolonizing Methodologies. Research and Indigenous Peoples. – [Dunedin, New Zealand] : Otago Univ. Press, 2012. ІІІ 13 236 ГЕООБРАЗОВАТЕЛЬНОЕ ПРОСТРАНСТВО АРКТИКИ Ульяна Винокурова Марина Минина Признание инноваций в системе образования в качестве ведущего ресурса конкурентоспособности государств и личностей вызвало необходимость глобальных миро-системных исследований, охватывающих целые континтенты и цивилизации. Появилось направление гео-образовательных исследований мировых систем образования. Исследователи объясняют проблемы неравномерности распределения вузов по территории Российской Федерации исторически сложившейся неравномерностью распределения производительных сил [2, с. 25], что не соответствуют современным требованиям доступности и качества образования. Однако, при разработке программ развития российского образования географическому фактору достаточного внимания не уделялось. [7, c. 75] Одним из миро-системных исследований образовательных систем стран Атлантики и Азиатско-Тихоокеанского региона является совместное исследование Майкла Барбера, Кейтлин Доннелли и Саад Ризви [1]. Межпоколенческий, межцивилизационный, межконтинентальный диалог трёх авторов данной статьи позволил развернуть последовательный синтез системных инноваций в образовании человечества в последнее тысячелетие. В статье использована парадигма научного мышления, строящаяся на приоритете моря над сушей, и внимание авторов сосредоточено вокруг двух океанов – Атлантики и Тихого океана. По выводу авторов, лидерство Атлантики достигнуто благодаря модели инновации, описанной Аглоу, характеризующейся такими качествами человека как любознательность, разрушение привычных границ познания, описание феноменов, сотрудничество изобретателей и предпринимателей. [1, с. 114]. 300-летнее превосходство Атлантики достигалось колониальной экономикой, то есть внешними ресурсами, и культурой права. Согласно следующему выводу авторов, нарастающая мощь стран Тихого океана исходит из природы азиатского общества [1, с.121], пережившего колониальный период посредством культуры ответственности, являющейся стержневой особенностью, например, китайского государства- цивилизации [1. C.124]. Экономический рост Тихоокеанского региона совпал с эпохой глобальных изменений в развитии человечества, поставленного перед новыми вызовами: глобальное изменение климата, ухудшение состояния окружающей среды, необходимость изменения человеческих отношений от культуры насилия к культуре открытого диалога и содружества. Ответ на эти судьбоносные вызовы 237 человечеству может быть адекватен только при условии выбора соответствующей системы образования подрастающих поколений людей. Наиболее успешные страны создали эффективные системы образования. В качестве доказательства авторы приводят список 20 стран, чьи учащиеся получили самые высокие баллы по результатам PISA-2009 [1, с. 150]. Вот тут начинается несоответствие между исходными посылами авторов и доказательной базой. Многие из стран-лидеров не принадлежат ни к Атлантике, ни к Тихоокеанскому региону. Более того, появляется третий игрок – Арктика – в лице Исландии, Швеции, Финляндии, Норвегии, Канады, штата Аляска Соединенных штатов Америки, создавших условия для успешной системы образования, так и в обеспечении качества жизни и окружающей среды. Например, Швеция позиционирует себя „как совесть мира”, отличающаяся особо бережным отношением к природной среде, этическим высоким стандартом общества. Аляска декларирует бесплатное образование для детей проживающего там населения, что контрастирует с остальными территориями страны [5]. Вероятно, имеются ценные образовательные инновации и у стран Индийского океана. Использование сложившейся со времен колониального дискурса Запад-Восток также выявляет существенные отличия в системе образования, исходящие из культурных основ обучения. Цзинь Ли, американский учёный китайского происхождения, утверждает, что концептуальное различие между западной и восточной системами образования состоит в том, что первая ориентирована на познание внешнего мира с опорой на разум, а вторая – на познание человеком самого себя с опорой на добродетель. Западная модель образования ставит перед собой целью воспитание разума для понимания мира, а восточная – прежде всего нравственное и социальное самосовершенствование. Эти глобальные образовательные традиции проявлены и в методах обучения, и в конечном итоге, в формировании личности человека Запада и Востока [4]. По уровню развития человеческого капитала, качеству жизни и благополучию окружающей среды страны Арктического региона, за исключением России, являются лидерами мирового сообщества. Мы предполагаем, что такой прорыв в 20-м веке оказался возможным благодаря созданию особого типа локальной цивилизации – арктической циркумполярной цивилизации вокруг Арктического океана [3]. Эта цивилизация является симбиозом традиционных этических и экологических ценностей коренных народов Арктики с современными инновационными технологиями атлантической и тихоокеанской цивилизаций. Глобальное изменение климата, особая хрупкость экологии арктических территорий, природосберегающие ценности коренных народов Арктики, политика коэволюции и взаимопомощи коренных и пришлых народов на основе традиционных ценностей сосуществования человека и природы в суровых природно-климатических условиях Арктики, – все эти наработанные носителями циркумполярной цивилизации ценности становятся основой формирования нового геообразовательного пространства Арктики в условиях третьей экологической трансформации. Миро-системный анализ социально-исторического развития человечества, предпринятый российским социологом Новожиловой Е. О. [6], позволил определить три исторических типа социально-экологических систем, сменяющих друг друга в результате трех этапов экологических трансформаций. К историческим типам социально экологических систем отнесены: экосистемные общества, биосферные общества и ноосферное общество. Первая экологическая трансформация характеризовалась переходом к производящему хозяйству и создала экосистемные сообщества. Характерными 238 особенностями экосистемных сообществ являются их изолированность; использование доместицированных видов животных как инструментов преобразования естественных экосистем; созидающий труд посредством безотходных экофильных способов и пиротехнологий, использование энергии биомассы. Люди воспринимали себя частью экологического равновесия, устраивая свою жизнь по естественному круговороту природы. Их главными ценностями была забота о Земле и взаимопомощь сообщества. Вторая экологическая трансформация создала общество биосферных людей c антропоцентричным мировоззрением, занятых переделыванием природы, глобальным расселением за пределы локальных экосистем. Основными сферами трудовой деятельности стали промышленность и коммерция, а созданные ими линейные технологии вытеснили круговороты вещества, привели к истощению ресурсов и образованию отходов. Инструментальный подход к природе превратил Землю в товар, в средство удовлетворения всевозрастающих потребностей людей. Потребление неживой энергии, ископаемого топлива привело к колоссальному неравенству. А мир вещей, артеприродная среда превратили человека в своего раба, требуя непрерывного приложения внимания и ресурсов, создавая иллюзию безопасности посредством денег и власти, контроля над часовым временем. Кризис этого биосферного общества мы наблюдаем во всех техногенных цивилизациях. Наступающая третья экологическая трансформация ведет к формированию сообществ ноосферных людей, стремящихся к созданию новой экономики биотехнологической эпохи, информационных, когнитивных биотехнологий, экологизации производства и образа жизни, укреплению ноосферных ценностей экологической цивилизации. По сути на новом историческом витке оказываются востребованными ценности экосистемных сообществ коренных народов. Мы полагаем, что в успешных арктических странах складывается образовательная парадигма, ключевой особенностью которой является обращенность не к разуму, как в странах Атлантики, не к добродетельному обществу, как в странах Тихого океана, а обращенность к креативной коэволюции с планетой Земля и Вселенной. Профессором Университета Осло Arne Naess была разработана теория глубинной экологии, ставшей одной из оснований экологической образовательной политики Норвегии [9]. Глубинная экология как научная и образовательная дисциплина основывается на ценностях коэволюции с суровой арктической природой, природосбережения при внедрении новых технологий. В Финляндии ведутся сравнительные исследования проблем взаимодействия транснациональной, национальной и локальной политики на всех уровнях образования как части глобальной информационной экономики и созидания человеческого капитала. Финнские ученые вплотную изучают проблемы отсева в образовательных системах стран Севера, рассматривают высшее образование как промоутер регионального развития. В Университете Йоэнсу действует программа подготовки докторских диссертаций по специальности „образование, знание и культура”, направленная на изучение проблем реорганизации образования и ее последствий для системы образования, культуры и социальной жизни в условиях глобальных социальных и экологических угроз [7]. Необходимость поиска ответов на экологические вызовы актуализирует обращение к „внутренней интеллектуальной собственности” экосистемных обществ, то есть к Indigenous methodology, проявить творческий интерес к интеллектуальному наследию и мировоззрению экосистемных обществ, аккумулировать и „упаковать” их в современную научно-образовательную парадигму биосистемных обществ, в национальные образовательные системы с тем, чтобы ценности экосистемных обществ ввести в систему духовных ценностей ноосферного общества. 239 У арктических народов веками сложились духовно-нравственные ценности этнической педагогики, нацеленной на приоритет этических норм взаимопомощи, эмпатии, установки в позитивное взаимодействие с окружающей средой и миссии человека оберегать природу как сакральную красоту. Этническая педагогика основывается на живой логике, одухотворяющей земную жизнь и осмысливает жизнь человека как часть неразрывной взаимосвязанности всего сущего, что формирует мышление человека с позиций пользы для всеобщего блага. Следовательно, модель глобального поколения ноосферного общества нуждается в дополнении арктическим опытом. Исходя из данных концептуальных предположений, нами предложена идея организации секции „Геообразовательное пространство Арктики” на Конгрессе Университета Арктики в 2016 году. Научная секция нацелена на выявление реальных возможностей образовательных учреждений для продвижения ценностей циркумполярности, сотрудничества, партнерства в образовательном пространстве Арктики и Севера. На секции будут обсуждаться следующие темы: • философия образования в условиях глобальных климатических изменений в Арктике, образование как социальная система и ценность в контексте человеческого развития и социокультурной интеграции образовательных систем арктических стран; • стратегические проблемы экономического, социального, культурного и политического аспектов панарктического сотрудничества и мобильности образовательного общества в Арктике и Севере; унификация и самобытность в образовательных системах арктических стран и регионов; • интеграция Indigenous methodology в методологию профессионального образования, традиций и инноваций в продвижении ценностей „Арктика – наш общий дом”; • поддержка жителей Арктики посредством расширения пространства профессионального образования различных уровней; • образование как услуга и ценность; сочетание разных национальных систем образования в достижении целей и задач Университета Арктики; • формирование арктической идентичности в пространстве культуры и цивилизации Арктики; • разработка логистики размещения образовательных организаций на региональном, национальном уровнях и международных образовательных объединений; • Медиация, публичные площадки и коммуникация образовательного пространства; • Расширение сети образовательных и научно-исследовательских центров коренных народов Арктики; • Научно-образовательные сети коммуникации: обсуждение сетей совместных образовательных программ, критериев оценки нововведений в системе высшего образования, проблем подготовки научно-преподавательских кадров для арктических вузов, колледжей и центров, проведения научно-исследовательских междисциплинарных и межстрановых проектов по сочетанию традиционных и академических знаний, объединяющих искусства, социальные и естественные науки. 240 Литература 1. Барбер, М. и др. Океаны инноваций : Атлантический океан, Тихий океан, Мировое лидерство и будущее образования / М. Барбер, К. Доннелли, С. Ризви ; Пер. с англ. Н. Микшиной. // Вопросы образования, 2012, N 4, с. 109-185. 2. Белякова, С. А. и др. Российское высшее образование : Модели и сценарии развития / С. А. Белякова, Т. Л. Клячко. – М. : Изд. дом Дело, 2013. 3. Винокурова, У. А. Циркумполярная цивилизация : Идеи и проекты. – Якутск : Якутск, 2011. – 312 с. (на рус. и англ. яз.) 4. Ли, Цзинь. Культурные основы обучения : Восток и Запад / Пер. с англ. А. Апполонова, Т. Котельниковой ; Под науч. ред С. Филоновича. – М.: Изд. Дом Высшей школы экономики, 2015. – 462 с. 5. Минина, М. В. Социально-экономические проблемы формирования Арктического социума России : Материалы семинара „Арктика: вектор развития и диалога” / АНО „Центр общественнополитических исследований”. – 2015, с. 35-40. 6. Новожилова, Е. О. Социально-исторический процесс : Экологическое измерение (социально-историческая экология) : Дис. на соиск. уч. ст. доктора социол. н. – СПб. : СПбГУ, 2015. // <http://spbu.ru/disser2/disser/Novozilova_dissertacia.pdf>. – 13.05.2015. – 155 c. 7. Ристо, Ринне. Социология образования в Финляндии / Глобальная социология образования / Под ред. В. А. Ивановой, А. М. Осипова ; НовГУ им. Ярослава Мудрого ; Журнал РАН „Социологические исследования”. – Великий Новгород, 2012, с. 99-121. 8. Образовательная геодемография России / Под ред. М. П. Карпенко. – М. : Совр. Гуман. Акад., 2011. 9. The selected works of Arne Naess : Vol. 10 : Deep ecology of wisdom : Еxplorations in unities of nature and cultures : Selected papers. // <http://download-v2.springer.com/static/pdf/694/bfm>. – 232 р. ІІІ 14 241 АРХИТЕКТУРА НА МУЗЕИТЕ Свободна Вранчева Музеите представляват забележителни културни институции, които събират, изучават, съхраняват, представят и популяризират културно историческото наследство на обществото. Знанието за техните задачи, функции и развитие се обогатява с осмислянето на пространствените им решения – вътрешни и външни. Изучаването на устройството на сградите и ансамблите предназначени за големите музейни сбирки и архитектурните им особености, поставя основите на подготовката на кадри за тяхното управление и развитие сега и в бъдеще. Музеите са интегрални обекти, те представляват единен пространствен и функционален синтез между сбирките от музейни експонати и сградите или групата помещения, предназначени за тяхното съхраняване, експониране и ползване. Големите съвременни културни институции интегрират в своята структура елементи и дейности, съпътстващи и обогатяващи основните им функции, като образователни , общокултурни, търговски , пространства за отдих, за контакти, за групови занимания и за активното участие на посетителите в процеса на опознаване на експонати и разпространение на знания. Това превръща музейните сгради и комплекси в големи и сложни ансамбли с многобройни пространства и връзки, чиято организация не трябва да бъде тайна за специалистите, които ще работят в тях и ще ги управляват. Архитектурната им характеристика и мястото в града носят информация за историята и съдържанието на културната институция, за нейната композиция, за развитието на обемната и пространствена структура в съответствие с измененията на обществените нагласи – всички тези особености бележат образите на знаковите музеи в Европа и света. Реализацията на музейните сгради и ансамбли в условията на постоянните урбанистични конфликти и промени, присъщи на съвременните градове, е трудна задача. Тя е свързана с развитието на градските територии , на комуникациите , на социалните особености на градските пространства и едновременно с това на промените в изискванията към конкретните сгради Защото обемно-пространствената структура на тези културни институции е свързана с интегралния системен поглед към функционирането на обществените сгради и тяхното влияние върху градските територии. Особено критична е обществената оценка към повтарящите се обемни и пространствени образи, които се създават в различни градове , даже и в различни страни и региони. Архитектурното решение, по начина по който взаимодейства с обществото, акцентира върху организацията на функциите, формите, цветовете, материалите, които представляват средства за 242 въздействие. Връзките с природните елементи и с градската среда днес се оценяват като особено важни компоненти за определянето на отношението на хората към качествата на архитектурното решение на обществените сгради и по-специално на музеите. Достъпността до културните центровете, каквито представляват днес музейните ансамбли играе важна роля за тяхното вписване във функциите на града и начина по който хората ги усвояват. Изискванията към сградите и ансамблите предназначени за културните институции стават все по- високи и противоречиви.Те трябва да отговарят на днешните и бъдещите нужди , да притежават характерен, запомнящ се и оригинален образ, който да подсказва тяхната функция, да напомня за традицията и представите на хората за нея, да предлага нови възможности и да провокира мечти. В последните години на ХХ в. станахме свидетели на нов етап в цялостното експериментиране при обществените сгради, който продължава и до днес. Архитектурата става все по- експресивна, видима и изключителна. По отношение на взаимодействието с градската среда се търси вписване в съществуващия ред, ясно определяне на границите на обществения ансамбъл, връзка със създаденото и едновременно с това – надхвърляне на очакванията. В тези условия архитектурните решения за големите съвременни музеи следват същите изискванията, които днес се предявяват към най-важните градски елементи и пространства. 1.Особености на музейните сбирки и тяхното влияние върху урбанистичните изисквания и архитектурни принципи на организация на музейните сгради. Посещаемост и достъпност. Престижът на мястото и неговите взаимовръзки с градските елементи. Архитектурните и урбанистични характеристики на музеите се определят от същността им на важни културни институции, съхраняващи художествените и материални свидетелства за развитието на културата на обществото и нейната история и от редица фактори, по-важните от които са свързани с: Характер и известност на музейната сбирка Големите регионални, национални и с международна известност музейни институции, винаги се стремят да създадат запомнящ се архитектурен образ и с тази цел стимулират архитектурните новости и оригиналните дизайнерски решения, които стават тяхна запазена марка в международната културна среда. Много често изключителният архитектурен образ на знаменити музейни сгради и ансамбли се превръща в знаков културен и архитектурен символ на града, в който са разположени. Така например Лувърът е бил и продължава да е един от културните и архитектурни символи на Париж (1), такъв е и центъра Бобур-Помпиду за същия град, Бритиш музеум за Лондон, Ермитаж за Санкт Петербург и т.н. Дворците на кралската власт превърнати в музеи, заемат най-престижните градски терени в центровете на градовете.Тези комплекси от дворцови сгради и градини, строени с друго предназначение, са носители на голяма историческа стойност. Преустройвани за нуждите на музейните сбирки, те притежават различни обемно- пространствени характеристики от проектирана и изградена специално за музей или галерия сграда. Тези предпоставки определят техните основни архитектурни особености , независимо от преустройствата и модернизациите, които се реализират в тях. Едни от най-прочутите световни музеи са разположени в сгради и ансамбли с богата история. Големите европейски музеи използват дворцови ансамбли, където са се намирали кралските колекции, дали началото на национални музейни сбирки на изкуството. В САЩ големите музеи и галерии излагат своите колекции преди всичко в 243 специално проектирани и строени за това сгради, което е обяснимо поради сравнително новата история на техните градове и разцвета на модерната архитектура и модерното изкуство в тях. Такива са Метрополитън музеум, МОМА, Уитни, Гугенхайм в Ню Йорк, Смитсониън, Музея на холокоста и редица други във Вашингтон, Милуоки и другаде. Нови и специално предвидени музейни сгради се строят, разбира се, и в Европейските градове, като подобно на интензивното изграждане на нови библиотеки и при музеите се налагат изключително авангардни архитектурни решения, търсещи запомнящ се архитектурен образ. Може да се каже, че архитектурните експерименти в областта на музейните сгради са една тенденция на новото време, чиято основа е поставена от знаменитите творби, вече класика, на Ееро Сааринен, Франк Лойд Райт (в Милуоки и Ню Йорк) от 60-те години на 20 в., културния център с музей Бобур / Жорж Помпиду /в Париж от 80-те, филиала на Гугенхайм музеум в Билбао на Франк Гери от края на 90-те и редица други. Архитектурата на тези забележителни сгради е специално замислена да провокира обемно пространствените визуални стереотипи и да създаде запомнящ се образ, който няма нищо общо, както с традицията на музейната сграда, така и с характера на заобикалящата среда. Тези сгради притежават архитектурен образ, който се приема като символ на модерността, независимо че за някои изминаха 40 и повече години от изграждането им. Тук трябва да се отбележи и една логична закономерност, а именно че за музеите и галериите за модерно изкуство винаги са създавани сгради и ансамбли с провокативни архитектурни и строително- технологични решения.Често те са определяни като архитектурни експерименти със силно въздействие върху обществото и средата в която са изградени. Примери в това отношение са: музея Гугенхайм в Ню Йорк, Центъра Бобур в Париж, Гугенхайм в Билбао и др. Вид, характер, хронологична рамка, обем на експонатите и колекциите. Различните особености на музейни сбирки – етнографски, археологически, исторически, художествени, определят до голяма степен функционалните и пространствените решения, както и търсения архитектурен образ на музейните сгради. Те влияят и върху начина на подреждане на изложбените зали, разположението на витрините и другите специфични особености при излагането на музейните експонати. Обемът на експонатите до голяма степен зависи от категорията на музея и определя архитектурната му композиция. Това се отнася до спецификата на местните, градски, регионални, национални, държавни, общински, частни и други подобни особености на музейните сбирки .Хронологичната рамка се отразява съществено при подреждането на залите и ансамблите от помещенията в определен ред, като следва времето на създаване на изложените експонати, техните стилови особености, място на откриването, автори и други подобни фактори, които играят важна роля преди всичко при устройството на големите и много големи музейни сгради. Посещаемост на музеите и достъпността им в общоградски план. Престижът на мястото и неговите взаимовръзки с градските елементи. Безспорно, местоположението на музеи със световна известност и непрекъснат интерес от страна на посетителите, е от голямо значение за достъпността. Тези музеи създават огромни пътнически и пешеходни потоци и за функционирането им са необходими специални стимулиращи посещенията мерки като: спирки на метрото, автобусни линии, пешеходни маршрути и др. Такива отдавна действат в градовете-световни културни центрове и в непосредствената среда на големите музеи. Градските власти непрекъснато подобряват комуникациите като се стремят да осигурят лесен и постоянен достъп до музеите, предлагайки все по-добри условия за посетителите през всички месеци и дни на годината. Местоположението на големите световно известни музеи обикновено е в центровете на градовете-най престижните места в градската тъкан. Така се осигурява добра достъпност и се подчертава значение както на музея, така и на градското пространство 244 в което е разположен. Изборът на място за нова музейна сграда може да стимулира развитието на градската среда и да съдейства за повишаване на нейния престиж като място на културен живот. За целта са необходими комплексни действия за подобряване на инфраструктурата и стимулиране на достъпността до всички градски райони и елементи. Когато музеят привлича многобройни посетители, той трябва да се разглежда като специфичен градообразуващ фактор, който предизвиква редица градоустройствени мерки, предвидени в системата на градските планове. В тази връзка е интересно да се анализира актуалния дом на най-големия български музей – НИМ. Отдалечеността му от градския център на София изисква още допълнителни мерки за подобряване на връзките на градския транспорт, за да стане по-лесно достъпен за широка и младежка публика. Явните неудобства на отдалечеността обаче значително се компенсират от пейзажа, гледката, навлизането на природната среда във визията и атмосферата на интериора, големите площи, комфортните общи помещения и др. Аранжирането на постоянните и особено на временните експозиции като тракийските съкровища например, които винаги се радват на огромен интерес от страна на посетителите, показва доста недостатъци на пространствената композиция, която не е пригодена за необходимите ясни връзки във функционалната организация и концентриране на вътрешно музейните комуникации. 2. Основни функционални зони и пространства. Комуникации, културни събития, рекреативни и търговски дейности и елементи. Независимо от това дали музейните сбирки са разположени в реконструирани исторически или в нови специално построени за целта сгради, за тяхното съхранение и експониране е необходимо спазването на някои водещи принципи за организация на вътрешните пространства. Те са свързани с основните функции на музея, пространствената структура и композицията на основните функционални зони. Най-голямо значение за музея имат следните основни групи дейности и разположението на пространствата и помещенията предназначени за тях. Това са: - приемане, реставрация, регистрация, изследване и съхранение на сбирки и експонати. Тази група дейности формира служебни или затворени за широката публика пространства, предназначени преди всичко за специалисти, експерти и музейни работници. Те по принцип имат отделен служебен вход, затворени са за посетителите извън служебно заетите и имат контролирана връзка с отворената за публиката зона. Към тази група помещения трябва да се включат и хранилищата, които съдържат многобройни експонати, които не са в изложбените зали. Тези пространства изискват специфични условия свързани с температура, влажност, системи на охрана и защита от пожари, наводнения и др. Те могат да са разположени и в други сгради извън пространството на основния музеен ансамбъл; - експозиция на експонати и сбирки. Това са изложбените площи и зали, формиращи пространствата за посетители, където те се запознават с богатствата на постоянните и временни изложби. Тук се извършва контактът на публиката с изкуството и историята на културата, така че характера на тези пространства и средата създадена в тях е от голямо значение за най-доброто възприемане на музейните послания. Напоследък в музеите създават пространства за „ателиета” – места за активно участие на публиката в дейности свързани с експозицията или отделни нейни части и сбирки.Тези пространства се използват много активно предимно от младежката публика: - вход, входни фоайета и информация. За тези функционални зони се търси представителност, разпознаваемост и достъпност. Те предлагат обширни пространства с удобства за посетителите, лесна ориентация и различни форми на информация. Обикновено са обект на специализирани дизайнерски решения , които да подчертават входа в духа на общия за музейния ансамбъл архитектурен стил; 245 - рекреация, общуване, сувенири и други активности, са присъщи и задължителни особено за големите музейни сгради, в които посетителите прекарват по-дълго време; - образование, обществени функции и културни събития .Съвременните големи музеи се превръщат в градски, национални и международни културни центрове, в места за обучение и представяне на книги, лекции, научни дискусии, филмови, театрални и музикални представления. В тях се изграждат зони и пространства за тези дейности, които получават голяма популярност сред ценителите и посетителите; - техническа инфраструктура.Техническото осигуряване на музейните ансамбли изисква специални пространства със специфично разположение и връзки. Съвременните условия за функциониране на големите музейни комплекси са свързани със сериозни инфраструктурни колектори и връзки, които осигуряват електроснабдяване, вода, канал, климатизация, обезпрашаване, охрана, защита от аварии, бедствия като пожар, наводнения, кражби и други неблагоприятни събития. Независимо от бързото развитие на техническите възможности в това отношение, остава задължително предвиждането на достатъчно площи и възможности за прокарване на преки или опосредствани връзки със всички зони, помещения и пространства на музейния ансамбъл. От първостепенно значение е сигурността на цялата сграда , на всяка зала и експонат. Опазването на музейните сгради от кражби, пожари, наводнения и всякакъв вид посегателства е сериозна и специализирана задача, по която се работи от експерти и музейни администрации, в съответствие с новите технологии и изискванията на съвременния живот. Тази важна грижа намира отражение и в плановите решения на изложбената зона, достъпна за широката публика, както и на зоните, предназначени за експерти, музейни специалисти и хранилища. Администрация. Тази необходима дейност се разполага в пространства, от които да има достъп до всички останали зони и помещения на музейния ансамбъл. Големината на административните пространства зависи от музея, неговите дейности, броя и квалификацията на административния персонал и др. Основната функционална зона на музея е предназначена за изложбените помещения, където се представят творбите на изкуството и научни експонати. Тяхното устройство трябва да осигурява: - опазването им от разрушаване, кражба, пожар, влага, изсушаване, слънчеви лъчи, прах, вредители и др.; - най-добри условия за разглеждането им, в съответствие с характера и предназначението им. Тези условия са различни при различните експонати; - някои се съхраняват в папки, вентилирани шкафове и други подобни; - тези, които са обекти на наблюдения и зрително съзерцание като живопис, скулптура и др., се подреждат в стъклени витрини, на стените и други подходящи места, осигуряващи обозримост за посетителите, сигурност срещу повреда и посегателства. Подреждането им в изложбените плоскости – стени и шкафове, трябва да е удобно и да не уморява посетителите. Това определя известен лимит на изложените предмети и творби на изкуството, търсенето и на разнообразие в съответствие с избраната тематика. Всяка група картини трябва да се разположи по възможност в една зала, за всяка картина – да се предвиди отделна стена, което предопределя необходимостта от ансамбъл, формиран от многобройни и относително по- малки зали. Трябва да се подчертае, че сравнително малко са музейните зали и пространства, които да отговарят на подобни изисквания. Знаменито изключение прави музея за модерно изкуство – МОМА в Ню Йорк, дело на японски архитект, където композицията стъпва върху система от сравнително малки по размери зали, тематично посветени на отделни автори и течения. (2) Много важен 246 елемент за устройството на музейните зали е правилното и качествено осветление, както по отношение на цялото пространство, така и на отделните експонати и витрини. Пряката дневна светлина се избягва заради промените, които зависят от сезона и часа на деня. Препоръчително е изкуственото осветление, насочено към отделните експонати и съобразено с техните размери, колорит, материали и други особености. Много подходящо осветление е осигурено в музея Орсе, където всеки експонат разполага със специфичен осветителен уред на фона на общо дифузно естествено осветление за голямата зала. В общата пространствена композиция на музейния ансамбъл е важно да се осмислят основните комуникации, свързани изключително с движението на посетителите. В големите музеи ориентирането в изложбените пространства е затруднено и се използват различни информационни средства за облекчаването и самоорганизацията на посетителите. По принцип непрекъснатата кръгова последователност на подреждане на изложбените зали създава объркване в усвояването на пространството от хората. По удобно и лесно за разпознаване е линейното подреждане по лъчи от коридори и крила, което е добре познато, както за музейните специалисти, така и за редовните посетители на музейни сгради. Повечето исторически развити музейни ансамбли са организирани на основата на този принцип. Културни събития, рекреативни и търговски елементи и зони. В големите музейни сгради се създават зали за лекции и спектакли с широк достъп, напълно отделени от основните функционални зони, но свързани с пространства за комуникации, за почивка, кафе, ресторанти, книжарници, сувенири и др. Тази зона е предназначена за свободно движение на посетители извън интереса към конкретните изложбени изяви, но е неразривно свързана с нея. В реализациите от последните десетилетия тя неизменно увеличава своето значение като резултат на разширяването на обществените и търговските задачи и интереси на музея като институция. Този подход среща и сериозни критики от позицията на това, че търговската дейност може да измести основния акцент на музейната дейност и да вулгаризира обществената и културна мисия на съвременните музейни ансамбли. (3) Освен негативна оценка, тази функционална група дейности и помещения среща и голяма подкрепа, не само заради очевидните финансови предимства, които носи, но и от гледна точка на удобствата за посетителите, които предлага. При големите музеи целодневното разглеждане на сбирките често се налага както за туристите, така и за другите посетители, особено при гостуващи или временни експозиции. В тези случаи от съображения за пестене на време и пари – (цените на билетите не са незначителни в повечето случаи), ценителите прекарват повече от 8-10 часа в музейната сграда. Това е често явление и при семейни, приятелски и други групови визити, които стават все по-популярни, така че се налагат допълнителни активности и почивки извън изложбената среда, без да се напуска музейната сграда. Използването на зоните за почивка, храна, информация и свободно общуване в ареала на музейния организъм става все по-търсено и напълно оправдава нарастващия дял на зоните за тези съпътстващи функции. В тази връзка значителна част от големите музеи създават зали за лекции и образователни дейности , зимни градини, вътрешни озеленени елементи и естетично аранжирани дворове като част от общото пространство, на които се възлагат и други функции – музикални изяви, представления, прожекции и концерти, адресирани не само към музейната публика, но и към средите извън нея. Част от зрителите на съпътстващите програми стават членове на музейните клубове на приятелите на културата и се запознават с богатството от експонати, след като са посетили „случайно” някоя артистична или научно образователна активност и са открили за себе си привлекателна културна среда, предлагаща интересни събития. Безспорно, 247 необходимият баланс е задължителен, за да не се „задушат” основните функции и да се измести акцента от една към други културни дейности. Все пак не бива да се забравя произхода на понятието и основните функции на музейона – обиталището на музите, място за обучение, натрупване на знания, съхраняване на културни и исторически ценности и др. Тези най-общи съображения за организация на пространства по отношение на функционалните зони и техните основни характеристики, безспорно оказват влияние върху особеностите на музейните сгради. Архитектурните им решения обаче са толкова индивидуални и забележителни, че ги превръщат в едни от най-интересните обекти на архитектурно строителната дейност, в своеобразни скъпоценности на градската среда и нейното образно богатство. Поради това е полезно и необходимо да се познават архитектурните белези на някои от най-прочутите музеи в света. Много често известността на експонатите се свързва и със забележителната образна символика и историята на сградата и ансамбъла, където те се излагат за широката публика. Културната привлекателност на музейните сбирки търси своя архитектурен и урбанистичен еквивалент, който се създава от местоположението и архитектурния образ на музейната сграда. Бележки и литература Този кратък анализ е част от лекционен курс на автора „Архитектура на музеите”, представен в електронен вариант. 1. Подробно изследване на възникването и вековните трансформации на Лувър от отбранителен замък до кралски дворец и знаменит музеен ансамбъл съм представила в моя публикация: Вранчева, С. Метаморфозите на Лувър – дворецът на властта и изкуствата. // Паметници, реставрация, музеи, 2008, N 3-4, с. 38-59. 2. Професионалните изследвания върху архитектурата на музеите са много ограничени. В архитектурната енциклопедия, вж: Нойферт, Е. Архитектурно проектиране, превод и редакция на проф. д-р арх. Чавдар Ангелов, /Софтпрес, 2011/ на страници 208 и 209 са дадени размери и някои изисквания към функционалното устройство на музеите. В редица известни изследвания и анализи на музеите, акцентите са поставени на колекциите, като текстовете по отношение на архитектурните особености не са изчерпателни. Такъв е случаят, например с популярните издания на български език като: Говиньон, Б. Музей Лувър /2003/, в Серия Културно наследство ; Бажак, К. и др. Музей Орсе. /2004/, в Серия Културно наследство ; Баблон, Ж. П. и др. Дворец Версай /2003/. 3. Изграждането на стъклената пирамида в Лувъра предизвиква сериозни критики, свързани преди всичко с отричането на самата възможност в двора на историческия и културен паметник със световна известност да се изгради съвременен „модерен” обем. След реализирането на грандиозното преустройство на подземните нива в двора „Наполеон” и изявата на допълнителните пространствени, комуникационни и функционални възможности , както и на частите от средновековния замък и стената от по-късно време, като че ли реалните предимства на операцията станаха очевидни. Особено показателно е поведението на посетителите не само на музея но и на забележителностите на централното историческо ядро на парижкия център, които „усвоиха” спорната пирамида с непосредственост и лекота . Причините за това не са изследвани, но може да се предположи, че освен с функционалното си предназначение на вход към сърцето и разпределителните връзки на музея, тя оптимизира пространството на големия двор, с което той става по-достъпен за възприемане от хората. Критиките към пирамидата на Пей не са стихнали. Като обобщение на тяхната същност може да се приеме изразеното от Francoise Choay, специалист по теория и история на архитектурата и урбанизма в нейната книга „Dictionnaire de l’urbanisme et de l’amenagement” (en coll. avec P. Merlin. – Paris : RUF, 2005). Тя разглежда популярността на снимката на лувърския двор с отблясъците на стъклената пирамида в контекста на ролята на фотографиите за популяризирането на културното наследство. Авторката не пропуска да отбележи, че стъкленото съоръжение е „по-скоро вход към някой търговски център и освен това скрива перспективата от Квадратния двор към Тюйлери и Париж”. Засилената търговска функция, развита в подземните нива на двора като че ли остава най-критикуваната част от знаменитото преустройство, символ на което е стъклената пирамида на арх. Й. М. Пей. ІІІ 15 248 ПРИЛОЖЕНИЕ НА ХАФ ТРАНСФОРМАЦИЯТА В АВТОМАТИЧНИ ОТКРИВАТЕЛИ НА ДВИЖЕЩИ СЕ ЦЕЛИ И ТРАЕКТОРИИ Иван Гарванов В настоящата статия е направен обзор и анализ на принципите на Хаф трансформацията и възможни нейни приложения за откриване на прави линии и праволинейни траектории. Хаф трансформацията притежава специфични характеристики, който я правят много актуална за изследване и последващо внедряване в автоматизирани системи за обработка на сигнали и данни. Принцип и приложение на Хаф трансформацията: Хаф трансформацията (ХТ) е представена за първи път от Paul Hough [1] през 1962 г. като метод за откриване на геометрични фигури след обработка на двумерни изображения. Това се постига чрез определяне на стойностите на някой параметри, които характеризират тези фигури. За целта се извършва преход от двумерното декартово пространство в Хаф параметрично пространство. ХT преобразува всяка точка от пространството в множество от точки в Хаф пространството. Задачата за откриване на фигура в дадено изображение се свежда до откриване на натрупани пикови стойности в Хаф пространството. Най-често използваният случай в практиката е Хаф трансформация за откриване на прави линии. В декартовото пространство, правата линия се описва с уравнението: y = ax + b (1) където параметъра а характеризира наклона на правата линия, а параметъра b e пресечната точка на правата с ординатната ос OY. Основната идея на Хаф трансформацията е да се определят основните характеристики на правата линия (а и b), а не точките от нея (x1, y1), (x2, y2) и (xn, yn). Посредством уравнение (1) се дефинира Хаф преобразованието, което има вида: b = y - ax (2) За всяка точка с координати (xi, yi) и за N на брой стойности на параметъра а, се получават N стойности за параметъра b. Хаф трансформацията на всяка точка от декартовото пространство представлява права линия състояща се от N точки в параметричното пространство. След трансформацията на всички точки от декартовото пространство в Хаф параметричното пространство се получава семейство от прави линии, който се пресичат в точка с координати (а, b). Тези два параметъра а и b напълно определят 249 правата линия в декартовото пространство. Идеята на Хаф трансформацията е да определи точно тези два параметъра. Използвайки уравнение (2) за трансформиране в параметричното пространство съществува проблем с представянето на вертикални прави линии. В този случай параметъра b е с безкрайна стойност. За избягване на този проблем се използва представяне на правата линия посредством параметрите: ρ – разстоянието от началото на координатната система до правата линия (перпендикуляр до правата) и θ – ъгъла между перпендикуляра към правата линия и абсцисната ос (фигура 1). В този случай уравнението на права линия има вида: (3)  cos       x    y    sin     sin    Това уравнение може да се преобразува и в следния вид:   x cos   y sin   (4) Използвайки уравнение (4), всяка точка от декартовото пространство (фигура 1) с координати (xi, yi) може да се трансформира в синусоида в (ρ, θ) параметричното пространството (фигура 2). Фигура 1: Представяне на права линия посредством параметрите ρ и θ Фигура 2: Хаф параметрично пространство Фигура 3: Хаф акумулиращо пространство Задавайки стойности на параметъра θ се получават стойности за ρ. По този начин всяка права линия от декартовото пространство може да се изобрази като множество от синусоиди в параметричното пространство. Пресечната точка на синусоидите в това пространство е с координати (ρ, θ), които характеризират правата линия. За автоматичното откриването на пресечната точка на синусоидите се извършва натрупване (сумиране) на синусоидите (бинарно или некохерентно). Това натрупване дава другото име на Хаф параметричното пространство, а именно акумулиращо пространство (фигура 3). В резултат на това натрупване, в пресечната точка на синусоидите се получава пик, който трябва да бъде открит. В литературата се срещат различни алгоритми за неговото откриване, но най-често това е алгоритъм сравняващ всички клетки от пространството с постоянен праг. Ако прага бъде надскочен, означава, че в изображението съществува права 250 линия характеризираща се с параметрите ρ и θ. Извършвайки обратна Хаф трансформация се получава правата линия в декартовата координатна система. Хаф преобразованието, намира приложение в задачи за откриване на прави линии в двумерни изображения, но в последните години това преобразование се използва за откриване на параметрите на различни геометрични обекти като елипси, окръжности, параболи и фигури с произволна форма. В [2] се предлага използването на Хаф трансформацията за откриване на дъги и криви, за целите на разпознаването на образи, като се изследва връзката между Радоновата и Хаф трансформациите. В [3] се използва стандартната форма на Хаф трансформацията, за откриване на прави линии и очертаване на контурите на формите на обекти. В [4] е предложен и изследван модифициран Хаф алгоритъм за разпознаване на обекти в системи работещи в реално време. Хаф трансформацията се използва и за откриване на криви с произволна форма, като в [5] е проведено такова изследване. Двустъпков адаптивен Хаф алгоритъм за разпознаване на естествени форми на обекти е предложен в [6]. В [7] са предложени паралелни алгоритми за откриване на линии и криви. В [8] се предлага високоскоростен хардуер за прилагане на Хаф трансформацията. В [9] е предложена хардуерна реализация на Хаф трансформацията, използваща редуциране на броя на изчислителни операции. Хаф трансформацията намира приложение и в задачите за разпознаване на изображения и с прилагането и в паралелни компютърни архитектури – “Mesh of Trees” [10]. В областта на медицинските изследвания Хаф трансформацията е приложена в система за откриване на клетка с помощта на цифров микрограф в [11]. През 1994 г. Carlson, Evans, и Wilson [12-14], предлагат Хаф трансформацията да се използва в задачите за откриване на праволинейни траектории на летящи цели, движещи се с постоянна скорост, праволинейно към радар в един азимутален ъгъл. Такъв тип задачи намират приложение в системите за ракетна отбрана, при който целите (ракетите) летят по праволинейна траектория към радара. По време на движението, целта променя скоростта си сравнително бавно или за даден участък от пространството е възможно да се приеме, че скоростта е постоянна (фигура 4). Радар Азимут V=constant Фигура 4: Модел на траектория от цел предложен от Carlson, Evans, и Wilson Формиране на „range-time” пространство в радарна система. Обзорните радари използвани за наблюдение на въздушното пространство измерват: разстоянието до целите, азимут на целите, ъгъл на място и Доплерова скорост, във функция на времето. Проекцията от тази 5-мерна информация за разстояние и време е удобен начин да се открие траекторията. Използвайки параметрите разстояние и време се формираме така нареченото „range-time“ пространство (r-t). На фигура 5 е показано „range-time“ пространство на обект с постоянна скорост. Наклонът на тази линия се определя от скоростта на обекта. Траекторията на неподвижен обект ще се появи като вертикална линия. Всички движещи се обекти ще имат определен наклон, достигащ нула за най-бързите обекти. 251 Hough parameter space Range-Time space 120 80 60 100 40 80 p T [s] 20 60 0 -20 40 p -40 20 -60 Q 0 1.1 1.15 1.2 1.25 1.3 R [m] 1.35 1.4 1.45 1.5 -80 5 x 10 0 20 40 60 80 100 120 140 160 180 Q Фигура 5: Траектория в „r-t“ пространство Фигура 6: Хаф-пространство Хоризонталната ос (разстоянието) започва от минималното разстояние на радара до неговия максимум. Времевата ос започва от максимума до нула. Информацията съхранявана в (r-t) пространство непрекъснато се обновява, като остаряващата информация се заменя с нова. При наличие на цел, в "range-time" пространството се появяват няколко информационни точки, получени от радара. Линията се дефинирана с два параметъра: 1.  – ъгълът между перпендикуляра от началото на координатата на (r-t) пространството до правата линия и оста на абсцисата. 2.  – дължина на перпендикуляра, т.е. разстоянието от началото на координатата на (r-t) пространството до линията. Прилагане на Хаф трансформацията върху точките от „r-t“ пространството. Преобразованието на Хаф, трансформира точките от (r-t) информационното пространство в (ρ-θ) пространство или още Хаф параметрично пространство с помощта на израза [12-14]: (5) където r и t са координати в (r-t) пространството. Мрежата по θ в Хаф пространството се формира с последователна промяна на ъгъла θ от 00 до 1800 и изчисляване на съответното ρ. Понякога се използва и другата форма на преобразованието: (6) Резултатът от трансформацията е синусоида с амплитуда и фаза, зависеща от (r-t) стойността на информационната точка. Максималната стойност на ρ е равна на дължината на диагонала в (r-t) пространството. Хаф преобразованието (5) на точките от фигура 5 е изобразено на фигура 6. Всяка точка в (ρ-θ) пространството отговаря на отделна права в (r-t) пространството със стойности ρ и θ. Всяка синусоида от (ρ-θ) пространството отговаря на множество възможни прави през точката от (r-t) пространството. Ако линия от точки съществува в (r-t) пространството, тя се изобразява чрез Хаф трансформация в пресечна точка на всички синусоиди. Хаф пространството, наричано и акумулиращо пространство, натрупва синусоидите бинарно или некохерентно, в резултат на което се получава пик в клетката в която се пресичат синусоидите. Прилагайки прагова обработка на всяка от клетките в параметричното пространство се открива наличието на пик в (ρ-θ) пространството. Това откриване, съответства на откриване на праволинейна траектория. Стойностите на ρ и θ, съответстващи на открития пик, са параметрите дефиниращи траекторията на целта. Прилагайки обратна Хаф трансформация, използвайки така 252 намерените параметри ρ и θ, се получава траекторията на целта в (r-t) пространството. Преминаването от (r-t) пространството в параметричното (ρ-θ) пространство е лесно отразимо, чрез проста матрична манипулация. Нека дефинираме матрица D, състояща се от данни, които са I на брой, за стойността на сигнала надхвърлящ първия (първичен) праг. Стълбовете на матрицата D са разстоянието и времевите стойности на елементите на разрешение, където първия праг е надхвърлен от приетите радарни сигнали. Трансформационната матрица Н, съставена от синусоидите и косинусоидите от (5), се дефинира като: (8)  sin 1  sin  2 H   ...  sin  N S cos1  cos 2  ...   cos N S  където θ са дискретни стойности от 00 до 1800, получени при оразмеряването на параметричното пространство. Произведението на матриците Н и D е матрица R с размери (NSCxI), която съдържа съответните стойности на ρ. Индексите на стойностите на ρ в матрицата R са индексите на точките в (rt) пространството, където е бил надхвърлен първия праг и ъглите θ, използвани за дискретизация на Хаф пространството [12-14]. (9) Всеки стълб на R съдържа стойностите на ρ за една от синусоидите в параметричното пространство. Ясно е, че колкото повече точки в (r-t) пространството надскочат първия праг на откривателя, толкова по-голям ще бъде размера на матриците D и R. Това означава, че количеството пресмятанията ще се увеличи. Размерността на матрицата Н зависи само от дискретизацията на параметричното пространство. Прилагането на Хаф трансформацията, позволява първо да се осъществи откриването на нейната траекторията и след това на целта или това е Track Before Detect 253 алгоритъм. Целта се приема за открита, когато се локализира нейната праволинейна траектория в Хаф пространството, т.е. бъдат известни параметрите ρ и θ. С прилагане на Хаф трансформацията се извършва допълнително натрупване на амплитудата (мощността) на сигнала, получен в резултат на няколко последователни обзора. Това натрупване води до увеличаване на вероятността на правилно откриване на целта в сравнение с традиционните откриватели на цели. Натрупване на сигнала в параметричното пространство. Съществуват две възможности за натрупвания на сигнала в параметричното пространство, бинарно и некохерентно [15]. При използване на некохерентно натрупване на сигнали в Хаф пространството се получават проблеми свързани с откриването на цели с различна ефективно отразяваща повърхност. На фигура 7 е илюстриран пример с некохерентното натрупване на сигнала в Хаф пространството при наличие на малка и на голяма цел. В използваният пример, малката цел има отношение “сигнал/шум” с около 10dB по-ниско от на голямата цел. От фигура 7, ясно се вижда добре оформен голям и малък пик, получени от голямата и малката цел при пресичането на синусоидите в Хаф пространството и некохерентното натрупване на амплитудите на синусоидите. От фигурата се вижда, че малкият пик е съизмерим с платформата образувана от синусоидите на голямата цел. Ако прага използван за откриване на тези пикове е висок, то пика от малката цел няма да бъде открит. Ако прага е с по-ниска стойност, тогава е възможно да бъде надскочен от клетки съдържащи части от платформата на голямата цел. В резултат от некохерентното натрупване в Хаф пространството се получават натрупвания с различна големина, което прави трудно определянето на праг за откриване, който да позволява едновременно откриване на малката и на голямата цел. При некохерентното натрупване в Хаф пространството, нивото на платформата зависи от големина на целта (амплитудата на сигнала). Друг начин да се избегне откриването на платформата и закриването на малките цели е да се използва бинарно натрупване в Хаф пространството. За този метод е необходимо да бъде извършена предварителна прагова обработка по мощност в (r-t) пространството при първоначалното откриване на целта. След откриването на целите, техните координати се трансформират в Хаф пространството, при това всички Хаф синусоиди се определят с еднакво (единично) тегло. Това позволява сигналите отразени от малките и от големите цели да са със съизмерима големина в Хаф пространството. На фигура 8 е показан резултата от бинарното натрупване на сигнал за голяма и за малка цел в Хаф пространството. Фигура 7: Некохерентно натрупване в Хаф пространството Фигура 8: Бинарно натрупване в Хаф пространството 254 Резултатите на фигури 7 и 8 се отнасят за едни и същи цели и траектории, като разликата е в начина на прилагане на Хаф трансформацията, с некохерентно и с бинарно натрупване. На фигура 8 е показано бинарното натрупване на сигнали за голяма и за малка цел. Получените пикове и платформи са съизмерими и е невъзможно да се направи разлика между малката и голямата цел. Бинарното натрупване позволява Хаф трансформацията да открива еднакво добре както големи, така и малки цели, използвайки един общ праг за откриване. Така се избягват проблемите с откриването на платформите от големите цели, които закриват пика от малките цели. Въпреки, че бинарното натрупване решава проблемите с малките и големите цели, то съществуват и недостатъци. От теорията на радарното откриване е известно, че техниките на бинарното натрупване са по-малко ефективни от техниките на некохерентно натрупване. За постигане на желана стойност за вероятността на правилно откриване, при бинарното натрупване се изисква по-голяма стойност на отношението “сигнал/шум”, отколкото при прилагането на некохерентно натрупване. Структура и принцип на работа на Хаф откривател с фиксиран праг и с бинарно натрупване на сигнала в Хаф параметричното пространство. Структурата на Хаф откривател предложен в [15] е показана на фигура 9. Така предложеният алгоритъм може да се използва за откриване на праволинейни траектории. Блоковата схема на Хаф откривателя включва два етапа на обработка на сигнали и данни, както е показано на фигура 9: 1. Обработка на сигнали в текущия период на обзора на радар. 2. Обработка на данни, получени от няколко последователни обзора на радара (между обзорна обработка). Нека предположим, че в текущия i-ти обзор на входа на откривателя постъпва сигнала разрешение на радара. , където Yj е сигналът, постъпил от j-тия елемент на Откриване на траектория Tfix TM Откривател на цел (r-t) пространство Хаф трансформация Бинарно Интегриране Обратна Хаф трансформация Фигура 9: Блокова схема на Хаф откривател с два фиксирани прага Сигналът Yj има вида съставляващи на сигнала , където Y1 j и Y2 j са реалната и имагинерната Y j . След квадратичния детектор сигналът се преобразува в сигнал , където X j е сигналът на изхода от квадратичния детектор, получен от j-тия елемент на разрешение на радара. Този сигнал се получава като: 255 X j  Y1 j   Y2 j  2 (10) 2 При обработка на сигнала в откривателя на цел в текущия обзор на радара се извършва прагова обработка във всички елементи на разрешение на радара и се осъществява откриване на полезният сигнал от подвижна цел. Ако сигналът в дадена клетка на разрешение, надскочи предварително избран постоянен праг Tfix, се взема решение за открита цел, т.е. откриването на сигнала в j-тия елемент на разрешение на радара се получава като: Индикация за откритите цели в i-тия текущ обзор се подрежда във вектора: (12) r Следователно векторът  i се състои от нули или единици, означаващи откриване или не откриване на целта в съответния елемент на разрешение на радара. По този начин се формира един ред в (r-t) пространството. Откриването на сигнала в съответния елемент на разрешение по разстояние се извършва съгласно решаващото правило: Прагът Tfix се определя така, че вероятността на лъжлива тревога [16, 17] да бъде постоянна: (14)  Pfa   f  X /  0 d T където f  X / H 0  е плътност на разпределение на мощността на импулса X при отсъствието на целта, а Pfa е вероятността на лъжлива тревога. След NSC на брой сканирания на радара за даден азимут от пространството, в изходната буферна памет на откривателя с фиксиран праг, се формира двумерно (r-t) пространство. След прилагане на Хаф трансформация (2) на всички открити цели с параметри r и t, се получават синусоиди в параметричното пространството (ρ-θ). През клетките на това пространство минават определен брой синусоиди, получени при извършване на Хаф трансформацията. Всички синусоиди са с амплитуда “единица” и при извършване на бинарно натрупване в акумулиращите клетки на Хаф пространството, всяка от синусоидите участва с еднаква тежест. Всяка клетка от Хаф пространството се проверява за наличие на траектория използвайки следното решаващо правило: 256 където Vl (n, m) е броят на пресичащите се синусоиди в (n, m) - клетка на Хаф пространството, а TH е фиксиран бинарен праг за откриване на траектория. След откриването на траектория в някоя от клетките на Хаф пространството се извършва обратна трансформация на клетката в (r-t) пространството, т.е. се пресмята съответната координата на траекторията в текущия обзор в (r-t) пространството: Rl  R[  n  N S . m . m ] / cos m (16) Всички открити траектории в Хаф пространството образуват вектора: r R  R1 ,..., Rl ,..., RL  (17) където L е броя на откритите траектории. Този вектор се предава в изходната буферна памет на Хаф откривателя за последваща обработка в блока за вторична обработка в радара. Така представеният алгоритъм за откриване, позволява да бъдат съчетани в едно процеса на откриване на движещата се цел с откриването на нейната траектория. Това е един допълнителен аргумент, обосноваващ необходимостта от прилагането на Хаф трансформацията при решаване на задачи за откриване на движещи се цели. Изводи: Използването на Хаф трансформация в съвременните радарни системи би позволило едновременно откриване на подвижни цели и техните траектории. Хаф трансформацията може да се използва и в многосензорни радарни системи за обединяване на информацията в Хаф параметричното пространство и последващо откриване на траекторията и целта. Литература 1. Hough, P.V.C. Method and means for recognizing complex patterns. // US Patent, 3,069,654, 18.XI.1962. 2. Study on detection of Man-made phenomena appearing on the sea surface in SAR images : Detection of ship wakes using Hough transformation / S. Obi, M. Sano et al. // Technical report of IEICE, SANE 2001-102, 2001. 3. Javadi, M., M. Ebrahimi. Fast Width Detection in Corridor Using Hough Transform. // I. J. Image, Graphics and Signal Processing, 2012, 12, p. 50-56. 4. Shakar, R. V., N. Asokan. A parallel implementation of the Hough transform method to detect lines and curves in pictures. // IEEE Transactions on aerospace and electronic systems, 1990, Vol. 1, p. 321-324. 5. Anastassopoulos, V., G. Lampropoulos. Optimal CFAR Detection in Weibull Clutter. // IEEE Transactions, 1995, Vol. AES-31, 1, Jan., p. 52-63. 6. Duda, R., P. Hart. Use of the Hough transforms to detect lines and curves in pictures. // Commun. Ass. Comput. Mach., 1972, Vol. 15, p. 11-15. 7. Semerjiev, E., K. Alexiev, L. Bojilov. Multiple Sensor Data Association Algorithm Using Hough Transform for Track Initiation. // Proc. of Conf. On Multisource - Multisensor Information Fusion : Vol. 2. – 257 Las Vegas, 1998, p. 980-985. 8. Dillard, G. Mean-level detection of non-fluctuating signals. // IEEE Transactions, 1974, Vol. AES10, N 6, Nov., p. 795-799. 9. Tsakalides, P., F. Trinci, C. Nikias. Performance assessment of CFAR processors in Pearson distributed clutter. // IEEE Transactions, 2000, Vol. AES-36, N 4, Oct., p. 1377-1386. 10. Xue, W., X. Sun. Multiple targets detection method based on binary Hough Transform and adaptive time-frequency filtering. // Progress in Electromagnetics Research, 2007, Vol. 74, p. 309-317. 11. Marano, S., M. Longo. Performance of decentralized L – CFAR in inhomogeneous background. // IEEE Transactions, 2000, Vol. AES-36, N 4, Oct., p. 1414-1423. 12. Carlson, B. D., E. D. Evans, S. L. Wilson. Search radar detection and track with the Hough transform : Part I. System concept. // IEEE Transactions on aerospace and electronic systems, 1994, Vol. 30, N 1, p. 102-108 ; Part II. Detection Statistics, p. 109-115 ; Part III. Detection Performance with Binary Integration, p. 116-124. 13. Гарванов, И. Откриване на подвижни цели и траектории. – С. : За буквите – О писменехь, 2013. – 270 с. 14. Гарванова, М. Статистическа обработка и анализ на данни със SPSS. – С. : За буквите – О писменехь, 2014. – 292 с. 15. Гарванова, М. и др. Математическа статистика и обработка на данни със SPSS / М. Гарванова, С. Славова. – С. : За буквите – О писменехь, 2015. – 234 с. ІІІ 16 258 TРИМЕРНО МОДЕЛИРАНЕ С КОМПЮТЪРНАТА СИСТЕМА MATHCAD Магдалена Гарванова В началото на 60-те години на миналия век в изчислителната техника възниква нов клон на компютърната математика, неточно наречен компютърна алгебра и включващ компютърни системи, способни да осъществяват типови алгебрични преобразувания. Такива системи може да се отнесат към инженерните програми за автоматизирано проектиране. В областта на инженерното проектиране са отделени три основни раздела: CAD – Computer Aided Design, CAM – Computer Aided Manufacturing, CAE – Computer Aided Engeneering, а системите на компютърната математика (СКМ) са съставна част от CAE-системите. В средата на 90-те години започва масово прилагане на CAD/CAM/ CAE-системите. Тогава за пръв път програми за параметрично моделиране с промишлени възможности са ориентирани към широки кръгове потребители – непрофесионалисти в компютърната математика. Развитие получават езиците за програмиране на символни изчисления Reduce, системата МuMath за малки електронно-изчислителни машини (ЕИМ), както и интегрирани системи на символната математика за персонални компютри: Maple, Mathematica, Matlab, Mathcad, Derive и др. Най-голяма известност получават три класа системи на символната математика: малката система Derive, създадена на базата на езика на изкуствения интелект Lisp; една от най-мощните системи Maple, чието ядро е написано на езика С и системата Mathematica. По-късно на базата на ядрото на Maple са реализирани символни пресмятания в популярната числова система Mathcad, чиито възможности се подобряват във всяка следваща версия. Блок на символна математика на базата на ядрото на Maple е добавен и в една от най-големите системи Matlab. Спектърът от задачи, решавани със СКМ, е много широк: провеждане на математически изследвания, изискващи изчисления и аналитични преобразувания; разработка и анализ на алгоритми; математическо моделиране и компютърен експеримент; анализ и обработка на данни; визуализация, научна и инженерна графика; разработка на графични и изчислителни приложения. Тъй като CAE-системите съдържат оператори за базови изчисления, то почти всички алгоритми, отсъстващи в стандартните функции, може да се реализират посредством писане на собствена програма. Показателите за качеството на СКМ могат да се обединят в две групи: функционални и интерфейсни. Първата група е интересна за по-опитните потребители, а втората – за начинаещите. Към функционалните показатели се отнасят: универсалност, успешност, завършеност, развиваемост, 259 икономичност. Едно от интересните и ефективни приложения на СКМ е използването на техните графични възможности при решаване на различни задачи за визуализация на резултати от изследвания, графична интерпретация на данни и др. [1]. Mathcad [6] е многофункционална интерактивна изчислителна система на компанията Mathsoft [7], ориентирана основно към провеждане на математически и инженерно-технически пресмятания. Названието й е образувано от съкращението на Mathematical и абревиатурата CAD (Computer-Aided Design). Първата версия се появява през 1986 г. и обработва само числени данни. Неин автор е Ален Раздов от Масачузетския технологичен институт. В системата най-пълно е реализиран принципът WYSIWYG (What You See Is What You Get – каквото виждате, това и получавате), в резултат на което записът на пресмятанията има почти стандартен вид. Тя се отличава с рационалност, енциклопедичност на числените методи, поддръжка на физически размерности, мощна графика, пакети за инженерни приложения. В различно време се появяват конфигурациите Mathcad Standard, Mathcad Professional, Mathcad Premium, Mathcad Enterprise Edition, имащи еднакъв потребителски интерфейс, който обаче се различава по количеството вградени функции и оператори и по обема на съпровождащата документация. За академични цели е предназначена версията Mathcad Professional Academic. Mathcad има прост и интуитивен за ползване интерфейс. За въвеждане на формули и данни може да се използва както клавиатурата, така и специални панели с инструменти. През април 2006 г. компанията Mathsoft е включена в корпорацията PTC, която на 12 февруари 2007 г. пуска версия Mathcad 14.0 на 9 езика, предлагаща значителни оптимизации. От тази версия нататък се използва символното ядро на MuPAD. Последната версия Mathcad Prime 3.0, излязла на 12.10.2013 г., е стандарт в отрасъла на програмното осигуряване за обработка, документиране, съвместно и повторно използване на важни инженерни изчисления. Mathcad включва следните функционални компоненти [5]: текстови редактор за въвеждане и редактиране на текст и формули; изчислителен процесор за бързи пресмятания съгласно въведените формули; символен процесор за символни изчисления и получаване на аналитичен резултат; графичен редактор за построяване на 2D и 3D графики от различни типове; основни и математически панели от инструменти. Особен интерес представлява тримерната графика на Mathcad. Мощните средства на системата позволяват просто и нагледно да се даде тримерна представа за обекта и да се изобрази неговата еволюция в динамика. Главното меню на Mathcad е комплекс от команди, общи за повечето приложения на MS Windows, както и команди със специфични възможности: File – работа с файлове; Edit – редактиране на документи; View – настройка на елементите на прозореца; Insert позволява в Mathcad да се помества графика, функция, матрици, хиперсправки, компоненти, настройка на обекти; Format съдържа команди, предназначени за задаване на различни параметри, определящи външното представяне на числа, формули, текст, абзаци и др.; Math позволява да се установят режими и параметри на изчисленията; Symbolic е за символни пресмятания; Window има команди за взаимно разположение на няколко прозореца и позволява да се активира един от тях; Help е информационен център и справочници. Силна страна на Mathcad е представянето и въвеждането на математически символи и изрази в приетата форма. Съответният панел от инструменти се отваря с помощта на команда от главното меню View → Toolbars. За удобство на работата справките за тях са обединени в панела Math, където са разположени следните 9 бутона: Calculator с бутони за задаване на математически операции, често използвани функции, калкулатор; Boolean за въвеждане на оператори за сравнение и логически операции; Evaluation с бутони за въвеждане на оператори за присвояване на стойности на променливи на функции; Graph 260 Фиг. 1. Работен прозорец на Mathcad с панели от инструменти на Math [5] с инструменти за построяване на графика; Vector and Matrix с инструменти за работа с вектори и матрици; Calculus представя математически изрази с елементи за интегриране, диференциране в общоприетия вид, пресмятане на граници, суми, произведения; Programming с инструменти за писане на програми; Greek Symbol с графична азбука; Symbol за символни пресмятания. В разгърнат вид посочените панели с инструменти на панела Math могат да се видят на фиг. 1. В Mathcad е представен обширен комплект от инструменти за реализация на графични методи за решение на математически задачи. Графиките в системата са универсални и лесни за използване. Системата строи графики от различен тип: в декартови и в полярни координати, повърхнини, линии на ниво, картина на векторни полета, тримерни хистограми, точкови графики. Осите на графиките могат да имат линеен или логаритмичен мащаб. Върху графиките може да се нанесе координатна мрежа. За създаване на графики в Mathcad има програмен графичен процесор, при разработването на който основно внимание е отделено на простотата на задаване на графиките и тяхната модификация с помощта на съответни опции. За построяване на графики се използват шаблони, чийто списък е в подменюто Graph в позиция Insert на главното меню (фиг. 2). Повечето параметри на графичния процесор, необходими за построяване на графики, се задават автоматично. Затова за начално построяване на един или друг вид е достатъчно да се зададе типът графика. Фиг. 2. Избор на шаблон за построяване на графика [5] 261 В подменю Graph има списък с основните типове графики, които се задават със съответните команди: 1) X-Y Plot (клавиш [@]) за 2D графика на функция в декартова координатна система; 2) Polar Plot (клавиши [Ctrl+7]) за графика на функция в полярни координати; 3) Surfase Plot (клавиши [Ctrl+2]) за построяване на 3D графика; с тази команда може да се строят графики на функции, зададени параметрично; 4) Contour Plot (клавиши [Ctrl+5]) за диаграма на линиите на ниво на функции z=f(x,y), т.е. изобразява точки, в които дадената функция приема фиксирана стойност z=const; 5) 3D Scatter Plot за графика във вид на точки (фигури) в 3D пространството; командата се използва и за пространствени криви; 6) 3D Bar Plot – тримерна хистограма; 7) Vector Field Plot за графика на двумерни векторни полета; 8) 3D Plot Wizard за бързо построяване на 3D графика чрез задаване на типа, стила, цветовата гама; графиката се строи върху квадрата [-5,5]x[-5,5]. Типът графика може да се избере по един от следните три начина [5]: а) от подменю Insert → Graph; б) от панела с инструменти – бутонът Graph Toolbar отваря графична палитра и се избира от нея нужния тип графика; в) чрез клавиатурата с [Ctrl]+2 или [Ctrl]+5. Редът на действията при построяване на всички графики е един и същ. След избора на шаблон за построяване на графиката в работния документ се отваря поле с отбелязаните за въвеждане позиции, които трябва да се попълнят. Когато графиката е определена, т.е. когато са попълнени всички отбелязани позиции за нейното построяване в автоматичен режим на изчисление, е достатъчно да се щракне с мишката извън полето на графиката. Построената графика може да се изменя: да се отдалечава или приближава; да се променя мащабът; да се върти; да се изменя начинът на оцветяване на повърхнината; да се скриват или да се показват някои линии. Тримерната графика е една от най-привлекателните страни на Mathcad. Съществуват няколко подхода за построяване на повърхнини в декартова координатна система. Бързо построяване на повърхнини [2, 3]. Ако трябва само да се види общият вид на повърхнината, то Mathcad предоставя възможност за бързо построяване на подобни графики. За целта e достатъчно да се определи функцията z=f(x,y) и да се изпълнят командите Insert -> Graph -> Surface Plot или да се щракне съответният бутон на панела Graph (съчетание на клавишите [Ctrl+7]). В появилата се графична област под осите на мястото на шаблона за въвеждане се посочва името на функцията (без аргументите). Mathcad построява автоматично графиката на повърхнината. Независимите променливи x и y по подразбиране приемат стойности от интервала [-5,5]. При необходимост този интервал може да бъде намален или увеличен. За това се използват командите Format -> Graph -> 3D Plot или се щрака с десния бутон на мишката върху графиката и в контекстното меню се избира командата Format. В появилия се прозорец 3-D Plot Format на опцията QuickPlot Data може да се установят други параметри на изменение на независимите променливи x и y. На фиг. 3 са представени графиките на функциите , на g ( x, y )  x 2  y 2 f ( x, y )  sin x cos y , векторното поле на градиента й, h( x, y )  x 2  y 2 z ( x, y )  y cos x . 