ХIV НАЦИОНАЛНИ СТУДЕНТСКИ НАУЧНИ ЧЕТЕНИЯ ЕВРОПЕЙСКО КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО Доклади от студентската конференция в Пловдив 10 ноември 2018 година Редакционна колегия: Доц. д-р Георги Митрев Доц. д-р Димитър Димитров Доц. д-р Русалена Христева-Пенджекова Доц. д-р Симеон Кацаров Доц. д-р Стоян Попов Гл.ас. д-р Станислав Боянов Кристиян Лъсков © Авторски колектив, 2019 © Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, 2019 ISSN 2367-5160 СЪДЪРЖАНИЕ 90-ГОДИШНИНА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НАШИЯ ПАТРОН. IN MEMORIAM PROF. VELIZAR VELKOV.................................................5 Кристиян ЛЪСКОВ ЖЕНИТЕ-ВОИНИ ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА (представите за тях в гръцката митология и археологически свидетелства от Източна Европа) .................. 10 Ангелина ТИТЕРЯКОВА СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО СТРЕЛЧА ...................................... 17 Николета ПЕТКОВА НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЛАНГОБАРДИТЕ ................................................. 28 Явор БОЯНОВ ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ (70-те год. на X в. – началото на XIII в.) ............................................ 39 Теодора ГЕОРГИЕВА КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“ В ХРОНИКАТА НА РОБЕР ДЬО КЛАРИ .............................................. 54 Кристиян ЛЪСКОВ ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ ПЕРИОДА XV – XVII В. ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ...................... 67 Денис ИВАНОВ НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА СОКОЛСКИЯ МАНАСТИР (идейни аспекти на представените в композицията образи) ....................................................................... 80 Тотка ГРИГОРОВА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU – СЪЩНОСТ, ПОЯВА И РАЗВИТИЕ ......................................................... 97 Даниел ИВАНОВ „ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА“ Наградени есета СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ 140 ГОДИНИ ПО-КЪСНО ..................................................................... 127 Диана КАРАИВАНОВА НА ШИПКА ВСИЧКО Е СПОКОЙНО ................................................. 137 Джансел МЮМЮН ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И ВОЕННИТЕ ПОБЕДИ ПО ДОЛИНАТА НА РЕКА МАРИЦА 1878 г. ................................................................... 140 Димитър ВАСИЛЕВ ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА ..................................................................... 150 Анелия КРУМОВА КАРЛОВО ПОМНИ „СТРАШНОТО“ И СВОИТЕ МЪЧЕНИЦИ ........................................................................ 153 Неделя МАРИНОВА 90-ГОДИШНИНА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НАШИЯ ПАТРОН1. IN MEMORIAM PROF. VELIZAR VELKOV Кристиян ЛЪСКОВ МП „История и цивилизации на Стария и Новия свят“ ПУ „Паисий Хилендарски“ На 18 май 2018 г. се навършиха 90 години от рождението на известния български учен проф. Велизар Иванов Велков. Обичта и почитта към големия изследовател и преподавател на древното минало поражда, скоро след неговата преждевременна кончина през 1993 г., инициатива за създаването на студентски историко-археологически клуб при Пловдивския университет, носещ с гордост името му и до днес. Проф. Велизар Велков е роден в гр. София на 18 май 1928 г. в семейството на видния български археолог д-р Иван Проф. В. Велков по време на археологически Велков (1891 – 1958) и учителпроучвания на тракийската крепост ката по история Мара Велкова. Чертиград, 1970 г. Той завършва софийската Пър(Личен архив на проф. Ив. Тодоров) ва мъжка гимназия, след което през 1946 г., продължава образованието си в Софийския университет в специалност Класическа филология със специализация по стара исто1 Изказвам сърдечна благодарност на проф. Иван Тодоров за предоставените на СИАК, по случай годишнината, снимков материал и литература! Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 5 Кристиян Лъсков рия и археология. Студентските му години са белязани от завидно усърдие, системно и упорито изучаване на класически езици, и участие в археологическите разкопки в гр. Созопол. През 1954 г. той защитава дисертационния си труд: „Градът и селото в Тракия и Дакия през IV – VI в“.2 Жизненият път на проф. Велизар Велков оттук-нататък преминава, от една страна, в изследователска, организационна работа и археологически проучвания, а от друга, в школуване на новите поколения студенти и млади учени. Преподавателската си кариера той започва още през 1955 г. като хоноруван асистент по Стара история в Софийския университет. През 1961 г. става доцент, след което през 1964 г. започва да преподава и в новооснования Великотърновски институт. Същевременно чете лекции и като гост-лектор в редица чуждестранни университети. През 1970 г. увенчава своята преподавателска дейност и с професорска титла. Под негово ръководство успешно са защитени над 10 дисертации, а на десетки други е рецензент и консултант. Като археолог проф. Велизар Велков ръководи и участва в проучването на повече от 10 археологически обекта, сред които: крепостта Чертиград, тракийският град Кабиле, римският град Рациария, Малко Търново, Несебър, в експедицията през 1974 г. по спасяването на останките от античния Картаген3 и др. Наред с това, професор Велков е сред доайените на подводната археология в България, като в продължение на десетилетие провежда редица експедиции по южното българско крайбрежие на Черно море. През своята близо 45-годишна работа на изследовател професор Велизар Велков оставя трайна и богата научна продукция от над 800 труда4. От голямо значение за развитието на българскатата историография са неговите преводи на античните автори, оставили сведения за нашите земи. Благодарение на своето класическо образование Професорът разчита множество латински и старогръцки епиграфски паметници, с което подпомага значително работата на своите колеги, които работят в тази област на научното познание. На базата на своята дългогодишна практика и опит проф. Велизар Велков оставя ценни обобщаващи трудове. От първостепенно значение са неговите библиографски трудове, 2 Велков, В. Градът и селото в Тракия и Дакия през късната античност (IV – VI в.). Проучвания и материали, София, 1959, 288 с. 3 Велков, В. Българска научна мисия в Картаген. – Векове, 1974, 2 – 3, с. 138 – 139. 4 Вж. подробен списък от 827 заглавия в: Попова, П., Тодоров, Ив. Велизар Велков. Биобиблиография, Велико Търново, 1989, с. 38 – 63; Вж. последен библиографски списък в Тодоров, Ив. Библиография. Д-р Иван Велков (1891 – 1958 г.). Професор Велизар Велков (1928 – 1993 г.), Велико Търново, 2009, с. 43 –124. 6 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 90-ГОДИШНИНА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НАШИЯ ПАТРОН... систематизиращи достиженията в българската историко-археологическа наука. Особена популярност у нас и в чужбина придобива монументалната „Библиография на българската археология“, чийто съставител е той съвместно с колегата му Соня Георгиева. Неговата популяризаторска роля за българската наука се допълва и от многобройните му участия и ръководства на значими научни форуми, както и на престижната, пътуваща по цял свят изложба „Тракийското изкуство“. Проф. В. Велков по време на морските експедиции „Космос“, провеждани през 1986 г. (Личен архив на проф. Ив. Тодоров) Извън огромния списък от авторски трудове остават редактираните, съставени и рецензирани от проф. Велков издания. Дълги години той е редактор на реномираното научно списание „Археология“, както и на периодичните издания като: „Векове“, „Известия на българското археологическо дружество“, „Thracia antiqua“, „Разкопки и проучвания“, „Studia Thracia“ и др. Високият професионализъм и отдаденост на проф. В. Велков му позволяват заслужено да заема отговорни и ръководни позиции в професионалната и академичната общност, към която принадлежи. МежЕвропейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 7 Кристиян Лъсков ду 1979 и 1990 г. е ръководител на катедра „Стара и средновековна обща история“ към Софийския университет, както и на катедра във Великотърновския университет (1968 – 1972 г.). В периода 1971 – 1989 г. е зам.-директор на Археологическия институт с музей при БАН, а от 1989 г. до смъртта си, го оглавява като директор. През 1991 г. е избран за зам.-председател на БАН. В годините от 1972 до 1987 г. е председател на Българския национален комитет към Международния съвет на музеите (ICOM) при ЮНЕСКО. Председателства и членува в редица други комисии, секции и колегии. Заради неизмеримите си приноси към българската и световна наука професор Велизар Велков получава десетки награди и отличия. Сред тях на първо място трябва да Снимка 3. Портретна снимка на бъде споменат орден „Кирил и Мепроф. В. Велков (публикува се по: Делев, П. Проф. Велизар Велков. – В: тодий“ I ст., с който е награден през Сборник в памет на професор Велизар 1977 г. Международното признание Велков, София, 2009, с. 1) идва малко по-късно, когато през 1987 г. е удостоен с престижната Хердерова награда за цялостната си изследователска, научна, преподавателска и организационна дейност. В същата година получава званието Заслужил деятел на науката и е избран за редовен член нa Германския археологически институт. Двукратно е отличен с медал „Алеко Константинов“. Заради приносите си към града и проуването на южното Черноморие, проф. Велизар Велков е избран и за почетен гражданин на гр. Несебър. Голямата фигура в науката за нашето минало си отива от този свят на 21 април 1993 г., ненавършил още своята 65-годишнина. На 17 декември 1996 г. помнещите и будни пловдивски студенти основават историко-археологически клуб, носещ с гордост и чест името „Проф. Велизар Велков“. В заключение заслужава да припомним думите на негов колега, които особено ярко характеризират личността, професионалната значимост и вродената човечност на проф. Велизар Велков: 8 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 90-ГОДИШНИНА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА НАШИЯ ПАТРОН... „Професор Велков беше ведър и усмихнат човек, непоправим оптимист и неуморен разказвач с неизтребимо чувство за хумор. Лесно и естествено ставаше център на всяка компания и с охота разказваше всевъзможни любопитни истории, почерпени и от личните му перипетии, и от контактите му с много други интересни личности. Беше добър човек, внимателен и деликатен в отношенията си с другите, скромен в личните си изяви, изключително трудолюбив и организиран, което му помагаше да се справя успешно с безбройните си задължения и ангажименти. Такъв ще го помним – вечно забързан и вечно усмихнат, с интелигентното му излъчване и огромна ерудиция. Почивай в мир, професоре!“5 Използвани източници Ангелов, Д. Професор Велизар Велков на 60 години. – В: Велизар Велков. Био-библиография, Велико Търново, 1989, с. 5 – 14. Делев, П. Проф. Велизар Велков. – В: Сборник в памет на професор Велизар Велков, София, 2009, с. 9 – 14. Попова, П., Тодоров, Ив. Велизар Велков. Био-библиография, Велико Търново, 1989. Тодоров, Ив. Библиография. Д-р Иван Велков (1891 – 1958 г.). Професор Велизар Велков (1928 – 1993 г.), Велико Търново, 2009. Тодоров, Ив. В памет на професор Велизар Велков. – В: Епохи, т. 1, бр. 1, Велико Търново, 1993, с. 97 – 101. Тодоров, Ив. Професор Велизар Велков – ученият, изследователят на Древността. – В: Епохи, т. 6, бр. 2, Велико Търново, 1998, с. 7 – 10. 5 Делев, П. Проф. Велизар Велков. – В: Сборник в памет на професор Велизар Велков, София, 2009, с. 14. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 9 ЖЕНИТЕ-ВОИНИ ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА (представите за тях в гръцката митология и археологически свидетелства от Източна Европа) Ангелина ТИТЕРЯКОВА МП „История и цивилизации на Стария и Новия свят“ ПУ „Паисий Хилендарски“ Жените-воини през Античността обитавали в периферията на елинския свят, но успяват да оставят своя отпечатък върху него, чрез митологията. Те биват наричани от гърците с общото наименование амазонки, което според най-разпространената версия идва от гръцки и означава без гърда (ἀ – без; μαζός – гърда). В литературата са били представени като високи и силни жени, които отрязвали едната си гърда, за да могат да боравят по-добре с лък. Изкуството в случая противоречи на литературата, защото на всички изображения достигнали до нас, амазонките са изобразени с две гърди, а не с една. Най-вероятно теорията, за това че са премахвали едната си гърда, е добила популярност сред древните гърци, за да стреснат жените си и те да не искат да се занимават с „мъжки неща“. Според една от другите теории името идва от иранското ha mazan – воини. От където и да произлиза тяхното име, с каквото и значение да е то, т. нар. амазаонки са всявали страх и респект сред елините. В тяхната митология срещаме няколко изявени жени воини, чиито истории са стигнали до нас. Една от тях е Атланта: тя не е описвана като амазонка, но въпреки това са ѝ приписани много качества на герой, нещо което е било запазено само за мъжете в древна Елада. Според Аполодор тя е дъщеря на Иас, син на Ликург, който бил разочарован, че има момиче и я оставил в планината близо до Калидон. Там тя бива посещавана от една мечка, която я кърми, а самата Атланта отраства с лък и копие в ръка и почита Артемида1. Когато Мелеагър трябва да се справи с калидонския глиган, той събира герои от всички краища на Елада, като също така вика Атланта, което не се приема особено добре от останлите мъже в хайката. 1 Публий Овидий Назон, Метаморфози, София, 1981, с. 214. 10 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ЖЕНИТЕ-ВОИНИ ПРЕЗ... Единствената жена в групата успява първа да уцели дивото животно, като след това Мелеагър го довършва. Впечатлен от силата и бързината на момичето, Мелеагър ѝ дава кожата на глигана като трофей, защото тя е била първата, която му е пуснала кръв. Мъжете не са съгласни от толкова герои именно жената да получи кожата и между тях възниква конфликт, който завършва със смъртта на двама от тях – чичовците на Мелеагър2. След като историята за нейната храброст се разпространява, баща ѝ я приема обратно, но само при условие, че ще се омъжи. Атланта спазва целомъдрие, сама, без да има желание да се подчини на който и да е мъж. Обявява, че който успее да я надбяга в състезание – може да се ожени за нея, но ако тя го надбяга, ще убие кандидата. Хубостта и храбростта ѝ били толкова големи, че се стичали кандидати от цяла Елада, но така и никой не успявал да я надбяга. Хипомен бил пленен от красотата на Атланта, решил да подходи с хитрост и се помолил на Афродита да му помогне. Тя му дала три златни ябълки, които той можел да използва. Когато състезанието започва, Хипомен изпуска първата ябълка, а Атланта се спира, за да я погледне и вдигне. После същото се случва с втората и точно преди финала и с третата ябълка. Така Хипомен успява да победи в състезание Атланта и се жени за нея3. Първият, който споменава амазонките, е Омир в неговата епическа поема „Илиада“, като първото им споменаване е в думите на цар Приам: „Преди сега, веднъж съм бил във Фригия [...] в деня, в който дойдоха амазонките, жени равни на мъжете“4. От тук не може да получим много информация, освен мястото с което Омир обвързва амазонките, както и фактът, че те били равни на мъжете. В Троянския цикъл срещаме и една от цариците на Амазонките – Пентезилея, дъщеря на самия бог на войната Арес. Според разказа амазонките се притекли на помощ на троянците, като били посрещнати с голяма радост от тях. Когато влизат в битката, успяват почти безпроблемно да преминат през голяма част от вражеската армия, докато не стигат до Ахил. Героят успял да порази няколко амазонки, докато срещу него не се изправила самата безстрашна Пентезилея. Двамата имат ожесточен двубой, но накрая Ахил успява да я прониже с копието си и тя пада убита до коня си. В следващия епизод гръцкият герой маха шлема на противника си и за своя изненада разбира, че току-що е повалил не мъж, а жена. Виждайки красивото лице на Пентезилея, Ахил се влюбва в нея, като дори стига до убийството на своя другар Терсит, който прави неуместен коментар и пробожда окото 2 Аполдор, Митологическа библиотека, София, 1992, с. 38. 3 Публий Овидий Назон, Цит. съч., с. 214 – 218. 4 Цит. се по Wilde, L. A brief history of the Amazons – Women warriors in myth and history, Robinson, 2016, pp. 26. