Потребител:Dimitrovw/Период Едо

Периодът Едо (на японски: 江戸時代 или Edo jidai, познат още като периодът Такугава (徳川時代, Tokugawa jidai) е ерата в историята на Япония между 1603 и 1868 г., когато страната е под властта на шогуната на Токугава и на 300 регионални дайми (daimyō). Периодът се характеризира с икономически растеж, строг обществен ред, изолационистка външна политика, стабилен прираст на населението, „край на войните“ и високо-разпространена почит към изкуството и културата. Шогунатът е официално създаден в Едо на 24 март 1603 г. от Токугава Иеясу. Периодът свършва с краха на Токугава и възстановяването на Мейджи на 3 май 1868 г.

Затвърждение на шогуната

Токугава Иеясу, първи шогун от Токогавският шогунат.

По времето на шогуната Камакура, управляван от фамилията Тено се вдига революция, която поставя на власт фамилията Токугава. Тогава самураите стават безспорните владетели в каквото историка Едуин О. Рейшауер нарича „централизирана феодална“ форма на шогунат. Инструментален фактор за възхода на новосъздадената военна форма на управление, или bakufu, е Токугава Иеясу, основният печеливш от постиженията на Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши. Още преди това с голяма власт, Иеясу печели от прехвърлянето си в богатия район Канто. Той обработвал земя от два милиона коку, поддържал ново седалище в Едо и един стратегически разположен град-замък (бъдещият Токио), както и разполагал с още два милиона коку земя и тридесет и осем васала под негов контрол. След смъртта на Хидейоши, Йеясу бързо се мести, за да поеме контрола преди клана Тойотоми.

Победата на Йеясу над западния даймьо в битката при Секигахара (21 октомври 1600 г. или на 15-ия ден от деветия месец на петата година от епохата Кеич според японския календар) му дава контрол над цяла Япония. Той бързо премахва много вражески даймьо къщи, отслабва други, като например тази на Тойотоми и преразпределя плячката от войната измежду семейството и съюзниците си. Въпреки това, Йеасу не успява да постигне пълен контрол над западния даймьо, но приемането му на титлата шогун помага за укрепването на системата от съюзи. След по-нататъшното укрепване на силовата си база, Йеясу прехвърля властта на сина си Хидетада (1579 – 1632), като му подарява титлата шогун, а самият той и се оттегля през 1605 г. като недействащ шогун. Кланът Тойотоми бил все още значителна зплаха и Иеясу отдава следващото десетилетие на изтребването му. През 1615 г. армията на Токугава унищожава крепостта Тойотоми в Осака .

Периодът Токугава (или Едо) носи на Япония 250 години стабилност. Политическата система се превръща в това, което историците наричат бакухан, комбинация от термини бакуфу и хан (владения), за да опише правителството и обществото от периода. В bakuhan, шогунът има национална власт, докато даймьото има регионална. Това представлява ново единство във феодалната структура, което се характеризира с все по-голяма бюрокрация за управление на смесицата от централизирани и децентрализирани власти. Кланът Токугава става по-могъщ по време на първия си век на управление: преразпределението на земята им дава близо седем милиона коку, контрол над най-важните градове и система за оценка на земята, която реализира големи приходи.

Феодалната йерархия е завършена от различните даймьо класи. Най-близо до къщата в Токугава били шинпаните, или „роднинските къщи“. По границите на земите на Токугава се намирали двадесет и трима даймьо, всички пряко свързани с Йеясу. В бакуфу шинпанът заема предимно почетни звания и съветнически постове. Втората класа на йерархията са фудаите, или „даймьо къщите“, наградени със земи, близки до стопанствата на Токугава за тяхната вярна служба. До 18-ти век 145 фудаи контролират много по-малък хан, най-големият оценен на 250 000 коку. Членовете на класата фудай са заемали повечето от основните бакуфу постове. Деветдесет и седем хани формират третата група, тозама (външни васали), бивши противници или нови съюзници. Тозамите са разположени най-вече в периферията на архипелага и колективно обработвали близо десет милиона коку от плодородна земя. Тъй като на тозамите се има най-малко доверие от всички даймьо, те се управляват най-предпазливо и великодушно, въпреки че са изключени от позициите на централното управление.