2 262 и g ( x, y )  x 2  y 2 h ( x, y )  x 2  y 2 z ( x, y )  y 2 cos x f ( x, y )  sin x cos y Фиг. 3. Бързо построяване на повърхнини 2) Построяване на повърхнини по матрицата от апликатите [2, 3]. До появата на Mathcad 2000 (версия 9) при построяване на графиката на повърхнина, зададена с функцията z=f(x,у) на две променливи предварително е трябвало да се определи матрицата М на апликатите (височините z) на нейните точки. Този подход е възможен и в Mathcad 2000. При него се запълва матрица от стойностите на тази функция, при което редовете и стълбовете на матрицата се интерпретират като абсциси и ординати. За целта първо се задава размерността на матрицата, по която ще се строи графиката, т.е. областта на изменение на индексите за x и y. Въвеждат се изрази, по които се изчисляват x и y (в тези изрази трябва да влязат зададените по-рано индекси). Задава се аналитичен израз на функцията на две променливи x и y, а след това се определя и матрицата на базата на тази функция. Номерът на реда определя стойността на x, номерът на стълба – стойността на y, а самият елемент на матрицата – стойността на z. Създава се поле на 3D чрез Insert → Graph → Surface Plot или чрез панела от инструменти. Вместо маркер се въвежда името на матрицата, съдържаща набора от данни, след което се щраква с мишката извън полето на графиката. Примери на построяване на повърхнините z ( x, y )  cos xy и по масив от данни в матрица са представени на фиг. 4. 263 N := 40 M := 40 i : 0. N xi : j : 0. N i N /2 M yi : j N /2 2 z ( x, y ) : cos( x, y ) Ai , j : z ( xi , y j ) N : 100 i : 0. N j : 0. N xi : 5  0.1i yi : 5  0.1 j M i , j : f ( xi , y j ) M i , j : f ( xi , y j ) Фиг. 4. Построяване на повърхнини с матрицата на апликатите Ако повърхнината е зададена параметрично, това означава, че и трите координати x, y и z са зададени като функции на два параметъра u и v. Отначало е необходимо да се зададат вектори със стойности на параметрите ui и vj, след което да се определят матриците от стойности на координатните функции x(u,v), y(u,v) и y(u,v). След избора на командата Surface Plot в Mathcad в документа се появява графична област (фиг. 5). 3) Построяване на повърхнини с помощта на функцията CreateMesh [2, 3]. Функция CreateMesh се отнася към категорията Vector and matrix, тъй като резултатът е матрица на координатите. Форматът за извикване е CreateMesh(F,x1,x2,y1,y2,xgrid,ygrid,m esh), където параметрите са: Mesh – брой на линиите в мрежата на функцията; F – вид на функцията (може да бъде определена с формула като тримерен вектор, определящ всяка координата в параметрична форма като три отделни функции, задаващи координатите в параметричен вид); x1 е долна граница на променливата x; x2 – горна граница на променливата x; y1 – долна граница на променливата y; y2 – горна граница на променливата y; xgrid – брой точки на променливата х; ygrid – брой точки на променливата y. Функцията CreateMesh по подразбиране създава мрежа върху повърхнината с диапазон на изменение на променливите от -5 до 5 и с мрежа от 20x20 точки. Пример за използване на CreateMesh за построяване на графиката на функцията f ( x, y )  sin( x  y ) е представен на фиг. 6, в средата. За по-голяма нагледност под повърхнината са изобразени линиите на ниво за f(x,y). 2 2 Построената повърхнина може да се оцвети, като се използват следните варианти: а) за плътен цвят се използва 3-D Plot Format → Appearance → Fill Options → Fill Surface → Color Options → Solid Color и се избира нужният цвят от палитрата; б) за оцветяване в различни цветове се използва 3-D Plot Format → Appearance → Fill Options → Fill Surface → Color Options → Colormap, като цветът се мени в зависимост от височината 264 N := 30 i := 0.N j := 0.N i : 3 i j  j : 2 N N R  : 8e   5 r   : 4e   5 xi , j : Ri   r i  cos j cosi  yi , j : Ri   r i  cos j sin i  zi , j : r i  sin i  x  u y  e u cos(v) z  e u sin(v) x  u2 y  v2 z uv Фиг. 5. Построяване на повърхнини, зададени параметрично Light 1, yellow Light 2, green Ambient f ( x, y ) : sin( x 2  y 2 ) M := CreateMesh(f, Light , black –15,15,–15,15,20,20) Light 3, violet Light 4, red Ambient Light , royal blue Фиг. 6. Построяване на повърхнина с CreateMesh и цвят 265 над равнината xy; в) окраска по контурите чрез 3-D Plot Format → Appearance → Fill Options → Fill Contours. На фиг. 6 е използван друг подход за окраска – от 3-D Plot Format избираме Enable Lighting, където веднага се прави директен избор на Light 1 – Light 4 чрез StudyWorks. След това се допълва цвят с двукратно щракване върху Ambient Light Color. Да разгледаме още един пример на построяване на повърхнини с функцията CreateMesh. Елиптичният параболоид с полуоси a и b има уравнение: z 1 x2 y2 (  ) 2 a2 b2  z 1 u 2 v2 (  ) 2 a2 b2 и векторно уравнение (при ). С тeзи параметри при a=b=1 повърхнината е представена на фиг. 7, вляво. За начертаването на тази повърхнина (фиг. 7, средата) е добре да се използва уравнението r (u , v)  2a cos(v)i  2b sin(v) j  u 2 k , u  R, v  0,2  . Уравнението на елиптичния параболоид може да бъде зададено в Mathcad във формата: За да начертаем точка Ро върху повърхнината с Mathcad, използваме CreateSpace, дефинираща за константен вектор функцията Р(t):  P0 : r u0 , v0  P0T  (3 3 9) P(t ) : P0 P0 : CreateSpace( P) 4 Ако в уравнението на елиптичния параболоид фиксираме v  v0   / 4 u0 : 3 v0 : като константа и оставим променливата u, получаваме уравнението на Гu-крива върху повърхнината, минаваща през Ро. Аналогично намираме уравнението на Гv-крива върху повърхнината, минаваща през Ро . За построяването им отново използваме CreateSpace (фиг. 7, средата) [4]: q1u  : r u, v0  q 2v  : r u0 , v  v : CreateSpace(q 2,4,4,100) u : CreateSpace(q1,0,5,100) Допирателната равнина Т(a,b) и нормалната права L(t) през точката Ро към повърхнината са представени на фиг. 7, вдясно и се определят от уравненията [4]: Тук с а ru (u0 , v0 ) и rv (u0 , v0 ) са означени частните производни на r (u0 , v0 ) N (u0 , v0 ) e нормалният вектор към повърхнината в точката Ро, определен от N u , v  : ru u , v  rv u , v  . 266 Фиг. 7. Построения върху елиптичен параболоид с CreateMesh Повърхнини, получени от ротация на криви около оси. Интересни обемни фигури може да се получат при въртенето на някоя крива около една или друга ос. Построенията на такива ротационни фигури са сродни на параметрично зададени повърхнини. При това е необходимо да се осигури пресмятането на координатите на точки от фигурата по известни от геометрията формули. С вградената в Mathcad функция CreateMesh може да се построят параметрично зададените повърхнини. Параметри на CreateMesh в този случай са: x1, y1,z1 – матрици от стойности за всяка координата; -5 – долна граница за променливата u; 5 – горна граница за променливата u; 0 – долна граница за променливата v; 2π – горна граница за променливата v; 30 – брой линии в мрежата на графиката. Параметричните уравнения за ротация около оста Ох са: x1(x,φ)=x, y1(x,φ)=y(x)cos(φ), z1(x,φ)=y(x)sin(φ). Параметричните уравнения за ротация около оста Oy са: х2(x,φ)=xcos(φ), у2(x,φ)=у(x), z2(x,φ)=xsin(φ). На фиг. 8 са построени графиката на функцията f ( x )  x sin x (вляво) и на ротационните повърхнини, получени от ротацията на кривата около осите Ох и Оy (вдясно). 2 f  x  : x sin  x  a :  b : 2 2 F u , v  : u mesh : 30 G (u , v) : f (u ) cos(v) H (u , v) : f (u ) sin(v) X u, v  : u sin(v) mesh : 30 Y (u, v) : u cos(v) Z (u, v) : f (u ) Фиг. 8. Построяване на ротационни повърхнини с CreateMesh 267 Построяване на пресичащи се повърхнини. Особен интерес представлява и възможността за построяване на няколко повърхнини върху един чертеж с автоматично отчитане на тяхното сечение. За целта трябва отделно да се зададат матриците на съответните повърхнини и след извеждането на евентуалните шаблони за 3D-графика да се изредят под тях тези матрици, като се използва разделителна запетая. На фиг. 9 са построени повърхнините f 1( x, y )   sin( x 2  y 2 ) (І-ви ред), както и сечението на z  x2  y 2 с z  x2  y 2 x2  y 2  z 2  8 с и f 2( x, y )  x 2  y 2  5 x2  y 2  2 z (ІІ-ри ред, вляво) и на (ІІ-ри ред, вдясно). Фиг. 9. Построяване на пресичащи се повърхнини с Mathcad 268 Най-често Mathcad е сравнявана с такива СКМ като Maple, Mathematica, Matlab, както и с техните аналози MuPAD, Scilab, Maxima и др. Обективното сравнение се усложнява поради различното предназначение на тези програми и идеологията на тяхното използване. Близки до Mathcad са такива програми като YaCaS, комерсиалната система MuPAD и безплатната програма KmPlot. Програмата MuPAD е съвременна интегрирана система за математически изчисления, с помощта на която може да се провеждат числови и символни преобразувания, както и да се чертаят двумерни и тримерни графики на геометрични обекти. По своите възможности обаче MuPAD значително отстъпва на Mathcad и е по-скоро система за начално равнище, предназначена за обучение. Внедряването на СКМ в дизайна определя нови подходи при решаване на проблеми. Такъв е подходът, основан на експеримент, който в много случаи позволява да се разглеждат научните закони като алгоритми. Следвайки този подход, поредицата от етапи, образуваща цикъла на експеримента, е: 1) избор на модел и формиране на адекватен математически модел; 2) избор на дискретен модел, разработка на алгоритъма за решаване на поставената математическа задача; 3) създаване на програма за реализация на алгоритъма; 4) провеждане на пресмятания и обработка на получената информация; 5) анализ на резултатите, сравнение с експеримента и преразглеждане на физическия и математическия модел и ново повторение на изброените етапи. Цитирана литература 1. Гарванов, И. Моделиране на процеси и системи. – С. : За буквите – О писменехь, 2014. – 197 с. 2. Лаврентик, А. И. и др. Mathcad. Конспект лекций / А. И. Лаврентик, О. А. Тузенко. – М. : ПГТУ, 2010. – 114 с. 3. Мамонова, Т. Е. Лабораторный практикум по информационным технологиям. – Томск : Изд. Томского политехн. унив., 2014. – 184 с. 4. Dăneţ, N. Differential geometry of surfaces with Mathcad : A virtual learning approach. // The Fourth International Conference on Virtual Learning (ICVL) / University of Bucharest and „Gh. Asachi” Technical University of Iasi. – [S. l.], 2009, p. 276-282. 5. Lorczak, P. R. 3D plotting from the Mathcad treasury : Updated to Mathcad 2001. – [Cambridge, Mass.] : MathSoft Engineering and Education, Inc., 2001. 6. <www.mathcad.com>. – 20.02.2015. – 6 p. 7. <www.mathsoft.com>. – 23.07.2015. – 12 p. ІІІ 17 269 ЕВРОПЕЙСКОТО И СВЕТОВНОТО КНИГОИЗДАВАНЕ – МЕЖДУ КОМЕРСИАЛНОТО И ВИРТУАЛНОТО В ТЪРСЕНЕ НА ЧИТАТЕЛСКА АУДИТОРИЯ Лъчезар Георгиев Крупни структури, корпоративното прегрупиране, силна комерсиализация и стремеж към реализиране на тиражи за масова аудитория; благодатна симбиоза между конвенционалните технологии и цифровото книгоиздаване, в резултат на което се дава една сериозна подкрепа в полза на съвременните тенденции, свързани с електронните издания и тяхното битуване във виртуалното пространство, характеризират съвременните процеси в европейската и световното книгоиздаване. Темата дава възможност за интерпретация на множество факти и сведения в тази посока. В настоящия текст обаче ще се огранича с примери примери за общите процеси и тенденции, без това да съумее да изчерпи многообразието от дейности, насърчаващи европейското книгоиздаване. В маркетинговo изследване-доклад на компанията IBIS World за състоянието и перспективите на глобалното книгоиздаване се изтъква, че днес то е концентрирано в Европа и Северна Америка, чиито територии поемат 34,7 на сто от приходите в сектора; районът на Северна Азия пък – 18 на сто от постъпленията в бранша. Посочва се, че се разчита на образователното ниво на населението, акцентира се върху броя на децата в училищна възраст, нивото на икономическо развитие на съответната страна, високия брутен вътрешен продукт и доходите, които позволяват на потребителите да закупуват повече книги на глава от населението. Като важни фактори се посочват курсовете на ограмотяване и нивата на четене [1]. Последните пет години обаче са довели до затруднения в потребителските разходи за книги. При прехода към цифрова технология глобалната книгоиздателска индустрия също е пострадала поради затрудненията в ценообразуването на електронни книги, което е различно от това на печатните продукти. Спад се забелязва в издателските структури и поради прехода към цифрово публикуване, както и поради конкуренцията с други видове медии а и поради наличието на безплатни електронни книги. Това се отнася в частност и за детското книгоиздаване. В съвременното разбиране за развитието на печатните комуникации и издателските дейности в Европейския съюз е заложено фундаменталното схващане, че издателският сектор има голямо значение за гражданите на Съюза, че играе ключова икономическа роля и е от жизненоважно значение за развитието и запазването на културата, информацията, образованието и демокрацията като цяло. В издателската индустрия в Европа са заети 750 270 000 работни места, ангажирани са повече от 64 000 фирми [2]. В последното десетилетие обаче миграцията към цифровите технологии налага преструктуриране на отдавна установени в издателската бизнес-практика модели. Всички сектори се налага да се адаптират към новата пазарна среда [3]. Иновациите в книгоиздателския сектор са свързани с внасяне на ново съдържание, нови бизнес модели, оттам и на новите технологични устройства, а въпросът за бързото им приемане сега се налага като изключително важен за издателския сектор фактор. В тази посока вече започва да се работи в подкрепата и на европейските институции, които са заинтересувани от просперитета на книгата, печатните комуникации и мястото на автора в тях. В сила е и международния eвропейски проект „Технологии и иновации за интелигентно книгоиздаване” (TISP- Tehnology and Innovation for Smart Publishing). Стратегическата цел на проекта TISP за времето от 2013–2015 г. е да поощрява бизнес-иновациите между издателите и IT сектора, свеждайки до тях експертна информация, иновации и технологични решения, като се „запълни пропастта между технологичния сектор и издателствата”. Координатор на проекта е AIE (Асоциация на италианските книгоиздатели), участват водещи европейски структури в бранша, като сред тях е и Асоциация „Българска книга”, но и партньори от Белгия, Германия, Унгария, Италия, Литва, Латвия, Полша, Румъния, Словения, Холандия, Испания, Великобритания, както и международните панаири във Франкфурт, Лондон и Болонският панаир на детската книга, академични и културни организации, представители на издателския бизнес [4]. Италианците само за две години провеждат две значими събития в сферата на книгоиздаването. През юни 2013 г. Милано за шести път става домакин на международната конференция Editech с водеща тема „Да плаваш срещу вятъра. Книгоиздаване в разрушителни времена”. В тази връзка излиза обзорна електронна публикация по темата от Джеймс Улъм (James Woolam) „Publishers See a Disruptive Future at the Editech Conference in Italy”, в която авторът изтъква, че издателите се опитват да прозрат бъдещето на фона на разрушителни времена, в условията на наложените от цифровизацията и новите технологии в издателската индустрия [5]. Очевидна е загрижеността за бъдещето на издателския сектор в глобалното съвремие и предизвикателствата на цифровите технологии. Един от акцентите на миланския форум е образованието, свързано с новите технологични тенденции. Според технологичния консултант Фил Хил /Phil Hill/ са налице насърчителни пазарните тенденции в цифровото образование, където се наблюдава драматично нарастване на интереса от страна на издателите и технологични фирми а също преминаването към онлайн обучение при подрастващите [6]. Издателите в Европа са загрижени за развитието на четенето. За целта се използва създаването на нови сайтове, които улесняват достъпа и популяризират книгата. Така например авторитетното британско издателство Simon&Schuster стартира нов уебсайт От рафта, който ще публикува рецензии на книги, издадени най-малко преди година. Уебсайтът анотира и реферира книги от издатели и всеки ден включва преглед или есе, както и ежедневно електронна поща [7]. Вече през 2013 г., авторитетното издателство HarperCollins е организирано своя уебсайт Narnia.com, фокусиран върху света на популярната детска фентъзи поредица Хрониките на Нарния (The Croniles of Narnia) [8]. Наблюденията сочат, че и други книгоиздатели вече инвестират успешно в тази посока. Друг пример за глобалната симбиоза между печатни и електронни издания дава Cenveo Publisher Services с редица решения и услуги за подготовка на списания, книги, образователни, медии, включително и в сферата на детското книгоиздаване, както и за електронни издания, при оптимизиране на работните процеси и гарантиране на редакционната почтеност. Cenveo Mobile dPub предоставя на издателите възможности 271 лесно да разпространяват съдържание на всяко мобилно устройство. С три различни пакета, Cenveo Mobile dPub предоставя PDF, XML, InDesign, QuarkXPress или файлове и рамката на Cenveo Mobile dPub. Заедно с всички пакети е приемането и разпространението на App Store, Apple, Google Play Store, и Amazon Kindle Fire Store [9]. Крупен информационен базар за нуждите на глобалната издателската индустрия, ориентиран към издатели, писатели, литературни агенти и всички видове доставчици на издателски услуги, предоставя компанията PublishersGlobal, която вече е изградила глобална директория на издателски структури и предоставяща актуални събития, новини и сведения за дейности в сферата на книгоиздателския бизнес, включително и в областта на цифровото книгоиздаване и цифровия печат в Европа и по света. Уеб-сайтът PublishersGlobal.com със своята директория вече включва хиляди издатели в сферата на конвенционалното и цифровото книгоиздаване, а също медии и библиотеки. Същевременно сайтът и неговата богата директория е в помощ на автори, илюстратори, дистрибутори на книжна продукция, доставчици на услуги [10]. Издатели и разпространители се осведомяват за работата на активно функциониращите детски книгоиздателства. PublishersGlobal е още един сполучлив информационен ресурс за нуждите на глобалната и цифровата издателската индустрия. В директорията за детско книгоиздаване са регистрирани 812 детски издателства. Пак там са представени 978 организации, ангажирани с електронната книга и детски електронни издателски дейности [11]. Международният сайт PublishersGlobal на практика функционира като удобна директория на издатели и на предоставящите услуги на издателската общност. Директорията свързва с профилите на хиляди издатели и доставчици на услуги по света, създава удобни начини за комуникации с издателите и на детски печатни и електронни издания; предоставя тематични профили на издателствата, местонахождението им и спецификата на техния репертоар, което пък улеснява намирането на желана книга, серия, жанр, а при по-старателно боравене с указателя биха могли да се открият и нови форми за разпространение на мултимедийни издания за деца и тийнейджъри. Римското издателство DEA MediaGroup чрез своята онлайн книжарница deastore.com e сред големите европейски разпространители на над 14 млн. илюстрирани детски издания на няколко езика – италиански, английски, френски, немски, испански; Е-книги от цял свят; огромен брой аудио и мултимедийни издания, включително видеоигри и детски филми, на CD и DVD. В един дълъг и далеч неизчерпателен списък биха могли да се посочат още редица издатели и разпространители на е-книги от Европа. Между френските са Larousse, Libella, Tourbillon (Париж), департаментът за детска литература на издателство Gallimard (Галимар) с популярните колекции Folio junior, Folio Benjamin Folio cadet и утвърдилата се през последните години Gallimard Jeunesse за издаване на детска книжнина, албумни и документални издания, комикси и музика (с около 10 000 заглавия от 1972 г. до момента) [12], а също широк спектър от дигитални книги на Галимар Мадригал груп, в чиято структура е дълголетното френско издателство с международен имидж (основано от Гастон Галимар през 1911 г.) [13]. Повечето дигитални издания са на разположение за EPUB и PDF формати и са достъпни за удобна онлайн продажба, включително и детските книги на тази крупна издателска и книгоразпространителска структура. Чрез сайта за детска книжнина Gallimard Jeunesse.fr малките читатели могат лесно да изтеглят на PDF формат каталозите на отделните серии за подрастващи и да подберат подходящо заглавие. Атрактивна визия предлага британският сайтът hachettechildrens.co.uk на известната френска издателска компания „Ашет” [14]. Пример за глобална издателска компания, базирана във Франция, Hachette Livre е дъщерно дружество на френската медийна компания Lagardère. Hachette Book Group пък е сред големите издатели и разпространители 272 на книги за възрастни и деца в САЩ, както и подразделение на третата по големина издателска компания за масови и образователни книги в света Hachette Livre [15]. Интересна възможност предоставят сайтовете на медийната група Lagardère за връзка с атрактивната електронната книжарница за цифрови издание и детска печатна книжнина Didier Jeunesse (чрез сайтовете: Hachette.com и Lagardèrе.com) [16]. Както при книгоиздаването за възрастни, така и в детското книгоиздаване има насърчителни примери. В Италия всяка последна седмица от месец март ежегодно се провежда установилият се вече с традиции международен панаир на детската книга и детското книгоиздаване в Болоня – Bologna Fair Centre - Piazza Costituzione Entrance [17]. Болонският панаир на книгата е крупна проява с международно значение в областта на детското книгоиздаване и на мултимедийния издателски сектор, свързан с детската книга и детското четене. През март 2014 г. е предвидено в рамките на международния детски книжен панаир в Болоня да се проведе инициативата „Крос-медия в детското книгоиздаване”. Не по-малки са очакванията за стимулиране на детската печатна и електронна книга в рамките на провеждащият се през април и станал традиционен за Европа Лондонски книжен панаир с внушителната цифра на участващите през 2014 г. 2796 издатели, 210 автори, 63 литературни агенти и 73 съпътстващи издателски и книгоразпространителски структури [18]. Подобни очаквания има и за останалите книжни панаири – в Париж, Франкфурт, Лайпциг, София, Белград, традиционният фестивал на детската книга в Сливен и пр. За насърчаване на глобалното четене спомагат и някои сайтове, предоставящи безплатни онлайн книги. такъв е сайтът readingfanatic.com, чрез който читателят може да изтегли безплатно желана книга [19]. Сайтът е спонсорирана комуникация на големия световен разпространител Аmazon.com. Предпочитат се заглавия в електронен формат, удачна възможност за разширяване на четящата аудитория чрез електронни издания. Разрешителният режим за ползване на руски детски издания се предлага в Бесплатная детская электронная библиотека – съдържаща аудиовизуални издания за деца; мултифилми; електронни детски и аудио книги; приказки; детски стихове www.flashsait.com [20], както и удобен достъп до други руски он-лайн библиотеки за детска книжнина. Пример за постъпателно развитие, окрупняване и диверсификация е многостранната и дълголетна дейност на датската издателската компания ЕГМОНТ. Началото е дадено през 1878 г. в Копенхаген, а днес се радва на успех като крупна скандинавска медийна група, чиято дейност се простира върху територията на 32 държави, между които са Дания, Великобритания, Русия, Украйна, България, Китай, Хърватия, Чехия, Естония, Финландия, Германия, Унгария, Латвия, Литва, Норвегия, Полша, Румъния, Швеция, Турция и пр. Основател е Егмонт Харaлд Петерсен. Важен клиент е дамското списание „Дамернес Блад”. В началото на новия век кредитира и преобразува списанието в издание за семейството, сменя и името му на „Дом” /Химиет/, увеличава значително тиража му. В 1914 г. за изкусната си работа в графичните техники и полиграфическите достижения Егмонд получава високото почетно звание „Печатар на датския кралски двор”. На 5 август същата година обаче умира. Името на фирмата е сменено на „Гутенбергус”. От печатница обаче предприятието постепенно се превръща във водеща издателска структура, ръководена от Йенс Кристиян Петерсен. Компанията се мести в центъра на Копенхаген, разширява се клиентелата ѝ, персоналът достига хиляда души, печатните преси вече са увеличени на двеста. След смъртта на Йенс мениджмънтът се поема от Аксел Егмонт Петерсен – най-големият син на Егмонт, а четири години по-късно към мениджърския борд се присъединява и работещият в САЩ певец и автор на музикални текстове Дан Фолк, който осигурява на компанията лиценз от американското списание „Рийдърс дайджест”. 273 През 1948 г. Фолк купува в САЩ от Уолт и Рой Дисни правата за издаването на комикса „Доналд Дък” за Скандинавия, ориентиран към детско-юношеска аудитория. Закупени са правата и за още Дисни герои. Привличат се автори и за създаване на собствени приказки се организира филиалът „Гутенбергус Пъблишинг Сървис”. Към края на 50-те години на ХХ век списанието „Доналд Дък” само за Дания достига тираж от 140 000 екземпляра и от месечно става седмично издание, разпространява се и в други европейски страни като Германия и Холандия. Популярна става поредицата комикси Астерикс. В началото на 60-те години е закупена и печатницата „Ашехоуг”, което позволява да се започне по-ускорено производство на книги. Създадени са издателски филиали – отначало в Германия, а през 70те години и в Обединеното кралство. Общите тенденции за корпоративни прегрупирания и формиране на по-мощни издателски структури не отминават и «Гутембергус». От средата на 80-те години компанията придобива нови структури – норвежкото издателство „Дам” /1984/; мюнхенското детско издателство „Франц Шнейдер Верлаг” /1985/, закупена е дори фирмата за детски играчки и издаване на детска книжнина „Форлагет Литас”. Окрупняване привършва с придобиването на „Ладеман груп” /1988/, притежаваща книгоиздателствата „Комма”, „Холкенфелт” и „Сесам”. По време на демократичните промени в бившите социалистически страни – началото на 90-те години на века, „Гутенбергус” разкрива свои филиали в Полша, Русия, Чехия. В този период компанията извършва голямо сливане съвместно с дълголетната филмова компания „Норддиск филм” и сменя името си на „Егмонт”. През 1991 г. е организирано издателството „Егмонд–България”, което през следващите години се налага като лидер в областта на детското книгоиздаване. В Обединеното кралство пък „Егмонт” закупува британското звено за детски книги от „Рийд пъблишинг” /1998/. В Дания, в началото на новото хилядолетие „Егмонт” присъединява датското издателство „Бониерс” /2007/, а неговите филиали „Ашехоуг” и „Ладеман” формират общ филиал /от 2003, под името „Ашехоуг”/. Утвърждава се и в дистрибуцията електронни развлечения и продукти в Скандинавския регион, като разпространява добилата популярност игра Плейстейшън и нейния еквивалент Плейстейшън Портабъл. Днес „Егмонт” публикува разнообразни комикси, учебници, предучилищни списания и книги в сътрудничество със световните лидери в притежаването на права за различни издания. Популярни брандове през годините стават „Мечо пух” и „Братз”. Компанията притежава пет издателства в Скандинавия, но стои стабилно на пазара на детските книги в Европа, намира радушен прием в Азия и е вторият по продажби детски издател в Обединеното кралство. Издателството публикува печатни книги и техните електронни еквиваленти в около 20 страни, като е едно от водещите в Европа в изданията за деца. В Скандинавия е лидер във всички издателски дейности. Чрез „Нордиск филм” ЕГМОНТ участва в продуцирането на игрални филми, на реклами и телевизионни предавания, детска мултимедийна продукция. „Егмонт” участва в телевизионния бизнес, както и в печатни медии. Примерът на тази голяма скандинавска компания сочи тенденции в разрастване и разширяване на издателската индустрия в Европа, нейното окрупняване и диверсификация в най-разнообразни сфери на издателския и медийния бизнес, ориентирани днес към развитието на електронната книга и електронното книгоиздаване, включително и в България. Компанията МОНДАДОРИ ГРУП със седалище в Милано днес е в първите редици на издателския бизнес не само в Италия, но и в Европа. Нейният основател Арнолдо Мондадори започва пътя си на печатар и издател от селцето Остиглия, област Ломбардия, през 1907 г. и само на осемнайсет издава първото списание „Luce” (Светлина). Смята да привлече младежта от селските райони с интересни четива и така поставя началото на поредицата за деца и юноши „Ла Лампада” (Лампа), през войните публикува списания 274 за войниците по фронтовете, следват поредици с италиански класици. През 1919 г. Edizioni Mondadori вече се е установила в Милано, а във Верона основава печатница. Следват поредици с италиански класици, привлича значими италиански автори като Луджи Пирандело, Грация Делада, Джовани Верджи, Джовани Пасколи, работи и с Габриеле Д’Анунцио, откупува авторски права; издава библиотека „Романтика” (1931) под редакцията на Джузепе Антонио Боргезе; от 1922 г. стартира и „Enciclopedia dei Ragazzi” (Енциклопедия за момичета) – тук водещите тематични направления с ориентация към детско-юношеска аудитория са география, история, музика, литература, наука; сключва договор с американската компания „Уолт Дисни” (1935) и публикува десетки издания за деца. Възстановил реквизираното по време на немската окупация издателство в Милано, А. Мондадори се възползва от мащабния план за европейско следвоенно възстановяване „Маршал” и разширява технологичния си парк с печатарска техника. В следвоенните години издателството развива издаването на научнофантастична белетристика със серията Урания); от 1969 г. се дава началото на серия за световни класически писатели „Меридиани”. Тук личат имената на такива утвърдени автори като Хемингуей, Сартр, Ремарк, Монтале и пр. Още в 50-те години на ХХ век „Мондадори” създава верига от фирмени книжарници и офиси из целия свят. През 1949 г. открива и първия си задграничен клон в Ню Йорк Със смъртта на Арналдо Мондадори през 1971 г. завършва един период на ускорено развитие и стабилност за издателството. Мениджмънтът е поет от сина Джорджо Мондадори, а между 1991–2002 г. председател на издателската къща е племенникът му – Арналдо Мондадори. След смъртта на Арнолдо през 2002 г., от февруари 2002 г. председателското място е заето от Марина Берлускони, дъщеря на бившия министър-председател на Италия Силвио Берлускони. През 1998 г. в Милано е открит първият италиански информационен мегамагазин под името „Мондадори информатика мултицентър”. Магазин на няколко нива, предлагащ печатни и електронни книги за възрастни и деца, списания и издания от предходни години, разположен на площад Пиаца дел Дуомо, книжарници във Флоренция, Падуа и други книжовни центрове в страната, модерни маркетингови структури (включително книжарница „Мондадори франчайзинг” и придобиване на разпространителската верига „Гъливер” – през 1998 г.) трасират съвременния облик на голямата издателска компания. След 1999 г. компанията си сътрудничи със световните медийните корпорации Бертелсман и Хърст. В началото на 90-те години на ХХ век е основан консорциумът между „Мондадори груп” и „Бертелсман груп” за издаване на придобилото голяма популярност месечно сп. „Фокус”, но през това десетилетие възникват и други издания – тийнейджърското „Топ гърл”, „Фокус Джуниър”, „Фокус Сториа”, „Фокус Пико”, „Гео” и др.). Традиционният книгоиздателски бизнес е обособен в отдела „Книги” на „Мондадори груп”, ръководен от генералния мениджър Джан Артуро Ферари, и се развива в няколко тематични направления – масови издания, включително и детска литература, съвременни автори, литературна класика, книги в сферата на образованието и изкуствата. Издателската група има и свое дъщерно дружество „Рендъм Хауз Мондадори” (Random House Mondadori). Само през 2008 г. продукцията включва 2695 нови заглавия и 5 225 преиздавани заглавия, а приходите са 434, 3 млн. евро, като заема сериозен дял от 28, 8 на сто от общия дял на италианската издателска продукция (тук Мондадори груп” излиза напред пред свои традиционни конкуренти: „RCS Group”, „GEMS Group”, „Feitrinelli” и др.). В структурата на „Мондадори груп” влизат няколко издателските къщи , сред които„Едизиони Мондадори”, „Едизионе Пиеме” и „Джулио Ейнауди Едиторе”; „Мондадори образование” (от 2008 г.) – компанията е дислоцирана в Милано, Болоня и Флоренция и обхваща основните сфери на италианското образование 275 от детска възраст до юношеска възраст, като публикува подходяща и търсена учебна книжнина за подрастващите; „Арт Мондадори” – заглавията на изданията включват достъпни за прочит книги за читатели, които не са специалисти в областта на видовете изкуства, при това с атрактивен графичен дизайн. В състава на „Мондадори груп” от 2008 г. влиза и цифрово издателство „Mondadori digital”, обединяващо дейността на цифрови медии в Италия и Франция с 26 сайта още през същата година и издаващо електронните еквиваленти на популярни италиански списания. В структурата на „Мондадори груп” от 1980 г. се влиза и едно дълголетно издателство с традиции в миланското книгоиздаване – Sperlig&Kupfer, чието начало е положено още през 1899 г. В структурата на това издателство е „Фрасинели” (основана още през 1931 г.) – издателска къща с широк литературен профил, включващ и детски издания. Една от най-разпространяваните в момента детски издания на Frassinelli е книгата на Маркус Зусак (Marcus Zusak) „La bambina she sаlvava I libri” (Малкото момиче, което спаси книгите) [21]. Дистрибуцията и рекламата на книжната продукция, на печатните и електронните медии на издателската група е поверена на самостоятелна структура – „Мондадори публисита”. Към края на 2010 г. общото производство на книжна продукция възлиза на 51, 4 млн. копия, като са произведени 2379 нови заглавия, а приходите достигат 413, 9 млн. евро. През 2010 г. „Мондадори груп” заема малко над 34 на сто от пазара на списания и около 27 на сто от пазара на книги в Италия, а само на панаира във Франкфурт каталогът включва 800 заглавия на издания и още 400 в дигитален формат за възрастни и за деца; през лятото пък започва да функционира и електронна библиотека, а също и он-лайн книжарница с издания на италиански и английски. Сключен е договор за разпространение на продукцията им чрез международната структура „Амазон”. Разнообразни форми – книгопоща и клубове на книгата (в областта на литературата за жени, на музиката, на книжнина за мъже, за детски издания) трасират модерната дистрибуция на книжната продукция. Заедно с това обаче продажбите на дребно и дирeктният маркетинг на детски и художествени книги се осъществява при подкрепата на компанията „Cemit Interaktive Media”. В Милано е съсредоточила дейността си и още една крупна международна мултимедийна група– RCS_MediaGrop [бившата Рицоли груп] [22], която наред с големи и известни издания, между които ежедневника „Куриере делла Сера”, “Газета делла спорт”, испанските „Ел Мундо” и „Експанзия” чрез Unidad Editoral, но и други информационни всекидневници, списания, нови медии, цифрова и сателитна телевизия, крупен рекламна дистрибуция и разбира се, книгоиздаване, в това число детски книги. Специализиран сайт за стимулиране на детското четене rizzoliusa.com популяризира детски издания и поредици, между които и детската серия 1001 и особено нашумялата книга на Джулия Еслишер „1001 детски книжки, които трябва да прочетете, преди да пораснете” [23]. Португалското издателство A ESFERA DOS LIVROS (Сферата на книгите) – Лисабон, е сред новите проекти в издателския бизнес на Иберийския полуостров (част от RCS_MediaGrop), отправен към новите вкусове и нужди на португалския читател [24]. В издателския репертоар се вкарват иновативни теми, привличат се национални и международни престижни автори, полагат се грижи за добрия дизайн и широкото продуциране на изданията. Приоритет е да се насърчава комуникацията с писателите и те да се поставят в директен контакт с читателите, както и да се разчита на пошироко разпространение. Организират се премиери на нови книги, като писателят се представя пред лисабонска публика. Предстоящите творчески срещи се огласяват на сайта на издателството, а отделно новите книги се дават със сканирана корица и се 276 анотират. Към издателската структура, освен в португалската столица, офиси работят на територията в Испания – Мадрид и Барселона [25]. Португалското издателство участва на международните панаири на книгата. В Португалия е популярен и интернет-порталът за литература, включително и за детски издания в печатна и електронна версия Portal da Literatura.com [26], откъдето с линк читателят може да се прехвърли към други издания в apple.com/uk; възможна е и комуникация с португалската електронна книжарница sitio do livro [27]. Утвърдени издателства с дългогодишен опит в сферата на белетристиката са и лисабонското издателство „Caminho S.A.” и „Porto Editoraa”, а в сферата на публицистиката и историческата книжнина се проявява издателство „Parsifal”. Книгоиздаването в Обединеното кралство бележи впечатляващ ръст. Изгрява звездата на даровити писатели – Jacqueline Wilson, Philip Pullman и Judy Blume, чиито творби стават популярни в много страни по света. Сред най-успешните издателства във Великобритания е международната компания „Random House”. Свързаното с нея британското издателство Andersen Press, основано през 1976 г. от Клаус Флуге (Klaus Flugge), е профилирано в картинни книги, фантастика, електронни книги. Нашумява с добилата широка популярност детска книга Златокоска и трите мечки и обикнатата от децата серия The Little Princess от Тони Рос (Tony Ross) [28]; с любопитната за най-малките история (Elmer the Patchwork Elephant) на Слона Eлмър от Дейвид Маккий (David McKee), която може да се изтегли и в електронна версия чрез Amazon.com [29]. Големите издателства с международен престиж, разчитат на авторитетни имена на писатели, които в много случаи продуцират сами. Така например писател с голяма известност, издаван от „Random House”, е Филип Пулмън. Той нашумява с фентъзи трилогията-бестселър „His Dark Materials”. Трилогията включва „Northern Lights” (1995), „The Subtle Knife” (1997) и „The Amber Spyglass” (2000). „His Dark Materials” е трета в анкетата на Би Би Си за най-обичана книга в Англия, а Пулмън е удостоен с титлата Командор на Британската империя (2004). Издателят Дейвид Фиклинг предлага в началото на всяка глава на „Northern Lights” да се поставят малки, символични илюстрации, Пулман обаче пита дали не биха му позволили да ги нарисува сам. Дава му се възможност, тогава Пулмън представя свои рисунки-идеи, сюжетно свързани с книгата, а Д. Фиклинг е впечатлен от скрития талант на писателя и му дава първата работа като професионален илюстратор. Увлекателната фабула за смелото момиче Лайра,пазителка на Златния компас, и бронираната мечка Йорек допринася „Northern Lights” да бъде включен в списъка на „Observer” от 2003 г. за най-добрите романи на всички времена; печели одобрение на публиката в класация на Би Би Си за любима книга на нацията. Първият том на трилогията „Northern Lights” получава медала „Карнеги” за детска художествена проза във Великобритания през 1995 г. Последният том «The Subtle Knife” е отличен с наградата за книга на годината на Уитбред през януари 2002 г. – първа детска книга, получила това отличие. През декември 2007 г. New Line Cinema издава филмовата адаптация: The Golden Compass, по първата книга от поредицата „His Dark Materials”. При работата по първата книга издателят Дейвид Фиклинг предлага в началото на всяка глава на „Northern Lights” да се поставят малки, символични илюстрации, Пулман обаче пита дали не биха му позволили да ги нарисува сам. Дава му се възможност да представи няколко свои рисунки, тогава Пулмън представя свои рисунки-идеи, сюжетно свързани с книгата, а Д. Фиклинг е впечатлен от скрития талант на писателя и му дава първата работа като професионален илюстратор. Увлекателната фабула допринася „Northern Lights” да бъде включен в списъка на „Observer” от 2003 г. за най-добрите романи на всички времена. Във втория том Филип Пулмън предлага габъровото дърво да символизира света на Уил, алетиометърът да представлява графично и символно света на Лайра, а пък 277 кинжалът света на Читагазе, използва и други подтекстови символи и внушения, като внася иносказателност и предлага въображението на читателя да довърши техния смисъл. Жаклин Уилсън (Jacqueline Wilson) е сред най-четените писатели за деца на голямата издателска компания „Random House”. Макар че нейните романи интерпретират осиновяване, развод, психични проблеми, в изданията ѝ се вкарват и мотиви с приказни фентъзи елементи. Най-известната серия е Tracy Beaker (1991), с три продължения и четири телевизионни адаптации на CBBC: „The Story of Tracy Beaker”, „Tracy Returns”, „The Dumping House” и „Tracy Beaker Gets Real”. си, и попада в редица неочаквани ситуации и приключения. Книгата е носител на наградата „Blue Peter people’s” (2002). Жаклин Уилсън написва и три продължения на книгата: „The dare Game”, „Starring Tracy Beaker”, „Tracy Beakers Thumping Heart”. Кориците на книгите са илюстрирани от Ник Шарът, който вкарва в дизайна им графични доминанти на оранжеви, червени, зелени жълти цветове. Ник Шарът е избран за официален илюстратор на Световния ден на книгата през 2006 г. Робърт Чарлз Уилсън влиза у нас в света на фантастиката, която е занимателно четиво, както за възрастни, тъй и за тийнеджъри с романите „Хронолитите”, „Ускорение” и „Дарвиния” (под № 161 на софийското издателство „Бард”). Паралелната Вселена, новите форми на цивилизацията с удивителна фауна и флора, експериментът с новата Европа, с наратив на ретро приключенски роман и вплитането на сайбър пънк фентъзи в общата канава на фабулата, правят „Дарвиния” увлекателно четиво, преплитащо мистика и реалност [30]. Приключенията и загадките са обикнати творчески похвати при композиране на произведенията на съвременния класик в сферата на фентъзи литературата – американският писател Клифърд Доналд Саймък. Още в края на 70-те години варненското държавно издателство „Георги Бакалов” с превода на Михаил Грънчаров осъществява издание на „Гробищен свят” по оригинала на изданието от 1973 г. [31]. Същото варненското издателство публикува и романа „Градът” [32]. В началото на демократичния преход у нас се появиха и преводни издания на „Заложници в рая” на издателство „Полюси” (1993) [33] и „Рожби на разума” на издателство „Камея” (1995) [34]. В по-ново време Клифърд Саймък е включен в поредицата фантастика на издателство „Бард” с романите „Всичко живо е трева” (преиздадена от изд. „Колибри”), „Върколак”, „Децата на нашите деца”, „Котешко лице”, „Царството на злото”. Четивността, фантастично, невероятно и приключения се преплитат в творбите му, заради които получава множество награди за фентъзи литература. Магията, магичното, изумителните случващи се с героите странности се вплитат в не една фентъзи книга и раждат любими герои – Хари Потър на Дж. Роулинг, Магистериума на Холи Блек и Касандра Клеър в романа „Железният изпит” – там магията за Калъм Хънт е низ от загадки, беди и изпитания, които следва да преодолее след „железния изпит” и попадането в лабиринта на Магистериума [35]. Към 1 март 2015 г. в британския сайт fantasticfition.co.uk на името на американската писателка Kassandra Clare (Джудит Ромелт = Judith Rumelt) като оригинални авторски фентъзи книги (изцяло авторски и в съавторство) са регистрирани 47 книги [36]. У нас К. Клеър е позната с белетристичната поредица романи на издателство „Ибис”, насочена предимно към тийнейджърска аудитория Реликвите на смъртните. Оригиналът на романа „Град от кости” е публикува през 2007 г., обявен за бестселър от авторитетни медии като „Ню Йорк Таймс”, „Пъблишърс Уикли”, „Ю Ес Ей Тудей”, „Уолстрийт Джърнъл”, „Инди Баунд” и „Амазон”. Мултинационалната издателска компания „Simon&Shuster” представя удивителният разказ за фантастичните летящи книги на понесения върху крилете на въображението г-н Морис Лемър от Уилям Джойс, илюстрирана от автора и от Джо Блаум, в която има и летящи приключения, но подтекстово внушена мъдрост [37]. Изданието е придружено и 278 от филмова анимация, която лесно може да се изтегли, да се ползва от мобилни апарати или на място да се гледа от сайта Simon&Shuster.com или през сайта youtube.com [38]. Личната библиотека на г-н Морис Лесмор е издухана от свиреп вятър – символизиращ движението на времето, но в творбата са вкарани фини послания – за любовта към книгите (метафорично те са превърнати в летящи птици) и тяхната преобразяваща сила, за магията на личната библиотека, за съзерцанието при досега с книгата-символ на познанието, на нещо добро и красиво като невероятен полет в живота ни. Нежна и блага хармония струи от тази поетична възхвала на печатната книга и нейните удивителни възможности, които детското въображение може само да доразвие. През 2013 г. британският HarperCollins стартира уебсайта Narnia.com.uk, фокусиран върху света на популярната фентъзи поредица от Клайв Стейпълс Луис Хрониките на Нарния. Тери Пратчет е най-продаваният през 90-те години на ХХ век британски автор на комични фентъзи романи от поредицата Светът на Диска, носител на рицарско звание за заслуги към литературата и на Световната фентъзи награда от 2010 г. за цялостен принос [39]. Поредицата успешни фентъзи книги Пратчет започва през 1983 г. с „Тhe colour of Magic” (Цветът на магията), издаден и на български. До 2009 г. у нас са преведени 32 негови книги. Сред тях наситени с фантъзи наративи и преплетени с фина ирония и комични ситуации са „Фантастична светлина”, „Вещици в чужбина”, „Малки богове”, „Петият слон”, „Чудовищна команда” и др. Популярно в англоезичната фентъзи литература е изданието от 2000 г. „Приказки за Света на Диска”, а между 1998-2000 г. излизат и няколко стилово близки в жанра сборници: Death Trilogy (Omnibus); The sity Watch (Omnibus), The colour of Magic / The light Fantastic (Omnibus),Good Tribody. У нас излиза и издадената през 2004 г. в оригинал „Изкуството на Света на Диска” (заедно с Пол Кидби). В поредицата Истории от света на Диска излизат изданията „Цветът на магията”, „Фантастична светлина”, „Еманципирана магия”, „Морт”, Магисточник”, „Посестрими в занаята”, „Пирамиди”, „Стражите! Стражите!”, „Ерик”, „Подвижни образи”, „Волният народец”, преведени също са и „Добрите поличби”, „Килимените хора”, Бромелиада „Масклин” [40]. Разбира се, могат да се приведат още десетки факти и емпирични наблюдения, които само потвърждават убеждението за иновативната посока, в която се развива съвременното книгоиздаване в Европа, САЩ и по света. Вярвам, че конвенционалността и атрактивността на печатна книга ще върви в своеобразна творческа и интелектуална симбиоза с производството и смелите продуцентски проекти за иновативни книги, но и с насърчаването на четенето в сферата на електронното книгоиздаване. Бележки 1. http://www.ibisworld.com/industry/global-bооk-publishing.html[Global Book Publishing: Market Research Report – 09.2013] 2. http://es.europa.eu/digital-agenda/en/publishing-industries 3. http://es.europa.eu/digital-agenda/en/publishing-industries 4. Технологии и иновации за интелигентно книгоиздаване. // www.abk.bg/attachments/ download/328 (Диана Бойчева. Годишна среща на членовете на Асоциация „Българска книга”, Катарино, 2013. // diana.boicheva@bgkniga.bg) 5. Woolam, James. Publishers See a Disruptive Future at the Editech Conference in Italy. // http: // www. Digitalbookworld.com/tag/editech [James Woolam – 21 june 2013]. 6. Woolam, James. Цит. съч. 7. Simon & Schuster Launches Off the Shelf, Website Dedicated to Back-List Books. // http: // www. 279 Digitalbookworld.com/tag/off-the-shelf 8. The Chronicles of Narnia. // http: //www. Harpercollins.childrens.com (2013-2014) 9. Genveopublisherservises.com (13.03.2014) 10. Publishersglobal.com (14.03.2014) 11. Publishersglobal.com/directory/subject/children-publishers/ [14.03.2014]. 12. http://www.gallimard.fr./Footer/Ressourses/La-maison-d-edition 13. По този въпрос виж повече в: http: // www.britannnica.com/Gaston-Galimard 14. http://Hachettechildrens.co.uk 15. http://www.hachettebookgroup 16. http://www. Hachette.com; http://www. Lagardèrе.com. 17. http://www. knigite.com. 18. http://www.pumatch/clobalrightsnetwork [the London book fair Ehhibitors and Attendees] 19. http://www.readingfanatic.com [Към 17.03.2014 г. сайтът дава за изтегляне сред един милион безплатни книги едно заглавие в онлайн версия: Read from 1 mlllion Free titles Download Today for Free ebooks]. 20. http://www.flashsait.com [Бесплатная детская электронная библиотека]. 21.http://www.ibs.it/code/9788876849435/zusak-markus/bambina-che-salvava.html 22. Основана през 1927 г. от Анджерло Рицоли под името A. Rizzoli & Co. ; трансформирана в 1952 като Rizzoli Editore ; променена през 1986 г. като RCS, а през 1997 г. на HDP; в 2003 г. компанията вече е регистрирана като RCS MEDIAGROUP. Известно време е популярна като Rizzoli–Corriere Della Sera. 23. Essleshare, J. 1001 childrens bboks you must read before you grou up. // http:// www.rizzoliusa. com/book.php [15.03.2014]. Книгата е с предговор от Quentin Blake. 24. http://www.esferadoslivros.pt/aesfera.php 25. Свързаната с RCS_MediaGrop испанската издателска група Unedisa е собственик на вестника El Mundo, няколко списания и с издателя La Sphere dе los Libros със седалище в Мадрид. Издателството La Sphere dе lоs Libros Ball е основан през 2001 г., а през 2004 г. се появяват първите заглавия на каталунски. В момента публикува средно за година около 70–80 кастилски и каталунски издания. Виж в: http: // www.esferadoslivros.pt/aesfera.php 26. http://www.portaldaliteratura.com 27. sitio do livro.pt/livros-escolares 28. http://www.andersenpress.co.uk/characters/little-princess 29. http://www.amazon.com/Elmer-Patchwork-Elephant-Bean-Preferred/dp/B0012TAFKI 30. Русиновски, Н. Книги: Робърт Чарлз Уилсън – Дарвиния. // www.lifecafe/21.02.2010. 31. Саймък, Клифърд Доналд. Гробищен свят. / Прев. М. Грънчаров. – Варна : Г. Бакалов, 1979. По оригинала: Simak, Clifford D. Cemetery World (1973). 32. Саймък, Клифърд Доналд. Градът. / Прев. Лидия Цекова-Маринова. – Варна : Г. Бакалов, 1982. По оригинала: Simak, Clifford D. Сity (1952). 33. Саймък, Клифърд Доналд. Заложници в рая. / Прев. Цветан Радулов. – София : Полюси, 1993. Превод по оригинала: Simak, Clifford D. Why Call them Back From Heaven? (1967). 34. Саймък, Клифърд Доналд. Рожби на разума. / Прев. Емануел Икономов, Сийка Петрова. – София : Камея, 1995. Превод по оригинала: Simak, Clifford D. Out of Their Minds. Simak, Clifford D. (1970). 35. Блек, Холи, Касандра Клеър. Железният изпит. – София: Егмонт, 2014. По оригинала: Тhe Iron Trial. Magisterium. Book 1 (2014). 36. www.fantasticfition.co.uk/cassandra-clare/sample-of-citys.htm (1.03.2015). 37. Jouse, William. The Fantastic Fling Books of Mr. Morris Lessmore. – Simon&Shuster. // www. simon&.shuster.com 38. youtube.com/watch 39. Александрова, Вера. Фентъзито осиротя: Отиде си големият Тери Пратчет. Бащата на 280 Света на Диска почина на 66 години. // http://www.dnes.bg/zvezdi/2015/03/12/fentyzito-osirotia-otide-sigolemiiat-teri-pratchet.257156 40. https://myfantasyexperience.wordpress.com/15.03.2015/ Литература Печатни източници 1. Василиев, Владимир. История на книжовната култура : Теоретико-методологични аспекти. – С. : Унив. изд. Св. Климент Охридски ; За буквите – О писменехь, 2005. – 118 с. 2. Георгиев, Лъчезар. Книгоиздаване и печатни комуникации : Изследвания за книгата и медиите. – В. Търново : Унив. изд. Св. св. Кирил и Методий, 2013. – 424 с. : с ил. 3. Книгата във виртуалния свят : Сб. с доклади. – С. : Унив. изд. Св. Климент Охридски, 2012. – 204 с. 4. Георгиев, Лъчезар и др. Пътища на детската книга / Лъчезар Г. Георгиев, Стела В. Георгиева. – С. : АН-ДИ, 2015. – 200 с. : с ил., портр. – Загл. на англ. ез.: Roads of children’s book. 5. Тодоров, Тодор К. Електронни издания. – С. : Авангард Прима, 2013. – 250 с. 6. De Laine, Michael. Egmont Makes Danish Merger. // Bookseller, 2003, 4 July, p. 9. 7. Eccleshare, Julia. Egmont Buys Reed Children’s Books. // Publishers Weekly, 1998, 11 May, p. 15. 8. Egmont Acquires Student Calendars Publisher. // Nordic Business Report, 2005, 4 October. 9. Feather, John. A history of British Publishig. – 2. ed. – London etc. : Routledge.Taylor&Francis Group, 2006. – 270 p. 10. Georgiev, Lachezar. Management and Strategy in Book Publishing and Printed Communications / Transl. from Bulgarian Snezhana Boyanova, Lena Ilieva. – [В. Търново] : Faber, 2014. – 248 p. 11. Holman, Tom. Egmont Bounces Back with Record Profit. // Bookseller, 2002, 5 April, p. 7-8. 12. Petersen, Jes Dorph, Soren Kaster. Egmont 1878-2003. – Copenhagen : Aschehoug Dansk Forlag A/S, 2003. Електронни източници <http://www.answers.com>. – 05.08.2014. – 5 p. <http://www.ibisworld.com/industry/global-bооk-publishing.html [Market Research Report]>. – 02.09.2013. – 69 p. <http://www.egmont.com>. – 12.01.2015. – [S.p.] <http://www.egmontbulgaria.com>. – 12.01.2015. – 69 p. <http://www.publishersglobal.com/directory/list-countries/>. – 02.09.2013. – 29 p. <http://www.flashsait.com [Бесплатная детская электронная библиотека – съдържа аудиовизуални издания за деца; мултифилми; електронни детски и аудио книги; приказки; детски стихове]>. – 06.07.2015. – [S.p.] <http://www.nautlib.ru/ [Руска електронна Библиотека „Наутилиус” за художествена литература за възрастни и деца; справочна, езотерична, енциклопедична и философска книжнина]>. – 03.09.2015. – [S.p.] <http://www.dedushka.net/ [Детская онлайн библиотека: Приказки] (700)>. – 13.06.2015. – [S.p.] <http://www.deti.mail.ru [Kниги и статии, свързани с детското развитие] (100)>. – 22.06.2015. – [S.p.] <http://www.flashsait.com [Бесплатная детская электронная библиотека]>. – 22.06.2015. – [S.p.] ІІІ 18 281 ЛИЧНОСТТА НА ФЕЛИКС КАНИЦ И ЛИЧНАТА МУ КОЛЕКЦИЯ – СЪВРЕМЕННО СЪХРАНЯВАНЕ В ЦЕНТРАЛНАТА БИБЛИОТЕКА ПРИ БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ Северина Георгиева Феликс Каниц, с това което е направил и оставил, е насърчил поколения да погледнат към родината си по малко по-различен начин, да намерят в нея повече позитиви отколкото негативи, да гледат на нея като най-ценното, което може да ги вдъхнови. Той стъпва в нашата родина за първи път през 1860 г. и остава в нея с неголеми прекъсвания над десет години, като запознава Европа с тези непознати балкански земи. Няколко години по-късно, през 1868 г. той получава определена специална субсидия от Виенската академия, за да продължи своите проучвания по българските земи. Работата му по българските територии се изразява в това да съставя и чертае карти на местности, селища, изучава етнографията, топонимията и старините в различни кътчета на нашата страна. Неговата обиколка из българските земи започва от Видин и видинския край. Каниц е привлечен от старините, на които се натъква по нашите територии, и които изследва с голям интерес. Успява да локализира античните градове Рациария (дн. Арчар) и Никополис ад Иструм (дн. Никюп, Търновско). Освен това Каниц успява да локализира и старата българска столица Плиска. Той открива нейните руини край с. Абоба. Отново той пръв открива за българската историческа наука и всички, които ценят нашата история, някои паметници на нашето минало, станали по-късно световно известни. Най-известни са Мадарския конник и Боянската църква. Множество гордости на днешните българи са добили популярност след неговите проучвания. Днес тези забележителности са нашата визитка пред света и ние можем да се гордеем и да имаме усещане за своя идентичност, благодарение до голяма степен и на тези трудове на унгарския пътешественик. Ето как Феликс Каниц определя българите: ,,Това е най-ценният народ, като единствен земеделски и занаятчийски народ тук. Той притежава големи умствени заложби. В сравнение с турците, българите са много трудолюбиви и способни”. Като подчертава вродените способности у българите, като вижда сградите и мостовете, които те строят, той предрича, че те ,,ще бъдат индустриален народ”. Особено ценна е монографията на Каниц ,,Дунавска България и Балкана” от 1882 282 г., която е първи опит за представяне на България в образи. Книгата на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът” още приживе претърпява две немски издания, а неговата карта на българските земи е една от най-точните и най-добре изработени за времето си. Картата послужва на руското военно командване през Руско-турската война (1877-1878) и по определяне на границите по време на Берлинския конгрес (1878 г.). А книгата му, която представлява неговия капитален труд, илюстриран с неговите саморъчни графики получава най-висока оценка на Парижкия географски конгрес през 1876 г., като е наградена със златен медал. Такава е и оценката, която й дава и Московският антропологичен конгрес през 1879 г. Тя и до днес запазва своите качества не само като един от най-хубавите пътеписи за нашите земи, но и като емоционален разказ на човека на перото и четката. За пръв път на български език части от книгата превежда и публикува неговият найвъзторжен почитател и продължител на делото му проф. д-р Парашкев Стоянов. Този превод излиза през 1902 г. в Ловеч под заглавието „Градът Ловеч от основаването му до освобождението му”. Той е отпечатан с предговор на проф. П. Стоянов, в който видният лекар и изследовател на Ловчанския край прилага и писмото на Ф. Каниц до себе си, в което пътешественикът одобрява издаването на тази част от книгата си и говори за любовта си и впечатленията си от Ловеч и околността му, както и за неизличимите си спомени за видни ловчанлии. Книгата излиза под формата на нетолкова внушителна брошура като проф. П. Стоянов се отказва от всякакъв хонорар в полза на Ловчанския народен музей, който по онова време е клон на читалище „Наука”. Следващият български превод на книгата е осъществен през 1932 г. по инициатива на издателя на списание „Българска историческа библиотека” Страшимир Славчев, като от тиража 2600 екземпляра са подарени на абонатите на списанието. Преводът е осъществен от известния тогава преводач д-р Т. Иванов, а предговорът е на Стр. Славчев. За съжаление изданието е недовършено и излиза само неговият том първи, поради прекратяването да излиза списанието. Пълният превод на български език на книгата в три тома излиза едва 120 години след отпечатването на първото й издание. Тя беше издадена от Издателство „Борина” в превод на Михаил Матлиев и вече покойният немски възпитаник, археологът Петър Горбанов. Като том четвърти Академичното издателство „Проф. Марин Дринов” издаде научния апарат към книгата. Новото издание е под вещата и с висока стойност редакция на видните наши учени проф. В. Паскалева и д-р Н. Марков. Назначен като гравьор, но и като невероятен такъв, както и изключително прецизен картограф, с почти фотографска точност Феликс Каниц рисува видяното и изработва карти на изминатите от него маршрути. Картата на Дунавска България, която прилага към том 3 на своя труд, е до такава степен подробна и точна, че руският генерален щаб я препечатва и използва за военните действия през войната от 1877-1878 г. Като изследовател на нашите земи и своеобразна битност за нас като народ и народност е интересно да се запознаем с онези лични четива, с които той се е обогатявал по време на пътешествията си. Неговата лична библиотека е подарена на Българската академия на науките през 1930 г. от неговия внук Жак Каниц. Тя наброява 836 тома литература, изключително разнообразна като по вид, така и по съдържание, език и хронологични граници на публикуване. Най-значителен е броят на книгите – 607 тома, следвани от отпечатъците – 225 и 4 албума, един от които е демографски: АЛБУМ от графическа статистика. Състоянието на населението според преброяването на 1 януари 283 1893. София, 1896. 36 табл. Отпечатъците са статии от научни сборници, списания и дори вестници. Те са подвързани с твърди корици и са оформени като книги. Езиковата характеристика на изданията сочи, че в библиотеката на Феликс Каниц е включена литература на 8 езика, което е свидетелство за богатата езикова култура на притежателя. Водещи са изданията на немски език, които съставляват 543 тома от фонда. Тези на сръбски език наброяват 159 тома; на френски език – 79 тома; на български език – 19 тома; на английски език 16 тома; на руски, латински и италиански езици съответно – 8, 7 и 5 тома. Хронологичните граници на книгите се простират от края на ХVІІ век до началото на ХХ век. Най-ранното издание датира от 1693 г. Най-многобройни са книгите, публикувани след 1850 г. до 1900 г. – 737 тома и само 52 тома или след 1900 г. Отпечатъците също се простират в тези два последни периода. Библиотечният фонд е разнообразен по съдържание: езикознание и художествена литература, география, история, археология и етнография, религия, изкуство и художествени занаяти, икономически и естествени науки, транспорт, селско и горско стопанство и т. н. Най-многобройни са изданията в областта на историческите науки и особено тези за история на Сърбия, Босна, Херцеговина, Румъния, Франция, Турция, Гърция, Австро-Унгария. Те съставляват над 191 тома. Целият фонд на личната колекция на Феликс Каниц, съхранявана в Централната библиотека към Българската академия на науките в днешни дни е достъпна и чрез интернет, тъй като всички записи от колекцията са въведени в каталога на ЦБ на БАН, чрез автоматизираната библиотечна система ALEPH500. Това дава широка палитра от действия за читателя и интересуващият се човек, от когото е необходимо единствено да свърши своята работа седейки в къщи пред компютъра. Чрез системата може да се провери кое издание къде точно се намира, чрез въведената сигнатура, както и всички данни за изданието които ни интересуват. Също отнасящо се конкретно за колекцията на Феликс Каниц може да се проследят и всички титулни страници, които са дигитализирани и също могат да се видят до данните на изданието. Всичко това е важно, тъй като по този начин със запазването чрез най-съвременните методи за това и впоследствие достъпността на една такава лична колекция като тази на Каниц, ние изразяваме не само уважение към тази личност, която е дала толкова много за нашата душевност и народност, но и за обогатяване и база за развитие на поколенията, които идват след нас. Каниц се изявява като един от големите приятели на нашия народ и оставя много такива из българските земи. На негово име са кръстени улици в едни от най-големите наши градове като София, Варна, Ловеч, Видин, Сливен, Пловдив, Стара Загора, Троян. Неговата невероятна обща култура оставя в нас пример за следване по неговите стъпки, които водят към нещо добро, а любовта му към България ни дава повод да бъдем много по-смели и горди в изграждането на родината си в бъдещите времена. Източници 1. Аргирова-Герасимова, Мария. Личната библиотека на Феликс Каниц. // Библиотеки, четене, комуникации : Съдбата на бълг. кн. : Трета нац. науч. конф., В. Търново, 25-26 ноем. 2004 г. / Състав. Лъчезар Георгиев и др. – В. Търново, 2004, с. 277-285. 2. Билярски, Цочо В. Феликс Каниц като изследовател на българските земи и на град Ловеч. // </http://www.sitebulgarizaedno.com/index>. – 20. 11. 2015. – 15 с. ІІІ 19 284 СМАРТ ОБУЧЕНИЕ НА „НЕТ ПОКОЛЕНИЕТО” Иглика Гетова Кажи ми и ще забравя. Научи ме и ще запомня. Заинтересувай ме и ще науча. Бенджамиин Франклин Въведение Бързото развитие на мобилните технологии, бежичната комуникация и прецизните технологии дават възможност за развитие модерни среди за обучение, които се налагат в реалния свят за обучение на студентите. Смарт обучението представлява сдружение на образователни институции и професоро-преподавателски състав за осъществяване на съвместна образователна практика в Интернет мрежата на базата общи стандарти, споразумения и технологии. Чрез съвместно създаване и използване на съдържанието на общо обучение. Болонският процес дава възможност на университетите да приемат студенти, без повторно разглеждане, създавайки по този начин, Smart образователна система за Европа. Single European University ще извърши колективен процес на учене чрез единно общо хранилище на учебни материали. От друга страна Смарт образованието е гъвкаво обучение в интерактивна среда за обучение с помощта на съдържание от целия свят, което е в публичното пространство: Смарт образование – по-широко разпространение на знания [6]. Целта за интелигентен живот е да се направи ученето по-ефективно поради прехвърлянето на образователния процес в електронна среда. Този подход ще копира знанията на учителите, за да осигури достъп до всички желаещи. Освен това, той ще се разшири границите на обучение, не само по отношение на броя на учащите, но също така и от гледна точка на времето и пространството. Обучението ще бъде на разположение навсякъде, по всяко време. Едно от условията за преход към смарт електронното обучение е преходът от книга в активно съдържание. Само знанието в електронен вид може да се предава с най-голяма ефективност. Това знание трябва да бъде поставено в едно хранилище, което предполага съществуването на интелигентна търсачката. И простото публикуване на съдържание в такова хранилище няма да е достатъчно, за да го активирате. 285 Всички обекти на знанието трябва да бъдат взаимосвързани чрез система от метаданни. Смарт обучението може да се разгледа в контекста на петте характеристики: знания, технологии, преподаване, учители и на бизнеса. „Преди”, единственият източник на знания за обучаемите е бил преподавателя и студентите научават нови знания в класната стая или от книга, която той се препоръчва от него. Целта на университета е да се подготвят специалисти за промишленото производство. „Понастоящем”, знанието се предава не само от учителя към обучаемият, но също така и между студенти, което позволява да се създават нови знания. На свой ред, активно започват да се прилагат образователни технологии и преподавателите могат да пренасят знанията не само в класната стая. Бизнес се нуждае от специалисти, обучени за обществото на знанието. A „в бъдеще” основният източник на знания за студента ще бъде интернет технологията. Процесът на обучението ще включва движението на знанието на обекти във всички посоки от студент към преподавател и обратно, от студент към студент, и т.н. Завършилият не само ще бъде експерт в своята област, но той ще бъде в състояние да се присъедини в бизнес средата като партньор или предприемач. През последното десетилетие активно се оформя цифрово общество с атрибути като икономика на знанието, електронна армия, електронна култура, електронно здравеопазване, електронно правителство, електронна наука. Е-обучението се имплантира в структурата на цифровото общество и е водещ елемент. Въпреки това, когато говорим за електронно обучение, акцентът е основно върху технологията. Днес, технологичното развитие на водещите университети в света е достигнал точка, където по-нататъшно развитие на информационната база ще донесе качествено нови промени. Учебното съдържание е свободно достъпно за студентите, като се осигурява обратна връзка преподаватели – студенти, обмен на знания между тях, автоматизация на административни задачи. Развива се нуждата от по-високо ниво на образование (Смарт образование), съответстващо на предизвикателствата и възможностите на днешния свят, позволяващо на младите хора да се адаптират към бързо променящите се условия на околната среда чрез осигуряване на прехода от книга в активно съдържание. Използването на интерактивни методи променят основните функции на обучителя в образователната система, което от своя страна води до преодоляване на стереотипите в обучението: изработване на нови подходи към професионалните ситуации и развитие на творчески способности. Чрез интерактивните методи обучителят изоставя своята традиционна роля и прави обучаемите участници в процеса. Тенденциите в модерният образователен процес налага т.нар. интерактивно обучение, което се базира на обучение чрез взаимодействие на обучаемите с учебната среда, която служи като област, в която се усвоява опитът. Обучаемите в този образователен процес са пълноправни участници в него, а опитът им е основен източник на учебно знание. Преподавателят изпълнява ролята на водещ, т.е. не дава готови знания, а подбужда участниците към самостоятелно търсене на решение. По този начин интерактивното обучение променя взаимодействието между педагога и студента. Активността на педагога отстъпва място на активността на учащите се, неговата задача се свежда до създаване на условия за развитие на техните инициативи. Педагогът се отказва от ролята си на своеобразен филтър, пропускащ определена учебна информация, а 286 изпълнява функцията на помощник в работата и е един от източниците на информация. Използването на интерактивни модели за обучение изискват моделиране на житейски ситуации, използване на ролеви игри, както и съвместно решаване на даден проблем. Изключва се доминирането на който и да е участник в учебния процес или идея [2]. По този начин се поставят основите за интегриране на обучаемите в образователния процес. Всичко това дава висока ефективност при обучението на т.нар. „Нет поколение”. То е уникално по своята същност, тъй като то е израснало с цифрови технологии и това дава основание да се твърди, че не само е технологично грамотно, но и технологично зависимо. Ежедневното използване на дигитални технологии води до развитие у „нет-поколението” на умения, разбирания и начин на мислене много по-различни в сравнение с предходните генерации. [5] Интерактивните технологии в обучението представляват такава организация на процеса, в която е невъзможно неучастието на обучаемия в колективния, взаимнодопълвщ се, основан на взаимодействие похват. Посредством внедряването на интерактивните модели се обособява т. нар. интерактивна образователна среда. Тя определя даването на знания в готов вид към тяхното самостоятелно овладяване чрез ново познание. Интерактивната образователна среда е предпоставка за отстраняване на мисловните блокади и поощряване на креативността. В световен план са познати и така нар. техники за асоциации. В средата на миналият век изследователя Бернд Рорхбах публикува в немското списание за маркетинг Absatzwirtschaft статия за иновационен процес за стимулация на креативността като предлага метода 6-3-5 стуктуриран като Brainwriting техника [3]. В началото на миналият век Алекс Оксборн открива метод за вземане на решения по творчески начин (мозъчна атака). Методът се ръководи от два принципа за идейна ефикасност, а именно: отлагане на решението и достигане на количество. И на тази база се определят и общите правила на brainstorming – намаляване на социалната въздържаност между членовете от обособената група; стимулиране на идейното производство и увеличаване на творчеството на групата. Реализации и изследвания Въвеждането на съвременни интерактивни методи на обучение увеличава интереса на обучаемите към часовете и активното им участие в самия обучителен процес. Предимства на онлайн ресурсите пред традиционните средства за представяне на учебно съдържание. Интерес на учащите към учебните часове; Активно участие в обучителният процес; По-добро усвояване на преподавания материал; Интеграция с информационни системи; Електронен пренос на учебни материали. През 90-те години на миналият век се въвеждат първите SMART дъски. Тази иновация се развива с бързи темпове чрез създаване на технологии, за направата на обучението по-различно и занимателно. Така се подпомагат преподавателите и студентите да работят заедно по-ефективно, като им предоставя инструменти за създаване на мощен образователен опит. 287 SMART дъските са интерактивни плоски панели, които функционират като част от система, включваща интерактивна бяла дъска, компютър, софтуер, проектор и бяла дъска други познати устройства са Smart Notebook съвместно със софтуер за образование и Smart маса. Компонентите са свързани безжично, чрез USB или серийни кабели. Проекторът е свързан към компютъра и показва изображението на работния плот на интерактивната бяла дъска. Дъската се управлява чрез докосване от пръст, химикалка или друг твърд предмет. Интерактивните бели дъски са достъпни и като дисплей на плосък панел - интерактивни повърхности, които се побират над плазмени или LCD дисплеи. SMART дъските използват технологията Digital Vision Touch (DViT). DViT технологията е единствената, който предлага изброените качества: – Кристално ясно изображени; – Без изискване за собствени инструменти; – Приложимост на широка гама от размери и видове повърхностни; – Бързина и точност [7]. Поради нарастване на компютъризацията в наши дни се налага да се осигури подобра среда на обучение в сравнение с познатите досега методи. Такава именно е замяната на черните дъски в класните стаи (аудитории) с т.