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 11 Ангелина Титерякова на мъртвата амазонка. Историята завършва с предаването на тялото ѝ, както и тези на дванадесет други амазонки загинали в боя, на троянците, които от своя страна им устройват подобаващи погребения чрез изгаряне5. Този епизод не присъства в оригиналния вариант на „Илиада“, а е добавен от по-късни автори, като част от изгубената Омирова поема „Етиопида“, която е своеобразно продължение на „Илиада“. Друга популярна амазонска царица е Хиполита, с която се запознаваме по време на деветия подвиг на Херакъл (лат. Херкулес). Синът на Зевс е трябвало да донесе колана на Арес, който стоял на кръста на Хиполита. Когато пристига на острова на амазонките, той обяснява на царицата защо е дошъл и тя се съгласява да му даде колана доброволно, дори им устройва пиршество. Дотук всичко се развива по дипломатичен и мирен път между двама силни бойци, което не се харесва на Хера. Тя се превъплъщава в една от амазонките и започва да обикаля из острова, разказвайки как новодошлите гости искат да ограбят и отвлекат тяхната царица. Всички жени се въоръжават и нападат гръцките герои. Херакъл и неговите спътници, решават че амазонките искат да им изиграят номер и да ги убият, докато си почиват и се хвърлят в боя. Хиполита се опитва да разтърве двете групи, но преди да успее да обясни ситуацията, Херакъл я убива и взима колана на Арес от мъртвото ѝ тяло6. Загубата на амазонките е още по-голяма, защото цар Тезей отвлича7 една от сестрите на Хиполита – Антиопа8. Докато гръцките герои си тръгват доволни от победата си, амазонките, начело с царица Оритиа, започват да планират своето отмъщение. Планът им бил прост – да нападнат Атина, да върнат колана на Арес, да приберат Антиопа и унищожавайки полиса да отмъстят за смъртта на Хиполита. Така започва т. нар. „битка за Атина“. Жените-воини успяват да стигнат до стените на младия тогава полис Атина, като установяват лагер в периферията му. Битката е описана подробно от Клидем, историк от IV в. пр.Хр., чиито произведения не достигат до нас, но са частично запазени в писанията на Плутарх, който го цитира. Бойните действия се развиват в рамките на около три месеца в края на лятото. В началото амазонките са били по-силната страна, но нещата се обърнали след като Тезей се обръща за помощ към Оракула. Той го съветва да принесе жертвоприношение на Фобос9, който да вдъхне страх у нападателите. 5 Кун, Н.А. Старогръцки легенди и митове, Том II, София, 2006, с. 127 – 129. 6 Аполдор, Цит. съч., с. .69. 7 Според друга версия тя се влюбва в гръцкия герой и тръгва доброволно с него. 8 Mayor, A. The Amazons, Princeton, New Jersey, 2014, pp. 259; 265. 9 Син на Арес, Фобос олицетворява страха. 12 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ЖЕНИТЕ-ВОИНИ ПРЕЗ... Царят спазва съвета, а на другата сутрин за пръв път атакува амазонките. На този ден, от тук нататък, атиняните имат фестивал, който все още изпълнявали и в І в. сл.Хр., по времето на Плутарх. Везните започват да се накланят в полза на елините и накрая амазонките капитулират, като оцелелите жени тръгват обратно към земите си10. През втората половина на IV в. пр.Хр. се срещаме за последно с амазонка. Това е царица Талестрис. Тя е представена най-обстойно от Плутарх, който описва срещата ѝ с Александър Велики. След успешната си кампания срещу персите, Александър се насочил към на Индия, но преди да потегли бива посетен от неочакван гост. В лагера му пристига Талестрис, заедно с още около 300 амазонки, която изявява желание да говори с Александър. След като пускат жената при него, тя му обяснява, че идва от нейното царство, след като е чула за победата му над персите, за да му предложи да създадат заедно дете. „Той бил най-великия сред мъжете с неговите постижения, а тя била най-изключителната сред жените, със своята сила и кураж ... по тази логика, детето създадено от тях трябва да бъде най-надарено сред всички смъртни“11. Александър веднага се съгласил и двамата прекарали заедно тридесет дни и нощи, след което Талестрис била сигурна, че е заченала и заедно с армията си се завърнала към земите си. Двамата се уговорили, че ако детето е момиче, то тогава то ще остане при майка си и ще бъде отгледано като амазонка, а ако е момче ще го изпратят в Македония, при баща му. За жалост историята свършва до тук и не разбираме нито дали е имало наследник, нито какво се случва с амазонките. Когато тази история придобива известност през IV в. пр. Хр., хората се питат, дали това наистина се е случило. Често за обяснение и в подкрепа се използва едно от писмата, което Александър пише на Антипатър – наместникът му в Македония, в което споменава, че един скитски цар му предлага дъщеря си за съпруга12. Още през Античността елините започват да свързват амазонките със скитите и сарматите. Херодот ни разказва, че след битката при река Термодонт13, оцелелите амазонки били натоварени на кораби от гърците. По време на пътуването жените се разбунтували и избили до крак всички мъже. Корабите се носели свободно по течението, тъй като амазонките не разбирали нищо от корабоплаване, и така се озовали в 10 Mayor, A. Op. cit., pp. 271 – 275. 11 Диодор, Цит. по Adrienne Mayor, Op. cit., pp. 320. 12 Mayor, A. Op. cit., pp. 317 – 323. 13 Река в Мала Азия, в териториите, които били обитавани от амазонките. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 13 Ангелина Титерякова Кремной, където живеели скитите14. Слизайки на брега, амазонките нападнали първите местни и ги ограбили. Вследствие на това възникнала война между пришълците и скитите, за които това племе било напълно непознато – нито разпознавали езика им, нито одеждите им. Едва след битката установили, че не са се били срещу мъже – а срещу жени. Започнали да ги наричат ойорпата, което на техния език означавало мъжеубийци. Знаейки тази нова информация, решили да не предприемат военни действия, а да се опитат да се сприятелят с новодошлите, като за това сътворили план. Решили няколко млади бойци да си направят лагер близко до амазонския, да живеят като тях и да се опитат да създадат контакт. По пладне амазонките излизали на лов, по една или по две, и скитските младежи правили същото. Когато един от мъжете се приближил до усамотена амазонка, тя не го изгонила и двамата правили любов. Щом приключили, чрез знаци, тя му обяснила утре по същото време да дойде пак и да доведе приятел. На другия ден там заварили две амазонки, а след като останалите младежи чули какво се случва, се включили и те. Така двата народа решават да заживеят заедно, като всеки взел за жена тази, която любил първо. Амазонките отказали да се върнат при останалите скити, тъй като техните жени живеели по други правила, с които те не могли да се примирят. Така те се отделили в нов народ – сарматите15. Днес се наблюдава тенденция, според която амазонките наистина се отъждествяват със скитите и сарматите, като освен гореспоменатата история на Херодот, се вземат предвид изображенията от Античността, на които амазонките са представяни със скитски одежди, както и намираните археологически доказателства от техните земи. Едно от местата с най-голяма концентрация на гробове на жени-воини се намира в Покровка, Русия, и е изследвано от Леонид Яблонски и Дажнин Дейвис-Кембъл. След четири сезона работа, те намират общо 182 скелета на възрастни, тези на деца не са били определяни по пол – като повечето са женски. Екипът разделя женските останки на три части: жени със сърца – 75%, жрици – 7% и воини – 15%. 3% са погребани с вещи принадлежащи и към воини, и към жрици, което показва изключително висок статус. Според екипа провеждал разкопките, след като забременеела жената преставала да изпълнява военната си служба. Това се подкрепя от твърдението, че гробовете на воините са на жени между 12 и 16 годишна възраст, както и от факта, че в гробовете на т. нар. жени със сърца също са открити върхове на стрели, но преодобладават предмети на бита и лукса. Тоест тези жени са майки, които след като са дали живот 14 Херодот, История, част II, София, 1990, с. 40. 15 Херодот, Исторически новели, София, 1982, с. 121 – 122. 14 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ЖЕНИТЕ-ВОИНИ ПРЕЗ... предприемат военни действия само, когато се налага. Интересно е също така, че при 3% от мъжките погребения присъства и малко дете до тях, а няма нито един женски скелет16. По-нови разкопки, отново в Русия – от 2015 г., също ни показват гроб на жена-воин, погребана със сто върха на стрели, обеци, гривни, колие, огледало и мъж до себе си. До тялото на жената, освен бижута и върхове на стрели, са открити и златна посуда, и военен хамут за кон, а до това на мъжа – само керамика. Това е един от късните гробове – датиран в I в. сл. Хр.17 През 2018 г. в Украйна, по време на разкопки, се появи още един гроб на сарматка-воин, датиран от I в. пр. Хр. С нея са открити с върхове на стрели, огледало, шишенце за парфюм и накити18. Това което научаваме от гръцката митология е, че амазонките са обитавали покрайнините на елинския свят, като най-често биват поставяни в Мала Азия, на южния бряг на Черно море. Макар представяни като надарени с изключителна сила и храброст, жените винаги губят битката с по-могъщите гръцки герои. Това служи за урок на жените в гръцкото общество: да не се опитват да правят и да искат повече от отреденото им място в обществото. От друга страна внушението на изворите показва, че независимо колко са силни варварите, гърците винаги ще бъдат по-силни от тях. Дали амазонките от древногръцката митология наистина са свързани със скитите и сарматите, вероятно ще разберем в бъдеще, след като бъдат изследвани и открити още погребения и артефакти от периода. 16 Davis-Kimball, J., Behan, M. Warrior women – an archaeologist’s search for history’s hidden heroines, New York, 2002, pp. 42 – 66. 17 Stewart, W. ‘Ancient Warrior Woman‘s Grave Unearthed In Russia, Archaeology News Network, 14.08.2015, <https://archaeologynewsnetwork.blogspot.com/2015/08/2000-yrold-warrior-womans-grave.html> 18 Zik, ‘На запорізькій Мамай-горі знайшли поховання амазонки’, Zik, 21.09.2018, <https://zik.ua/news/2018/08/21/na_zaporizkiy_mamaygori_znayshly_pohovannya_amazonky__foto_1390373> Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 15 Ангелина Титерякова WOMEN WARRIORS IN ANTIQUITY (The imagine for them in Greek mythology and archaeological evidence from Eastern Europe) Angelina TITERYAKOVA Abstract: In Greek mythology, amazons lived in neighbourship with the ancient Greeks and are mostly depicted as their enemies. In the works of Herodotus, Ovid and others we meet a few famous amazons that we are going to talk about briefly in the following pages – Atlanta, Antiope, Hippolyta, Pentezelea, Talestris and others. According to most ancient historians the amazons lived on the south bank of the Black Sea, after that they were loaded and ships that crashed on the north side. This is how we can connect the mythic amazons with the real life 6thc. BC (up until the 4thc. AD) woman warriors that lived in those lands. In our days more and more frequently we find graves of woman warriors, mostly from Scythian or Sarmatian origin in lands of modern day Ukraine, Russia and the region. Key words: Woman warriors, amazons, Greek myth, Scythians. 16 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО СТРЕЛЧА Николета ПЕТКОВА Докторант ЮЗУ „Неофит Рилски“ Това изследване е посветено на резултатите от проведените археологически сондажни проучвания на скално светилище Скумсале до гр. Стрелча. Археологическият обект е разположен на билото на водоразделен рид, ориентиран в посока север-юг, с наклон в южна посока. От двете му страни има стръмни, гористи склонове, които се спускат към дерета. На юг граничи с шосето Стрелча – Копривщица. Северната граница не е ясно оформена – тук склонът плавно се издига нагоре, за да премине в централното било на Средна гора1. В източна посока от обекта, на около 0,5 км, протича ръкав на река Луда Яна, чиито брегове са полегати, оформяйки издължена, тревиста долина. В близост до нея, при теренни обхождания в миналото е регистриран археологически обект – селище от античността2. На около 0,3 км, от западната страна на обекта е река Гораница. Укрепената царска резиденция в местността Смиловене3 е на около 6 км, а укрепеното селище в местността Черни бачии4 е на 4 км. Обектът има визуална връзка с останалите светилища в района – Кулата, Качулата5 и Студен кладенец6, а Жаба Гоцев, А. Петкова, Н. Сондажни археологически проучвания на обект в м. Скумсале, град Стрелча през 2011 г. – В: Археологически открития и разкопки през 2011, София, 2012, с. 143. 2 Цончев, Д. Археологически паметници по южните склонове на Панагюрска Средна гора, София, 1963, с. 38. 3 Агре, Д. Археологически разкопки на тракийски укрепен обект в м. Смиловене, в землището на гр. Копривщица. – В: Археологически открития и разкопки през 2007 г., София, с. 220 – 222; Агре, Д., Дичев, Д. Археологически разкопки на тракийски укрепен обект в м. Смиловене, в землището на гр. Копривщица. – В: Археологически открития и разкопки през 2010 г., София, 2011, с. 194 – 196. 4 Гоцев, А. Петкова, Н. Издирване на археологически обекти на територията на гр. Стрелча. – В: Археологически открития и разкопки през 2011 г. София, 2012, с. 545 – 546. 5 Гоцев, А. Петкова, Н. Издирване на археологически обекти на територията на гр. Стрелча. – В: Археологически открития и разкопки през 2010 г., София, 2011, с. 567 – 568. 6 Гоцев, А. Петкова, Н. Издирване на археологически обекти на територията на гр. Стрелча, 2012, с. 545 – 546. 1 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 17 Николета Петкова могила е ясен ориентир и е видима от всички склонове на Средна гора, обграждащи Стрелча. Скалният комплекс Скумсале е с впечатляващи размери – дължина 1300 м и широчина 600 м. Състои се от многобройни, последователно разположени изолирани скални групи, които се издигат и доминират над околния терен (Обр. 1). Всяка от тях е „приобщена“ към паметника по различен начин, като са оформени скални арки, трон, пирустии, скални площадки, яйцевидно оформено съоръжение и пр. Концентрацията на изсичания е впечатляваща. Практически не е възможно да се представят всички, поради което се спирам само на най-ясно изразените и специфични съоръжения. Северната част на светилището е оформено около поляна с приблизителни размери 25 дка. Скалната група, която е разположена от северната страна на поляната представлява централната група, около която се подреждат останалите. Заобиколена е от изкуствен воден ров7 с формата на полумесец. В източната част на масива доминира скален „трон“, ориентиран на североизток. На върха се наблюдава заравнена площадка, ориентирана на юг. От западната страна на поляната са разположени две скални групи, на малко разстояние една от друга. На първата северозападна група се наблюдава много добре оформена скална арка тип „трилит“. Разположена е от западната страна на масива, като той всъщност се явява и носещата източна стена на съоръжението. Западната подпора е добре оформена от изправен блок, със сравнително правилна правоъгълна форма. На около 5 метра от арката е оформена изкуствена пещера от два големи монолитни блока, допрени в горния си край, а от вътре е разширена площадката чрез изсичане. По този начин се е оформила изкуствена пещера. На втората северозападна група се наблюдават няколко съоръжения. Първото от тях е скално изсечена арка, която се намира в източната страна на групата. Долният камък е излъскан, което е безспорно доказателство за честата му употреба. Скален дромос ни отвежда до изсичане, тип „ботрос“ с диаметър 2,20 м. Разположен е в североизточната страна на скалната група, на височина от около 3 м. Отворът за изтичане е от североизточния край, като по цялата височина на монолита се образува сложна система от улеи и кръгли изсичания, достигащи до земния насип в подножието. Първата скална група от североизточната страна представлява монолитен блок с височина, варираща между 4 и 6 м, разделен от проход на две части – север и южен. Дължината на съоръжението е 52 м, а широчината от 10 – 12 м (Обр. 2). Горната част е заравнена и осеяна с изсичания, свързани с 7 По време на археологическите проучвания през 2011 г. по наша молба обектът беше посетен от доц. Деян Вангелов от СУ. Изказвам своята благодарност за направената консултация. 