Шогунатът Токугава не само затвърждава контрола си върху обединена Япония, но има и безпрецедентна власт върху императора, съда, всички даймьо и религиозните ордени. Императорът е издигнат като върховен източник на политическо одобрение за шогуна, който привидно е васал на императорското семейство. Токугава помага на императорското семейство да възвърне старата си слава, като възстановява дворците му и му предостави нови земи. За да осигури тясна връзка между императорския клан и фамилията Токугава, през 1619 г. внучката на Йеясу става императорска съпруга.

Създаден е законен кодекс, който да направлява даймьо къщите. Кодът включва лично поведение, брак, облекло, видове оръжия и брой на разрешените войски; изисква феодалните господари да пребивават в Едо през година (системата на санкин-котай ); забранява строителството на океански кораби; отхвърля християнството; ограничава замъците до един на фладение (хан) и постановява, че регламентите за бакуфу са националното законодателство. Въпреки че даймьо не се облагат с данъци, те редовно са притискани да подпомагат финансово военните и логистичната инфраструктура за публични проекти за като замъци, пътища, мостове и дворци. Различните регулации и налози не само подсилват Токугава, но и изчерпват богатството на даймьо класата, като по този начин намаляват тяхната заплахата за централната администрация. Ханът, някога военен център, се превръща в обикновени местни административни единици. Даймьо имат пълен административен контрол върху своята територия и сложните си системи от придворни, бюрократи и обикновени хора. Изисква се лоялност от религиозните общества, които били отслабени още в епохата на Нобунага и Хидейоши чрез различни механизми за контрол.

Външнотърговски отношения

Японският боен кораб Сан Хуан Батиста е представен в картина на Клод Дерует изобразяваща Хасекура Цунега в Рим през 1617 г. Корабът е представен като галеон със знаме на Хасекура (червено манджи на оранжев фон) развяващо се от горната мачта.

Маршрут и дати на пътешествията на Хасекура Цуненага

Изглед от птичи поглед към залива Нагасаки, с остров Деджима в средата вляво (1820 г.).

Подобно на Хидейоши, Иеясу насърчава външната търговия, но също така е подозрителен към чужденците. Той иска да превърне Едо в голямо пристанище, но след като научава, че европейците предпочитат пристанищата в Кюшу и че Китай е отхвърлил плановете му за официална търговия, той се решава да управлява съществуващата търговия и позволява само на определени пристанища да обработват конкретни видове стоки.

Началото на периода Едо съвпада с последните десетилетия от търговския период в Нанбан, през който се осъществяват интензивни взаимоотношения с европейските сили в икономически и религиозен план. В началото на периода Япония стои и първите си океански военни кораби в Западния стил, като <i id="mwiQ">Сан Хуан Баутиста</i>, 500-тонен кораб тип галеон, който транспортира японското представителство начело с Хасекура Цуненага до Америка, а след това и до Европа. Също през този период бакуфу поръчва около 720 кораба тип „червени тюлени“, тримачтови и въоръжени търговски кораби за вътрешноазиатска търговия. Японски авантюристи, като Ямада Нагамаса, използват тези кораби в цяла Азия.

„Християнският проблем“ всъщност представлява проблем с контрола както на християнския даймьо в Кюшу, така и на търговията им с европейците. До 1612 г. на васалите на шогуна и на жителите на Токугавските земи е наредено да се откажат християнството. Повече ограничения настъпват през 1616 г. (ограничаването на външната търговия до Нагасаки и Хирадо, остров северозападно от Кюшу), 1622 г. (екзекуцията на 120 мисионери и новопоклонници), 1624 г. (експулсирането на испанците) и 1629 г. (екзекуцията на хиляди християни). Накрая, Законът за затворената страна от 1635 г. забранява на всеки японец да пътува извън страната или ако някой я е напуснал – някога да не се върне тръгне. През 1636 г. холандците са ограничени до Деджима, малък изкуствен остров – следователно не е реална японска почва – в пристанището на Нагасаки.