нар. интерактивни дъски, изискващи само бял сензорен екран, включен в компютър, който да е свързан с мултимедиен проектор. Тази съвременна алтернатива на традиционното обучение предоставя възможност на обучаеми и преподаватели да пишат, рисуват, чертаят в реално време, да запаметяват извършените промени и да ги изпращат до всички участници в обучението. Може да се въвеждат бележки в реално време по материали от учебното съдържание в лесно достъпен компютърен формат [2, 3]. Фигура 1 288 Предимства на интерактивните дъски Спомага за разширяване използването на електронните средства за обучение. Предоставя възможност на преподавателя да увеличи качествените и количествените резултати при усвояване на учебния материал чрез: - обогатен илюстративен материал към урока; - таблица, текстов файл, географска карта; - аудио и видео приложения към урока. Дава възможност обучаемите да усвояват информацията по-бързо. Позволява на обучаемите да участват в групови дискусии. Позволява на обучаемите извършване на съвместна работа за решаване на общ проблем, поставен от учителя. Осигурява възможности за проверка на знанията на учениците. Недостатъци на интерактивните дъски Изображението или представяният на дъската материал може да бъде закрит от човек, който се намира в близост до нея. Интерактивната дъска трябва да бъде защитена от повреда и др. При всеки трансфер на ново място трябва да бъде калибрирана. Ако интерактивната дъска позволява отдалечен достъп, някои потребители могат да изпратят нежелано съобщение на екрана или на снимка. Основните предимства на интерактивните дъски според специалистите, подобен род иновативно обучение увеличава посещаемостта в класовете и ангажира самите обучаеми в по-активното усвояване на преподавания материал. Освен това интерактивните дъски са и доста универсални, в смисъл, че приложението им не се ограничава само до работа в училищата – те могат да се използват навсякъде, където се провеждат срещи, презентации и обучения. Цените им са съизмерими с тези на прожекционната техника, но затова пък инвестицията е дългосрочна, а необходимата поддръжка – минимална [2]. Повърхността на интерактивните дъски е чувствителен на допир екран, върху който чрез докосване може да се манипулира с обекти така, както това се извършва с помощта на компютърна мишка върху дисплея на компютъра. Върху дъската например може да се отварят папки, да се преместват обекти от едно на друго място и да се рисуват линии, символи, овали, „подчертавки” и др. Използването на интерактивни бели дъски е широко разпространено в редица европейски държави и неизменна част от съвременните методи за бизнес презентации и преподаване в училищата от западната част от континента. За нашата страна обаче този тип техника е сравнително ново явление, чиито достойнства започват да придобиват популярност едва напоследък [1]. Етапи при подготовка на урок с интерактивна дъска 1. Определяне на тема, цел и вид на занятието; 2. Съставяне на временна структура на урока, в съответствие с главната цел, определяне на задачите и необходимите стъпки за тяхното постигане; 3. Уточняване на етапите за които са необходими инструментите на интерактивна 289 дъска; 4. Подбор на най-ефективните средства (разглеждане на целесъобразността на използването им в сравнение с традиционните средства); 5. Оценяване на продължителността на подбраните материали, отчитане се техния интерактивен характер; 6. Съставяне на времева разбивка на урока; 7. Подреждане на събраните материали в презентация (на съответния софтуер), по даден сценарий на урока; 8. Предварителна подготовка на учениците за провеждане на урока с интерактивна дъска; 9. Тестване на урока. Дъската всъщност е само едната от частите на т.нар. интерактивна система за презентация, която включва също компютър (може и мобилен) и мултимедиен проектор. Най-общо казано интерактивната дъска действа като компютърен екран, като едновременно с това запазва основната си роля на нея да се пише. С помощта на мултимедийния проектор на нея може да се правят презентации на уроците и учителят да води бележи или да маркира отделни теми и пасажи по екрана. Промените и уроците, направени на дъската, могат да се дистрибутират по мрежата в училището или университета през свързаното с нея учителско РС. Чрез него студентите също могат да участват активно в часовете и да представят свои презентации и материали. Учебният процес основащ се на използване на интерактивни методи за обучение организират включването в технологията на познанието всяка студентска група без изключение. Съвместната дейност означава, че всеки обучаем внася своя индивидуален принос в хода на работа за обмен на знания и идеи. [4]. Изводи и заключения Налагащите се новости в ИКТ дават все по-голямо отражение и върху образователният процес. Високите технологични постижения предоставят иновативни способи, като тези на интерактивните методи за обучение, чрез въвеждане на един нов похват за демонстриране на учебното съдържание. Всеки обучаем предпочита да присъства на лекции (уроци), при които има приложена някаква новост, т.е. материалът за обучение да бъде преподаван по интересен и увлекателен начин. Използването на интерактивните методи намалява психологическата бариера, т.е. позволява на обучаемите да преодолеят своите притеснения от техниката и да започнат по-добре да използват съвременните технологии. Обучаемите бързо усвояват методите за работа, наблюдавайки учителя и своите съученици. Трябва да се отбележи, че след многобройни тестове и наблюдения по време на тези уроци дори изоставащите обучаеми променят своето поведение, с интерес следят хода на урока и изпълнят задачата, поставена от преподавателя. Тук сработват фактори, свързани с повишаване на мотивацията на учащите се и нагледността при представяне на учебния материал. За участниците с висока познавателна мотивация могат да се предвидят и допълнителни индивидуални задания, които да се изпълнят на компютъра. Особено полезно е да се привличат такива студенти при подготовката и провеждането на отделни фрагменти от урока с помощта на интерактивна дъска. Индивидуалният подход може 290 да се приложи не само заради различното ниво на задачите, но и благодарение на самообразованието и самостоятелната дейност на обучаемите. Библиография 1. Ангелов, А. и др. Успешна работа с интерактивна дъска / А. Ангелов, Г. Момчева-Гърдева, Т. Сребрева. – С. : Раабе България, 2009. 2. Гетова, И. Ръководство за приложение на интерактивни бели дъски при изучаване на Microsoft Office. // Автооказион, 2013. 3. Гетова, И. Внедряване на интерактивни технологии в обучението. // Приложението на дидактически методи с евристичен характер в академична среда : Сб. с доклади по научноизследoвателски проект НИП, 2014-04. – С. : За буквите – О писменехь, с. 150-159. 4. Применение интерактивных методов в образовательном процессе высшей школы / Л. Дмитриева и др. // Ученые записки : Электронный научный журнал Курского гос. университета, 2014, N 1 (29). 5. Иванова, А. и др. Новото поколение обучавани и бъдещето на електронното обучение във висшите училища – eLearning 2.0 и персонална среда за обучение / А. Иванова, Г. Иванова, А. Смрикаров. // Трета Национална конференция с международно участие по електронно обучение във висшето образование, Свищов, 15-17 май, 2009 : Сб. научни трудове. 6. Middelton, A. Smart learning, MELSIG. – Sheffield, UK : Hallam University, 2015. 7. <http://education.smarttech.com/about/our-solutions>. – 02.04.2015. – 6 с. ІІІ 20 291 ПУБЛИКАЦИОННАЯ АКТИВНОСТЬ КАК ОЦЕНКА НАУЧНЫХ ДОСТИЖЕНИЙ* Руджеро Гиляревский „Публикуй или погибнешь!” А не погибнет ли от этого наука? Под лозунгом “Publish or Perish!” – „Публикуй или погибнешь!” сегодня осуществляется широкомасштабный социальный проект по стимулированию публикационной активности в научном сообществе. Под публикационной активностью ученых в настоящее время понимается их деятельность по опубликованию своих статей в научных журналах и получению на эти статьи библиографических ссылок в публикациях других ученых (неправомерно называемое по-русски цитированием1 ). Государственные органы, осуществляющие в России надзор за сферой образования и науки и управляющие этой сферой, декретируют число статей, необходимое для присвоения научным работникам ученых степеней. Эти статьи должны быть опубликованы в журналах, входящих в списки рецензируемых журналов с определенным импактфактором, отраженных в зарубежных и отечественных базах данных. От университетов требуется предоставление сведений о количестве цитирований статей, опубликованных за последние 5 лет в рецензируемых научных журналах мира, индексируемых в базах данных Web of Science, Scopus, РИНЦ, в зарубежных тематических базах данных (например, Social Science Research Network), признанных научным сообществом, а также о количестве научных журналов, в том числе электронных, издаваемых образовательной организацией [1]. Работники прежних институтов Российской академии наук получают индивидуальные рейтинги и стимулирующие выплаты денежных средств дополнительно к зарплате в зависимости от так называемых показателей результативности научной деятельности, вычисляемых по числу и объему публикаций в таких журналах. Средние показатели цитируемости публикаций научных работников, преподавателей и профессоров учитываются при их аттестации и аккредитации научных учреждений и высших учебных заведений. Показатели публикационной активности скрупулезно учитываются научными фондами при распределении грантов на научные исследования. Недавно созданный Российский научный фонд, например, требует от руководителя проекта в области точных и прикладных наук не менее 11 публикаций за последние пять лет в изданиях, индексируемых в базах данных Web of Science или Scopus, а условием предоставления 292 гранта служит обязательство отразить результаты в 15 таких публикациях. Научное сообщество отреагировало на эти административно-финансовые меры активизацией публикационной деятельности. Если прежде ученый ожидал получения окончательных результатов исследования или разработки для публикации статьи, то теперь стали публиковаться промежуточные результаты. Публикация даже таких результатов стала занимать все меньше места в научных журналах, которые заполняются материалами дискуссий, обсуждением концепций, терминологии, а также обзорами ранее опубликованных статей. Не остались бездеятельными и редакции журналов. Они, естественно, стремятся повысить рейтинг своего издания и, раз он стал зависеть от числа получаемых его статьями ссылок, стараются это число увеличить. При этом иногда прибегают и к не вполне корректным способам. В частности, издательство “Аналитика Родис”, выпускающее 14 журналов по широкому спектру наук, разослало членам редакционных советов и редколлегий этих журналов, а также авторам электронное сообщение, содержащее следующий текст: „Обращаем Ваше внимание, что в связи с изменениями критериев оценки качества научных журналов особую актуальность приобретает цитирование, в связи с чем мы предоставляем скидки авторам, цитирующим статьи из наших журналов: 1-2 ссылки – скидка 10%, 3-4 ссылки – скидка 20%, 5 ссылок и более – скидка 30%. За цитирование статей из наших журналов в журналах, входящих в списки Web of Science, Scopus, Web of Knowledge, Astrophysics, PubMed, Mathematics, Chemical Abstracts, Springer, Agris, GeoRef, предоставляется скидка на публикацию 50 %. <…> Рекомендуется цитировать статьи иных авторов (не собственного авторства!), изданные за предыдущие два года: таким образом, в 2014 году следует цитировать статьи за 2012-2013 гг., а также, при необходимости, статьи других лет” (a-editor@yandex.ru 26 11 2013 15:12). Но и сами авторы, являющиеся членами узких научных сообществ, так называемых „незримых коллективов”, понимая значимость пресловутого цитирования, из множества работ, послуживших источниками их творчества, ссылаются в первую очередь на работы своих знакомых. Образуются кластеры библиографических ссылок, отражающих не столько истинную общность тематики исследований, сколько личные отношения между их участниками. Инструменты оценки качества научной работы, значимости научных публикаций, созданные в ходе многовековой эволюции интеллектуального творчества, попав в руки чиновников, стали все больше давать искаженную оценку состояния науки. А ведь научный журнал до сих пор служит важным средством научной коммуникации, без которой никакая наука невозможна. Когда же это случилось, когда возник этот призыв писать и публиковать журнальные статьи во что бы то ни стало? Этим вопросом заинтересовался один из наиболее выдающихся представителей нашей профессии Юджин Гарфилд, которому в следующем году исполнится 90 лет. Еще в 1996 г. его спросил об этом профессор Рокфеллеровского университета Джошуа Ледерберг, и он признался, что хотя употребляет это выражение последние 30 лет, никогда не видел ссылок на его источник [2, с. 11]. Тщательные розыски привели к Маршалу Маклюэну [3, с. 226], который в 1951 г. писал поэту Эзре Паунду (презрительно называвшему университеты забегаловками): „Забегаловки стоят на коленях перед этими сортирами [администраторами фондов], считая их Санта-Клаусами. Они будут исследовать все что угодно, что утвердит Санта-Клаус. Они будут думать его мыслями до тех пор, пока он будет оплачивать их счета, чтобы обналичить их до общественного одобрения этой, извините, профессорской крысой. Публиковать или погибнуть – девиз этих забегаловок”2. 293 Дальнейшие разыскания привели Ю. Гарфилда к книге социолога Л. Вильсона „Социологическое исследование профессии” [4], впервые изданной в 1942 г. В главе о престиже исследовательской функции автор писал: „Прагматизм, господствующий в академической среде, предписывает необходимость написать что-то и отдать это в печать. Ситуационные императивы диктуют кредо публиковать или погибнуть для сообщества”3. Л. Вильсон в студенческие годы был учеником Роберта Мертона (1910-2003), патриарха социологии науки, который вспоминал, что в предвоенные годы это кредо было широко распространено в научной среде. Википедия сообщает, что это выражение встретилось в книге, опубликованной в 1932 г. [5] и в „Бюллетене Ассоциации американских колледжей” за 1938 г. в следующем контексте: „Мы слишком часто позволяем заменять исследование его описанием. Гуманист говорит: читай или одичаешь, а ученый повторяет это выражение, добавляя: публикуй или погибнешь”4 [6, с. 465]. Все эти люди хорошо понимали губительность для науки преднамеренной активизации публикационной активности, хотя в то время речь шла об оценке научной деятельности только ученых и только по числу опубликованных ими работ. Первыми функциональными императивами Р. Мертона были: как можно быстрее передавать свои научные результаты коллегам, но не торопиться с публикациями; быть восприимчивым к новым идеям, но не поддаваться интеллектуальной моде; стремиться добывать знание, которое получит высокую оценку коллег, но работать, не обращая внимания на оценку результатов своих исследований. Но дело не только в обсуждаемом кредо и выражающем его слогане. По большому счету речь идет о роли научного журнала в системе научной коммуникации и развитии науки, о научной этике и ее соответствии господствующим нравам в научном сообществе и о разумном использовании инструментов оценки научного труда, являющегося важным видом интеллектуальной деятельности. Для того, чтобы судить об этом, надо хотя бы немного углубиться в историю вопроса. Происхождение научного журнала Журнал как вид издания появился в XVII в.: точной датой этого события считается 5 января 1665 г., когда был опубликован первый номер французского еженедельника Le Journal des Sçavans (Журнал ученых), который дал название этому виду периодических изданий. В том же году вышел и первый номер английского журнала Philosophical Transactions (Научные труды). Через полвека (в 1714 г.) в Германии вышел и первый реферативный журнал Aufrichtige und unpartheyiche Gedancken über die Journale, Extracte und Monats-Schriften, worinnen dieselben erxtrahiret, wann es nützlich supplieret und wo es nöthig emendieret werden (Искренние и внепартийные мысли о журналах, экстрактах и ежемесячниках, которые извлекаются и по необходимости дополняются и исправляются) [7, с. 26]. Научный журнал возник из переписки учёных. В конце XVI и первой половине XVII вв. ученых было так немного, что своими результатами они обменивались при встречах или в письмах. „В первой половине XVII в. дом аббата Мерсенна (в Париже) был центром мировой науки и математики. Не довольствуясь организацией еженедельных дискуссий с участием крупнейших учёных, аббат своим неровным почерком вёл обширнейшую переписку с учёными всей Европы, сообщая всем и каждому обо всём, что было нового и интересного” [8, с. 77]. Основным назначением этих изданий, предопределившим характер научных журналов на 150 лет вперед, стало оповещение о результатах исследований по всем отраслям науки, литературы и искусства, однако с особым вниманием к естественным наукам и технике. Для раскрытия содержания книг в то время широко пользовались 294 прямыми заимствованиями и цитатами из текста. Вначале научная хроника играла в журнале второстепенную роль, постепенно все больше места в нем стали занимать сообщения об экспериментах в области естественных наук и вновь открытых явлениях природы. Оригинальные статьи в течение всего XVIII в. публиковались в журналах редко. Обычно они принадлежали крупным ученым и имели традиционно-условную форму писем одного ученого к другому: так было принято сообщать о научных открытиях в предшествующие эпохи. Начиная с XIX в. журналы становятся основным источником научных сведений. В них содержалась новейшая информация, освещались последние достижения науки и техники. В прошлом столетии установилась исключительно важная практика упоминания в каждой журнальной статье всех научных работ, которые использовались при ее написании. Статьи в научных журналах являются в настоящее время основным источником научной информации, они прочно занимают первое место среди всех других документов. Обследование библиографических запросов нескольких тысяч ученых и инженеров неоднократно показывало, что до 70 % всех используемых ими источников составляют журнальные статьи. Однако рост числа журналов, рассеяние и быстрое старение опубликованных в них статей привели к тому, что уже с 1930-х гг. журнал как источник информации стал подвергаться критике ученых. Они выдвинули множество проектов замены научных журналов другими средствами распространения знаний. В основе этих проектов лежало предложение вместо издания журналов депонировать разрозненные статьи в специальных отраслевых центрах и отражать их в реферативных журналах. Один из первых проектов такого рода был выдвинут отечественными учеными, делегатами Международного геологического конгресса в 1933 г. В этом же году англичанин У. Дэвис сделал аналогичное предложение, которое легло в основу известного „плана Бернала”, опубликованного в 1939 г. в книге Дж. Бернала „Социальная функция науки” [9]. Этот план был предметом обсуждения в 1948 г. на Конференции по научной информации, созванной английским Королевским обществом, а в 1958 г. – на Международной конференции по научной информации в Вашингтоне. Дж. Бернал предложил отказаться и от самой статьи как формы сообщения о результатах научных исследований, поскольку она не обеспечивает их быстрого и адекватного отражения. Рациональные моменты этих его идей были воплощены при создании системы депонирования неопубликованных научно-технических документов. Однако полностью план Бернала вряд ли когда-либо будет реализован, так как он не учитывает многих закономерностей научных публикаций. Научные публикации, в частности, журнальные статьи, являются важной составляющей системы научных коммуникаций, которая, в свою очередь, служит основой науки как социального явления. Без понимания внутренних закономерностей этой системы трудно реализовать в ней какие-либо проекты, поскольку результаты могут оказаться прямо противоположными целям проекта. Прежде всего, следует иметь в виду, что сам характер научной деятельности может рассматриваться в рамках двух противоположных концепций. Одна из них была сформулирована в 1929 г. испанским философом Х. Ортегойи-Гассетом. Он писал: „…экспериментальная наука развивалась в значительной мере благодаря усилиям людей на редкость посредственных, и даже менее чем посредственных. Иными словами, современная наука, этот исток и символ нашей нынешней цивилизации, находит место для интеллектуально заурядных людей и предоставляет им возможность трудиться в ней. Таким образом, большинство ученых способствуют общему прогрессу науки, оставаясь замкнутыми в узких клетках своих лабораторий, подобно пчеле в ячейке улья либо белке в колесе” [10, с. 390]. Эта концепция эгалитаризма в науке была поддержана такими учеными прошлого века, как Н. Винер и Дж. Бернал. До последнего времени почти все пишущие о науке явно или неявно придерживались этого мнения. На нем основано „общественное знание” Дж. Займана [11], „личностное знание” М. Полани [12], „коммуникативное существо 295 науки” У. Гарвея [13]. Однако все чаще справедливость этого общего мнения подвергается сомнению. Оно было поколеблено впечатляющими исследованиями Р. Мертона, показавшего, что в науке действует принцип, провозглашенный еще в Евангелии от Матфея: „Кто имеет, тому дано будет и приумножится, а кто не имеет, у того отнимется и то, что имеет” [14, с. 256]. Об этом же говорится в работах Д. Прайса, раскрывшего социальный механизм цитирования научных публикаций, и С. и Дж. Коулов, обнаруживших тесную связь между интенсивностью цитирования и реальным вкладом ученого в науку. В ходе этих и других примыкающих к ним социологических исследований, проводившихся главным образом на материале цитирования работ физиков, было доказано, что большинство публикуемых научных результатов почти никогда не используется наиболее видными учеными, делающими самые значительные открытия. Следующие из этого выводы хорошо сформулировал Дж. Коул: „Из всех социальных институтов наука оказывается в числе наиболее стратифицированных. Наблюдается существенный разрыв между небольшой „элитной” группировкой и основной массой ученых. В то же время, несмотря на эту стратификацию, в науке постоянно поддерживается система ценностей, зиждущаяся на принципах эгалитаризма и неуклонном подчеркивании коллективистского духа” [15, с. 422423]. Элитарная концепция, в соответствии с которой развитие науки происходит благодаря выдающимся открытиям крупных ученых, была подготовлена Т. Куном, его книгой „Структура научных революций”. По его мнению, научные революции сводят на нет достижения нормальной науки. Он писал: „Именно наведением порядка занято большинство ученых в ходе их научной деятельности. Последняя и составляет то, что я называю нормальной наукой... Ученые в русле нормальной науки не ставят себе цели создания новых теорий, обычно к тому же они нетерпимы и к созданию таких теорий другими. Напротив, исследование в нормальной науке направлено на разработку тех явлений и теорий, существование которых парадигма заведомо предполагает” [16, с. 11, 43-44]. Эта концепция предопределена и многими работами Д. де Солла Прайса, в частности книгой „Большая наука – малая наука” [17], где была выдвинута гипотеза, по которой половина всех научных открытий принадлежит ученым, число которых составляет квадратный корень от общего их числа. В другой работе Д. де Солла Прайс высказал подобную мысль следующим образом: „…если, например, в мире выходит 30 тыс. журналов или в какой-либо стране имеется 1 млн научных работников, то лишь небольшое ядро в 175 журналов и 1 тыс. ученых ответственно за половину всей литературы по количеству и, вероятно, за 70-80 % по важности содержания” [18, с. 246-247]. Инструментом для доказательства этой концепции послужили работы Ю. Гарфилда, использовавшего библиографические ссылки в качестве инструмента информационного поиска. Библиографические ссылки как инструмент информационного поиска Принцип цитирования был использован Институтом научной информации США, основанным в 1958 г. Ю. Гарфилдом, для создания принципиально нового вида информационного обслуживания. При поиске информации Ю. Гарфилд взял в качестве индексов библиографические ссылки в документах. В выпускаемых им указателях цитированной литературы, называемых также „индексами цитирования”, эти ссылки располагаются по алфавиту фамилий авторов цитированных работ с указанием сведений о документах, в которых эти работы упоминаются. Произведения, использованные при написании статьи, составляют как бы координатную сетку для ее поиска. Если статья написана по совсем новой проблеме, не нашедшей рубрики в классификации наук, с еще не устоявшейся и малоизвестной терминологией, то найти ее в потоке мировой литературы 296 другими методами очень трудно. Указатель цитированной литературы можно представить как многоуровневую систему библиографических описаний документов, находящихся в обратной связи друг с другом. Понимание потенциальных возможностей комплексирования документов по признаку общих ссылок и стремление максимально использовать накопленный массив в машиночитаемой форме повели к поискам новых путей применения метода цитирования. Еще в 1963 г. М. Кесслер в Массачусетском технологическом институте (США) предложил считать связанными по смыслу документы, авторы которых ссылаются на одни и те же работы, а числом совпадающих ссылок измерять степень такой связанности. Этот метод, который М. Кесслер назвал библиографическим сочетанием документов, долгое время не имел широкого практического применения, но в 1968 г. Ю. Гарфилд использовал его для создания ретроспективной поисковой системы на компакт-дисках. По-другому подошли к этой проблеме сотрудник Института научной информации США Г. Смолл и тогдашняя аспирантка Ю. А. Шрейдера (ВИНИТИ) И. В. Маршакова. Они одновременно и независимо друг от друга в 1972 г. предложили считать связанными по смыслу и тематике работы, на которые совместно ссылаются авторы нескольких документов. Этот метод, чаще всего называемый социтированием, имеет другую коммуникационную основу. В каждой исследовательской области имеется некоторый набор важных работ, отражающих познавательную основу этой области. Такие работы цитируются многими исследователями и поэтому принадлежат к числу высокоцитируемых. Больше того, они часто цитируются вместе, образуя, таким образом, социтирование. Другими словами, социтированием принято называть одновременное упоминание любых двух или большего числа публикаций в каких-либо последующих. Частое социтирование указывает на концептуальную близость этих публикаций, поскольку они используются как единый комплекс. Между этими работами как бы возникают невидимые связи, которые после наглядного их выражения образуют смысловые сгустки (кластеры). Совокупность таких кластеров ключевых работ, отражающих исследовательские области, представляет собой как бы карту определенной научной области, а совокупность карт – атлас науки на данный момент. При регулярном выпуске подобных атласов (выходили атласы по биологии, биохимии, геологии, математике, вычислительной технике) появляется возможность регулярно следить за динамикой развития научных дисциплин, школ, направлений, коллективов, а, следовательно, и целенаправленно воздействовать на это развитие, т. е. управлять им. Методы библиографического сочетания и кластеризации социтирования моделируют содержательные отношения между документами, используя практику и этику цитирования, сложившуюся при публикации научных работ. Но все это возможно, если ученые публикуют результаты исследований по мере их появления и ссылаются на работы, которые они действительно использовали. Если же ученых вынуждать ежегодно публиковать что бы то ни было и во что бы то ни стало, то этот инструмент слежения за развитием науки превращается в средство обмана одних чиновников другими. Что же реально происходит сегодня с научными журналами? Поскольку нет реальной возможности проводить исследования на всей совокупности журналов, содержащих научную информацию, изучению обычно подвергаются небольшие массивы „элитных” журналов или „ядерные” зоны журналов в узких областях науки. Что происходит с „элитными” журналами? Элитными, разумеется, условно названы журналы, тщательно отобранные по их импакт-фактору для отражения в информационной системе, созданной Ю. Гарфилдом в 1975 г. и названной им Отчеты о цитировании журналов (Journal Citation Reports – JCR ). Это наиболее авторитетные в научном сообществе журналы по всем разделам естественных и общественных наук (по классификации наук, принятой в США). 297 В ВИНИТИ РАН было проведено масштабное исследование с целью понять, насколько устойчивы основные наукометрические показатели для таких журналов в области естественных наук за 16 лет с 1995 по 2010 гг. [19]. Выяснилось, что эти показатели остаются динамически устойчивыми, а их использование для оценки состояния и тенденций в развитии науки является обоснованным. Авторы [19] утверждают, что из первоначального состава журналов выбыли лишь единицы. Полученные в исследовании данные позволяют оценить фактическое увеличение числа элитных журналов по естественным наукам за анализируемый период, числа статей в них и их суммарного и среднего импакт-фактора (табл. 1). Таблица 1 Увеличение числа журналов и статей по естественным наукам в Journal Citation Reports (1995–2010 гг.) Параметры 1995 2010 Увеличение 4623 8073 1,75 607049 1080209 1,78 Среднее число статей в журнале 131,3 133,8 1,02 Суммарный импакт-фактор 5873,2 16216,0 2,76 1,27 2,01 1,58 Число журналов Число статей Средний импакт-фактор журнала Анализ приведенных в табл. 1 данных показывает, что среднее число статей в годовом комплекте элитного журнала за полтора десятилетия почти не изменилось, а объем цитирования существенно вырос. Это подтверждает наличие негативных последствий стимулирования необоснованного цитирования даже в элитных журналах, поскольку в предшествующие годы среднее число ссылок на статью было относительно стабильным. Другое исследование элитных журналов было проведено тремя профессорами двух канадских и эстонского университетов. Публикация результатов этого исследования так и называлась „Приходят ли элитные журналы в упадок?”. Ученые исследовали 27,8 млн. статей из тринадцати журналов за 1970-2010 гг. и 784 млн ссылок на статьи этих журналов по базам данных Web of Science. В данном случае элитными названы давно издаваемые журналы, имевшие самый высокий импакт-фактор в 1911 г. и включавшие 1% самых цитируемых ежегодно статей (Nature, Science, Proceedings of the National Academy of Science, Cell, Lancet, New England Journal of Medicine, Journal of the American Medical Association). Другие исследуемые журналы, названные развивающимися, имели самый высокий рост в своей доле высокоцитируемых статей за последние сорок лет (PLoS One, Journal of Clinical Oncology, Nano Letters, Advanced Materials, Nature Materials, Chemical Reviews). Авторы [20] отмечают, что за последние 20-25 лет ситуация с престижностью журналов, определяемой цитированием статей этих журналов, быстро меняется. Это, по их мнению, связано с распространением в Интернете отдельных статей вне связи с журналами, в которых они опубликованы. Поэтому традиционно элитные журналы (включая Science и Nature) начинают уступать в объеме цитирования развивающимся журналам. При этом, для того чтобы попасть в число наиболее цитируемых 5% или 1% журналов, нужно получать вдвое больше ссылок, чем 40 лет назад. Таким образом, и в этом исследовании подтверждается необоснованно быстрый рост цитирования журнальных статей. 298 Еще одно исследование, свидетельствующее о неблагополучии в сфере научных журналов под влиянием активизации публикационной активности, было посвящено практике цитирования публикаций российских авторов в англоязычных журналах [21]. В статье (одним из авторов которой была сотрудница Научно-исследовательского университета – Высшей школы экономики О. Кирчик), основанной на базе данных Web of Science, показано, что лучше всего цитируются статьи российских авторов, опубликованные в англоязычных западных журналах. Это очевидное для любого отечественного ученого обстоятельство можно продемонстрировать данными, характеризующими не только положение дел, но и особенности использованной в этом исследовании базы данных Web of Science ( табл. 2 и 3). Таблица 2 Российские и зарубежные журналы и российские статьи по категориям журналов (1993-2010 гг.) Категории журналов Статьи Журналы Число % Число % 7 0,1 870 0,2 Российские журн., издаваемые на русском яз. 86 1,2 80 626 16,2 Российские журн., переведенные на англ. язык 129 1,8 191 838 38,5 6 923 96,9 224 887 45,1 7145 100,0 498221 100,0 222 3,1 273334 54,9 Российские журн., издаваемые на английском яз. Зарубежные журналы Всего В том числе российские журналы Нельзя не заметить, что в базе данных Web of Science из 7145 журналов, содержащих статьи российских авторов, лишь 222 российских журнала, что составляет 3,1% , причем 1,9% процентов из них на английском языке и лишь 1,2% – на русском. При этом 54,9% статей российских авторов опубликовано в российских журналах и 45,1% – в зарубежных. Это явно не соответствует реальному распределению и журналов и статей. В России ежегодно издается около 3 тыс. журналов, причем треть из них входит в список рецензируемых научных журналов, в которых отражаются результаты диссертационных исследований. Поэтому вряд ли стоит ожидать правдоподобной картины использования работ российских авторов зарубежными учеными, опираясь на материалы только этой базы данных, поскольку она отражает в основном взгляды американских ученых, ориентирующихся только на своих соотечественников. Тем не менее, распределение ссылок, приведенное в табл. 3, соответствует выраженному выше мнению об отношении американских ученых к российским. Меньше всего американские ученые ссылаются на российских ученых в журналах на русском языке, больше всего – в своих журналах, мы тоже ссылаемся на российские работы почти в 4 раза больше в своих журналах, чем в зарубежных, в переводных почти в 2 раза больше, чем в издаваемых сразу по-английски. Однако в зарубежных (преимущественно американских) журналах американские авторы больше ссылаются на наши работы, чем мы сами, (видимо, за счет большой доли полученных нашими авторами ссылок в работах авторов других стран). 299 Таблица 3 Библиографические ссылки, полученные статьями российских авторов, по категориям журналов и странам цитирующих авторов (1993-2010 гг.), % Страна, из которой получена ссылка Росс.журн., изд. на англ.яз. Росс. журн., изд. на рус. яз. Росс. журн., пер. на англ.яз. Зарубежные журналы Россия 21,2 63,8 40,2 15,2 США 14,0 4,5 10,0 17,0 Германия 6,5 2,9 6,3 9,2 Франция 3.2 1,3 3,5 5,5 Великобритания 3,2 1,4 2,7 4,8 Китай 5,2 0,8 3,4 4,5 Япония 4,2 0,9 2,7 4,6 Италия 2,4 0,8 2,4 3,9 Канада 1,2 0,7 1,6 2,6 Испания 2,1 0,6 1,6 2,5 Особый интерес представляют результаты этого исследования относительно нашей собственной цитирующей практики в статьях, содержащих ссылки на работы зарубежных авторов. Когда говорят об интернационализации нашей науки (чтобы не употреблять негативный термин глобализация), чаще всего имеют в виду проникновение сведений о наших достижениях в зарубежную научную печать. На мой взгляд, не меньшее, если не большее, значение имеет то, как мы сами осведомлены о достижениях зарубежной науки. Об этом можно приблизительно судить (имея в виду изложенные выше ограничения исходной базы данных Web of Science) по табл. 4. Таблица 4 Библиографические ссылки, сделанные авторами российских статей, по категориям журналов и странам цитируемых авторов (1993-2010 гг.), % Страна, на статью которой сделана ссылка Зарубежные журналы Росс. журн., изд. на рус. яз. США Росс. журн., изд. на англ. яз. 27,4 29,3 Росс. журн., пер. на англ. яз. 26,0 Россия 7,9 7.4 14,0 9,5 Германия 7,4 4,2 5,9 7,8 Великобритания 5,4 5,9 5,1 5,9 Франция 5,5 4,6 5,2 5,8 Япония 8,8 5,5 5,5 5,1 СССР 2,2 13,2 7,0 3,6 Италия 2,1 2,8 2,7 3,2 Канада 1,9 3,3 2,7 3,1 Швейцария 1,5 1,5 1,7 2,4 300 28,0 Прежде всего, бросается в глаза относительная одинаковость доли ссылок во всех категориях журналов (кроме российских журналов, издаваемых сразу на английском языке, возможно, из-за их небольшого числа) как в ссылках на работы российских, так и на работы американских авторов. Затем то, что доля ссылок на американские работы больше чем в три раза превышает долю ссылок на свои собственные (с тем же исключением). Все это свидетельствует о том, что совокупность журналов, отобранных в базу данных Web of Science, не дает объективных данных ни о полученных российскими авторами ссылках, ни о цитирующей практике российских ученых. Цитирование как средство оценки научной продуктивности ученых и учреждений Подводя итоги, следует отметить, что так называемое цитирование, или точнее, изучение распределения библиографических ссылок на статьи в научных журналах может служить для интерпретации данных при суждениях о научной продуктивности ученых и учреждений. Однако при интерпретации этих данных необходимо учитывать многие факторы, влияющие на соответствующие суждения. Прежде всего, нужно решительно отвергнуть отождествление публикационной активности с научной продуктивностью или эффективностью. Эти две последние категории оценки интеллектуальной деятельности могут давать лишь эксперты после изучения содержания научных работ. Научные исследования, результаты которых публикуются в журнальных статьях, принято делить на фундаментальные и прикладные. Результаты фундаментальных исследований меняют наше представление о явлениях и процессах, происходящих в природе, обществе и мышлении. Результаты прикладных исследований позволяют реализовать эти новые представления (направления, тенденции, закономерности развития в различных отраслях науки) в полезные методы, технологии, аппараты, машины (в продукты или товары, говоря модным языком инноваций). Отрасли науки разнятся между собой по преобладанию фундаментальных и прикладных исследований. Понятно, что публикационная активность в научных отраслях и дисциплинах с преобладанием фундаментальных исследований значительно выше, чем в прикладных. Еще более значимы различия в практике и этике публикации статей по точным, естественным, техническим, общественным и гуманитарным наукам. Математик получает существенные результаты один раз в несколько лет, а социолог или филолог может опубликовать несколько работ в одном году. Науки отличаются меньшей (общественные и гуманитарные) или большей (естественные и технические) кумулятивностью. В первых необходимость обозрения накопленного объема публикаций (а, следовательно, и объема цитирования) больше, чем во вторых. Затем, нельзя забывать о том, что современная большая наука (по терминологии Д. Прайса) отличается от прежней малой науки лабораторного типа, когда каждый ученый был и теоретиком, и экспериментатором, и сам создавал приборы. Теперь, чтобы теоретик написал статью, нужен труд экспериментаторов, инженеров, программистов, информационных работников, которые по научному статусу должны соответствовать его уровню. А ведь их труд далеко не всегда (и далеко не всех) отражается в соавторстве или написании параллельных статей. При формальной оценке продуктивности и/или эффективности научного труда лишь по числу опубликованных работ и/или полученных на них ссылок допускается серьезная ошибка, тормозящая развитие науки. При оценке научных достижений или эффективности научного труда, как и в аттестационных требованиях к квалификации научных работников, учитывается по преимуществу научно-исследовательский труд теоретического характера, в результате которого и возникают научные публикации. Но теория обобщает результаты экспериментальных исследований и наблюдений, которые требуют аппаратного, 301 программного, методического обеспечения. Оно создается научными работниками не меньшей квалификации. Все профили научного труда нуждаются в информационном обеспечении, которое предполагает мониторинг научных, технологических и технических достижений, постоянную переупаковку знаний и многое другое, что входит в понятие научноинформационной деятельности, без которой никакая другая и особенно исследовательская деятельность в науке невозможна. Особое значение в наше время возрастающих потоков информации приобретают облегчение доступа к необходимой информации, навигация по базам данных и документальным собраниям, классифицирование этих данных, перевод текстов на тот естественный язык, на котором думают научные работники, соответствующие терминологические исследования, аналитико-синтетическая переработка новой информации. Эти виды научных работ нуждаются в таком же моральном и материальном стимулировании, как и научные исследования. Совершенствование оценки результативности научной работы должно идти по пути разработки показателей, учитывающих всю систему научной деятельности, а не только ее исследовательской составляющей, которая в наше время является завершающим этапом, опирающимся на все предыдущие. Примечания * Перв. публ. в: Научно-техническая информация. Сер. 1. Организация и методика информационной работы, 2014, N 8, с. 1-9 : табл. 1 Английское слово citation означает упоминание, ссылку и не соответствует русскому слову цитирование, означающему дословное повторение чужого текста. Однако в данном случае в качестве термина привилась прямая калька с английского языка, поскольку речь идет о библиографических ссылках. Для цитирования в русском значении употребляется английское слово quotation. 2 „The beaneries are on their knees to these gents [foundation administrators]. They regard them as Santa Claus. They will do ‚research on anything‘ that Santa Claus approves. They will think his thoughts as long as he will pay the bill for getting them before the public signed by the profesorry-rat. ‚Publish or Perish‘ is the beanery motto”. 3 „The prevailing pragmatism forced upon the academic group is that one must write something and get it into print. Situational imperatives dictate a ‚publish or perish‘ credo within the ranks”. 4 „We have to often let records of experience take the place of experience. Read or barbarise, says a humanist, and a scientist seconds a motion by adding publish or perish”. Список литературы 1. Письмо Министерства образования и науки РФ от 18 марта 2014 г. N АК-610/05 „О проведении мониторинга эффективности образовательных организаций высшего образования в 2014 году”. 2. Garfield, E. What is the primordial reference for the phrase „Publish Or Perish”? // The Scientist, 1996, Vol. 10, N 12, p. 11-12. 3. Letters of Marshall McLuhan / M. Molinaro, C. McLuhan, W. Toye, eds. – Toronto : Oxford Univ. Press, 1987. 4. Wilson, L. A Study in the sociology of a profession. – New York : Oxford Univ. Press, 1942; New York : Octagon Books, 1964; New Brunswick, N.J. : Transaction Publishers, 1992 and 1995. 5. Coolidge, H. J. Archibald Cary Coolidge : Life and letters. – London : R.H.Lord Books for Libraries Press, 1932. 6. Association of American Colleges Bulletin, 1938, Vol. 24, p. 462-469. 7. Бониц, М. Научное исследование и научная информация / Пер. с нем. Р.С. Гиляревского. – 302 М. : Наука, 1987. 8. Бернстайн, П. Против богов : Укрощение риска. – М. : Олимп-Бизнес, 2006. 9. Bernal, J. D. The Social function of science. – London : Routlege, 1939. – Appendix VIII. Watson D. Project for scientific publication and bibliography. 10. Ortega y Gasset, J. Rebelión de las masas. – Madrid, 1929; The Revolt of the masses. – N.Y., 1932; цит. по кн.: Коммуникация в современной науке. – М. : Прогресс, 1975. 11. Ziman, J. Public knowledge: an essay concerning the social dimension of science. – Cambridge : Univ. Press, 1957. 12. Полани, М. Личностное знание : На пути к посткритической философии / Пер. с англ. М. Б. Гнедовского. – М., 1985. 13. Garvey, W. D. Communication: the essence of science. – Oxford : Pergamon Press, 1979. 14. Мертон, Р. К. Эффект Матфея в науке : Накопление преимуществ и символизм интеллектуальной собственности. // THESIS, 1993, Вып. 3, с. 256-276. 15. Коул, Дж. Схемы интеллектуального влияния в научных исследованиях. // Коммуникация в современной науке. – М. : Прогресс, 1976, с. 390-424. 16. Kuhn, T. S. The Structure of scientific revolutions. – Chicago, 1962; Кун, Т. С. Структура научных революций / Пер. с англ. И. Э. Налетова. – M., 1975. 17. Price, D. Little science, big science. – New York : Columbia Univ., 1963; Прайс, Д. Малая наука, большая наука. // Наука о науке : Сб. статей. – М. : Прогресс, 1966, с. 281-384. 18. Прайс, Д. Регулярные закономерности в организации науки. // Органон, 1965, N 2, с. 242249. 19. Либкинд, А. Н. и др. Моделирование динамики процесса сохранения журналов в качестве наиболее авторитетных изданий. // НТИ. Сер. 2. – 2013, N 3, с. 9-34. 20. Larivière, V., G. A. Lozano, A.Gingras. Are elite journals declining? // <http://arxiv.org/ ftp/papers/1.304/1.304.6460.pdf>. – 05.11.2013. – 12 р. (Пер. на рус. яз.: Международный форум по информации, 2013, Т. 38, N 3, с. 3-9). 21. Kirchik, O., Y. Gingras, V. Larivière. Changes in publication languages and citation practices and their effect on the scientific impact of Russian Science (1993-2010). // Journal of the American Society for Information Science and Technolgy, 2012, Vol. 63, N 8, p. 1411-1419. ІІІ 21 303 THE GOSPELS OF TSAR IVAN ALEXANDER: A marvel in the British library Bulgarian collections Milan Grba [Gospel of St Mark image here please Add.MS.39627 f.88r. © The British Library Board] [Caption]: Headpiece of the Gospel of St Mark. In the red roundel a portrait of St Mark shown copying the Gospel surrounded by the young Christ (above), John the Baptist (left) and Isaiah (right). The design of all headpieces in the Gospels follows a circular pattern on a decorative floriated background. The Gospels of Tsar Ivan Alexander (British Library pressmark Additional. MS. 39627) – Четвероевангелието на Цар Иван Александър, also known in Bulgaria as the ‘London Gospel’ (Лондонското Евангелие на Цар Иван Александър) – is a manuscript of great importance and generally referred to as a masterpiece of Bulgarian, Slavonic and Byzantine medieval art. In Bulgaria the Gospels are celebrated as a national treasure and often seen as an important cultural link between Britain and Bulgaria. During the rule of Tsar Ivan Alexander (1331-71), the Bulgarian medieval state was already past its height, but this period was marked by cultural revival before the country was finally subdued by the Ottoman Turks in 1396. The Gospels were made for the Tsar in 1355/56 at Tŭrnovo, the centre of the Second Bulgarian Empire (1185-1396). After the Ottoman conquest of Bulgaria, the manuscript was taken to safety first to Moldavia and afterwards to the monastery of St Paul on Mount Athos in Greece. Here the manuscript was presented to the Hon. Robert Curzon, fourteenth Baron Zouche of Harringworth 304 (1810-1873), a traveller and collector of manuscripts. The manuscript was bequeathed to the British Museum Library (now the British Library) in 1917. [St Mark presenting his Gospel image here please Add.MS.39627 f.134v. © The British Library Board] [Caption]: At the beginning or the end of each Gospel in this codex is an image of the Evangelist presenting his manuscript to Tsar Ivan Alexander. Here is an image of St Mark presenting his Gospel to Tsar Ivan Alexander. Depicted above is a scene from the Ascension of Christ. The Gospels were displayed and celebrated as an outstanding artistic treasure in at least nine major national and international exhibitions in five cities (Sofia in 1977 and 1996; London in 1977/78, 1994, 2007 and 2008/09; Liverpool 1989; Athens 2002 and New York 2004). They were exhibited in the British Library’s Sir John Ritblat Treasures Gallery several times, not long ago in 2007 to celebrate the entry of Bulgaria into the EU and in 2012/13 to promote the publication of a full digital version of the Gospels of Tsar Ivan Alexander. [Gospel of St Luke image here please Add.MS.39627 f.137r. © The British Library Board] [Caption]: Headpiece of the Gospel of Luke. In the vertical arrangement a roundel portrait of St Luke is in the centre. A bearded Christ (above) and Zachariah (below) are depicted in two smaller roundels. The Gospels of Tsar Ivan Alexander are written in Bulgarian Church Slavonic and were the work of a single scribe. The first pages of each Gospel display his calligraphic skills in ornamented initials, titles in gold and formal uncial letters in black. Most recently the Gospels of Tsar Ivan Alexander were celebrated once again at the British Library ‘Balkan Day’ seminar on 13 June 2014. The manuscript was discussed in the context of a shared European cultural heritage as the cornerstone of literary and cultural developments in the Balkans. The Gospels of Tsar Ivan Alexander were a subject of scholarly interest since they were deposited on permanent loan to the British Museum Library in 1876. Since then a number of studies and catalogue entries have been written about the manuscript. In the 2000s Bulgarian scholars from the Bulgarian Academy of Sciences, the University of Sofia and The St. Cyril and Methodius National Library in Sofia thoroughly researched the Gospels of Tsar Ivan Alexander with the aim of providing a detailed codicological description of the codex. The British Library holds over 70 Slavonic and East European Cyrillic medieval and early modern manuscripts (Russian, Bulgarian, Romanian, Ukrainian, Serbian, Macedonian, and Bosnian); some of them are of very fine workmanship. The Gospels of Tsar Ivan Alexander constitute the first digitised manuscript in this collection. For more images and description of the Gospels of Tsar Ivan Alexander see the British Library Digitised Manuscripts website [http://www.bl.uk/manuscripts/FullDisplay.aspx?ref=Add_ MS_39627] [Gospel of St John image here please Add.MS.39627 f.213r. © The British Library Board] [Caption]: Headpiece of the Gospel of St John. A portrait of St John minutely executed in red roundel. Three smaller roundels below depict the Holy Trinity. References 1. Cleminson, Ralph A. Union catalogue of Cyrillic manuscripts in British and Irish collections : The Anne Pennington catalogue. – London, 1988. 2. Dimitrova, Ekaterina. The Gospels of Tsar Ivan Alexander. – London, 1994. 305 Exhibition catalogues 1. Славянски ръкописи на Британския музей и библиотека = Slavonic manuscripts from the British Museum and Library. – София, [1977]. 2. Byzantium : Treasures of Byzantine art and culture from British collections. – London, 1994. 3. Byzantium : Faith and power (1261-1557) / Ed. by Helen C. Evans. – New York, 2004. 4. Sacred books of the three faiths : Judaism, Christianity, Islam. – London, 2007. 5. Byzantium, 330-1453. – London, 2008. ІІІ 22 306 О ПОЭЗИИ Г. ИВАНОВА* Вячеслав Гречнев Перед отъездом в эмиграцию Г. Иванов простился с близкими ему людьми и дорогими сердцу местами. „Летний сад шумит уже по-осеннему. Инженерный замок в красном цвете заката. Как пусто! Как тревожно! Прощай, Петербург!..” В этом прощании есть печальное предчувствие, но есть и понимание, что иного пути нет, и есть робкая надежда, что это бегство от голода, холода и всевозможных насилий новой власти – мера вынужденная и временная. Но когда отъезд состоялся, мысли и чувства его обрели совсем иную тональность и направленность. На пароходе, который увозил его из России, он к своему удивлению „никакого чувства освобождения, лëгкости, радости” в себе не обнаружил. „Даже наоборот. Конечно, теперь я курил папиросы с золотым мундштуком вместо махорки, конечно, я был свободен, конечно, я ехал в Берлин, в Париж, где я мог делать, что хочу, где никто не мог меня вдруг арестовать, сослать, расстрелять. Всë это было так. Но сознание это было какимто бесцветным, отвлечëнным, бесплотным, не имеющим цены. Реальными были: резкий ветер, мокрая палуба, хмурые волны да ещë тревожный вопрос: неужели Россия потеряна для меня навсегда?” [3, с. 454]. Гораздо позднее, незадолго до смерти, когда надежда на возвращение уже давно была утрачена, он снова вспомнит свой отъезд и пожалеет, что простился совсем не так, как следовало бы. Я, что когда-то с Россией простился (Ночью навстречу полярной заре), Не оглянулся, не перекрестился И не заметил, как вдруг очутился В этой глухой европейской дыре... [1, с. 401] В эмиграции, в отличие от многих соотечественников, Г. Иванов с женой И. Одоевцевой устроились вполне сносно – и даже больше того. По еë словам, несчастья и бедность свалились на них гораздо позднее, где-то в конце сороковых годов, а до того: „жили мы вполне комфортабельно на ежемесячную пенсию моего отца, сохранившего в Риге доходный дом. А когда отец в сентябре 1932 года умер, мы получили большое наследство и зажили почти богато – в роскошном районе Парижа, рядом с Булонским лесом. И замечательно обставились стильной мебелью. Даже завели лакея. А, кроме того, я 307 1 накупила золота” . Известна точка зрения, которую предельно ясно выразил А. Блок: „Чем холоднее и злее эта неудавшаяся личная жизнь (но ведь она никому не удаëтся теперь), тем глубже и шире мои идейные планы”. Это высказывание невольно вызывает в памяти так называемых „проклятых поэтов”, к которым можно причислить Блока и нередко относили Г. Иванова. Приведëнный выше отрывок из воспоминаний И. Одоевцевой как раз и содержал полемику с подобным мнением. „В последний период жизни, – пишет она, – с чьей-то нелëгкой руки его стали называть „поэт-maudit” и сокрушаться о его горестной судьбе. За ним это закрепилось надолго. Однако он отнюдь не был отверженным или неудачником. Скорее наоборот, баловнем судьбы, может быть, лишь за исключением последних лет своей жизни… Но, как ни странно, он даже с некоторым удовольствием принимал это 2 прозвище” . Был ли Г. Иванов „баловнем судьбы”? Можно ответить двояко: был, если иметь в виду материальное благополучие, не был, если говорить о его душевном настрое и духовных устремлениях. Каковы же были они, его мысли, настроения и чувства, уже в первый период его эмигрантской жизни, в пору создания сборника „Розы” (1931 г.), во многих отношениях и нового, и новаторского? „Былая петербургская поэзия Иванова, – писал Р. Гуль, – это вещная, предметная лирика („дух мелочей прелестных и воздушных”) была поэзией только „своего круга” и за него не выходила… Иванов ушëл из России всë с той же петербургской лирикой. Но уже в „Розах“ в 3 привычную акмеистическую музыку вступают ещë смутно различимые… новые мотивы” . Ко времени публикации этого сборника Иванов уже более восьми лет живëт в эмиграции. Надежда на возвращение в Россию у него, как и у многих других, ещë жива, но с каждым днëм всё больше тускнеет, а боль от разлуки и утрат всё усиливается, всё невыносимей становится мысль о высочайшей несправедливости судьбы, которая обрекла его на вечное скитание, более чем печальную долю изгнанника. В этой связи внимания заслуживают те особые условия жизни, в которой эмигранты, с одной стороны, противостоят коренному населению, а с другой – с каждым годом всё хуже уживаются между собой. Об этом хорошо написал один из первых русских эмигрантов А. Герцен: „Выходя из родины с затаëнной злобой, с постоянной мыслию завтра снова в неё ехать, люди не идут вперëд, а постоянно возвращаются к старому; надежда мешает осëдлости и длинному труду; раздражение и пустые, но озлобленные споры не позволяют выйти из известного числа вопросов, мыслей, воспоминаний, из которых образуется обязательное, тяготящее предание… Все эмиграции, отрезанные от живой среды, к которой принадлежали, закрывают глаза, чтоб не видеть горьких истин, и вживаются больше в фантастический, замкнутый круг, состоящий из косных воспоминаний и несбыточных надежд. Если прибавим к тому отчуждение от не эмигрантов, что-то озлобленное, подозревающее, исключительное, 4 ревнивое, то новый, упрямый Израиль будет совершенно понятен” . Примерно так было и во времена Г. Иванова, о чëм свидетельствовали многие и в частности – младший современник и хороший его знакомый К. Померанцев. Интересно его размышление о двойном одиночестве, на которое был обречëн писатель-эмигрант. „Творчество – преодолëнное одиночество. Творить – находить свет в беспрерывной ночи одиночества. А не преодолеть, не найти света – значит уйти в небытие. В эмиграции к одиночеству творчества прибавляется ещë одиночество изгнания, так что получается двойное одиночество, двойная стена, окружающая поэта-эмигранта, отделяющая его от внешнего мира… Такова его бесчеловечная судьба”. 308 С особой остротой в эмиграции был поставлен такой старый и вечно новый вопрос, как „писатель и читатель”. По словам К. Померанцева, „поэт всю жизнь обязан помнить о той пропасти, которая отделяет его от других людей. Не низших и не высших, а просто других… С этого всё и начинается: поэт знает, что живëт окружëнный непониманием, тем не менее он будет жить, чтобы писать: писать для них – для непонимающих, для тех, кто, „как гробы” противны его душе, кто сладкой музыкой воспринимает его нестерпимую муку. 5 Словом, для тех, кому не нужны ни его поэзия, ни он сам” . На эту же тему размышлял и Г. Иванов в пору выхода его поэтического сборника „Розы” в статье „Без читателя”. Он задаëт вопрос: „К кому обращается эмигрантский писатель…в Париже, в 1931 году?” и отвечает: „К эмигрантскому читателю”. „Но кто он, этот эмигрантский читатель?.. „Смесь племëн и лиц”, бывшая когда-то пëстрой, но пропущенная, как сквозь мясорубку, сквозь общий русский крах – и ставшая давно бесформенной массой. Эта читательская масса окрашена в один цвет – безразличной усталости, а усталость не только внешне рифмуется с отсталостью. В литературе она ищет развлечения и условности” [3, с. 535]. Итак, „баловень судьбы” оказался, как и многие другие его собратья по перу, в обстоятельствах поистине исключительных. А именно: без „живой среды”, оставшейся в России, без своего читателя, которого обыкновенно все ругали, но который был „самым чувствительным, благодарным…на свете” [3, с. 536]. Как верно отмечал Г. Адамович: „В первый раз – по крайней мере на русской памяти – человек оказался полностью предоставленным самому себе, вне тех разносторонних связей, которые, с одной стороны, обеспечивают уверенность в завтрашнем дне, а с другой – отвлекают от мыслей и недоумений коренных, „проклятых””…Впервые вопрос „зачем?” сделался нашей повседневной реальностью без того, чтобы могло что-нибудь его заслонить… Зачем писать стихи так-то и о том-то, когда надо бы в них „просиять и погаснуть”, найти единственно важные слова, окончательные… ибо, в самом деле, как же было это не чувствовать, когда 6 остался человек лицом к лицу с судьбой, без посредников: теперь или никогда!” . В этой ситуации, „лицом к лицу”, весьма обостряется проблема времени во всех его категориях: в настоящем – с его эмигрантскими буднями в положении странника, всему, всем и всегда чужого, в будущем, на которое нельзя было рассчитывать без какой-либо надежды, а её-то не было и быть не могло, и, наконец, в прошлом, которое осталось в России и с Россией, а она с каждым днем всë больше исчезала за горизонтом видимости, но с неменьшей силой продолжала волновать чувства, обострять мысль и тревожить память. И понятно, что с годами самой реальной реальностью становится прошлое: от него некуда было уйти, оно не поддавалось забвению. Это состояние было сродни тяжелой болезни, поразившей многих эмигрантов и получившей имя – ностальгия. „Одно родное существо, – писал С. Л. Франк, – есть… у нас всех: это – родина. Чем более мы несчастны, чем более пусты наши души, тем острее, болезненнее мы любим её и тоскуем по ней… Мы любим … нашу родную, древнюю, исконную мать; она сама теперь несчастна, обесчещена, больна тяжким недугом, лишена всякого величия… Мы знаем, что мы сами больны одной и той же болезнью с нашей родиной, как бы ни были различны симптомы этой болезни, и что мы исцелимся только вместе – если исцелимся! Мы направим её на новый, верный путь не ранее, чем найдëм его для себя 7 самих” . Немало было и других эмигрантов, которые раньше или позднее С. Франка и Г. Иванова разуверились в том, что когда-нибудь смогут вернуться на родину, разве что во сне. Об этом нередко говорили и писали они, и, в частности, В. Набоков. Невольно 309 вспоминается здесь “горсточка” земли родной, которую он хотел бы сохранить и после смерти: и как напоминание о верности ей, и как своеобразный пропуск в лучший мир. Когда я по лестнице алмазной поднимусь из жизни на райский порог, за плечом, к дубинке легко привязан, будет заплатанный узелок… „Апостол, скажу я, пропусти мя!..” Перед ним развяжу я узел свой: два-три заката, женское имя 9 и тëмная горсточка земли родной… Но „тяжкий недуг”, о котором писал С. Франк, не только поразил и Г. Иванова, но и сделал из него поэта, и не просто одного из многих, а – поэта „со своим собственным 9 голосом, со своим видением мира, не похожим ни на кого из предшественников” . В своей „поэме в прозе” „Распад атома” он писал: „Ох, наше прошлое и наше будущее, и наша теперешняя покаянная тоска. „А как живо было дитятко…” Ох, эта пропасть ностальгии, по которой гуляет только ветер, донося оттуда страшный интернационал и отсюда туда – жалобное, астральное, точно отпевающее Россию, „Боже, Царя верни”” [2, с. 8]… Воспоминания о России, о Петербурге, можно сказать, ни на минуту не оставляют его, они по-своему, в зависимости от жанра его произведений, присутствуют в стихах, прозе и мемуарах. Он непрестанно станет задумываться над тем, какова природа памяти и воспоминаний, степень их достоверности, а также – течение времени в них и последовательность его. “Есть воспоминания, как сны, – пишет он, – …есть сны – как воспоминания. И когда думаешь о бывшем „так недавно и так бесконечно давно”, иногда не знаешь – где воспоминания, где сны… …В стеклянном тумане, над широкой рекой – висят мосты, над гранитной набережной стоят дворцы, и две тонких золотых иглы слабо блестят… Вот царский смотр на Марсовом поле… и вот красный флаг над Зимним дворцом. Молодой Блок читает стихи…и хоронят „испепеленного” Блока… Воспоминания? Сны? Какие-то лица, встречи, разговоры – на мгновение встают в памяти без связи, без счëта. То совсем смутно, то с фотографической чëткостью…И опять – стеклянная мгла, сквозь мглу – Нева и дворцы; проходят люди, падает снег. И куранты играют „Коль славен…” Нет, куранты играют „Интернационал”” [3, с. 118]. Есть точка зрения, согласно которой искусство нам дано, чтобы не умереть от истины, и в развитие её: произведение искусства порождается отказом ума объяснять конкретное. Нечто общее, что сближает искусство с воспоминаниями, несомненно, есть, и прежде всего – присущий им элемент вымысла. Место и роль его в том и другом случаях, разумеется, сугубо специфические, и говорить здесь можно лишь о наличии вымысла как такового. И, конечно, меньше всего ожидаешь встретить его в воспоминаниях, хотя и понимаешь, что далеко не всё помнится из жизни былой, да и время вносит свои поправки, в силу чего многие факты и события обретают иной смысл и оценку. Очень верно кто-то заметил: „Прошлое – чужая страна, там всё по-другому”. „Воспоминание, – по словам Н. Бердяева, – не есть сохранение или восстановление 310 нашего прошлого, но всегда новое, всегда преображëнное прошлое. Воспоминание имеет творческий характер. Парадокс времени в том, что, в сущности, прошлого в прошлом никогда не было, в прошлом существовало лишь настоящее, иное настоящее, прошлое же существует лишь в настоящем… Проблема отношения настоящего и прошлого имеет двоякое выражение. Как сделать бывшее, греховное, злое, мучительное бывшее не бывшим и как сделать дорогое нам, прекрасное, доброе бывшее, что умерло и перестало существовать, продолжающим существовать… Родное, дорогое нам, ценное настоящее должно было бы быть вечным, для 10 него не должно было бы наступать то будущее, которое делало бы его прошлым” . Названный выше сборник стихов Г. Иванова „Розы” (и, разумеется, всё написанное им в последующие годы) пронизан подобными воспоминаниями о прошлом, о жизни в России, о её радостях и печалях, о том, что довелось увидеть и пережить, и о том многом, нередко, исключительно важном и ценном, что уяснилось гораздо позднее, и о том, что было, но бесследно исчезло. Известно, что человек, покинувший свой дом родной, вновь и вновь в своих мыслях и чувствах пытается вернуться в те такие близкие и уже далекие времена, чтобы хоть на короткий миг снова оказаться среди своих бывших современников, приобщиться к той жизни, которая здесь когда-то шумела, чтобы оттуда посмотреть в будущее, ещë недавно такое неясное, а теперь ставшее не только вполне обозримым, но и, как в данном случае, ненавистным настоящим. С годами всё больше крепнет мысль, что никогда не вернуться ему в это прошлое – настоящее, ибо нет прежней России, а, следовательно, нет и своего дома. По словам Г. Иванова, „большевики разрушили систематически всё, на что опиралась русская жизнь: церковь, семью, национальное чувство, человеческое достоинство, честь, самый разум” [3, с. 580]. Понятно, что если рушится тот мир, в котором ты жил, то и ты, пусть и не всегда в прямом смысле, умираешь с ним: „Должно быть, сквозь свинцовый мрак, На мир, что навсегда потерян, Глаза умерших смотрят так” [1, с. 277]. Взгляд умерших – взгляд особый. Можно предположить, что в нëм преобладает чëрно-белый цвет, неизбывная печаль и вековечная безнадëжность. И поэтому, конечно, в этих стихах и обычно радующая человека „полоска рассвета”, и земля, дающая ему жизнь и затем укрывающая его после смерти, видятся „злой и грустной” [1, с. 274]. Иначе говоря, обычные слова теряют свой привычный смысл, и это не удивительно, ибо связано с принципиально новым видением и пониманием важнейших, сущностных проблем человеческой жизни. Насилие и смерть принесла человеку новая власть, и потому абсолютно всё: и кровь, и мосты над Невой приобретают чëрную окраску. Оставляет человека и его ангелхранитель. И самое, пожалуй, главное: существенно меняется течение времени. Как известно, для „умершего”, а в данном случае – для потерявшего свою родину человека, время останавливается, он теперь, если угодно, внутри вечности, и ему отныне не дано, да и не интересно знать, какое тысячелетье на дворе. Чëрная кровь из открытых жил – И ангел, как птица, крылья сложил… Это было на слабом, весеннем льду В девятьсот двадцатом году… …. Над широкой Невой догорал закат. 311 Цепенели дворцы, чернели мосты – Это было тысячу лет назад, Так давно, что забыла ты [1, с. 265]. Следует признать, что это своеобразное летосчисление способно обесценить не только хорошо известные, но и самые дорогие слова. „Рассыпаются слова И не значат ничего”: будь то „история и человечество”, „изгнание или отечество”, „надежда, отчаянье, вера, неверие”. И никак не понять – что это: „беспамятство или мучение”, „где всё, навсегда потеряло значение” [1, с. 262]. И подобным превращениям нет конца: ещë вчера знакомое, родное лицо, сегодня – „уже чужое”; ещë недавно представлялось, что твоë прошлое навсегда с тобой, а теперь оказалось: „Это только сон во сне, Звезды над пустынным садом, Розы на твоëм окне” [1, с. 267]; разительно поменялось и представление о доме родном: теперь с ним связана не земная жизнь, а – предстоящая, вечная: „Ближе к снегу, к белой пене, Ближе к звездам, ближе к дому” [1, с. 270]. Да, „рассыпались” слова и уходило из жизни человека что-то очень важное. „Страсть”? Нет и страсти. „Власть”? „Нет и власти Даже над самим собой”. Нет и счастья – оно „выпало из рук, Камнем в море утонуло” [1, с. 282]. Да, отношение к жизни, как в бытовом, так и бытийном проявлении, определяет и отношение к слову. И наоборот. Взаимосвязь здесь очевидна, ибо, как заметил Ницше, „вечные вопросы ходят по улице”. Человек на чужбине, в том же Париже, близок к пониманию, что его одиночество и неприкаянность („По улицам рассеянно мы бродим, На женщин смотрим и в кафе сидим”) обусловлены в основном тем, что он не находит „настоящих слов”, а „приблизительные” больше не желает употреблять. Об этом же размышляет и его герой в „Распаде атома”: „Я хочу забыть, отдохнуть, сесть в поезд, уехать в Россию, пить пиво и есть раков тëплым вечером на качающемся поплавке над Невой. Я хочу преодолеть отвратительное чувство оцепенения: у людей нет лиц, у слов нет звука, ни в чëм нет смысла. Я хочу разбить его, всë равно как. Я хочу просто перевести дыхание, глотнуть воздуху. Но никакого воздуха нет”. И ещë: „Душе страшно. Ей кажется, что одно за другим отсыхает всё, что её животворило. Ей кажется, что отсыхает она сама. Она не может молчать и разучилась говорить” [2, с. 15, 18]. „Настоящие слова”, как и воздух для жизни, остались в России, в Петербурге, куда дорога навсегда заказана. И что же делать? В Петербург вернуться? Влюбиться? Или Опера взорвать? Иль просто – лечь в холодную кровать, Закрыть глаза и больше не проснуться… [1, с. 280]. Отношение к России у Г. Иванова не было однозначным и простым. Он, как и упоминавшийся выше С. Л. Франк, склонен был полагать, что часть вины за то, что произошло на их родине, была и на нëм, на них, покинувших её. „Все мы герои и все мы изменники, Всем, одинаково, верим словам. Что ж, дорогие мои современники, Весело вам?” [1, с. 303]. Горькие воспоминания о невосполнимых утратах лежали тяжëлым грузом на душе, порождали ощущение зависимости, чувство весьма обременительной несвободы. Отсюда столь понятное стремление напрочь забыть особенно тревожившие факты и события из этого прошлого. Но было и не менее сильное желание понять и определить причину причин поистине катастрофических последствий деятельности как старой, так и новой власти, и подвластного ей рядового участника всех этих событий, связанных с 312 войнами и революциями. В известном стихотворении Г. Иванова „Свободен путь над Фермопилами” есть такие строчки: „А мы – Леонтьева и Тютчева Сумбурные ученики – Мы никогда не знали лучшего, Чем праздной жизни пустяки. Мы тешимся самообманами”… А за морямиокеанами Видна блаженная страна: Стоят рождественские ëлочки, Скрывая снежную тюрьму. И голубые комсомолочки, Визжа, купаются в Крыму. Они ныряют над могилами, С одной – стихи, с другой – жених… [1, с. 387]. „Сумбурные ученики”, надо понимать, ученики, которые в своë время не очень последовательно и глубоко прочли и поняли своих учителей. Интересна в этом плане статья Г. Иванова о К. Леонтьеве „Страх перед жизнью” (1932 г.). Он напоминает в ней о том, что и при жизни, и какое-то время после смерти мало понимали, но много ругали этого писателя и философа, а в ХХ в. вдруг обнаружилось, что „совпадение политических теорий Леонтьева с „практикой” современности прямо поразительно”11. Иными словами, „политические теории”, которые ещë недавно принято было называть „реакционными” и, отнюдь, не провидческими, в годы послевоенные и пореволюционные, дали и материал, и повод к совсем иному осмыслению. Едва ли ни в первую очередь это было связано с тем, что непосредственный участник этих событий простой человек, и в России, и в других странах, проявлял себя, подчас, с самых нелучших сторон, и потому глубоко разочаровал, нередко, и своих поклонников. В „Окаянных днях” И. Бунина есть такая запись: „Шëл и думал, вернее, чувствовал: если бы теперь и удалось вырваться куда-нибудь, в Италию, например, во Францию, везде было бы противно, – опротивел человек! Жизнь заставила так остро и внимательно разглядеть его, его душу, его мерзкое тело. Что наши прежние глаза, – как мало они 12 видели, даже мои!” . И здесь же где-то заметит: „Да, но во что можно верить теперь, когда 13 раскрылась такая несказанно страшная правда о человеке?” . Что же сильнее всего поразило многих, и особенно интеллигенцию, которая ещë недавно верила, что неплохо знает свой народ? Это и более чем странное сочетание какойто рабской готовности подчиниться, и угодить любому начальству, и плохо скрываемая ненависть ко всякой власти. Это и какое-то удивительное равнодушие ко всем и всему, в том числе и к самому себе, и, поистине, ужасающая жестокость к человеку, к людям, даже к самым близким, а то и родным. Имея в виду советскую действительность, Г. Иванов пишет: всë, что К. Леонтьев говорит в своих трудах, “нам уже знакомо заранее, и не из его статей, а непосредственно из окружающего нас хаоса и насилия… Всё знакомо – и „духовные начала”, расцветающие „посредством принуждения”, и конституции, которые „опасней пугачëвщины”, – и на совет „сорваться с рельс” и „стать во главе… умственной и социальной жизни человечества”, с сердечным удовлетворением мы можем сказать: Есть. Уже сорвались. Уже стали”. А перед тем Г. Иванов заметит: „подоплëка у фашизма, гитлеризма, большевизма, что ни говори, 14 одна” . Да, Россия перестала быть единой, теперь она навсегда для него разделилась – на прежнюю, дорогую и незабвенную, и – новую, советскую, глубоко ненавистную. И люди, помогавшие возводить эту новую, никак не могли, по его мнению, быть хорошими, 313 добрыми и справедливыми: достаточно было только взглянуть на их любимых вождей, которым они так верили и подчинялись, напрочь позабыв и Бога, и своих прежних кумиров. Какие отвратительные рожи, Кривые рты, нескладные тела: Вот Молотов. Вот Берия, похожий На вурдалака, ждущего кола… В безмолвии у сталинского праха Они дрожат. Они дрожат от страха, Угрюмо пряча некрещëный лоб, – И перед ними высится, как плаха, Проклятого „вождя” – проклятый гроб [1, с. 531]. Нетрудно увидеть, что Россия, а ныне – чужая и во всех отношениях далëкая советская держава, существует не сама по себе, но продолжает активно вмешивается в жизнь покинувших еë, в их мысли, чувства, верования и надежды. И это вмешательство разрушительно по своему характеру: оно посягает на основы основ и дух патриотизма, а также и на самое дорогое, что осталось у них – воспоминания о прошлом, которое ещë сравнительно недавно было их, теперешних скитальцев, прошлым и настоящим. Россия счастье. Россия свет. А, может быть, России больше нет. И над Невой закат не догорал, И Пушкин на снегу не умирал, И нет ни Петербурга, ни Кремля – Одни снега, снега, поля, поля… Россия тишина. Россия прах. А, может быть, Россия – только страх. Верëвка, пуля, ледяная тьма И музыка, сводящая с ума. Верëвка, пуля, каторжный рассвет Над тем, чему названья нет [1, с. 299]. Это беспамятство, в историческом и повседневном проявлении, как нельзя лучше, обыгрывается и в приведëнном выше стихотворении Г. Иванова „Свободен путь над Фермопилами”, где „голубые комсомолочки, Визжа купаются в Крыму”. Им невдомëк, что за “рождественскими ëлочками” скрывается “снежная тюрьма”, они или позабыли или и вовсе не знали, что здесь, в Крыму, где они, „визжа купаются”, совсем недавно и самым предательским образом были расстреляны и утоплены в Чëрном море тысячи тысяч русских людей. Отсюда и эта строчка: „Они ныряют над могилами, С одной – стихи, с другой – жених”. Вспомнит Г. Иванов о трагических событиях в Крыму и совсем незадолго до смерти. И сорок лет спустя мы спорим, Кто виноват и почему. Так в страшный час над Чëрным морем Россия рухнула во тьму… 314 И начался героев-нищих Голгофский путь и торжество, Непримиримость всё простивших, Не позабывших ничего [1, с. 547]. В этой связи нельзя не вспомнить вызвавшее немало критических откликов начало стихотворения Г. Иванова: „Хорошо, что нет Царя. Хорошо, что нет России. Хорошо, что Бога нет”. Невольно возникают вопросы: почему, в каком смысле и для кого „хорошо”? На последний из них ответить нетрудно: разумеется, для тех, кто совершал эти злодеяния и богохульства (во всяком случае, им так казалось). Но в каком смысле и почему поэт, которому явно ненавистны были все эти идеи и деяния, даëт оценку „хорошо”? Можно допустить, что здесь имеет место сарказм, который призван подчеркнуть иногда применяемый в споре приëм: это когда с противной стороной во всëм вроде бы соглашаются, но только затем, чтобы, используя эффект неожиданности и неотразимые факты, доказать полную несостоятельность позиции сопротивника. Об этом невольно думаешь, ибо последующие строчки стихотворения посвящены развенчанию этого „хорошо”. Мы видим, как неприкаянно одинок, безутешен и беззащитен человек, у которого отняли не только его родину, обжитый им мир, но и Бога: ведь он остался наедине с безграничной Вселенной, Вечностью и Ничто. Только жëлтая заря, Только звëзды ледяные. Только миллионы лет… Однако последующие строчки более чем убедительно опровергают высказанное предположение: Хорошо – что никого, Хорошо – что ничего, Так черно и так мертво. Что мертвее быть не может И чернее не бывать, Что никто нам не поможет И не надо помогать [1, с. 276]. Известно, что Г. Иванова одним из первых в его поколении писателей назвали „русским экзистенциалистом”. Речь шла о том, что он, как и некоторые другие литераторы и старше, и младше его, были „исторгнуты в классическую экзистенциальную ситуацию заброшенности… в чужой, „абсурдный” мир, посторонность, одиночество. История очертила вокруг них некий трансцендентно-непереходимый рубеж, за которым лежало то, 15 что стало им абсолютно и навеки недоступно, – былая Россия, их потерянный рай”... Что же остаëтся, когда ничего не остаëтся, когда всë отнято? Можно ли найти чтото хорошее, когда всë плохо, или – ещë точнее: в плохом хорошее? В этой ситуации со всей воистину запредельной беспощадностью возникает вопрос о свободе. По словам А. 16 Камю, „чтобы знать, свободен ли человек, достаточно знать, есть ли у него господин” . Понятно, что слово „господин” следует понимать в самом широком смысле, в том как раз, в каком понимает его Г. Иванов, – это и родина, любовь к которой делает человека несвободным, это и царь с его властью и подданными, это и Бог, всë определяющий в 315 человеческой жизни, и начало её и конец. Иными словами, только человек, потерявший всë, во всëм разуверившийся, человек, „пробуждëнное сознание” которого позволяет ему совершить „бегство от сновидений поседневности”, „абсурдный” человек, как называли его экзистенциалисты, способен претендовать на абсолютную свободу. „Идея „Я есмь”, мой способ действовать так, словно всё исполнено смысла... – всё это… опровергается абсурдностью смерти… Смерть становится единственной реальностью, это конец всем играм. У меня нет свободы продлить бытие, я раб… Какая свобода в полном смысле слова может быть без вечности?”