18 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО... улеи в сложни конфигурации. Интерес представлява и поставения в западната част жертвеник от типа „трон“. Върху северната част на съоръжението се наблюдават изсечени в скалата знаци-графитни. Работната хипотеза е, че това е изсеча стрела. Южната част на паметника е пресечена от скален дромос, ориентиран североизток – югозапад, който разделя площадката на западна и източна. Западната част е по-голяма и с повече изсичания. По мнението на Деян Вангелов8 изсичанията са резултат от човешка дейност. Това е и определеният от нас централен жертвеник на светилището. От поляната в южна посока се наблюдават множество скални групи, разположени приблизително в права линия. Интерес представлява една от тях, разположена на малко възвишение. До върха се стига благодарение на скален дромос, ориентиран югозапад – североизток, с дължина 6 м. В края му е оформена площадка, в южната част на която се намира съоръжение от типа „пирустия“. Тя е стъпила върху три камъка, като по този начин се оформят два просвета. През южния просвет се наблюдават Родопите, а през западния – Рила. Горната плоча е заравнена и осеяна с дълбоки кръгли и сложни като форма изсичания. При оформена площадка, на която са разположени три монолитни скали на сравнително малко разстояние една до друга, светилището се разделя на два „ръкава“ – югозападен и югоизточен. При теренните обхождания точно тук се натъкнахме на фрагментирана керамика. За съжаление, голяма част от тези скални групи е унищожена при съвременен каменодобив. Скалните групи от югоизточната част са три. Върху две от тях се наблюдават различни по големина и форма изсичания, като концентрацията им не е голяма. Липсват и по-специални архитектурни решения. На първата от тях, разположена в близост до събирателната точка на двата ръкава е оформено сложно съоръжение, наподобяващо змийска глава, ориентирано север-юг. От южната страна има изсичане, което пресича целия монолит и оформя просвет. Интерес представляват и оформените на дъното на покривната плоча изсичания, които наподобяват пчелни пити – елемент от пчелни кошери. Върху съоръжението има добре оформени изсичания – едното със симетрична листовидна форма и две от тип „Маркови стъпки“. Последната скална група от югозападната страна е разположена върху невисок хълм. Впечатляваща е концентрацията на съоръжения, регистрирани тук. На върха на хълма е изсечен кръгъл жертвеник (есхара?). За съжаление, половината от него е разрушен от иманярски изкопи. В северното подножие е регистрирано съоръжение, което наподобява полукръгъл басейн, ориентиран изток-запад. Южната му част е изсечена отвесно, а северната е оформена от плавна дъга с дебелина на стената от 0,20 м. Ясно 8 С благодарност на доц. Деян Вангелов за любезно предоставената информация. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 19 Николета Петкова си личи източната страна на съоръжението, докато западната е скрита под земен насип. Интересен скален монумент бе регистриран в източната част на възвишението. Представлява единичен скален блок, в чието тяло е изсечена яма с леко неправилна, овална форма, много наподобяваща формата на яйце. Ориентирана е в посока север-юг, като по-широката ѝ част е в южна посока. Стените са гладки, добре оформени. От изток е повредена от израстналото дърво – личат два огромни къса от нея, разместени в терена. Дъното на това съоръжение е хоризонтално, гладко изсечено като под. Съоръжението не е запазено в горната си част и по този начин въпросът за неговото евентуално покритие остава открит. В южната част са запазени две стъпала, без съмнение изкуствено обработени, които наподобяват груба стълба, или съоръжение за сядане. Скалата при това съоръжение е крехки има естествени процеси на ерозия, при които се оформят каменни плочи, понякога и плавно извити. В случая тези процеси са били продължени от дейността на хората, при което се оформят равен, хоризонтален под, гладки стени и своеобразния „трон“ в южната част на съоръжението. Дължината на съоръжението е 3,80 м, а максималната широчина 2 м. От южния му край, запазената височина е 1,80 м. От южната страна на възвишението е разположен жертвеник с размери 3 на 5 м. Върху него е оформена сложна система от изсичания с кръгла, елипсовидна и неправилна форма, които са свързани с канали и улеи помежду си. През 2011 и 2012 г. бяха проведени частични археологически проучвания на обекта под ръководството на доц. Алексей Гоцев от НАИМ при БАН. Сондажите бяха заложени на три места – на точката на съединяване на двата ръкава в южната част, на централния жертвеник и на централната скална група от северната част на светилището. През 2011 г., в подножието на единия масив, на точката на пресичане на двата ръкава, бяха заложени 5 сондажа с обща площ от 20 кв. м. Цветът и характеристиките на пръстта в различните сондажи се различават по структура и това показва специфики в дейностите, довели до тяхното натрупване. Културните напластявания в тази част на обекта са с незначителна дебелина и след около 0,60 – 0,80 м почти навсякъде се достига до материкова скала. В рамките на проучваната площ не бяха разкрити съоръжения или археологически ситуации. Установена бе зависимост между човешка намеса на върха на скалата и наличието на културен пласт в нейното подножие. Керамичният материал е сил-но фрагментиран, състои се от дъна, стени, устия и дръжки на съдове, които се отнасят най-общо към късножелязната епоха или периода V – І в. пр. Хр. Няма запазени цели съдове или характерни фрагменти, за да се възстановят формите на керамичните 20 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО... съдове, които са употребявани на обекта през този период9. В сондажите бяха открити и речни камъни (както и такива с различаваща се структура и цвят от околните) и части от прешлени за вретено. На две места бяха регистрирани въглени. Най-интересни сред находките са двата метални предмета, които бяха разкрити в два отделни сондажа. Първият е железен екземпляр от т. нар. „тракийски“ тип фибула (Обр. 3), но с някои особености, които позволяват да се прецизира нейната хронология, а оттук и да се определи по-точно и датировката на обекта, времето когато е функционирал. При оформянето на спиралата ѝ има повече от една намотка. Този метод на изработка на фибулите, когато се правят повече намотки в основата на иглата, за да се повиши еластичността на изделието, е широко разпространен в Средна Европа и се свързва с келтските племена и развитието на тяхната култура. Появата на този метод на изработка на накита в Тракия се поставя в началото на ІІІ в. пр. Хр. и се свързва с келтската инвазия в Югоизточна Европа и Мала Азия. Украсата на накита е от добре оформена, кръгла пластина върху крачето на фибулата – практика, която също се отнася към периода от ІІІ в. пр. Хр.10 Тази фибула не е директен импорт от земите на келтите, пренесена по време на големите нашествия на келтски племена на Балканския полуостров, а е по-скоро един хибриден елемент с келтски и тракийски черти, които характеризират развитието на торевтиката по нашите земи в периода след средата на ІІІ в. пр. Хр.11 Другият метален предмет е част от гривна (Обр. 4), изработена от бронзова тел, чиито краища се разминават и после се усукват върху самото тяло на накита. Тази техника позволява да се регулира диаметъра на гривната в зависимост от ръката на нейния носител. Изработени от различни метали този тип накити имат широк географски ареал на разпространение и се свързват със самия край на късножелязната епоха – ІІ – І в. пр. Хр.12 При продължилите разкопки през 2012 г. сондажите бяха заложени на изток от проучените през 2011 г. Открито беше голямо количество керамичен материал – фрагменти от съдове, правени на ръка и по-малко на бързовъртящо се колело. Керамиката е груба, с лошо огладена повърхност, преобладава кафяво-червеникавия цвят. Няма фрагменти от импортни съдове13. 9 Гоцев, А. Петкова, Н. Сондажни археологически проучвания на обект в м. Скумсале, град Стрелча през 2011 г., с. 143 – 144. 10 Gotzev, A. Archaeological Survey of Megalithic Monuments. Project Strelcha. – In: Megalithic Monuments and Cult Practices, Blagoevgrad, 2012, pp. 102 – 114. 11 Ibid., p. 106. 12 Ibid., pp. 106 – 107. 13 Гоцев, А. Петкова, Н. Археологически проучвания на скален комплекс в м. Скумсале, град Стрелча. – В: Археологически открития и разкопки през 2012, София, 2013, с. 122. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 21 Николета Петкова При проверка на изхвърлената пръст с металдетектор бяха открити голямо количество метални предмети – фрагменти от фибули „тракийски тип“, някои вероятно с билатерална спирала. Една от фибулите, при която е запазен само лъкът, може да се отнесе към финала на ранножелязната епоха – важно указание относно периодите на функциониране на обекта през тракийската епоха. Открити бяха също железен пръстен, на който липсва малка част от халката отдолу, както и малко желязно ножче тип „махайра“ с добре оформен предпазител и следа от прикрепване на нетраен материал към дръжката14. Открити бяха някои предмети, които допринасят до известна степен да се постави въпросът за характера на археологическия обект в м. Скумсале. На първо място може би следва да се постави присъствието на обекта на т. нар. „жетони“. Това са фрагменти от стени на съдове, които чрез допълнителна обработка са получили кръгла или овална форма15. Изследователите ги определят като дарове, характерни за тракийските светилища16. Такива предмети има открити и на светилището в чашата на язовир Яденица17, на връх Драгойна18, при Халка Бунар19, на Бабяк20, на Кози грамади21 и др. В ямните светилища също доста често се откриват жетони – при с. Вратица, община Камено22, в землището на община Малко Търново23, при с. Микре14 Пак там, с. 122. Гоцев, А. Петкова, Н. Сондажни археологически проучвания на обект в м. Скумсале, град Стрелча през 2011 г., с. 144. 16 Тонкова, М., Гоцев, А. Даровете от късножелязната епоха на светилището при Бабяк. – В: Тракийското светилище при Бабяк и неговата археологическа среда. Белица, 2008, с. 100. 17 Гоцев, А. Радин, Л. Спасителни археологически проучвания на тракийски култов обект в чашата на язовир „Яденица“ през 2004 г. – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., 2005, с. 111. 18 Кисьов, К, Божинова, Е. Сондажни археологически проучвания на обект на връх Драгойна, с. Буково, и теренни обхождания в землища та на селата Буково, Драгойново, Брягово и Искра, община Първомай. – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., 2005, с. 120. 19 Тонкова, М. Новооткрит тракийски център от ранноелинистическата епоха при извора Халка Бунар в землището на с. Горно Белево (проучвания през 2000 и 2001 г.). – В: Годишник на Археологическия институт с музей, София, 2002, с. 153. 20 Тонкова, М., Гоцев, А. Даровете от късножелязната епоха на светилището при Бабяк, с. 100. 21 Христов, И. Светилище на Зевс и Хера на връх Кози грамади в Средна гора, Велико Търново, 2014, с. 120. 22 Карайотов, И, Кияшкина, П. Тракийско ямно светилище от късножелязната епоха при с. Вратица, община Камено (АМ „Тракия“, ЛОТ 5, Обект № 17). – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., 2005, с. 101. 23 Божкова, А, Ников, К. Археологическо проучване на обект „Тракийско ямно светилище“ в землището на с. Малко Търново, община Чирпан (Обект № 10, ЛОТ 1, АМ 4Тракия“), през 2004 г. – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., с. 96. 15 22 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО... во, община Струмяни24 и др. Към жетоните следва да се прибавят прешлените за вретено, тежестите за стан, ножове, както и начупени украшения25. На централната северна скална група беше заложен само един сондаж, разположен от северната страна, между два скални блока (Обр. 5). Открити бяха голямо количество керамика, отнасящо се към късния халколит26, заедно с миниатюрно съдче (Обр. 6), речни камъни, кремъци и големи парчета замазка с огладена горна повърхност между двата игловидни блока, оформящи кулминацията на скалния откос. Наличието на толкова ранни археологически материали на обект с не толкова изявени практически характеристики е доказателство в подкрепа на изказаните мнения за започналите значително по-рано процеси на сакрализиране на скалата27. Интерес представлява фактът, че част от скалните групи на комплекса са без обработка върху тях или с минимална концентрация на изсичания. Това подкрепя идеята, че са използвани само тези масиви, които имат пряко отношение към ритуалните практики. Самото светилище, разположено по склона на планината, е ясно забележимо от всички посоки. Керамичният комплекс е от грубо изпечена и силно фрагментирана керамика, депонирана в подножието на скалните откоси, които имат ясни следи от човешка дейност. Наличието на начупени украшения – фибули, гривна, пръстен, биха могли да се свържат с т. нар. „ритуално умъртвяване“ на предмети, което се определя като характерна практика за планинските светилища28. Откритите материали са все още твърде малко и не позволяват да се направи заключение относно същността на култовете, практикувани тук. Това ще се определи от следващите археологически проучвания на обекта. 24 Божкова, А. Делев, П. Сондажно археологическо проучване на обект с обредни ями от ранножелязната епоха при с. Микрево, община Струмяни през 2004 г. – В: Археологически открития и разкопки през 2004 г., 2005, с. 91. 25 Тонкова, М., Гоцев, А. Даровете от късножелязната епоха на светилището при Бабяк, с. 106. 26 Помощ при обработката на този керамичен комплекс е получена от гл. ас. Петър Лещаков. 27 Радунчева, А. Къснонеолитното общество в българските земи, София, 2003, с. 108 – 115. 28 Тонкова, М., Гоцев, А. Даровете от късножелязната епоха на светилището при Бабяк, с. 105. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 23 Николета Петкова Приложения Обр. 1 24 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО... Обр. 2 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 25 Николета Петкова Обр. 3 Обр. 4 26 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СКАЛНО СВЕТИЛИЩЕ В МЕСТНОСТТА СКУМСАЛЕ ДО... Обр. 5 Обр. 6 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 27 НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЛАНГОБАРДИТЕ Явор БОЯНОВ II курс „История“, ПУ „Паисий Хилендарски“ Историята на лангобардите, като едно от германските племена, представлява особен интерес за изследователите. Както е известно, историческите извори за тях са ограничени и фрагментарни. В този смисъл историческата реконструкция на тяхното присъствие в живота на средновековна Европа е от ключово значение за изясняването на важни политически процеси, протичащи в контекста на тогавашното историческо пространство. Затова и целта на настоящото научно съобщение е да представи, на базата на писмени исторически извори, достигнали до нас, основните периоди от историята на лангобардите. Важно е още в началото да поясним, че историята на лангобардите може условно да се раздели на следните периоди: Ранен период на първоначално придвижване и разселване от техните родствени земи. 1. Ранен период на първоначално придвижване и разселване от техните родствени земи. Както при повечето преселнически народи, това е твърде неясен период. За описанието му Павел Дякон използва главно обяснения с митологичен характер, което в случая е обяснимо. 2. Настаняване в Панония в периода от 526 до 560 г. Това е периодът, когато лангобардите са съюзници на византийците в борбите им срещу различните племена, нахлуващи по това време, и са част от армията на Нарзес по времето на неговата кампания в Италия. 3. Ново преселение и придвижване към Италия. Най-същественият период от историята на лангобардите, когато те създават своето кралство в северозападна Италия, с център Павия. В различните периоди то ще нарасне, за да обхване всички територии 28 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА... в Северна Италия с изключение на Равена и Рим. В този период е и покръстването им в христианската вяра. Същевременно се появяват и силни херцогства, които ще бъдат проблем за почти всички лангобардски крале. 4. Край на независимото кралство на лангобардите. Това е времето, в което те се причисляват към франкската държава на Карл Велики, който приема т.