Шогунатът гледа на католическото християнство като на изключително дестабилизиращ фактор и затова решава да го вземе за мишена. Въстанието на Шимабара от 1637 – 38 г., в което недоволните католически християнски самураи и селяни въстават срещу бакуфу – и Едо вика холандски кораби да бомбардират крепостта на бунтовниците – бележи края на християнското движение, въпреки че някои католически християни оцеляват, като се укриват, т. нар. Какуре Киришитан. Скоро след това португалците са окончателно експулсирани, членове на португалската дипломатическа мисия са екзекутирани, на всички субекти е наредено да се регистрират в будистки или синтоистки храм, а холандците и китайците са ограничени съответно до Деджима и до специален квартал в Нагасаки, Освен дребна търговия на някои външни даймьо с Корея и островите Рюкю, на Югозапад от основните острови на Япония, до 1641 г. чуждите контакти са ограничени до Нагасаки от политиката на сакоку.

До 1644 г. последният йезуит или е убит или приел на ново японската религия, а към 1660 г. християнството е почти напълно изкоренено и външното му политическо, икономическо и религиозно влияние върху Япония става силно ограничено. Единствено Китай, холандската Източноиндийска компания и за кратък период – англичаните, се ползват от правото да посещават Япония през този период само за търговски цели, но и те са ограничени до пристанището Деджима в Нагасаки. Други европейци, които акостират на японски брегове, са избити без съд и присъда.

Общество

Къщата на търговеца (Музей на Фукагава Едо)

Социална пирамида през периода на Едо (шогунат от Токугава).

През периода на Токугава социалният ред, основан върху наследственото положение, а не на лични заслуги, е бил строг и силно формализиран. На върха са на императора и дворцовите благородници (куге), заедно с шогуна и даймио. Под тях населението е разделено на четири класа в система, известна като мибунзей (身分 制;mibunsei): на върха са самураите (около 5% от населението), а под тях са селяните (повече от 80% от населението). Под селяните са занаятчиите и даже под тях, на четвърто ниво, са търговците. В селските райони живеят само селяните. Самураите, занаятчиите и търговците живеят в градовете, които са построени около даймьо замъците, всеки ограничен до своя квартал. Едо обществото има сложна социална структура, в която всяко семейство знае своето място и ниво на престиж.

На върха са императорът и дворцовото благородничество, с върховен престиж, но малка власт. След това е шогуна, даймьо и класи от феодали, чиито ранг се определя според близостта им до Токугава. Те имат власт. Даймьо включва около 250 местни господари от местния „хан“ с годишна продукция от 50,000 или повече бушела ориз. Горната прослойка е отдадена на сложни и скъпи традиции, включително елегантна архитектура, озеленени градини, театрални постановки тип Но, подпомагане на изкуствата, и чаени церемонии.

Следват 400,000 воини, наречени "самураи ", в многобройни степени и титли. Няколко горни самураи отговарят за високите длъжности; повечето са пехотинци (ашигару). Тъй като имало много малко битки, те стават държавни служители, платени от даймьо, с дребни задължения. Самураите са свързани с висши владетели в добре изградена командна верига. Шогунът има 17 000 придворни самураи; всеки даймьо има стотици. Повечето живеят в скромни домове в близост до централното управление на господаря си и преживяват чрез наследствени права и стипендии. Всички тези групи с висок статус съставляват управляващата класа на Япония, представляваща около 6% от общото население.

След дълъг период на вътрешен конфликт, първата цел на новосъздаденото правителство в Токугава е да умиротвори страната. Той създава баланс на силите, който остава (сравнително) стабилен през следващите 250 години, повлиян от конфуцианските принципи на обществения ред. Повечето самураи губят прякото си владение на земя: тя е поета от даймьо. Самураите имали избор: да се откажат от меча си и да станат селяни, или да се преместят в града на своя феодален господар и да станат платен придворни. Само няколко самураи-пехотинци остават в пограничните провинции на север, или като преки васали на шогуна, 5,000-те т. нар. хатамото (hatamoto) . Даймьо са поставени под строг контрол на шогуната. Семействата им трябва да пребивават в Едо; самите даймьо трябва да пребивават една година в Едо, а следващата в провинцията си (хан). Тази система се нарича санкин-котай (sankin-kōtai).