… И в то же время это и становится основанием для другой, скажем так – подлинной свободы: “ведь человек абсурда лицом к лицу со смертью…чувствует себя освобождëнным от всего…По отношению ко всем общим правилам он совершенно свободен… Вселенная абсурдного человека – это вселенная льда и пламени, столь же прозрачная, сколь и ограниченная, где нет ничего возможного, но всё дано. В конце его ждëт крушение и небытие. Он может решиться жить в такой вселенной. Из этой решимости 17 он черпает силы, отсюда его отказ от надежды и упорство в жизни без утешения” . Именно в „такой вселенной”, без всякой „надежды” и „утешения”, но – „совершенно свободным” и „решается жить” лирический герой Г. Иванова. Да, „мертвее быть не может”, да, „никто нам не поможет”, но выбор (назовëм это так, хотя альтернативыто здесь нет) был сделан, а потому: „И не надо помогать”. Над вопросом, какая она, не только свобода в свете вечности, но и жизнь, в еë самых разных проявлениях, в еë прошлом, настоящем и будущем, Г. Иванов задумывался постоянно, и особенно в таких своих книгах, как „Отплытие на остров Цитеру” (1937 г.), „Стихи. 1943–1958”, „Izbrannye stikhotvorenia” („Посмертный дневник”) (1975 г.). Известно, что к 1937 г. претерпела изменение не только графика написания названия книги „Отплытие на остров Цитеру”, но и в значительной степени символика названия и общий замысел книги. „Отплытье на о. Цитеру” (1912 г.), по признанию автора, было связано с названием картины Ф. Ватто и (критики прибавляли в этом случае) с культом Афродиты, который был распространëн на острове Цитера (Кифера). В новой книге, как и в других последующих, можно было уловить, пусть и весьма отдалëнную, перекличку с поэзией Ф. Сологуба. Весьма показателен в этом смысле его лирический цикл „Звезда Маир”, где речь идëт о Земле Ойле, озарëнной этой Звездой. На этой Земле Ойле „далëкой и прекрасной Вся любовь и вся душа моя… Там, в сияньи ясного Маира, Всё цветëт, всё 18 радостно поëт… В колыханьи светлого эфира, Мир иной таинственно живёт” . В этой сказочной Земле Ф. Сологуб находил „утешение” (по слову Блока), ибо жизнь на ней обретала вечность. Однажды в минуту откровенности, по словам Г. Иванова, Ф. Сологуб признался А. Блоку, что писать „о самом главном” он не может. Блок переспросил: „о самом главном”? „Да. О страхе перед жизнью”. С этим неожиданным признанием связана и другая его „обмолвка”: „Искусство – одна из форм лжи. Тем только оно и прекрасно. Правдивое искусство – либо пустая обывательщина, либо кошмар. Кошмаров же людям не надо. Кошмаров им и так довольно” [3, с. 139, 140]. Страх перед жизнью, по словам Сологуба, „бабищей дебелой и румяной, но безобразной”, и, конечно, перед смертью („я её не хочу и боюсь”) постоянно ощущается в его стихах на всех этапах творческого пути. Именно от этого „кошмара” и пытается он найти „меж звëзд” дорогу к своей Земле-Стране: Мой прах истлеет понемногу, Истлеет он в сырой земле, А я меж звëзд найду дорогу 316 К иной стране, к моей Ойле. Я всё земное позабуду, И там я буду не чужой, – Доверюсь я иному чуду, Как обычайности земной…19 Г. Иванов не соглашается с этой его „обмолвкой”: „В лучшем из созданного Сологубом, его стихах, никакой „лжи” нет. Напротив, стихи его – одни из самых „правдивых” в русской поэзии”. И вместе с тем, не может не признать, что „страх” этот перед жизнью – смертью, Сологубом никогда не был преодолëн. Это и даëт основание Г. Иванову поразмыслить над тем, что отличает „великого” поэта и высказать весьма принципиальное для себя отношение к бытийным проблемам. „Совсем недавно, – пишет Г. Иванов, – Сологуб был назван „великим поэтом”. Это преувеличение, разумеется. В искусстве „великое” начинается как раз с какой-то „победы” над тем „страхом перед жизнью”, которым заранее и навсегда был побеждëн Сологуб. Но, конечно, он был поэтом в истинном и высоком смысле этого слова…” [3, с. 144, 145]. Невольно возникает вопрос, а был ли этот страх перед жизнью – смертью у самого Г. Иванова? Да, несомненно был. Но следует добавить: в последних и лучших своих книгах (выше они были названы) ему удалось, если и не окончательно преодолеть этот страх, то в значительной степени потеснить его (но в большей степени, пожалуй, это коснулось страха перед смертью). Разумеется, не случайно был упомянут здесь цикл Сологуба „Звезда Маир” и его „Земля Ойле”. Как и лирический герой Сологуба, герой Г. Иванова в его книге „Отплытие на остров Цитеру” также устремляется – „отплывает” на свой „Остров”, и тоже в какие-то межзвëздные края. В качестве своеобразного эпиграфа можно рассматривать стихотворение, открывающее эту книгу, где несомненно центральными можно считать следующие строчки: „О, далëк твой путь за звëздами на север, Снежный ветер, белый веер твой” [1, с. 297]. В следующем стихотворении это движение от земной жизни к „звëздной вечности” продолжается: проносятся мимо и навсегда исчезают все самые значительные и сокровенные события и мгновения жизни. Создаëтся впечатление, что герой прощается, говорит последнее прости всему, что радовало и огорчало его в том навсегда ушедшем времени. От всего, что было, остаëтся только музыка, и она вызывает печаль, что и понятно: ведь музыка почти всегда пробуждает прежде всего воспоминания, напоминает о том, что всё самое дорогое, заветное и неповторимое навсегда исчезло: начало жизни, любовь, надежда на счастье… Это месяц плывёт по эфиру, Это лодка скользит по волнам, Это жизнь приближается к миру, Это смерть улыбается нам. Обрывается лодка с причала И уносит, уносит её… Да, – и то что зовëтся любовью, Да, – и то что надеждой звалось, Да, – и то что дымящейся кровью На сияющий снег пролилось… Приближается звёздная вечность, 317 Рассыпается пылью гранит, Бесконечность, одна бесконечность В леденеющем мире звенит. Это музыка миру прощает То, что жизнь никогда не простит. Это музыка путь освещает, Где погибшее счастье летит [1, с. 298]. Этот мотив „отплытия” в ту „Страну”, на тот „Остров”, с которого никто никогда не возвращается, постоянно возникает в его стихах, с годами всë отчëтливее звучит в них тема смерти, абсолютно всё и вся поглощающей и обесценивающей, лишающей всякого смысла все мысли и чувства, слова, дела и события. Потеряв даже в прошлое веру, Став ни это, мой друг, и не то, – Уплываем теперь на Цитеру В синеватом сияньи Ватто… Грусть любуется лунным пейзажем, Смерть, как парус, шумит за кормой… …Никому ни о чëм не расскажем, Никогда не вернëмся домой [1, 336]. Иными словами, жизнь не способна выдержать испытание смертью: ведь даже „гранит” „рассыпается пылью” в приближении „звëздной вечности”. Понимая неотразимость подобных доводов, Г. Иванов, тем не менее, стремится порой оспорить их, утверждает, что всевластное и неумолимое Ничто если и бывает бессильно, так разве только перед любовью настоящей, которая, как и талант, большая редкость на земле. Только так любившие при жизни, никогда не расстаются и после смерти: “С верным другом, с неразлучным другом, С мëртвым другом – мëртвый друг”. Им спокойно вместе, им блаженно рядом… Тише, тише. Не дыши. Это только звëзды над пустынным садом, Только синий свет твоей души [1, с. 305]. Принято считать, что умерший человек как бы продолжает оставаться среди живых, пока жив хоть один человек, продолжающий любить его. Г. Иванову близка эта мысль, но разделяет он и другую, а именно, что истинная любовь, душевная и духовная связь, никогда не прерывавшаяся при жизни, не обрывается и после смерти. Распылëнный мильоном мельчайших частиц В ледяном, безвоздушном, бездушном эфире, Где ни солнца, ни звëзд, ни деревьев, ни птиц, Я вернусь – отраженьем – в потерянном мире. И опять, в романтическом Летнем Саду, В голубой белизне петербургского мая, По пустынным аллеям неслышно пройду, 318 Драгоценные плечи твои обнимая [1, с. 439]. Разумеется, не только любовь подаëтся и рассматривается Г. Ивановым в контексте вечности. С течением времени, проходившем в эмиграции, в условиях, как отмечалось выше, во многих отношениях экстремальных, буквально всё, или почти всё, начинает изображаться под этим знаком. Но если любовь, условно говоря, эту проверку выдержала, то про многое другое сказать этого нельзя. Итак, неприкаянность и безысходное одиночество русских изгнанников как нельзя лучше способствовали более чем обострëнному восприятию вечности. И это весьма ощутимо сказывалось на содержании и направленности их мыслей и чувств. К примеру сказать, лирический герой Г. Иванова нередко производит впечатление человека, вся жизнь которого сводится к ожиданию своего смертного часа: „Всё неизменно, и всё изменилось… Точно меня отпустили на волю И отказали в последней надежде” [1, 320]. А иногда это самочувствие человека, подводящего итоги своего земного пути. „Я верю… Не в музыку, что жизнь мою сожгла, А в пепел, что остался от сожжения” [1, с. 321]. Известно ему и, пожалуй, самое горькое, что жизнь обошлась с ним более чем жестоко: не только никогда и ничего не простила, но и, как понимает он теперь, и не могла простить. Многое даëт для понимания состояния его души „морозное окно”, с „колыханьем чëрных веток” вокруг него. Именно в это окно он смотрит на мир, отсюда и неизбывная печаль, не оставляющая его ни на минуту. Но тому, кто тихо плачет, Молча стоя у окна, Ничего уже не значит, Что задача решена [1, с. 309]. В поле зрения поэта попадает и самый процесс умирания человека: и то, как его душа, покидает бренное тело, и то, как она приобщается к вечности. „Над бурями тëмного века В беззвëздное небо летит” [1, с. 315]. „Капля за каплей – кровь и вода – В синюю вечность твою навсегда” [1, с. 301]. Но даже и в этом случае мелькает иногда „Тень надежды безнадëжной” – „А могло бы быть иначе” – „Мог поймать. Не повезло”. Но и эта надежда, как и все другие, живëт лишь мгновение, неумолимое Ничто продолжает своë шествие: на смену радостям приходят страдания, а затем и неминуемая смерть. И ещë: приходит понимание, граничащее с полной безнадëжностью, – что даже и воскресение из мëртвых ничего не могло бы изменить, – возвратиться-то было бы некуда, ведь родной дом оказался теперь в совсем чужой России, где его могли ждать только тюрьма и смерть. Наверное поэтому в одной из российских избëнок „Жалобно плачет ребëнок, Тот, что сегодня воскрес”. Мëртвый проснëтся в могиле, Чëрная давит доска. Что это? Что это? – Или И воскресенье тоска? И воскресенье унынье? Скучное дело – домой. …Тянет Волынью, полынью, Тянет сумой и тюрьмой [1, с. 325]. 319 Нетрудно заметить здесь творческую перекличку с А. Блоком, и в частности, с его стихотворением „Девушка пела в церковном хоре”. В нëм многое близко мыслям и настроениям наших изгнанников, хотя бы эти строчки: „О всех усталых в чужом краю, О всех кораблях ушедших в море, О всех забывших радость свою”, и „тень надежды безнадëжной”: „Что на чужбине усталые люди Светлую жизнь” обретут, а также и – „ребëнок”, плач которого ставит под сомнение все и всякие упования на лучшее: 20 „Причастный тайнам, – плакал ребëнок О том, что никто не придëт назад” . Понятно, что человеку почти все на свете, и прежде всего – небо и звëзды, напоминают о бесконечности, в которую никак не вписывается его конечная жизнь. Отсюда, никогда не оставляющая, горькая и мучительная печаль, ад в душе, за который, не без сарказма, благодарит Г. Иванов: „Лояльно благодарен Аду За звëздный кров над головой” [1, с. 390]. Этот „Ад”, как представляется, возникает потому, что звëздный свет и свет человеческой жизни существуют обыкновенно каждый по себе, в полной обособленности и одиночестве, – ведь лишь на мгновение приходит человек в этот мир, а звëзды как светили во тьме ночной задолго до его появления , так и будут продолжать мерцать и после него. Но чудо иногда происходит, хотя и, как можно догадаться, в тех, каких-то особых и редчайших случаях, когда звëздные лучи и свет человеческих глаз, почему-то вдруг пересекаются, и тогда, образно говоря, происходит приобщение конечного к бесконечному, капля дождя сливается с океаном и обретает вечность. От синих звëзд, которым дела нет До глаз, на них глядящих с упованием, От вечных звëзд – ложится синий свет Над сумрачным земным существованием. И сердце беспокоится. И в нëм – О, никому на свете незаметный – Вдруг чудным загорается огнëм Навстречу звëздному лучу – ответный. И надо всем мне в мире дорогим Он холодно скользит к границе мира, Чтобы скреститься там с лучом другим, Как золотая тонкая рапира [1, с. 292]. Примечания * Впервые опубл. в журнале: Вестник Санкт-Петербургского государственного университета культуры и искусств, 2004, N 1(2), декабрь, с. 108-118. 1. Одоевцева И. На берегах Сены. – М., 1989, с. 188. 2. Там же, с. 187-188. 3. Гуль, Р. Одвуконь. Советская и эмигрантская литература. – Нью-Йорк, 1973, с. 66. 4. Герцен, А. Былое и думы. – М., 1969, с. 583. 5. Померанцев, К. Оправдание поражения. // Лит. обозрение, 1990, N 7, с. 15, 16. 6. Адамович, Г. Одиночество и свобода. – М., 1996, с. 229-230. 7. Франк, С. Л. Сочинения. – М., 1990, с. 163, 164. 8. Набоков, В. Стихотворения. – М., 1991, с. 63. 9. Богомолов, Н. Талант двойного зренья. // Вопр. литературы, 1989, N 2, с. 130. 10. Бердяев, Н. Философия свободного духа. – М., 1994, с. 285. 11. Леонтьев, К. Н. PRO ET CONTRA : Антология : Кн. 2. – СПб., 1995, с. 194. 12. Бунин, И. Окаянные дни. Воспоминания. Статьи. – М., 1990, с. 129. 13. Там же, с. 118. 320 14. Там же, с. 194-195. 15. Семëнова, С. Два полюса русского экзистенциального сознания. // Новый мир, 1999, N 9, с. 183. 16. Камю, А. Миф о Сизифе : Эссе об абсурде. // Сумерки богов. – М., 1989, с. 261. 17. Там же, с. 262, 263, 264. 18. Сологуб, Ф. Стихотворения. – Л. : Сов. писатель, 1975, с. 217. 19. Там же, с. 218. 20. Блок, А. Собр. сочинения : В 8 т. : Т. 2. – М.; Л., 1960, с. 79. ІІІ 23 321 РАЗВИТИЕ НА ИДЕИТЕ ЗА ПРЕДМЕТНОТО ИНДЕКСИРАНЕ И УНИВЕРСАЛНИЯТ БИБЛИОГРАФСКИ КОНТРОЛ (UBC) Елена Грошева Днес предметизацията от традиционен тип се издигна на нов етап в своята история. До преди няколко десетилетия тя е разбирана като съществено различаващ се от систематизацията процес на семантична обработка. Няколко поколения предметизатори утвърждават тази своя специфика и поставят крепостни стени около нея. Какво е тяхното учудване, когато разбират, че след дългогодишните проучвания на специалистите от областта на научно-информационните центрове за разработване на програми за достигане на адекватност и релевантност при търсене на информация с използване на информационни технологии, двувековното съществуване на тази крепостна стена е разрушена. През 60-те години се възприема идеята за неразкритите възможности на предметното индексиране, изследователите от цял свят се впускат в разкриване на тези възможности и последователно се стига до създаване на други информационно-търсещи системи, една от които беше внедрената в английската национална библиография в края на 70-те години програма за предаване съдържанието на докментите във вид на последователност от апекти на рзглеждания предмет, наречена PRECIS (Preserved Context Index System). Този метод на структуриране бе възприет от индийската – Колон класификация, чиято същност е създаване на гъвкавост в използването на различни аспекти при индексирането на документите, независимо от процесите на класиране или предметизиране, чрез обединяването на средствата за класиране и предметизиране – традиционните класификационни схеми и съществуващите предметни рубрикатори. В основата й се използва класификационната схема на Десетичната класификация (DK) на Мелвил Дюи, заедно с нейния предметен показалец за тезаурус на програмираната система. Пътят на английската национална библиография се свързва с днешните успехи на предметното индексиране, които се дължат отчасти и на методиката на системата PRECIS. Съвременните системи са усъвършенстван вариант на предметно търсене чрез тезаурус, заложен в програмата речник, който се базира на познаване на механизма на отделяне на думите от текста автоматично чрез извеждане на основните понятия, включени в компютърната памет предварително. Кодирането на индексите и предметните рубрики по основните класификационни схеми ги направи удобни за използване в по-голямата част от от европейските страни през 80-те години. Програмата MARC (Mаchine-Readable Cataloging), разчитаща информацията, се осъвремени неимоверно, благодарение на 322 допълненията на американската Конгресна библиотека, Канадската национална библиотека, скандинавските разработки и се прие универсален програмен модел UNIMARC. Но поради липсата на единна класификационна схема, т.е. единно стандартно издание, а така също – различие на нива и връзка, се подготви проект за създаване на правила за търсене на информация чрез предметен достъп в рамките на програмата за универсален библиографски контрол – UBC, можем да проследим националните особеностите до този момент в прегледа на ИФЛА. Тези правила са първата стъпка в стандартизиране на процеса на семантичната обработка на информацията, закрепена в стандарта от 1985 г. и преведен на български език през 2002 г.1 Международното ръководство на ИФЛА от 2011 г. по предметни и справочни записи – GSARE (Guidelines for subject authority and reference entries), поставено в услуга на идентификацията на документите на международно ниво, изисква активна стандартизация на национално и международно ниво, така че преодоляването на националните особености е възможно чрез съчетаване на едновременно използване на национален списък с рубрики и на международно приет информационно-търсещ език (ИТЕ). Както и последните колективни правила на секциите на ИФЛА [6]. Как се стигна до тези успехи на програмното осигурявяне на MARC? Трябва да се върнем в ерата на традиционното търсене и предметизиране за каталози и универсални указатели. Познаваме два етапа на развитие на предметизацията като теория и практика на отразяване на съдържанието на документите. Първият етап, когато се разработват правила за поддържане на читателски каталози и се създават основите на метода, за чийто баща в историята на методиката на предметизацията (не само в Америка, но и в Европа) е признат американският библиотековед Charles Ammi Cutter (1879) [1]. Той съумява да предвиди значението на адекватното терминообразуване на предметната рубрика като израз на читателския интерес. Правилата, които той създава (Cutter, C. A. Rules for dictionary catalog. – Washington, 1876. – 170 p.) стават основа за изграждане на стандартни списъци и ръководства в продължание на едно столетие [2]. От друга страна, всички съвременни библиотековеди, дори и американските, убедително твърдят, че те са остарели, но не се предлагат нови идеи [3]. Действително, когато Чарлс Кетер (приета у нас форма на името му – Бел. авт.) създава своята система за предметизиране, науката има що-годе ясно очертани граници и не се забелязва взаимопроникване на едни предмети в други. Научната проблематика се е представяла достатъчно задълбочено и точно една две думи от заглавието и то на книгата, а днес – от статиите и специалните видове издания, имат най-важно значение. С други думи, в предметиня анализ не попадат многоаспектни и тясноспециални въпроси. Това, разбира се, не може да бъде обвинение среку правилата, не може да бъде обвиняван и Кетер, който не е предвидил, че теорията на предметизацията днес ще бъде изучавана в три области – каталогизация, класификация, машинен език, също предметен, които образуват теорията на ИТС от предметен вид.. В сравнение с Ч. Кетер, Ш. Р. Ранганатан има възможност да работи с много по-гъвкава класификация, която сам създава, а оттук пренася модела й върху предметизирането, така че съчетаването на два подхода към един документ, каталог, указател или електронен вариант на търсене на библиографска информация се постига когато, какъвто и да е проблем се разглежда като част от цяло, в което той се включва. Единственото правило, което трябва да води предметизатора в анализа на проблематиката, е предметът да се отрази точно с този термин, който най-пълно съответства на неговата пълнота. С други думи, методът на Ранганатан съчетава изискванията на предметната 323 характеристика като позволява на едната система – да допълва органично другата и така взаимно да се обогатяват и усъвършенстват, докато се стигне един ден до относително широко покриване на предметното поле на човешкото знание в структурата от гнездафасети, които да отразяват цялото многообразие на заобикалящия ни свят, отразен в документални източници – независимо от тяхната форма и предназначение. Докато е възможно да се структурира и разделя човешкото знание, може да се говори за приложение на универсалните категории за пространство, време, енергия, материя, индивидуалност, а оттам и непрекъснатото действие на универсалната формула на тяхното проявление във видимия или невидим свят на идеите и продуктите, създадени от творческата мисъл на хората. Ако днес се анализира състоянието на движението към универсалното знание, ще се констатира, че всяка частица, която е обективизирана в документ е троха в общата мелница на предметното индексиране, независимо от вида мелница – допотопна каменна или супермодерна оптическо-дискова. Връзката между всички форми на съхраняване на информацията и необходимостта тя да служи на хората е еволюционен закон на прерастване на формата в съдържание на изследване на следващото поколение изследователи. И ако този закон се приложи в сферата на предметизирането – представено от предметния анализ и построявяването на предметен вход в електронните комуникации на документална информация, то ще се забележи влиянието на средставата за индексиране върху цялостния процес на анализ от вземане на предметизационно решение, формулиране на това решение в подходящи термини от готов рубрикатор, до включването на нови и нови термини в тези средства. С други думи, процесът на извличане на информация от документите изисква съвършен терминологичен инструментариум, който да съответства на нивото на научните познания, както при тяхното представяне, така и за текущото им осъвременяване. А това е изключително професионална задача, която може да осъществи единствено добре подготвен специалист в дадена област. На тези и други не по-маловажни изисквания непрекъснато обръщат внимание основателите на предметния анализ, които са в съзвучие със съвременния необозримо сложен, преплитащ се и влияещ си научен свят, в който единствено добрата специализация може да доведе до точната характеристика на проблематиката. Специалистите предметизатори трябва да се обучават в широтата на приложение на метода, в неговата гъвкавост, но той сам по себе си не може да въздейства на предметизационното решение. Това единствено е тяхното умение. И когато казваме, че единството на форма и съдържание се проявяват от поколение в поколение, трябва да уточним, че в предметизирането това е за сметка на формата. А именно – започвайки като съдържателна характеристика за включване в система за търсене на информация, т.е. електронния каталог – предметизирането измества главните въпроси в теорията си по посока не на формата, която еволюира (шкаф, книга, текст от монография, статия, или файлов запис) към съдържанието на процеса по посока на средствата. Произлизайки от празно поле и създаден от интелектуалните завоевания на учените, предметният каталог се формира като отражения на тези завоевания. Днес каталожната система рухна под неизброимите възможности на програмното моделиране и компютърни мощности. Техниката трябва да се догонва, а теорията не е подготвила това догонване. Ето защо методът на Ранганатан е онова спасение, което ни се предлага, за да обединим всички онези извоювали популярност средства за индексиране с по-малко известните, но също така значими за международното знание, които да използваме по една универсална формула. Останалите различия с времето и с компютърните улеснения, ще се преодолеят значително по-лесно. Прилагайки този метод в индексирането, ще се установи и ред в структурата на търсещия образ на документа (ТОД). А стандартизирането на програмите ще улесни комуникациите. 324 В теорията на предметизацията теоретик и практик с огромен принос от страните в Източна Европа е Вера П. Кругликова. Личност с голяма ерудиция и гъвкаво виждане, принудена от политически съображения да създаде правила за съвършено различен от нейните представи каталог, тя успява да вплете основите на предметния анализ в своя труд за предметизиране на литературата [5] по наложени от политиката на тоталитаризма принципи на „научност”, „партийност”, „идейност”. Въпреки това, който и теоретик да се залови да изследва нейните трудове, ще открие онова революционно за времето си виждане на същността на предметния анализ и за приложението му във всяка една, свързана с кодиране на знанието, дейност. В. П. Кругликова успява да даде на своите ученици метода на изследване на проблемното поле – задълбочени познания в тясна професионална област и категориен подход в неговото структуриране [5]. Когато се обсъжда нейната методика на предметизиране, се атакува системообразуващия принцип на групиране на литературата в комплекси, който е нов вариант на проникване на двата подхода в документалния анализ. Именно, заради въвеждането на системообразуване в лексиката на предметното поле, тя се счита за третия класик в предметното индексиране. Това се потвърди, когато средствата за индексиране започнаха да се обединяват на входа на ЕИМ. Този подход постави пред изседователите на машинното търсене задачата да създадат тезауруси на базата на предметните комплекси, чието разработване е идея на В. П. Кругликова. И автоматичното създаване на предметни рубрикатори потвърди правилността на типологията на видовете дейности във всеки отрасъл, която тя защитава при създаването на ръчния предметен каталог. По- късно този подход е усвоен от създателите на методиката на типовото деление в „Библиотечно-библиографическая классификация” (ББК). В. П. Кругликова се ражда твърде рано, за да може да въздейства на предметното индексиране с онази сила, с която талантливият творец може да създава мостове към нови подстъпи, но в същото време доказва, че независимо от стагнацията или политическа нетърпимост, може под формата на смирение да се предаде смисъла на правилна идея. В сферата на идеите най-ценен е методът, с който се анализира проблемното поле, а средствата се адаптират, съобразно физическия носител или времето, за което са сътворени. Може да се каже, че двадесети век пренесе на плещите си класификационните системи и създаде множество образци на класификация на науките, чиято цел бе да обслужват библиотеки и документационни центрове. Благодарение на тях по-късно предметизаторите си изработиха методика на търсене по предмет от частно към общо, ориентирайки се към системата на отраслите. На предметизацията се гледаше като на предметообогатяваща система към систематичните каталози и това взаимопроникване раздвижи твърдите и бързоосторяващи класификационни схеми. Това постижение на методиката на отразяване на съдържанието, наречено от нас – направление на допълващите системи за търсене на информация, намери място в глобални системи от рода на каталожната, защото се изисква добро познаване на методиката на предметизиране. Дългогодишните опити да се създаде друга методика на търсене на информация – ключови думи от текста, предметни рубрики от готови предметни рубрикатори или свободна лексика от заглавието на публикациите струваше усилията на стотици специалисти да проникнат в информационните системи без някакъв ред на систематизиране на информацията. Но измамната леснота на предметизиране, т.е на свободата да се избира най-адекватен термин от самия документ доведе до непознаване съдържанието на базите данни. Водещият класификационен индекс от схемата на Дюи не е достатъчен за детайлизирано търсене. Естествено, че първите проучвания се свързват с класификационните схеми. Какво поголямо преимущество от това да се използва систематизирано човешкото богатство. Но всяко проучване – читателски интерес – не е константа във времето и сам по себе си влияе 325 на моделиране на знанието, ето защо допълнителните схеми – рубрикатори изпъкват като детайлизиращи систематиката на Класификацията на Дюи. Какво е революционното на английската национална библиография? Защо получи признание този метод на структуриране на предметния показалец? Специалистите твърдят, че вместо да се използва класификационната схема за търсене на информация, много по-лесно е да се използва нейния предметен показалец за влизане в базата данни, като при търсенето се осъществява обратното степенуване от общо – частно, което е характерно за йерархичните системи. По подобие на класификацията на двоеточието – Колон класификацията, се търси предмета, отразяващ най-точно спецификата на изследване, а това в схемата на Дюи не се получава по друг начин, ако не се съчетае предмет – аспект, а не отрасъл – предмет. Разликата е в обратно на систематичния ред – аспект, време, място и конкретен предмет. Вече може да се каже, че този начин не е нов, защото се потвърждава от повечето класификации след Втората световна война, но в началото на века структурирането на рубриките в определена последователност като установена формула е било новаторство за предметизацията. Теоретик на предметния анализ е Ш. Р. Ранганатан. На неговите идеи теорията на ИТС дължи своите успехи. Да се оцени приноса на Ранганатан в теорията на документалния анализ е все още рано, но когато се цитират неговите заслуги в тази област, изследователите са на мнение, че два от неговите закона се използват най-активно в предметното индексиране. Законът за многоаспектното отразяване съдържанието на документите придобива вид на принцип при структурирането на предметните рубрики и вторият закон за еднократната обработка и многократното използване на информацията става водещ принцип за машинната обработка. Няма да е преувеличено да кажем, че Ранганатан е създателят на теорията на ИТС, базирайки се на разработения от него алгоритъм за документален анализ и синтетичен метод на индексиране, съчетавайки средствата на предметизиране и систематизиране [4]. Отделно може да се твърди, че изискванията на предмашинната подготовка са революционни, тъй като се изисква познаване на алгоритъма на търсене на информация от частното към общото, защото в моделирането на пътя на търсенето се изисква залагане на асоциативните или родово-видовите връзки. Това за съвременните теории на информационно търсене отново е всепризнат факт, но в зората на системите и тяхното програмиране за търсене, е постижение на методиката на предметизиране. В науката пробивът на водещи методи се нарича методология и следователно нейните първооснователи са революционери и дават тласък в развитието на информационните системи. Това, че не е ръководно правило за традиционните системи на предметизация, не означава че те дълго ще съхранят ръчния труд на предметизиране, на използване на техниката само като механично сортиране на информация по заложена система за групиране, без да се използва предметния достъп до информацията. Докато първият повратен момент в предметизацията е не машината да води човека, а той да я подчини на своите потребности, като проучи и заложи в програмата й алгоритъма на вземане на предметизационно решение. То, вторият повратен момент в предметното индексиране е идеята да се стандартизира процеса на семантичен анализ, като се постигне единство с другия метод за семантичен анализ – систематизирането на документите. Връзката между двата метода става изследователска тематика за практиците в страните с широко разпространена класификационна система – Русия, Франция, Германия, Скандинавските страни. Този опит, събран от прилагането на синтетични връзки в малки и големи отраслови масиви, дава окуражаващи резултати и поощрява създаването на международни изследователски програми. Такава програма е „Ранганатан”, тъй като идеята за синтетични таблици на знанието е негова заслуга. 326 Проблемите придобиват практически характер. Появява се необходимост от подробно проучване и описание на системите в отделните страни и техните преимущества. Това откроява принципите на предметизиране в малки отраслови системи и навежда на мисълта те да се пренесат и в универсални бази данни и да се помисли за изграждане на система от нов тип, която да бъде подчинена на принципа на липсващите термини от заглавието на документите, като същевевременно се обогатява и предметния рубрикатор. Най-старият метод в предметизацията се подчинява на създаването на синтетичен ИТЕ, но синонимията създава информационен шум. Преодоляването на синонимията се постига с възприемането на идеята на Ранганатан за стандартизиране на средствата за индексиране, включително и на алгоритъма за семантичен анализ. След като са изчерпани възможните методи за съчетано индексиране – класификационни индекси и предметни рубрики, заедно с ключови думи или думи от заглавието и неконтролирани средства за отраслови бази данни – и не се създава идеален ИТЕ за голям масив от данни, се приема проблемът да се разреши със съчетаване на стандартизирани средства за индексиране като единен ИТЕ. Прави впечатление, че дълго съвременните национални библиографии залитат в търсене на свои пътища за издаване на кумулативните си указатели, вместо да се поучат и да използват вече доказани достижения за практическо реализиране на предметен показалец от класификационна схема. Обясненията, че тези предметни показалци са за кратък период от време и малък масив документи, не ги извинява да използват сортиращи програми, вместо да се внедри алгоритъм за извеждане на рубрики от готови рубрикатори, т.е. рубрикатори, разработени като тезауруси. Очакванията, че подобни рубрикатори трябва да дойдат наготово от съвременните издания на класификационните схеми е илюзия, която няма да се реши скоро. Затова предполагам, че ще се създадат малки базови програми за достъп до национални бази данни, които са подготвени от националните библиографски центрове като система от връзки между показалци от избраната класификационна схема и техните изработени в практиката на предметизиране списъци с предметни рубрики. Как виждаме на практика това реализиране? 1. Необходимо е тези Азбучно-предметни показалци (АПП) да бъдат сравнени с предметните списъци до степен на конкретни рубрики. 2. Да се създадат връзки между синонимите, които са отчетени статистически. 3. Да се индексират тези рубрики с индексите от избраното издание на национален класификационен ИТЕ и да се създаде свободен списък като се отчита нивото на използване в рамките на общодостъпните средноголеми библиотеки. 4. Да се подготви ръководство за избор на подходящи рубрики за всеки вид документ – книга, дисертация, статия, което най-общо да се стандартизира под формата на общи положения, които ще станат методика за предметизиране. Тук трябва да отбележим организиращото значение на тези правила за търсене на съвместимост и за нуждите на действаща библиотечно-информационна мрежа 5. От използване на единен ИТЕ зависи създаването на програмен продукт с вграден тезаурус за търсене на информация. Затова предлагаме да се използва като ключ към схемата по-дробен показалец на средното издание на УДК, което, ако се преведе, ще подготви базата за терминологичен вход в класификацията и ще обедини термини от различни отрасли в гнезда. За разлика от системата на английската национална библиография, няма да има съпоставимост между търсене и релевантна информация, защото ще се обединяват няколко проблема по една рубрика, например, ако ни е необходима конкретна литература, а в рубрикатора липсва детайлизация, ще се появи литература от различни отрасли на знанието и практическото 327 приложение. В такъв случай би могло да се наруши правилото за адекватно търсене. Но ако се използва по-широко и по-дробно детайлизиран предметен показалец от дробна класификационна схема, какъвто е рубрикаторът на пълното издание на УДК, ще се насочи търсенето към съответния отрасъл. Ще илюстрираме казаното с пример от съществуващия български предметен показалец към УДК (1991). Ако е необходима литература за ядрени ресурси, но вградения в компютърната база речник позволява изход само от една дума, ще се формулира запитване „ядрен, -а,-и”, а съществителното „ресурси, енергия, производство техника”, няма да се покажат, рубрикаторът ще е разработен като тезаурус с няколко – три до пет термина за едно понятие. Възможно е да има и детайлизирани понятия , например в случая до степен на приложение – „ядреното оръжие”: – борба за забрана 327.37 – военна техника 623.454.8 – защита от ядреното оръжие 6223.454.86 Но подобни рубрики са едва 25% от целия списък – (вж: Показалеца на УДК, 1992), а останалите понятия ще бъдат скрити в паметта на компютъра. Именно това има за цел богатият предметен показалец на дробната класификационна схема – да създаде гнезда от термини, нищо че те препращат към отделни отрасли, все пак ще има възможност за ориентиране на ползвателя, респективно и на предметизатора. Това само ще доведе до детайлизиране на информационното търсене. Изследователите на комуникативността на предметните езици защитават тезата, че се постига релевантност на търсенето, благодарение на използването на схемата. В какво именно се изразява това? В обогатяването на предметния показалец от схемата с нови понятия, извън рубриките й. Например за нашата практика това е възможността да се използва Списъка с предметни рубрики на Народната библиотека. Как би се отразило това на търсенето? В работата по текущата предметизация на книгите за кумулативния показалец на националната библиография, е възможно текущо да се индексира „Списъка” (Предметен рубрикатор) с цифровите индекси на УДК – средно издание и да се изгради единна база. По този начин двете системи непрекъснато ще се обединяват, а включените рубрики ще попълват липсващи нива на схемата и ще детайлизират търсенето. Много преди появата на този метод за допълване на слабите места на схемите, за адекватност на информационното търсене, се прилага идеята за отразяване на съдържанието на базата на думи от заглавието и на подчертани смислови единици от текста, които са смислово натоварени – ключови думи, тогава използваните за тази цел перфокарти доказаха преимуществата и недостатъците на механизма на структуриране на термините на принципа на пермутацията. За библиографските бази данни с малък обем този метод беше признат за удачно решение на релевантността на информацията. Изнасяха се термин, аспект, приложение и възможността да се открие подходяща литература по водеща рубрика. Този принцип и досега се използва от предметните показалци на реферативните журнали. Ако отрасловото търсене е облекчено в рамките на рубрикаторите, то универсалните бази се сблъскват с обема и многоаспектността на информацията. Наложи се преразглеждане на старата методика на структуриране на термините в определена последователност на аспектите и нейното формализиране във вид на верига от следващи се един от друг аспекти, т.е. т.нар. формула на предметизиране, позната ни от методиката на систематизиране. Тези и други, свързани главно с програмиране на информационното търсене съображения, доведоха до решение да се използват системите за предметно търсене в развитите страни. А е известно, че тези системи се базират на Класификацията на Дюи (Конгресната библиотека, Британската библиотека и в англоезичните страни). Много 328 от европейските страни имат традиции за работа в автоматизиран режим с изданията на УДК, други – с новата схема на Русия: „Библиотечно-библиографическая классификация” (ББК). Затова на международно ниво се предложи да се проучат възможностите за избор на една от тези схеми като организиращ търсенето език. Трудностите по избора са свързани с политически и културни съображения, които се отразяват на обективната оценка, както и на желанието за доминиране на пазара с програмни продукти. Въпреки това се стига до решение да се използва регионално в рамките на формата UNIMARC и недостатъчно разпространената за универсалните библиотеки на западните страни УДК, като се разработи нейния 4-ти отдел за комуникативните науки. Създаден е специален Консорциум с издателски права. Консорциумът предлага автоматизирани програмни продукти за съставяне на азбучно-предметни показалци към изданията. Другата възможност за автоматизиране е тезаурус на базата на УДК, какъвто, например, се използва в Румъния. Преводът на румънския тезаурус е направен от издателството на УДК. Тези възможности за разпространение на схемата се съпровожда с безплатни консултации от представители на издателството. Освен това, програмният продукт UNIMARC е уникален с това, че позволява вграждане на тезаурус от няколко информационно-търсещи езици. Точно това преимущество привлече националните библиографски центрове от редица източно-европейски страни, с известна практика на използване на УДК, да се ориентират към системен информационно-търсещ език на базата на тази схема. Особено заради богатият азбучно-предметен показалец към пълното издание на схемата, което не е за подминаване от страни с неразработени свои предметни тезауруси. Независимо от всички опити да бъде дескридитирана тази схема в полза на класификацията на Конгресната библиотека, нейната простота на деление и възможностите от прилагане на принципите на допълващите характеристики и адаптиране към местни условия, извоюваха международен авторитет на гъвкавата УДК. Днешното издание на УДК си съперничи по степен на дробност и детайлност с редица отраслови рубрикатори. Тази тенденция се запазва, защото систематизацията на научното знание е непрекъснато отразяващ се от Консорциума процес. Изследванията показват степен на релевантност и в останалите – хуманитарни науки, дробни деления, което се дължи на широкото работно участие на специалисти от Европа и Скандинавските страни. С това искаме да подчертаем изключителните възможности, които предоставя УДК за всяка малка страна. От друга страна, не е маловажен фактът, че има възможност за средно големи библиотеки и национални библиографии, които работят преимуществено със съкратени издания. Точно тази възможност е визирана в изискването за стандартизиране на средствата за индексиране в рамките на националните библиографски служби, които са предмет на разискване от редовните срещи на IFLA в комисиите по класификация и индексиране. Естеството на проблематиката ни заставя да се спрем на проведените заседания и тематиката на обсъжданите доклади . Първият тласък на развитието на изследваията на предметното индексиране трябва да се приеме финансирането в рамките на IFLA на темата „Използване на класификции в автоматизирани системи”. Изследванията са провокирани от прочетените доклади за автоматизираните системи в Англия за системата PRECIS, за проекта на тази система в Германия 1984 г., за класификационните практики в третия свят, за класификационната система в САЩ, за бъдещето на интерактивния каталог свързано с използването на класификация в системата OCLC (Online Computer Library Center). Най-значително събитие в този план е приемането на задължението тази Комисия дя подготви възможността за предметен достъп до информацията от националните 329 библиографски бази данни, което се фиксира в петгодишен план 1986-1991, т.е. след приключване на задачата със стандартизиране на библиографските описания ISBD. Започна се със стандартизация на понятията в областта на документите. Първи прояви в тази посока станаха двата национални стандарта – английският, станал праобраз на ISO 5963-1985, а именно BS 6529-1984. Recommendаtion for examining documents, determining their subjects and selecting indexing terms и руски – ГОСТ-7.59-90.СИБИД. Индексирование документов. Общие требования к систематизации и предметизации. (На български стандартът излиза като превод на ISO – БДС ISO 5963-002. Документация. Индексиране на документите. Общи изисквания за систематизация и предметизация). Така именно е включена за възприемане идеята за близостта на анализа до използване в правилата на индексиране, която се оказа неимоверно труднопреодолима психологическа бариера. Разчиташе се на навика да се предметизира по ключова дума или по заглавие, без да се стига до цялостен структурен анализ на системните връзки на понятието в конкретното изследване. Предпочитаха се готовите образци от практиката. А това доведе до обобщаване на информацията в големи групи, които приличаха на систематизация, само че в словесен израз и акцентирайки на готовия термин. Проучването на тематиката се сведе до определяне на словесното съдържание, без ангажиращо изискване за конкретен израз на връзките, които изискват професионално познаване на проблематиката. Този проблем в универсалните библиотеки съществува почти навсякъде. Няма покритие между професионални знания и спектъра на проблематиката в документите, разчита се предварителната подготовка на текста за отпечатване – резюмета, анотации, подчертани думи. Точно това съществуващо текстово обобщение се предлага да бъде използвано в анализа на проблематиката, като се акцентира на структурирането на изведените понятия в систематичен цифров или словесен израз (рубрика), но в по-строга последователност на предмет – проблем (аспект) и останалите характеристики като приложение, използване, резултати, предназначение и т.н., които са пропускат масово от повечето универсални бази данни. С други думи, налага се практиката на документационните центрове за информационен анализ по отношение на структурата на анализа и в методиката на универсалните библиотеки и бази данни. Какво дава това на предметните системи за търсене на информация? 1. Засичат се връзките между понятията още на ниво анализ. 2. Отразяват се със сходни термини от двете средства за индексиране – схема и рубрикатор. 3. Съставя се формално-логична еднотипна структура и се подрежда рубрика на предметния информационно-търсещ език на нивото на търсещия образ на документа (ТОД), съобразно схемата, която се използва, а това вече означава и единен предметен вход към информацията. Нашата страна е в напълно изгодно положение, защото има традиции в използването на УДК в малките и средни библиотеки, както и всяка мрежа, реализираща програмния продукт UBCIM (Universal Bibliographic Control and International MARC) за достъп до националните бази данни, ако се познава алгоритъма на търсене и индексиране, в чиято основа е заложен гъвкавия механизъм на връзки, отразяващи конкретния предмет, систематичен индекс и допълнителни свободни (ключови) думи от текста на документа може да осъществи международните изисквания. Но, за да стане това, на първо време е необходима национална методика за информационен анализ, която относително да унифицира процеса на отразяване на съдържанието на документите в процеса на систематизиране и предметизиране. Целият програмен продукт на UNESCO изисква доработване на тази част, която свързва режима на търсене с изградения речник по предмет 330 и индекс. Можем да обобщим идеите, довели до днешната ситуация на разработване на национални авторитетни файлове с предметен достъп: Невъзможността да се избира международно единна класификационна схема за целите на програмата на UBC на IFLA, обърна поглед към същността на дълбочинното предметно индексиране за електронните бази данни в текущата национална библиография като водещ принцип на търсене; • революционното възприемане на предметни рубрики като информационнотърсещ език от нов порядък, наравно с класификационните схеми – програмните технологии използваха натрупания опит от допълващите класификационните схеми АПП към тях, залагайки ги като ИТЕ, но съобразно философията за категориите по подобие на английската система PRECIS; • официалният национален авторитетен файл на международната програма на ИФЛА за универсален библиорафски контрол изисква предметен достъп до автоматизираните бази данни; • възможността да се предостави на отделни страни превод на УДК с АПП на техен език от Консорциума на издателите, ако изберат за национален предметен рубрикатор тяхно издание; • нашата национална библиография се намира в началния етап на уреждане на адакватен предметен информационно-търсещ език за вход в автоматизираната база с данни, т.нар. авторитетен файл. След превод и усвояване на правилата за индексиране, подборът на предметен индекс може да се осъществява за нуждите на централната предметизация от определен брой методически добре обучени специалисти предметизатори, чиято задача ще е високите стандарти за индексиране да се развият в методически правила за създаване на предметни образи на документите. Независимостта на избора на термини от средното издание на УДК за постигане на по-голяма детайлност е възможно, ако се преведе за допълване на тезауруса АПП на пълното издание на УДК. Това ще осигури обмен на файлове и с научни библиотеки в страната. Пътищата са ясни, само доброто желание и разбиране могат да направят гъвкаво приложението на метода в автоматизиран режим. Заслужава си да се помисли по изложените предложения в по-широк кръг специалисти. Използвана литература 1. O’Nelle, E. T., R. Aluri. Library of Congress subject heading paterns in OCLC monographic records. // Library Resources and Services, 25, 1981, N 1, p. 63-81. 2. Dyktra, M. Subject headings disquised as thesaurus. // Library journal, 113, 1988, N 4, 42-45. 3. Shu, Claram, Anne O’Brien. Subject analysis. The critical first stage in indexing. // International Journal of Sciences, 19, 1993, N 6, p. 439-454. 4. Srivastava, A. P. Ranganathan pattern maker. – New Delhi, 1977, p. 1-15. 5. Кругликова, В. П. Предметизация произведений печати : Общая методика. – М., 1967. – 123 с. 6. IFLA : Guidlines for subject access in National Bibliographies : Worldwide review. – 2011. ІІІ 24 331 ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ЛИЧНОСТИ, СВЪРЗАНИ СЪС СРЕДНОВЕКОВНА СОФИЯ (СЕРДИКА, СРЕДЕЦ, ТРИАДИЦА) (ІV-ХІІ в.) Ани Данчева-Василева Съвременната българска столица има хилядолетна история през Средновековната християнска епоха. Прието е този близо единадесетвековен период за града да бъде очертаван в хронологическия обхват – началото на ІV – края на ХІV в. След края на тази епоха над Балканския полуостров, над България и над Средец (София) е установeна властта на Османската империя. Средновековна София, или Сердика, преминава през по-дълги или по-кратки времеви периоди, в които доминират характерни особености в нейното обществено, политическо, икономическо и духовно развитие: ранновизантийска Сердика (ІV-VІІІ в.); Сердика – Средец в пределите на българската държава (ІХ-ХІ в.); Сердика (Триадица) – град във Византия по време на Комниновата епоха (ХІ-80-те години на ХІІ в.); българският Средец (края на ХІІ – края на ХІV в.). През тези столетия историята на София била неразривно свързана с всички процеси и явления, всички съдбовни сътресения и перипетии, които са изживявали градовете и поселенията на Балканския полуостров и най-вече големите и важни градски центрове и крепости, разположени по диагоналния път през него, свързващ Западна и Централна Европа с Мала Азия. Емблематични личности от епохата са посещавали града, а някои от тях са оставили свидетелства в писмените извори и материални следи в неговия урбанистичен облик. Ще бъдат представени, макар и накратко, най-важните политически личности, свързани с града през периода ІV-ХІІ в. Най-ярката фигура, свързана с началните стъпки към конституирането на християнството като държавна религия в Римската империя, феноменалната личност, поставила основите на бъдещата Византийска империя, последният римски император и едновременно първият византийски василевс, е Константин І Велики (306-337). В продължение на 14 години, от 316 до 330 г., той многократно пребивавал в Сердика със своето семейство, преди да се установи в Константинопол и бил особено привързан към нея, изразявайки се: „Сердика е моят Рим”. Тук император Константин І Велики издал 43 императорски конституции, поместени в Теодосиевия кодекс. В Сердика пребивавали бъдещият император Констанций ІІ (337-361) и Крисп – синове на Константин І. Неговите силни предпочитания към Сердика се изразили в монументално по обеми и интензивно по темпове строителство в т. нар. Константинов квартал, разкрит в резултат на дългогодишни 332 археологически проучвания в съвременната централна част на София1. Друга забележителна личност от ранновизантийската епоха, свързана със Сердика, е император Юлиан (361-363), известен с прозвището Отстъпник заради езическата си вяра, с отнемането на привилегиите на Църквата и строителството на храмове, посветени на античните божества. Високообразован книжовник и философ-неоплатоник, Юлиан бил страстен поклонник на античната философия и религия, но не преследвал с репресии християните. Той възнамерявал да предаде по-различен облик на езическите култове, което да промени облика на традиционния паганизъм. Провъзгласен в Галия за август в 360 г., Юлиан потеглил с тамошните легиони към Константинопол и по пътя преминал през Сердика. След утвърждаването му като император, включително и с волята на император Констанций ІІ, в Сердика била издигната статуя на Юлиан с посветителски надпис2. Двамата братя, императорите Валентиниан І (364-375) и Валент (364-378) през 364 г. по време на обхождане на западните територии на Империята, т.е. Балканския полуостров, посетили Сердика. Те отседнали в града и издали едикт за незабавно възстановяване на крепостите в Крайбрежна Дакия. Валентиниан водел аскетичен живот; бил християнин, но проявявал толерантност към езичниците и бил уважаван от всички. Бил убеден, че строгостта е съюзник на справедливостта. Валент ІІ нямал военна или хуманитарна образованост, но държал много на военната и гражданска дисциплина. Загинал при Адрианопол при голямата война на империята с готите през 378 г.3 През 40-те години на V в. жителите на Сердика трябвало да преживеят погрома на своя богат и красив град от хуните, начело с вожда им Атила (434-453). Този номадски вожд, назоваван „бич Божий”, през 447 г. се устремил от Панония на югоизток през Балканския полуостров към Термопилите. Наред с други градове по пътя на хуните, Сердика пострадала жестоко4. По време на император Леон І (457-474) назрели вътрешни политически борби във Византийската империя. През 469 г. в подкрепа на императора се изявил Зинон, исавриец по произход, главнокомандващ императорската гвардия, т. нар. ескувити. При един от сблъсъците с противниците си Зинон сериозно бил застрашен, но намерил убежище зад здравите стени на Сердика, която също подкрепяла император Леон І. Този бранител на законността бил бъдещият император Зинон (474-475; 476-491)5. В средата на VІ в. на Балканския полуостров зачестили славянските нашествия. През 550 г. в Сердика, по време на едно от най-големите нахлувания, пребивавал Герман, племенник на император Юстиниан І Велики (527-565), главнокомандващият войската от илирийци и тракийци. Респектирани от присъствието на Герман, славяните се оттеглили в Далмация. Поради големите опустошения, нанесени от славяните, Юстиниан І възстановил стените на много градове, включително и на Сердика. При всички случаи той лично е посетил голямата и важна крепост Сердика. Юстиниан І – един от най-великите източноримски владетели, успял да постигне големи териториални успехи в Северна Африка, Испания и Италия и така да възстанови Imperia Romana. Той има огромни заслуги за новата кодификация на римското право, за административните реформи, за стриктното спазване на православния Символ на вярата, за трайното историческо наследство – неговата огромна строителна дейност6. През 809 г. в живота на Сердика настъпил коренен прелом. Българският владетел кан Крум (796-814) след внезапна офанзива по посока към Струмската област завладял града. От 809 г. до 1018 г. в продължение на две столетия Сердика била в пределите на българската държава и вероятно тогава се утвърдило появилото се по-рано славянско име на града – Средец. Последвала историческата победа на кан Крум през юли 811 г. при Върбишкия проход над византийската войска и смъртта на император Никифор І Геник 333 (802-811). Било поставено началото на големия териториален и политически възход на България. В Тракия и Македония били присъединени множество градове и крепости към България. Освен че постигнал голямо разширение на българската държава, кан Крум е и първият засвидетелстван български владетел законотворец, стремящ се да установи строги нравствени норми и така да консолидира българското общество7. След падането на Преслав през 971 г. под ударите на Византия, Средец и Средецката област не били завладени и имали важно значение за устояване на българската независимост. В югозападните български земи – географската област Македония – след 971 г. животът на България продължил за 46 години. През 986 г., за да нанесе удар на българската държава, византийският император Василий ІІ Българоубиец (976-1025) в продължение на 20 дни обсаждал безуспешно силната крепост Средец. В последвалото стълкновение с българската войска, предвождана от Самуил при прохода Траянови врата, войската на императора била разгромена. Бъдещият български цар Самуил (993-1014) се погрижил през 986 г. да осигури надеждна защита на Средец – той да бъде здраво укрепен и бранителите му да устоят натиска на византийците. Цар Самуил бил един от найпреданите на българската кауза владетели и в непрестанни походи из западните територии на Полуострова полагал усилия да обедини всички земи с българско население8. След низ от героични дела за запазване на независимостта на България, тя била окончателно покорена през 1018 г. от император Василий ІІ. През 1040 г. потомъкът на цар Самуил Петър Делян оглавил мощно въстание срещу Византия. Градът Сердика (Триадица) и близката крепост Бояна били освободени и българите в тях оказали силен отпор срещу опитите на войската на император Михаил ІV Пафлагон (1034-1041) да ги превземе. След дълга и героична съпротива и двете крепости паднали. За победата на императора, голяма заслуга имал отрядът от норвежки наемници, предвождан от принц Харалд Хардрад9. От втората половина на ХІ в. унгарските крале многократно навлизали с войските си по диагоналния път и достигали Сердика (Триадица): през 1059 г. – Андрей І (1045-1061); през 1127 г. – Стефан ІІ (1116-1132); през 1163 г. – Стефан ІV (1163); през 1183 г. – Бела ІІІ (1172-1196). Последният крал превзел града и отнесъл в Унгария, в Естергом, мощите на Св. Иван Рилски, които върнал обратно в Сердика през 1187 г. В Сердика отсядали византийските императори: през 1059 г. – Исак І Комнин (1057-1059); през 1153, 1162, 1166, 1167, 1173 г. – Мануил І Комнин 1143-1180). Император Мануил І Комнин бил образован, интелигентен, вещ богослов, отличен дипломат и олицетворявал последната бляскава епоха в историята на Византия – да наложи властта си на Изток и на Запад, както по времето на Юстиниан І Велики. Императорите от династията на Комнините използвали големия и укрепен град като солидна военна база за походите си срещу Унгария и сръбските земи, а през 1187 г. Исак ІІ Ангел (1185-1195) пристигнал в Сердика за поредния си поход срещу Асеневци, възобновителите на Българското царство през 1185 г.10 По време на първите кръстоносни походи за освобождаване на Божи гроб от мюсюлманите, Сердика е една от главните крепости по Via militaris, използвана за снабдяване с продоволствия, място за пребиваване, размяна на пратеничества. През 1096 г. по време на Първия кръстоносен поход (1096-1099) градът бил посетен от водачите на Похода на бедните Готие Безимотния и Пиер Отшелника и от предводителя на рицарите лотарингския граф Жофроа дьо Буьон и негови спътници от висшето рицарско съсловие. Тези личности били широко известни в тогавашното западноевропейско общество. Делата им били подробно описани в хрониките за този поход. Организаторите и предводителите на Втория кръстоносен поход (1147-1149) германският император Конрад ІІІ Хохенщауфен (1138-1152) и френският крал Луи VІІ (1137-1180) също отседнали на лагер при Сердика през 1147 г. Конрад ІІІ е родоначалник на прочутата династия на Хохенщауфените, 334 властвала в продължение на 100 години над германските княжества, Италия, Бургундия, Ломбардия. И френският крал, и германският император имали претенции над наследството на Карл Велики. Един от европейските владетели участник в Третия кръстоносен поход (1185-1204) – германският император Фридрих І Хохенщауфен (Барбароса)(1152-1190) и император на Свещената Римска империя с голяма войска от германски рицари преминал по балканския път, за да достигне Светите земи. През август 1189 г. многобройната му войска от тежко въоръжени рицари достигнала Сердика и с присъщата надменност и грабителски характер на участниците си извършила поредните грабежи и безчинства над местното население. Фридрих І бил най-могъщият европейски владетел на своето време, блестящ военачалник и крайно властолюбив монарх. Той успял да покори Италия и бил коронован през 1155 г. за император на Свещенната Римска империя11. В края на ХІІ в. в историята на стратегически важния град Сердика отново настъпил поврат. През 1195 г. българският цар Иван І Асен (1185-1196), един от възобновителите на българската държава, непобедимият пълководец по бойните полета на Тракия и Македония, превзел града и окончателно го присъединил към териториите на Второто българско царство. Град Средец просъществувал в пределите на България до края на ХІV в.12 Историята на средновековна София съвсем не се изчерпва с делата на подбраните емблематични личности от епохата, които по един или друг начин са свързани с този град. Тя е изключително богата и многолика. Краткият обзор показва безспорните роля и значение на Сердика като кръстопътен град в Европейския Югоизток – притегателен фокус за племена, народи и владетели. Бележки 1. Данчева-Василева, А. Град Сердика и политическата история на Ранна Византия през ІV – 70-те години на V в. // Исторически преглед, 3-4, 2008, с. 4-12; Византийските василевси / Ив. Божилов, Ив. Билярски, Хр. Димитров и др. – С., 1997, с. 51-57. 2. Данчева-Василева, А. Град Сердика..., цит. съч., с. 14-16; Византийските василевси..., цит. съч.., с. 62-65. 3. Данчева-Василева, А. Град Сердика..., цит. съч., с. 16. 4. Примов, Б. Хуните и Сердика. // Сердика, 3-4, 1942, с. 75-79; Данчева-Василева, А. Град Сердика..., цит. съч., с. 19-20. 5. Данчева-Василева, А. Град Сердика..., цит. съч., с. 20-22. 6. Велков, В. Сердика – І хил. пр.н.е. – VІ в. от н.е. : В светлината на писмените извори. // София през вековете : Древност, Средновековие, Възраждане : Т. 1. – С., 1989, с. 26; 7. История на България : В 3 т. : Т. 1. История на средновековна България, VІІ-ХІV в. / Ив. Божилов, В. Гюзелев. – С., 1999, с. 127-143; Данчева-Василева, А. Град Сердика (Средец) в политическата история на България (809-1018). // Исторически преглед, 3-4, 2004, с. 3-10. 8. История на България..., цит. съч., с. 308-326; Данчева-Василева, А. Град Сердика (Средец) ..., цит. съч., с. 20-29. 9. История на България..., цит. съч., с. 400; Dantcheva-Vassileva, A. Sredetz (Serdica) dans l’histoire politique de l’Empire Byzantin (1018-1195). // Bulgarian Historical Review, 1-2, 2004, с. 21. 10. Димитров, Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. – С., 1998, с. 95, 97, 99; Dantcheva-Vassileva, A. Sredetz (Serdica) ..., цит. съч., р. 22-23, 30, 34, 37, 38. 11. Dantcheva-Vassileva, A. Sredetz (Serdica) ..., цит. съч., р. 27-28, 31, 37-38. 12. История на България..., цит. съч., с. 435; Dantcheva-Vassileva, A. Sredetz (Serdica) ..., цит. съч., с. 37. ІІІ 25 335 СИСТЕМАТА ISBN – УНИВЕРСАЛНА ИНФОРМАЦИОННА СИСТЕМА ЗА ИЗДАТЕЛИ И КНИГИ В БЪЛГАРИЯ (2000-2015 г.) Татяна Дерменджиева С Постановление 38 на Министерския съвет на Р. България от 6 март 1991 г. е създадена Националната агенция за ISBN, с което се постави и началото на въвеждането на системата ISBN в България. Идеята за въвеждането на ISBN в България е с по-далечна дата, която трябва да се търси в приемането още през 1983 г. на национален стандарт, БДС15716-83. „Номерация международна стандартна на книгите”. Управлението на национално ниво се поема от Националните агенции за ISBN. В България агенцията е със седалище в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Системата ISBN е динамична информационна система. От 2011 г. работи на нов формат ONIX като „Национален регистър на издаваните книги в България”. Целта на този информационен продукт е създаване на публичен информационен регистър т. н. български Books in Print. На сайта на Националната библиотека в „ Национален регистър на издаваните книги в България „ могат да се намерят адресите на българските издателите, членове на системата ISBN и техните книги под печат. Националната агенция за ISBN до 2015 е присъдила издателски кодове на 5297 издатели от 130 населени места. Голяма част от издателите са съсредоточени в София, което представлява 60% от регистрираните в системата ISBN. В големите градове, Бургас, Варна и Пловдив са 30%, а в по-малките населени места 10%. Системата е динамична и позволява определянето на издателите според тяхната активност т. е. активни издатели 2956 (заявили поне 1 книга през последните две години); неактивни 1901 (не заявявали за издавали книги през последните години) и издатели, които са прекратили дейността си т.е. спрели да издават – 440 издатели. Вж: Сх. 1. Системата ISBN е информационна система за всички които издават книги, в традиционна книжна форма или на електронен носител. Издатели, които издават по 1 книга годишно и такива, които са типични издателства. Категориите издатели включени в ISBN системата в България са следните: - Издателства, издателски къщи; 336 Вж: Сх. 1. Издатели в системата ISBN (1991 - 2015) 440; 8% 1901; 36% 2956; 56% Активен Неактивен Спрял да издава - Частни фирми с издателска дейност; - Висщи учебни заведения; - Частни училища, колежи; - Министерства и държавни институции; - Библиотеки, читалища, музей; - Научни институти, агенции; - Фондации; - Съюзи, асоциации, сдружения; - Религиозни институции; - Периодични издания, издатели на книгите; - Печатници с издателска дейност; - Автор-издател. От 2015 г.издателски код получава и т.нар. автор-издател. Предпоставките за появата на тази категория издатели са следнита: Сх. 2. Нови издатели в системата ISBN за 2000 - 2015 г. 247 229 227 216 187 188 180 203 181 177 173 145 145 194 191 170 2000200120022003200420052006200720082009201020112012201320142015 337 - Българските издателства издават предимно чуждестранни автори и утвърдени български автори; - Когато издават непопулярни или прохождащи автори се явяват като печатница, без намеса на редактор или реклама за автора или книгата; - Процесът на оценка на ръкописа и достигането му до издаване е доста дълъг; - Като издатески продукт тези книги са с незадоволително качество; - За продажба е необходинм щрих код, който е търговският продукт на ISBN; - Като цена книгите са скъпи за автора; - Не на последно място е и липсата на доверие между автор и издател. Понякога самооценката на автора за литературните качества на книгата не съвпада с оценката на издателя. Предполагам, че не съм посочила всички причини, които карат авторите сами да издават книгите си. Това решение има и своите минуси: - Липсата на издателски редактор води до влошаване на литературното качество на книгата, както и до правописни грешки; - Обикновено тези книги не са обект на литературната критика; - Книгите не се рекламират; - Трудности в продажбата. Ако погледнем реално на плюсовете и минусите на издаването на книгите от т.н. автори-издатели ще достигнем до извода, че българският автор ще спечели ако книгите му се издават от издатели-професионалисти, каквито у нас има достатъчно. В този случай на т.н. автори-издатели, си задаваме и въпросът за данъците, които плащат автори за издателската дейност, която извършват. Началото на XXI век е времето, когато издателската институция и системата ISBN в България са утвърдени, преминали през няколко етапа на спадове и подем. В началото на XXI век може да говорим за сравнително стабилна издателска институция с определена издателска политика и очертана структура.Тези процеси продължават и в началото на втородо десетилетие на XXI век т.