нар „желязна лангобардска корона“, носена и от неговите наследници в Свещената Римска Империя. Посочените етапи маркират само най-важните моменти от историята на лангобардите, която може да бъде проследена въз основа на един от малкото запазени писмени източници за тях, а именно – „История на лангобардите“ (Historia Langobardorum) на Павел Дякон. Относно автора сведения черпим от самия текст на произведението му. Именно от него е видно, че той вероятно е бил от знатен лангобардски род1. Това му позволява да придобие много добро за времето си образование, като е можел да пише на латински, а и вероятно е знаел да чете на гръцки. Павел Дякон е християнин, част от ордена на бенедиктиниците. Това си проличава в самото произведение, като линията на католическата църква е силно застъпена – отношението му към Св. Григорий и Св. Бенедикт са повече от показателни за това. Животът на Павел Дякон има своите обрати. Първоначално той е бил наставник на Аделперга, дъщеря на крал Дезидерий и съпруга на херцога на Беневенто, като през 763 г., той ѝ посвещава поема. След падането на лангобардското кралство през 774 г., той се е оттеглил в прочутия манастир „Монте Касино“ в Южна Италия. Там той престоява за около девет години, за които малко се знае. Той се появява отново в източниците през 782/3 г., когато изпраща молба до Карл Велики за освобождаването на брат си Арихис, участник във въстанията срещу франкската власт през 776 г. Това се увенчало с успех, понеже не само че брат му бил освободен, но самият Павел Дякон се харесал на Карл Велики с произведението си Gesta Episcoporum Mettensium, написано по поръчка на епископа на Метц, но в действителност представляващо възхвала на Карл Велики. Заради това произведение той е станал част от така наречената Палатинска школа, в която са участвали някои от най-бележитите умове на ранното Средновековие – като Алкуин от Йорк, Теодулф от Испания и франка Ангилберт. Павел Дякон остава там 1 Павел Дякон, История на лангобардите, превод Кр. Гагова, кн. II, гл. 28, Полис, София, 2011, с. 60. (Нататък се цит. като История на лангобардите.) Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 29 Явор Боянов за пет години, до 787 г., когато се връща в родния си манастир, „Монте Касино“ 2. Всичко това води към следващия въпрос, на който е нужен отговор – защо е била написана „История на лангобардите“? Каква е била целта на Павел Дякон? В тази връзка съществуват няколко теории. Една от тях гласи, че тя е била създадена за поддръжниците на франките в Италия като един вид пропаганда, която да легитимира властта на Каролингите, като покаже силните връзки между двата народа, но като, разбира се, прави ясно разделение между „добрите“ франки и „лошите“ франки – респективно, Каролингите и Меровингите. Това бива подсилено от факта, че за разлика от клишето, според което Historia Langobardorum е написана в манастира „Монте Касино“, твърде вероятно е тя да е била всъщност създадена някъде в Северна Италия, вероятно в услуга на крал Пипин, сина на Карл Велики, който е крал на Италия след завладяването ѝ от франките през 774 г.3 Другата теория гласи, че тя е била написана за лангобардите след тяхното падане под франкска власт, и особено за лангобардите в Беневенто4. По хронологическия принцип можем да твърдим, че това е просто продължение на Historia Romana, която е написал през 770 г., тъй като повечето от събитията в Historia Langobardorum са директно след края на Historia Romana, което може да се интерпретира като маркиране на наследствеността на лангобардите по отношение на Рим. С други думи, лангобардите са наследници на римското начало посредством обвързването им с римската култура, а в случая с Папството – и в религиозен смисъл. При всеки случай, независимо от точната цел на Павел Дякон, той се стреми да покаже кои са лангобардите и да докаже това, че те не са били варвари, а в действителност са били част от римската, а в впоследствие и християнската цивилизация. Това особено ги отличава от враговете на тогавашната франкска държава – саксите и аварите, като по този начин той се опитва да аргументира едно по-различно, по-специално отношение към новозавладяните лангобарди. Трудът на Павел Дякон, за жалост, не е завършен. Той умира около 799 г., като последният крал, за когото говори, е Лиутпранд, чието управление завършва през 744 г. С други думи, той не пише за „актуални“ лица и събития, като например за Дезидерий, а и е малко вероятно да е имал такива планове, тъй като, както е било твърде типично за този период, Историята е била и с църковен характер. Така че е най-логич2 McKinterick, R. History and Memory in the Carolingian World, Cambridge University Press, 2004, p. 67. 3 Ibid, pp. 78 – 83. 4 Goffart, W. The Narrators of Barbarian History (A.D. 550 – 800): Jordanes, Gregory of Tours, Bede, and Paul the Deacon, Princeton University Press, 1988, pp. 343 – 347. 30 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА... но следващите глави да са били действително посветени на деянията на чудотворци, а не на злободневните теми на настоящето. Очевдно обаче, не бихме могли да знаем със сигурност5. След представяне на автора, чиито биография и идейни пристрастия влияят по особен начин върху текста и най-вече върху съвременната му интерпретация, бихме могли да пристъпим към представянето и анализа на историята на лангобардите, която той описва. Етимологията на племето „лангобарди“ е съчетание от лангобардските думи „ланго“ – дълъг и „бард“ – брада. То вероятно е домашно име, понеже се среща в легендите, които Павел Дякон тук нарича „смешни“ и „глупави“. Но освен това, в кн. 4, гл. 22, той разказва как кралица Теуделинда си е създала дворец някъде около края на VI в. близо до дн. Милано. Там отново присъства мотивът за дългобрадите – или по-скоро, дългокосите! – лангобарди, чиито коси, както в легендата, са толкова дълги, че краищата им наподобяват бради. Следователно, това не може да бъде чужд етноним6. Както всички германски племена от този период, и при лангобардите като първородина е посочена Скандинавия, като тук Павел Дякон се позовава на Плиний Стари. В тази първа книга те биват наричани винили в първите няколко глави до вече гореспоменатата „смешна история“. Така или иначе, от Скандинавия те потеглят на юг, прекосяват Балтийско море и се заселват за кратко време в днешната германска провинция Мекленбург. Първите находки, за които може да се твърди с известна сигурност, че са от лангобардски произход, обаче са намерени в района на Долна Саксония, близо до днешния град Люнеберг. Някъде около средата на IV в. лангобардите вероятно са се сблъскали с Хунския хаганат, тъй като те са се намирали на периферията му – това се засвидетелства от сведенията, които Павел Дякон ни дава за битки с „българите“ („Vulgares“), които обаче почти със сигурност са били в действителност хуни. След разпада на хаганата лангобардите, водени от своя крал Годехок, са се придвижвали на юг, към земите на ругите, които са били отслабени от нападението на остготите през 488 г. Там, те се настанили, но са влезли в директен конфликт с херулите, които им били съседи. През 508 г., във Фелд (някъде между Виена и Тули) се състояла битка, в която лангобардите, водени от крал Татон, побеждават и налагат контрола си над Среден Дунав. С това започва нов период в историята на лангобардите. Те стават директни опоненти на Остготското кралство на Теодерих Велики, което пък, от своя страна, ги прави съюзници на Източната Римска империя, която им дава части от Панония. Този процес започва през 526 г., ко5 6 McKinterick, R. Op. cit, p. 76. История на лангобардите, кн. I, гл. 8 и кн. 4, гл. 22, с. 8, 99. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 31 Явор Боянов гато те започват да се преселват от Ругиланд по времето на управлението на крал Вахон. След като Вахон, а малко след това и малолетният му син Валтари умират, попечителят Аудоин заема престола през 547 г. Това е последвано от съюз с Източната Римска империя, който води до придвижване към южното течение на Дунав, близо до гепидите, които са били враг на тогавашния император Юстиниан I. С това те получили и действително „гостоприемство“ от империята, което им давало право да се заселят в покрайнините ѝ и да получават контрибуции от населението. Скоро след това започва война срещу гепидите, която е успешна за лангобардите, и през 552 г. империята се намесва, за да предотврати прекомерното разширение на техните съюзници. След това те са включени в армията на Нарзес, която по това време воювала срещу отслабеното Остготско кралство. Тук има доста интересен момент, където изглежда има известно противоречие между източниците. Прокопий Кесарийски, който е съвременник на събитията, разказва как лангобардите са извършвали най-големите злосторства и разбойничества след края на войната и се е наложило да бъдат изпратени двама ромейски военачалници, за да ги отпратят в Панония. Трябва да се отбележи, че до периода в който лангобардите са част от военните действия в Италия, Прокопий вече не е имал възможност да бъде директен свидетел на събитията, случващи се там (за разлика от първоначалния период на Готските войни от 535 – 540 г.). За разлика от него, Павел Дякон премълчава това, като се фокусира върху лоялната и компетентна служба на лангобардите7. Зад това могат да се крият две причини: едната очевидно е с цел да покаже своите сънародници в по-добра светлина за четящия. Другата е много по-проста – незнание за съществуването на Готските войни от Прокопий Кесарийски, което, като прибавим факта, че има и известна неяснота относно дали Павел Дякон е знаел гръцки, означава, че е твърде възможно въобще е знаел за този източник. Още повече, че Историята да не се е позовавала на други автори – вече споменахме Плиний Старий, но освен това имена като Григорий Турски, Исидор Севилски, Касиодор и други са били използвани в разработката му8. След края на кампаниите на Нарзес в Италия лангобардите се завърнали в Панония, но ситуацията там била твърде нестабилна. От 7 Срв. История на лангобардите, кн. II, гл. 1 – 5 и Готските войни, кн. IV, гл. 33 – 34 (превод от Dewing, H. B. Procopius. Cambridge: Harvard Univ. Press, 1914 – 1940, t. p. 1962 – 1971, р. 389). 8 Пример за това е, например, как в кн. 4, гл. 29, преписва от Беда Достопочтени, че смъртта на Григорий Велики е станала в осмия индиктион (т.е. 605 г.) във втората година от управлението на Фока; но в действителност, той е умрял в седмия индиктион (т.е. 604 г.), а самото управление на Фока започва в шестия индиктион, тоест, има грешка от поне една година. 32 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА... всички страни те имали врагове – главно, авари и гепиди, което ги принудило да отидат още по-наюг. Фактът, че Източната Римска империя също не била особено благонадежден съюзник и постоянно е давала подкрепата си на разнообразни племена, бил проблематичен за лангобардите. Нещата стигнали до критична точка през 566 г., когато гепиди и ромеи завзели град Сирмиум, който бил под контрола на лангобардите. Тъй като обаче гепидите са искали да го контролират, ромейските войски се оттеглили, което пък било добре дошло за лангобардите, които със съюзниците си авари нападнали гепидите и ги победили през 567 г., убивайки краля им. В този момент обаче „съюзниците“ им изневерили, подкрепени от ромеите. Станало пределно ясно, че ситуацията в този край на империята е твърде опасна и през 568 г. потеглили на поредното си преселение. Италия била избрана поради две очевидни причини: първо, липсата на сериозна централна власт извън центровете Рим и Равена; второ, тези територии вече са били познати на лангобардите от борбите им с остготите по време на службата им при Нарзес. Това обяснява и бързото завладяване на Италия от Милано, та чак до Беневенто. Интересен момент представлява това, как според Павел Дякон Нарзес е повикал лангобардите в Италия като отмъщение за неговото отзоваване, като ги е дарил с „различни сортове плодове и други неща, с които Италия е изобилна“9. Това е трудно за вярване, тъй като до момента, в който лангобардите се придвижват към заселване на Апенините, те вече са воювали повече от петнадесет години срещу остготите в Италия, и са имали повече от добра представа за богатствата на полуострова. В действителност не само лангобарди потеглили към Апенинския полуостров, но и гепиди, българи, сармати, свеби, та даже и граждани на римската провинция Норикум. Броят на преселниците е неясен, като цифрите варират от 80 000 до 200 000 според различните изследвания, но знаем, че поне 20 000 от тях са били сакси10. За по-лесното разселване на населението се сформират т.нар „фари“, които са родови общности, зависими от краля в определена територия. Те са съществували до 643 г., понеже са упоменати в едикта на крал Ротари, но вероятно именно от тях произлизат много от „херцогствата“ (термин, който е на9 История на лангобардите, кн. II, гл. 5, с. 48; Сравни с Historia Francorum, кн. IV, гл. 41 от Григорий Турски (превод от Brehaut, E. [tr.] History of the Franks by Gregory, bishop of Tours, Records of Civilization: Sources and Studies, New York: Columbia University Press, 1916. p. 95), където авторът, като съвременник на повечето от тези събития, само споменава за отстраняването на Нарзес и завладяването на Италия от лангобардите, без да добавя никои от детайлите, които са в Historia Langobardorum. 10 История на лангобардите, кн. II, гл. 6, с. 49. Павел Дякон споменава само за 20 000 мъже. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 33 Явор Боянов ложен от историографията), които са били де юре подчинени на краля, но де факто са имали твърде голяма свобода. Тази автономия, която херцогствата получават, е вероятно последица от междуцарствието в периода от 574 – 582 г., при която централната власт значително отслабва, а новите фари имат много по-голямо влияние. Тази тенденция е най-ярко изявена в Сполето и Беневенто, откъдето и най-влиятелните херцогства ще започнат своето начало. Това не е изненадващо, като се има предвид, че те се намират в Централна и Южна Италия респективно, и са по-отдалечени от Павия – столицата на Лангобардското кралство. Не е изненадващо и че тези херцогства се намират в тези градове, които са били големи и са съществували от древността. В по-късни времена тези херцогства често са следвали открито самостоятелна политика, а след края на Лангобардското кралство, са и единствената независима държавна лангобардска единица11. Скоро след това обаче кралската власт се засилила отново, тъй като, след като избрали крал, изправени пред външната заплаха в лицето на франките, херцозите се задължили да дадат половината от имуществото си на краля. Другата половина оставала за тях, което им давало независимост, която е била невиждана във Вестготска Испания или франкските кралства. С избора на нов крал била предприета и нова политика относно Католическата църква, която била стабилна опора за кралската власт срещу външни (а и вътрешни) заплахи, особено като се имат предвид установените връзки между новия враг на лангобардите – франките, и Константинопол. Краят на VI в. бил сцена на конфликти между франките и лангобардите, които достигнали своя връх през 588 г., когато лангобардите победили и заплахата от това направление била временно спряна. След 590 г. има период на централизация, тъй като новият крал Агиулф вече можел да се фокусира върху вътрешните работи на кралството и успява да смени някои от непокорните херцози в държавата. Първата половина на VII в. е изпълнена с двустранни тенденции: от една страна, това бил период на стабилизация, особено на кралската власт, както и установяване на управленческите фамилии от приближени, т.нар „gasindii“ и „fideles“. Важен момент за това е и Едиктът на Ротари от 643 г., в който лангобардският закон (повлиян в известна степен и от римската традиция, присъстваща на полуострова) е кодифициран; в него влизат и важни членове, които де факто наказват със смърт всяко посегателство над личността на краля или херцога12. Създават се и така наречените „gastaldii“, в които е гражданската власт в градовете; вероятCollins, R. Early Medieval Europe 300 – 1000, Macmillan International Higher Education, 1999, р. 202 – 204. 12 По-точно, в глава шеста от Edictum Rothari. 