По-ниските класи са разделени на два основни сегмента – селяните – 80% от населението – чийто висок престиж като производители е за сметка на бремето им да са основен източник на данъци. Те са неграмотни и живеят в села, контролирани от назначени служители, които пазят мира и събират данъци. Семейството е най-малката юридическа единица и запазването на семейния статус и привилегии е от голямо значение за всички нива на обществото. Лицето нямаше отделни законови права. Законите на къщата Токукава или готоке рейжо (gotōke reijō)) от 1711 г. са съставен от над 600 устава, обнародени между 1597 и 1696 г.

Извън четирите класи са т. нар. ета и хинин, онези, чиито професии се отклоняват от пътя на будизма. Ета са месари, кожари и предприемачи. Хинин служат като охрана на града, чистачи на улици и палачи. Други външни лица включват просяци, улични артисти и проститутки. Думата ета буквално се превежда като „мръсна“, а хинин като „нечовеци“, добро обобщение на поддържаното от другите класи отношение и мнение, че ета и хинин дори не са хора. Хинин са допускани само в определени квартали на града. Други ограничения за хинина включват забраната им да носят одежди достигащи до под коленете и носенето на шапки. Понякога села на ета дори не са отпечатани на официалните карти. Който се ражда хинин няма възможност за класова мобилност, докато ако някой е роден в по-горна класа, но в последствие изпада до хинин, може се бъде върне в японското общество. През 19-ти век е измислен чадърният термин буракумин (burakumin), отнасящ се до ета и хинин, тъй като и двате класи са принудени да живеят в отделни селски квартали. Класовете ета, хинин и буракумин са официално премахнати през 1871 г. Въпреки това тяхното културно и обществено въздействие, включително някои форми на дискриминация, продължава и днес.

Едо, 1865 – 66 г. напечатан фотохром. Пет албумни печата са съединени, за да съставят панорама. Фотограф: Фелис Беато.

Икономическо развитие

Теракойя, частно образователно училище

Периодът Едо завещава жизненоважен търговски сектор в разрастващите се градски центрове, сравнително добре образован елит, сложна правителствена бюрокрация, продуктивно земеделие, тясно обединена нация с високо развити финансови и маркетингови системи и национална пътна инфраструктура. Икономическото развитие през периода на Токугава включва урбанизация, увеличаване на доставките на стоки, значително разрастване на вътрешната и първоначално външната търговия и разпространение на търговските и занаятчииски индустрии. Строителните сделки процъфтяват, заедно с банкови услуги и търговски асоциации. Все по-често <i id="mwAQs">ханските</i> власти контролират нарастващото селскостопанско производство и разпространението на селските занаяти.

Сечене на монети от периода Едо (Токугава) : Обан, Кобан, Ишибубан (1601 – 1695).

Население

До средата на 18-ти век Едо има население от над един милион, а Осака и Киото имат над 400,000 жители. Разрастват се и много други градове-замъци. Япония има почти нулев прираст на населението между 1720-те и 1820-те, често приписвано на по-ниска раждаемост в отговор на всеобщия глад, но някои историци представят различни теории, като например висок процент на инфантицид с цел изкуствен контрол на населението. Осака и Киото се превръщат в заети търговски и занаятчийски производствени центрове, докато Едо е центърът за доставка на храни и основни градски потребителски стоки.

Икономика

Ерата на Токугава носи мир, което в последствие донася просперитет на 31 милионата нация. Оризът е основа на икономиката, като 80% от населението са оризови фермери. Производството на ориз постоянно расте, но населението остава стабилно. Оризищата нарастват от 1,6 милиона чо през 1600 г. до 3 милиона до 1720 г. Подобрената технология помага на фермерите да контролират жизненоважния поток на вода към своите оризища. Даймьо управляват няколкостотин градове-замъци, които стават център на вътрешна търговия. Разработени са мащабни оризни пазари, разположени предимно в Едо и Осака. Търговците измислят кредитни инструменти за прехвърляне на пари, а валутата влиза във всеобща употреба. В градовете търговските и занаятчииски гилдии и покриват нарастващото търсене на стоки и услуги.