е през 2011-2015 г. В Сх. 2. са представени издателите, регистрирани в системата ISBN за периода 2000-2015 по години. Трайна е тенденцията на броя на новите издатели, регистрирани в системата ISBN около 200, както и функционирането преди всичко на малки издателства. 2015 е годината на включване в системата ISBN на категорията на т.н. автор-издател (68 на брой) и затова се забелязва известно учеличение на издателите.Тази категория авториздател е от най-малките издателите, т.е. заявили от 1-3 книги за издаване през 2015 г. Данните на Сх. 3. показват действителната картина на българското книгоиздаване през 2015 г. Сх 4-5. са посочени за сравнение. Реалната картина на българското книгоиздаване се откроява, като се направи сравнение между броя на издателите, заявили книги през дадената година и броя на заявените книги под печат от същите издатели. Националната агенция за ISBN направи изследване по споменатите вече параметри през 2007 г., 2009 г.,2012 и 2015 г. (Сх. 35). Данните показват, че голям дял се пада на издателите, които са заявили само по една книга. За 2009 г. – 415 или 34.3 % ; 2012 г. – 436 или 36.4% ; 2015 г. – 454 или 35.1%. Това са преди всичко автори-издатели на собственото си творчество- художествена, мемоарна и учебна литература. Немалка група издатели са тези, които наред с другата си основна дейност издават и книги. Това са издатели с 2-4 книги годишно. Условно бихме ги нарекли „случайни”. Техният дял никак не е малък т. е., 409 издатели или 33.7% за 2009 г., 349 или 29.2% за 2012 и 424 или 32.7% за 2015. 338 Сх. 3. Издатели и книги в системата ISBN за 2015 (по брой на заявените книги) над 300 2 над 200 1 151-200 121-150 4 1 91-120 81-90 8 0 71-80 7 61-70 4 51-60 13 41-50 16 31-40 16 21-30 38 по 11-20 по 10 по 9 по 8 по 7 по 6 по 5 по 4 по 3 по 2 104 21 25 33 25 51 47 75 119 230 по 1 книга 454 Като имаме предвид резултатите от изследването (Вж: Сх. 3-5) може да определим издателите на няколко групи: много малки, които издават от 5-10 книги годишно. За изследваните периоди те са: 2009 г. - 207 издатели или 17.1% от 1210 –те издателите с книги под печат; 2012 г. – 206 издатели или 17.2% от 1196 издатели; 2015 г. – 202 издатели или 15.6%. от 1294-те издатели с книги, получили ISBN. На малките издатели се падат по 11-20 книги годишно или за 2009 г. 85 издатели или 7% ; 2012 г- 101 или 8.4% ; 2015 г.- 104 или 8% . Средните по големина издатели за страната са тези, които издават книги в рамките на 21-50 книги годишно: За 2009 са 56 издатели или 4.6% от издателите, заявили книги ; 2012 – 70 издатели или 5.8% ; 2015 – 70 издатели или 5.4%. За големи издателства може да считаме тези, които са заявили книги под печат от 51-90 книги годишно. За 2009 г. – 28 издателства или 2.3%; 2012 – 19 издателства или 1.6% ; 2015 – 24 издателства или 1.8% . Обикновено това са фирми, които се занимават само с издателска дейност. Най-големите издателства, които издават 100-200 книги годишно. Според данните от Националната агенция за ISBN през 2009 г. те са 10 издателства и представляват едва 0.8% от издателите заявили книги през 2009 (като само 1 издателство е заявило над 200 книги); за 2012 са 15 издателства или 1.2% (няма издателство, заявили над 200 книги). 2015 е годината в която се увеличава броят на най-големите издателства 16 или 1.24%, като вече има 1 издателство с над 200 книги и 2 с над 300 книги. Големият брой издатели, заявили книги в „Национален регистът на издаваните 339 Сх. 4. Издатели и книги в системата ISBN за 2012 г. Сх. 5. Издатели и книги в системата ISBN за 2009 1 3 6 2 4 7 3 12 6 18 над 200 книги от 151-200 от 101-150 от 91-100 от 81-90 от 71-80 от 61-70 от 51-60 от 41-50 от 31-40 от 21-30 от 11-20 книги по 10 по 9 по 8 по 7 по 6 по 5 по 4 по 3 по 2 по 1 книга 32 85 24 21 32 33 51 46 66 0 50 100 119 150 224 200 340 250 415 300 350 400 450 книги в България“ трябва да се анализират броя книгите под печат . Основният извод от анализа е : През 2012 г. само 413 или 34.% издатели със заявените от тях 8951 книги или 86.8%, определят издателската политика., за 2015 г. През 2015 г.издателите са 416 или 32.2% от издателите, заявили книги през тази година с 8951 книги под печат или 85.5% от книгите под печат. На тези издатели, условно определени от нас като, малки, средни, големи и най-големи се пада основна част, (около 86%) от книгите под печат. Те определят облика на българското книгоиздаване. Друг извод е: Броят на издателите с книги от 1 или 2-4 преоблада със своите 783(65.5%) издателства за 2012 г. и 1367 (13.2%) книги. За 2015 г. издателите с 1, и 2-4 книги са увеличени с 2% или са 878 (67.8%). Делът на книгите под печат на тези издатели, макар и малко с 1% също е увеличен, 1571 книги или 14.5%. Големите издателства са съсредоточили своята дейност предимно в София и големите градове. Въпреки това може да кажем, че има сравнително равномерно разпределение на издателствата в цялата страна. Вж. Сх. 6-8. Сх. 6. Нови издатели в системата ISBN за 2013 г. 49; 29% 121; 71% София Други населени места Сх. 7. Нови издатели в систематa ISBN за 2014 г. 52; 27% 139; 73% София Други населени места 341 Сх. 8. Нови издатели в системата ISBN за 2015 г. 168; 68% 79; 32% София Други населени места Картината на българското книгоиздаване се допълва от заявените под печат книги в „Национален регистър на издаваните книги в България” от началото на XXI век. Сх. 9. Книги в системата ISBN за 2000 - 2015 г. 7976 7968 8432 11061 10801 11170 9923 9850 9506 10318 8568 9778 9550 9126 7648 7064 Сх. 9. представя периода 2000-2015 г. От 2000 г. плавно нарастват книгите под печат. 2006 е годината в която броят на книги , заявени за издаване надхвърля 9000. През 2010 г. икономическата кризата се отразява на българското книгоиздаване, като се наблюдава малък спад на книгите под печат с 300 книги или 3%. От 2011 г. книгите под печат плавно ISBN нарастват и през 2012 надхвърлят 10-те хиляди. Пълната информация за книгите под печат в системата ISBN по категории: българска, учебна и чуждестранна литература за периода 2011 – 2015 г. е представена в Сх. от 10 до 14. 2011-2015 г. преобладаваща с около 60% е българската литература, следвана от чуждестранната с около 26% и учебната с около 16%. Това съотношение се запазва от 2000 г. до сега. Точните данни в брой книги и проценти са представени на Сх. 10-13. За разлика от традиционната книга, електронните издания са нови за българските издатели. E-book се появи в България още преди 6 години, но 2010 г. може да се счита за началото на развитието на електронната книга у нас. През 2012 г.електронните издания на (CD, DVD,e-book) са 656, през 2013 г. – 1353, през 2014 г. –1308 и , 2015 г. – 1244. Вж. Сх. 14-17. 342 Сх. 10. Книги в системата ISBN за 2012 2536; 25% 6264; 60% Българска Учебна 1518; 15% Чуждестранна Сх. 11. Книги в системата ISBN за 2013 г. 2635; 24% 6598; 59% Българска Учебна Чуждестранна 1828; 17% Сх. 12. Книги в системата ISBN за 2014 г. 2868; 26% 6412; 57% Българска Учебна Чуждестранна 1890; 17% 343 Сх. 13. Книги в системата ISBN за 2015 г. 2877; 27% 6447; 59% Българска Учебна Чуждестранна 1477; 14% Сх. 14. Книги и електронни издания с ISBN за 2012 656; 6% 9662; 94% Книги Електронни издания Сх. 15. Книги и електронни издания с ISBN за 2013 1353 12% 9708 88% Книги Електронни издания 90% от издаваните книги в България са със ISBN и са отразени в „Национален регистър на издаваните книги в България”, а около 95% от книгите на книжния пазар са с ISBN т.е. задължително с шрих код. Анализът на данните от „Национален регистър на издаваните книги в България” ни дава възможност да направим някои основни изводи за българското книгоиздаване: - Българското книгоиздаване е преди всичко частно дело. Процесът е все още динамичен и не напълно подчинен на основния пазарен принцип за търсене и предлагане; 344 Сх. 16. Книги и електронни издания с ISBN за 2014 1308; 12% 9862; 88% Книги Електронни издания Сх. 17. Книги и електронни издания с ISBN за 2015 1244; 12% 9557; 88% Книги Електронни издания - Увеличава се броят на новите издатели и на книгите под печат (Вж: Сх. 2); - Преобладаващи са издателите от София около 70% (Вж: Сх. 6-8); - 56% от издателите в системата ISBN са активни (Вж: Сх. 1); - Годишно около 34% от съществуващите в системата ISBN издателства издават около 86% книгите, т.е. определят облика на българското книгоиздаване (Вж: Сх. 3-5); - Преобладават „случайните” и много малки издатели около 64%, които издават по 1 или до 10 книги годишно; - Издателите с над 100 книги годишно са около 2%; - Преобладава българската литература с около 60%, следвана от чуждестранната с около 25% и учебната около 15% (Вж: Сх. 10-13); - Увеличава се броят на електронните издания. От 6% през 2012 до 12% през 2015 г.; - Издателите се ориентират към издаването на e-book (Вж: Сх. 11-17); - Увеличеният брой заглавия е в резултат на увеличаващият се броя на издателите (Вж: Сх. 2 и Сх. 9); - Създаването на „Национален регистър на издаваните книги в България” е възможност за получаване на информация, както за книгите под печат, така и за адресите на българските издателите, членове на системата ISBN, за статистически наблюдения, малка част от коите Ви представихме в този доклад. 345 Литература 1. БДС ISO 2108 : 2009. Информация и документация. Международна стандартна номерация на книги (ISBN). – 21 с. 2. Дерменджиева, Т. Българските издателства в системата ISBN. // Издател, 2006, N 3-4, с. 15-19. 3. Дерменджиева, Т. Българската книга в системата ISBN. // Библиотеки, четене, комуникации : Пета нац. научна конф., Велико Търново, 22-23 ноем. 2006. – В. Търново : ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, 2007, с. 142-148. 4. Дерменджиева, Т. Българското книгоиздаване за периода 1990-2001 : Статист. анализ. // Българска библиография 1852-2002 : Юбил. сборник. – В. Търново : Астерта, 2002, с. 261-267. 5. Дерменджиева, Т. Книги и издатели в системата на ISBN през 2007 : Нац. семинар „Книгоиздаване и медии”, организиран от Катедра Печат и книгоиздаване, посв. на 10-год. от създаването на катедра Книгоиздаване към СУ „Св. Климент Охридски”. 6. Дерменджиева, Т. Народната библиотека и българското книгоиздаване в началото на 21 век. // Библиотеката – минало и настояще : Юбил. сб., посв. на 125-год. на Нар. библ. „Св. Св. Кирил и Методий”, 2003 / Науч. ред. А. Дипчикова, Е. Мусакова. – София : Нар. библ. „Св. Св. Кирил и Методий”, 2005. – 12 с., с табл. 7. Дерменджиева, Т. Националната ISBN агенция (1991-2003). // Библиотека, 2003, N 6, с. 6971. 8. Дерменджиева, Т. Системата ISBN в България. // Професия. Поприще. Призвание : Юбил. сб., посв. на 65-год. на Радка Колева. – София : Нар. библ. „Св. Св. Кирил и Методий”, 2008, с. 192-197. 9. Дерменджиева, Т. Системата ISBN в България през 1991-2004 : Статист. наблюдение. // Бизнес среда на книгата : Сб. с доклади от научен семинар по книгоиздаване, 23 ноем. 2004, Фак. по журналистика и масови комуникации. – София : Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 2007, с. 184-189. 10. Дерменджиева, Т. Системата ISBN и българската книга през 2006 : Статист. анализ. // PrintPack Magazine, 2007, N 3, с. 42-44. 11. Дерменджиева, Т. Системата ISBN и учебната литература за висше образование : Статист. анализ за периода 2006 – март 2007 г. : Нац. кръгла маса „Книга и комуникации : От идеята до интерпретацията”, В. Търново. 12. Постановление N 38 на МС на РБългария от 6 март 1991 г. // Държ. вестник , N 42, 28 май 1991. 13. ISO 2108 : 2005. Information and documentation – International Standard Book Number (ISBN). – 4. ed. – 21 p. 14. ISBN Users’ Manual. – 6. ed. – London : International ISBN Agency, 2012. – 31 p. ІІІ 26 346 СЪДЪРЖАТЕЛНИЯТ СЪСТАВ НА НАУЧНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ Леонид Джахая Христо Мутафов Чест е в Юбилейния сборник, посветен на високо ценената от нас Проф. Александра Куманова, постигнала във фундаменталния си труд „Введение в гуманитарную библиографию”* блестяща илюстрация на хуманитарното измерение на библиографията, да представим концепцията си за „единица за семантична информация” като крачка в модерното развитие на библиографията – постъпателното й и тясно свързване със семантиката на познавателния процес, неговото вербално/знаково представяне и осмисляне. І. Структура на научния текст Приемайки, че научният текст (тезис, статия, брошура, монография) образува цялостна речева знакова система, следва, че основна негова структурна единица е речевото изказване под формата на граматичeско изречение, което възможно най-пълно предава съдържащото се в него научно съобщение. Това е вярно дотолкова, доколкото изречението действително е елементарно структурно подразделение на научния текст и повечето формулировки на научни закони, дефиниции на научни понятия или тезиси са предават именно във формата на отделно речево изказване. Но изчерпателни формулировки на научни закони, дефиниции и тезиси рядко могат да се изразят с едно елементарно изречение („от точка до точка”). Анализът показва, че като структурни подразделения на научния текст са се утвърдили 1/ граматическото изречение, 2/ абзацът като развита относително завършена мисъл, която ученият съзнателно обособява по съответния начин, 3/ главата (раздел, параграф) в статии, студии или монографии като смислова единица, изразяваща значителна част от основната, водеща идея на конкретното научно изследване (научния текст) и 4/ цялата статия, студия или монография като напълно завършена мисъл (идея), представяна в конкретния научен текст. По-подробното разглеждане на всяка от тези четири структурни единици на научния текст, утвърдени исторически като устойчиви и всеобщи форми за документална реализация на съвременното научно мислене ни дава основание за следната тяхна 347 характеристика: Първо: Под граматическо изречение (речево изказване) би трябвало да се разбира не само логическото съждение от стандартeн тип „S e R”, отговарящо на законите на логиката и правилата на граматиката на конкретен език. Изреченията включват в себе си и живата практика на националните езици, които разполагат с множество своеобразни лексикални и семантични възможности, излизащи извън рамките на стандартните изрази от типа „S e R”. Всички тези специфични възможности, а също и някои стилистични и художествено-естетични критерии, които, съдейки по опита на утвърдени учени, в никакъв случай не бива да се пренебрегват, трябва да се приемат при характеристиката на граматическото изречение като елементарна структурна единица на научния текст. Второ: Абзацът предава завършена мисъл по-добре от изречението, защото се състои от верига изречения, които са с различна семантична наситеност. Множеството изречения, образуващи абзац, носят дескриптивен, експлицитен или спомагателен характер и само в единство могат да се приемат за относително завършена мисъл, образуваща абзац като качествено определена структурна семантична единица на научния текст. Оформянето на абзаци е нормален и общоприет подход при излагане на резултатите от научните изследвания в писмена форма. Трето: За структуриране на научните статии, студии или монографии в глави, раздели или параграфи се използват елементи, осигуряващи връзки, фиксиращи последователности и формиращи систематизации и класификации на научния материал. Всеки параграф, раздел или глава, притежава относителна завършеност, съдържа в себе си мисъл (тезис), заради които се пише и отделя в рамките на по-обширния и цялостен научен текст. По този начин структурните подразделения на текста съдържат постановката на проблема, съответната аргументация, опровержения и доказателства, критика и полемика. Мисълта, съдържаща се в параграфа или главата, безусловно е по-сложна, разклонена и обоснована. В това се състои качественото различие на тези структурни подразделения на научния текст от граматически правилното изречение и абзаца. Четвърто: Качественото своеобразия на статиите, студиите и монографиите се състои в това, че не могат да бъдат семантично редуцирани към съставните им глави, раздели, параграфи, абзаци или отделни изречения. За научната статия или монографията е важна не само граматично-семантичната, но и структурно-функционалната организация на обширния научен текст от гледна точка на подреденост, композиционна стройност, пропорционалност на обема и симетрията в разположението на научния материал. При това, безспорно е, че ако при всеки познавателен акт действително научна придобивка е само новата информация, то в статията или монографията такава действително нова семантична информация е не повече от 15 %. Ако тази цифра е по-висока, тогава би следвало почти всяка фраза (изречение) в статията или монографията да е ново научно утвърждение (факт, принцип, доказана теорема и т.нат.), което е практически невъзможно. Такава статия или монография и съдържащата се в нея нова информация рискува да остане неразбрана, което неведнъж се е случвало в историята на науката. Даже такава синтетична в информационно отношение книга като „Начала” на Евклид не се състои само от списък на аксиоми и теореми, а закономерно включва и доказателства. При съобразяване с тези доказателства картината се променя – ако е дадена теорема, изразена с едно изречение, и съществуват средно три аргумента за нейното доказване, следователно най-малко още три изречения, и още, в крайна сметка, три изречения, свързващи тези аргументи в процеса на доказателството, то общо се получават седем изречения, от които само едно (а именно формулировката на теоремата, която е изводът в това доказателство) носи нова научна информация, а останалите само го придружават. Отношението 1:7 са тези, посочени по-горе 348 около 15%. Тази усреднена величина в действителност може да бъде значително по-ниска, в частност, за сметка на незадължителни въведения, цитати, заключения, библиографски списъци, изразяване на благодарност към субсидиращи организации и т.нат. ІІ. Единица за семантична информация Разборът на въпроса за съдържателната структура на научния текст е перфектна предпоставка за по-задълбоченото теоретично осмисляне на неговата информационна и познавателна същност с оглед приближаване към възможността за определяне на приемлива и полезна за изследователската практика единица за семантична информация. Като се придържаме, първо, към тезаурусния и топологичния подходи към семантичната информация, отчитайки, второ, липсата на общоприета „единица мярка за семантична информация”, с осмисляне, трето, гносеологичните аспекти на диалектическите категории „количество-качество” и „форма-съдържание”, на понятието „ценност на семантичната информация”, в съответствие, четвърто, с относителността на понятието „елементарен обект” при разглеждането му от позициите на редукционния и интегралния подходи, съобразявайки се, пето, със съвременните представи за същността на ситуационния анализ на текста, както и, шесто, с информационния подход към изучаването на процеса на анализ и синтез на семантичната информация в процеса на научното познание, а също и, седмо, с постановките на множество автори, разглеждащи въпроса за мерна единица за семантична информация, приемаме, че „научният документ” или „структурна част от научния документ, обособена от автора му (със заглавие)” е наймалката семантична структурна единица, представяща конкретен обект на познанието в такава семантична пълнота и изчерпателност, в каквато авторът на документа приема, че знанието за изучавания обект запазва своята същност, т.е. своята семантична мяра. За по-подробно и обстоятелствено запознаване с въпроса си позволявам да предложа на вниманието на читателя докторската си дисертация и в нея по-конкретно разделът „Мерна единица за семантична информация” (Вж: Мутафов, Хр. Г. Новото научно знание и възможности за неговата оценка. Докторска дисертация. Т. І. С. 90-95. НБКМ: Д 973-975/1993). Определението за „мяра на семантичната информация” позволява да се направи съществена крачка напред в усилията за оценъчен анализ в науката и е предпоставка за постигане на реални практически резултати, например при изясняване на мярата на проблемност на изследователските проблеми, при оценката на научноизследователските резултати или в усилията за рационално планиране и организиране на научната дейност в различните й нива. Бележки * Куманова, А. В. Введение в гуманитарную библиографию : [В 2 ч. : Ч. I-II. : ] Ч. ІІ. Библиографоведческая картина гуманитарной библиографии : Библиографовед. исслед. : Курс лекций по общему библиографоведению / Гос. высш. инст. библиотековед. и информ. технол. – Болгария ; Санкт-Петерб. гос. унив. культуры и искусств – Россия ; Науч. ред. А. В. Мамонтов ; Лит. ред. А. В. Кейв ; Библиогр. ред. И. Л. Клим ; Консульт. изд. В. И. Велев ; Граф. дизайн-ред. И. А. Бикова ; Компьютер. набор ризом: Ц. И. Найденова, Т. В. Ал-Бахлул ; Худож. исполн. график и граф. композиции-резюме В. В. Анков ; Худож. оформл. и символика Н. В. Скородум ; Рец.: А. В. Соколов, С. Г. Денчев. – София : Гутенберг, 2005. – 1106 (LXXIX, 417, DCX) с. : 3 граф. форм.; 14 сх.; 3 табл. – Библиогр.: систем.-алф. сп. 1244 нум. [и 865 ненум.] назв. загл. на 20 ез. ; Показалци: системат., предм., ист., геогр., именен, на символите, на хуманит. измерения. – Посв.: ... А. В. Мамонтова ... Ново ел. изд.: София, 2007. – Ч. I. – Санкт-Петербург, 1995. Публ. и в: <http://www.svubit.org>. – 3.11.2007. – 1106 c. ІІІ 27 349 БЪЛГАРСКОТО ДУХОВНО ПРОСТРАНСТВО И НЕГОВИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ ОСНОВАНИЯ (Към проблема за славянското общуване) Ваня Добрева Изборът ми на тема за българското духовно пространство и неговите значещи елементи като опит да се интерпретира, макар и частично, въпросът за славянското общуване и руско-българските духовни връзки, се мотивира от необходимостта да потърсим и набележим онези взаимовръзки и пресичания, които съставляват същината на културната памет. И които, независимо от конюнктурно-политическите ситуации, свидетелстват за основополагащите начала на общославянската ни същина. В такъв аспект принципиално важно е в съвременната епоха да преоткриваме и оценяваме значението на исторически явления, очертали контурите на славянската общност чрез фокус върху въпросите на родството, езика, културата. Сред тях: създаването на славянската азбука от светите братя Кирил и Методий, Покръстването на българите, написаната от Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, делото на българския просветител и книжовник Софроний Врачански. Ще посоча, че диахронната връзка между събитията от ІХ век до ХІХ век (тъй като за този времеви пояс става дума) вече е опосредствена. Това е зона на създаване и доразвиване (преоткриване) на традиции чрез актуализиране на средищните компоненти от културната памет. Следствията от дейността на Кирил и Методий имат значение и на цивилизационен акт за Европа – огромната маса на славяните се превръща във възловите културна общност в Европа, наред с гърците и латините. Фактът, че учениците на Кирил и Методий намират поле за развитие в България, че чрез тях се обозначава и развива културната роля/мисия на българската държава в Средновековна Европа – започвайки от Златния век на Симеон Велики – е изтъквано многократно в науката. Както посочва академик Дмитрий Лихачов, старобългарската култура има основополагащо значение на културен посредник сред славянските народи – чрез нея те усвояват наследства, опит, художествени жанрове и принципи на мислене. Следствията от Покръстването на българския народ от княз Борис І и избора му да приеме християнството от Константинопол през 9 век рефлектира върху конструирането не само на българската, но и на общославянската православен културен ареал: славянството приема като свое наследство опита на античността, мисленето за човека в образно-телесни категории. Старобългарският език се превръща в език на културата - израз на вярата, 350 постигане на Бога и познанието. Следствията от създаването на История славянобългарска през 1762 година от Паисий Хилендарски и делото на Софроний Врачански – книжовник и писател, висш духовник, политик и дипломат – са с определящо национално значение. Те са свързани с процеси на съ-отнасяне, съ-измерване на българския етнос с православната, славянската (руската) и европейска общност, на синхронното моделиране на българската духовна среда, на реконструиране на типологични представи и разбирания. Паисий и Софроний са не само началото на Българското възраждане, но и гарантите за приемствеността между минало и настояще, между актуалните задачи на съвремието и съзнанието за родство и духовна обвързаност. Става въпрос за осъзнатата от двамата велики български възрожденци приемственост с делото на Кирил и Методий и осъщественото от Борис І приемането на християнството, т.е. формирането на славяно-православната същина на българите – основа на българския свят. И така. Кирил и Методий създават устоите на славянската духовна общност, която чрез азбука, чрез писане и богослужение на роден език през Средновековието става еталон на развита християнска култура, редом с византийската и латинската. В този план старобългарската култура се превръща в модел за подражание на всички славянски култури (източни и западни). Тя съхранява и развива културната и книжовната дейност на Кирил и Методий и техните ученици, синтезирайки в полза на славянството духовните предимства на Изтока и Запада. Създават се образцови произведения, които заемат най-високи скали на християнската култура. Този процес на рецепция, на превод и препредаване определя основополагащото значение на старобългарската култура за европейската цивилизация. Нека не забравяме също, че дори и в етапи на загуба на собствена държава категорията „културна” памет съдейства за поддържане на народностното самосъзнание, тя съхранява и пренася смисъла на това да си християнин, славянин, българин. Ето защо, изследвайки началата на руската култура академик Дмитрий Лихачов обръща специално внимание върху българската литература и нейното старобългарско летоброене. Той определя България – люлка на славянската цивилизация – като културно чудо на Средновековието, като държава на духа. И все пак върху какви устои се крепи Държавата на духа, на славянско-българската духовна общност, легитимирана от Кирил и Методий? Предварително ще изтъкна: принципите, върху които се изгражда старобългарската култура, са пряко свързани с византийската култура, която преосмисля античните традиции на елинизма в контекста на християнството и неговата идеология. Приемайки християнството от Византия по времето на Борис І, старобългарската култура от ІХ-Х век усвоява натрупания духовен опит до този период, оценяван като най-висш израз на европейска цивилизация. А това, в логиката на тогавашния концептуален модел, означава, че традициите и наследствата на Византия стават фундамент, върху който посредством славянския език се реализира новото им значение на собствена културна памет за българите. Преди всичко българската средновековна култура през призмата на новата идеология на християнството възприема античните виждания за космоса като подреденост на света, но така също и достиженията на богословите, акцентуващи върху високото предназначение на човека, създаден по божий образ и подобие, но загубил безсмъртието си върху бленувания Ханаан, непостигнат заради непослушанието, заради първородния грях. Още в първите съчинения на християнските апологети се настоява за осмисляне на способа, чрез който човекът може да възвърне загубения рай – а това е Логосът, Синът Божий, едно от лицата в Светата Троица. Освен това, известно е, че средновековната култура се гради върху тайната, върху 351 недоизказаността, върху търсенето на смисъла зад видимостта на нещата. Тук всеки знак, всеки намек и жест носят и друго значение – много често по-ценно от директно изказаното. Ето защо, първостепенно значение придобива символът с неговата вертикална структура, отразяваща пътя на Човека към Бога. Азбуката, буквите и тяхните комбинации се натоварват с особен сакрален смисъл. Защото чрез буквите се съхранява Словото божие в Библията – както Божиите заповеди, но така също и свидетелствата за Христос. Оттук писмеността като вид дейност се цени високо. Словото, Азбуката идва от Бога, то е „откровението”, което носи надежда за човека. По тази причина литературата на Средновековието се концентрира върху разчитането на буквата, върху съчетанието от букви, върху думата и нейното интерпретиране. Догмата, свързана с писмените знаци, с особена строгост се спазва в Западната църква. Държи се неотклонно на триезичието, на което са създадени свещените книги на Библията. Друга е ситуацията в Източната църква, която още от самото си учредяване е многоезична и тук горепосочената догма не играе съществена роля. Но обща е насоката към преклонение пред буквата като въплъщение на Логоса. Така например, с течение на времето, алфата и омегата, освен че са първа и последна буква от гръцката азбука,започват да обозначават Бог в безкрайността, да означават началото и края на земния живот, безсмъртието и могъществото на Създателя, т.е. изпълняват нов вид задачи, които семантизират тяхната природа. В подобен аспект задачата на Кирил и Методий – да се създаде азбука през Средновековието, е изключително трудна. От една страна, не само защото графичната система следва да отрази фонетичните особености на славянството (в този момент все още отделните славянски езици са твърде близки), но да отрази и културния опит на гръцката и латинска средновековна книжовност, чрез което да получи религиозна санкция и легитимация. Създадената от Кирил и Методий азбука реализира в комплекс тези задачи. В глаголицата се вградени три свещени фигури: кръстът – символ на Христовата жертва; окръжността – символ на безначалието и безконечното битие на Бога, триъгълника – знак на Светата Троица. По такъв начин новосъздадената азбука постига същността на Бога и се превръща в пълноценен, наред с гръцката и латинска култура, фактор за приобщаване на средновековния човек към християнството. Създаването на славянската азбука, формирането на славянската духовна общност и нейното стабилизиране и развитие в България е цивилизационен акт, който прокарва нови пътища в историята на Европа. Във връзка с това, България още през ІХ век прави своя избор, базиран върху народностно самосъзнание, езика и културната самобитност. Актът на Покръстването на българите – приемането на православието, се превръща в модел, по който верският въпрос (православието) се вплита в органиката на народностното мислене и представи. Така българската култура застава в началото на славянската култура, развива се като хомогенна част от православната общност. Благодарение на този цивилизационен избор – принос в европейската цивилизация и култура, нашата страна през Х век (Златният век) успява да изравни културните достижения на старобългарската литература и изкуство с византийската. Кои са основанията за подобно твърдение? На първо място, християнската култура, така както я откриваме през ІХ в. във Византия, е резултат на вековно развитие – през ІV век се легитимира църквата, а през 325 г. е приет Символ на вярата. До ІХ век Източното християнство формира своя идеологически характер, основаващ се върху по-пряката комуникация между Човек и Бог – осмислят се въпросите за греха и изкуплението, за страданието и правото на избор. Именно в Източната църква получават развитие характерни явления – еклектиката като съхраняване 352 на античното знание в новата му форма на християнска идеология, екзегетиката като подход на разгадаване на тайните, алегорията като начин за показ на духовните същности и др. Но също така, в Източната църква се дава превес на иконата (образ-идея), чрез която и на обикновения човек се предоставят възможности да разгадае тайните. Още през VІ век са в обръщение т.нар. Ареопагитики, които признават възможността на смъртните хора да познаят божественото начало. А това ще рече, че Кирил и Методий, върху старобългарска/ славянска основа, осъществяват пренос на богатството от идеи, резултат от еволюционното развитие на Източната църква. На второ място. Иманентна част от идеологическата еволюция на източното християнство е континуитетът с гръцката античност. А това означава, че на всеки етап на идентификация се актуализират съобразно съвременния контекст античните представи за човека и неговата съдба, за света и неговото устройство. Факт е, че през Х век тези представи – художествени и познавателно-научни – се усвояват от българското общество. Културното постижение на Йоан Екзарх, въвеждайки в старобългарски контекст „Шестоднев”, е категорично свидетелство за огромния културен подем в българското общество. На трето място. Една от традициите, които основополагат Кирил и Методий, са свързани с преводите на разбираем за паството език и тяхната актуализация. В момента, в който те осъществяват своите преводи, славянският език (старобългарският) е разбираем за всички славяни, независимо под каква църковна юрисдикция са. Така Кирил и Методий се оказват в началото на процес, при който в превода се търси не буквалността на значението, а неговия смисъл (съгласно принципа „според както подобава”). Традицията, поставена през ІХ век, се оказва твърде перспективна – в балкански контекст тя се налага като фактор на функциониране на културната памет и през далеч по-късната епохата на Възраждането. Тогава тези смислово-генериращи наследства на славянската духовна общност се възраждат в нови форми, в нови синтетични културни конфигурации през ХVІІІ век и ХІХ век, през епохата на Националното ни възраждане. А тук е първостепенна ролята на новите апостоли – будители: Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Неслучайно свети Паисий Хилендарски нарича своята творба „История славянобългарска”, тъй като за него славянството е коренът на самосъзнанието на българина, обяснението за неговия произход. Така в уводната си част: „Историческо събрание за българския народ” , проследявайки в духа на летописните традиции историята на човечеството Паисий също приема, че европейските народи са наследници на третия син на Ной – Яфет (Афет по Пайсий). Хилендарският монах обаче допълва: „Афет имал един син, наричали го Мосхос. На неговото племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски език и се наричал Мосхосов род и език. Тоя род и език отишъл на север, гдето сега е Московската земя, и по онзи свой прадед Мосхос нарекли Москва реката, гдето най-напред се заселили, а по нея и селището.После постепенно го превърнали в град, там поставили царския престол и поради това всички се нарекли московци – и до днес”. Именно в Московската земя, според Паисий, се намира страната Скандавия, чиито жители се наричат скандавлани или славяни. Част от тях се преселват, но постепенно се завръщат в Московската земя и се заселват край река Волга (Болга по Паисий) и оттам получават и името си – болгари”. Вижда се, че според Паисий българите, преди идването си на Балканския полуостров, са част от единната славянска общност, чието минало (античност) преминава в Московската земя. В случая Пайсий се присъединява към онази европейска тенденция, която се открива и в славянското възраждане – да се търси античност (древност) чрез която 353 да се обясняват мотивациите за бъдещите стратегии. И тук е една от разликите. Мавро Орбини в труда си „Царство на славяните” – основен източник за творбата на Паисий определя древната родина на славяните като Илирия. Паисий обаче предпочита да обозначи като прародина на славяните Московската земя. Културният топос „Московска земя” свързва далеч във времето славяно-православната общност, изгражда я като духовен ареал. Акцентувайки върху приноса на владетелите към свободна и просперираща България през Средновековието, Паисий отделя специално място на духовните скрижали, създадени от Кирил и Методий, на апостолската им роля за разпространение на Божието слово сред славянските народи. Делото на Кирил и Методий се оценява и от гледна точка на техния принос като създатели на славянската духовна общност, част от която е българската. В този аспект българският духовен ареал се осмисля като конструкт, висше развитие на славянската духовност през периода на самостоятелната държава. Като иманентна част от този духовен ареал се възприема и руската култура, а оттук, макар и не директно изразена, се поставя задачата за възраждане на духовните генетични връзки чрез съзнанието за общото минало в Московската земя. В такъв аспект „История славянобългарска” възражда Кирилометодиевата традиция в новите условия на българското възраждане: постигане на знание за самия себе си, за същността на свободата преминава през възраждане на съзнанието за общност на езика и произхода. Българският народ, според отец Паисий по исторически причини се е превърнал в духовно първаначало на другите славянски православни народи – сърби и руснаци (московци). В миналите епохи на „слава” това първоначало, тази духовна същност се е изявила чрез военните подвизи и православната книжнина. Настоящето, робската действителност за Паисий изискват процесите на националната идентификация на българите да започнат именно чрез очертаване на българското духовно пространство – съзнанието за единството, а не за изкуствено разделение и конфликти, с православните славянски народи. В подобна линия на интерпретиране на българския духовен ареал се движи и следовникът на Паисий – свети Софроний епископ Врачански. В книжовното наследство на Софроний се доразвива набелязаната от Паисий посока в моделиране на националния ни духовен ареал: българската същност да се постига чрез фокусиране върху славянскоправославната общност. Софроний е първият, който много активно ратува за развитие на българо-руските отношения, настоява за общия ни произход и културна принадлежност. Знанията му за руската история и култура са отразени в неговото книжовно наследство – особено в преводите, поместени в т.нар. Втори видински сборник от 1803 година. Съществена е ролята на Софроний във формулирането и разпространението на идеята, че Русия ще помогне на освободителното движение на българите. Великият възрожденец застава начело на установяването на активни връзки между българите и руските военни. В поредицата от епистоларни произведения: „Възвание към българския народ”, „Послание до българския народ”, Молбата до ген. Кутузов от 1811 година, той настоява на това, че духовните връзки между българи и руснаци са нерушими, че единствената опора, изходът от робската участ на българите, е самосъзнанието за единение с братята руснаци. От гледна точка на културния модел, Софроний актуализира наследствата на старобългарската култура. Книжовните му приноси и дейност реконстуират действени за българското самоосъзнаване фигури, обособени още в старобългарската литература: на апостола – свещеник и учител, на мъченика – отстояващ вярата и народностното си достойнство, на отшелника – търсещ тайните на мирозданието, пренебрегнал повиците на плътта. Но така също Софроний дава нов живот и на дошли от миналата епоха състояния, в 354 това число игрови ситуции, свързани с борбата за оцеляване, с приспособяването и страха, но и с хитростта, тук се намесва и хуморът, скрит в битовите детайли. А това вече са знаци на модерна епоха! Като продължител на идеологико-творческата линия, начертана от Паисий, Софроний Врачански доразвива, както изтъкнах, поставените цели на духа. Той премоделира българския културен ареал чрез обособяването на контактни зони – на съ-поставка, на съ-преживяване, но и на своего рода раз-граничение от миналото. Найвече - от наложената съвременна ситуация. Софроний, който е родоначалник на процеси, които се разгръщат през ХІХ век, разкрива един от блестящите примери на таланта си в своята автобиография „Житие и старадания грешнаго Софрония”. С това произведение възрожденският книжовник поставя начало на модерната българска литература и набелязва основните й характеристики: в центъра на творбата стоят ежедневието и неговите потребности, ударението пада върху съвременната ситуация и нейното разиграване, върху художествената комуникация, която протича между изравнени в социалния си статут национално обособени персонажи. Неслучайно А.Н.Робинсон определя Житието на Софроний като моделно за развитието на южнославянските литератури – част от модерната европейска култура. И накрая. Модерната епоха на Българското възраждане променя разбиранията за насоките на времето, човека и словесната комуникация. Тя видимо демократизира нравите и насочва към „хоризонтално” обозначаване на човешките отношения, в наши условия – отношенията на българина с българина. Следователно, съчиненията на Софроний са израз на съвременно за епохата мислене, резултат са от егалитарното естество на нашата култура, те отразяват правдиво хода на националното самосъзнаване. Такива процеси, характерни за цялата възрожденска епоха, при Софроний се отличават със специфични особености, отразени в книжовното му дело и реализирани най-общо в три области: християнство/ религия на владетеля-чужденец; славянство – етническа принадлежност на върховните йерарси в Цариградската патриаршия; българин-българин, общност в мисленето, в историческия път, в езика, в бита и ценностите. В заключение: моделирането на българския духовен ареал преминава през концептуализирането на съществени идеологически звена – сред тях създаването на славянската азбука и развитието на старобългарската култура, самосъзнанието за европейската същина и традиции на славянството, културната памет, включваща процесите на националната идентификация чрез реконструиране на смислите за общо славянско и православно минало, чрез акцент за ненарушимост на духовните връзки между българския и руския народ. Независимо от времето и временните конюнктурни съображения. ІІІ 28 355 О РЕГИОНАЛЬНОМ АСПЕКТЕ ИЗУЧЕНИЯ ОБЩЕНАУЧНЫХ МИРОВЫХ ПРОБЛЕМ Борис Дубровский Высокий уровень современной цивилизации, динамично развивающийся технический прогресс, и, в первую очередь, прогрессивные информационные технологии обязывают мировое сообщество совокупно подойти к решению общемировых проблем. Одной из таких проблем является всестороннее изучение исторического прошлого мировой цивилизации. Челябинская область, географически расположенная на стыке двух частей света – Европы и Азии, представляет собой уникальное историко-культурное явление. Ряд учёных считает, и доказывает это в своих работах, что именно на данной территории зарождались истоки арийской цивилизации. Именно здесь в бронзовом веке были созданы протогорода, составившие целую „Страну городов” – 26 поселений. Утверждается даже, что начало технологической цивилизации зародилось именно на Урале – с создания колеса, с первых металлургических печей. Наиболее известный из названных протогородов носит наименование „Аркаим”. Сегодня данное древнее поселение имеет статус историко-культурного заповедника федерального значения. Здесь бывали руководители нашей страны – президент В. В. Путин, председатель правительства Д. А. Медведев, многие государственные деятели. Но, главное, что интерес к Аркаиму не ослабевает (вот уже почти 30 лет после его открытия в 1987 году) со стороны мирового научного сообщества. Причём, научный интерес проявляется и к своеобразной природе аркаимской территории, где обнаружены, в частности, редкие насекомые. Интерес заметен и к некой энергетической ауре места обитания древних людей. Здесь, по утверждениям учёныхгеологов, проходят уникальные переломы земной коры. И, безусловно, пристально изучается собственно исторический пласт бытования человека эпохи бронзы. Изучаются верования, культы ушедших цивилизаций, в чём-то, возможно, сохранившие свои частицы и до наших дней. И, наверное, нет на мировой карте страны, которая не направила бы своих учёных для изучения того или иного аспекта Аркаима. В этой связи особая роль отводится органам исполнительной власти и местного самоуправления. Считаю своей задачей (как руководителя субъекта Российской Федерации) предоставить для каждого представителя мирового научного сообщества наиболее комфортные условия для работы, для его научной деятельности. 356 Безусловно, изучение зарубежными учёными “колыбели цивилизации” именно в нашей стране несёт определённые имиджевые дивиденды для России. Но здесь не менее важен и региональный аспект, который заключается в развитии туризма. Учёные, их статьи (даже – критические), вызывают интерес в обществе тех стран, где публикуются данные работы. Люди хотят увидеть всё описанное, что называется, живьём, хотят всё пощупать своими руками. И мы, государственные чиновники, призванные увеличивать бюджет своей области, приветствуем эти желания. Сегодня одна из важнейших задач Челябинской области – развитие туризма. Откровенно можем признать, что этот вид бизнеса в силу разных историко-политических причин пока развит слабо, и нам многому надо учиться у наших зарубежных партнёров, в частности – Болгарии. Возможно, здесь следует очень предметно подумать о международной туристической кооперации со странами Европы. Такое взаимодействие способно обогатить всех участников проекта и научными знаниями, и культурными находками, и финансовыми прибылями. Когда-то один их любимейших россиянами поэтов Александр Блок призывал: „Идите все, идите на Урал!”. И я присоединяюсь к этому призыву, приглашаю всех отведать русского гостеприимства и… хорошо поработать: каждому в своём аспекте. ІІІ 29 357 ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ИГРИ В ОБУЧЕНИЕТО ПО ИНФОРМАЦИОННА ГРАМОТНОСТ – ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА СЪВРЕМЕННАТА БИБЛИОТЕКА Марина Енчева Приложението на игри и симулации в образованието крие в себе си голям потенциал, най-вече поради ефекта, който оказва върху резултатите от обучението. Игрите, използвани в университетска среда провокират активно включване от страна на студентите чрез изследване, експериментиране, съревнование и сътрудничество. Те подпомагат обучението им, като акцентират върху визуализацията и насърчаването на тяхната креативност. Сериозните игри са пряко насочени и към променящите се компетенции, необходими за информационната епоха: саморегулация, информационни умения, сътрудничество в мрежа, стратегии за решаване на проблеми и критическо мислене. Важно е също и, че „те са широко възприети от новите поколения обучаеми, т. нар. цифрово поколение, което е израснало, потопено в новите комуникационни технологии” [8]. През 2014 г. Ф. Нах прави преглед на литературата, свързана с гемификацията в образователен и учебен контекст, като идентифицира 15 изследвания, разглеждащи включването на игрови елементи в обучението [7]. Игровите елементи, използвани за гемификацията на обучението, които са обект на тези изследвания са: точки; нива; табла с резултати; покани за участие в игрите; значки; ленти, отразяващи прогреса на участниците; незабавна обратна връзка; взаимодействие между участниците; награди; повторение; персонализиране; постижения; разказване на истории; етапи; сюжет; визуални елементи; цели; мотивация на участниците. Елементите, свързани с резултатите на обучаемите, които са анализирани в изследванията включват: ангажираност; участие; мотивация; удоволствие; продуктивен познавателен опит; изпълнение; удовлетворение от постигнатото; признание; интерес към курса и др. Джеймс Пол Ги откроява следните основни характеристики на игрите, улесняващи обучението: те са интерактивни и играчите трябва да изпълнят някакво действие, за да получат обратна връзка; игрите насърчават поемането на рискове, например участниците могат да повторят задачата няколко пъти и дори първите опити да са неуспешни, те се учат от допуснатите грешки и оптимизират представянето си; играчите формулират хипотези и придобиват компетенции в началните етапи на играта, които да бъдат използвани и надграждани в следващите й фази и др. [4]. Могат да бъдат посочени и други атрибути на игрите, подпомагащи обучението: те предлагат множество начини за 358 учене, осигуряват възможност за активно обучение и насърчават експериментирането и откритията. Съвременната библиотека осигурява интересна платформа за гемификация. Гемификацията в библиотеките може да изпълнява не само образователна, но и бизнес роля. Ясно е, че образователната функция на библиотеката се крие в нейните дейности, свързани с предоставяне на инструкции и подпомагане на преподаването. Библиотеките обаче могат да изпълняват и функции, по-характерни за бизнес организациите, каквито са например рекламирането на библиотечните услуги и програми с цел увеличаване на посещаемостта и повишаване на осведомеността по отношение на различните учебни ресурси, предлагани от библиотеките [5]. Научните публикации, свързани с приложението на игри в библиотеките в повечето случаи се фокусират върху тяхното използване в обучението по информационна грамотност и при запознаване на потребителите с предлаганите библиотечни ресурси и услуги. Интересът към обучението, базирано на игри в университетските библиотеки е голям. Това е видно и от увеличаващия се брой статии, книги и презентации по темата. Настоящото изследване разглежда използването на игри в обучителните практики по информационна грамотност на университетски библиотеки. Някои библиотеки експериментират с директното използване на комерсиални видео игри, за да преподават информационна грамотност на своите потребители. В проучването си от 2008 г. П. Уелчли обвързва Стандартите за информационна грамотност на Асоциацията на университетските и научни библиотеки в САЩ (Association of College and Research Libraries – ACRL) с отделни елементи на три различни по жанр популярни видео игри: Final Fantasy (приключенска игра), Halo (стрелец в перспектива от първо лице) и Madden (футболна игра) [11]. Приключенската игра представлява видео игра, при която участникът изпълнява ролята на главен герой в интерактивна история, задвижвана от изследване и решаване на пъзели, а не от физически предизвикателства. Характерно за втория вид видео игра е, че тя е центрирана около оръжията и използването им в различни съревнования в перспектива от първо лице. Друг изследовател на разглежданата проблематика – Л. ван Лийр, изучава популярната ролева видео игра World of Warcraft, при която много голям брой играчи взаимодействат във виртуален игрови свят и стига до извода, че играта отговаря на Стандартите за информационна грамотност на ACRL за намиране, оценка и използване на информацията [10]. Подобно е и заключението на Н. Шилер, който прави детайлен анализ на популярната видео игра Portal [9]. Налице е и друга тенденция при университетските библиотеки – да експериментират, модифицирайки съществуващи комерсиални видео игри, така че да ги насочат към познавателен опит, който по-директно да способства за придобиването на компетенции, свързани с информационната грамотност. Библиотекари от Университета в Калгари, Канада например успешно конвертират широко разпространената видео игра Half-Life 2 в игра, развиваща информационната грамотност, нар. Benevolent Blue. Подобно модифициране позволява участникът да се възползва от елементите на игра, която вече му е добре позната като разказ, действия на играчите и игрово пространство [2]. Повечето университетски библиотеки, които използват видео игри за обучението по информационна грамотност създават свои собствени дигитални игри, предназначени за студентите. В някои случаи библиотекарите си партнират със студенти и преподаватели от департаментите по компютърни и медийни науки при разработването на игрите, а в други ги проектират напълно самостоятелно. Пример за дигитална игра, целяща да въведе студентите в библиотечните изследвания, е разработката на Държавния университет на Колорадо, САЩ, наречена The Data Game. Тази онлайн игра се състои от четири самоучителя, представени в стила на популярна телевизионна игра и куиз шоу. 359 Библиотеката Флетчър на Държавния университет на Аризона, САЩ създава дигиталната приключенска игра Quarantined!, при която участниците усвояват компетенции, свързани с информационната грамотност, докато се опитват да попречат на разпространението на вирусна епидемия в колежа. С играта се експериментира и по време на библиотечните сесии на студентите. Един от най-амбициозните проекти за разработването на дигитална игра, развиваща информационната грамотност на студентите, е инициативата на екип от Факултета по информационни науки към Университета на Мичиган, САЩ. Той работи па създаването на уеббазираната настолна игра Defense of Hidgeon: The Plague Years, целяща да научи студентите как се прави изследване. При тази игра се преминава през различни етапи: намиране на обща информация и обзор по темата; използване на библиотечни каталози, бази данни, индекси на цитиранията и други инструменти за научни изследвания. Участниците се разделят на отбори и при изпълнението на определена изследователска задача се придвижват по борда на играта чрез дигитален зар [6]. Библиотеката на Университета Хъдърсфийлд във Великобритания възприема холистичен подход при гемификацията на библиотечния опит. Вместо да гемифицира библиотечната програма или библиотечните инструкции, тя създава социална онлайн игра – Lemontree. Основната цел на играта е повишаване на ангажираността на участниците по отношение на използването на библиотечни ресурси с помощта на игровия елемент на съревнованието. Студентите се отличават с точки и значки за всяка библиотечна дейност, която извършват – посещение на библиотеката, връщане на книга, регистриране с цел използване на библиотечните електронни ресурси. Участниците в играта могат да покажат значките, които са спечелили в социални мрежи като Фейсбук и Туитър. Друга библиотека, приложила интересен подход при гемификацията на библиотечните инструкции е Библиотеката на Държавния университет на Северна Каролина. Вместо провеждането на традиционна библиотечна инструкция, състояща се от демонстриране на библиотечния уебсайт и разясняване на студентите в лекционните зали как да използват библиотеката и нейните ресурси, екипът на проекта създава мобилна игра от типа на scavenger hunt (събиране на голямо количество разнообразни обекти, разположени на обширна площ). Играта позволява на участниците да отидат сами в библиотеката и им предоставя възможност да комуникират с работещите там, да изследват библиотечното пространство и да разкриват съдържанието на библиотечните фондове [1]. При тази гемифицирана библиотечна инструкция студентите са разделени на отбори, като всеки отбор получава списък с петнадесет въпроса и iPod Touch. Участниците разполагат с двадесет и пет минути, за да изпратят отговор на въпросите чрез iPod, докато обхождат и изучават библиотеката. Отговорите се проверяват от библиотекарите в реално време и на всеки отбор се присъждат точки според броя на верните отговори. Библиотеката на Държавния университет Гранд Валей в САЩ разработва мобилно приложение за гемификация, за да създаде по-голям интерес у библиотечните потребители. Приложението, нар. Library Quest (Библиотечно издирване) е пуснато в употреба през месец август 2013 г. както за iPhone, така и за Android смартфони. Чрез мобилното приложение се задават въпроси на студентите и се проверява техния напредък чрез многостепенни задачи. Потребителите на библиотеката трябва да отговорят чрез въвеждане на буквено-цифров код или чрез сканиране на QR кодове, налични в библиотечната сграда и това да ги мотивира да се запознаят и да използват разнообразните библиотечни услуги. Участниците получават точки за всяко издирване, осъществено в приложението [3]. Насърчаването на изследователското поведение и компетенциите, свързани с информационната грамотност са присъщи за повечето от разгледаните игри. Както всички останали методи, свързани с преподаването на информационна грамотност и с 360 провеждането на библиотечни инструкции, и обучението, базирано на игри трябва да бъде обвързано със специфични учебни цели и резултати за отделната обучителна сесия или за целия курс. Библиотекарите от университетските библиотеки, прилагащи образователни игри за студенти трябва да подбират, адаптират и насочват играта така, че тя да бъде приятна за участниците, но и да има определена цел и да води до конкретни резултати от обучението. Като допълнителна полза от игрите може да бъде отчетен и фактът, че обучаващите библиотекари получават ценна обратна връзка за това доколко студентите разбират темите, обсъждани по време на учебната сесия. Обучението, базирано на игри има потенциала да промени инструкциите, свързани с информационната грамотност и използването на библиотечни услуги, защото повишава ангажираността на студентите и тяхната мотивация. Това от своя страна води до подобряване на качеството на обучението и постигане в по-голяма степен на целите, заложени от библиотечното ръководство. Литература 1. Burke, A. Demystifying the Library with Game-Based Mobile Learning. // ACRL TechConnect Blog, 2012. 2. Clyde, J. et al. Building an Information Literacy First Person Schooter / J. Clyde, C. Thomas. // Reference Services Review, 36, 2008, N 4, p. 366-380. 3. Felker, Kyle. Library Quest : Developing a Mobile Game App for a Library. // ACRL TechConnect Blog, 2013. 4. Gee, J. P. Good Video Games and Good Learning. // Phi Kappa Phi Forum, 85, 2005, N 2, p. 33-37. 5. Kim, B. Gamification in Education and Libraries. // Library Technology Reports : February / March 2015, p. 20-28. 6. Markey, K. et al. The Effectiveness of a Web-based Board Game for Teaching Undergraduate Students Information Literacy Concepts and Skills. // D-Lib Magazine, 14, 2008, N 9/10. 7. Nah, F. et al. Gamification of Education : A Review of Literature. // HCI in Business : Proceedings of the First International Conference HCIB, Crete, 2014, p. 401-409. 8. Prensky, M. Digital Natives. // Learning in the Digital Age, 2006, N 63, p. 8-13. 9. Schiller, N. A Portal to Student Learning : What Instruction Librarians Can Learn from Video Game Design. // Reference Services Review, 36, 2008, N 4, p. 351-365. 10. VanLeer, L. Interactive Gaming vs. Library Tutorials for Information Literacy : A Resource Guide. // Indiana Libraries, 25, 2006, N 4, p. 52-55. 11. Waelchli, P. Leveling up : Increasing Information Literacy through Videogame Strategies. // Gaming in Academic Libraries : Collections, Marketing and Information Literacy / Ed. A. Harris, S. E. Rice. – Chicago : Association of College and Research Libraries, 2008, p. 212-228. ІІІ 30 361 ЧЕТЕНЕТО И ЛЕЧЕБНОТО ЧЕТЕНЕ Събина Ефтимова За да се реализира ефективна политика в подкрепа на четенето в България е необходима преди всичко успешна координация между отговорните институции на всички нива на управление, както и разширяване на възможностите държавата да подкрепя дейността на обществените библиотеки, местната власт и читалищата в реализацията на различни инициалтиви в подкрепа на четенето [2]. Променените социални условия през последните десетилетия в България, значително са повишили нивото на тревожност на населението, което е и следствие, и причина за ниското психическо и физическо здраве на хората. Духовните потребности остават настрана, постепенно се измества центъра на ценностната ни система и се получава културен вакум. Едни от индикаторите за развитие на човечеството са нивото на неговата култура и грамотност, потребността му от литература и изкуство. Потребността от литература и от процесът на четене1 са предмет на редица изследвания на специалиститe2 у нас, които забелязват значителни изменения на читателската дейност на българите3. Потребностите от четене и читателските интереси отдавна привличат вниманието на изследователите. Изследователският проблем възниква при масовизирането на културните процеси, когато книгата става достъпна и слиза от „небето” на идеите на „грешната” земя [7]. Резултатите от социологически изследвания, проведени в България през последните години, показват, че в съвременното динамично развиващо се информационно общество българинът все по- рядко намира време за четене. Много често книгите са пренебрегнати като източник на информация и са заменени от удобството, което предлагат световната мрежа, телевизията, радиото и други медии. Този факт оказва влияние както върху психологическото развитие на отделната личност, така и върху нейния интелектуален потенциал [5]. Днешният читател е читател в турбуленция. Всъщност нито читателят, нито четенето са фиксирани дадености или константи на цивилизацията, но следите им започват да се губят тъкмо по време на кризи и разломи, както вероятно се е случвало при всяка историческа медийна метаморфоза. Според „старите” читатели „новият” винаги е бил изчезващ вид, а той просто е криввал встрани от хоризонта им [11]. Съвременният човек живее в една изключително богата информационна среда, но не винаги може да използва възможностите, които произтичат от нея. Четенето е интелектуално-познавателен процес. Четенето е сложен процес, който включва възприятие, идентификация, разбиране, осмисляне на прочетеното. За провеждането му е необходима активност от страна на четящия, насочена към разбиране. 362 От своя страна, процесът на разбиране е тясно обвързан с личностните особености на четящия, с неговия интелектуален и психически опит, с развитостт на асоциативното му мислене [8]. Психолозите разглеждат работата с книгата, преди всичко като обучение в разбирането на нейното съдържание, постижението на задълбоченост и многозначност на текста, анализират и последователността на етапите на четене и пресъздават цялостната картина на този сложен процес. Важно е да се приеме, че „литературният” опит на всеки читател започва едва ли не от момента на раждане и се усъвършенства в продължение на целия живот. Социалните навици за усвояване на информацията, правилата за отношението към книгата субективно се пречупва в индивида в процеса на изграждането му като личност. На тази обществена и индивидуално определяща основа се формират читателските мотивации, потребности и интереси, особеностите за разбиране на литературата, които определят и избора на книги, и по-сложните процеси на нейното осмисляне и оценка [1]. Социологът С. Н. Плотников отчита редица добре развити свойства, които притежават четящите хора, за разлика от не четящите. Според него, четящите хора: са способни да мислят в проблемните категории, да схващат цялото и да отделят взаимно свързаните противоречиви явления; по-адекватно да оценяват ситуацията и по-бързо да намират правилните решения; имат голям обем памет и активно творческо въображение; по –добре владеят речта: тя е по-изразителна, богата на словесен запас; точно формулират изказванията си и пишат свободно; лесно влизат в словесен контакт и са приятни събеседници; притежават по-голяма потребност за независимост и вътрешна свобода, покритични са, самостоятелни в мисленето и поведението си. Р. Баркер и Р. Ескарпи използваха социо-културните индикатори за изследване на процеса четене – като комуникативен акт и „за самия себе си” или четене в съдържателен смисъл. „Мълчаливото четене”, което мобилизира способностите на читателя, е творчески акт, съзидателна активност в същия смисъл, в какъвто е и работата на писателя. Задоволяването на интересите в процеса на четене не оставя човека „сам по себе си” в художествената реалност. В действителност читателят е обгърнат от мрежата на социалните контакти, от психическите им модификации – това е постоянно попълваща се система от социо-културни връзки и отношения [7]. Според С. Станчева, си заслужава да четем, защото опознаваме себе си и нещата около нас, чрез генериране на впечатления и съждения под формата на схеми, сценарии и образци. Истинският читател поглъща прочетеното и извлича поуки, защото поддържа активно, вместо пасивно поведение на четене. Читaтeлитe oпpeдeлят cъдбaтa нa библиoтeĸитe, ĸaтo ги изпoлзвaт или нe ги изпoлзвaт. Библиoтeĸитe нямa дa игpaят poлятa нa вoдeщи ĸyлтypни, oбщecтвeни и нayчни инcтитyции в нaшeтo oбщecтвo, aĸo нe ce пoлзвaт. Eтo зaщo тe тpябвa пocтoяннo дa aнгaжиpaт cвoитe читaтeли, зa дa бъдaт cигypни в пoлeзнocттa нa pecypcитe, ycлyгитe и мaтepиaлнaтa cpeдa, ĸoятo пpeдлaгaт. Днec e изĸлючитeлнo тpyднo нeпpeĸъcнaтo дa ce пoдoбpявa фyнĸциoнaлнocттa, пopaди пpoмeнитe в тexнoлoгичнaтa, инфopмaциoннaтa и нayчнaтa cpeдa. Фaĸт e, чe пoтpeбитeлитe cтaвaт вce пo-мaлĸo зaвиcими oт библиoтeĸитe и в тoвa ce cъcтoи пpoмянaтa в тexнитe взaимooтнoшeния. B днeшнo вpeмe ce пoлaгaт пoвeчe ycилия, зa дa ce зaпaзи интepeca ĸъм тaзи инcтитyция [12]. За това пред библиотеките се поставя една основна задача – да развиват и подобряват духовната култура на хората – чрез активиране и развитие на читателската дейност. Четенето на книги подобрява духовното състояние и по този начин създава положителната нагласа у четящия. Върху четенето оказват влияние редица фактори, част от които поощряват четенето, а други обратно – възпрепятстват го. Част от тези фактори зависят от библиотекаря, но други4 не [10]. Според Г. Кемпел, от далечни времена е известна силата на художественото слово 363 и благотворното влияние на книгите. Още от древността книгите са се считали като средство за помощ на хората в най-различни жизнени ситуации. Четенето способства преодоляването на дискомфортните състояния на личността, развива се креативната надареност на читателите, помага им да придобият такива качества като търпение, трудолюбие, целеустременост и др. И днес библиотеките са длъжни да помагат за това, самият живот е подсказал необходимостта от осъществяване на една нова функция – библиотерапевтичната. Именно библиотеките могат да предоставят на всеки „лекарство за душата”. Практиката на работа в библиотеките позволява да се говори за библиотерапията (по-рано разбираща се като благотворно въздействие на книгата), като лечение с всички библиотечни средства, лечение в библиотеката не само на отделни личности, или определени групи, но и на обществото като цяло. Четенето е определяно не само като един от най-добрите начини за намаляване на стреса от динамичното ежедневие, но е и пряко свързано с познавателния процес и „вписването” в собствената система от знания за заобикалящия ни свят [5]. Теоретиците и практикуващите библиотерапия често са предполагали, че четенето е ефективен метод на терапия, който си заслужава усилието. Книгата от древни времена се приема като средство, което може да въздейства на мисленето на хората, формирайки позитивно поведение и светоглед и на тази основа да се коригира психоемоционалното състояние на човека. Използването на разнообразна литература с цел психокорекция5 в съвременната наука се нарича библиотерапия. Художествената литература играе огромна роля в духовната рехабилитацията на индивида, като средство за естетическо и емоционално въздействие може да промени коренно светогледа на човек. Според Данина, книгата, като елемент на обществената реалност – това е способ за информационна комуникация, а също така средство за запазване и предаване на произведенията на човешката култура и обществен опит. Четенето на книги поражда у читателя не само опознавателните процеси, които са пряко свързани с информацията за нейното съдържание, но и с процесите на себеопознание6, доколкото свързват човека с неговата родова човешка същност. Обаче има различия в процесите на обичайното четене7 и лечебното четене (библиотерапията). Валидността и полезността на библиотерапията в съвременната библиотека е очевидна при разглеждането на библиотерапията като научна дисциплина, изучаваща закономерностите на смисловото и емоционално възприемане на писмената реч в кризисни състояния. Ниската читателска активност на човека, намиращ се в стресова ситуация, обяснява изменената структура на мотивация, където четенето не може (поради обективни психологически причини), да се превърне във водеща дейност. Получаването на естетическа и емоционална наслада е блокирано [6]. Ето защо библиотеката трябва да създаде условия, при които би било възможно да се възстанови читателската дейност. На първо място, това е индивидуален подход към личността на читателя и определянето на неговия творчески потенциал. В действителност, ефективността на библиотерапията зависи от това дали книгата е помогнал на човека да направи крачка в правилната посока. Става дума за създаване на положителна самооценка, тенденцията да изследва своите проблеми открито и с готовност за промени. Основните и цели се изразяват в достигане на найдобро разбиране на проблемите, разширяване на възможностите за вербализация на тези проблеми и включването им в контекст на социално натрупания опит. Сред практическите аспекти на библиотерапията е въпросът за сферата на нейното приложение. Чуждестранните специалисти не ограничават нейното прилагане само в болниците и санаториумите, както това е прието в нашата страна. Те активно я внедряват в социалната сфера. Обекти на въздействие от библиотерапевтичните мероприятия се явяват различните категории население: деца8 и възрастни хора; пациенти на болници и хора с 364 физически недостатъци; родители, загубили своите деца; лица злоупотребяващи с алкохол и наркотици. За всички тези категории в чуждестранната библиотерапия са разработени препоръки и методи на въздействие. Въпреки актуалността и популярността на библиотерапията в нашата страна, прилагането на практика и осъществяването на качествена корекция се усложнява от редица проблеми в тази област. Главните проблеми са: липсата на конкретна научно обоснована методика и образованието на библиотерапевта. Основната причина за тези проблеми е, че повечето библиотерапевти са специалисти в областта на психологията, но нямат достатъчно опит в библиотечното дело. В България към началото на 2016 г. има само няколко регистрирани прояви в читалища и библиотеки и няколко курса. Няма изградена система, която да регламентира тези процеси и да ги прави достъпни и разпознаваеми. Липсата на научните статии върху оптимизирането на терапевтичните дейности, води до трудността на научния статут, на библиотерапията. Поради това не се установяват евентуални съответствия или връзки между библиотерапията и проблемите за социалната подкрепа на определени групи. Бележки 1. Според определението на Международната асоциация по четене, то е предпоставка за почти всички културни и социални дейности. 2. Любомира Парижкова, Милена Цветкова, Добринка Стойкова, Стефан Коларов, Адалберт Бенбасат, Васил Загоров, Силвия Станчева и др. 3. Изследването на Межнународната програма за оценяване на ученическите умения, 2009 (PISA); Социологическо изследване „Читателски практики в България” (2009-2010); Изследване и представяне на добри практики за читателска компетентност при деца и ученици (2013); Нови политики за стимулиране на четенето. Изследване на буккросинг практики в България и много други. 4. Добринка Стойкова отбелязва, че към тези други фактори спадат: семейната среда, училището и изискванията на учителите, социалната среда, читателската мода и др. 5. Библиотерапията като психокорекционна техника може да задейства висше ниво на регулация – екзистенциална, предоставяща възможност за лично и автономно развитие. 6. Опознаването се определя в психологията като процес и резултат на действителни постижения и придобиване на знания. Самоопознаване се нарича опознаването на самия себе си, изучаването на своята вътрешна същност в процеса на обществена дейност. 7. Ако в основата на обичайното четене първично е заложен опознавателния мотив, то има достигане на някаква външна реалност по отношение на четящия, то мотива на лечебното четене първоначално се явява себе опознаването, а опознаването се налага като следствие на самия процес на библиотерапия. Да разберат себе си, своите преживявания, за да си отговорят на въпроса за своето място в този свят, позволяват специално подбрани за четене текстове от художествената литература. 8. В развитите страни по света голямо значение в профилактиката и лечението на различни заболявания у децата се придава на изкуството, библиотерапията, игровата дейност и лечението с различни движения (спорт, хореография, аеробика и др.). Литература 1. Балашова, Е. В. Библиотерапия детства. – Москва, 2006. – 165 с. 2. Нанкова, М. Държавни политики за подкрепа на четенето. // Добри практики за читателска компетентност при деца и ученици : Сб. със студии и статии по проблеми на читателската компетентност. – София : За буквите – О писменехь, 2013, с. 63-79. 3. Гаджоглуян, Л. „Книга как инструмент библиотерапии”. // <http://www.chaltyr.ru/2009/04/>. – 365 25.04.2000. – 12 с. 4. Данина, М. Познание и самопознание в процессе библиотерапии. // <http://www.referun. com/n/psihologicheskaya-tehnologiya-obucheniya-analizu-kinofilmov-kak-sredstvo-razvitiya-sanogennogomyshleniya>. – 25.04.2000. – 13 с. 5. Златкова, Пламена и др. Чети! Сподели! Бъди крачка напред! : Социологически поглед / Пламена Златкова, Васил Загоров. // Книгата – нашето по-смислено настояще. – София, 2012, с. 78-92. 6. Купрейкина, Ю. В. Библиотерапията като метод за психокорекция в съвременната обществена библиотека. // Молодыe в библиотечном деле, 2004, N 5-6, с. 91-93. 7. Мирчев, Димитър. Читателските интереси към книгата : Ч. 1. // Библиотека, 1995, N 11, с. 3-6. 8. Парижкова, Любомира. Съдържание на понятието читателска компетентност. // Добри практики за читателска компетентност при деца и ученици : Сб. със студии и статии по проблеми на читателската компетентност. – София : За буквите – О писменехь, 2013, с. 13-26. 9. Плотников, С. Чтение и экология культуры. // Homo legens : Памяти Сергея Николаевича Плотникова. – Москва, 1999. 