11 34 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА... но това било с цел да се установи известен контрол на кралската власт над тази на херцогствата, особено на юг, за да се получи вече гореспоменатата „половина“. До края на този период съществува известна трудност в определянето на точната религиозна принадлежност на лангобардите и особено на техните крале. За разлика от франките или вестготите, в този период няма чисто разделение на ариански и католически период, като има размяна между ариански крале (като например, Албоин, Аутари, а в началото и средата на VI в. Ариоалд и Ротари), но пък е имало и католици (като например Агилулф, чиято съпруга Теоделинда била католичка, а също така и техния син – Адолоалд). Твърде вероятно е същото да е било факт и в кралството, понеже поради децентрализирането му църквите са зависели от местната власт, а не от кралската, което е означавало, че един херцог би могъл да изповядва арианската вяра въпреки вярванията на краля. Още повече, като се вземе под внимание, че кралете в периода 572 – 672 г. били избирани главно от средите на херцозите, не би трябвало да ни прави впечатление, че имало владетели с отличаващи се религиозни вярвания13. След смъртта на сина на Ротари, Родуалд, дуковете избират Ариперт I, който е привърженик на католицизма. С началото на неговото управление през 653 г. се слага край на различните противоречия в религиозния живот и се налага католицизмът като единствена религия в Лангобардия. След смъртта на Ариперт през 661 г. настъпва криза в кралството в резултат на поделянето на управлението между синовете му, които в действителност не спирали да се боричкат помежду си за повече власт14. В крайна сметка през 663 г. надделява Гримоалд, херцог на Беневенто, който премахва и двамата си противника. Неговото управление е белязано от външни заплахи от страна на аварите, франките и византийците, на които той успява да удържи. В този период се споменават Алцековите българи, които се заселват в земите на Беневентското херцогство, което по това време е управлявано от сина на Гримоалд, Ромуалд15. Но след като той умира, Перктарит, вторият от синовете на Ариперт, който избягал и бил на служба при франките и англо-саксите по време на изгнанието си, изземва властта над лангобардите. Той обаче се уговаря да предостави на херцогство Беневенто независимост като гаранция, че Ромуалд няма да претендира за престола на баща си. Това не е край на междуособиците и силният херцог на Тренто, Алахис, го сваля през 688 г., поставяйки сина му Куниперт, но после самият той 13 14 15 Collins, R. Op. cit., pp. 211 – 213. История на лангобардите, кн. 5, гл. 51, с. 116. История на лангобардите, кн. V, гл. 29, с. 133. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 35 Явор Боянов заема властта за кратко време, докато през 689 г., не бива премахнат16. След смъртта на Куниперт през 700 г. започват нови борби за кралската власт, които траят до 712 г., когато се възцарява крал Лиутпранд. С това се слага и край на така наречената „Баварска“ династия. Това е апогеят на лангобардското кралство. По време на управлението на Лиутпранд то контролира почти цяла Италия с изключение на Равена, Рим, и най-южните части на Италия. Той успява да се съюзи с франките като „осинови“ Пипин Къси17 и да завладее множество територии за сметка на ромеите и Равена. Освен това чрез ловка дипломация постига успех в поставянето на Сполето и Беневенто под свой директен контрол, а се опитва и чрез кралската канцелария да потуши сепаратизма, който създавал толкова много проблеми на лангобардите. Той не успява да премахне напълно херцогствата, но успява в известен смисъл да постави на тяхно място свои гасталди. Лиутпранд създава закони, които защитават най-слабите в обществото, с цел да се контрират нарастващите тенденции на неравенство между различните жители на кралството му. След края на управлението на Лиутпранд, поради смъртта на Павел Дякон, Historia Langboardorum завършва, като повечето изследователи са на мнение, че тя остава незавършена18. Според други обаче, това е напълно целенасочено, тъй като Лиутпранд, последният значителен владетел, се вписва в модела на Каролингите, а и той се обвързва с Пипин Къси, който е една от важните франкски фигури. Освен това след смъртта му започват процеси, които ще доведат до края на лангобардското кралство, което, ако Павел Дякон действително е написал своето съчинение в двора на франкския подкрал Пипин, е нещо, което трябва да избегне19. Краят на лангобардското кралство дошъл от техния стар противник – франките. Папството, виждайки как от всички страни е обградено от лангобардите, се обърнало към франките за съюз в началото на VIII в. Първоначално, през 738 г., папа Григорий III се обърнал към Карл Мартел, но въпреки увещанията франките решили да поддържат мира. Това се променя в по-късен етап, когато майордомът Пипин, синът на Карл Мартел, желаел да завземе властта на всяка цена, което води и до следващите събития. След като крал Хилдерих III умира, Пипин получава 16 В История на лангобардите, кн. V, гл. 41, с. 142, Павел Дякон дава твърде кървав край за Алахис, показващ негативното отношение, което автора е имал към него, наричайки го тиранин. 17 Ibid, кн. VI, гл. 53, с. 169. 18 Главно застъпена от W. Goffart. The Narrators of Barbarian History (A.D. 550 – 800): Jordanes, Gregory of Tours, Bede, and Paul the Deacon, р. 389 – 390. 19 McKinterick, History and Memory in the Carolingian World, с. 71. 36 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЯКОИ ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА... подкрепа от благородничеството, а след лоши ходове на лангобардите, Папството, разтревожено, дава на Пипин и неговите наследници Божието благоволение. През 754 г., като благодарност, след като побеждава Айстулф, краля на лангобардите, Пипин предава 22 града от Равенската екзархия на Папството, последвайки примера, даден от Лиутпранд с т.нар дарение от Сутри през 728 г. Тъй като папата очевидно е бил на страната на франките, херцогствата на Сполето и Беневенто признали Пипин за свой владетел, а не Айстулф. През 757 г. Айстулф умира, след като пада от кон. Дезидерий, последният крал на независимото кралство Лангобардия, е избран. През 768 г. умира Пипин, като оставя двамата си сина, Карл и Карломан, като владетели, но те са под силното влияние на майка си, кралица Берта, която ги оженва за дъщерите на Дезидерий. Това, заедно с проблемите в Папството, означава, че ситуацията, поне временно, е благоприятна за лангобардите. Това се променя още през 772 г. Първо, Адриан I застава начело на Римската църква и прави промени в институцията на Папството, които попречват на по-нататъшно избиране на папите от външни страни. Второ, в следващата година, Карл е отпратил своята лангобардска съпруга, а по-късно брат му Карломан умира, оставяйки го едноличен владетел на франките. Съпругата на починалия бяга при Дезидерий с децата си, с което той става попечител на двама франкски крале. Тук обаче, той прави критична грешка. Франкската аристокрация все още не била решена дали да не подкрепи синовете на Карломан и Дезидерий срещу „узурпатора“ Карл. Но лангобардският крал напада Рим и Папството с цел да си върне гореспоменатите 22 града в Равена. Това елиминира всякаква подкрепа, която би могъл да получи, особено след като папските легати искат помощ от Карл. Скоро той премахва Дезидерий и бива коронован с желязната Лангобардска корона – привилегия, която наследниците му в Свещената Римска империя имат до XIX в. Така завършва своето съществуване Лангобардското кралство. Въпреки че през почти цялото си съществуване, то било обградено от врагове, лангобардите успяват да създадат устойчиво обединение, което изненадва със своето многообразие. Тук можем да видим няколко етноса, които живеят в сравнителен мир, и където арианство и католицизъм успяват да съществуват паралелно. Щастлив съм, че наскоро, през 2011 г., бе преведена Historia Langobardorum на български от Красимира Гагова, което предлага един поглед към една непозната за българския читател държава, представена от средновековния автор по неповторим начин. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 37 Явор Боянов SOME PROBLEMS FROM THE HISTORY OF THE LANGOBARDS Yavor Boyanov Abstract: The following article will present in some degree the history of the Langobards as written by Paul the Deacon from the early 6th century to the end of the Langobard kingdom in the late 8th century. It contains an opening, in which the book is broadly divided into subsections. Following that, a brief historiographical investigation into the Historia Langobardorum, the primary source of Langobard history that is used for this article. Afterwards, the history of the Langobards is being traced, from its beginnings to the very end, noting certain contradictions found within the narrative. Finally, it ends with a conclusion. Keywords: Langobards, Paul the Deacon, Italy. 38 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ (70-те год. на X в. – началото на XIII в.) Теодора ГЕОРГИЕВА МП „История и цивилизации на Стария и Новия свят“ ПУ „Паисий Хилендарски“ През средновековното си съществуване Филипопол (дн. гр. Пловдив) бил част от пределите на не една държава. В значителен период от време той принадлежал към Византия, не малко са и случаите, когато градът е бил български, а в определени моменти и част от Латинската империя. Периодът от 70-те год. на X в. до началото на XIII в. е времето, когато градът може да бъде определен главно като византийски, тясно обвързан със събитията, процесите и промените, настъпващи в империята на ромеите. Настоящото изследване има за цел да проследи случаите, в които градът е бил използван като императорска резиденция, което пряко кореспондирало с обособяването му като военностратегически център за отбраната на Тракия. За да се обясни по-добре ролята и мястото на града във военно-отбранителната политика на империята, е необходимо да се обърне внимание на неговото местоположение. Локализирането му в Северна Тракия, в близост до хинтерланда на столицата Константинопол, в т. нар. гранична зона между ромейската държава и земите на север от Стара планина, където до началото на XI в. основното напрежение било по оста Византия – България, а през XI – XII в. – между империята и варварите, определяло значението на Филипопол като важна военностратегическа точка. Функциониращата пътна система, и особено преминаването на един от основните пътища, свързващ Централна Европа с ромейската столица и Проливите – Via Diagonalis, също спомагало за придаваните военни функции на града, както и за стопанското му развитие. Всички тези фактори довели до честото използване на Филипопол като изходна база за различни походи, главно в северна и северозападна посока, а оттук и като резиденция на някои от василевсите. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 39 Теодора Георгиева Сигурни данни за използването на града като императорска резиденция, разглеждайки периода 70-те год. на X в. – началото на XIII в., се откриват при управлението на Василий II (976 – 1025). Макар властването му да датира началото си от 976 г., неговото самостоятелно управление може да се отнесе след свалянето на паракимомена Василий към 985 г. Първата самостоятелна акция, предприета от императора, била в 986 г., и то на Балканите1, пряко свързана с Пловдив. Опитът да превземе Триадица (дн. София), завършил с поражението в Ихтиманския проход (17.08.986 г.)2, е добре описан от византийските автори Лъв Дякон, лично участвал в сражението, и Йоан Скилица. Маршрутът на самия поход включвал преминаване през основните пунктове на централния диагонален път, а именно Адрианопол – Филипопол – Триадица. Конкретно в Пловдив, императорът оставил част от войската, начело с магистър Лъв Мелисин, чиято цел била да пази тила му от север и юг. С останалата част Василий II достигнал до Средец, обсадил града и го държал в обсада повече от 20 дена, но без успех. Последвалото отстъпление по обратния път завършило с поражението в Траянови врата, а самият император успял да се спаси във Филипопол3. Интересни са сведенията на Скилица при определянето на причината за претърпяното поражение. Авторът обвинява доместика на схолите – Стефан, наричан Кондостефан, „поради ниския му ръст“, който внушил на Василий II, че оставеният във Филипопол магистър Лъв Мелисин е потеглил от града към Константинопол, за да превземе императорската власт4. При тази опасност императорът (предвид опитите за узурпиране на властта в периода 976 – 979 г.5) решил да свали обсадата на Средец и да се насочи към Пловдив, но в прохода попаднал на засада от българите. В крайна сметка Мелисин изпълнявал задълженията си, а твърденията на доместика се оказали погрешни. Част от изследователите определят сведенията като опит на Скилица да оправдае поражението на византийската армия6. Към това насочват и описанията на Лъв Дякон за „неспособността на военачалниците“ и недостига на хранителни запаси за войската поради „прекаОстрогорски, Г. История на Византийската държава, Прозорец, София 2013, с. 393 – 394, 397. 2 Гръцки извори за българската история (ГИБИ), том V, София 1964, бел. 2, с. 276; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието (IV – XIV в.), АИ ,,Проф. Марин Дринов‘‘, София 2009, с. 43. 3 ГИБИ, т. V, с. 275 – 276; Йорданов, Ив. Управители на Филипопол през X – XI в. – В: 100 г. Народен археологически музей – Пловдив. Юбилеен сборник, 2, Пловдив 1985, с. 164. 4 ГИБИ, т. VI, София 1965, с. 277. 5 Острогорски, Г. Цит. съч., с. 392. 6 Колектив, История на България, т. II, издателство на БАН, София 1981, с. 406; Йорданов, Ив. Цит. съч., с. 164 – 165; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 43. 1 40 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... лена употреба“7. Според В. Златарски, пък е възможно това да е добре премислен ход на Стефан Кондостефан, за да убеди Василий II да вдигне обсадата8. Възможно е да има известна истина в указанието на Скилица, поради последвалата смяна на доместика Стефан с Лъв Мелисин9. Дори и твърдението на византийския хронист да е вярно, то не може да се определи като основна и единствена причина за претърпяното поражение. Все пак поставянето на Мелисин като магистър във Филипопол предполага наличието на значителен военен гарнизон в града, без значение дали посочените по-горе сведения са верни. Пребиваването на василевса в Пловдив, поради употребата му като военна база, може да се види и в следващите действия на империята спрямо българската държава. Използването на града като отправен пункт отново към същата Средецката област е засвидетелствано и около 1000 г. Преминавайки лично през града, императорът поставил гарнизон начело с патриция Теодорокан10. Този акт имал за цел да предотврати, от една страна, евентуални нападения от споменатата област, а, от друга страна – осигурил тила на императора, който тогава започнал да завоюва крепостите около Триадица. Междувременно походът за повторното покоряване на източните български земи бил оглавен от протоспатарий Никифор Ксифий (Ксифиа), който поел и поста стратег на Филипопол след Теодорокан11. А след успешните си действия около Средец Василий II се отправил към Мосинопол, който град, подобно на Филипопол, често бил използван като императорска резиденция. Там императорът изчакал изхода от похода на север от Стара планина, завършил успешно за византийската войска12. Последвало установяване на ромейска администрация в новопридобитите земи и осигуряване на сигурен тил за по-нататъшното настъпление13. Всъщност в това военновременно положение още веднъж проличава значението на града и неговата околност за ромейската централна власт. Вероятно през 1003 г. градът бил използван отново като изходна база при похода на Василий II към Видин. През следващата година също може да се наблюдава употребата му като военна база и като императорска резиденция. Това 7 ГИБИ, т. V, с. 275. Златарски, В. История на българската държава през Средните векове, т. I, част II – Първо българско царство. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство, изд. Захарий Стоянов, София 2007, с. 672. 9 Йорданов, Ив. Цит. съч., с. 165. 10 ГИБИ, т. VI, с. 280. 11 Пак там, с. 282; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 43. 12 ГИБИ, т. VI, с. 280. 13 Божилов, Ив., Гюзелев, В. История на средновековна България VII – XIV век, Анубис, София, 2013, с. 323. 