Търговците се възползват изключително много, особено тези под опеката на държавници. Самураите, на които е забранено да се занимават със земеделие или бизнес, но им е разрешено да заемат пари, заемат твърде много. Бакуфу и даймьо вдигнат данъците върху земеделските производители, които изпадат в дългове, но не облагат бизнеса. До 1750 г. увеличаващите се данъци предизвикват селските размирици и дори бунт. Нацията трябва да се справи по някакъв начин с обедняването на самураите и дефицитите на хазната. Финансовите неприятности на самураите подкопават лоялността им към системата на управление, а празната хазна я заплашва изцяло. Едно решение е реакционно – да се забрани харченето за луксозни стоки. Други решения се модернизират с цел повишаване на аграрната производителност. Осмият Токугава шогун, Йошимуне (на власт от 1716 – 1745 г.) жъне значителен успех, макар че голяма част от работата му трябва да бъде извършена отново между 1787 и 1793 г. от главния съветник на шогуна Мацудайра Саданобу (1759 – 1829). Други шогуни секат безразборно монети, за да плащат дългове си, което предизвика инфлация.

До 1800 г. комерсиализацията на икономиката бързо нараства, включвайки все повече и по-отдалечени села в националната икономика. Появяват се богати фермери, които преминават от ориз към комерсиални култури с висока печалба и се занимават с местно кредитиране, търговия и производство на дребно. Някои заможни търговци търсят по-висок социален статус, използвайки пари, за да се оженят в самурайската класа.

Селско стопанство

Въвеждането на достъпни кредитни инструменти, разпространението на валутата и стабилния кредитен пазар насърчават предприемачеството. Даймьо събират данъците от селяните, възлизащи на около 40% от реколтата, под формата на ориз. Оризът се продава от брокери на ориз на пазара фудасаши в Едо. За да събере пари, даймьо сключвали предварителни договори за продажба на ориз, който още не е бил добит. Тези договори са подобни на съвременната фючърсна търговия .

Именно през периода Едо Япония разработва напреднала политика за управление на горите. Повишеното търсене на дървесен материал за строителство, корабостроене и гориво предизвиква широко обезлесяване, което води до горски пожари, наводнения и ерозия на почвата. В отговор около 1666 г. шогунът въвежда политика за намаляване на сечта и увеличаване на засаждането на дървета. Законът нарежда, че само шогуна и даймьо могат да разрешат използването на дървесина. До 18-ти век, Япония е развила подробни научни знания за лесовъдство и плантация за горското стопанство .

Финансови услуги

Няколко области, по-специално Чосу и Сацума, използваха иновативни методи, за да възстановят финансите си, но повечето още повече затъват в дългове. Финансовата криза предизвика реакционно решение близо до края на „епохата Темпо“ (1830 – 1843), обнародвана от главния съветник Мизуно Тадакуни. Той повишава данъци, порицава лукса и се опитва да възпрепятства растежа на бизнеса; той се проваля и за мнозина изглежда, че продължаващото съществуване на цялата система на Токугава е в опасност.

Художествено и интелектуално развитие

„Фигурка („Окимоно“) на дракон, появяващ се от вълни“, Япония ок. 19-ти век

Уадокей, изработен в Япония часовник-будилник, 18-ти век

През този период Япония изучава западните науки и техники (наречени рангаку, „холандски науки“) чрез информацията и книгите, получени от холандските търговци в Деджима . Основните области, които се изучават, включват география, медицина, природни науки, астрономия, изкуство, езици, физични науки, като например изучаването на електрически явления, и механика, както е показано чрез разработването на японски часовници или уадокей, вдъхновени от западните техники.

Разцветът на неоконфуцианството е основното интелектуално развитие. Конфуцианските науки отдавна са поддържани живи в Япония от будистки духовници, но през периода на Токугава конфуцианството е резултат от будисткия религиозен контрол. Тази мисловна система привлича внимание към светския възглед за човека и обществото. Етичният хуманизъм, рационализъм и историческата перспектива на неоконфуцианската доктрина се харесват на управляващата класа. До средата на 17-ти век неоконфуцианството е доминиращата юридическа философия на Япония и допринася пряко за развитието на мисловната школа на кокугаку (национално учене).