10. Стойкова, Добринка. Основни фактори, които оказват влияние върху четенето. // Добри практики за читателска компетентност при деца и ученици : Сб. със студии и статии по проблеми на читателската компетентност. – София : За буквите – О писменехь, 2013, с. 27-31. 11. Цветкова, М. „Млади” vs. „стари” читатели. // [Електронно списание, N 12]. // <http:// liternet.bg/publish3/mtzvetkova/mladi.htm>. – 03.12.2007. – 4 p. 12. Чой, Фaт Чeoнг. Oт библиoтeчнитe cтeлaжи дo библиoтeĸa в джoбa : Щe имaмe ли читaтeли? // <http://bibliosphere.eu/?p=1680>. – 03.12.2007. – 8 p. ІІІ 31 366 КНИГОИЗДАВАНЕ И ЮБИЛЕИ В БЪЛГАРИЯ (1878–1908) Васил Загоров Юбилейните чествания са неизменен спътник от изграждането на националната държава. Те са основен градивен елемент, спояващ ключовите митологеми на държавността. В този контекст, съотнесен към юбилейните чествания на проф. Александра Куманова, е интересно да бъде направен един прочит на книгоиздателската активност по отношения на издания, свързани с конкретни годишнини в първите 30 години от съществуването на независимата българска държава. В периода от Освобождението до Независимостта (1878–1908) българското национално самосъзнание усилено укрепва своята национална идентичност. На площада или в периодичния печат се изнасят и публикуват сказки, речи и хвалебствени слова. Нерядко се появяват и хули. Какво е мястото на българското книгоиздаване в процеса по изграждането на българския национален юбилеен календар? Настоящото изследване е по-скоро първи прочит по темата, който да подпомогне едно бъдещо по-задълбочено изследване. Етимологията на думата юбилей е спорна от научна гледна точка, за нейния произход се търсят следи в латинската, елинската и еврейската езикови традиции. Независимо от различните теории, тя е сравнително устойчив концепт в европейското общество през XIX век и с нея се охарактеризира честването на значимо историческо събитие или личност. По тази линия понятието навлиза и в модернизиращото се българско следосвобожденско общество, а процесът по въвеждането му в употреба е отразен в книгоиздателската продукция. В настоящия материал са разгледани само издания, които се самоопределят като юбилейни. По този начин се цели да се проследи въвеждането, честотата и нюансите от практическата употреба на термина. За първи път определението юбилей се регистрира като по-масово явление в българската книгоиздателска практика през 1885 г. при честванията на 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий (885–1885). От седемте издания, отпечатани през 1885 г. за честването на повода, три се самоопределят като юбилейни [1]. Книгите са издадени вследствие на различни инициативи в Пловдив, Търново и Русе: „Хилядогодишният юбилей на славянските просветители Кирила и Методия в София 885–1885”, „Описание на тържественото отпразнувание на хилядогодишнийт юбилей от блажената смърт на св. Методий в гр. Габрово” и „Животоописание на словенските просветители св. св. Кирила и Методия : В памят на юбилея по случай тисящилетието от смъртта на св. Методия” [2, 3, 4]. В София Държавната печатница също издава изящна книга по същия повод, но в 367 подзаглавните данни неуместно стои уточнението: „Издадено по случай празднуванието тисящелетието от смъртта на Св. Методий 6 Април 1885 г.” [5]. Наред с утвърдения през Възраждането новобългарски празничен календар в първите години след Освобождението започват да се честват и поводите, свързани с исторически личности и събития, които се отнасят до изграждането на българското светско образование, религиозните и революционните борби на българите до Руско-турската война от 1877 и 1878 г. Поводи за издаването на юбилейни книги, свързани с опитите за политическа независимост, са 10-годишнината от Априлското „Средногорското въстание” [6]; 25-годишнината от „Първата пушка за Априлското въстание“ [25], „25 год. юбилей от преминаването на Хр. Ботев и другарите му на Козлодуйски бряг” [28] и др. Честват се като юбилейни ключовите сражения и събития от Освободителната война, а и самата война като цяло. Като пример тук могат да бъдат посочени преводът на Димитър Паничков на книгата на Всеволод Крестовски, която отбелязва 25-годишнината от преминаването на Дунава от руските войски и сериозната книга на Стефан Тошев, отазяваща същия повод, но с поглед върху цялостното развитие на военните действия [30; 33]. Паралелно с героичните събития често се издават юбилейни книги, свързани с развитието на просветното дело в българското доосвобожденско общество, а също и със системата на българското образование след 1878 г. Повод за юбилейно книгоиздаване е личността на Васил Априлов и изграденото от него габровско светско училище – „Спомен от петдесетгодишния юбилей от смъртта на Василя Ев. Априлов, Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на габровската Априловска гимназия” [17]. Чрез отпечатването на книги се честват годишнини на читалища [15, 48, 53]. С развитието на модерното образование елитните училища в България от началото на ХХ век започват често да издават свои юбилейни сборници, свързани с кръгли годишнини. Такива са изданията „Юбилеен сборник на I Софийска държавна девическа гимназия” (1904), „25-годишния юбилей на Станимира поп Стефанов Станимиров, директор на I софийска държавна мъжка гимназия” (1908), на Петър Козаров – „Опитното поле в Образцов чифлик : По случай 25-год. юбилей на Земледелското училище” (1908) [44, 45, 62, 64]. Специално внимание е отделено и на съсловната организация на българските учители, които по повод 10-годишнината на организацията издават Юбилеен сборник на Българския учителски съюз [51]. В сферата на културното развитие на страната могат да се изтъкнат изданията, свързани с родни писатели и интелектуалци, като най-отчетливо, посредством книгоиздаването, се отбелязват юбилеите на Иван Вазов, Марин Дринов и С. С. Бобчев [11, 12, 14, 24, 16]. Юбилеят на Вазов през 1895 г. по случай 25-годишнината от книжовната му дейност преминава под знака на всенародните чествания. По този начин името на писателя се утвърждава като символ на национално преклонение, което е отразено в юбилейните му чествания и след периода, който е обект на настоящия обзор*. Самият Бобчев прави редица образцови юбилейни издания, свързани с историята и развитието на българската журналистика. През 1894 г. по негова инициатива се съставят два подробни сборника по повод 50-годишнината от възникването на българската журналистика [10, 65]. Наред с това Бобчев издава обзори по повод 10-годишнините на значимите български периодични издания „Юридически преглед” и „Българска сбирка” [36, 41]. Тези инициативи са важна част от проучването на историята на българската журналистика. По отношение на книгоиздателската дейност също се забелязва практиката да се честват юбилеи. Тук могат да се споменат имената на Илия Р. Блъсков и Христо Г. Данов, които ни дават плод за размисъл за генезиса на самата идея на юбилейните издания. 368 Ако Блъсков издава скромна книжка по повод своята 25-годишна дейност като автор на календари – събитие, което остава почти незабелязано, то Данов отбелязва 50-годишнината от началото на издателската си дейност през 1905 г. с тържества, припознати от държавните институции. По повод отпечатването на „Старопланинче” през 1905 г. са пуснати две изящни издания с мемоарите на Данов, обработени художествено от Серафим Барутчийски [49, 50]. Делата на Българската православна църква не остават в страни от фокуса на юбилейните издания. Те се отбелязват с три специални книги от 1902 г., публикувани по повод 25-годишнината на интронизацията на Екзарх Йосиф [32, 34, 47]. Постепенно в края на XIX и началото на ХХ век издаването на юбилейни сборници става все по-популярно. То е предмет на дейност на политически партии [42, 55, 56], браншови организации [51, 59, 61], сдружения с идеална цел [60], военни подразделения [54] и дори спортни клубове [43]. Подобна книгоиздателска активност говори за повишеното чувство за историчност на младата българска нация, която чрез печатното документиране на юбилейни събития се стреми да самоутвърди постиженията си. Знак за подобно нараснало самочувствие са двете великолепни юбилейни издания, с които се отбелязва 20-годишнината от управлението на втория български княз след Освобождението – Фердинанд I. Те демонстрират, че освен историческите събития, които засвидетелстват почитта към потомците, България кове своята нова история, която я утвърждава като независима регионална сила. И двата сборника на Стефан Тошев („Двадесетгодишният юбилей на Негово Царско Височество Господаря 1887–1907”) и Георги Капчев („Двадесетгодишният юбилей на Негово Царско Височество българския княз Фердинанд I : 1887–2 авг. – 1907”) от 1908 г. са истински шедьоври на българското книгоиздателско изкуство. Те са старателно оформени, отпечатани на висококачествена хартия и са подплатени с добре подбран илюстративен материал, който представя царското семейство и възходящото управление на княз Фердинанд в очите на читателя [57, 63]. Прегледът на юбилейните книги, издадени в България между Освобождението и Независимостта, въпреки привидното им многообразие, помага за извеждането на някои общи положения при тяхното съставяне, съдържание, външен вид и предназначение. В исторически план, отразените в юбилейни книги събития са свързани с три времеви категории – Средновековие, Възраждане, разбирано в смисъла на доосвобожденския период на понятието (1762–1878), и Съвременност (1878–1908). Основната част от тях са издадени във връзка със значими исторически събития, свързани с просветата, революционното движене, освободителната война. Утвърждаването на определени личности в дейността на движенията за национална еманципация предполага кодифицирането им като символи на новосформираната държавност. Техните годишнини, отнасящи се до биографични и творчески дати, се отбелязват активно и след Освобождението. Изграждането на събитиен календар на младата българска държава също става обект на юбилейно книгоиздаване. Макар и по-слабо застъпено в годините до 1908 г., честването на събития от близкото минало е отразено в националната ни библиография. Годишнините от Освобождението, Съединението, интронизацията на Фердинанд стават част от този книжовен сегмент. По-силно застъпено в новата ни история е честването на годишнини, отнасящи се до дейността на определени институции, обществени организации и браншови задруги, които искат да подчертаят възходящата спирала на собственото си развитие. Не липсват личният и комерсиалният елемент, които целят чеславие или финансова облага от книгоиздаването по юбилейни поводи. В зависимост от целите и поводите юбилейните издания са с различна степен на съдържателна пълнота и оформление. Значимите поводи от национален мащаб като 369 правило се подготвят от юбилейни комитети и редакционни колеги, които привличат най-значимите представители на интелигенцията. Такъв е случаят с честването на 50-годишнината от началото на българската журналистика, отразена в специално юбилейно издание с участието на Йордан Иванов (Юрдан Иванов), Стефан С. Бобчев, Марин Дринов, Никола Начов [65]. Сборниците на училища се подготвят от учителския състав или конкретни инициативни комитети от завършващите випуски. Не са рядкост и случаите, в които авторството на юбилейните издания е индивидуално. Организаторите съставят материала и избират печатница. Поради изброените по-горе причини в повечето случаи зад изданията не стои името на издателство. В някои случаи, например при честването на 25-годишния творчески юбилей на Иван Вазов, книгата е издадена от Т. Ф. Чипев, но това се дължи на професионалните контакти между юбиляра и издателя [14]. Част от изданията, особено тези с по-малък обем, са първоначално публикувани в периодичния печат – в. „Славянин” (Русе) [2], в. „Марица” (Пловдив) [4], в. „Независимост“ (София) [6] , а впоследствие са издадени и в отделни отпечатъци. Като правило юбилейните сборници се отпечатват на по-висококачествена хартия, а за оформлението им са положени специални усилия. Те се отпечатват в голям формат, като правило 25 см, и се отличават с прецизно словослагане и чисто отпечатване. Голяма част от юбилейните издания, издадени в изследвания период (1878–1908), притежават илюстрации, лицеви портрети и фотографии, което е нетипично за нивото на българското книгопечатане и книгоиздаване през първите три десетилетия след Осовбождението. Със своето оформление и изпълнение безспорно се отличава юбилейният сборник на Георги Капчев по повод 20-годишнината от управлението на Фердинанд I, отпечатан на гланцова хартия в обем от 432 с 12 лицеви портрета [63]. Отличен пример в тази посока е и изданието за 25-годишния юбилей на I Софийска държавна мъжка гимназия. Книгата е с художествено оформена корица от художника Ото Хорейши, колективна фотография на учителския състав и индивидуални портрети на Георги Стаменов (първи директор), Марин Дринов (първи министър на народното просвещение) и Иван Шишманов (министър към годината на издаване – 1904) [45]. Наред с текстовете в сборника са представени таблично и сложни количествени данни. Често в юбилейните издания се срещат нотиран набор и факсимилета на исторически документи, което придава представителност и историчност на изданията. Предназначението на юбилейните книги за популяризирането на определени събития и личности рядко предполага комерсиалното им разпространение. В някои случаи има и издания, които имат за цел да се възползват от конкретен повод с цел материална облага на съставителя и издателя [31, 35]. В заключение може да се каже, че издаването на юбилейни книги в България след Освобождението се превръща в неизменна част от българското модерно книгоиздаване. Дейностите в тази посока отразяват и едновременно формират историческите представи на нацията за самата себе си. От друга страна наличието на книги с подобна тематика става честотен измерител за постиженията на отделните поколения. Трябва обаче да се има предвид, че като източник на историческа информация за отминали събития и техния прочит в конкретна епоха към текстовете в юбилейните сборници трябва да се подходи критически, защото като правило в тяхното съдържание има голяма доза исторически романтизъм и позитивизъм, в собствения смисъл на думата. Отделно трябва да се има предвид, че юбилейните поводи и тяхното отразяване в печатната продукция на дадена страна се свърза с определени социални нагласи, навици и вкусове, формиращи модните тенденции в конкретен исторически период. Библиографският преглед и анализ недвусмислено показват, че в първите три десетилетия от съществуването на българската държава се формира ясно изразена практика по съставянето, издаването и 370 разпространението на юбилейни сборници, традиция, която остава актуална дори днес в епохата на бързо развиващите се информационни технологии, променящи основни канали и средства за пренос на текстово съдържание. Бележка * След първото юбилейно честване на Иван Вазов през 1895 г. до 1944 г. неговите годишнини са отбелязани в още 8 юбилейни сборника. Библиография 1. Български книги 1878-1944 : Библиогр. указател : Азбучна поредица : Т. 1-9. – София : Нар. библ. Св. Св. Кирил и Методий, 1978-2006. 2. Описание на тържественото отпразнувание на хилядогодишнийт юбилей от блажената смърт на св. Методий в гр. Габрово, 6 априлий 1885. – Русе : Изд. авт., 1885. – 20 с.; Извадка от в. Славянин, VI, 1885, бр. 113 и 114. 3. Радославов, Радко Маринов. Животоописание на словенските просветители св. св. Кирила и Методия : В памят на юбилея по случай тисящилетието от смъртта на св. Методия, 6 апр. 1885 г., Търново. – Търново, 1885. – 16 с. 4. Хилядогодишният юбилей на славянските просветители Кирила и Методия в София 8851885. – Пловдив, 1885. – 32 с.; Отпеч. от в. Марица. 5. Тисящелетний спомен на светите равноапотоли Методия и Кирила, просветители славянски : По случай празнуването тисящелението от смъртта на св. Методия, 6 апр. 1885 год. – София : Държ. печатница, 1885. – 30 с. 6. Попконстантинов, Христо. Десетгодишний юбилей на Средногорското въстание в 1876 г., отпразнуван в Панагюрище на 20 априлий 1886 г. / Христо Попконстантинов. – София : изд. авт., 1886. – 16 с. Препеч. от в. Независимост. 7. На негово Светейшество Лъв ХIII : От Пловдивската серафическа семинария в памят на радостний ден по случай юбилеят на неговото 50-год. свяществование / Прев. от фр. правилник. – Пловдив, 1887. – 16 с. 8. Български алманах : Пространен годишен сборник : Г. 1-9 / Състав. Петър А. Петров, Светозар Йовович, Тодор Любимов, Козма Георгиев. – София, 1892. Г. 7. 1902-1903 : Юбилеен : [По случай 25-год. от Освобождението]. – [1902]. – 960 с. : с ил. 9. Блъсков, Илия Рашков. Юбилейно календарче за 1895 г. : По случай 25-год. на издаваните ми календарчета и по случай 50-год. на първий журналист Фотинов. – Шумен : книж. В. Блъсков, 1894. – 64 с. 10. Бобчев, Стефан Савов. Преглед на българский [периодически] печат : 1844-1894 г. – Пловдив, 1894. – 116, II с. Отпеч. от Юбилеен сборник за 50-год. на бълг. журналистика. Пловдив, 1894 11. Канели, Радул. Двадесет и пет годишния юбилей на Иван Вазов. – София : Т. Ф. Чипев, 1895. – 24 с. 12. Попова, Теофано Василева. Реч, произнесена на 24 септември т. г. по случай юбилея на българский поет и литератор г-на Иван Вазов в салонът на старозагорското окръжно четверокласно училище. – Ст. Загора, 1895. – 16 с. 13. Юбилеен сборник на Славянска беседа 1880-1895. – София, 1895. – 111 с. 14. Юбилеят на Ивана Вазов : Тържествено празнуване 25-та год. от книжовната деятелност на И. Вазов на 24 септ. 1895 г. в София / Събрал и наредил Юбилейний к-т. – София : Центр. книж. Т. Ф. Чипев, 1895. – 192 с. : с ноти, 10 л. : ноти. 15. Читалище Трезвеност. Сухиндол : Юбилеен сб. на сухиндолското читалище „Трезвеност” : По случай отпразнуването 25-та му годишнина : 1870-1895. – [Сухиндол] : Читалище Трезвеност, 1896. – 232 с. 16. Юбилеен спомен за 25-годишнината на книжовно-обществена деятелност на Стефана С. Бобчев : 1871 – 2 март 1896. – Пловдив : Единство, 1896. – 152 с., 3 л. : портр. 17. Спомен от петдесетгодишния юбилей от смъртта на Василя Ев. Априлов : Ред. к-т по създавание фонд за въздигание паметник Априлову. – Габрово : изд. ред. к-т, 1897. – 80 с., 4 л. : ил. 371 18. Страшимиров, Антон Тодоров. Поп Кръстю пред народния съд / А. Т. С. – Видин : сп. Праг, 1898. – 14 с. Кн. изд. по случай 25-год. юбилей на Васил Левски. 19. Околийско учителско дружество. Добрич. Юбилеен сборник на Околийското учителско дружество в гр. Добрич : По случай 10-год. от основаването му. – Варна : Околийско учителско дружество – Добрич, 1899. – 188 с. 20. Юбилеен сборник по случай 25-годишнината 1874-1899 от учителствуването на Андрей Игнатиев от с. Медковец, Ломско. – Лом : К-т по отпразнуване на юбилея, 1899. – 59 с., 1 л. : портр. 21. Априловска гимназия. Габрово. Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на габровската Априловска гимназия : Габрово, 29 юни 1900 г. – Пловдив, 1900. – 8, 270 с. 22. Българско евангелско благотворително дружество. Изложение на Българското евангелско благотворително дружество за 1899–1900 : И отпразнуване на двадесет и петгодишен юбилей. – Хасково, 1900. – 40 с. 23. Петровски, Серги. Архиепископ Инокентий като проповедник, администратор и славянофил : Реч в деня на поминовението по случай 100-год. юбилей. – София : сп. Православен проповедник, 1900. – 25 с. : с портр. 24. Сборниче за юбилея на професора Марин С. Дринов : 1869-1899. Нареди Бълг. книж. д-во. – София : Бълг. книж. д-во, 1900. – 128 с., 1 л. : ил., 1 л. : портр., 2 л. : факс. 25. Беловеждов, Никола Илиев. Първата пушка за Априлското въстание : Записки по Копривщенското въстание в 1876 г. : Юбил. книжка за 25-год. от Апр. въстание. – София, 1901. – 162 с. : с портр. 26. Отпеч. от Юбилейна книжка за Априлското въстание на сп. Мисъл, год. ХI, кн. IV, с. 221-261 с добавъчен текст: Вместо предисловие, с. III-IV с биогр. на авт. от „един от приятелите на покойния” и издадения Закон от българското привременно правителство за организувание на бунта, с. 42-43. 27. Попов, Христо Филипов. Самуил : Истор. разказ по въстанието на 1876 г : Юбил. [изд.] – 2. изд. – София, 1901. – 111 с. 1 изд. 1876. 28. Спомен : 25 год. юбилей от преминаването на Хр. Ботев и другарите му на Козлодуйски бряг. – Оряхово : книж. Ив. К. Томов, 1901. – 96 с. : с ил., 5 л. : портр., 4 л. : ил. Кн. съдържа и стихотворения на Хр. Ботев. 29. Денчо. Юбилейно сборниче : По случай 25 год. от Освобождението на България. – Шипка : Г. Н. Бакърджиев, 1902. – 44 с. Истинското име на авт. Денчо Станев Денев 30. Крестовски, Всеволод Владимирович. Юбилейна книга за спомен на 15-и юни 1877 г. – преминаването на Дунава от русите при Свищов за освобождението на България / Прев. и наредил С. Н. М-в. – Свищов : А. Д. Паничков, 1902. – 83 с. 31. Левингер, Фани. „Опълченци” : Спомен от 11-и авг. 1902 г. : Юбил. патриот. игра в 1 д. из настоящия бълг. общ. живот : По случай шипчен. празненства. – София, 1902. – 29 с. 32. Начов, Начо Анастасов и др. Поглед върху деятелността на българската екзархия : 1877– 1902 : По повод на 25-год. юбилей на Н. Блаженство бълг. екзарх Йосифа I. – [Пловдив], 1902. – 167 с., 1 л. : портр. 33. Тошев, Стефан Тошев. Освободителната война 1877-78 : По случай 25 год. юбилей : Т. 1. – 1902. – XII, 370 с. : с ил. 34. Юбилейна книжка по случай 25-годишнината от деятелността на Негово Блаженство Йосифа I, като екзарх на православната българска църква : 1877-1902. – Пловдив, 1902. – 20 с. 35. Юбилейна песнопойка „Шипка” / Изд. Пенчо Попов. – Сливен, 1902. – 33 с. 36. Бобчев, Стефан Савов и др. Юбилеен спомен за десетгодишнината на „Юридически преглед” : 1893, Пловдив – 1902, София : Юридическа библиография на бълг. списания 1844-1900 / Стефан С. Бобчев и Д. П. Консулов. – София, 1903. – VIII, 126 с., 4 л. : портр. 37. Бойчев, Тодор Н. Юбилейна история на 25-годишна България : Ч. 1 / Под ред. на Я. Т. Кочев. – София, 1903. – 377, IХ с., с ил. 38. Доков, Иван Иванов. Юбилейни бележки по Шипченските тържества : 1877-1902 / От поборника – опълченец Иван Иванов Доков. – Луковит, 1903. – 46 с. 39. Юбилейно календарче за 1903 г. : С науч. стоп. съдърж. и манифестите на Царя Освободителя. – Силистра : Димитър Иванов, 1903. – 56 с. 40. Безеншек, Антон. Юбилеен отчет за ваканционни стенографски курсове при Университета в София : 1900-1904. – София, 1904. – 15 с. 41. Бобчев, Стефан Савов. Юбилеен спомен за десетгодишнината на „Българска сбирка” : 372 1894, Пловдив – 1903. – София, 1904. – 94 с., 1 л. : портр. 42. Гешов, Иван Евстратиев. Реч на Иван Евстратиев Гешов, произнесена на 14 октомври 1904 г. по случай десетгодишното юбилейно празнуване на Народната партия. – София, 1904. – 32 с. 43. Гимнастическо-плувателно дружество „Юнак” – Русе. Десетгодишнина на Русенското гимнастическо-плувателно дружество „Юнак”, 27 ноем. 1894 – 27 ноем. 1904 г. : Юбил. изд. – Русе, 1904. – 36 с., 7 л. : фотогр. 44. Юбилеен сборник на I софийска държавна девическа гимназия : 1879 – ноем. 1904. – София, 1904. – 115 с., 1 л. : портр 45. Юбилеен сборник на I софийска държавна мъжка гимназия : 1879 – 9 ян. 1904. – София, 1904. – 4, 200 с., 5 л. : портр. 46. Исторически преглед на медицинската част и медицинската книжнина в България : 15 авг. 1878 – 15 авг. 1903 : Юбил. кн. / Под ред. на М. Русев. – София : К. Чинков, 1904. – 216, 272 с. 47. Йосиф I, екзарх български (1877–1902) : Юбил. сб. – София : Бълг. книж. д-во, 1904. – 277 с. : с портр., 9 л. фотогр. 48. Юбилеен сборник по случай 35-та годишнината на разградското читалище „Развитие” 1869-1904 г. / Под ред. на А. В. Изворов, Вел. Йорданов. – Разград, 1904. – 213, II с., 6 л. : ил., 2 л. : табл. 49. Барутчийски, Серафим Иванов. Христо Г. Данов : 1855-1905 : Биогр. очерк. – Пловдив : Юбилеен к-т, 1905. – 225 с. : с портр. 50. Барутчийски, Серафим Иванов. Христо Г. Данов : 1855-1905 : Биогр. очерк. – 2. доп. изд. – Пловдив : Юбилеен к-т, 1905. –LXII, 199 с. : с ил. 51. Юбилеен сборник на Българския учителски съюз : По случай 10-год. от основанието му : 1895-1905. – София : Бълг. учителски съюз, 1905. – 8, 296 с., 2 л. : табл. 52. Минтов, Иван Николов. Практически очерки по съдебна медицина : Юбил. изд. – Бургас, 1905. – 227 с. 53. Юбилеен сборник на Славянска беседа 1880-1905. – София, 1905. – 115 с. : с ил., 4 л. : ил. 54. Юбилейна книжка на 2-ри артилерийски полк : 1880-1905. – София, 1905. – 52 с., 8 л. : фотогр. 55. Народна партия. Събор. Юбилеен събор на Народната партия : 1894-1904. – София, 1906. – 127 с., 1 л. : портр. 56. Народно-либерална партия : Юбил. албум на Народнолибералната партия с ликовете на царствующата династия и на по-видните членове от Народнолибералната партия от 1887-1907 г. – София : Ангел Б. Петров, 1907. – 112 с. : с ил. 57. Тошев, Стефан Тошев. Двадесетгодишният юбилей на Негово Царско Височество Господаря 1887-1907. – София, 1907. – 108 с. : с ил. 58. [Тридесет] 30-годишен юбилей на славната шипченска епопея (28-и дек. 1877 – 28-и дек. 1907 г.). – София, 1907. – 72 с., 10 л. : ил. 59. Цонев, Боян. Споменна книга на Софийския крояшки еснаф по случай стогодишния му юбилей : 1807-1907. – София, 1907. – X, 128 с. : с ил. 60. Юбилеен сборник по случай десетгодишнината от основаването на софийското българско благотворително образователно дружество „Ив. Н. Денкоглу” : 1897-1907. – София, 1908. – 126 с., 1 л. : портр. 61. Българско пивоварно дружество : Юбил. книжка за 25-годишнината на „Българското пивоварно дружество”. – Шумен, 1908. – 36 с. : с ил., 2 л. : ил. 62. [Двадесет и пет] 25-годишния юбилей на Станимира поп Стефанов Станимиров, директор на I софийска държавна мъжка гимназия 1.09.1883 – 22.06.1908 г. : Из отчета на I соф. мъжка гимназия за уч. 1907-1908 г. / Стъкмил Александър Павлов Христов. – София, 1908. – 42 с., 1 л. : портр. 63. Капчев, Георги Иванов. Двадесетгодишният юбилей на Негово Царско Височество българския княз Фердинанд I : 1887–2 авг. – 1907. – София, 1908. – 8, 432 с. : с ил., 12 л. : портр. 64. Козаров, Петър Тодоров. Опитното поле в Образцов чифлик : По случай 25-год. юбилей на Земледелското училище. – [София] : М-во на търговията и земледелието, 1908. – 48 с. : с табл. 65. Юбилеен сборник по случай петдесет-годишнината на Българската журналистика и честването на паметта на основателя й Константин Фотинов. – София, 1894. – 99 с. ІІІ 32 373 КЪМ НОВ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН МОДЕЛ Орлин Загоров Щом идеал по-висок от предишния бива поставен пред човечеството, всички предишни идеали помръкват като звезди пред слънцето и човек не може да не вижда слънцето. Л. Н. Толстой Вярата и волята за цивилизация, в която хората са равни пред законите, обявяващи за престъпление потисничеството и насилието, експлоатацията на човек от човека, унижението на свободолюбивия дух. В нея общуването между хората и с природата е очистено от белезите на хищничество и разрушителност, насилие и агресивност. Известно е, че тези белези постоянно се подхранват и възпроизвеждат чрез растящата алчност, егоизъм, неразумност, злоба, завист и ненаситно отдаване на примитивен хедонизъм за сметка на нормалното съществуване на милиарди хора. Идеалът за една нова цивилизация, копнежът по нея може да бъде осъществен само ако за духовен еквивалент на този обществен модел бъде възприета една нова философия. Само такава философия като наука, светоглед, идеология и теоретичен разум на човечеството може да завладее духовете на милиони хора по света и да ги обедини в мощна съпротивителна сила. Впрочем, почти всички, занимаващи се с глобалните проблеми на света, рано или късно, стигат до идеята за съдбата на колективния живот на човечеството, до „новата световна идея”. Много от тях забелязват, че „един тип цивилизация претърпява крах и се ражда нова цивилизация”. В нея не само се въвежда регулирано производство, екологически функциониращо общество, но и такава организация на икономическия и социалния живот, при която пълноценно функционира принципът на социалната справедливост и всички хора се радват на равни възможности за благоденствие. На второ място с нова сила и в много по-голяма степен се откроява стародавният въпрос за екзистенциалното призвание на човека и за целта на неговата мисия върху Земята. Същността на повдигнатия тук въпрос се отнася до посоката, в която се движи днес човечеството. Тя е погрешна. В същото време очевидно е, че непрекъснато растат силите, които дават възможност на човечеството да се обедини, за да избегне апокалипсиса, плод 374 на безумието на едно нищожно малцинство. Ето защо изключително важно е осъзнаването на истината, че сега в световната история завършва една епоха и започва друга и че този преход е свързан с революцията на духа в съответствие с духа на революцията като двигател на историята. Практическото решение на тази историческа задача е възможно само чрез обединяването на усилията, енергията и волята на всички, които са жертва на съвременната порочна цивилизация, а те са 90% от населението на планетата. На нейно място трябва да се установи нова цивилизация, в която благоразумието взема връх над алчността и безумието; любовта – над злобата; свободата – над насилието; съзидателната надпревара – над корумпиращата конкуренция; солидарността и състраданието над егоцентризма; общото благоденствие – над личното преуспяване за сметка на хиляди и милиони онеправдани и експлоатирани. Именно това означава тържеството на една нова хуманистична цивилизация, на един справедлив „световен ред”, на една нова духовност и нова нравствена философия, отстояваща човешкото щастие като единствен и безусловен критерий на прогреса. Индустриалната цивилизация в капиталистическата си версия издига в култ преследването на материално благополучие, като го поставя над всичко и превръща в безкраен поток от нови и всякакви продукти, обявявайки ги за висша цел в живота в ущърб на всички останали. Пристрастяването към нарастващите влечения на плътта води до дълбока духовна криза, която постоянно се ускорява и задълбочава, за да се стигне до пълно опустошаване на вътрешния свят на модерния човек, който не се спира пред нищо, за да удовлетвори неразумните си потребности, опустошавайки света и природата. Основополагащата идея на философията на всички обществени системи, основани на неправдата, социалната несправедливост, експлоатацията на човек от човека, потисничеството и насилието, на неразумното използване на културата и разрушителното действие върху природата и нейните богатства, се свежда до апология на порочната цивилизация. Като неин антипод справедливостта е основната морална, политическа и социална категория на хуманистичната цивилизация, като антипод на порочната, престъпната антихуманната и корумпирана цивилизация. Никога досега – от зората на човешката история до наши дни – пропастта между бедността и богатството в световен мащаб не е била толкова дълбока и чудовищна, както днес; насилието, експлоатацията, несправедливостта и грабителството не са били в такива мащаби, както в края на ХХ век, авторитетът на силата не е бил толкова безапелационен спрямо по-слабите и помалките, както днес, никога досега цинизмът и всепозволеността не са били така брутално узаконявани от цели парламенти и политически партии и лидери, както днес; никога досега светът не е представлявал такава остра пирамида, на върха на която стоят все помалко и все по-могъщи финансови групировки, които се превръщат в мощна финансова олигархия, изместваща политици, държавни и политически сили от реалното управление на обществото, превръщайки ги в послушни кукли в ръцете си, заменяйки всички останали и известни на човечеството форми на държавно управление с диктатура на парите и богатството (плутокрация). Апологетите на тази порочна цивилизация цинично се опитват да внушават на човечеството, че тя няма алтернатива. Но историята на човечеството е история на борбата на справедливостта срещу несправедливостта, на свободата срещу насилието и робството, на хуманизма срещу безчовечността, на бедността срещу богатството, на правдата срещу неправдата. Хуманистичната цивилизация е основана на една глобална етика, устойчиво развитие, висока духовност, а справедливостта е нейна основополагаща ценност, превърнала се в добродетел на всеки човек. 375 Общественият напредък всъщност не е само оценка на вече осъщественото обществено развитие, а и за онова състояние, към което се стремим да постигнем, за да оставим след себе си свят, по-добър, по-богат, по-мирен и по-красив от този, който сме заварили. От друга страна, докато главната цел на човешката еволюция е социалната справедливост, расте и необходимостта от обществен модел, основан на социалната справедливост. Това предполага радикално обновление на развитието на човешкия род. Преди всичко технико-технологическата и потребителската парадигма, доминираща досега в индустриалната цивилизация, се налага да се замени с културно-нравствен императив. В социално-икономически план това означава да се извърши преход от техногенна, в т.ч. и информационна цивилизация, към антропогенна (човешка, облагородена, одухотворена, хуманистична) цивилизация, в която върховната ценност и крайната цел на прогреса е човекът и неговото хармонично развитие. Нашата епоха се нуждае от нова концепция на хуманизма като единствен и върховен критерий на прогреса. Това предполага нова светогледна парадигма: за света като цяло, за мястото на човека в него и за смисъла на човешкото битие. Устойчивото развитие превръща хуманизма в единно културно движение, съсредоточено в човека като източник и цел. Това изисква: цялото огромно богатство, включено в понятието „човек”, да стане достояние на всяка личност. Дори осъзнаването на тази истина е достатъчно сериозно доказателство, че човешкият разум най-после се пробужда за дълбока радикална преоценка на досегашната практика, произтичаща от същността на съвременната потребителска цивилизация. Обективната основа на това ново движение е истината, че кризите на нашето време отправят предизвикателство към съвременния свят да проявява нова духовна сила, като по-висока степен на осъзнаване на единството на човешката общност и по този начин да приведе в действие една духовна динамика, насочена към решаване на общочовешките проблеми. Все повече хора в света утвърждават една нова духовност, освободена от тесногръдие и насочена към планетарна солидарност. Съществуват сериозни основания за оптимистично предположение, че след безброй прояви на неразумност, човечеството днес се стреми към поведение, адекватно на собствения си разум. Обратът в ориентацията на философското мислене последователно настъпва, когато се осъзнава необходимостта от изработването на съвършено нов метод на научното мислене. По необходимост се утвърждава възгледът, че човекът е най-уникалното и най-изумителното творение на природата и на историята, че неговото бъдеще е безкрайно и прекрасно. Впрочем, днес човекът все още не е излязъл от фазата на разрушаването. Не случайно мнозина учени виждат в негово лице само злоупотреба с природата. В природата няма нищо порочно, излишно или недостатъчно. Човекът е силата, която внася хаоса и безредието, разрушението и безумието. На човека му предстои да надделее и контролира безумието, като се научи да управлява по законите на красотата и собствения си разум. Новата философия е призвана да научи човека как да оцелее и как да се спаси от този апокалипсис, за да изпълни своето предназначение като фактор на една качествено нова цивилизация, коренно различна от тази, установена преди няколко стотин години и довела човечеството до днешното критично състояние. Процесът на трансформация на общественото съзнание е труден и мъчителен, защото той трябва да накара богатите да се откажат от сегашния начин на живот, от преследване на хедонизъм и корнукопия. В своята книга „Извън контрол” Збигнев Бжежински пише: „Промяната може да настъпи само благодарение на дълбока преоценка 376 на фундаменталните убеждения, ръководещи социалното поведение и впоследствие осъзнаване на необходимостта от едно всеобщо споделено понятие за смисъла на добрия живот – понятие, основаващо се на себеудовлетворяване...” (Бжежински, Зб. Извън контрол. Безпорядък в навечерието на ХХІ век. – С., 1994, с. 228-229). Новата културна стратегия предполага да се развива, обогатява и универсализира хуманистичната цивилизационна идентичност на народите по света. А това е възможно чрез една нова революция на Разума, нова революция на духа, за да възтържествува върху цялата Планета цивилизацията на Разума, Справедливостта, Братството и Свободата. При това всички проблеми са били създадени от хората и могат да бъдат решени от тях. Сега е от изключително значение човекът, този, който стига в своето безумие, в своята жажда за богатство и печалба до ръба на пропастта, експлоатирайки безпощадно както природата, така и себеподобните, че сега вече никой друг, освен самия него не е в състояние да го спаси. На тази основа се налага заключението, че проблемът е в човека, в състоянието на неговия дух. Не можем да възстановим равновесието в природата, без да сложим ред вътре в себе си. Впрочем, единственото, което съвременният човек е в състояние да постигне е да извърши моралното си прераждане, за да осъзнае трагедията, в която участва. От друга страна, днес вече не е достатъчно да трупаме знания, информация и нови технологически въведения. Важно е също така да се постигне хармонично единство между мощта на интелекта, опредметен в машините и благородството на духа, между познанието и мъдростта, между науката и морала, между културата и цивилизоваността. Установено е, че количеството познания се удвояват на всеки 7-10 години. Науката е пред прага на ново откритие – да идентифицира гените на интелигентността. Изобщо футуролозите ни убеждават, че през идните 20-30 години ще настъпят повече промени, отколкото в цялата досегашна история. Решенията вече не зависят от ресурсите. Това е основната революционна промяна, която човек е преживявал някога. Противно на това, темповете на нравственото обновление и духовно извисяване на човечеството като цяло са далеч побавни. Тази истина налага да се осъзнае фундаменталното значение на постановката за необходимостта от разумното използване и справедливо разпределение на плодовете на културата, от една страна, и от друга – на зависимостта на характера на прогреса от тази връзка. Съществен аспект на поставения въпрос се отнася до установяването на универсален модел на развитие, който да съчетава в себе си предимствата на известните досега културно-цивилизационни матрици. Такава възможност предлага устойчивото развитие. В крайна сметка, учените общо-взето стигат до очертаване на вече известната дилема, пред която е изправено човечеството: обезличаване или „нов триумф на човешкия дух, апокалипсис или апотеоз, културен шовинизъм или икономическо мислене, бавна смърт или „велико културно възраждане” и т.н. Апологетите на капитализма продължават да манипулират света, че той е найблагоприятната възможна среда за ефективно функциониране на капитала, като под това понятие разбират нарастващия размер на печалбата, на незначителна по обхват световна олигархия. А истината за ирационалната същност на капитализма се разкрива пред очите ни в безброй факти, някои от които са известни още от времето на Шарл Фурие. Достатъчно е да ги погледнем с очите на разума. Светът на културата се завладява от посредственост, профанизация, чиито носители живеят в него с арогантно самочувствие, този свят се използва за системно духовно затъпяване на хиляди и милиони хора по света. В този свят благородството е изчезнало 377 безследно, хуманизмът е обявен за призрак от „мрачни времена”, а на тяхно място разюздано се подвизават насилие и ужас, кощунство и мародерство със свети за човешкия дух принципи и ценности. За всичко това има една обща причина – опорочената индустриална цивилизация на планетата. Дълбоката всеобща криза, която преживява съвременното човечество, се корени в нарушеното единство на културата и цивилизацията. Човечеството днес се намира в дълбока криза с тежки последици за своето оцеляване. Затова то все по-често и по-категорично се обявява срещу цивилизацията, която заплашва човешката култура и нейните плодове. Американският политик Ал Гор е категоричен: „Съвременната индустриална цивилизация е консумативна по своята същност и предназначение – спрямо природните ресурси, спрямо създаваните богатства, спрямо безумния хедонизъм, тя е встрастена към ненаситна консумация”. (Гор, Ал. Застрашената Земя. Екологията и човешкия дух. – С., 1995, с. 375). Ерих Фром (1900-1980), психолог, основоположник на неофройдизма, отбелязва, че нашата цивилизация започва, когато човечеството се е научило да управлява природата, но до настъпването на индустриалния век това управление е ограничено. Според него, отначало с промишления прогрес, след това със замяната на енергията на животните и хората с механична, а по-късно и с ядрената енергия, докато се стигне до замяната на човешкия разум с електронната машина, хората са почувствали, че се намират на пътя към неограниченото производство и, следователно, към неограниченото потребление, че техниката ги е направила всемогъщи, а науката е станала всезнаеща. Те са на път да станат богове, най-висши същества, способни да създадат втори свят, използвайки света на природата само в качеството на строителен материал за своите нови творения. Според Е. Фром това самочувствие граничи с една нова религия (Фром, Е. Революция на надеждата. – С., 2005). Обобщавайки, неизбежно стигаме до заключението, че съвременната цивилизация не е способна на непрекъснат човешки стремеж към смисъл на живота. Тя се крие зад примамливите технологии на индустриалната революция, като постоянно се отдалечава от същността на човешкото битие, защото се превръща в разрушителна сила и застрашава самите основи на живота. Задълбочаващата се екологическа криза в глобален мащаб е израз на бездуховност и агресивност на модерния човек. Замърсената външна среда е израз на кризата на вътрешната духовна същност на човека. Съвсем очевидно е, че съвременната цивилизация е в тотална криза, причинена от липсата на духовна цел и вътрешна пустота. За просветителите, цялото зло в света и всички човешки пороци произтичат от природната същност на човека, която поради това е необходимо да се „култивира” посредством образованието и възпитанието. Извън тази цивилизаторска „опаковка” природата на човека представлява чист образец на непосредствено заложения у него от природата егоизъм. Естествено, целият патос на просветителското мислене е насочен преди всичко към социално- политическото усъвършенстване на обществото, което ще доведе до победа на културното у човека над порочната му природа. Склонността на хората от индустриалната цивилизация към насилие и арогантност не само спрямо човечеството, но и спрямо Вселената, е толкова силна, че са готови да разрушават Луната, за да демонстрират своята разрушителна мощ. Един пример е достатъчен да потвърди тази абсурдна истина. По закъснели признания на американския експерт д-р Лиънърд Райфъл (73-годишен физик) през 1958 г. САЩ са кроели ядрен взрив на Луната, за да се стресне Земята. Той бил натоварен от американските ВВС да разработи план за взривяването на атомна бомба под кодовото название „Проект А 119”. Той е работил по проекта от май 1958 до януари 1959 г. „Ако планът беше осъществен, – заявява Лиънърд 378 Райфъл в интервю за „Обзървър” (от 14 май 2000 г.), – той щеше да е най-неморалната заплаха към човечеството, отправяна някога от велика сила.” Изначалните принципи на общуването между съвременната цивилизация и околната среда са неетични, обърната ценностна система. „За съжаление, пише Ал Гор, – вътрешната екология е вече разклатена, защото промените, породени от научно-техническата революция са разрушили представата ни, кои сме и каква е целта на нашия живот”. Ал Гор говори за безпрецедентно насилие, извършвано над природата от световната цивилизация. Бързата ни агресивна експанзия върху остатъка от дивата природа на Земята е усилие да плячкосваме извън границите на цивилизацията онова, което не можем да открием в тях (Гор, Ал. Застрашената Земя. Екологията и човешкия дух. – С., 1995). От философска гледна точка, бъдещето в крайна сметка е уязвимо развиващо се настояще и затова необмисленото развитие може да бъде определено като злоупотреба с бъдещето. Това е резултат на нефункционален модел на взаимоотношенията между цивилизацията и естествения свят. За всичко това има една обща причина – опорочената индустриална цивилизация на планетата. Дълбоката всеобща криза, която преживява съвременното човечество, се корени в нарушеното единство на културата и цивилизацията. Човечеството днес се намира в дълбока криза с тежки последици за своето оцеляване. Затова то все по-често и по-категорично се обявява срещу цивилизацията, която заплашва човешката култура и нейните плодове, създавани от творческата енергия на хиляди човешки поколения. Американският политик Ал Гор е категоричен: „Съвременната индустриална цивилизация е консумативна по своята същност и предназначение – спрямо природните ресурси, спрямо създаваните богатства, спрямо безумния хедонизъм; тя е встрастена към ненаситна консумация”. Ерих Фром (1900-1980), психолог, основоположник на неофройдизма, отбелязва, че нашата цивилизация започва, когато човечеството се е научило активно да управлява природата, но до настъпването на индустриалния век това управление е ограничено. Според него, отначало с промишления прогрес, след това със замяната на енергията на животните и хората с механичната, а по-късно и с ядрената енергия, докато се стигне до замяната на човешкия разум с електронната машина хората са почувствали, че се намират на пътя към неограниченото производство и, следователно, към неограниченото потребление, че техниката ги е направила всемогъщи, а науката е станала всезнаеща. Те са на път да станат богове, най-висши същества, способни да създадат втори свят, използвайки света на природата само в качеството на строителен материал за своите нови творения. Според Е. Фром това самочувствие граничи с една нова религия (Фром, Е. Революция на надеждата. – С., 2005). Русо (1715-1778) и неговите последователи, от своя страна, смятат, че природната същност на човека съдържа в себе си максимум за съвършенство и че само лъжливата култура с нейната необмислена и обременяваща възпитателна програма по просветителските рецепти, всевъзможните, поддържани от държавата социални условности и лъжливи идеали водят до извращаване на първоначалното, заложено от природата, съвършенство у човека. Русо призовава: „Назад към природата”, към естественото, хармоничното в своята непосредственост у човека. В същото време той описва и социалната среда и според него обществените порядки, които в максимална степен съдействат за свободното и многостранно развитие на личността (Русо, Ж.-Ж. Избрани съчинения : Т. 1. – С., 1988, с. 567-575). Този спор не спира и до днес. 379 Съвременните последователи на просветителството нерядко са разочаровани от абстрактните политически рецепти за подобряване на обществения живот, започвайки с „подозрение” към човешката природа, която пречи да се осъществяват идеалните замисли на политическите реформатори. Те наблягат не толкова на някаква вродена склонност към зло, а на принципната неподатливост на човека към култрните „лекарства”. Такова разочарование е известно с названието „културен песимизъм”, опустошил душите на не малко представители на либералната демокрация. Изследвайки причините за нещастието на почти всички народи, Клод Адриан Хелвеций (1715-1771) пише: „Почти всеобщото нещастие на хората и народите зависи от несъвършенството на техните закони и от твърде неравномерното разпределение на богатствата”. Сто години по-късно, в своето „Предварително слово” към съчинението си „Новият свят”, Шарл Фурие (1772-1837) посочва подробно причините на една порочна цивилизация, която „установява в по-голяма или по-малка степен царството на всеки един от тези пороци”: социален хаос; най-срамните бедствия, между другото нищетата; бедствията, които съкрушава общественото стопанство, бедността, безработицата, успехите на измамата, морските пиратства, търговският монопол, отвличането на роби и много още неща; в стопанския ред има някакво обръщане на природния ред; „болни от изнемогване”, от вътрешен порок, от тайна и скрита отрова”, измъчени от нещастия нации; стопанска несъгласуваност; посредническа собственост и несъгласувано селско стопанство; колективен интерес, пренесен в жертва на личната изгода; собственост, играеща посредническа роля; двойствено действие, произволно определяне на стойностите; пълна свобода на мошеничеството; липса на солидарност, отклоняване на капитали; намаляване на трудовите възнаграждения; изкуствени прегради; изобилие, водещо до депресия, обратно заграбване; разрушителна политика; застой или подкопаване на кредита; фиктивни пари; данъчни усложнения; епидемични престъпления; обскурантизъм; паразитизъм; спекулативни подкупи; борсова игра; лихварство; безплоден труд; промишлени лотарии; монопол на затворените корпорации; непроизводителни загуби; нанесени вреди на здравето; банкрути; контрабанда; пиратство; спекулативно робство; всеобщ егоизъм на предубежденията на благородниците; непрекъснато люшкане между крайностите, изкуство да се ограбват бедняците и обогатяват богатите (Фурие, Ш. Новият свят. – С., 1975). Шарл Фурие се пита: „И ако цивилизованият строй (този след дивачеството, патриархата и варварството – О.З.) е изчакал двадесет и пет века, за да произведе това обществено бедствие, няма ли той да роди още много други бедствия, които ние не сме в състояние да предвидим? Има ли нещо по-несъвършено от тази цивилизация, която влачи подире си всички бедствия. Има ли нещо по-съмнително от мисълта, че този строй е необходим и вечен?” (Фурие, Ш. Цит. съч., с. 111). Използвана литература 1. Вернадски, В. Биогеохимические очерки. – М.-Л., 1940, с. 47. 2. Гор, Ал. Застрашената Земя. Екологията и човешкия дух. – С., 1995. 3. Енгелс, Фр. Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия. – 5. изд. – С., 1974. 4. Енгелс, Фр. Произход на семейството, частната собственост и държавата. – 4. изд. – С., 1975. 5. Кларк, К. Цивилизацията. – С., 1997, с. 100. 6. Печеи, А. Качеството човек. – С., 1987. 7. Проданов, В. Неолибералните глобализирани идеологически апарати. // Понеделник, N 9/10, 380 2015, с. 7-19. 8. Тахиров, М. Аксиология и сигурност. – С., 2015. 9. Фром, Е. Революция на надеждата. – С., 2005. 10. Фурие, Ш. Новият свят. – С., 1975, с. 95. 11. Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. – С., 1999, с. 52. 12. Цивилизациите. – С., 1995, с. 33-34. 13. Швайцер, А. Култура и етика. – С., 1990. 14. Шпенглер, О. Залезът на Запада : T. 1. Форма и действителност. – С., 2014. – 650 с. 15. Huddleston, J. The Search for a Just Society. – Oxford, 1989. ІІІ 33 381 БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА И ПРОПАГАНДНА ЛИТЕРАТУРА В ТУРЦИЯ И „В ИМЕТО НА НАРОДА” НА МИТКА ГРЪБЧЕВА1 Зейнеп Зафер Случаят с мемоарите „В името на народа” (1962)2 на Митка Гръбчева, издадени в Турция за пръв път през 1975 г. под заглавието „В името на народа те осъждам на смърт”3 (Seni Halk Adına Ölüme Mahküm Ediyorum), е уникален пример за това как, попаднало в ръцете на безотговорни и посредствени издатели, дадено четиво може да се отпечатва и използва за промиване на мозъци. Как една книга може да се предложи и да се криворазбере като ценно художествено произведение, да засенчи истинската литературна класика и да бъде препоръчана като образец на българското словесно изкуство сред един доста широк кръг читатели4. Интересен и „завиден” е пътят на мемоарите на Митка Гръбчева от социалистическа България към капиталистическа Турция. Тайните на техния огромен „успех” не могат да не заинтересуват изследователите на рецепцията на българската литература (не само художествена, но и политическа) в страната, когато става въпрос за много интересен случай. Не можем да не си зададем въпроса защо и как „В името на народа те осъждам на смърт” заема място дори в днешното литературно пространство на турския пазар, отделено за български книги. И да не се запитаме за политическите и икономически причини или интереси, които стоят зад честото издаване на мемоарите на М. Гръбчева в Турция, отпечатани през 2015 г. за 27-и път. На този етап не разполагаме с конкретни данни за това по чия инициатива (на авторката или на партията-държава) „В името на народа” през 60-те години се превежда и издава в няколко социалистически страни5. Но имаме достатъчно доказателства за начина на отпечатването на кървавите мемоари в единствената капиталистическа страна – Турция. Мемоарите на М. Гръбчева са преведени по-рано на испански, но са отпечатани през 1969 г. не в Испания, а в „София-прес”, по всяка вероятност за нелегално разпространение в някои испаноговорящи страни. Затова случаят с турското издание, неизвестно и на българската библиография6, е истинска изненада дори за самата авторка. Защото, както ще видим по-надолу, М. Гръбчева нито планира, нито пък предприема нещо за издаването на книгата си в Турция. 382 Един бегъл поглед върху преводите на българска литература показва, че от втората половина на 60-те години се случва нещо съвсем нетрадиционно. В полезрението на изследователя силно се натрапва рязкото увеличаване и планирано7 отпечатване на български книги с политическо съдържание. Докато от 1939 г. до 1965 г. самостоятелно се издават три произведения на българската литература, сред които най-голямо внимание заслужава „Бай Ганьо” на Алеко Константинов (1941, Bay Ganü. Çağdaş Bir Bulgar Hakkında İnanılmaz Hikâyeler – в превод от български на Юмер Кяшиф Налбантоглу)8, то от 1966 г. до 1980 г.9 излизат от печат около 120 книги, голяма част от които представляват пропагандна социалистическа литература. Те се преиздават многократно. Само списъкът на отпечатаните в 1979 г. преводи и книги за България съдържа 20 отделни заглавия.10 Любознателната турска читателска публика от 40-те и 50-те години, проявяваща много голям интерес към световната литературна класика, през въпросния период вече е на средна и над средна възраст, а разбирането за литература и изкуство на младото поколение се променя. Голяма част от него, повлияно от марксистко-ленинските теории, през втората половина на 60-те години има специални предпочитания към модерните за времето книги, в които се разказва за социалистическия строй, за т. н. „антифашистка” борба, към партизанската литература, въоръжената гражданска съпротива срещу „капиталистическата” система и др. Учащата се турска младеж, която е под влиянието на лявата идеология, симпатизира и подкрепя протестите на студенти и работници от Париж и Лондон през метежната 1968-а, а почти не обръща внимание на Пражката пролет в Чехословакия. Анархизмът все повече набира сили сред младежта и интелигенцията. Много млади хора проявяват интерес към конспирацията, конфронтацията в обществото е толкова силна, че се пролива кръв. А 70-те години влизат в историята на Турция с още по-кървави сблъсъци между привърженици на противоположни идеологии, когато братоубийствената борба между крайнолеви и крайнодесни екстремистки групи достига кулминационната си точка. Именно през това десетилетие в Турция се издават най-много книги, в които въоръжената партизанска борба срещу властта и тероризмът се героизират, а смъртта в името на някаква идеология се издига в култ.11 Това е поколението на стотици хиляди млади хора, израсли с идеите на някои турски писатели и поети начело с Назъм Хикмет, творчеството на които открито пропагандира рушене на стария и изграждане на съвсем нов свят, отрича цялата предходна литература и всички стари духовни ценности. Докато в Турция идеите за създаване на нова и посправедлива система чрез сриване на всичко старо повличат след себе си голяма част от крайнолявата турска младеж, организирана в различни партии, обществени организации, профсъюзи и нелегални революционни групировки, Назим Хикмет още в края на 50-те години в сърцето на социализма разбира своята грешка. Световноизвестният турски поет по време на второто си посещение (1957 г.) в България (Тата 1993: 16-20) казва на млад политически емигрант от Турция, станал привърженик на комунизма под влияние на поезията му, че не е трябвало да емигрира (Алпер 1995: 149, 154). А на въпроса му какво мисли сега по повод лозунга си за унищожаването на всички стари идоли, той отбелязва: „(…) аз тогава съм сгрешил. Ние имаме големи поети и писатели, които не са комунисти. Не трябва да отричаме предходниците си. Без традиционното не може да се създаде нищо ново. Аз поправих грешката си” (Алпер 1995: 154). В същото време в България през втората половина на 60-те години постепенно започват да се прилагат ограничения за превеждането и издаването на турски език не само на българска художествена, но и на пропагандна социалистическа литература, която цели привличането на турското малцинство към социализма. Официалната политика в началото на 1968 г. пуска в обръщение плана си12 за осъществяване на социалистическата пропаганда 383 сред това население на български език, който обхваща и периодичния печат на турски език (Иванов, Ялъмов 1998: 556-600). Отгоре се „препоръчва” дори произведенията на турците в страната да се издават на български, тъй като на турски те не биха могли да придобият световна известност (Тата 1993: 23-24). През 70-те години мерките за ограничаването на книгопечатането и периодиката на турски език стават все по-строги. Дори съчиненията на Назъм Хикмет, разпространявани по-рано сред турското население в България преди всичко за социалистическа пропаганда, между 1967 г. и 1971 г. са отпечатани за последен път на турски в 8 тома от издателство „Народна просвета”, но те вече не са предназначени за България, а за други страни (Тата 1993: 29-30)13. Разбира се, тук става въпрос най-вече за Турция, където по това време произведенията на поета-комунист са забранени. В рамките на тази политика повечето от работещите в турския отдел към издателство „Народна просвета” са съкратени (1970) или преместени на друга работа (Тата 1993: 29). От издадените книги в Турция се вижда как от втората половина на 60-те години започва планираното и целенасочено внасяне и отпечатване на пропагандна социалистическа литература като част от външната политика на българския тоталитарен режим. Книгите, излезли преди това на турски от издателство „Народна просвета”, се пренасочват към Турция, където те се издават за „пръв път” с измислени имена на преводачи14 и почти без каквато и да е редакция. Издателството на чужди езици към БТА, което през 1967 г. е преобразувано в агенция „София-прес”, също започва да играе много активна роля за това разпространение на политическа литература извън страната. Процесът на постепенното изместване на „Народна просвета” от „София-прес”, може да се проследи много добре от книгите на Т. Живков на турски в електронния каталог на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”15. А изданията на едни и същи книги в двете страни показват как подбрана политическа и друга пропагандна литература, отпечатана преди това в България, планирано се прехвърля в Турция16. В края на 60-те и началото на 70-те години по всяка вероятност от бюджета на УБО17 се заделят сериозни средства, които са нужни за разходите на канените в България писатели, журналисти, общественици и др. представители на турската интелигенция с леви убеждения, играещи ролята на проводници за внасянето на пропагандна социалистическа литература в страната. Част от тези интелигенти и писатели се отблагодаряват за гостоприемството, пишейки и издавайки в Турция похвални книги за социалистическа България18. На гостуващите турски писатели за едно отпечатано стихотворение, разказ или интервю се заплаща хонорар от 100 лв., докато нормалната тарифа предвижда 20-25 лв. (Тата 1993: 107-108). Можем само да предполагаме какви хонорари са раздавани от „София-прес” или от УБО за специално поръчаните книги за България. Един от „щастливците”, специални гости и приятели на България, е Бюлент Хабора19 (1940-2014), неуспял писател и собственик на издателство „Хабора” (1965-1991) в Истанбул, придобил известност преди всичко с отпечатването на мемоарите „В името на народа те осъждам на смърт”, голям брой четива с партизанска и т. нар. „антифашистка” тематика и книги на някои висши български политици от времето на тоталитаризма20. Сред турските издатели Б. Хабора играе най-важна роля21 за разпространението на политически ангажирана литература в Турция. Дейността на издателството му прекрасно може да представи рецепцията на българската политическа литература в Турция през втората половина на 60-те и 70-те години, издаването на която е организирана и контролирана от някои институции на тоталитарния режим на социалистическа България. Личната история на контактите на Б. Хабора с представители на българските дипломатически мисии и посещенията му в България почти се покриват с историите на много други почитатели на комунистическата 384 идеология и Източния блок, канени на държавни разноски в България и запознавани с „успехите” на социалистическото й строителство. Издателят Б. Хабора, стар почитател на комунистическите доктрини и вечен посетител на урежданите в Руското консулство в Истанбул прожекции (Хабора 2004: 4445) на филми за успехите и живота в Съветска Русия, придобива известност през втората половина на 60-те години. Още през 1967-а той издава една книга на Ернст Фишер под заглавието „Лайпцигският процес”, през 1969 г. роман на Стоян Ц. Даскалов22 (Аджароглу 1997: 12, 57), а през 1970 г. някаква брошура с текст на Г. Димитров23 (в буквален превод „По пътя към Народната Република”24), изпратен му в превод на турски от шуменеца Ибрахим Хамдиев25, с когото се запознал задочно и си кореспондирал (Хабора 2004: 242243). С издателската си дейност, включваща четива със социалистическа и политическа насоченост, Б. Хабора още в самото начало привлича вниманието на българските дипломатически служители. Те своевременно осъществяват връзка с него (Хабора 2004: 222, 229), посещават го в издателството, срещат се на различни места26 в Истанбул, а след отпечатването на споменатата брошура от Г. Димитров, за пръв път е поканен на коктейл в Консулството (1970)27. Запознават го с висш функционер от Министерството на външните работи (по думите му с ранг на министър или заместник-министър) и го канят на посещение в България, но Б. Хабора отказва заради предстоящото такова във Франция, реализирано в края на 1972 г. (Хабора 2004: 242-244). Отпечатването на българска социалистическа и политическа литература от изд. „Хабора” продължава още по-интензивно след коктейла. Например в 1971 г. излиза „Снаха”, в 1973 г. – сборник с разкази на Г. Караславов, а в 1974 г. – по една книга на Г. Караславов и Е. Коралов28, а също спомените на Петър Игнатов „Георги Димитров”29 (Аджароглу 1997: 82). Издателят на няколко места споменава, че през 1975-а, когато посещава за пръв път България30, е бил два пъти, а между 1975 г. и 1983 г. – общо 8-10 пъти в страната (Хабора 2004: 256-257). Би трябвало първото му посещение да е направено в края на 1974 г. или в самото начало на следващата, тъй като през 1975-а заедно с „В името на народа те осъждам на смърт” издава седем обемисти книги, между които три на Т. Живков. Ясно е, че Б. Хабора бързо спечелва голямо доверие, защото именно на него за отпечатване са поверени книгите на Т. Живков и членовете на семейството му, някои от които на първия етап се превеждат и издават на турски в „Народна просвета”, а след това – в агенция „София-прес”31. На него се пада „честта” да издаде и книгите на Георги Димитров (поголямата част от тях), Людмила Живкова, Цола Драгойчева, Мара Малеева Живкова, Атанас Семерджиев, Симеон Цанов и др. Сред най-предпочитаните от Б. Хабора български автори са Г. Димитров, Т. Живков, Ст. Ц. Даскалов и др., но неговата гордост е М. Гръбчева32. В сравнение с някои турски интелигенти и писатели, гости на социалистическа България, Б. Хабора е развеждан най-много из България и е получавал най-обемен готов материал не да напише, а по-скоро да състави и издаде шест отделни книги33 за социалистическото строителство в страната, работническата класа и нейното „благоденствие”, „равенството и щастието” на българските граждани, които да представят на младото турско поколение социалистическия „рай”. Готовите текстове веднага бият на очи, тъй като той не е успял да ги разгърне в свое оригинално повествование. Б. Хабора се ползва със специален статут да минава през границата без визи, всички служители на ГКПП „Капитан Андреево”34 го познават (Хабора 2004: 277). Той смята, че с издателската си дейност напълно е заслужил ордена „Кирил и Методий”, I-ва степен35, връчен му найофициално в агенция „София-прес” през 1978 г.36: (…) аз за 7-8 години бях издал близо 50 български заглавия. Ако не съм забравил, за същото време в България бяха отпечатани някои книги само на 4-ма турски автори 385 (Хабора 2004: 259-260). Макар понякога да е неточен, може да се вярва на тази цифра, спомената от Б. Хабора, защото през периода на планираното внасяне и отпечатване на политическа и пропагандна българска литература, в Турция са отпечатани най-много книги от български автори (втората половина на 60-те и 70-те години), като първо място заема издателство „Хабора”. От цитирания вече списък на излезлите през 1979 г. български книги в Турция, съдържащ общо 20 заглавия, на „Хабора” принадлежат 12 книги. В 1974 г. със заглавие „Огняна: Мемоари” (Ognyana: Anılar) книгата на М. Гръбчева е отпечатана на турски от издателство „Народна просвета” в превод на Сабри Демиров37. Затова можем да твърдим, че Б. Хабора е бил „упълномощен” да издаде мемоарите по време на първото си посещение в България или в самото му навечерие. Разбира се в спомените си от 2004 г. издателят не обяснява как или от кого точно му е предоставен турският превод. Само към края на живота си в една статия от 2012 г. дава доста кратка информация по въпроса38. Нямаме основание да смятаме, че причината да не споменава името на преводача е продиктувана от загриженост за отдавна починал човек, тъй като Б. Хабора до края на живота си продължава да крие истинските преводачи на почти всички отпечатани от него книги, та дори това да е покойната му майка39. Както по-рано, така и в цитираната вече статия, авторът скрива, че мемоарите преди това са издадени в България, а само мимоходом отбелязва, че преводът (не изданието) на мемоарите му е предоставен от един познат, който устно го упълномощил да издаде книгата в Турция след като я редактира40. Всъщност това не трябва да ни учудва, защото, както вече споменахме, съзнателното прикриване на някои имена е нормална практика за издателя. И тъй като обясненията му съвсем не са убедителни, основателно може да се предполага, че и зад този сценарий на предаването на превода трябва да са стояли българските тайни служби. Решението на партията-държава да организира внасянето и издаването на книгата „В името на народа” в Турция с названието „В името на народа те осъждам на смърт” 41 предлага на авторката й поредица сюрпризи и невероятни преживявания, защото конспирацията около отпечатването й тук се развива без нейно знание и разрешение. В крайна сметка книгата на М. Гръбчева „В името на народа те осъждам на смърт” става толкова популярна, че тя бързо се изчерпва и преиздава. И когато група турски жени от крайнолевите кръгове, специални гости на България, пожелават да се срещнат с авторката им, тя с изненада научава за огромната си популярност в капиталистическа Турция и затова, че никой не е благоволил да я уважи, искайки разрешение за отпечатването на книгата в чужбина42. В крайна сметка героинята на страшните мемоари и нейният въодушевен почитател и разпространител се запознават. При първата им среща в хотел „Рила”43 М. Гръбчева развява с гордост пред очите на учудени чуждестранни гости турското издание на „В името на народа те осъждам на смърт”. По време на многократните им разговори на маса в хотела между тях се завързва приятелство, което той никога няма да забрави и за което с голяма носталгия многократно ще разказва като за най-важното събитие на своя живот (Хабора 2004: 261, 262)44. М. Гръбчева, разочарована от много свои съмишленици и бивши партизани, му се доверява. Той е човекът, който след смъртта й трябва да отпечата спомените за съпруга й „До последния си дъх” (1978) в Турция без съкращения и цензура 45. На една среща, с помощта на преводач, тя тихо му казва: „След като умра ти ще получиш една книга със заглавие „До последния си дъх”. Роман от 400-500 страници. В България я цензурираха, окастриха я и така я издадоха. Ти ще я получиш цялата, това е завещанието ми, не забравяй!“ Издадох книгата в нейния цензуриран вид. Митка почина преди няколко години. Но 386 не получих пълния й текст. А може и да не са ме намерили” (Хабора 2004: 262). И докато издателят Б. Хабора живее в разкошни условия в София (хотел „Рила”) и по черноморското крайбрежие, докато обикаля България (Хабора 2004: 260, 272, 275-277, 279 ), за да пише книги за любимата си социалистическа страна, която той избира като модел за бъдещата система на родината си, много млади хора в Турция четат „В името на народа те осъждам на смърт” на М. Гръбчева и се учат как да убиват майсторски в най-голяма конспирация в името на народа, който не ги е упълномощил за това. Тя влияе върху бедни младежи от провинцията или от предградията на големите градове, които по примера на М. Гръбчева и бойната група се превръщат в хладнокръвни терористи и започват да убиват идейните си врагове, за да създадат нужната анархическа обстановка за социалистическа революция в Турция. Не е изключено младежи от противоположната страна на конфликта, т.е. от националистическите кръгове също да са се повлияли от книгите на изд. „Хабора” и специално от „В името на народа те осъждам на смърт”. Всъщност в една безмилостна гражданска война, когато умират хиляди невинни хора, страната не е от значение. Промитите мозъци са обикновени младежи, които, подобно на 22-годишния студент Осман от романа „Нов живот” на Орхан Памук, се оказват под влиянието на някаква внушена им утопия или книга, напускат досегашния си живот, тръгват по новия път на недоловима мъглива химера, стават свидетели на много кървави погроми и сами проливат кръв. Тези обречени смъртоносни оръдия, също като героя на О. Памук Осман, ще повтарят изречението „Прочетох веднъж една книга и животът ми се промени изцяло” – лайтмотивът на романа, но през краткия си земен път няма да могат да разберат същността на тази книга, поднесена им от доверен или любим човек. Привърженикът46 на марксистко-ленинската идеология и социалистическата система Б. Хабора печели доста добре, защото издава книгите си без да плаща за превод и за авторски права47. Затова той може да си позволи да живее богато в най-луксозните квартали на Истанбул. Децата му учат и живеят в среда, съвсем различна от тази, в която се намират читателите на „Осъждам те на смърт в името на народа”, може би затова не проявяват никакъв интерес и не прочитат нито една от въпросните книги (Хабора 2004: 182) – истинска гордост за баща им. Действителните пътища на страшните мемоари „Осъждам те на смърт в името на народа” и на техния издател са толкова далечни един от друг, че те никога не се срещат, не се пресичат. Дали тази книга е била предназначена и е въздействала само върху младежи от крайнолевите кръгове в Турция? Дали само те се вдъхновяват от примера на „черните ангели”? Според Крум Благов в показанията си в Рим във връзка с атентата срещу папата Мехмед Али Агджа казал, че бил чел брошура (според автора, тя е отпечатана в България преди мемоарите) на М. Гръбчева със заглавие „Бойните партизански петорки в града”48, която била преведена на турски от терористична организация „Сивите вълци”49. Не открихме никакви данни, които да потвърждават интереса на националистическите групировки и кръгове в Турция към книгата ма М. Гръбчева. Освен това не е логично на млади привърженици на националистите да се препоръчва книга, в която се пропагандира марксистко-ленинска идеология, партизанска и терористична борба в името на социализма. В писмени издания на националистически кръгове никъде не се споменава за подобна брошура или пък за книгата „Осъждам те на смърт в името на народа”. Същевременно има голяма вероятност Мехмед Али Агджа да е чел именно отпечатаните от Б. Хабора мемоари на М. Гръбчева, но кой точно му ги е препоръчал или предоставил, не ни е отсъдено да знаем50. Фактът, че опитът на М. Гръбчева и другарите ѝ е използван и от такива известни изпълнители на политически покушения като Мехмед Али 387 Агджа е важен за нас, тъй като той доказва как една книга може да импонира на всякакъв вид реакционни и анархични сили, служещи си с тероризъм. В този тъмен период не само за обществото, но и за българската литературна класика в Турция, все пак се прокрадват някои лъчи, които трудно, но уверено се опитват да осветлят поне една част от българското художествено творчество. По това време в Турция от български превеждат преди всичко Наиме Йълмаер, М. Т. Аджароглу и И. Аглагюл – всички изселници от България – и се опитват да представят на турския любознателен читател другата, истинската българска литература. Благодарение на тях, които със сигурност по-трудно намират издателства за отпечатване на преводите си, но които смело поставят имената си под всеки свой труд, в Турция от 1966 г. до 1980 г. излизат такива произведения като „Антология на българския разказ” (1967, Аджароглу), „Случаят Джем” (1971, Наиме Йълмаер), „Бай Ганьо” (1972, Исмаил Аглагюл), „Диви разкази” (1972, Н. Йълмаер), „Не съм от тях” (1974, Н. Йълмаер), „Крадецът на праскови” (1974, И. Аглагюл51), „Осъдени души” (1975, Н. Йълмаер) и някои други. Освен това се издават „Чифликът край границата” (1966) и сборникът от разкази на Й. Йовков „Индже” (1968) в превод от френски, а „Тютюн” (1966) – от немски (Зафер 2008: 465-472).52 В края на 80-те години по света се случва нещо непредполагаемо и нежелано от ръководителите на социалистическите страни. Въпреки положените усилия и изхарчените средства за пропаганда с цел заздравяване и разширяване на социалистическия блок, всичко се обръща наопаки и тоталитарните режими един по един започват да се рушат. В Турция 80-те години (за разлика от 70-те) преминават в сравнително по-спокойна обстановка не само заради военния преврат, а и заради промененото международно положение. Перестройката в Съветска Русия и отслабването на пропагандата й започват да влияят песимистично върху крайнолевите групировки, които прогресивно губят привържениците си. България също поема по пътя на демокрацията. Въпросните международни събития се отразяват доста отрицателно върху доходния книжен бизнес на издателя Б. Хабора и той едва издържа до 1991 г., когато закрива издателството си и обиден от всичко напуска Истанбул и се настанява в богат квартал на Измир, пишейки оттам за някои крайнолеви издания. Б. Хабора не може да прости на България и българските си приятели, неуспели да защитят и съхранят социалистическия „рай”. Особено е обиден на тези, които бързо са изменили на социалистическия идеал и успешно са се пренасочили и са станали активисти на новата политика (Хабора 2004: 258, 284). Той никога повече не посещава своята любима страна, забравил дори и „найталантливата й писателка” – М. Гръбчева. Но пътят, отворен от Б. Хабора за мемоарите на М. Гръбчева, а и за някои партизански и други политически книги, не се затваря и до днес. Те продължават да се печатат. Защото преиздаването им е подчинено на двете основни пазарни сили: търсенето и предлагането. Б. Хабора, смятащ се за единствен собственик на правата да преиздава въпросните книги, ги преотстъпва на стар свой приятел, притежаващ издателство „Яр” от 1972 г. (Чобаноглу 2014: 132-133; Хабора 2004: 188-193).53 Дори да не печели толкова много, собственикът му преиздава цялата тази литература и продължава да посреща нуждите на някои среди от книгите на Б. Хабора. Днес в някои сайтове на крайнолеви революционни групировки се намират електронни издания, предназначени за гимназисти и студенти, в които се дава краткото съдържание на „Осъждам те на смърт в името на народа”. В някои от сайтовете мемоарите на М. Гръбчева се включват в списъци на книги, препоръчвани на младите им привърженици и симпатизанти.54 А името на Б. Хабора в интернет сайтовете се среща преди всичко във връзка със заглавието на мемоарите. 