Балюстрада

Балюстрадата (на френски: balustrade; на италиански: balaustrata) е невисок парапет, чиято ръкохватка се поддържа от струговани стълбчета, наречени балюстри.^[1] Предназначена е за предпазване от падане при тераси, стълбища, балкони, ложи, галерии и други. Понякога балюстради могат да се видят и на покривите на ренесансови сгради.^[2] Често се ползва за разделяне на общо пространство и оформяне на площи с различни функции, както например във Версай, където позлатена балюстрада отделя кралското легло от останалата част на помещението.^[3] Линията на балюстрадата може да бъде както права, така и извита в някаква форма, обикновено част от окръжност или елипса.^[4]

Етимология

Терминът произлиза от думата балюстра, означаваща обработена колонка и е въведен през 17 век в Италия.^[3] Самата дума „балюстра“ е навлязла в българския език от френското balustre, през италиански balaustro.^[5] Според Оксфордския речник в италианския се появява от латинския, навлязла в него от гръцката дума „βαλαύστιον“. Наречена е така заради приликата на издутата част на обработената колонка с полуразтворен цвят на нар.^[6]

История

Най-ранната информация за използване на балюстради идва от древни барелефи и стенописи, датирани между 13 и 7 век пр.н.е.^[3] В изображенията на древните асирийски дворци могат да се видят балюстради с йонийски капители, използвани като декорация по прозорците.^[7] Интересно е, че поставянето им като парапети прекъсва за доста дълъг период от време. По време на древногръцката и древноримска архитектура, характерни с многото си нови идеи, балюстрадите напълно са изчезнали.^[3] Римляните предпочитат да използват решетъчни мотиви при парапетите си.^[4] Появяват се отново чак през 15 век, когато започва използването им в строителството на италианските дворци, най-напред във Венеция и Верона.^[7] Има данни, че във Флоренция балюстрадите се появяват дори по-рано, в края на 14 век.^[4] Италианските майстори успяват да създадат от балюстрадите силно налагащ се архитектурен елемент, от съществено значение за декорацията на тераси, прозорци, покривни парапети и други.^[7]

Вид и материали

През 1650 година се появяват балюстрите с формата на ваза, която форма остава най-характерна за тях през годините. Във Великобритания през 18 век започва изработката на каменни балюстради, а от 1840 година – и на чугунени.^[4] Класическата ренесансова балюстрада съдържа широк, монолитен парапет, подкрепен от поредица от по-тесни балюстри, обработени в свободна или традиционна форма. В екстериора се изгражда от камък, а в интериора – най-често от дърво.^[8]

Готическите балюстради се характеризират с тънки и дълги балюстри, завършващи с остри върхове. Балюстрите по време на френския Ренесанс са съставени обикновено от две издути части, една над друга. Долната е по-дебела и с по-богата декорация, а горната е по-малка и по-тясна. Въвеждането на този вид балюстради във Франция се дължи на ренесансовия архитект от 16 век Филибер Делорм.^[9]

В будистката архитектура на Индия често се ползват къси и масивни балюстри. Те са особено характерни за архитектурата на пещерния храм Елора и на храмовете край град Аурангабад в щат Махаращра.^[9]

Днес балюстрадите продължават да се използват с голямо разнообразие от форми и материали, от най-прости дървени, струговани, от ковано желязо и други, както за декоративни, така и за практически цели.^[3] В съвременните балюстради опорните колонки често са метални и поставени далеч една от друга, като носещ елемент на хоризонталните ръкохватки и панелите от стъкло или пластмаса.^[8]

Елементи

Всяка балюстрада се състои от четири части – цокъл, опорен стълб, балюстри и ръкохватка.^[2]

Цокълът представлява една непрекъсната греда, която носи горните части на балюстрадата и осъществява връзката между нея и пода на помещението, в което е поставена.^[2]

Балюстрите са обработени колонки, поддържащи ръкохватката. В зависимост от предназначението си и пространството, в което са поставени, те могат да бъдат изработени от дърво, камък, цимент, гипс, бронз, чугун и други материали.^[2] Почти винаги са струговани и богато профилирани, а формите им могат да бъдат изключително разнообразни.^[1]
Опорна колона, която се поставя през известно разстояние между балюстрите така, че да предава тежестта на конструкцията към носещата греда (цокъла). Понякога тя е богато декорирана и може да бъде увенчана с някакви скулптурни фигури.^[9]
Ръкохватката служи за подпиране на ръката, както и за фиксиране на балюстрите.^[2]

Примери

Терминът балюстра се прилага и за колонката, разделяща прозореца при саксонската архитектура. Балюстрадата в южния трансепт на абатството в град Сейнт Олбанс, Англия, съдържа балюстри, взети от стара саксонска църква. Към тях са добавени нормандски бази и капители, заедно с най-обикновени, също нормандски балюстри.^[7]

Забележителен пример на този архитектурен елемент краси замъка на Велес-Бланко в Андалусия, Испания. Комплексът е построен през 16 век в италиански ренесансов стил. Галерията на втория етаж, с изглед към вътрешния двор, е обрамчена със сложни мраморни балюстради. През 1904 година частта около терасата е разглобена и продадена на американския банкер Джордж Блументал, който я инсталира в дома си в Манхатън. Днес тя се намира в Метрополитън музей на изкуствата в Ню Йорк.^[3]

Един от най-ярките представители на сицилианския барок е Колегиалната базилика „Св. Себастиян“ в град Ачиреале, национален паметник на културата. Тя има фасада от бял камък, пред която се извива балюстрада, построена през 1756 година, около 60 години след изграждането на сградата. Опорните ѝ колони са украсени с 10 скулптурни фигури на персонажи от Стария завет.^[10]

В Храма на небето, даоистки комплекс от сгради, разположен в южната част на Централен Пекин, има интересна балюстрада. Към красивия мраморен олтар водят 27 стъпала, като всеки трети ред от тях е декориран с кръгови балюстради.^[11]