Напредналите науки и нарастващите приложения на неоконфуцианството допринасят за прехода на социалния и политическия ред от феодални норми към ориентирани към класите и големите групи практики. Управлението на народа или на конфуцианския човек постепенно е заменено от върховенството на закона. Разработени са нови закони и са въведени нови административни устройства. Нова теория на управление и нова визия за обществото се появяват като средство за оправдаване на по-разбираемо управление от страна на бакуфу. Всеки човек има определено място в обществото и се очакваше да работи за изпълнение на своята мисия в живота. Народът трябва да се управлява с доброжелателност от онези, чието възложено задължение е да управлява. Правителството е всесилно, но отговорно и хуманно. Въпреки че класовата система е повлияна от неоконфуцианството, тя не е идентична с нея. Докато в китайският модел войниците и духовенството са в дъното на йерархията, то в Япония някои представители на тези класи съставляват управляващия елит.

Членовете на самурайския клас се придържаха към традициите буши със съживен интерес към японската история и към развиване на модела на конфуциански учени-управляващи. Появява се и друг специален начин на живот – чониндо. Чониндо („пътят на гражданите“) е различна култура, възникнала в градове като Осака, Киото и Едо. То насърчава стремежа към бушидо качества – усърдие, честност, чест, лоялност и пестеливост, като в същото време смесва вярвания от шинтоизъм, неоконфуцианство и будизъм. Поощрява се и изучаването на математика, астрономия, картография, инженерство и медицина. Набляга се върху качеството на изработката, особено в изкуствата.

За първи път градското население разполага със средства и свободно време, за да поддържа нова масово-достъпна култура. Търсенето на наслада става известно като укийо (плаващият свят), идеален свят на модата, популярни забавления и откриване на естетически качества в предметите и ежедневните действия. Този нарастващ интерес към провеждането на развлекателни дейности помага за развитието на редица нови индустрии, много от които се намират в област, известна като Йошивара. Районът е по-известен с това, че е център на развиващото се чувство за елегантност и изисканост на Едо. Това място на удоволствие и лукс се превръща в дестинация за елитните и заможни търговци, които искат да парадират с богатството си. Икономиката им разчита предимно на покровителството на такива хора, за да се издържа. За много от тези, които живеят и работят в този регион, поддържането на илюзията за величие е единственият начин да подкрепят бизнеса си.

Кайтай Шиншо, първият в Япония трактат за западната анатомия, публикуван през 1774 г.

Голямата вълна от Канагава, пълноцветен печат на укийо-e, дърворезба, Хокусай, ок. 1829 – 32 г.

Йошивара е дом предимно на жени, които поради злощастни обстоятелства се оказват работещи в тази изолирана среда. Комбинацията от фактори като наем, стойност на трудовия договор, разходи за облекло, грим, подаръци и други разходи гарантират, че мнозина ще прекарат целия си живот в работа, за да изплатят дълговете си. От тези жени се очаква да изпълняват танци, да пеят, да свирят на инструмент, да клюкарстват или да осигуряват компания, така че техните гости да се връщат редовно. В резултат на това регионът развива собствена култура, която от своя страна определя какво ще бъде популярно в останалата част от страната. Това е особено вярно за модата, тъй като идентичността на жената се определя от нейното облекло; по-конкретно, то показва каква е нейната професия и статус в областта. Качеството на облеклото ѝ гарантира, че тя се откроява от останалата част от конкуренцията ѝ. Това е единственото ѝ средство за изграждане на репутация и спомага за реализирането на таланта ѝ. Йошивара обаче има и по-тъмна страна. Голяма част от бизнеса, провеждан тук, включва използването на проституция като средство за покриване на разходите за живот на жените. В резултат на това, тъй като създаването му за първи път е разрешено от Тойотоми Хидейоши през 1589 г. тази област се превръща в разрешен от правителството район на червените фенери. Това обозначение е продължава около 250 години.

Професионални жени компаньонки (гейша), музика, популярни истории, кабуки и бунраку (куклен театър), поезия, богата литература и изкуство, характеризирани с красиви печатани картини върху дърворезби (известни като укийо-е ), са част от този разцвет на културата. Литературата процъфтява с талантливите творби на драматурга Чикамацу Монцаемон (1653 – 1724) и поета, есеист и пътешественик Мацуо Башо (1644 – 94).

Мацумура Кейбун е един от най-значимите художници от този период. Творбите му обикновено включват реалистични изображения на птици, цветя и животни.