388 През 80-те години, които окачествихме като сравнително по-спокойни, в Турция се случва и нещо друго. Марксистко-ленинските революционни идеи и борбата за „социално равенство” със средствата на партизанска война и тероризъм се прегръщат най-вече от крайнолевите кюрдски среди. Затова мемоарите „В името на народа те осъждам на смърт” на М. Гръбчева промиват и ще промиват мозъците на много млади хора дотогава, докато продължава тяхната партизанска война и тероризъм уж в името на социалистическата революция и всеобщото благоденствие на турските граждани от кюрдски произход. Не знаем какво спечелва политиката на тоталитарния български режим с обезпечаване издаването на „Осъждам те на смърт в името на народа” и други идеологически книги в Турция, които несъмнено влияят върху някои младежи и допринасят за проливането на повече човешка кръв. Но знаем със сигурност, че българската художествена литература загубва много. Ако тези средства и енергия бяха насочени към планирано разпространение на българската литературна класика55, щеше да спечели българското изкуство. Ценителите на българското художествено слово не може да не изпитват огорчение от факта, че то е засенчено от „най-популярния български бестселър” – „Осъждам те на смърт в името на народа”. Защото, за голямо съжаление, излезлите през периода истински произведения на българското словесно изкуство почти са забравени и, с някои изключения56, въобще не се преиздават. Бележки 1. В България мемоарите са издадени общо в над 200 000 броя. 2. В статията ще използваме превода на турското заглавие. 3. Когато в началото на преподавателската ми работа (1992 г.) в Турция, от студентите си многократно се убеждавах, че „В името на народа те осъждам на смърт” на М. Гръбчева е найчетената книга сред младежите с леви убеждения или че представата им за българската литература се изчерпва най-вече с това и няколко други партизански четива, аз не можех да си обясня причините за интереса към тези книги без художествена стойност. Работата ми в областта на преводната рецепция на българската литература ми помогна да стигна до политиката на тоталитарния режим за разпространение на социалистическа пропагандна литература в Турция. 4. Изказвам специални благодарности към ст.н.с. д-р Никола Рачев Казански от Централна библиотека към БАН, който бе така добър да издири и ми предостави някои ценни данни и издания на мемоарите на М. Гръбчева в България и чужбина. 5. Книгата я няма във фонда на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. 6. Преди това преводът в Турция се развива спонтанно и произведенията се избират според вкуса на преводачите. 7. През 1933 г. в едно списание се отпечатва разказът „Жертва” (Kurban, превод – Али Хайдар Танер) на Л. Николова – първият превод от българската литература. След това в два сборника са включени един разказ и две български приказки. Първото самостоятелно отпечатано произведение в Турция е детската повест на Константин Константинов „Отбор юнаци” (1939 г., Başıbozuklar Alayı – превод Зеки Тунабойлу). „Изворът на белоногата” (1943 г., Akbaldır Çeşmesi – превод Али Кемал Балканлъ) е третата самостоятелно отпечатана книжка (Зафер 2008: 466, 468). Всички преводачи са изселници от България. 8. На 12 септември 1980 г. се осъществява военен преврат. След тази дата в изд. „Хабора” отпечатването на въпросната литература намалява, но не спира. 9. Този списък ми беше предоставен от д-р Исмаил Джамбазов, отговарящ за превода и отпечатването на турски в „София-прес”, за което му дължа признателност. Разбира се не всички книги в него са първо издание. Но списъкът много добре представя облика на превежданата и издавана литература не само през годината, а и въобще: “Строителството на социализма и 389 комунизма и световното развитие” – слово на др. Тодор Живков, произнесено при откриването на Международната теоретична конференция, състояла се на 12-15 декември 1978 г. в София – изд. „Хабора”; „Вътрешната и външна политика на НР България” – реч на др. Тодор Живков, произнесена на Десетата сесия на Народното събрание на 27 април 1979 г. – изд. „Хабора”; „Реалният социализъм” – доклад, изнесен от др. Александър Лилов на Международната теоретична конференция, състояла се на 12-15 декември 1978 г. в София – изд. „Хабора”; „Основни закономерности и национални особености при строителството на социализма” от проф. Ирибаджаков, преведена и издадена от издателство „Конук”; „История на профсъюзното движение в България”, колектив, преведена и издадена от издателство „Конук”; „Ролята и значението на Отечествените фронтове в различните страни”, колектив, преведена и издадена от издателство „Конук”; „За да мога да живея” от Митка Гръбчева, изд. „Хабора”; „Мехмед”, от Зия Ямач [Зия Ямач е турски политически емигрант в България – З.З.] , изд. „Хабора”; „Братска къща” от Фахри Ердинч [Фахри Ердинч е турски политически емигрант в България – З.З.], издателство „Хабора”; „Али” от Фахри Ердинч, издателство „Хабора”; „Социализъм и хуманизъм” от С. И. Попов, превод на Агенция „София-прес”, изд. „Сорун”; „Петко Напетов”, издателство „Сорун”; „Образованието в България” от турския писател Хасан Къяфет, изд. „Хабора”; „Стогодишният младеж България” от турския писател Демирташ Джейхун, изд. „Хабора”; „Работнички” от турския писател Фахри Ердинч, изд. „Хабора”; „Малката червена рибка” от Лиана Даскалова, превод на Мустафа Балел, издателство „Йоз”; „Уроците от събитията в България през периода 1920-1923 година” от турския писател Ендер Камил Бояджъ, издателство „Конук”; „Кратка история на България”, Н. Тодоров – Издателство „Йонджю”– книгата е посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава и „Хайдушко биле” – от Л. Левчев, издателство „Хабора”. 10. И двете десетилетия завършват с военни преврати (осъществени на 12.03.1971 г. и на 12.09.1980 г.), които слагат край на сблъсъците. 11. Виж решенията от Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 25 февруари 1969 г.: ЦПА, ф. 1, оп. 35, а.е. 558, л. 1-28. 12. Според Сабри Тата, който, преди да бъде уволнен от „Народна просвета”, подготвя за печат някои от томовете, съчиненията на поета са складирани в издателството без титулна страница и подвързия. 13. Най-често срещаните имена са Н. Сел, Аслан Деврим и др. Както вече отбелязахме, издателят Бюлент Хабора обикновено дава неистински имена, за да прикрие, че тази литература му е предоставена от България. Не знаем дали тази мярка е взета по негова инициатива или му е било подсказано отнякъде, но псевдонимът Н. Сел се появява за пръв път в негово издание от 1967 г. (Ернст Фишер) и се използва общо за 14 различни книги при всички техни издания. Б. Хабора отпечатва и мемоарите на М. Гръбчева с псевдонима Н. Сел (по-късно имената на преводача се изписват и като Недим Сел.), който той особено предпочита. 14. Не знаем каква е причината изданията на Живковите книги в Турция да не постъпват дори във фонда на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Много малко книги, издадени в Турция, могат да се намерят в електронната база данни на библиотеката. 15. На този етап не ни е известно дали това внасяне на литература се осъществява по съветски модел или инициативата принадлежи на българската Държавна сигурност. 16. За Управление безопасност и охрана (УБО) виж: <http://www.dnevnik.bg/ bulgaria/2009/11/12/814942_ubo_pretorianskata_gvardiia_na_todor_jivkov/> (20.02.2016) 17. Например за България или за някои български политици специални книги написват Б. Хабора, Демирташ Джейхун, Кемал Йозер, Ендер Кямил Бояджъ, Хасан Къяфет, Керим Корджан и др. 18. Произхожда от заможно и интелигентно семейство. Баща му умира много млад, а майка му, владееща западни езици, се омъжва за д-р Фарук Илкер, който заема различни постове в държавния сектор. По-късно е народен представител от дясната Партия на справедливостта на Сюлейман Демирел. Първите преводи от някои западни езици, които издава, са дело на майка му, но са отпечатани с неговото име, тъй като тя не пожелала името ѝ да бъде споменавано заради положението на съпруга си (Хабора 2004: 70). Интересно е, че Б. Хабора и след смъртта на майка си ще продължава да се представя за преводач на тези текстове. 19. Разбира се Б. Хабора издава книги и на различни изтъкнати на времето си марксисти, комунистически деятели и лидери на други социалистически страни, които не споменаваме, защото не 390 са тема на настоящото изследване. 20. Освен „Хабора” такава литература печатат издателства като „Маy” (Май), „Bilim ve Sosyalizm” (Наука и социализъм), „Ürün” (Продукт), „Konuk” (Гост) и др. 21. Турското название на романа „Büyük Mücadele” дословно може да се преведе като „Голямата борба”, така го дава и библиографът М. Т. Аджароглу. 22. Трябва да отбележим, че преди „Хабора” и други турски издателства отпечатват текстове на Г. Димитров, а също различна политическа и пропагандна литература (Аджароглу 1997: 11, 12, 118119). 23. В библиографията на М. Тюркер Аджароглу намира място изданието на брошурата от 1978 г., заглавието на която може да се преведе дословно: „По пътя към Народната Република. България” (Аджароглу: 1997: 119). 24. Б. Хабора в спомените си дава само името на Ибрахим Хамдиев, но не посочва, че той е кореспондент на в. „Нова светлина” (Yeni Işık) в Шумен. Трудно е да се повярва, че И. Хамдиев ще има смелостта по собствена инициатива да му изпрати преведен на турски текст или издадена вече в България книга с цел публикуването ѝ в Турция. По-скоро смятаме, че това трябва да е част от плана на служители на ДС. 25. Б. Хабора отбелязва, че всичко това е било известно на турските служби по сигурността, техни служители лично и чрез посредници се опитвали да го накарат да скъса връзките си с руското и с българското дипломатическо представителство. Но той не пише да е пострадал за това. Фактът, че след тези предупреждения многократно посещава България и продължава да издава книги с политическо съдържание, много красноречиво говори за по-голямата свобода, с която тогава се ползват гражданите на капиталистическа Турция, за разлика от тези в социалистическа България. 26. Той не посочва годината, но по всяка вероятност става дума за 1970-а. 27. Романът „Дъщерята на партизанина” е една от най-известните книги на издателството и през 1982 г. излиза за 10-и, а 2012 г. за 13-и път. Днес също се преиздава. По известност тя е следвана от „Партийна тайна” на М. Марчевски и някои други. 28. Оригиналното заглавие на спомените за Г. Димитров е: „Сърце за всички: Когато охранявах Димитров”, отпечатани за пръв път в България през 1971 г. 29. Само в статията от 2012 г. той пише, че първото му посещение е било направено през 1974 г.: <http://www.evrensel.net/yazi/36872/seni-halk-adina-istanbul-ve-sonrasi-notlari-1 (30.01.2016) 30. Тук споменаваме само името на Б. Хабора, но по време на посещенията си в България и други страни той винаги е бил придружаван от съпругата си. Още преди да посети България, в Истанбул не случайно се вижда с Исмаил Джамбазов (Хабора 2004: 257), оглавяващ издателския отдел на турски език към „София-прес”. Както пише Б. Хабора в мемоарите си, като гост на „София-прес” И. Джамбазов е сред посрещачите му на гарата в София. Той и Стефка Първанова, ръководителка на предаванията на турски език към Националното радио, са го придружавали по време на пътуванията му из страната (Хабора 2004: 257-259). 31. А сред политиците Б. Хабора най-много уважава Т. Живков, Николае Чаушеску и Фидел Кастро. 32. Написаните от Б. Хабора скучни книги за България са: „Merhaba Komşu” (Здравей, съседе), „Faşizmden Sosyalizme. KOPRİVŞTİTSA” (От фашизма към социализма. Копривщица), „Bir Kooperatif: Maritza P.A.P.Z.K.” (Една кооперация: Марица П.А.П.З.К.), „Güzel İşçiler” (Прекрасните работници), „Bulgaristan’da Elektrik. MARİTSA İZTOK” (Електричеството в България. Марица-Изток), „Türkiye’de İnsanlar, Bulgaristan’da Çocuklar” (В Турция хората, в България децата) (Бозкурт; Инджесу 2014: 155). 33. Осигуряват на него и на съпругата му самолетни билети, но понеже се страхува да пътува със самолет, винаги използват железниците. 34. Такива ордени са връчени и на други турски граждани, имащи „специални” заслуги за българската култура. 35. Изпитващ огромна омраза към всички висши политици и правителствени ръководители на Турция, Б. Хабора с възхищение говори за Т. Живков и до края на живота ще страда, че е „пропуснал” двете предоставени му възможности за среща с „великия лидер”. По всяка вероятност за Т. Живков той не е представлявал някакъв специален интерес. Но понеже не са искали да го загубят като издател, са му устроили два сценария за случайно „неосъществени” срещи, в които участват Г. Джагаров, Ф. Ердинч и др. (Хабора 2004: 269, 279). Опитите му да се запознае с Л. Живкова и М. М. Живкова също 391 завършват с неуспех (Хабора 2004: 271, 276). 36. Grıbçeva, Mitka Ognyana: Anılar, Türkçesi Sabri Demirov, Nar. Prosv., Sofiya, 1974. Истинският преводач на книгата Сабри Демиров работи в споменатото издателство до съкращаването му през въпросната 1970 г. (Тата 1993: 29) 37. Habora, B. Seni Halk Adına (İstanbul ve Sonrası Notları 1): <http://www.evrensel.net/yazi/36872/ seni-halk-adina-istanbul-ve-sonrasi-notlari-1> (01.03.2016) 38. Трябва непременно да подчертаем, че в по-късните издания на „Осъждам те на смърт в името на народа”, когато вече няма нужда да крие имената на преводачите, Б. Хабора започва да прибавя дори и собствените си имена към тези на несъществуващия преводач „Недим Сел”. И това не е единствен случай. 39. Б. Хабора отбелязва, че предоставеният му превод бил направен отдавна. А в действителност е издаден почти по същото време само с 1 година разлика. По въпроса за получаването на превода виж статията на Б. Хабора, която е достъпна на адрес: <http://www.evrensel.net/yazi/36872/ seni-halk-adina-istanbul-ve-sonrasi-notlari-1> (01.03.2016) 40. Според Б. Хабора служители на ДС са искали да узнаят от него кой е авторът на използваното заглавие, същите въпроси са били зададени и на М. Гръбчева, която възнамерявала да назове книгата си „В името на народа си осъден на смърт” и въпросът дори стигнал до Политбюро, но ѝ било отказано, тъй като заглавието не подхождало на мирната обстановка в България. Самият Т. Живков заявил, че не искал хората да се връщат към онези времена (Хабора 2004: 260-262). Разбира се Б. Хабора, както винаги, отново изтъква себе си като автор на заглавието, забравяйки, че то присъства в книгата едва ли не като неин основен лайтмотив. Възможно е специално да му е било подсказано от българска страна, защото, както вече споменахме, турският превод в България е озаглавен „Огняна: Мемоари”. 41. Според д-р Исмаил Джамбазов, след като чула за издаването на мемоарите, М. Гръбчева, която в същото време била крайно поласкана от популярността им сред турските комунистки, знаещи в подробности книгата, била страшно ядосана и се заканила, че ще съди „София-прес” за авторски права. 42. Любимото място на турския издател. Скрит от погледите на обикновените софиянци, хотел „Рила” е едно от най-луксозните и добре снабдявани места на УБО, където остават само специални хора. Самият издател често го изтъква и се хвали с това, че на него му било гласувано доверие да остава там, без да знае, разбира се, истинското му предназначение. За хотел „Рила” вж: <http://www. dnevnik.bg/bulgaria/2009/11/12/814942_ubo_pretorianskata_gvardiia_na_todor_jivkov/> (20.02.2016) 43. Б. Хабора в спомените си споменава и за децата на М. Гръбчева, които познава. 44. От електронния каталог на Националната библиотека в Анкара се вижда, че книгата е издадена от него много бързо, на следващата година под заглавие „Yaşadım Diyebilmek için” (1979) (буквално: За да можеш да кажеш, че си живял). Тя също претърпява няколко издания. 45. В спомените си признава, че винаги бяга от пряко участие в опасни конспирации, които само косвено подкрепя, тъй като се страхува да не попадне в ръцете на полицията, където може да бъде подложен на физически изтезания (Хабора 2004: 88). 46. Наследниците на Назъм Хикмет (съпругата и синът му, на които той завещава две трети от наследството си) и тези на Фахри Ердинч (първата му съпруга от Турция, с която той никога не се развежда официално и синът му) спечелват делата срещу издателството за авторски права, но поради неизвестни обстоятелства Б. Хабора не им изплаща нищо (Хабора 2004: 106-107). Според д-р Исмаил Джамбазов освен готовите преводи на предварително планираните за издаване книги, Б. Хабора и други турски издатели получават средства и за тяхното отпечатване. Но дори това да не е вярно, завидни за условията, предоставени на Б. Хабора от България да издава без да плаща за превод и авторски права. Интересно е дали на авторите на тези книги са се изплащали авторски права от държавни издателства или от УБО. 47. Не можахме да открием българско издание на споменатата брошура. 48. Вж: <http://krumblagov.com/fifty/28.php> (15.01.2016). Терористична организация с такова име не може да се намери в никоя интернет енциклопедия на турски език. 49. Както не се узна кой стои зад поръчаното убийство на известния турски журналист и главен редактор на в. „Миллиет” Абди Ипекчи, който съвсем не е от крайнолевите кръгове и по това време се опитва да сближи левите и десни политически партии, които да съдействат за спиране на терора 392 в Турция. Не се установи със сигурност и кой е поръчал атентата срещу папата и случайно ли е след бягството от затвора Мехмед Али Агджа да живее за известно време в социалистическа България с фалшив паспорт заедно с други турски терористи – негови приятели-националисти и „противници” на социализма?! 50. За съжаление преводът на тази повест се отпечатва без да се спомене истинският преводач, тъй като издателството, което трябва да го отпечата, фалира, а новият собственик издава книгата като посочва за преводач името Мехмет Казъмоглу. На това обръща внимание М. Т. Аджароялу в библиографията си (Аджароглу 1997: 64). Подробности за случая научихме и от самия преводач Исмаил Бекир Аглагюл. Това е честа практика за периода, но днес някои издателства също прибягват към различни „комбинации”, за да не плащат за превод. 51. Въпреки споменатите издания, наричаме периода „тъмен”, защото политическата и пропагандна литература засенчват българската литературна класика. Разбира се, в сравнение с предходния период (до края на 1965 г.), отпечатаните класически произведения от 1966 г. до 1980 г. са много повече на брой. Но това е естествено развитие на преводната рецепция, резултат от нарасналия интерес на турския читател към всички чужди литератури. 52. Подобно на „Хабора” в Турция и днес има няколко издателства, които се ползват от свободата на словото и печата, издават тази „специална“ литература за определени кръгове и печелят доста добре. 53. Виж: <http://www.devrimci-genclik.org/Kitap/liselidg4.pdf (29.01.2016); http://devrimci-genclik. org/Kitap/liselidg3.pdf (29.01.2016) 54. Такава планирана, но легална политика за разпространение на турската класическа и съвременна литература представлява програмата „ТЕДА” към Турското министерство на културата и туризма, която съвсем законно и открито субсидира превод и издаване на тази литература на чужди езици по цял свят. 55. Например „Тютюн” в превод на писателя Бурхан Арпад (1910-1994) продължава да се издава и до днес, тъй като това е най-хубавият превод на романа на турски. За случая с превода от немски на произведението не знаем нищо. Знаем само това, че Б. Арпад превежда много книги от немски. Не ни е известно дали след неговото издаване Б. Арпад привлича вниманието на българските дипломатически служби и се осъществява връзката му с България, където се превеждат и издават негови произведения, или той превежда романа по поръчка, след като връзката вече е осъществена. Но той също е награден от Министерството на културата с орден „Кирил и Методий”, I-ва степен. Цитирана литература 1. Аджароглу: Acaroğlu, M. T. Bulgarlar ve Bulgaristan Üzerine Yüzyıllık Türkçe Kaynakça (18781978). – Ankara : Türk Tarih Kurumu, 1997. 2. Алпер: Alper, O. R. Mülteci Komünist. – İstanbul : Timaş Yayınarı, 1995. 3. Бозкурт, Инджесу: Bozkurt, O., K. İncesu. 60. Sanat Yılında Bülent Habora. – İstanbul : Yar Yayınları, 2014. 4. Зафер: Зафер, З. Българската литература в Турция. // Балканите – език, история, култура. – Велико Търново : Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 2008, с. 226-233. 5. Иванов, Ялъмов: Иванов, М., И. Ялъмов. Турската общност в България и нейният периодичен печат (1878-1997). // Българско медиазнание : Енцикл. издание за медианаука и медиапублицистика : Т. 2. – 1998, с. 556-600. 6. Тата: Tata, S. Türk Komünistlerinin Bulgaristan Macerası. – İstanbul : Boğaziçi Yayınları, 1993. 7. Чобаноглу: Çobanoğlu, O. Y. Ben Habora’yım. // 60. Sanat Yılında Bülent Habora. – İstanbul : Yar Yayınları, 2014, s. 132-133. 8. Хабора: Habora, B. Başmusahip Sokağı Anılar. – İstanbul : Yar Yayınları, 2004. ІІІ 34 393 ЭВОЛЮЦИЯ ВЗГЛЯДОВ НА МОТИВАЦИЮ В УПРАВЛЕНИИ ПЕРСОНАЛОМ КАК ТЕОРЕТИКО-МЕТОДОЛОГИЧЕСКАЯ ОСНОВА ФОРМИРОВАНИЯ ПРОФЕССИОНАЛЬНОЙ МОТИВАЦИИ БИБЛИОТЕЧНЫХ СПЕЦИАЛИСТОВ Марина Захаренко Успешное развитие современных библиотек предполагает наличие положительно мотивированных на профессиональную деятельность специалистов. Кадровый состав библиотечных учреждений становится одним из определяющих ресурсов. На первый план выходит задача формирования, поддержания и развития профессиональной мотивации. Особую актуальность приобретает возможность социальной самореализации в библиотечной профессии, когда профессиональный труд рассматривается не только как средство решения материальных проблем, но и как основная жизненная ценность. В связи с этим мотивации принадлежит особая роль в управлении библиотечным персоналом, а понимание её значимости требует глубокого изучения теоретических подходов к развитию персонала. Это позволит интегрировать общеметодологические подходы кадрового менеджмента в систему управления библиотекой с учётом её специфических черт и особенностей. Активное формирование научных основ управления персоналом началось в последние десятилетия XIX века. Однако собственно управленческие знания накапливались задолго до этого. Теория и практика управления прошли эволюцию от „Школы научной организации труда” („Школа научного менеджмента” Ф. Тейлора (Frederick Winslow Taylor) до неоклассического менеджмента. Универсальная периодизация истории управленческой мысли на сегодняшний день отсутствует. Наиболее комплексный подход предложен американскими исследователями М. Месконом (Michael H. Mescon), М. Альбертом (Michael Albert) и Ф. Хедоури (Franklin Khedouri) [8]. Проанализируем ключевые этапы развития теории управления в контексте обогащения методологии и методики кадрового менеджмента, формирования концептуальных подходов к управлению персоналом современной организации, а, следовательно, библиотеки. Достижения научно-технического прогресса, расширение объёма общественного производства в индустриальном обществе конца XIX века требовали изменений в организации производства, труда и управления. Первым ответом на это требование явились доктрины Ф. Тейлора, Г. Эмерсона (Hope Emerson), А. Файоля (Henri Fayol) и др. 394 Выделим суть системы американского инженера Ф. Тейлора: „Наука вместо традиционных навыков; гармония вместо противоречий, сотрудничество вместо индивидуальной работы; максимальная производительность вместо ограничения производительности; развитие каждого отдельного рабочего до максимально допустимой его производительности и максимального благосостояния” [10]. Ф. Тейлор позиционировал метод принуждения как основной фактор воздействия на человека, но признавал необходимость сотрудничества с рабочими. Однако это должно быть, по его мнению, принудительное сотрудничество, в ходе которого администрация берёт на себя весь мыслительный компонент деятельности рабочего, а последний должен автоматически повиноваться указаниям [2, с. 245]. В основе „тейлоризма” лежат четыре основных правила управления: - управление на основе научных фундаментальных знаний, вытесняющее прежние чисто практические методы работы; научное исследование каждого конкретного вида трудовой деятельности; - отбор рабочих и менеджеров на основе научных критериев; их обучение; - сотрудничество администрации с рабочими на основе внедрения научной организации труда; - „равномерное и справедливое” распределение обязанностей между рабочими и менеджерами [4, с. 172, 198, 212-226]. Кроме этого, Ф. Тейлор выдвигал на первое место материальное стимулирование труда, разрабатывая различные системы сдельной оплаты труда, основанные на научном нормировании. В его трактовке выплата дополнительных сумм за перевыполнение задания определялась как стимулирование индивидуального труда. Современные теории управления персоналом критически подходят к выдвинутым Ф. Тейлором постулатам, но, в то же время, заимствуя из его учения рациональные идеи. Критическому анализу, прежде всего, подвергается тейлоровское отношение к человеку как к механическому существу, руководствующемуся только экономическими мотивами, то есть не как к субъекту, а как к фактору производства [6, с. 7-9]. Концептуальные управленческие идеи Ф. Тейлора творчески развивались и детализировались его последователями с учётом меняющихся условий трудовой деятельности его последователями. Другой американский инженер Г. Гант (Henry Layrence Gantt) в рамках собственной кадровой доктрины расширил представление о способах поощрения труда, разработал систему заработной платы, совмещающей повременную и сдельную формы оплаты. Отметим значимый для современного понимания управления персоналом факт, что именно Г. Гант фактически стоял у истоков развития нематериальных форм мотивации трудовой деятельности, впервые рассматривая удовлетворение от осуществляемой деятельности как стимул к работе [4, с. 30-32]. Развитие прикладной теории научного управления тесно связано с трудами доктора психологии Л. Гильбрет (Lilian Gilbreth). В центре её внимания находилась разработка так называемого наилучшего метода выполнения работ ради повышения производительности труда и определение условий, необходимых для этого (целесообразное устройство рабочего места, рациональные способы подачи расходных материалов и т.п.). Л. Гильбрет открыла ряд специальных школ обучения управлению персоналом. В них изучались способы мотивации труда посредством материального вознаграждения и потребность личности в оценке её конкретного вклада в производство. Детально исследовались вопросы подбора, подготовки и расстановки кадров. В основе её подхода оставалась доминирующей рационализация организации труда, но при этом одновременно учитывался „человеческий 395 фактор” [6, с. 10-11]. Отметим, что в 20-х – 50-х гг. XX века одно из ведущих мест в развитии научных теорий управления персоналом занимала административная, или классическая школа управления [8, с. 67]. Представители этой школы (Г. Эмерсон, А. Файоль, Л. Гьюлик (Luther Gulick), Л. Урвик (Lyndal Urwick), М. Вебер (Max Weber), Г. Форд (Henry Ford) и др.) сосредоточивали внимание на изучении самого процесса управления, его форм, принципов, организации. Для обоснования научных принципов они анализируют не только промышленные предприятия, но, что особенно значимо для темы диссертации, также и сферу обслуживания. Вопросы научной организации труда глубоко изучались успешным организатором американской промышленности Г. Эмерсоном. Анализ эффективного производства позволил ему сформулировать двенадцать принципов производительности, дающие возможность максимально её увеличить в любой сфере деятельности, в том числе некоммерческой. Среди принципов Г. Эмерсона есть и непосредственно относящиеся к управлению персоналом, например: строгая дисциплина, которая, по его мнению, создаётся не только страхом, но и „более высокими чувствами”; справедливое отношение к персоналу, основанное на доброжелательности, учёте индивидуальных способностей, гарантии профессионального роста, улучшении условий труда; вознаграждение за эффективный труд, стимулирующее личную инициативу, повышение качества производимого продукта [12]. Работа, по утверждению Г. Эмерсона, должна доставлять удовольствие, а для этого следует создать трудящимся нужные им условия труда. Большое значение для развития научного менеджмента, в том числе управления персоналом, сыграли труды французского горного инженера А. Файоля – основателя и главы так называемой административной школы. Именно он выделил ведущие функции процесса управления (планирование, организация, распорядительство, координация и контроль), обосновал необходимость разделения административной власти между линейными и функциональными руководителями. Для изучаемой нами темы наиболее значимым является обоснование необходимых качеств личности и знаний для успешной и эффективной трудовой деятельности. А. Файоль настаивал на профессиональном образовании менеджеров и рассматривал управление не только как технологический процесс, но и в качестве научной и учебной дисциплины. Провозглашалась „необходимость социального порядка”, включающего расстановку кадров так, чтобы „каждый подходящий человек был на надлежащем месте”. В кадровой политике он ратовал за создание стабильных коллективов, справедливое отношение к работнику, создание условий для проявления инициативы и единение персонала. [5, с. 49-60; 2, с. 62-72]. В современной управленческой практике библиотек именно эти подходы становятся наиболее актуальными и эффективными, создают базу для реализации принципов сопричастного менеджмента. Интересны исследования последователей А. Файоля американцев Л. Гьюлика и Л. Урвика. Приняв за основу файолевские функции управления, они более чётко разграничили и систематизировали их. Ими был конкретизирован перечень базовых функций управления, который впоследствии почти не изменился: планирование, организация, укомплектование штата, руководство, координация, отчётность, составление бюджета [5, с. 60-62]. Ряд важных для управления персоналом положений сформулировал известный немецкий социолог М. Вебер. Он типизировал все организации по трём видам – в зависимости от характера власти, которой обладает руководитель: харизматической (построенной на личных качествах лидера), традиционной, идеальной (бюрократической). 396 В последней из выделенных (строго иерархической системе) центральное место отводится административным методам управления, работе по типовым инструкциям и стандартам. Организация, по мнению М. Вебера, должна работать как рациональная, обезличенная структура, поэтому только бюрократический тип способствует достижению наибольшей эффективности трудовой деятельности [1]. Он сформулировал принципы „идеальной организации” и распространял их на все типы организаций, но, прежде всего, на социальную сферу. Вклад М. Вебера в развитие управленческой мысли определяется и обоснованием выделения управленческой деятельности в самостоятельную профессиональную предметную область [5, с. 68-69]. Таким образом, тейлоризм и административная школа поставили и с разной степенью детализации разработали принципиально важные стороны науки управления персоналом, рассмотрели её как самостоятельную отрасль знания, а кадровый менеджмент начал формироваться в качестве самостоятельной научной дисциплины. Были созданы концепции продвижения эффективных работников и „устранения неспособных”, сформулированы требования к качествам менеджера. Большое внимание уделялось материальному вознаграждению за труд и стимулирующим формам его оплаты. Обратим особое внимание, что именно в этот период представители научного менеджмента расширили представление о человеке и акцентировали значение нематериальной мотивации его трудовой деятельности. Административная школа управления персоналом стала разрабатывать рекомендации не только для промышленных предприятий, но и для учреждений социальной сферы [6]. Следующий важный этап в развитии научного управления в контексте кадрового менеджмента – становление „Школы человеческих отношений” и науки о поведении на рубеже 20-х – 30-х годов ХХ века. Человеческий фактор рассматривался как ключевой элемент эффективной деятельности любой организации. Отличительной чертой этой школы является перенос приоритетов в управлении: с выполнения производственных задач на отношения между людьми. Внимание к человеку ориентирует на обращение к так называемым поведенческим наукам и интеграцию в научный менеджмент достижений психологии и социологии. К ярким представителям этой школы относятся Г. Мюнстенберг (Hugo Munstenberg), М. Фоллет (Mary Parker Follett), Э. Мейо (George Elton Mayo), Ч. Барнард (Chester Irving Barnard), Д. Мак-Грегор (Douglas McGregor), К. Левин (Kurt Zadek Lewin), К. Арджилис (Kris Argyris), Р. Лайкерт (Rensis Likert), А. Маслоу (Abraham Maslow), Ф. Герцберг (Frederick Irving Herzberg), Д. Мак-Клелланд (David McClelland). Этим учёным принадлежит заслуга в разработке таких проблем менеджмента персонала организации, как взаимодействие и коммуникация, власть и лидерство, поведенческие стереотипы и их мотивация, стиль руководства, изменение содержания работы и качества труда и т.п. Идеи представителей данной школы были направлены на поиски способов повышения эффективности деятельности за счёт эффективного использования человеческих ресурсов [5, с. 72]. В русле таких подходов немецкий психолог Г. Мюнстенберг определил новые требования к отбору руководящего персонала с учётом их психологических характеристик. На основе экспериментов он пришёл к выводам о причинах, повышающих производительность труда в коллективе, а также влияющих на степень утомляемости работников. Особое внимание обращалось на подбор кадров, психологическую совместимость работников, их соответствие профессии. Специальными предметами исследования для Г. Мюнстенберга стали чувства работающего, его настроение, взаимоотношения между работниками. Концепция учёного основывалась на 397 необходимости гуманизации управления в соответствии с потребностями человека [6, с. 2021], что остаётся актуальным и для современной практики кадрового менеджмента. Ряд основополагающих идей, развивающих концептуальные положения „Школы человеческих отношений”, были сформулированы американским учёным-политологом М. Фоллет. Представляет интерес её подход к проблемам власти и авторитета не как к доминирующему давлению на отдельного работника, а как к интегральной системе, включающей весь персонал. Определялось, что различие между управленцами и управляемыми относительно, поскольку каждый работник в конечном итоге сам решает как выполнить приказ. Представительство рабочих и служащих в единой организационной структуре способствует, по её мнению, гармонии интересов, воздействует на персонал, сплачивая его для достижения общей цели организации, т.е. является фактором мотивации. М. Фоллет сформулировала также важную системообразующую идею о том, что решающее влияние на рост производительности труда оказывают не материальные, а психологические факторы [5, с. 77-81]. Анализ доступных публикаций позволяет заключить, что Школа человеческих отношений, базируясь на общих принципиальных позициях, неоднозначна в своих подходах к отдельным аспектам управления персоналом. Признанный лидер школы профессор социологии, руководитель отдела промышленных изысканий Гарвардского университета Э. Мейо известен проведением серии экспериментов по определению влияния условий труда на его производительность. Необходимость их выполнения была вызвана ухудшением показателей работы и большой текучестью квалифицированных кадров. Опыты проводились 12 лет в несколько этапов и не имели аналога. Э. Мейо исследовал влияние на производительность труда различных факторов: освещённость, время перерывов и отдыха, время работы, способы оплаты и др. В результате он пришёл к выводу, что эти факторы сами по себе не воздействуют на производительность труда. Определяющим фактором оказалось внимание к человеческим отношениям, возникающим между работниками и руководителями в процессе труда. Его эксперименты явились важной вехой в определении роли личности и малых групп в трудовом коллективе, положили начало исследованиям межличностных взаимоотношений в рамках трудовой деятельности, учету психологических факторов. Э. Мейо открыл новые направления в применении социологических и психологических методов в управлении персоналом: акцент на стимулирование мотивации и заинтересованности работника в содержании деятельности, интеллектуализация исполнительских функций [6, с. 22-24; 5, с. 81-85]. Именно лидеры „Школы человеческих отношений” выдвинули к середине ХХ века на первый план проблему формирования и развития мотивации труда. При этом материальный стимул перестал рассматриваться как единственный и постоянно действующий. Стало очевидным, что удовлетворив свои потребности в более-менее обеспеченном существовании, человек нуждается в иных побуждающих факторах трудовой деятельности, которые надо определить, формировать и ими целенаправленно управлять. Развитие данного направления научного менеджмента трансформировалось во второй половине ХХ века в „Школу поведенческих наук”, или бихевиористскую школу. Главной целью поведенческой школы было оказание помощи работнику в осознании своих возможностей и раскрытии творческого потенциала, повышение эффективности работы организации за счёт повышения мотивированности на успешную трудовую деятельность её человеческих ресурсов [5, с. 88-89]. Один из самых ярких представителей „Школы поведенческих наук” – американский социальный психолог Д. Мак-Грегор. Он формулирует два возможных подхода к управлению людьми в процессе труда: „Теория-Х” и „Теория-Y”. „Теория-Х” 398 отражает традиционный подход к управлению работниками в рамках административнокомандных координат и основана на оценке человека как ленивой личности, сравнительно нечестолюбивой, стремящейся к собственной безопасности. Естественно, что при таком восприятии работающего человека менеджер должен, с одной стороны, прибегать к принуждению и контролю, а с другой – осуществлять определённые меры по поддержанию работоспособности. Данная теория явно ориентирована на авторитарный стиль управления персоналом. В основу „Теории-Y” положено восприятие работника как человека, обладающего природными способностями, которые важно выявить и максимально раскрыть. Суть теории в следующем: затраты физических и интеллектуальных сил человека в процессе труда совершенно естественны и принуждение к труду не является единственным средством достижения производственных целей; работник осуществляет самоуправление и самоконтроль в процессе трудовой деятельности; обычный человек при соответствующих условиях ищет возможности проявить свои способности. Эта теория чётко обосновывает демократический стиль управления. [6, с. 24-25; 5, с. 89-93]. Представляется убедительным вывод Д. Мак-Грегора, что управление типа „Y”, при котором людям предоставляется возможность максимально использовать свой опыт, знания, творчество для успешного функционирования организации, более эффективна и перспективна для управления персоналом. Задачей менеджера в таком случае становится создание условий, при которых сотрудник достигает целей организации и одновременно собственных целей. Следовательно, управленец (в нашем случае, директор библиотеки) должен воздействовать на эти цели и мотивы к труду: не заставлять работать, а побудить желание трудиться. В научном менеджменте изучение мотивации трудовой деятельности составляет особое направление. Значительный вклад в эту область внёс американский психолог А. Маслоу, проведя анализ человеческих потребностей и их влияния на мотивацию. А. Маслоу разработал теорию „Пирамида потребностей”, которая явилась исходной основой для ряда последующих теорий мотивации, а в результате – современных моделей мотивации персонала и стимулирования труда. В основе теории А. Маслоу три постулата: потребности людей никогда не будут удовлетворены, потребности побуждают человека к деятельности, потребности имеют иерархию. Исходя из этого он построил строгую иерархическую систему потребностей, включающую: физиологические (пища, вода, жильё, отдых); в безопасности и уверенности в будущем; социальные (чувство принадлежности к социальной группе, в т.ч. коллегам); в уважении окружающих (признание достижений, компетентности); в самоуважении (чувство реализации своего потенциала). Первые две группы потребностей Маслоу отнёс к первичным – базисным, остальные к вторичным – производным (они могут меняться на разных этапах жизненного пути человека). Задача руководителя определить, какие потребности превалируют у сотрудника, и активно их стимулировать. [6, с. 2-265; 5, с. 100-105; 228]. Для библиотечной сферы крайне актуален вывод А. Маслоу о том, что рост денежного вознаграждения – ведущий стимул только для 10-30 % работников, а для остальных 90-70 % достаточно создать условия творческого труда, реализации амбиций, возможности профессионального роста, свободы деятельности, признания заслуг и т.д. [6, с. 26] Существуют и другие варианты группировки человеческих потребностей. Так, американский психолог-теоретик Д. Мак-Клелланд выделил желание власти, успеха, сопричастности [6, с. 27; 224]. Психолог Ф. Герцберг обозначил два вида потребностей – связанные с окружающей средой и обусловленные характером работы, создав теорию „Двух факторов”. Он выявил, что факторами, влияющими на удовлетворённость работой 399 (факторами мотивации), являются: профессиональные достижения (квалификация) и признание результатов работы; работа как таковая (интерес к работе); степень ответственности; продвижение по службе; возможность профессионального, творческого роста. Среди факторов, влияющих на неудовлетворённость работой: способ управления (стиль руководителя); условия труда; межличностные отношения в трудовом коллективе; величина заработка; неуверенность в стабильности работы; влияние работы на личную жизнь [5, с. 113; 224]. Все перечисленные факторы в полной мере „работают” в современной библиотечной сфере, о чём свидетельствуют материалы нашего комплексного опроса молодых библиотечных специалистов, обобщённые и проанализированные во второй главе диссертации. Характерной особенностью всех содержательных теорий мотивации является то, что изучались потребности человека и предлагалась их классификация. Однако мотивация – неоднозначный процесс, поскольку то, что мотивирует конкретного человека в конкретной ситуации, может не оказать на него воздействия в других обстоятельствах или на другого человека в аналогичной ситуации. Следовательно, для объяснения механизмов трудовой мотивации важно учитывать многочисленные поведенческие аспекты. Именно это присутствует в т.н. процессуальных теориях мотивации. В них концентрируется внимание на том, как человек выбирает тип своего трудового поведения с учетом индивидуального восприятия окружающих реалий, личного жизненного опыта и существующей ситуации. Одна из таких теорий – „Теория ожиданий” американского исследователя в области теории мотивации В. Врума (Victor Vroom), в которой выделяются три последовательные взаимосвязи: затраты труда – результаты; результаты – вознаграждение; вознаграждение – удовлетворённость [5]. Другая известная процессуальная теория – „Теория справедливости” психолога, изучавшего трудовое поведение и рабочую среду, С. Адамса (Stacy Adams). Согласно этой теории люди субъективно оценивают полученное вознаграждение и затраченные трудовые усилия, затем соотносят его с вознаграждением других людей, выполняющих аналогичную работу (что часто приводит к конфликтам). Бизнесмены Л. Портер (Lyman Porter) и Э. Лоулер (Edward Lauler) разработали комплексную процессуальную теорию мотивации, называемую „Модель Портера-Лоулера”. Согласно их концепции, трудовые результаты зависят от приложенных сотрудником усилий, его способностей и особенностей характера, а также осознания им своей роли в общем процессе трудовой деятельности и результатах функционирования организации [5]. В последние два десятилетия ХХ века продолжали интенсивно развиваться как практика, так и теория кадрового менеджмента. Отметим ключевые характеристики подходов к управлению персоналом в тот период: усиление внимания к личностному аспекту; развитие управления культурой организацией; распространение успешно апробированных в коммерческих организациях методов и технологий эффективного кадрового менеджмента на некоммерческие сферы, включая государственный бюджетный сектор (к которому относятся и библиотеки); превалирование эмпирического опыта управления персоналом. В начале XXI века обозначился новый этап эволюции менеджмента вообще и кадрового менеджмента в частности – так называемый неоклассический менеджмент, возникший под воздействием объективных изменений в мировом общественном развитии. Менеджменту неоклассическому как новой парадигме управления свойственно: рассмотрение организации в качестве открытой, гибкой, динамичной, адаптивной системы, постоянно взаимодействующей с внешней средой; признание основным ситуационного 400 подхода к управлению из-за важности быстрой реакции организации на изменения внешней среды; построение системы управления, ориентированной на повышение роли инноваций, корпоративной культуры и мотивации персонала; рассмотрение персонала, использующего свои знания, опыт и навыки на благо организации и своё личное благо, в качестве главного капитала [3, с. 11; 5, с. 150-157; 11, с. 14-18, 20; 9, с. 28-29]. Можно заключить, что различные теории трудовой мотивации не противоречат, а взаимодополняют друг друга, отражая многогранность и нестандартность мотивации персонала как процесса побуждения людей к позитивному действию ради достижения заданных целей. Современная эффективная система мотивации и стимулирования персонала библиотек должна учитывать достижения всех мотивационных теорий, а также опыт кадрового менеджмента успешных библиотек, имеющих оригинальные находки мотивирования сотрудников на эффективный труд. Катализатором разработки теоретических вопросов мотивации являются запросы со стороны социально-управленческой практики, которая постоянно нуждается в осмыслении источников и причин трудового поведения и, в конечном счете, в нахождении адекватных способов его регулирования. Поэтому большинство теорий мотивации развивалось и продолжает развиваться преимущественно применительно к сфере профессиональной деятельности. При этом каждая профессия предъявляет особые требования к субъекту труда – личности работника. В свою очередь, различные профессии предоставляют неодинаковые возможности для удовлетворения тех или иных потребностей человека – одни профессии имеют высокий экономический потенциал, другие пользуются общественным престижем, третьи обладают потенциалом для творческой деятельности (как, например, библиотечная сфера). Список используемой литературы 1. Вебер, М. Избранные произведения. – М., 1990. – 808 с. 2. Гвишиани, Д. М. Организация и управление. – М. : Изд. МГТУ им. Баумана, 1998. – 332 с. 3. Друкер, П. Ф. Задачи менеджмента в XXI веке. – М. : Вильямс, 2000. – 272 с. 4. История менеджмента : Учеб. пособие / Под ред. Д. В. Валового. – М. : Инфра-М, 2000. – 300 с. 5. Коргова, М. А. и др. История менеджмента : Учеб. пособие / М. А. Коргова, А. М. Сологуб. – Ростов н/Д. : Феникс, 2010. – 236 с. 6. Кротова, Н. В. и др. Управление персоналом: учебник / Н. В. Кротова, Е. В. Клеппер. – М. : МГУКИ, 2006. – 360 с. 7. Маслоу, А. Г. Мотивация и личность : Пер. с англ. – СПб. : Питер, 2003. – 392 с. 8. Мескон, М. Х. и др. Основы менеджмента / М. Х. Мескон, М. Альберт, Ф. Хедоури. – М. : Дело, 1995. – 702 с. 9. Суслова, И. М. и др. Менеджмент библиотечно-информационной деятельности : Учеб. для вузов культуры и искусств / И. М. Суслова, В. К. Клюев ; Под общ. ред. И. М. Сусловой ; МГУКИ. – СПб. : Профессия, 2009-2010. – 600 с. 10. Тейлор, Ф. У. Принципы научного менеджмента. – М., 1991. – 104 с. 11. Шекшня, С. В. и др. Стратегическое управление персоналом в эпоху интернета : Учебнопракт. пособие / С. В. Шекшня, Н. Н. Ермошкин. – М. : Бизнес-школа Интел-Синтез, 2002. – 236 с. 12. Эмерсон, Г. Двенадцать принципов производительности. – М. : Экономика, 1992. – 224 с. ІІІ 35 401 КРОСКУЛТУРНА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ И АГРЕСИЯ Йорданка Захариева Отправна точка в изложението е моделът, наречен интеркултурна чувствителност, предложен от Милтън Бенет (Bennet 1998). Той е доста разпространен и също толкова дискутиран, но се обсъждат и други модели. Всички тези модели за кроскултурност – композиционни, коориентирани, адаптационни и пр., боравят с понятието кроскултурна компетентност, поставено в среда на междуличностно общуване, съотв. на групово общуване с друга култура. Това понятие включва най-малкото знания и навици, които са необходими на човека от дадена културна общност, за да общува успешно с представители от друга култура. Д. Мацумото отбелязва, че те трябва да се съчетаят с откритост и гъвкавост на собственото мислене и интерпретиране, и с мотивациите да се осъществява успешна комуникация и изграждане на отношения (Мацумото 2002). Други изследователи също определят кроскултурната комуникация като комуникативна успешност (ефективност), която способства за адаптиране, социална интеграция, като езикова компетентност с познаване на местната култура и децентриране (Redmond&Bunyi 1993). Кроскултурната комуникативна компетентност се разбира като интегрирана категория от професионални качества на личността, която осигурява успешна реализация на професионалните компетенции при взаимодействие с представители на различни култури, като отчита традицията, обичаите, нравите, вярванията (убежденията), стиловете на водене на преговори, които обслужват толерантността, сътрудничеството и творческия продуктивен взаимообмен. По-тясно свързано с чуждоезиковото обучение, където понятието има смисъл, терминът се разпространи в сфери като здравеопазване, педагогика, психология, мениджмънт и пр., тоест в онези полета, където се осъществява езиковата комуникация. Това разкрива социолингвистичния му аспект, от една страна, и от друга страна – връзката му с клоновете на модерното направление езикова екология (езикова култура, перцепцията, рецепцията и миграцията на текстове в различни културни среди, езиковите адаптации, които протичат в малки общности, обкръжени от голяма езикова общност), което се разви според идеите на Дневния ред за ХХІ век и за устойчиво развитие (Захариева 2008: 115, 305). Моделът на М. Бенет измерва кроскултурната чувствителност. Различават се шест стадия в развитието на поведенската реакция на едни общности спрямо други. Най-общо, първите три стадия описват етноцентричните периоди на развитие на чувствителността, останалите – степените на етнорелативисткото развитие. Така, в началото е налице ниска 402 степен на чувствителност, а в последния период – висока степен. Първият стадий се характеризира с отричане на културните различия при изолиране от други култури или при създаване на специални бариери, за да се оградят от различията. Вторият период (защита) признава културните различия, но се предпазва от тях като застрашаващи Аз-а, и протича при оценяване на културата като превъзхождаща другите. Третият стадий е характеризиран като подценяване, тоест културните различия се признават, но се подценява влиянието и значимостта им. Четвъртият етап е приемане: развива се като уважение на културните различия. Петият стадий е адаптиране – приспособяване към културните различия, които се признават, и придобиване на нови индивидуални навици, за да се установят отношения с представители от другите култури, като емпатията, тоест способността да усетиш емоциите и преживяванията на друг човек, да застанеш на неговата гледна точка. Това е свързано с понятието плурализъм (множественост) и прилагането му към собственото разбиране за ценностите, мислено създавайки и множество културни контексти. Последният етап е интегриране и означава включване на плурализма като философия и осъзнато разбиране на способността да се оценява културното различие според контекста, а не само според културната позиция. Моделът на М. Бенет е интересен с това, че определя навиците, когнитивните способности и емоционалните процеси на съответните развойни етапи, посочва насоките на израстването и развитието на кроскултурната комуникативна компетентност (сензитивност). Той показва един възможен път за обучение на разнообразните културни общности в кроскултурност. Ако приемем хипотетично, че ще бъдат постигнати последните етапи от този модел, ще се формира кроскултурно свръхвъзпитано и свръхобучено глобално гражданство: глобален свръхучтив клъстър от единен човешки ресурс. Моделът на М. Бенет, а и сходните нему, имат една неексплицирана страна, свързана с явлението агресия и качеството агресивност. Погледнати от такъв ъгъл, техният основен смисъл се свежда до потискане на агресията у индивидите и в обществата в опит тя да бъде контролирана. В тези модели е заложена идеята обществата, всяко носещо традиционни културни и социални специфики, да бъдат ориентирани към обучение-в-не-агресия и не-агресивност. Обучението се осъществява на повърхнинно равнище чрез определени езикови реализации. В лингвистиката се говори за вербална агресия, която притежава доста разнообразен инструментариум за (въз)действие. Тези речеви действия противостоят на не-агресията, чиито прояви пък се реализират в категорията учтивост. Учтивостта е универсална лингвистична категория, тя е култивирана. Това означава, че във всяка култура и във всяка езикова общност са изградени механизми, които да потискат проявите на агресия. Обществата са формирали една микросистема, наречена речев етикет (със съответни вербални и невербални прояви, със съответна символика), и са я приели консенсусно за поведенска (етикетна, речева) норма при комуникация. Тази система се определя от културната традиция и историческата и познавателната опитност на съответната общност. В езиковите картини на света по оста добро : лошо учтивостта е „разположена“ в горната, положителната част, а агресивността – в долната половина, която е отрицателна. Това означава, че обществата са наясно с явлението агресия, поради което чрез езика (всеки език) се изгражда своеобразен филтър за поведение и говорене, филтър, който парира, неутрализира, ограничава и се опитва да контролира агресията, а и да се защити от нея. Всяко отклонение от този филтър се отчита като не-учтивост, съотв. и като проява на агресивност в различна степен. Интересен аспект, който се разкрива от лингвистичните изследвания, е, че 403 категорията учтивост и проявите й са значително по-силно изявени в „източния свят”. Дори съществува израз: източна любезност. Езиците от този свят по-скоро поддържат симетрия между учтивост и агресивност (Тузлу 2013). За западноезичния свят се отчита асиметрия в полза на агресията. Асиметрията се отнася и за българския език: количествено погледнато, регистрирани са 883 благословии срещу 2 529 клетви (Крумова-Цветкова 2010: 33). Ако разгледаме идеята за развитие на кроскултурна чувствителност спрямо агресията, изпъкват няколко любопитни момента. • Върху традиционно съществуващите системи на речев етикет, чрез които се реализира универсалната категория учтивост, в европейските общества се наслагва обща мултикултурна рамка за коректно говорене. • Доведен до крайност, моделът би формирал клъстър от свръхучтив човешки ресурс, където отклоненията се санкционират (във филми с футуристичен сценарий този сюжет е развит, срв. „Разрушителят“ (Demolition Man). • Формирането на такъв клъстър или би потиснал и дори заличил множеството от микросистеми на речевия етикет по пътя на унификацията, или би съществувал успоредно на традиционната учтивост, разбира се, с всичките възможности за езиково взаимодействие. Например препоръките да се използват общородови обръщения и титулувания, за да има равнопоставеност и толерантност при назоваванията. От такъв характер е българската лексема колега, която не се отнася към биологичния пол, и само от контекста може да се определи към кого е обръщението. Но в българския речев етикет съществуват господин, госпожа и госпожица, при които се експлицира полово противопоставяне. При госпожа и госпожица пък се означава и семеен статус. Проблемът с назоваванията не е само за езиците на страните от Европейския съюз, но и за всички индоевропейски езици. Чисто природно в нашия свят се различават нормално два биологични пола, а езикът пречупва извънезиковите реалности, назовава ги, определя ги и създава езиков свят, в който хората са потопени от мига, в който се родят. Подобни предложения са по-скоро показател за намерения и за проверка на степента на обществена реакция. • В крайна сметка, образуването на единен глобален свръхучтив клъстър от човешки ресурс означава загуба на културни специфики, загуба на културно и езиково разнообразие и загуба на културна и езикова памет. За да се постигне такава цел, са необходими целенасочени усилия и време и в добрия случай – необходимост от относително спокойна среда, в която генерализациите на тема хуманизъм (равенство, разнообразие, мултикултурализъм и пр.) да се развиват. Такива условия имаше за известно време при проекта Европейски съюз. Политиката на интеркултурализъм, приета от Съвета на Европа, и развитието на интеркултурните компетентности се провежда неотскоро. От 2008 г. е публикувана и „Бяла книга по междукултурен диалог”. Ето няколко откъса от тази „Бяла книга”. Междукултурен диалог се разбира като „открита и изпълнена с уважение размяна на мнения между индивиди и групи с различен етнически, културен, религиозен и езиков произход и наследство… и се развива на всички равнища – в обществата, между европейските общества и между Европа и света”. Термини като културно разнообразие и мултикултурност означават „емпиричния факт, че съществуват различни култури, които могат да си взаимодействат в рамките на дадено пространство и социална организация”. Социалното сцепление означава възможност на обществото да осигури благополучие на всичките си членове, като намалява до минимум неравенството и избягва поляризацията. Общество със социално сцепление „е общност на свободни индивиди, които взаимно се подпомагат, като преследват целите си с демократични средства”. Позитивни мерки, които компенсират отрицателните последици, възникващи вследствие от расовия или етнически 404 произход, пол или друга защитена характеристика, преследват пълното и ефективно равенство, както и равното ползване или упражняване на човешките права. Утвърждават се ценности като толерантност, взаимно разбиране и уважение между хората от различни култури. Немалко анализатори изразиха скептицизъм по отношение на приетите и провежданите културни и образователни политики. Няколко европейски лидери – А. Меркел, Д. Камерън, Н. Саркози, още през 2010–2011 г. признаха проблемността и дори краха на тези мултикултурални политики с идеята те да бъдат заменени от доктрина за обща национална идентичност. Фр. Фукуяма (2012) също обръща внимание на феномена мултикултурализъм и подчертава, че днес се превръща във важен политически въпрос: дали това явление може да се интерпретира като отстъпление от либералната държава, признаваща индивидите, а не групите, и дали възходът на ислямизма може да бъде по-добре разбран като вид политика на идентичността, не по-различно от разбирането на национализма като политика на идентичността. Сериозният аргумент е, че религиозната идентичност е приписана, тоест тя не може да бъде избирана свободно. Според Ф. Фукуяма европейската идентичност е проблематична. Причината е в това, че европейският проект е основан на антинационалната идентичност с идеята да надскочи националния егоизъм и да преодолее антагонизмите от ХХ-ия европейски век. Но всъщност е повече технократски проект. Въпросът за адекватността на избрания модел за мултикултурализъм чрез властовия дискурс между център и периферия също се поставя под съмнение. Конструирането на европейска идентичност е затруднено поради липсата на диалог между съществуващите национални и проектираната европейска идентичност и степента на чуваемост между центъра, създаващ новия голям европейски наратив (утопия?), и периферията, разбирана като националното, регионалното, частното пространство (Сазонова 2006). И все пак, дискусиите визираха предимно европейското пространство, макар и в различна степен, което е свое. Образователните и културните политики към интегриране на общности, живеещи в европейското свое пространство, към интегриране на другите, придоби етнорелативистко говорене с термини като толерантност, емпатия, езиково и културно многообразие и т.н. Това етнорелативистко говорене беше породено от възможността за евентуални санкции. Разцвет придоби явлението евфемизация, което, от своя страна, скри и потисна „неблагопристойни” според новите политики назовавания. На практика се осъществи потискане на агресията чрез контрол над назоваванията в рамките на т.нар. коректно говорене, една от властовите прояви на езика. Но агресията не е само показване на сила, тя е също и проява на защита на собствената ценностна система. А ценностите системи в европейските общества са разклатени сериозно. В България – особено силно при заличаване на национална символика: в един момент прах за пране беше свързан с националния трикольор, без това да предизвика каквато и да е обществена реакция (Демирова, Захариева 2015). Вярно е, че когато се чете написаното в Бялата книга днес, се натрапва мисълта за дългосрочно изпълняван проект, който е подготвял европейските общества към срещата с бъдещето им. 405 Литература Bennet, M. Basic Concepts of Intercultural Communication : Selected Readings. – Yarmouth, 1998, р. 65-100. Redmond, M. et al. The relationship of intercultural communication competence with stress and the handling of stress as reported by international students / M. Redmond, J. M. Bunyi. // International Journal of Intercultural Relations, 1993, 17, p. 235-254. Бауън, Джон Р. Европейците против мултикултурализма. // <http://www.librev.com/>. – 29.07.2011. – 8 c. Ганева, Зорница. Основни стадии в развитието на интеркултурна чувствителност. // Българско списание за образование, 2015, N 1, с. 7-69. Демирова, Р. и др. Език и сигурност : Зависимости / Р. Демирова, Й. Захариева. – София : Авангард Прима, 2015. Захариева, Йорданка. Абевето на езиковата култура. – София : Авангард, 2008. Кабакчиева, П. Национална идентичност и европейско гражданство. // Европейските ценности в днешното българско общество. – София, 2009; Крумова-Цветкова, Лилия. Българските благословии, пожелания и клетви : Част от националната самобитност и културното наследство. – София, ИК Емас, 2010. – 348 с. Мацумото, Д. Психология и культура. – СПб. : Прайм-Еврознак, 2002. Питкевич, Св. Националният език в контекста на теорията за Европейския съюз. // <http://www. balgarskiezik.org/1-2007/S_Pitkevich.pdf>. – 13.05.2015. – 5 с. Сазонова, Лилия. Ако европейската идентичност е въпросът, мултикултурализмът ли е отговорът? // Балканската културна матрица и европейският проект. – София : Фабер, 2006, с. 40-50. Тузлу, А. М. Формулы речевого этикета в турецком языке. // Учен. записки Казан. унив. Сер. Гуманит. науки, 2013, N 3-2, с. 219-230. Фукуяма, Франсис. Предизвикателствата пред европейската идентичност. // <http://www.librev.com>. – 23.12.2012. – 6 с. ІІІ 36 406 ROLA DUCHA ŚWIĘTEGO W NAWRÓCENIU CZŁOWIEKA Zbigniew Tęcza Miłość Boga objawiona w Jezusie Chrystusie rozciąga się na całe stworzenie, szczególnie na człowieka. Rozciąga się na historię zbawienia ludzkości obejmując pojedynczego człowieka. Wszystko to ma jeden cel: doprowadzć człowieka z powrotem do Boga. Drogę powrotu wytyczył nam Jezus Chrystus. Jest ona wyrażnie określona Pawłową teologią kenozy Syna Bożego (por. Flp 2,6-8). Spotkanie Człowieka z Bogiem, które pogłębiać się ma aż do zjednoczenia, dokonać się może tylko w napełnionej przez Ducha Świętego przestrzeni Kościoła. Duch Święty, przekazany jako Dar przez ukrzyżowanego i zmartwychwstałego Chrystusa jest obecnością Trójjedynego Boga w wiernych. On rozpala i kształtuje w ochrzczonych miłość Boga i bliźniego. W ten sposób Kościół widzialny zazębia się z niewidzialnym, zostaje wyniesiony ponad ludzkie ograniczenia i zastrzeżenia, tak by wspólnota wiernych stała się wspólnotą miłości (communio caritatis). Dlatego Kościół [...] pouczony słowem Chrystusa, czerpiąc z doświadczenia Pięćdziesiątnicy i własnych <<dziejów apostolskich>>, od początku głosi wiarę w Ducha Świętego, jako Ożywiciela, poprzez którego niezgłębiony Trójjedyny Bóg udziela się ludziom, zaszczepiając w nich zadatek życia wiecznego1. Duch Święty, będąc zasadą naszej przynależności do Chrystusa, a w Nim i przez Niego do Ojca, przedłuża w swoim posłannictwie to, czym jest w łonie Trójcy Świętej. W życiu wewnątrztrynitarnym jest On wzajemnym Darem Miości Ojca i Syna, a w historii zbawienia w Duchu (Darze Miłości) Ojciec daje nas Synowi, a Syn Ojcu2. Bóg stwarzając człowieka na swój obraz i podobieństwo obdarował go zdolnością do spotkania z Nim w sposób osobowy. Tym samym przysposobił stworzenie – jakim jest człowiek – do zawarcia przymierza ze swoim Stwórcą. Przymierze to aktualizuje w nas Duch Święty (por. Kol 1,15; 1Tm 1,17; J 15,14-15; Ba 3,38; Wj 33,11). Szansa przymierza zostaіa zniszczona przez zakіamanie i odrzucenie Daru - Miіoњci3. Grzech pocz№tku byі nie tylko przekroczeniem zakazu Boїego, ale takїe prуb№ przekroczenia granicy istniej№cej miкdzy stworzeniem, a swoim Stwуrc№. To pierwsze nieposіuszeсstwo staіo siк odrzuceniem Џrуdіa, ktуre jest korzeniem autonomii czіowieka i ktуre stanowi o tym, co jest dobrem, a co zіem. Bуg nie pozostawia czіowieka w tej sytuacji samemu sobie, lecz wzywa go do uczestnictwa w dobru i miіoњci, czyli w tajemnicy swego trynitarnego їycia. Niestety czіowiek – naznaczony grzechem – nie zawsze i nie іatwo rozpoznaje to powoіanie do їycia w prawdzie i miіoњci. Jest mu potrzebny Pocieszyciel, Duch Prawdy, ktуry oњwieci i oczyњci jego sumienie4. 407 Duch Њwiкty oњwieca ludzkie sumienia i przekonywa њwiat o grzechu (por. J 10,8), to znaczy daje poznaж czіowiekowi jego zіo i czyni to w perspektywie zwyciкїaj№cej mocy miіoњci. Owocem zbawczego przekonywania o grzechu jest nawrуcenie czіowieka i obdarowanie go Duchem przybrania za syna. W jedynie w tym Duchu moїemy zwracaж siк do Boga: Abba-Ojcze (Rz 8,15) i kroczyж drog№ wolnoњci dzieci Boїych. 1. Duch Święty oświeca sumienie człowieka W ciągu całej historii ludzkości, którą przenika równoległa do niej historia zbawienia, dostrzegamy, zależnie od okresu, różnorodność działania Ducha, różnorodność Jego przejawów. Pismo Święte wielokrotnie przypomina nam o świętości Boga. Święty jest tylko Bóg i tylko Bóg uświęca. Święte jest to, co odnosi się do Niego, co zostało Jemu oddane na własność. Dzieje objawienia świętości zaczęły się już w czasach Starego Przymierza. Bóg mieszkał pośród swego ludu, miał swój przybytek na Syjonie. Jego Duch działał, a więc był obecny w tych, którzy wypełniali Jego dzieło: w królach, prorokach, pobożnych wiernych. Bezsprzecznie jednak w Starym Przymierzu Duch Święty nie został dany ani obiecany w taki sam sposób, jak w Nowym Przymierzu podczas Wcielenia, w dniu Zmartwychwstania i Pięćdziesiątnicy. W Starym Testamencie Duch Święty przede wszystkim nawiedza i oddziałuje na wybranych ludzi w szczególnych sytuacjach. Natomiast Nowy Testament zaczyna się od opisu, kiedy Duch Święty zstąpił na Jezusa i jak pozostaje w Nim (por. Mk 1,9-12)5. Zapowiedzi proroków dotyczące czasów mesjańskich, znalazły spełnienie w osobie Jezusa Chrystusa i w wydarzeniu Pięćdziesiątnicy (por. Iz ll,lnn; 44,3-5; 61,1 => Łk 4,18-21 oraz Iz 32,15-17; Ez 36,25-27; Jl 3,1-2 => Dz 2,14nn). Teraz widzimy jasno, że dopiero wydarzenia paschalne są czasami nowego przyjścia Ducha Świętego. Albowiem w darze z Syna dopełnia się objawienie i obdarowanie odwiecznej Miłości: Duch Święty, który w nieprzeniknionych głębiach Bóstwa jest Osobą-Darem za sprawą Syna, czyli poprzez tajemnicę paschalną, w nowy sposób zostaje dany Apostołom i Kościołowi, a przez nich ludzkości i całemu światu6. Na płaszczyźnie życia moralnego obecność Ducha Świętego w człowieku wyraża się tym, że człowiek usilnie stara się włączyć swoje działanie w nurt światła i mocy Ducha Świętego. Oznacza to, że naturalna w człowieku zdolność do rozeznawania wezwania Bożego i odpowiedzi na to wezwanie – co nazywamy sumieniem – zostaje teraz przeniknięta Prawdą i Miłością, której źródłem jest Duch Święty7. Zdolność obcowania z Bogiem w sposób osobowy, jako ja i ty – jak zauważa św. Jan Paweł II – oznacza również zdolność do przymierza, jakie ma kształtować się wraz ze zbawczym udzielaniem się Boga człowiekowi8. Jeśli tę wypowiedź odniesie się do dialogalnej, interpersonalnej koncepcji sumienia – jaką wypracowuje się na bazie soborowego nauczania9 – to rozumie się lepiej, że samo obdarowanie człowieka sumieniem jest uzdolnieniem go do uczestnictwa w przymierzu z Bogiem, do przyjęcia Bożego wezwania i do dania odpowiedzi Bogu całym swoim życiem10. Wezwanie człowieka przez Boga do kroczenia drogą prawdy i miłości, wyznacza zasadniczy kierunek rozważań św. Jana Pawła II na temat sumienia. Wedle słów samego Chrystusa: A Pocieszyciel, Duch Święty [...] On was wszystkiego nauczy i przypomni wam wszystko, co Ja wam powiedziałem (J 14,26), Duch Њwiкty bкdzie dopomagaі uczniom Chrystusa, aby wіaњciwie rozumieli treњci zbawczego Orędzia11. Duch Prawdy ma być – dzięki wierze – najwyższym przewodnikiem człowieka: światłem ducha ludzkiego12. Kierownictwo Ducha Prawdy charakteryzuje się tym, że nie jest postrzegane przez zmysły; jest wewnętrzne, niewidzialne, głęboko utajone w sercu człowieka. Dokonuje się ono w niedostępnym sanktuarium osoby ludzkiej – w sumieniu, do którego przystęp zarezerwowany jest wyłącznie Bogu. Wchodzi On w dialog z głębią osoby ludzkiej, dzięki czemu wyczula człowieka na Boże działanie. A jako źródło życia, przez oświecenie umysłu i poruszenie woli, naprowadza człowieka na poznanie i 408 umiłowanie Bożej woli13. Z takiego posłuszeństwa Duchowi Prawdy, z otwarcia się na Jego dary, rodzi się w człowieku zdolność do głębszego poznawania siebie we wszystkich podstawowych wymiarach swej egzystencji. Bo, jak pisze św. Jan Paweł II, Takie wewnętrzne obcowanie z Bogiem w Duchu Świętym sprawia, że człowiek w nowy sposób przyjmuje również siebie samego, swoje człowieczeństwo. Doznaje pełnego urzeczywistnienia ów obraz i podobieństwo Boże, jakim człowiek jest od początku14. Człowiek uczy się tej prawdy od Jezusa Chrystusa i stara się wcielać we własne życie za sprawą Ducha Świętego. Poznanie prawdy o człowieku, prawdy o jego godności, dokonuje się w sumieniu zawsze w kontekście prawdy o tym, kim jest Bóg. Święty Paweł pisze o sumieniu w Duchu Świętym (por. Rz 9,1), które potwierdza stan jego duchowego rozeznania oraz właściwą ocenę postępowania. Jednak – jak zauważa św. Jan Paweł II – człowiek może utracić ową zdolność sumienia. Duch Święty spotyka się wówczas z wewnętrznym oporem człowieka, jakby nieprzenikliwością sumienia. Człowiek taki sprawia wrażenie utwierdzonego w swoim własnym wyborze. Wyborze, który Pismo św. zwykło nazywać zatwardziałością serca (por. Jr 7,24; Mk 3,5). W naszych czasach takiemu nastawieniu umysłu i serca odpowiada poniekąd utrata poczucia grzechu15. Dzieje się tak, gdy człowiek przyzwyczaja się do grzechu. Wspólnota Kościoła nie przestaje błagać Boga o łaskę, ażeby nie zanikała prawość ludzkich sumień. Aby nie tępiała ich zdrowa wrażliwość na dobro i zło. Prawość i wrażliwość jest głęboko związana z wewnętrznym działaniem Ducha Prawdy16. Działa on od wewnątrz, gdzie przenika Jego namaszczenie. Pozwala nam On w głębokich pokładach sumienia – głębiej jeszcze niż sięga żal wywołany taką czy inną winą – odczuć przyciągającą moc Miłości. Odczuć moc nowego życia ofiarowanego nam przez Jezusa Chrystusa. I wobec tego wszystkiego daje nam przejmującą świadomość naszej nędzy, życia w kłamstwie, egoizmie i w innych grzechach, których pełne jest nasze życie. Czujemy się osądzeni, a równocześnie mamy świadomość uprzedzającego przebaczenia i łaski. Jest to coś z tego, co przytrafiło się Zacheuszowi (por. Łk 19,1-10). Przyszła do niego łaska uprzedzająca i celnik natychmiast zrozumiał, jak bardzo jest grzeszny. Grzech jest zawsze rodzajem kłamstwa – zakłamania prawdy o Bogu i człowieku. To odwrócenie się od Boga jawi się jako <<anty-Słowo>>, jako <<przeciw-Prawda>>. Zostaje bowiem zakłamana prawda o tym, kim jest człowiek, jakie są nieprzekraczalne granice jego bytu i jego wolności. Ta <<przeciw-Prawda>> jest możliwa dlatego, że równocześnie zostaje zakłamana prawda o tym, kim jest Bóg17. Człowiek będąc wolnym, może przeciwstawić się działaniu Ducha Świętego w nim (por. 1 Tes 5,1). Wówczas jednak odchodzi nie tylko od Boga, ale jakby od siebie samego, zatracając wewnętrzną rawdę o sobie. Chodzi zatem o to, by nie zasmucać Ducha Prawdy niewłaściwym i niegodnym chrześcijanina postępowaniem (por. Ef 4,30; 1 Tes 4,8). Należy natomiast przylgnąć do Jezusa, do Jego nauki i poddać się dynamizmowi Ducha, aby w ten sposób umożliwić Mu przewodnictwo w życiu człowieka. 