8 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 41 Теодора Георгиева се отнася след неуспешния поход на Василий II срещу крепостта Перник, защитавана от войводата Кракра. За тези събития се откриват сведения отново у Скилица14. Тъй като обсадата се отнася към есента на 1004 г., пребиваването на императора в Пловдив вероятно е било към края на този сезон и началото на зимата, след което се отправил към столицата Константинопол15. Стратегът Никифор Ксифий също активно участвал в следващите действия срещу българската държава, в резултат на които постепенно главната арена на стълкновения се преместила на Запад до окончателното включване на българските земи към Византийската империя. Поради това за определен период Филипопол не присъства в сведенията на византийските хронисти16. Следващото споменаване на Пловдив като императорска резиденция се отнася към управлението на Алексий I Комнин (1081 – 1118). Основният източник на информация за царуването на този император е творбата на неговата дъщеря Анна Комнина – „Алексиада‘‘. Споменавайки данните на византийската принцеса е редно да се отдели и по-голямо внимание на особеностите в нейното произведение. Като част от Византийската империя Филипопол е отбелязан няколко пъти в написаното в античен стил съчинение. От особено значение са сведенията на Анна Комнина от нейното лично посещение в Пловдив през 1114 – 1115 г., като тук е важно да се отбележи, че принцесата вече била достигнала зряла възраст, предвид годината ѝ на раждане – 1083 г., и че е пряк наблюдател, което прави сведенията ѝ изключително ценни. Като дъщеря на византийския император Алексий I Комнин и съпругата му Ирина Дукина (свързана с фамилията на българския цар Иван Владислав17) Анна получила добро образование, осигуряващо ѝ познания по древногръцката историопис, поезия и философия. По отношение на съчинението ѝ търсеният от нея античен стил може да бъде открит още в самото заглавие на творбата – „Алексиада“18, наподобяващо Омировата творба „Илиада‘‘, като панагеризмът и няколкото неточности правят произведението не само изчерпателно и подробно, но и с ясно изразена пристрастност и субективизъм19. Но пък именно заради последното Филипопол става обект на нейното внимание. Въпреки споменати14 ГИБИ, т. VI, с. 282 – 283. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 44. 16 Йорданов, Ив. Цит. съч., с. 165. 17 ГИБИ, т. VIII, София 1972, с. 7; Божилов, Ив. Византийските василевси, Абагар, София 1997, с. 318. 18 Острогорски, Г., Цит. съч., с. 453; Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов, Хронологична енциклопедия на света, т. VI, Елпис, В. Търново 1995, с. 378. 19 Острогорски, Г. Цит. съч., с. 453; Божилов, Ив. Цит. съч., с. 318. 15 42 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... те особености, рангът на византийска принцеса давал възможност на Анна за достъп до различни източници като материали, съхранявани в дворцовите архиви, писма и други документи. Самият труд на византийската принцеса е написан след 1138 г., след оттеглянето ѝ в манастир. В творбата са включени не само личните спомени и впечатления на първородното дете на Алексий I Комнин, но и разкази на съвременници20, което прави „Алексиада“ ценен извор за изучаването на историята не само на град Пловдив. След като бяха посочени част от особеностите на творбата на Анна Комнина следва да се представят и моментите, в които във Филипопол пребивавали както самият василевс, така и отделни членове на владетелската фамилия. Около 1092 г. като опасност за Византия се оформили претенциите на княза на Зета – Бодин, към Босна и Рашка, възползвайки се от затрудненията на империята, свързани с норманския конфликт и печенежките нахлувания21. В същото време по сведения на Анна Комнина се осъществявали и нападения от куманските племена: „Когато се научил, че се мълви за нахлуване на кумани, а освен това и за желанието на Бодин и далматинците да нарушат договора и да нахлуят в нашата земя, самодържецът се колебаел срещу кой неприятел да се насочи“22. При така оформилата се ситуация Алексий I Комнин решил да концентрира своите усилия първо към сърбите (далматите). Така императорът се насочил към Филипопол, използвайки града като изходна база към северозападните територии. В хода на тези събития Анна Комнина споменава за едно обвинение за заговор срещу императора, за което Алексий I получил сведения именно по време на престоя си във Филипопол. В писмо от тогавашния охридски архиепископ се твърдяло за сепаратистични прояви от страна на дука на Драч (Дирахиум) Йоан, който бил син на севастократор Исак, брат на императора23. Според този заговор целта на императорския племенник била да се отцепи от централната власт и вероятно да се присъедини към далматите24. От Филипопол, където резидирал, Алексий I Комнин изпратил тогавашния велик хетериарх (предводител на императорската гвардия) Аргир Каратцас (Караджа)25 в Драч с две писма от него. Едното от тях призовавало 20 ГИБИ, т. VIII, с. 7. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 62. 22 ГИБИ, т. VIII, с. 94. 23 Пак там. 24 Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 62. 25 Laurent, V. Argyros Karatzas protocuropalat si duc de Philipopolis – Revista istorica, 29, 1934, 203-210; Йорданов, И. Управители на Филипопол, 168, обр.2; Jordanov, I. Byzantine lead seals from the stronghold near Dobri Dol, Plovdiv region. – In: Revue numismatique, 6e série, Tome 157, année 2001, 450-451, no. 6; Йорданов, И. Печати на византийски куропа21 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 43 Теодора Георгиева Йоан да се яви във Филипопол, за да му докладва за положението в Далмация. Второто писмо, което било предназначено за местните първенци, оповестявало за смяната на дука с Аргир Каратцас. Това писмо обаче следвало да бъде предадено само при неизпълнение на казаното в първото писмо от Йоан, считайки го за нелоялност и потвърждаване на слуховете за отцепване26, а при изпълнение – Каратцас следвало да поеме временно защитата на областта. В „Алексиада‘‘ се съдържат подробни данни за пристигането на брата на Алексий I, Исак Комнин, във Филипопол, след като бил осведомен за случващото се около сина му. Любопитни, твърде детайлни и в унисон с подчертания панагеризъм са сведенията, които Анна Комнина дава около случващото се в императорската резиденция: „севастократорът Исак…заминал бързо и за две денонощия пристигнал във Филипопол. Тъй като императорът спял, той влязъл безшумно в царската палатка, легнал на другото легло на царствения си брат и сам заспал, след като заповядал с ръка на бдящите върху съня на императора да пазят тишина“, продължавайки: „След като се оттеглил от императора, севастократорът отишъл в отредената му палатка“27. След известието за пристигането на самия Йоан и снемането на подозренията към него, Анна Комнина описва действията на баща си и двамата си чичовци – Исак и Адриан, акцентирайки върху различията им и положителните качества на Алексий I Комнин, свидетелстващо за споменатия субективизъм и панагеризъм в творбата ѝ: „изобщо той не знаеше да обуздава избухливия си характер“ (за Исак Комнин), „На това кроткият и благ император не отговорил нито дума“. Както вече беше споменато, във Филипопол пребивавал и другият императорски брат – Адриан, от когото идвали и самите подозрения към Йоан. Освен за пребиваването на василевса, заедно с двамата му братя, Анна Комнина споменава още за кесаря Мелисин Никифор и „някои свои близки по кръв и родство и насаме говорили помежду си за обвиненията против Йоан“28. В крайна сметка императорският племенник отново бил изпратен в Драч като управител29. А във Филипопол, макар и за кратко време, пребивавали членове на императорската фамилия, начело със самия василевс. Според някои изследователи именно около 1092 г. във Филипопол започнала да функционира и монетарница с продукция иперперонови (златни) и билонолати, намерени в България – Античная древность и средние века, 34, Екатеринбург, 2003, 244-247; 26 ГИБИ, т. VIII, с. 95; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 62. 27 ГИБИ, т. VIII, с. 95 – 96. 28 Пак там, с. 96. 29 Пак там, с. 97. 44 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... ви (лошокачествени сребърни) номизми30, което пряко кореспондира и с икономическото развитие на града през този период. Освен през 90-те год. на XI в., Филипопол е използван като императорска резиденция от Алексий I Комнин и през първото десетилетие на XII в. Пребиваването на василевса било свързано с поредните грабителски набези на юг от р. Дунав (често явление в периода XI – XII в.), като в конкретния случай става въпрос за куманските племена. Във връзка с това е и организираният от Алексий I поход срещу тях през 1114 г. и разполагането на войска в Пловдив, където останал и самият император, използващ града като изходна база към земите на север от Стара планина. Тези събития са подробно засвидетелствани отново от Анна Комнина: „Като събрал всичките си войски, той ги разположил във Филипопол…Сам той останал във Филипопол“31. Поради липсата на конкретни действия от страна на куманите, Алексий I Комнин предприел действия спрямо една друга опасност за империята, а именно ересите и по-точно спрямо павликяните в града32. През 1115 г., при поредното раздвижване на куманските племена на юг от р. Дунав, василевсът събрал войската и организирал поход срещу тях. При последвалото обаче оттегляне на куманите, сражения отново не се осъществили, а императорът се завърнал във Филипопол, където продължил религиозните спорове33. Именно през споменатия период 1114 – 1115 г. Филипопол бил посетен и от императорската дъщеря Анна Комнина. Оказва се, че Пловдив на няколко пъти фигурира като резиденция на Алексий I Комнин. Още докато е бил доместик на схолите около 1079 г. градът бил използван като отправен пункт към северозападните области на империята – срещу печенезите, а е възможно и с цел потушаване на бунта на Лека. Следващият път е към 1092 г., с цел насочване към княжеството Зета. През 1114 – 1115 г. императорът отново резидирал във Филипопол, преследвайки две цели – справяне с куманските набези и с павликяните в града. Пребиваването на Алексий I Комнин и като доместик, и като василевс, до голяма степен било обвързано с военните цели на империята, често свързани с опитите за отблъскване на варварските нашествия. Наред с това обаче Филипопол привличал 30 Йорданов, Ив. Управители на Филипопол, с. 171. ГИБИ, т. VIII, с. 135. 32 Появата на павликяните като компактна маса във Филипопол може да се отнесе към втората половина на X в. в резултат на инициираните от Йоан Цимисхи (969 – 976) депортации с военно-отбранителни цели. 33 ГИБИ, т. VIII, с. 138 – 139; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 68. 31 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 45 Теодора Георгиева вниманието и от гледна точка на справянето със зачестилите през XI в. прояви на бунтове, въстания и еретически движения. Като цяло при управлението на Алексий I Комнин във Византия настъпил период на известна стабилност. Последица от укрепването на императорския авторитет било създаването на новата династия Комнини. Въпреки разногласията в средите на владетелското семейство около наследството на трона, следващ василевс станал най-големият син на Алексий I – Йоан II Комнин (1118 – 1143). Във външнополитически план като основни проблеми се очертавали борбата срещу норманите в Антиохия и Сицилия, а конкретно отнасящи се до Балканите – сръбският и унгарският въпрос. Наред с това оставал и проблемът с варварските нашествия. Именно срещу тях новият император постигнал първите си успехи, когато през 1122 – 1123 г. се справил окончателно с печенежката заплаха34. След преодоляването на тази опасност, пряко свързана и с Пловдив през предходните години, обект на внимание за византийската власт станал сръбският и унгарският въпрос. Укрепването на Унгария като нова балканска и адриатическа сила, реализираща тесни контакти със склонните към въстания сърби, определяло новите византийско – маджарски отношения. Родствените връзки на василевса с унгарския кралски двор му осигурявали възможност за намеса в честите спорове за трона при последните, подкрепяйки някои от претендентите. Тази политика, осигуряваща възможност за влияние на Византия върху унгарските взаимоотношения, допринасяла обаче и за изострянето на отношенията между двете държави35. Пример за това е обявената война от унгарския крал Стефан II (1114 – 1131), развила се през периода 1127–1129 г., вследствие на подкрепата от Константинопол за претендента Алмош36. Последвало нахлуване в земите на империята и завладяване и разоряване на Белград, Браничево, Ниш и София (1127 г.). За тези събития дават сведения византийските хронисти Никита Хониат и Теодор Скутариот, споменавайки и Филипопол в развилите се обстоятелства: „императорът проявил благоразумие и останал във Филипопол, след като изгонил оттам хуните (унгарците – б.а.)“37. Възниква въпросът дали градът е бил използван като изходна база и императорска резиденция, или е имало нахлуване на унгарци в него? Според някои изследователи е малка вероятността маджарите да са достигнали чак до Филипопол. Интерпретацията на сведенията на Никита Хониат е, че Йоан II Комнин е ръководил операцията по отблъскването на унгарците от града, но самият Пловдив не е бил обект 34 Острогорски, Г. Цит. съч., с. 483 – 485. Острогорски, Г. Цит. съч., с. 486. 36 Димитров, Хр. Унгария и българските земи под византийска власт през XI – XII век, Исторически преглед, 3, София 1995, с. 10 – 12. 37 ГИБИ, т. XI, София 1983, с. 10. 35 46 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... на нападение от тяхна страна38. Възможно е Никита Хониат, отбелязвайки „оттам“, да е имал предвид областта около Филипопол39, без да се включва самият град. А и няма сведения за някакви поражения, какъвто например бил случаят с Триадица40. Все пак темата остава отворена, като е възможно да е имало някакво присъствие на унгарски части във Филипопол. Следващите действия били свързани с организирането на нов поход, иницииран от Византия, предвиждащ нахлуване на войската през Черно море, по р. Дунав до Браничево с цел окончателното отблъскване на маджарите. В крайна сметка унгарците сключили договор с ромеите през 1129 г.41 През следващите години Филипопол продължил да бъде използван като военна база, а оттам и като императорска резиденция. Това се наблюдава и при приемника на Йоан II – четвъртия му подред и най-малък син Мануил I Комнин (1143 – 1180)42. Така например в края на зимата – началото на пролетта на 1148 г. василевсът потеглил от Константинопол срещу норманите, насочвайки се към Филипопол43. За тези събития дават сведения византийските хронисти Йоан Кинам и Теодор Скутариот, като подробни указания се съдържат и около действията след настъпилата промяна в посоката на похода в резултат на поредните кумански нахлувания44. В крайна сметка, след като византийската войска преминала на север от р. Дунав, преследвайки куманските части, предприетият поход приключил като успешен. След тези събития Мануил I Комнин се завърнал във Филипопол, като оттам отново се насочил срещу норманите45. След 1148 г. за определен период от време Пловдив не присъства във византийските хроники, което до голяма степен е в резултат на водената външна политика. Следващите сведения се отнасят вече към 60-те год. на XII в. отново във връзка с унгарско-византийските отношения и положението със сърбите. Така например във връзка с проявите на бунтове сред сърбите е отбелязването на Пловдив от Йоан Кинам: „императорът замина за македонския град Филипопол, за да се занимае с уреждането на сръбските работи“46. В крайна сметка императорът успял да се справи с опитите за отцепване на сръбския жупан Прибислав (Първослав), които 38 Димитров, Хр. Цит. съч., бел. 53, с. 12. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 69. 40 ГИБИ, т. VIII, с. 224. 41 ГИБИ, т. XI, с. 10; ГИБИ, т. VIII, с. 224; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 69; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 12. 42 Острогорски, Г. Цит. съч., с. 488. 43 ГИБИ, т. VII, София, 1968, бел. 1, с. 226. 44 ГИБИ, т. VII, с. 226. 45 ГИБИ, т. VIII, с. 226; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 72. 46 ГИБИ, т. VII, с. 247. 