2. Duch Święty uświadamia grzech W świetle Objawienia działanie moralne człowieka uwidacznia się w procesie zwalczania w sobie dawnego człowieka grzechu i przyoblekania się w człowieka nowego na wzór Chrystusa. Dokonuje się to w nas mocą Ducha Świętego, którego zadatek otrzymaliśmy (por. 2 Kor 1,22; 5,5; Ef 1,14). Im wyraźniej poznajemy istotę Boga jako świętość bez skazy (por. 1 J 1,5), im głębiej pojmuje się dokonany przez chrzest związek z Bogiem jako zrodzenie z Boga (por. J 1,13; 1 J 3,9; 4,7; 5,1.4.18), tym bardziej niepojętym się wydaje, że chrześcijanin musi jeszcze walczyć z grzechem i nierzadko zostaje w tej walce pokonany. W tajemnicę człowieka ukazaną w historii zbawienia wpisana jest zarówno prawda o jego stworzeniu, jak i prawda o jego grzeszności. Dokonuje się dramat odejścia stworzenia od 409 stwórczej Miłości. O tej niewyslowionej prawdzie nie może przekonać człowieka, przekonać sumienia ludzkiego nikt inny, tylko On: Duch Prawdy. Jest to Duch, który przenika głębokości Boże (por. 1 Kor 2,10)18. Bóg posługując się ustami proroków kierował do Izraelitów wezwanie do nawrócenia - odejścia od grzesznego postępowania i przylgnięcia do Bożych przykazań. Przy tym objawiał równocześnie swoje miłosierdzie i gotowość do przebaczenia win, jakich dopuścił się Naród Wybrany (por. Jr 31,34; Ez 36,29-33)19. Jezus u początku swej mesjańskiej działalności nawoływał do nawrócenia (por. Mk 1,15). Gdy był świadom kresu Swego ziemskiego posłannictwa, w wieczerniku, w czasie mowy pożegnalnej, zapowiedział posłanie Swego Ducha: On zaś, gdy przyjdzie, przekona świat o grzechu, o sprawiedliwości i o sądzie (J 16,7). W dniu Pięćdziesiątnicy znalazła swe bezpośrednie potwierdzenie ta zapowiedź. Duch Prawdy przez usta Piotra przekonywa ludzkie sumienia o grzechu – o tym przede wszystkim grzechu, jakim jest odrzucenie Chrystusa aż po wyrok śmierci krzyżowej na Golgocie. A gdy zebrani pytają Piotra i Apostołów: Cóż mamy czynić bracia? słyszą odpowiedź: Nawróćcie się [...] i niech każdy z was ochrzci się w imię Jezusa Chrystusa na odpuszczenie grzechów waszych, a weźmiecie w darze Ducha Świętego (Dz 2,37n). W taki sposób przekonywanie o grzechu staje się równocześnie przekonywaniem o odpuszczeniu grzechów w mocy Ducha Świętego. Chrześcijańskie nawrócenie domaga się przekonania o grzechu, gdyż zawiera w sobie wewnętrzny sąd sumienia, który równocześnie staje się nowym początkiem obdarowania człowieka łaską Ducha Świętego (por. J 20,22). Odnajdujemy tutaj podwójne obdarowanie: prawdą sumienia oraz pewnością Odkupienia. Duch Prawdy jest Pocieszycielem20. Św. Jan Paweł II podkreśla wielokrotnie zbawczy charakter przekonywania o grzechu. Pisze, iż Duch Święty, który przejmuje od Syna dzieło odkupienia świata, podejmuje przez to samo zadanie zbawczego <<przekonywania o grzechu>>. To przekonanie pozostaje w stałym odniesieniu do <<sprawiedliwości>>: czyli do ostatecznego zbawienia w Bogu, do spełnienia ekonomii, której Chrystus ukrzyżowany i uwielbiony jest definitywnym i trwałym centrum. Cała zaś ta zbawcza ekonomia Boża odcina niejako człowieka od <<sądu>> czyli od potępienia, jakim porażony został grzech szatana21. Stąd przekonanie o grzechu i sprawiedliwości ma na celu zbawienie świata, zbawienie ludzi. Duch Święty ukazując związek każdego grzechu z Krzyżem Chrystusa, wzywa jednocześnie człowieka, by w sumieniu spojrzał na swój grzech w relacji do tegoż Krzyża. Ukazany w tej relacji grzech, zostaje rozpoznany w pełnej skali zła, jaka jest mu właściwa, zostaje zidentyfikowany w pełnym wymiarze <<mysterium iniquitatis>> jakie w sobie zawiera i kryje22. Ale równocześnie przez to samo odniesienie do Krzyża Chrystusa, grzech zostaje zidentyfikowany w pełnym zarazem wymiarze <<mysterium pietatis>>. Oba te wymiary grzechu nie mogą być rozpoznane poza Krzyżem Chrystusa i człowiek nie może też być o [nich] <<przekonany>>, jak tylko przez Ducha Świętego: Ducha Prawdy i Pocieszyciela zarazem23. Zbawcza perspektywa przekonywania o grzechu dotyka nie tylko konkretnych grzechów ludzkich, ale ogarnia całą głębię tajemnicy człowieka noszącego w sobie to rozdarcie, które wyraża się w skłonności do grzechu. Przekonując świat o grzechu, Duch Prawdy spotyka się z głosem ludzkich sumień. Na tej drodze dochodzi do ukazania korzeni grzechu, które tkwią w ludzkim wnętrzu [...] On jeden może w pełni <<przekonać o grzechu>> ludzkiego początku, o grzechu, który jest korzeniem wszystkich innych oraz niewygasającym zarzewiem grzeszności człowieka na ziemi24. Człowiek, który otwiera się na zbawczy dar obecności Ducha Świętego, nie może zatrzymać się na samym rozpoznaniu grzechów w swoim życiu, ale poznając ich całą złość i równocześnie prawdę o Bożym przebaczeniu, pragnie poddać się odradzającemu obmyciu 410 Krwią Chrystusa, która oczyszcza sumienia (por. Hbr 9,14). Objawienie prawdy o Bożym przebaczeniu poprzedza objawienie szczególnego rodzaju cierpienia, objawienie niewyrażalnego bólu jaki z powodu grzechu w jego antropomorficznej wizji Księga święta zda się dostrzegać w <<głębokościach Bożych>>, w samym niejako sercu nieogarnionej Trójcy25. W Trójcy Świętej istnieje ból z powodu grzechu człowieka. Bóg przeżywa swoisty ból Miłości odtrąconej. Bóg odrzucony przez swe stworzenie cierpi szczególnie w Jezusie Chrystusie. Kiedy Duch Prawdy dozwala ludzkiemu sumieniu uczestniczyć w tamtym bólu, wówczas cierpienie sumień staje się szczególnie głębokie, ale też szczególnie zbawcze.[...] dokonuje się prawdziwe nawrócenie serca: ewangeliczna <<metanoia>>. Trud ludzkiego serca, trud sumienia, pośród którego dokonuje się owa <<metanoia>>, nawrócenie, jest zarazem odzwierciedleniem tego procesu, w którym wyrzut przemienia się w zbawczą miłość, która umie cierpieć. Utajonym szafarzem tej zbawczej siły jest Duch Światy26. Św. Jan Paweł II przypomina nam, że chrześcijanin może zamknąć się na działanie Ducha Świętego, może się Jemu sprzeciwiać i zasmucać Go (por. 1 Tes 1,19). Następnie odsłania nam znaczenie grzechu przeciw Duchowi Świętemu. Określa go nie tyle jako grzech pojedynczego znieważenia Pocieszyciela, ile raczej jako grzeszną postawę człowieka, który broni rzekomego prawa do trwania w złu. Taka postawa nie pozwala wyjść człowiekowi z samo-zamknięcia, z duchowego upadku, by otworzyć się na zbawienie, jakie Bóg ofiaruje człowiekowi przez Ducha Świętego działającego w mocy Chrystusowej ofiary Krzyża27. Sumienie otwarte na działanie Ducha Świętego i jedność z Nim w życiu moralnym nie oznacza zniszczenia ludzkiej osobowości. Wprost przeciwnie – dopiero wtedy człowiek w pełni posiada siebie. Duch Święty nie pomniejsza niczego, co wyznacza niepowtarzalność osoby ludzkiej. Co więcej – stoi na straży tej inności i niepowtarzalności tak dalece, że każdy może upodobnić się do Chrystusa niejako na swój sposób, ale pod istotnym warunkiem, że będzie to droga Ducha Prawdy i Miłości, droga wolności dzieci Bożych. 3. Duch Święty prowadzi człowieka do wolności Świadomość wolności i godności osoby ludzkiej jest jedną z głównych cech charakteryzujących nasze czasy. Bóg wzywa każdego człowieka do wolności. W każdym z nas jest żywe pragnienie bycia wolnym. Urząd Nauczycielski Kościoła w Instrukcji o chrześcijańskiej wolności i wyzwoleniu przypomina, że w naszym ludzkim pragnieniu wolności kryje się pokusa zaprzeczenia własnej naturze. Bo jeśli człowiek pragnie wszystkiego i chciałby wszystko móc - a przez to odsunąć od siebie myśl, że jest istotą stworzoną i ograniczoną - to czyni siebie bogiem28. <<Będziecie jak Bóg>> (Rdz 3,5) - słowa wypowiedziane przez węża ujawniają sedno pokusy człowieka, bo przeinaczają sens jego własnej wolności. Taka jest najgłębsza natura grzechu – człowiek odrywa się od prawdy przedkładając nad nią swoją własną wolę. A przecież wolność ludzka jest ograniczona i omylna29. Często chwilowe pragnienie nie jest rzeczywistą wolą i może dotyczyć dobra pozornego. W tym samym człowieku mogą współistnieć sprzeczne zamiary. Dokonując zaś wyboru dobra rzekomego, chybia powołaniu do swojej wolności. Tak więc, gdy chce wyzwolić się od Boga i sam stać się nim, oszukuje i niszczy samego siebie. To prawda, że człowiek jest powołany, aby być jak Bóg. Jednak jest jak Bóg nie przez samowolną i zwyczajną przyjemność, lecz tylko w tym stopniu, w jakim uznaje, że prawda i miłość są równocześnie źródłem i celem wolności. Wbrew potocznemu mniemaniu, wolność nie jest wolnością wyboru tej lub tamtej rzeczy, lecz jest przede wszystkim wolnością określenia samego siebie. Tylko dlatego, że człowiek może zająć stanowisko wobec samego siebie, może też wybierać coś poza sobą. Dzięki wolnej woli dysponuje sobą i może to czynić – jak obrazuje historia ludzkości i każdego z nas – w sensie ubogacającym lub w sensie destrukcyjnym. Człowiek, gdy jest posłuszny prawu Bożemu, wyciśniętemu w jego sumieniu i otrzymanemu jako natchnienie Ducha Świętego, prawdziwie 411 panuje nad samym sobą i w ten sposób realizuje swoje królewskie powołanie dziecka Bożego (por. Rz 8,21; Ef 5,1-2.8; Flp 2,15; 1 J 3,1-2; 3, 7-9). To Boże prawo nazywane jest prawem wolności (por. Jk 1,25; 2,12), ponieważ wyzwala nas od obrzędowych i prawnych przepisów Starego Prawa a skłania nas do spontanicznego działania pod wpływem miłości. Przez to pozwala nam przejść ze stanu niewolnika, który nie wie, co czyni Pan jego, do stanu przyjaciela Chrystusa, albowiem oznajmiłem wam wszystko, co usłyszałem od Ojca mego (J 15,15). Prorocy Starego Testamentu nie przestawali przypominać Izraelowi wymagań prawa Przymierza. Wskazywali na postawę zatwardziałości serc swoich rodaków, gdyż w sercu (wnętrzu) człowieka mieści się źródło powtarzających się wykroczeń. Zapowiadali Nowe Przymierze, w którym Bóg odmieni serca i wszczepi w nie prawo Ducha. Szczególną wymowę posiadają gorące słowa proroka Jeremiasza (31,31-34): Zawrę z domem Izraela[...]nowe przymierze[...] Umieszczę swe prawo w głębi ich jestestwa i wypiszę na ich sercu. Młodszy od niego o jedno pokolenie prorok Ezechiel głosił w imię Boga poniższą obietnicę (36, 26nn): I dam wam serce nowe i ducha nowego tchnę do waszego wnętrza, odbiorę wam serce kamienne, a dam warn serce z ciała. Ducha mojego chcę tchnąć w was i sprawić, byście żyli według mych nakazów i przestrzegali przykazań, i według nich postępowali. Chrześcijanie byli i są przekonani, że obietnice te spełniły się z chwilą przyjścia Jezusa Chrystusa. Przez dar Jego Ducha stajemy się ich uczestnikami, chociaż spełnienie to podlega zasadzie już i jeszcze nie. Obecnie posiadamy dopiero zadatek, pierwociny i czekamy na całkowite wypełnienie obietnicy w nas. W Ewangelii według św. Jana (8,13) Jezus zwraca się do swych uczniów słowami: Jeżeli Syn was wyzwoli, wówczas będziecie rzeczywiście wolni. Duch Święty jest Duchem Chrystusa. Dlatego św. Paweł odważnie głosi, że Pan zaś jest Duchem, a gdzie Duch Pański - tam wolność (2 Kor 3,17). Chrześcijanin napełniony przez Ducha Świętego Bożą miłością wypełnia spontanicznie prawo, którego streszczeniem jest miłość (por. Ga 5,14). W swe życie wciela słowa Jezusa (J 3,34): Przykazanie nowe daję wam, abyście się wzajemnie miłowali, tak jak Ja was umiłowałem. Nie jest on pod prawem, ale nie jest on bez prawa – jak powie św. Augustyn. Treść prawa stanowi normę jego postępowania, ale nie jest on poddany przymusowi prawa, ponieważ przyswoił je sobie od wewnątrz. Św. Tomasz z Akwinu opisując tę rzeczywistość wskazuje na Ducha Świętego jako Tego, który doskonali wewnętrznie naszego ducha przekazując mu nowy dynamizm, tak że powstrzymujemy się od zła z miłości, jak gdyby nakazywało to nam prawo Boże. W ten sposób duch nasz jest wolny, co nie znaczy, że nie jest poddany Bożemu prawu, bowiem wewnętrzny dynamizm skłania go do czynienia tego, czego wymaga prawo Boże30. W myśl słów św. Pawła (Ga 5,13): Powołani zostaliście do wolności. Tylko nie bierzcie tej wolności jako zachęty do hołdowania ciału, wręcz przeciwnie, miłością ożywieni służcie sobie wzajemnie, możemy powiedzieć, że Duch Święty jest prawem nie przez wywieranie zewnętrznego nacisku, ale przez wewnętrzne wezwanie, które dokonuje się w sanktuarium ludzkiego serca – w sumieniu. Biblijna historia zbawienia ukazuje nam wspaniałe świadectwa wolności mężów Bożych - proroków. Historia Kościoła odkrywa przed nami świadectwa wolności apostolskiej. Tej wolności, która charakteryzuje najpierw samego Jezusa (por. Ewangelia św. Jana), a potem Jego uczniów (por. J 8,12nn; 18,33nn; Dz 2,22nn; 5,17nn). Możemy podziwiać słowa św. Pawła (1 Kor 9,1.19): Czyż nie jestem wolny? Czyż nie jestem apostołem?[...] Tak więc nie zależąc od nikogo stałem się niewolnikiem wszystkich, aby tym liczniejsi byli ci, których pozyskam. Na przykładzie św. Pawła widzimy jak Duch Święty wspomaga wierzącego w wyzwalaniu się z negatywnej siły, jaką jest własny egoizm. Ten sam Duch uzdalnia i nas do przyjęcia fundamentalnego prawa życia, które polega na otwarciu się naszej wolności na Boga i na innych ludzi oraz ukierunkowaniu naszego życia według kryteriów prawdy i służby31. W posynodalnej adhortacji apostolskiej dotyczącej katechizacji w świecie współczesnym 412 św. Jan Paweł II pisze, że misją Ducha Świętego jest też przemieniać uczniów w świadków Chrystusa32. Słowa te są echem zapewnienia św. Pawła, że nikt teї ne moїe powiedzieж bez pomocy Ducha њwiкtego: <<Panem jest Jezus>>. (1 Kor 12, 3). Niemożliwe zatem jest, aby ktoś inaczej, jak przez moc Ducha Świętego, stał się dla Chrystusa męczennikiem. Odwaga wypowiedzi męczenników w wyznawaniu wiary, to wspaniałe świadectwo wolności apostolskiej na poziomie zaangażowania osobistego. A złożyć świadectwo Chrystusowi w mocy Ducha Świętego, to dać tak się wciągnąć przez słowo Ewangelii, aby przemienić własne życie do tego stopnia, by promieniowało konsekwentnie wobec wszystkich i za wszelk№ cenк33. Św. Jan Paweł II w swoim nauczaniu podkreśla aktualność duchowości męczeńskiej, przypominając wielu męczenników, którzy ozdobili swą krwią wszystkie Kościoły chrześcijańskie. U kresu drugiego tysiąclecia Kościół znowu stał się Kościołem męczenników [...]. W naszym stuleciu wrócili męczennicy. A są to męczennicy nieznani, jak gdyby nieznani żołnierze wielkiej sprawy Bożej34. Są to męczennicy, którzy umocnieni przez Ducha Świętego stają się znakiem wolności i ludzkiej godności. Takie ujawnienie wolności, a zarazem prawdziwej godności człowieka, nabiera szczególnej wymowy dla chrześcijan i dla Kościoła w warunkach prześladowań - czy to owych dawnych, czy współczesnych, gdyż wówczas świadkowie prawdy Bożej stają się zarazem szczególnym sprawdzianem działania Ducha Prawdy, obecnego w sercu i w sumieniu człowieka, i nierzadko znaczą swoim męczeństwem wyniesienie ich godności ludzkiej do najwyższej chwały35. Podsumowując nasze dotychczasowe rozważania odnośnie roli Ducha Świętego w nawróceniu człowieka należy podkreślić, że Duch Święty nie niszczy i nie umniejsza niczego, co jest autentycznie ludzkie. Nie zniekształca On także niczego, co wyznacza niepowtarzalność osoby ludzkiej. Obcowanie świętych bowiem nie jest stanem, w którym zanika odrębność osób – każdy chrześcijanin jest obrazem Boga na swój sposób. Dlatego Duch Święty stoi na straży tej inności tak dalece, że będzie się ona realizować na drodze Ducha Prawdy i Miłości. Na płaszczyźnie moralnej powołanie człowieka do jedności z Ojcem przez Chrystusa w Duchu Świętym jawi się jako powołanie bycia synem w Synu. Oznacza to najpierw uznanie i wyznanie grzechów, wejście na drogę nawrócenia, a następnie pełne powierzenie siebie Duchowi Świętemu. Miejscem doświadczenia jedności z Bogiem i z ludźmi oraz otwarcia się na prawdę i miłość jest sumienie ludzkie – najtajniejszy ośrodek i sanktuarium człowieka – które, przeniknięte światłem Ducha Świętego i oczyszczone Jego mocą, stanowi o wolności i godności osobowej chrześcijanina, jako dziecka kochanego przez Ojca. Notes 1. DeV 1. 2. Por. DeV 10. 3. Por. DeV 35. 4. Por. DeV 36-37. 5. Św. Cyryl Aleksandryjski stwierdza, „że u świętych proroków występowało bardzo intensywne oświecenie przez Ducha Świętego (...) Ale u wierzących w Chrystusa występuje nie tylko to oświecenie. Nie lękamy się twierdzić, że sam Duch Święty mieszka w nas i przebywa. Dlatego jesteśmy świątyniami Boga, a tego nie mówiło się nigdy o prorokach” – za Y. CONGAR, dz. cyt., Т. II. – Warszawa, 1995, s. 93. 6. DeV 23. 7. Por. J. NAGÓRNY. Duch Święty w sumieniu chrześcijańskim. // Dominum et Viviftcantem. Tekst i komentarze. – Lublin, 1994, s. 193. 8. DeV 34. 9. Por. KDK 16. 413 10. Por. J. NAGÓRNY, dz. cyt, s. 197-198. 11. Por. DeV 4. 12. DeV 6. 13. Por. Z. PERZ. Nauczyciel i Przewodnik. // Napełnieni Duchem Świętym., pr. zbiór / Pod red. B. Przybylskiego. – Poznań, 1982, s. 158. 14. DeV 59. 15. Por. JAN PAWEŁ II. Adhortacja apostolska posynodalna o pojednaniu i pokucie w dzisiejszym posłannictwie Kościoła Reconciliatio et paenitentia 18, Watykan, 1984. 16. DeV 47. 17. DeV 37. 18. DeV 32. Wobec tej tajemnicy, jaką jest grzech,<<głębokości Boże>> muszą zostać przeniknięte niejako do końca. Nie tylko ludzkie sumienie, wewnętrzna tajemnica człowieka – ale także wewnętrzna Tajemnica Boga – <<głębokości Boga>> – DeV 32. 19. Nawrócenie w ujęciu proroka Ezechiela to nie szereg jednorazowych aktów, ale proces, którego zasadą będzie trwała obecność odnawiającego Ducha Bożego – por. J. NAGÓRNY. Nawrócenie w ujęciu proroków. // Roczniki Teologiczno-Kanoniczne, 28, 1981, 3, s. 5-18. 20. Por. DeV 31. 21. DeV 28. 22. Tamże. 23. DeV 32. Tamże. Ten podwójny wymiar „przekonywania o grzechu”, to znaczy ukazanie w pełni jego zła oraz rozpoznanie go w perspektywie zwyciężającej miłości Boga. przedstawia encyklika Dominum et Vivificantem odwołując się do przedstawionych szerzej w adhortacji Reconciliatio et paenitentia dwóch tajemnic: mysterium iniquitais i mysterium pietatis. 24. DeV 44. 25. Nie jest to ból pochodzący z braku czy zranienia albowiem pojęcie Boga jako Bytu absolutnie doskonałego wyklucza takie rozumienie. Pismo św. wskazuje na współczującego Ojca, który dzieli ból człowieka. 26. DeV 45. 27. Nie-odpuszczenie grzechu związane jest przyczynowo z nie-pokutą, to znaczy radykalną odmową nawrócenia się. 28. Por. KONGREGACJA NAUKI WIARY, Libertatis amscientia (22 marca 1984), 37-38. // W trosce o pełnię wiary. Dokumenty Kongregacji Nauki Wiary 1966-1994. – Tarnów, 1995. 29. Por. Katechizm Kościoła Katolickiego 1739, Poznań, 1994. 30. Cytuję za Y. CONGAR, dz, cyt., T. II, s. 157. 31. Por. DeV 60. 32. Catechesi tradendae 72, Watykan, 1979. 33. KOMISJA TEOLOGICZNO-HISTORYCZNA WIELKIEGO JUBILEUSZU ROKU 2000. Pełna jest ziemia Twego Ducha, Panie, Katowice, 1997. 34. Św. JAN PAWEІ II. List apostolski w związku z przygotowaniem Jubeluszu Roku 2000. Tercio Millenio Adveniente, Watykan, 1994. 35. DeV 60. ІІІ 37 414 ИДЕЯ ДОМА АРИЕВ РИГВЕДЫ И ЖИЛОЙ КОМПЛЕКС ПОСЕЛЕНИЯ АРКАИМ Геннадий Зданович И обряды занимают такое же место во времени, какое занимает жилище в пространстве. А. де Сент-Экзюпери [1] В последние годы исследователи археологических памятников евразийских степей все чаще обращаются к материалам Ригведы и Авесты. Этому способствуют не только появление ярких археологических источников, но, прежде всего, успешные работы языковедов, как в плане новых переводов, так и в области лексической семантики. Большой интерес для археолога представляет сборник статей Т. Я. Елизаренковой, объединенных общим названием „Слова и вещи в Ригведе” [2]. Автор разработала методологию исследований лексической семантики, применительно к текстам Ригведы и рассмотрела ряд имен существительных, объединив их в семантические группы. Для настоящей работы я выбрал существительное „дом”. Представляется важным увидеть, вслед за Т. Я. Елизаренковой, основные значения этого слова и проследить его семантические и формальные особенности. Следующая задача – дать возможность читателю увидеть аркаимский дом [3] глазами археолога, представить его материальную основу и выявить возможные смыслы археологического объекта под углом лексической семантики. Искать в Ригведе описание дома бесполезно. Но смысловые нагрузки аркаимского жилища и слов Ригведы, обозначающих „дом”, дают надежду на реальную сопоставимость артефактов и литературных образов. В примечаниях к текстам Ригведы (далее – РВ) Т. Я. Елизаренкова пишет, что содержание гимнов во многих случаях остается непонятным не только для простых читателей, но и для филологов-профессионалов. Слишком велик разрыв во времени и в культурных традициях. Переводчики и комментаторы стараются сократить понятийный разрыв, и в отдельных случаях им это удается. Но в понимании очень многих мест слов и фраз, а иногда и крупных отрывков текста, расхождения между специалистами, наоборот, увеличиваются. Причины кроются, с одной стороны, в особенностях языка и сложном понимании многих грамматических форм. С другой стороны, для адекватного перевода современный 415 специалист должен иметь хотя бы некоторое представление о каждодневной жизни человека эпохи РВ. Но сочинитель гимнов поет для своего современника, а тот от рождения помещен в некую систему мифов и ритуалов, они окружают его ежедневно, и певцу достаточно намека, чтобы современный ему слушатель осознал всю глубину и сакральность поэтических смыслов [4]. Однако смыслового намека недостаточно не только для простого читателя наших дней, но и для искушенного филолога и религиоведа. Кроме того, текстам РВ присущ глубочайший эзотерический пласт, который, наверное, никогда не будет доступен современному человеку. Есть еще одна видимая причина непонимания: это игра слов. Риши – древние певцы – любили предаваться словесной игре, как во все времена ей увлекались и увлекаются дети. И нужен хороший проводник, контекст, чтобы выбраться из лабиринта созвучий и смыслов. И все же одна из главных причин мучительных сомнений в понимании тех или иных слов и выражений кроется в том, что в распоряжении переводчиков и комментаторов текстов нет сведений о бытовой реальности людей ведийской эпохи, об их материальной культуре и повседневной жизни. Не случайно после первых публикаций в Европе переводов Ригведы и Авесты начались активные поиски археологических остатков, которые можно было бы соотнести с древнейшим индоевропейским миром философов и поэтов. Эти поиски до сих пор не увенчаны бесспорным успехом. Однако каждое новое неординарное открытие в археологии, особенно века бронзового, вызывает повышенный интерес лингвистов и, напротив, любые новейшие историко-лингвистические исследования в области индоевропейского языка привлекают внимание археологов. Понятия „жилище” и „поселение” входят в разряд важнейших археологических источников. Из оценки их содержания, глубины и детализации анализа строятся методологические основы археологических исследований. „Дом” в Ригведе тоже связан с особой категорией слов – в характеристике этого понятия исключена случайность. „Дом” относится к имени существительному. Статус существительного в архаическом культовом тексте необычно высок. Имя многогранно, оно отражало суть своего владельца, будь то вещь или одушевленное лицо. Процедура наречения именем истолковывалась в космологическом ключе. Имя сакрально, а все сакральное считалось тайным [5]. Таким образом, имена существительные древних текстов и материалы конкретных археологических объектов при определенных условиях могут послужить вполне надежной информативной базой для установления соответствий между письменными и археологическими источниками. В РВ около двух десятков слов, которые обозначают „дом”. В 416 качестве основного значения Т. Я. Елизаренкова выделяет существительные: dám-, dáma-, dúrya-dúria. Bслед за исследователем, рассмотрим особенности употребления выделенных существительных, а также остановимся на некоторых моментах, которые вызывают разногласия у переводчиков и исследователей текстов. Последние случаи для целей нашего исследования особенно важны, так как отсутствие стандартного общепринятого понимания слова, возможно, выведет нас на какие-то глубинные смыслы его значения, за которыми кроется материальное содержание реальной жизни. Начнем с важного наблюдения. При употреблении слова „dám-” предпочтение всегда отдается множественному числу. Т. Я. Елизаренкова по этому поводу пишет: „... слова, обозначающие дом в РВ, особым образом выражают категорию числа, у всех у них, кроме duroņá, граммема множественного числа может соотноситься как с несколькими денотатами, так и с одним” [6]. Следующий важный момент. Существительные, для которых „дом” является основным значением, никогда не определяются качественными прилагательными. Данное обстоятельство выглядит весьма странным для РВ, для которой характерно употребление многочисленных ярких эпитетов, образующих целые цепочки. Это касается описаний воды, горы, поля. Восторженные эпитеты сопровождают многочисленных богов и, конечно, колесницу. На этом фоне понятно, что отсутствие эпитетов вообще или эпитетов – качественных прилагательных, имеет какой-то глубокий смысл, не совсем ясный для филологического анализа. И еще одно наблюдение – название дома никогда не употребляется с глаголами со значением „строить”. Дома в Ригведе не сооружаются. Они – возносятся! Глаголы со значением „сооружать”, „воздвигать” употребляются в связи с названием жертвенного столба или алтаря, но не дома. „Вставали на востоке яркие зори, словно столбы, воздвигнутые на жертвоприношениях” (РВ. IV, 51, 2). Исследовательница древних текстов Т. Я. Елизаренкова делает вывод „...во времена РВ дома не строили и не воздвигали... под названием „дом” крылось какое-то совсем иное понятие, чем то, которое привычно для современного человека”. И далее – „Создается впечатление, что имеется в виду не реальный дом-постройка, а скорее идея дома, абстрактное представление о нем…” [7]. Для понимания отмеченных особенностей литературного текста попробуем обратиться к археологии аркаимского жилища. Спорные вопросы между специалистамифилологами о причинах употребления множественного числа по отношению к ригведийскому понятию „дом” могут быть легко сняты, если ознакомиться с планом аркаимского поселения. Только глядя на схему Аркаима (рис. 1) можно догадаться, почему 417 слово dam/dama употребляется подобно нашим „вилам” и „граблям”, где единственному числу места нет. На Аркаиме полностью отсутствуют обособленные дома. Жилые сооружения плотно примыкали друг к другу, составляя некое неразрывное множество. Как единичный, отдельно взятый объект аркаимский дом существовать не может, как, вероятно, он не мог существовать и во времена РВ. Если и можно употреблять понятие „дом” в единственном числе, то только в смысле отдельных блоков жилых построек, перекрытых общей кровлей. Обратим еще раз внимание, что у понятий, обозначающих дом в РВ, граммема множительного числа соотносится с денотатами. Под денотатом некой языковой единицы понимается множество объектов действительности (вещей, свойств, состояний). Другими словами – понятие „денотат” можно формулировать как множество объектов, способных именоваться данной языковой единицей [8]. Отсутствие в РВ „дома” со значением „строить” отражает, очевидно, особый характер этого действа. Перед нами не поэтапное сооружение отдельно взятых жилищ и каких-либо построек, связанных с ними. Объекты укрепленного центра, в том числе и дома, сооружаются фактически одновременно во всех точках уже мысленно и архитектурно освоенного пространства. Архитектурный ансамбль Аркаима, согласно археологическим фактам, создавался по заранее продуманному и каким-то образом зафиксированному плану (вспомним ведийское „рисовать по траве”, „рисовать по пыли”) [9]. Особое место занимал „нулевой цикл”: выбор площадки и ее подготовка под строительство (выравнивание, удаление кустарников и т. п.), разметка будущего поселения и его коммуникаций, рытье котлованов под жилища, сооружение в полах домов колодцев и хозяйственных ям, и далее – сооружение рвов и оборонительных конструкций. На этапе завершения „нулевого цикла” вся территория, подлежащая застройке, представляла собой гигантскую вырезку на дневной поверхности земли. Она выглядела как контррельеф, как некое углубленно-негативное изображение всего строительного комплекса, масштаб которого один к одному соответствовал осваиваемой жилой площадке. При создании контррельефа выборка грунта велась до строго высчитанных глубин и уровней. Археологические планы и разрезы неукоснительно свидетельствуют о заданности параметров архитектурного проекта не только по горизонтали, но и по вертикали. „Нулевой цикл”, наиболее детально и информативно ёмко исследованный археологическими методами, дает картину целостного жилого пространства. Оно было связано единой системой обороны, единой системой жизнеобеспечения и, очевидно, общностью кровель и коммуникаций. Думаю, что археологически зафиксированные этапы строительства укрепленного круглопланового поселения Южного Зауралья вносят некоторую ясность в понимание литературного текста РВ касательно употребления слова „строить”. Жилища Аркаима объединены в пять групп в соответствии с изначальными планами строителей – центральное жилое кольцо в пределах стены цитадели и четыре сектора второго кольца, окруженные оборонительной стеной и обводным рвом [10]. Несмотря на наличие радиальных стен и стены цитадели, которые в чем-то индивидуализировали отдельные группы жилищ, общий взгляд на систему коммуникаций показывает, что стены скорее связывают жилое пространство в единое целое, чем разъединяют его. Большое количество сложных переходов, наличие лестничных клетей, ступеньки перед входом в дом, узость дверных проемов, само состояние полов указывают, что перед нами жилое пространство, связанное с обитанием людей. Не исключено, что где-то во дворике или пристрое мог находиться какое-то короткое время и молодняк – телята или ягнята. Для 418 содержания скота предназначалась территория, окруженная третьим кольцом ограды, следы которой хорошо видны с воздуха и зафиксированы археологической траншеей. Еще раз подчеркнем: на Аркаиме нет ни одного обособленного дома. Жилые помещения плотно примыкали друг к другу, составляя некое неразделимое множество. Стена одного дома являлась стеной другого. Они увязаны словно спицы в колесе или отметки на циферблате часов. Даже радиальные стены по своим оборонительным качествам тесно взаимосвязаны с интересами обитателей жилых построек соседних секторов. Каждый элемент ячейки, дома и крепости строились одновременно семейным коллективом домохозяина. Это хорошо читается археологически по характеру напластований и составу строительных материалов. Большое внимание уделялось верхнему ярусу жизнедеятельности – кровлям, верхним основаниям оборонительных стен, привратным башням, наблюдательным пунктам. Можно не сомневаться, что строить и жить в таком организованном месте было необычно для человека рубежа III–II тыс. до н.э. Своеобразной урбанизацией аркаимско-синташтинского типа испытывалась не только степь как экологическая система, но и весь степной социум в его попытках новаторского освоения северо-евразийского пространства. Слова „строить”, „дом”, „крепость”, „пастбище” должны были наполняться новыми глубинными смыслами, отражение которых лингвисты, возможно, улавливают в РВ. В кругах и квадратах поселенческих памятников культуры Аркаим–Синташта легко узнается то, что специалистами по истории религий рассматривается как “небесные архетипы” и “модели Вселенной”. Всякое новое человеческое творение повторяет космогонический акт – Сотворение Мира. „Обосноваться в новом, неизвестном и невозделанном крае равносильно акту творения” [11]. „…Всякая территория, занятая с целью проживания на ней и использования ее в качестве „жизненного пространства”, предварительно превращается из „хаоса” в „космос”; посредством ритуала ей придается некая „форма”, благодаря которой она становится реальной… Бесчисленные действия освящения – пространства, предметов, людей и т. д. – свидетельствуют об одержимости реальным, о жажде первобытного человека быть” [12]. Мифологизация дома, как составной части Вселенной, неразрывно связана с водой. В каждом доме аркаимских укрепленных центров, согласно свидетельствам археологии, присутствует вода – это вода колодцев. Очевидно внимание людей и к дождевым/небесным водам, к их сбору и регулированию через кровельные желоба и ливневые рвы. В степной реальности и при технологиях, связанных с грунтовыми материалами, строительство укрепленного центра должно было начинаться с подвода воды к будущей вселенской обители. Планы поселений свидетельствуют о том, что вода направлялась к стенам поселка через речные старицы, которые иногда подправлялись до уровня каналов. Сами поселенческие площадки выбирались так, чтобы старичные прогибы и речные протоки окружали поселение со всех сторон [13]. И сейчас в весеннее половодье современный Аркаим, окруженный развалами древних стен, островом возвышается над водной стихией Большекараганской долины подобно тому, как среди вод Мирового океана когда-то, согласно гимнам РВ, возвышался зародыш Вселенной [14]. Отсутствие глаголов со значением „строить” и отсутствие эпитетов для понятия „дом” говорит об особом сакральном смысле строительной практики. Все сакральное окружено тайной. Сочинители гимнов избегали говорить о том, что дом и поселок созданы человеческим разумом и человеческими руками. В текстах РВ четко звучит – дом создан для бога, это акт творения вселенной, которая воссоздана на земле по небесному образцу. Дом по РВ хвалить нельзя. Нельзя его и наделять какими-то особыми качествами. 419 Причины подобного отношения к дому могут заключаться в специфике общественной идеологии. Первый возможный ответ – устремление общественных установок к материальному равенству. Восхвалять свое жилище – это означает ставить себя выше других. Если следовать за археологией, то мы должны констатировать – на Аркаиме все дома стандартны или, скорее, отмечены стремлением к стандартности. Здесь нет богатых и бедных домов. Дома могут отличаться только деталями внутренних интерьеров, что, очевидно, связано с творческими подходами и вкусами хозяев, а также поисками своего „особенного” в стандартном. Такое положение характерно в целом для „Страны городов”, включая базовые „градообразующие” решения. При всей важности общих черт в геометрических планировках, ни одно поселение в деталях не повторяет другого. Каждое имеет свои особенности, изначально заложенные при создании поселка. Это, безусловно, преднамеренная несхожесть [15]. Исследователи отмечают: в аркаимском обществе господствовала эгалитарная идеология [16]. Думаю, что отмеченные в текстах РВ и в археологии „Страны городов” причины подчеркнутого единообразия домов близки. Но это – одна сторона вопроса. Вторая уводит нас в ритуальные аспекты жилого пространства. Храмовая строгость аркаимского дома, его соразмерность себе и всему архитектурному комплексу убеждают в особой сакральности всего, что связано с жилищем. Но и в РВ мы видим сакрализацию дома и его храмовое предначертание. Хозяин дома РВ обычно не человек, а бог / боги. Это Агни, Ашвины, Индра. Человек в доме – просто жертвователь, он приглашает того или иного бога к жертвенному очагу, к жертвенному столбу, алтарю. Сами стены, кровля дома не важны, их нет. Человек не позволяет назвать себя хозяином дома, поэтому он избегает употреблять слова „строить”, „создавать”. Используя эти слова, он как бы претендовал на собственность. Но это собственность богов. В пространстве дома находится жертвенный очаг, жертвенный столб, алтарь, и в задачи человека входит обслуживание богов через обеспечение жертвоприношений. „Ведь это я восхвалил Вас о Ашвины! Сюда глаза (свои обратите) о повелители красоты, (вы) – повелители дома” (I, 120, 6). „Мы призываем тебя, господина всех племен, хозяина общего дома всех (племен) – для наслаждения” (I, 127, 8). Т. Я. Елизаренкова видит в „общем доме всех племен” метафору для обозначения религиозной общины, которая почитает Агни. Как археологическая реальность „общим домом всех племен” может выступать укрепленное поселение аркаимского типа с его концентрическими кругами и секторами, отдельными домами. Агни здесь выступает как бог домашнего очага, семейных обрядов и традиций, радостный Гость и вездесущий хозяин. Люди, почитатели бога, должны ухаживать за жертвенным огнем, за что Агни должен принести благополучие в дом. Еще раз подчеркнем: реальный хозяин дома – бог. Люди – гости у хозяина дома. Особенно ясно это видно по тексту: „Как друг дома, ты дал приют смертным” (РВ. III, 1, 17). В поэтических пассажах РВ в значении „dáma-” звучит дом бога Агни и его почитателя: того, кто разжигает огонь в домашнем очаге. Похоже, что огонь в жертвенном костре и домашнем очаге – это все проявление одного бога. Дом почитателя, считается домом бога Агни. Агни, в свою очередь, приглашает почитателя в свой дом. Агни восхваляют поэты, ему приносят жертвы жрецы. Археологический дом „Страны городов” также наполнен следами ритуальной деятельности. Наблюдая за их размещением в пространстве жилища, правомерно прийти 420 к выводу, что разного рода жертвоприношения должны были указывать божеству дорогу в дом, „завлекать” бога к главному жертвенному очагу и самому жертвователю. Идея побудить божество пойти навстречу людям, которую мы с достаточной долей уверенности реконструируем по остаткам ритуальных действ на полах аркаимских домов, известна не только по РВ. Она доминирует в текстах древнейших письменных обществ. Ритуальная деятельность людей Месопотамии и Египта III тыс. до н. э. была направлена на то, чтобы бог „приходил” и „нисходил” в человеческое жилище, чтобы „вселиться”, „войти” в алтарь, жертвенный очаг или в идола, почитаемого в общине. И даже в более позднее время, когда на Ближнем Востоке появились храмы, проходы внутри храма и дорога к нему предназначались вовсе не для верующих и даже не для жрецов, а для Бога [17]. Одно из редких существительных, обозначающих дома – это mắna. Оно отражает разновидность общего понятия „дом” – дом богов. В Х мандале (РВ. Х, 27, 23) есть важные для нашего исследования строки: „Первые из богов присутствовали при построении (мироздания)”. В. Гельднер в своих комментариях не исключает, что это событие происходит на небе [18]. Но для меня этот текст звучит как построение мироздания на земле. И это опять возвращает нас к мысли об Аркаиме как модели космического устройства. Оно не только освещено богами, но самые первые боги присутствовали при этом процессе. Есть еще одна яркая форма – devamắna-, – напрямую указывающая – „дом богов”. Для РВ это единственный случай, когда один и тот же объект – дом – имеет два разных названия в зависимости от того, принадлежит он богам или смертным [19]. Наличие devamānā как „мироздания на небе”, здания – жилища – небесного дома богов и просто mānā, как космического дома, построенного на земле, объясняет филологические противоречия, обсуждаемые переводчиками РВ. Археология и здесь помогает понять многоголосный характер смысловых нагрузок поэтического текста. Этимологически māna – „дом” сопоставляется с авестийским d māna, nmāna, возводимым к dám. Важный смысл „mắna-” звучит как производное слово „мерить” от корня „ma”. Контаминацию – смешение частей двух слов с формами mắna – мера – Т. Я. Елизаренкова объясняет тем, что все связанное с почитанием богов отмерялось: алтарь, жертва и т. п. [20]. Однако открыто-значимо звучит „мера” и применительно к человеческому жилищу [21]: Хижину, отмеренную с молитвой, Отмеренную вдохновенными, построенную, – Да защитят бессмертные Индра – Агни, (Эту) хижину, сиденье Сомы! Исходя из данных археологии, мы можем только констатировать: аркаимский дом с его главным столбом ритуального пространства, с его колоннадами и нефами был, безусловно, объектом значимых измерений не только как обычный строительный объект, но и как жилище богов. Аркаим весь заполнен „мерными смыслами”. Здесь меряноперемеряно все: диаметры стен и улиц, глубины жилищных котлованов и, можно не сомневаться, высоты кровель и оборонительных стен. „Страна городов” как археологическое наследие, безусловно, будет изучаться как реализованный в далекой древности проект сакральных чисел и сакрального пространства. Мы не знаем системы мер, которыми пользовались люди Синташты и Аркаима, да она и не могла существовать в нашем современном понимании практики мер и весов. Мы только 421 четко осознаем, что люди бронзового века безупречно владели чувством пропорции и гармонии. И они, кажется, умели (во всяком случае, небезуспешно старались) приводить окружающие природные ландшафты в соответствие с пропорциями человеческого духа и человеческого тела и размещать их в пространстве Космоса. Среди названий дома в РВ есть существительное harmyá / harmiá, за которым, с нашей точки зрения, стоят реальные жилища и реальный поселок. В текстах значение этого слова моделируется общей оппозицией, важной для модели мира ария РВ: закрытый – открытый. Harmyá – принадлежит сфере „закрытый”: это место сокрытия Агни, загон для скота, дом, который запирают, и т. д. В „Ведийском индексе” Макдонелла и Киса существительное harmyá трактуется как обозначение прочного и крепкого дома, окруженного стеной. Согласно определениям можно выделить три признака: твердое, прочное сооружение, которое представляет собой дом, большое сооружение – дворец, а также помещение, окруженное стеной или забором. Интересно отношение Т. Я. Елизаренковой к этому переводу. Она отвергает его решительно и требует пересмотра семантики harmyá-. При этом исследовательница опирается на традиционный взгляд – „по данным археологии … племена ариев вели полукочевой образ жизни и не сооружали ничего основательного” [22]. Если исходить из того, что за Аркаимом и Синташтой стоит одна из групп арийских племен, то перевод Макдонелла и Киса заслуживает особого внимания. Продолжая сравнения на уровне литературного текста и археологического факта, еще раз отметим: жители „Страны городов” вели оседлый образ жизни. Они строили большие и прочные дома, которые одновременно выполняли роль храма. В сознании людей это была, прежде всего, обитель богов. Дома не просто окружали оборонительными стенами, чтобы попасть в жилое пространство, необходимо было преодолеть достаточно сложные лабиринты конструкций входов/выходов. Вероятно, именно это обстоятельство передает анализ контекста harmyá, где мифологического персонажа окружает препятствие, которое тот должен преодолеть [23]. Представление о кочевой подвижной жизни ариев интерпретаторы переносят на другие сложные по своему смыслу тексты. Например: „По природе дом (Агни) словно движется кругами” (VI, 2, 8). У филологов есть много неясностей. Некоторые исследователи видят в этих словах отражение представлений „о подвижном доме”, доме на колесах. Исходя из археологических свидетельств, приведенный текст можно понять и по-другому. Дома в круглоплановых поселениях расположены плотно друг к другу, и бог, посещая их, „движется кругами”. Каждое домохозяйство строило свой дом для богов, и, приглашая их к домашнему жертвенному очагу, они имели в виду, прежде всего, главного бога, бога Агни. Продолжая тему (по кругу), тему космического обустройства жилья, обратимся к существительному vãstu-. Т. Я. Елизаренкова отмечает – при употреблении этого слова значение „дом” отсутствует; речь идет или о месте, где совершается ритуал, или об устройстве Космоса. „Мы хотим отправиться в эти ваши обители, где (находятся) многорогие неутомимые коровы” (I, 154, 6). Этот текст поясняется следующим образом: мы (люди) отправляемся не в свои дома, а в обители богов (в данном случае Индры и Вишну), а коровы – это звезды. Таким образом еще раз подчеркивается место дома в устройстве Космоса. Смысловая нагрузка, которую обитатели „Страны городов” вкладывали в архитектуру укрепленных центров, совмещала идею освоенного пространства с принципами обустройства космоса, домом как главным местом свершения ритуалов и, конечно, домом – жильем человека. О последнем, как мы уже знаем, не нарушая 422 религиозных традиций, упоминать было не принято. В плане космического обустройства еще раз обратимся к поискам смысла планировочных решений укрепленных центров „Страны городов”. Поселения аркаимского типа узнаются специалистами как мандалы, модели Вселенной и „карты космоса”. Вселенная моделируется с помощью круга или квадрата. Само слово „мандала” отмечено в „Ригведе” в значениях „круг”, „диск”, „колесо”, „кольцо”, „орбита”, „округ”, „страна”, „совокупность”, „общество”, „собрание”… Через центр Мандалы пролегает ось космического пространства. … „Мотив движения божества сверху вниз, с неба на землю, в центр Мандалы вводит вертикальную координату в структуру Мандалы, хотя эта координата явно обнаруживается и даже актуализируется именно как основная только во время ритуала. Движение по вертикали, как и его последний, завершающий этап – божество в центре Мандалы, – связываются с другими символами вертикальной структуры мира – мировой осью, мировым древом, горой Меру, ритуальным сооружением” [24]. Вертикальная ось космической вселенной, совмещенная с осью аркаимской „мандалы”, проходит через площадь, к центру которой стянуты (в горизонтальной проекции) осевые линии всех жилищ круглопланового поселка. Осевые линии домов пролегают от мерных столбов, расположенных в средней части торцевых стен напротив входов и идут далее через входные проемы к центру площади [25]. Таким образом, вертикаль и горизонталь центрической планировки поселка замыкаются в единое целое. И, очевидно, не случайно в РВ при „описании” дома исследователи видят два реальных объекта – алтарный („жертвенный”, „мерный”) столб и входной проем – „дверь” [26]. В поисках смысловых соответствий между домом РВ и жилищем эпохи бронзы нельзя обойти тему „Вселенского огня”. Вообще на поселениях культуры Аркаим– Синташта следы огня присутствуют так или иначе во всех слоях. Прокалы и обугленное дерево встречаются в очажных сооружениях, в заполнениях и на полах жилых котлованов, в колодцах, на территориях двориков и уличных проходов. Однако для темы нашего исследования важны свидетельства массовых пожаров, когда глобальное воздействие огня охватывало все жилые и оборонительные сооружения. Вероятно, это приходилось на момент ухода населения на другое местожительство, так как жизнь на территории укрепленного центра ни в какой форме не возобновлялась в течение длительного времени. По данным археологии за следами пожара стоят не случайные события, а преднамеренно и обстоятельно подготовленные поджоги. Все поселенческие памятники „Страны городов”, которых касалась археологическая лопата (Аландское, Куйсак, Устье и др.) имеют яркие следы таких пожаров. За подобными фактами должны стоять глубокие смыслы. В религиозно-мифологических системах индоиранских народов огонь выступает в качестве главного универсального принципа, олицетворяющего собой весь Космос. Огненная парадигма присутствует во всех богах ведийского пантеона. Об этом прямо говорится в РВ (II, 1) – бог Агни тождественен порознь каждому из великих богов – Индре, Варуне, Вишну и т. д. Он тождественен и всем телесным стихиям – водам, камням, деревьям, горам… И все это по отдельности. Но вместе с тем Агни олицетворяет всех богов вместе взятых. Ты и похож на них и равен их величием О, Агни, прекраснорожденный, и превосходишь (их), о бог, Когда твоя сила во всем величии разворачивается здесь Через небо и землю – через оба мира. 423 В „Ригведе” отражена универсальность Агни, огонь выступает как посредник между различными мирами, он объединяет все три уровня космоса, несет жертву от людей к богам [27]. К яркой особенности аркаимско-синташтинской археологии относятся факты многократного заселения одних и тех же жилых площадок. Обитатели укрепленных центров через какой-то промежуток времени вынуждены были покидать обустроенные поселки. Перемещения на новое место были продиктованы, скорее всего, экологическими причинами. В условиях придомного скотоводства пастбища вблизи поселка, особенно в осенне-зимний период, страдали от перевыпаса. Весь коллектив с пожитками и скотом должен был перемещаться на другую жилую площадку, которая фактически дублировала старое место и старые угодья. Покидая поселок, люди собирали нужные им вещи, а все строения предавали огню. В процессе раскопок археологи фиксируют только отдельные случайно утерянные бытовые предметы и нетронутые человеком жертвенные комплексы, которые некогда предназначались богам. Был в огненном ритуале, очевидно, еще один смысл: огонь обладал не только силой причащения к небесному, но и обратной связью – от космического к земному. Оставляя обжитые места, человек с помощью огня выражал свою мечту о возвращении на место обитания предков. И оставленные в домах жертвенники должны были напоминать богам о непременном возвращении жертвователей. Сказанное выше – не художественный текст, а выраженные словом археологические факты, зафиксированные в культурных слоях поселений „Страны городов” с попыткой осознать их смысловые нагрузки. Согласно артефактам, по прошествии какого-то значительного времени люди возвращались в укрепленный центр. Очевидно, это было другое поколенье, но очень хорошо осведомленное о месте бытия своих предков. Заново восстанавливались стены домов, подчищались полы, на старых местах отстраивались печи и колодцы. Грунтовые стены обычно восстанавливались изнутри: строился домв-доме по принципу „матрешки”. Это был новый акт творения поселка, но акт, который во всех деталях повторял первоначальный замысел первоначальных творцов. И таких возвратов могло быть три и пять [28]. Это полное повторение изначального строительного комплекса, в повторах которого трудно уловить временную протяженность и отличить старое от нового. Через изначальный акт творения здесь, вероятно, воспринималось все: повторение навыков в гончарном деле и металлургии, закрепление традиций и детальное воспроизведение бытовой и погребальной обрядности. Археологически зафиксированное стремление аркаимских строителей к целостному воспроизведению первоначальных действий полностью соотносится с представлением человека РВ о времени. В эпоху создания „Ригведы” хронология событий определялась не линейным „историческим временем”, а временем циклическим. Ведийские поэты, излагая любые события, представляют их как повторение изначального акта творения. Все в мире повторяется, все имеет свои циклы, Вселенная, как и люди, проходит через рождение, жизнь, смерть и новое рождение. Некогда было сакральное время, время начала, которое установило существующий порядок вещей, время мифа, и оно должно постоянно воспроизводиться человеком в ритуале, иначе наступит хаос. Реально лишь то, что сакрально, а сакрально лишь то, что составляет часть космоса, выводимо из него и причастно к нему [29]. Человеческий поступок ценен лишь постольку, поскольку в нем повторяются деяния, некогда совершенные божеством или „культурным героем”. Подлинной реальностью обладают только события, которые регулярно повторяются подобно восходу и 424 заходу солнца, вращающемуся небосводу и т. п. Человек повторяет строительство дома и поселка; максимально точное повторение – это недопустимость вселенского беспорядка. Перед нами не просто у-по-ря-до-че-ние, кажется, в этом акте заключена человеческая осознанность необходимости поддержки космического бытия. „Страну городов” от ее зарождения до „исхода” можно представить не только как широкомасштабный градостроительный и социальный эксперимент Древнего Мира, но и как грандиозный ритуал, который увлек тысячи и тысячи насельников северо-евразийского пространства. Этот эксперимент, освященный религией и ритуалом, сцементировал и придал направление разрозненным этнокультурным процессам, определив развитие степи на целое тысячелетие. Архитектурный образ / текст Аркаима и других укрепленных центров Южного Зауралья рубежа III–II тыс. до н.э. отражает не только археологические напластования, но историю мысли во всей ее глубинной взаимосвязи от древности до наших дней. Возможно, те процессы в современном мире, которые В. И. Вернадский считал рождением ноосферы, начались в глубокой древности, задолго до становления эллинской науки и эпохи технических революций [30]. Выстраивая круги и квадраты, создавая дом и крепость как модели Вселенной, человек степи впервые в столь яркой форме проявил себя как Мастер, как Демиург культуры. Человек посмотрел и на Землю и на Космос как сторонний наблюдатель и, одновременно, как соучастник космического со-бытия. На лик Земли Человек впервые поместил лик Космоса. Литература и примечания 1. А. де Сент-Экзюпери. „Цитадель” (последний, незавершенный роман). Цит. по: Моруа, А. Литературные портреты. – М., 1970, с. 424. Высказывание для Экзюпери не случайное, оно связано с его пониманием порядка, организации и дисциплины как своего рода „ритуала” (см. в той же книге Андре Моруа: с. 405-430). 2. Елизаренкова, Т. Я. Слова и вещи в Ригведе. – М., 1999. 3. Под „аркаимским жилищем” я понимаю жилые комплексы различных укрепленных центров культуры Аркаим – Синташта, которые нашли отражение в современной археологической литературе. В настоящей работе акцент сделан на „дом”, помещенный в пространство круглоплановых поселений (см. ниже рис. 2). 4. Мне трудно согласиться с замечанием Т. Я. Елизаренковой, что и в древности рядовой слушатель не понимал слов певца, насыщенных сакральными смыслами (Елизаренкова, Т. Я. Указ. соч., с. 4). Поэты – певцы создавали тексты для ритуальных празднеств, массовых действ, делая их понятными и доступными каждому человеку. (Емельянов, В. В. Шумерский календарный ритуал. Категория МЕ и весенние праздники. – СПб., 2009, с. 350). 5. Елизаренкова, Т. Я. Указ. соч., с. 12. 6. Там же, с. 21. 7. Там же, с. 20, 21. 8. Лингвистический энциклопедический словарь. – М., 1990, с. 128-129. 9. Бонгард-Левин, Г. М. и др. Индия в древности / Г. М. Бонгард-Левин, Г. Ф. Ильин. – М., 1985, с. 190-191. 10. „Кто обращен к пяти народам, (кто) устроился в каждом доме, поэт, домохозяин, юноша!” (РВ, VII, 15, 2). 11. Элиаде, М. Миф о вечном возвращении (архетипы и повторение). // Элиаде, М. Космос и история. – М., 1987, с. 37. 425 12. Там же, с. 38. 13. Зданович, Г. Б. и др. Аркаим и „Страна городов” : Пространство и образы / Г. Б. Зданович, И. М. Батанина. – Челябинск, 2007; Зданович, Д. Г. и др. Аркаим : Археологический источник и его модель / Д. Г. Зданович, Г. Б. Зданович. // Процесс культурогенеза начальной поры позднего бронзового века Волго-Уральского региона. – Самара, 2014, с. 55-64. 14. РВ, Х, 129, 1; Кейпер, Ф. Б. Я. Труды по ведийской мифологии. – М., 1986, с. 121. 15. Зданович, Г. Б., И. М. Батанина. Указ. соч., с. 184. 16. Зданович, Д. Г. Синташтинское общество : Социальные основы „квазигородской” культуры Южного Зауралья эпохи средней бронзы. – Челябинск, 1997; Корякова, Л. Н. и др. Синташтинская археологическая культура : Проблемы интерпретации / Л. Н. Корякова, А. В. Епимахов. // Вестник истории, литературы, искусства : Т. 7. – М., 2010, с. 105. 17. Демидчик, А. Е. У начала пути. // Храм земной и небесный : Вып. 2. – М., 2009, с. 61-81. 18. Елизаренкова, Т. Я. Указ. соч., с. 47. 19. Там же, с. 48. 20. Там же. 21. Атхарваведа. – М., 1995, с. 275. 22. Там же, с. 44. 23. Там же. 24. Топоров, В. Н. Мандала. // Мифологический словарь. – М., 1991, с. 339. 25. Зданович, Д. Г., Г. Б. Зданович. Указ. соч. 26. Елизаренкова, Т. Я. Указ. соч., с. 32. 27. Раевский, Д. С. Мир скифской культуры. – М., 2006, с. 148-149. 28. Зданович, Г. Б. и др. Укрепленное поселение Аландское : Строительные горизонты и керамические комплексы / Г. Б. Зданович, Т. С. Малютина. // Этнические вз аимодействия на Южном Урале. – Челябинск, 2004, с. 61-62. 29. Топоров, В. Н. О космогонических источниках раннеисторических описаний. // Топоров, В. Н. Мировое дерево : Универсальные знаковые комплексы : Т. 1. – М., 2010, с. 166; Раевский, Д. С. Указ. соч., с. 26-27. 30. Вернадский, В. И. Размышления натуралиста. Научная мысль как планетное явление : Кн. 2. – М., 1977, с. 13-64; Иванов, Вяч. Вс. Эволюция ноосферы и художественное творчество. // Ноосфера и художественное творчество. – М., 1991, с. 3-37. Иллюстрации Рис. 1. Поселение Аркаим эпохи бронзы: общий план по материалам раскопок (а) и геофизической съемки (б). I – центральная площадь; II – внутренняя оборонительная стена; III – внешняя оборонительная стена и обводной ров. А – северо-западный жилой квартал; Б – северный жилой квартал Рис. 2. Типичное жилище поселения Аркаим: план (жилище 2-13, внешний круг). Функциональные зоны: I – коммуникативная; II – отдыха и рекреации; III – общественнопроизводственная; IV – сакральная ІІІ 38 426 ВСЛЕД ЗА ЗВЕЗДОЙ: древние индоевропейцы между Северным Приазовьем и Центральной Азией (III – I тыс. до н.э.) Дмитрий Зданович Андрей Кириллов Пусть вновь родится закон! О Небо и Земля, узнайте обо мне! Ригведа I.105.15 Пути миграции народов в глубокой древности остаются одной из глобальных проблем современной исторической науки. Одной из причин, инициировавших такие перемещения, были изменения климата, приводившие к изменению увлажненности почвы. За достаточно короткий отрезок времени это может привести к снижению продуктивности флоры и, следовательно, к значимому уменьшению общей экологической ёмкости ландшафта. Резкие похолодания, вызванные внешними или эндогенными воздействиями на Земле, приводили к периодам оледенения. На историческом отрезке развития цивилизаций выявлено влияние солнечной активности на изменение температурного режима у поверхности Земли. Однако только ли эти, мало зависимые от „воли культуры”, природные и экологические факторы определяли собой пути перемещений этносов, племенных групп в первобытности и „постпервобытности”? Этот вопрос исследуется в нашей статье на примере вероятных миграций древних индоевропейцев в пределах от Северного Приазовья до глубин Центральной Азии через Южный Урал (рис. 1). Рабочая гипотеза. В условиях безусловного космизма древнего мышления, „процветание, благодать, счастье” – те блага, на достижение которых именно и были (и есть) в кризисных ситуациях направлены миграционные потоки – достижимы только в состоянии пребывания людей в гармонично организованном Космосе. Демиург, по мнению Платона, упорядочил космическое пространство „с помощью образов и чисел” (Tim. 53b). Лучшая иллюстрация такой организации Космоса Демиургом – сфера звезд. С другой стороны, вследствие прецессии ночное небо Земли находится в постоянном движении, логику и повтор которого можно познать лишь в процессе очень длительных 427 наблюдений за Небом. Соответственно, в культурах временно может появиться ощущение космического хаоса, забвения себя Творцом и – отсюда – идея двигаться вслед за утраченным космическим порядком. Не исключаем, что это и было одним из частных стимулов миграций древних индоевропейцев. Так, судя по РВ I.105 (Ригведа), в середине III тыс. до н.э. индоарии, вследствие все той же прецессии, с тревогой переживали „хаос Космоса” на протяжении нескольких столетий. Итак, рабочая гипотеза: индоевропейцы степей шли не только в поисках благодатных пастбищ, но и вслед за звездами, а причиной тому были поиски „правильно организованного Космоса”, к идее чего их приводило видимое ими „не правильное” смещение созвездий на небе Земли вследствие прецессии. В поисках индоевропейцев. Существует целый ряд гипотез о „первичной” и „вторичных” прародинах индоевропейцев. Согласно серии лингвистических и археологических концепций, древнейшая история индоевропейцев связана с Передней Азией. Оттуда они осваивают циркумпонтийскую зону и проникают в ПричерноморскоКаспийкие степи; возможно, в то же время, и на Балканы и далее в Европу – в процессе продвижения моделей хозяйства производящего типа [1]. В последнее время к традиционным научным подходам добавились и новые направления исследования, в частности, палеогенетические исследования. Новейшие разработки говорят в пользу „степной гипотезы” индоевропеизации Европы [2]. В любых вариантах гипотез, важнейшая часть древней истории индоевропейцев, в пределах V-I тыс. до н.э. и позднее, тесно связана с пространствами евразийских степей. Древнейшими индоевропейцами степей обычно считают носителей древнеямной „курганной” культуры [3]. Особое место среди индоевропейских древностей степной зоны принадлежит Южному Уралу (шире – территории урало-казахстанских степей). Именно здесь на рубеже среднего – позднего периодов бронзового века возникает, развивается, а затем и гаснет, особого рода индоевропейская культура с попыткой становления самобытной „степной цивилизации” (XXI–XVIII вв. до н.э.). В терминах археологии это синташтинская (а также петровская) археологические культуры. В культурологических и цивилизационных подходах часто используется термин „Страна городов” [4]. Наиболее яркими памятниками являются „протогорода” – укрепленные поселения Синташта и Аркаим с прилежащими к ним некрополями. В планировке и архитектуре укрепленных поселений можно увидеть достаточно выразительные проявления так называемой „анатолийской поселенческой схемы” [5]. Население „Страны…” было смешанным, но в лингвокультурном плане – здесь сходятся почти все исследователи – доминировал индоевропейский, скорее всего, индоиранский субстрат. Вероятно, индоиранцы „Страны городов” еще находились в контактах с протогреческим массивом, тем самым сохраняя 428 элементы глубокого общеиндоевропейского единства. Более продвинутое освоение колесного транспорта (создание легких пароконных колесниц) сделало носителей культуры „Страны городов” особенно мобильными. С этой эпохой можно связывать такое явление, как своего рода „протоглобализация” древней Евразии. Сократились расстояния, и появились объединенные смыслы. Известно, что концентрация масс населения в условно замкнутых оседлых пространствах стимулирует импульсы миграций вовне. Первичные основные направления миграций из „Страны городов” шли в западный сектор, по границе степной и лесостепной экологических зон. Следы такого проникновения ясно прослеживаются на Средней Волге (Потаповский тип археологических памятников) и далее – в бассейнах Дона и Днепра. В этом контексте складываются различные культуры так называемой „срубной культурно-исторической области”. Крайние, но достаточно интересные и позитивные, формы презентации этой гипотезы постулируют достижение „аркаимскими индоиранцами” Балкан, где они внесли один из последних штрихов в оформление греко-микенской цивилизации [6]. Параллельно шло и освоение носителями культуры „Страны городов” прилежащих пространств северо-западного Казахстана. Здесь, как, впрочем, и на западном направлении, уже не строились укрепленные поселения. Следами остались лишь могильники и отдельные курганы, вероятно, возведенные в эксклюзивных ситуациях. Столетиями позже можно наблюдать проникновение наследников культуры „Страны городов” глубоко на юг, через Центральную Азию – вплоть до территорий Индо-Пакистанского субконтинента и нынешнего Ирана. Вероятно, эти события произошли около середины II 429 тыс. до н.э. Индоевропейцы и их звезды. В соответствии с нашей рабочей гипотезой, при исследовании направлений древних индоевропейских миграций могут иметь значение данные археоастрономии. Одно из определений этой дисциплины в свое время было представлено на Первом национальном симпозиуме по археоастрономии в Болгарии: „археоастрономия – молодая отрасль науки междисциплинарного характера, предметом изучения которой является астрономический контекст археологических памятников, а также астрономические мотивы в искусстве и архитектуре, в письменных и других материальных памятниках древних культур” [7]. В данном тексте тематика ограничена выявлением значимых астрономических азимутов в структуре и размещении археологических памятников, а также возможностями их датирования методами астрономии. При всей ее „молодости”, в археоастрономии накоплен достаточно большой опыт исследования древней „индоевропейской астрономии” в ее практических и сакральных смыслах. Практика исследований показывает доминирование здесь „солнечных” (прежде всего) и „лунных” азимутов и смыслов, но выделяются и практики, связанные с астральными наблюдениями и культами. В древнейшем литературном памятнике ведической религии – Ригведе упоминаются различные яркие звезды. Это – Капелла, Арктур, Сириус и др. Интерес представляет возможная углубленная трактовка гимна „Трита в колодце” (РВ. 1.105) с позиций астрономии [8]. Здесь мы обнаруживаем, в первую очередь, огромный интерес индоариев к звездному небу, а также небесные „колеса колесницы” и колодец как своего рода „обсерваторию” (что позже повторил Эратосфен). В более поздних текстах древнеиранской и ведической литературы упоминаются такие звезды как Альдебаран, Антарес, Фомальгаут; также сохраняет свое значение Сириус. Согласно зороастрийскому литературному 430 памятнику „Бундахишн”, эти звезды являются „стражами” четырех сторон света. Поэтому, безусловно, представляет интерес обнаружение доказательств фиксирования этих звезд в конструкциях погребальных комплексов и других сооружений эпохи бронзового века и более поздних эпох. Итак, мы убеждаемся, что индоевропейцами в их миграциях действительно „могли руководить звезды”. Звездные азимуты в Северном Приазовье. Отправной точкой для авторов послужили наблюдения над особенностями планировки древних курганов в Донецкой области Украины (Северное Приазовье). При исследовании этих курганов методами археоастрономии, кроме „лунных” и „солнечных” азимутов, в их конструкциях обнаружены реперы в виде стелы и выкладки камней, соответствующих наиболее ярким звездам, которые во втором тысячелетии до н.э. являлись заходящими и восходящими звездам [9]. То есть, часть времени при суточном вращении небесной сферы они находились под горизонтом. Наиболее убедительным доказательством справедливости этого утверждения является курган N 8 (рис. 2) могильника „Рясные могилы”, который содержит 24 кургана различных эпох от энеолита до поздней бронзы [10]. Есть указания, что из центральных точек этого кургана, отнесенного археологами к эпохе срубной общности, проводились наблюдения восходов и заходов двух самых ярких звезд: Арктура (α Волопаса) и Rigel Centaurus (α Центавра, Толиман). Действительно, самый южный угол каменной ограды, где была установлена стела – плоская вертикальная плита, соответствует азимуту восхода (а = 168º) звезды Толиман в эпоху, близкую к 1900 г. до н.э. Заход звезды Арктур (α Волопаса) можно было наблюдать в это время по азимуту а = - 13º. Это направление зафиксировано погребением N 16 в северной части ограды кургана. В результате лунносолнечной прецессии происходят изменения координат звезд достаточно быстро. Поэтому только для достаточно узкого интервала времени эти две звезды могли быть одновременно восходящими и заходящими светилами в данной точке поверхности Земли. Курганы эпохи энеолита-бронзы в представлении носителей традиций погребальных обрядов можно рассматривать как модель Вселенной, то есть, по сути, проекцией звездного неба на поверхность Земли. Поэтому изменение картины звездного неба в результате миграций племен в масштабах евроазиатского континента требовало организации пространства на различных масштабах в соответствии с устройством мира, который в представлении носителей культуры и служителей культов, неразрывно связан с Небом. Южное Зауралье: „Страна городов” и звездное небо. Переместимся на территорию Южного Зауралья, где на относительно узком пространстве (350 х 200 км) вдоль восточных склонов Уральских гор на рубеже III – II тыс. до н.э. конфигурируется система территориальных округов с базами на укрепленных поселениях. К настоящему 431 времени выявлено 22 таких поселения (рис. 3). Отметим, что, во-первых, эти поселения органично вписаны в окружающий ландшафт. Во-вторых, можно с достаточной уверенностью говорить об астрономических составляющих планировки и эксплуатации таких поселений (Аркаим, Синташта, т. д.). В-третьих, наличие таких поселений позволяет соотнести друг с другом земной ландшафт и события, происходящие на небесной сфере. Тем самым Небо и Земля приобретают характер „зеркального соответствия”, а в мир приносятся столь необходимые ему элементы правильности и гармонии. При этом каждое такое поселение оказывается размещенным, по сути, в центре мира, на воображаемой космической оси [11]. Не исключаем, что перед нами одно из воплощений мифологического архетипа „священный город – центр мира” [12]. Известный исследователь К. Йеттмар сопоставил Аркаим с сакральными и небесномифическими „крепостями” нуристанских народов [13]. В структуре организации поселений типа Аркаима доминируют значимые „солнечные” и „лунные” азимуты. Астральные азимуты были выявлены при исследовании некрополя Аркаима. Курган 25 некрополя был окружен сложным рвом, состоящим из двенадцати неравных частей (рис. 4). В ходе исследований была высказана и реализована идея о связи структуры рва кургана и отдельных его деталей (ямы от столбов) с моделью зодиака [14]. Расчетная дата зодиака – 2080 гг. до н.э. [15], она хорошо совпадает с наиболее вероятной датой сооружения кургана 25, полученной на основе „солнечного” азимута – 2120 гг. до н.э. [16]. Произведенное нами совмещение деталей конструкции рва кургана и наиболее ярких звезд привело к тому, что точка весеннего равноденствия спроектировалась в область созвездия Тельца и совпала с положением звездного скопления Плеяд (рис. 3). Здесь большой интерес представляет информация о зодиакальных созвездиях в Ведах. Согласно М. Н. Боголюбову, в гимне I.105 Ригведы („Трита в колодце”) отражено именно смещение точки весеннего равноденствия от Альдебарана (α Тельца) в звездное скопление Плеяды („Семь лучей”)! В Плеядах эта точка находилась в период с 2200 по 1700 гг. до н.э. [17]. Термин, которым обозначены Плеяды в Ведах, скорее индоиранский, нежели индоарийский. Это указывает на глубокую древность роли Плеяд в астрономо-календарной системе индоиранцев и на определенную общность структур иранского и индоарийского Зодиаков [18]. Если наши выкладки верны, то получается, что гимн „Трита в колодце” был создан вскоре после 2200 г., то есть, по сути в Аркаимскую эпоху. И в Ведах („Первая станция”), и в „Стране городов” с фиксации Солнца в Плеядах, вероятно, начинался отчет календарного года. Следующий сюжет связан с возможностью объяснить некоторые особенности отн