39 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 47 Теодора Георгиева събития могат да се отнесат около 1161 г. През 1168 г., поради проявите на дързост от новия жупан Стефан Неман, Пловдив отново бил използван като императорска резиденция: „императорът … се разположил край Филипопол“. Последвало изпращане на войска, начело с Теодор Педиат, като в крайна сметка Стефан Неман се признал за васал47. Филипопол продължил да служи като отправен пункт към северозападна посока и спрямо Унгария. Оттук Мануил I Комнин подготвил войска в помощ на крал Стефан IV (1163), за да се задържи на унгарския престол, отстранявайки Стефан III (1162 – 1172). Събитията се развили така, че Стефан IV отказал византийската помощ, а като владетел се утвърдил Стефан III. Последвали нови конфликти между двете държави със значителни териториални придобивки за Византия. Така през 1167 г. Мануил I Комнин се насочил отново към Филипопол, използвайки града като отправен пункт и резиденция. Именно тук през пролетта на 1167 г. той приел унгарското пратеничество с искане за мир, който поне на този етап не бил реализиран. Без да се прекъсват преговорите, унгарските пратеници били отпратени от Филипопол. В същото време императорът упълномощил един от своите приближени да придружи унгарците и да води преговори с тях48. Явното доминиране на империята си проличало особено при възкачването на унгарския престол на византийското протеже Бела III (1173 – 1196) след смъртта на Стефан III. Така Унгария влязла трайно във византийската сфера на влияние49. Междувременно отношенията с Унгария пряко кореспондирали и с положението на сърбите. Успехите на василевса при маджарите рефлектирали и върху сръбските опити за отделяне от Византия, разчитащи именно на унгарската подкрепа50. Проследяването на отношенията на империята с унгарците и сърбите допълва представата и за византийския Филипопол – град, често използван като императорска резиденция и отправен пункт към северозападна посока, в който се посрещали пратеничества и се водели преговори51. След 1185 г. във Византийската империя настъпили съществени промени, които в една или друга степен се отразили и върху Филипопол. Едни от основните моменти, които могат да се отбележат са стремежите на българите за откъсване от контрола на ромейската държава, сходните действия и от страна на сърбите, както и преминаването на кръстоносците от Третия кръстоносен поход (1189 – 1192). Около действията 47 ГИБИ, т. VIII, с. 237; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 73. ГИБИ, т. VII, с. 259 – 260; Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 73; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 15 – 16. 49 Пак там, с. 16. 50 Острогорски, Г. Цит. съч., с. 498. 51 Данчева-Василева, А., Пловдив през Средновековието, с. 74. 48 48 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... на братята Асен и Петър (Теодор) е и споменаването на Пловдив, използван отново като военна база и резиденция на василевса. Към 1187 г. техните действия вече засягали и Тракия, като през същата година, по сведения на Никита Хониат, става ясно, че опустошили селища в близост до Филипопол. След този акт Исак II Ангел (1185 – 1195) се отправил към Пловдив, но съюзните части вече били напуснали мястото. Оттук той потеглил за Триадица, за да премине през старопланинските проходи към българите. Но поради зимните условия василевсът отложил похода за пролетта, връщайки се в столицата. Вторият опит обаче завършил с неуспешната обсада на крепостта Ловеч през 1188 г.52 След тези събития настъпил период на временно затишие на военните действия в Тракия и по-конкретно около Пловдив53. Съществени промени за византийския Филипопол настъпили с преминаването на западноевропейците от Третия кръстоносен поход (1189 – 1192), начело с германския император Фридрих I Барбароса (1152 – 1190). В периода от 26 август 1189 г. до края на януари 1190 г. градът бил владение на кръстоносците, а Византия загубила контрола над не малка част от крепостите в Тракия54. Така в Пловдив отново се водели преговори и се посрещали пратеничества (на византийци и унгарци), но вече като резиденция на германския император. В настоящото изследване обаче не е предвидено подробно да се разглеждане на този период от историята на града, отново доказващ значението на Тракия от военностратегическа и стопанска гледна точка55. След окончателното оттегляне на кръстоносните войски през 1190 г., действията на Балканите отново се съсредоточили по старата ос Византия – отцепниците българи и сърби. През периода на необявената, но открита война между Византия и Фридрих I Барбароса положението на българите се стабилизирало и укрепнало, възползвайки се от затрудненията на империята56. Честите им нападения, съвместно с куманите, принудили василевса още през пролетта на 1190 г. да предприеме поход срещу тях57. Крайният резултат обаче бил поражението за ромеите при Тревненския проход58. Последвали нови нахлувания от българите, които вече не опустошавали само „села и полски имоти“, а вече и „гра52 ГИБИ, т. XI, с. 35. Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 76; Божилов, Ив. Цит. съч., с. 338 – 339. 54 Латински извори за българската история (ЛИБИ), т. III, София 1965, с. 233 – 234. 55 Пак там, с.273; Данчева-Василева, А. Третият кръстоносен поход в Тракия и съдбата на Пловдив през 1189 – 1190 г., сп. Родина, 1 – 2, София, 1997, с. 54 – 55. 56 Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 92. 57 ГИБИ, т. VIII, бел. 5, с. 250. 58 ГИБИ, т. VIII, с. 251; ГИБИ, т. XI, с. 41. 53 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 49 Теодора Георгиева дове“. В тази връзка били извършените разрушения в някои черноморски крепости, както и в Триадица59, разположена в граничната област на Филипопол. Междувременно се надигали и сърбите. При така стеклите се обстоятелства Исак II Ангел се насочил към Пловдив, използвайки го отново като отправен пункт, а оттам и като резиденция, което може да се датира към есента на 1190 г.60 Ето как е отбелязано това посещение на василевса от византийските хронисти: „той потеглил към Филипопол по време на есенното слънчево обръщане, като водел със себе си и женската част от двореца“61. Наред с това са засвидетелствани и променливите успехи на императора срещу нападенията на българите и куманите62. Интересни са и сведенията за присъствието на женската част от владетелския двор, начело с императрицата Мария – Маргарита (при сключването на брака ѝ с Исак II Ангел приела името Мария63) и нейната свита. Това обкръжение, несъответстващо на военен поход, може да се свърже с последвалите действия на Исак II Ангел. След престоя си във Филипопол василевсът се насочил срещу сърбите, където постигнал успех, а след това осъществил среща, вероятно при Белград, с унгарския крал Бела III – бащата на императрицата. След продължителен престой там владетелското семейство се върнало отново във Филипопол64. Поради честите нападения на българите срещу областта императорът удължил престоя си до средата на 1191 г. По това време в града се намирал и солунският митрополит Евстатий, избягал при превземането на Солун от норманите през 1185 г. Същият произнесъл хвалебствена реч в чест на василевса при тържественото му изпращане от Филипопол. От съдържанието на речта стават известни и две нападения на българите срещу областта, осъществени през април 1191 г. Като при второто преминали р. Марица и застрашили града. Според солунския митрополит то се водело при тежки климатични условия поради проливния дъжд. Въпреки това императорът застанал начело на войската и отблъснал заплашващите града войски65. След януари 1190 г., отново като византийски, Филипопол имал своята роля като военностратегически град във все по-трудно контролираната от ромеите Тракия. Градът отново бил използван като отпра59 ГИБИ, т. XI, с. 43. ГИБИ, т. VIII, бел. 5, с. 252. 61 ГИБИ, т. VIII, с. 252. 62 Пак там; ГИБИ, т. XI, с. 43. 63 Божилов, Ив., Цит. съч., с. 341. 64 ГИБИ, т. XI, с. 43; Цанкова-Петкова, Г. Към историята на Пловдивската област през втората половина на XII век – В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев, Наука и изкуство, София, 1980, с. 75. 65 Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието, с. 93. 60 50 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... вен пункт срещу действията на българите и сърбите. В него резидирал не само василевсът, но и пурпурно облечената императрица със своята свита. Процесът на стабилизиране след грабителските действия и разрушения от края на лятото на 1189 – началото на 1190 г. най-вероятно не бил лек за населението в граничния град Филипопол, изложен често на нападения, привличайки с плодородната си област и стратегическото си местоположение. Защитата на Тракия и запазването ѝ като ромейска била една от основните задачи за централната византийска власт. В тази връзка от важно значение било и кой управлява един от ключовите градове в областта, а именно Филипопол. Така сред стратезите на този град били братовчедът на Исак II Ангел – Константин Ангел (ок. 1190 – 1194) и българският болярин Иванко (1196 – ок. 1200), като основната задача била справянето с честите нападения на българите. Около сепаратистичните прояви на последния е и вероятното пребиваване на новия василевс Алексий III Ангел (1195 – 1203) в Пловдив. След невъзможността на отцепника Иванко да задържи контрола над равнинните части, действията му се прехвърлили върху Родопите. За византийската власт това била възможност отново да си възвърне Филипопол66. Оттук Алексий III Ангел се насочил към крепостта Станимахос (дн. Асеновград), която също успял да върне под контрола на ромеите. Въпреки това Иванко продължавал да пребивава в укрепените твърдини на Родопите, а явяването му пред императора било възможно само ако същият признае завладените от него територии и изпрати годеницата му Теодора (внучка на василевса67). В крайна сметка, съгласявайки се, но не изпълнявайки това, Алексий III успял да залови Иванко68. Съществува вероятност това да се е случило именно във Филипопол, където е възможно да е резидирал императорът. Тези събития могат да се отнесат към 1200 г., след което повече сведения в изворите за този пловдивски стратег не се откриват. През следващите години във Византия настъпили коренни промени. От 1204 до 1261 г. империята на ромеите със столица Константинопол престанала да съществува. В резултат на Четвъртия кръстоносен поход (1202 – 1204) Царицата на градовете принадлежала на Латинската империя. Кризата при Ангелите, слабостта на централната византийска власт спомогнали за укрепването на българската държава. Още през лятото на 1203 г. Пловдив станал владение на българския владетел Калоян (1197 – 1207), а не след дълго бил определен като дукство (херцогство) 66 ГИБИ, т. VIII, с. 258 – 259; ГИБИ, т. XI, с. 63 – 64; Мутафчиев, П. История на българския народ, т. I – Първо българско царство, Издателство на БАН, София, 1992, с. 280. 67 ГИБИ, т. XI, с. бел. 152, с. 53. 68 ГИБИ, т. VIII, с. 259; ГИБИ, т. XI, с. 65. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 51 Теодора Георгиева на рицаря Рение дьо Трит (ноември 1204 г.)69. Така Филипопол „богат и виден средищен град“70, „един от трите най-красиви [градове] на Константинополската империя“71 продължил средновековното си съществуване като част ту от Латинската империя, ту от българската държава, а в даден момент отново като византийски. Периодът 70-те год. на X – началото на XIII в. проследява развитието на Филипопол главно като ромейски град, обособил се като важна военностратегическа крепост. Честата му употреба като изходна база за различни походи, главно в северна и северозападна посока, довела до използването му и като резиденция на някои от византийските императори. Като примери в това отношение могат да се посочат военните действия на Василий II за завладяването на българската държава, на Алексий I Комнин срещу варварските набези, на Мануил I Комнин към Унгария, Исак II Ангел срещу сърби и българи, и т.н. Наред с това градът привличал вниманието на василевсите и от гледна точка на справянето със зачестилите през XI в. бунтове, въстания и еретически движения, което може да се проследи при Алексий I Комнин още докато е доместик на схолите, а след това и като император. Всъщност в средновековен Пловдив за определен период от време пребивавали и други членове на владетелската фамилия, от които могат да се споменат императорската дъщеря Анна Комнина, облечената в пурпур императрица Мария-Маргарита, както и други лица, близки по родство до василевса. В заключение може да се каже, че към XI – XII в. Филипопол бил един от проспериращите градове в ромейска Тракия, функциониращ като митрополитски, административен, военностратегически и стопански център, чието значение било високо оценявано не само от византийската власт, а използването му като императорска резиденция допълва представата за средновековното му съществуване. 69 Данчева-Василева, А., Пловдив през Средновековието, с. 108 – 109, 253. ЛИБИ, т. III, с. 232. 71 Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, прев. от старофренски – Ив. Божилов, АИ ,,Проф. Марин Дринов‘‘, София, 2000, с. 128. 70 52 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ФИЛИПОПОЛ КАТО ИМПЕРАТОРСКА РЕЗИДЕНЦИЯ... PHILIPPOPOLIS AS AN IMPERIAL RESIDENCE (70s OF THE 10TH CENTURY – EARLY 13TH CENTURY) Teodora GEORGIEVA Abstract: The period from the 70s of the 10th century to the beginning of the 13th century traces the development of Philippopolis mainly as a Byzantine city, established as an important military strategical fortress. At that time Philippopolis served as a military base for various marches, mainly in the north – west and the north direction. The city served as a residence of the Byzantine emperors. At the same time, the city attracted the attention of the basileus with the frequent riots, uprisings and heretical movements (Alexius I Komnenos (1081 – 1118)). In addition to the Byzantine emperors, other members of the ruler family stayed in medieval Plovdiv. Among them we can mention – the imperial daughter Anna Komnеnе, empress Maria-Margarita and other persons close by kinship to the emperor. Philippopolis was one of the prosperous cities of the Byzantine Thrace in 11th – 12th century. The city served as a metropolitan, administrative, military strategic and economic center. Its significance was appreciated by Byzantine power. The use of the city as an imperial residence complements the notion of its medieval existence. Keywords: Plovdiv, imperial residence, Byzantine Empire. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 53 КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“ В ХРОНИКАТА НА РОБЕР ДЬО КЛАРИ Кристиян ЛЪСКОВ МП „История и цивилизации на Стария и Новия свят“ ПУ „Паисий Хилендарски“ Обект на настоящата публикация е дворцовият храм в Константинопол „Св. Богородица Фароска“ по времето на Четвъртия кръстоносен поход. Като първостепенна задача се поставя разглеждането и анализиранeто на представата за православната черква през погледа на западния рицар. Изворовата база на изследването е хрониката на Робер дьо Клари „Завоюването на Константинопол“1, която авторът написва от гледната точка на участник в събитията. Храмът „Св. Богородица Фароска“ е най-богатият скевофилакион (съкровищница) на Константинопол, където намерили място едни от най-важните реликви от Новия завет2. Този специфичен статут се обуславя и от местоположението ѝ в рамките на Големия дворец на столицата и в близост до фара на брега на Мраморно море, откъдето е заимствано наименованието ѝ Фароска3. За авторитета и функцията на храма потвърждение намираме и в ранните кръстоносни сведения, свързани с Града: „Във вътрешния ъгъл [на Константинопол] се виждат Света София и дворецът на Константин, в който е параклисът, където се почитат пресветите реликви.“4 Всъщност „параклис“ в много отношения е правдиво определение за тази интересна църква, изцяло загубена за нас под Клари, Р. Завоюването на Константинопол, Будител, София, 2007. Bacci, M. Relics of the Pharos Chapel: a view from the Latin West. – In: Eastern Christian Relics, Progress-Tradition, Moscow, 2003, pp. 243 – 245; Йорданов, К. Кръстоносните походи: реликви и чудеса, Изток-Запад, София, 2015, с. 355 – 358, (в превод списък на реликвите, съхранявани в черквата в навечерието на Четвъртия кръстоносен поход). 3 Вж. тук изобр. №1. 4 Марков, Н. Когато всички пътища водеха към Константинопол, Фабер, Велико Търново, 2012, с. 156. 1 2 54 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... модерната инфраструктура. Повторно основана и осветена през 864 г., „Св. Богородица Фароска“ е пряко свързана с покоите на василевса и тронната зала, а в добавка с това там се провежда „частният“ етап от церемониала. Потвърждение за интимния ѝ характер е пристрояването на параклис, посветен на св. Илия и олтар на св. Димитър – покровители в един или друг случай на императорите5. Съобщението на Одон дьо Дьой не е изолирано явление, като много западни поклонници откровено наричат черквата „capella imperatoris”6. За параклис пише, както ще видим, и Робер дьо Клари. Този статут и характер на Фароската черква, специфичната локация, както и грижата за сигурността на пазените в нея богатства, обаче, разкриват пред нас причините за липсата на точни, сигурни и подробни писмени свидетелства на кръстоносци. Единствените по-подробни наблюдения, достигнали до нас, са на Робер дьо Клари, когато при завоюването на столицата се създават благоприятни обстоятелства за това. Но дори тогава – веднага след преминаването на властта в ръцете на водачите на похода, достъпът до комплекса на Големия дворец и намиращите се там църковни здания е ограничен. Възниква въпросът дали действително Робер дьо Клари е имал достъп до този извънредно ценен обект, тъй като той самият е беден рицар, без особени привилегии. Това, наред с някои въпросителни в разказа на пикардийския рицар, за които ще стане дума, поставят под сериозно съмнение автентичността на личните му впечатления, които е по-вероятно да представят пред нас един преразказ на видяното от някой друг7. Все пак някои изследователи като Николай Марков по-скоро са на мнение, че Робер дьо Клари е посетил скевофилакиона8. На този фон описанието на „Св. Богородица Фароска“ и на пазените там свети предмети, което рицарят на Четвъртия кръстоносен поход ни дава, като че ли е най-подробното в неговата хроника сред сведенията за всички други константинополски църкви. И в този случай, обаче, разказът му е съсредоточен по-скоро върху свещените предмети и ценности в храма, отколкото върху самия него. Въпреки това, краткото съобщение на рицаря за храмовата сграда и интериора в нея е „оцветено“ с някои детайли: „В този дворец [Буколеон] … имаше тридесет параклиса, големи и малки, а имаше един, наречен Светия параклис, който беше богат Лидов, А. Иеротопия. Пространственные иконы и образы-парадигмы в византийской культуре, Москва, 2009, с. 70 – 72. 6 Дагрон, Ж. Императорът и свещеникът, Агата-А, София 2006, с. 232 – 233. 7 Йорданов, К. Загадъчната колекция от константинополски реликви на Робер дьо Клари. – В: Mediaevalia, кн. 8, УИ, София, 2016, с. 49 – 50. 8 Марков, Н. Балканите през погледа на един френски рицар от началото на XIII век, Фабер, Велико Търново, 2008, с. 64. 5 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 55 Кристиян Лъсков и великолепен, а той нямаше нито панти, нито брави, нито нещо друго, направено от желязо, а всичко беше от сребро и в него нямаше колона, която да не е от яспис, или от порфир или от скъпоценни камъни. А подът на параклиса беше от бял мрамор, толкова излъскан и бистър, та изглеждаше като от кристал и беше този параклис толкова богат и великолепен, че не би могла никак да ви бъде дадена представа [нито] за голямата му хубост, нито за голямото великолепие на този параклис.“9 На първо време хронистът локализира неточно местоположението на храма в пределите на Буколеон. Към този момент тази най-южна част от Големия дворец се превръща в олицетворение на целия ансамбъл, останалата част от който e напълно занемарена10. Черквата най-вероятно се е намирала на висока тераса, на югоизток от Хрисотриклиниума, и в близост до фара на Буколеон, откъдето и идва името ѝ11. А наред с това действително черквите и параклисите на територията на Големия с дворец се определят на около 3012. Твърде любопитно ни се струва твърдението, че в черквата е използвано изцяло сребро, вместо желязо. Знае се, че в декорацията и обзавеждането на храма действително са използвани сребърни обшивки и позлата, което най-вероятно важи и за колоните13. Информация в изворитe, която напълно да потвърди или отхвърли твърдението в цитирания откъс, обаче, не ни е известна. Но все пак позицията на Робер дьо Клари има своята логика, защото, както казахме, „Св. Богородица Фароска“ е от изключително значение за империята, а същевременно с това тя е малка по размер, така че изпълнението на този замисъл да бъде възможен и не твърде скъп за хазната. Обосновано ще бъде, ако допуснем, че твърдението за използваното в черквата сребро се опира и е вдъхновено от личното впечатление на хрониста за църквата „Света София“, за която той дава почти идентичен коментар14. Наглед поредното разкрасено описание на пикардийския рицар е съвсем на място в конкретния случай, а думите му намират по9 Клари, Р. Цит. съч., с. 127 – 129. Westbrook, N. An Architectural Interpretation of the Early Byzantine Great Palace in Constantinople, from Constantine I to Heraclius, The University of Western Australia, Perth, 2013, pp. 269 – 272. 11 Lidov, A. A Byzantine Jerusalem. The Imperial Pharos Chapel as the Holy Sepulchre. – In: Jerusalem as narrative space: Erzahlraum Jerusalem, Brill, Leiden, 2012, pp. 64 – 65. 12 Jenkins, R., Mango, C. The Date and Significance of the Tenth Homily of Photius. – In: DOP, Vol. 9/10, DO, Washington, D.C., 1956, p. 134; Lidov, A. Op. cit., p. 66. 13 Ibid., p. 131, 136; Kalavrezou, I. Helping Hands for the Empire: Imperial Ceremonies and the Cult of Relics at the Byzantine Court. – In: Byzantine Court Culture from 829 to 1204, DO, Washington, D.C, 1997, p. 56. 14 Лъсков, К. Църквата „Света София“ в Константинопол през погледа на кръстоносците. – В: Пловдивски исторически форум, кн. 2, 2017, с. 29 – 30; Клари, Р. Цит. съч., с. 131. 10 56 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... твърждение от самия патриарх Фотий, който определя храма за толкова красив, че може да вкамени зрителя от учудване15. Съобщението, че подът е изпълнен в бял мрамор е доста съмнително. Сред изследователите е възприето по-скоро схващането, че външната фасада е облицована с бял мрамор, докато интериорът е щедро украсен с цветен мрамор и фигурални мозайки16. Тази подробност – толкова забележима, едва ли може да бъде объркана от пряк очевидец, което още веднъж хвърля сянка на подозрение към историята на Робер дьо Клари. Прозвището „Светия параклис“, което използва авторът на хрониката, по времето на френския крал Луи IX (1226 – 1270) е възприето по отношение на построената от монарха-светец готическа капела17. Разказът в тази глава от „Завоюването на Константинопол“ продължава с пестелив опис на осем реликви, съхранявани в „Св. Богородица Фароска“: „В този параклис имаше много скъпоценни реликви, намериха се две части от Светия кръст, големи, колкото мъжки крак и дълги около половин тоаз18, там се намери и върхът на копието, с което нашият Господ е бил прободен в ребрата, [както] и двата пирона, които са били приковани през ръцете и краката Му, там се откри и една кристална съдинка, почти пълна с неговата кръв, там се намери и туниката, с която Той е бил облечен и която Му смъкнали като Го водели към Голготския хълм, там се намери [още] и благословеният венец, с който Той е бил коронован и който беше от морска тръст, толкова бодлива като железни шила19. И намери се там част от облеклото на Богородица и главата на монсеньор Йоан Кръстител и толкова други скъпоценни реликви [имаше] там, че няма да мога да ги изброя, ни да ви кажа истината.“20 Най-многобройни сред изброените са предметите на Христовите страсти, а най-интригуващ безспорно е Честният кръст. Съдбата му след чудодейното му откриване от св. Елена е твърде неясна, но тя неизменно се свързва на първо място – с Йерусалим, и на второ – с Константинопол. По всичко личи, че тази реликва е фрагментирана многократно Jenkins, R., Mango, C. Op. cit., p. 131. Kalavrezou, I. Op. cit., p. 56; Jenkins, R., Mango, C. Op. cit., pp. 131 – 132; Lidov, A. Op. cit., p. 82. 17 Bacci, M. Op. cit., p. 238; Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 531. 18 Около един метър. (Вж. Cardarelli, F. Encyclopaedia of Scientific Units, Weights and Measures, Springer, London, 2003, p. 79). 19 В българското преводно издание на „Цивилизацията на средновековния Запад“ от Жак льо Гоф е поместен и цитираният от нас откъс от историята на Робер дьо Клари, предаден в частта си за трънения венец така: „…той е от морски тръстики, остри като обущарско шило.“ (Вж. Гоф, Ж. Цивилизацията на средновековния Запад, АГАТА-А, София, 1999, с. 169). 20 Клари, Р. Цит. съч., с. 129. 15 16 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 57 Кристиян Лъсков с течение на вековете – пред опасността да бъде унищожена от езичници и мюсюлмани, и с оглед политическите дивиденти, които може да донесе на желаещите да се сдобият дори с частица от нея. Посочените размери в разказа на Робер дьо Клари обаче са твърде озадачаващи, с оглед десетките фрагменти, претендиращи за автентичност. Твърдението на хрониста намира потвърждение в една от легендите за откриването на Господния кръст, според която императрица Елена изпраща напречната греда в Константинопол, докато отвесната остава в Свещения град21. Според някои изследователи, обаче, през 635 г. целият Свети кръст е пренесен от Йерусалим в Константинопол. С течение на вековете тази реликва е в постоянен процес на фрагментиране, а така изиграва не малка роля и в дипломатическите отношения, служейки като разменна монета22. На второ място, хронистът упоменава върха на копието на Лонгин. Изглежда, че този свят предмет също е фрагментиран още през 614 г., когато отчупена част от него е спасена във византийската столица. Историята на останалата част от копието е спорна. В единия случай тя се озовава в „Св. Богородица Фароска“ най-късно през X век23, за да бъде документирана по-късно освен при Клари, но и още в много други извори. Според втората широко разпространена версия Копието на съдбата е преоткрито в Антиохия по време на Първия кръстоносен поход24. Пикардийският рицар съобщава и за два от пироните на Страстите Христови. Действително в черквата според редица извори такава реликва се почита, но версиите им са различни и в много случаи предпазливи: от един до два гвоздея. Късният кръстоносец Вилхелм от Болдензеле съобщава за един от пироните25. Според някои изследователи това разминаване може да се дължи на популярния вече култ към тези свети предмети на Запад, тъй като пилигримите добре разбирали, че общият им брой няма как да бъде повече от три26. Още по-мистериозни са обстоятелствата около споменатия съд с кръвта Христова. Н. Марков защитава тезата, че видяното от Робер дьо Клари е всъщност „кръвта“, примесена с вода, която изтекла от иконата на Спасителя в Берит27, преки доказателства за това обаче няма. Тъй 21 Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 125 – 142. Mergiali-Sahas, S. Byzantine Emperors and Holy Relics. Use, and Misuse, of Sanctity and Authority. – In: JÖB, Band 51, ÖAW, Wien, 2001, pp. 44, 48. 23 Mely, F. Exuviae Sacrae Constantinopolitanae, E. Leroux, Paris, 1904, pp. 40 – 44. 24 Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 71 – 111. 25 Марков, Н. Когато всички пътища водеха към Константинопол, с. 277. 26 Bacci, M. Op. cit., p. 240. 27 Марков, Н. Балканите през погледа, с. 60 – 61. 22 58 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... като поне дотогава тази „кръв“ и иконата се съхранявали в „Св. София“, не е ясно дали тя е същата, пазена в дворцовия параклис. Според някои изследователи ампулата, засвидетелствана от рицаря на Четвъртия кръстоносен поход, е съдържала кръвта, която потекла от раната Христова – Граала28. Относно нейната съдба К. Йорданов е склонен да приеме, че тя е пренесена във Фландрия, като фиалата със Светата кръв, която се пази днес в Брюж, произхожда именно от Константинопол29. Сред изброените свещени предмети най-трудно бихме могли да установим произхода на посочената от хрониста туника. Такава той очевидно наистина е видял в храма, защото част от нея е сред предметите в „Сен Пиер“ в Корби, дарени от рицаря30. Историческото проследяване на Господната туника обаче ни води в съвсем различна посока. Действително тя най-вероятно се е намирала в Константинопол до края на VIII век, когато според някои източиници Карл Велики (768 – 814) я получава като дар от императрица Ирина (797 – 802). Оттогава няма информация тя да е напускала абатството в Аржантьой. Единственото правдоподобно обяснение откриваме в хипотезата, че Христос е имал повече от една туника31. За да бъде още по-объркващо и трудно разплитането на тази загадка, пилигрими-кръстоносци от XIV век също регистрират туниката в Константинопол32. Друга изключително популярна реликва, посочена в „Завоюването на Константинопол“, е тръненият венец – „короната“ Господна. Тя, или поне фрагменти от нея, също е част от дарението на черквата в Корби33. Привидно няма причини да се съмняваме в това, че пикардийският рицар е наблюдавал в константинополския храм именно тази реликва на Христовите страсти. Нейната съдба през първото хилядолетие се свързва изцяло с Йерусалим, преди да изчезне и като много други свещени предмети – да се появи отново, през XI век, но този път в Константинопол34. Най-неясното и спорно сведение на Робер дьо Клари се отнася до „част от облеклото на Богородица“. Николай Марков с голяма положителност посочва, че това описание трябва са се свърже с кърпата за глава на Божията майка, тъй като според него тя е спомената от Антоний 28 29 30 31 32 33 34 Bacci, M. Op. cit., p. 241. Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 296 – 297. Йорданов, К. Загадъчната колекция, с. 48. Марков, Н. Балканите през погледа, с. 61 – 62. Марков, Н. Когато всички пътища водеха към Константинопол, с. 277. Mely, F. Op. cit., p. 257. Ibid., pp. 165 – 166, 172. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 59 Кристиян Лъсков Новгородски четири години по-рано35. Такова съобщение обаче у архиепископа на Новгород не ни е известно. Руският пилигрим свидетелства за пояса, ризата и посоха (тоягата) на Теотокос36, но не и за кърпата за глава. От друга страна, в своята статистика върху реликвите във Фароската черква Микеле Бачи допуска, че Робер дьо Клари дава сведение за робата на Пресветата дева37. Трябва да отбележим също и факта, че в споменатото дарение на пикардийския рицар се посочени още и пет свети предмета, принадлежащи на Богородица, сред които са и части от кърпата за глава, ризата и пояса38. Сред разнопосочните мнения в историографията нашата хипотеза се опира на някои от заключенията, направени дотук. Приемайки, че най-вероятно рицарят на Четвъртия кръстоносен поход гради разказа си за дворцовата черква не върху преки свои наблюдения, а това в пълна сила се отнася и до краткото описание на Влахернската черква, където се съхраняват други най-ценни реликви на Прекрасната дама, то проблемът започва да се изяснява. Според нас Робер дьо Клари – сдобил се с някои фрагменти от Богородичните одеяния, успява с охота да „набеди“ за техния произход най-богатата съкровищница – „Св. Богородица Фароска“, където предполага, че предметите са били пазени дотогава. Главата на Предтечата е една от най-важните реликви на християнския свят и легендите за нейната най-ранна съдба са много. От Созомен и Пасхалната хроника ни е известно, че тази ценна реликва е пренесена във Византия с усилията на император Валент (364 – 378) и в Константинопол с тези на Теодосий Велики (379 – 395)39. Изглежда, че по-късно тя е пренесена от патриарх Евтимий I (907 – 912) в Студийската обител40. По 35 Марков, Н. Балканите през погледа, с. 64. Савваитова, П. Путешествие новгородского архиепископа Антония в Царьград, Типография Императорской Академии Наук, Санкт Петербург, 1872, с. 106. В превода на Н. Марков върху този откъс от историята на Антоний Новгородски редът на реликвите е изцяло объркан, а също се създава и впечатлението, че единствената реликва на Богородица, спомената в извора, е нейният пояс (Вж. Марков, Н. Когато всички пътища водеха към Константинопол, с. 199), тъй като предхождащият го в българския превод повой според други изследователи се отъждествява не с покривало, каквато дума е използвана от Н. Марков, а с пелените на младенеца (Вж. Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 357). Аналогичен с този на Н. Марков е и преводът на С. Ракова, но по същество и там не се споменава кърпата за глава на Божията майка (Вж. Ракова, С. Четвъртият кръстоносен поход в историческата памет на православните славяни, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 2007, с. 269). 37 Bacci, M. Op. cit., p. 245. 38 Йорданов, К. Загадъчната колекция, с. 48. 39 Klein, H. Sacred Relics and Imperial Ceremonies at the Great Palace of Constantinople. – In: Visualisierungen von Herrschaft – BYZAS, 5, Ege Yayinlari, Istanbul, 2006, p. 83. 40 Majeska, G. Op. cit., p. 287. 36 60 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... всяка вероятност през X век главата на Йоан Кръстител е все още там, защото според „Книга за церемониите“ василевсът всяка година в края на август отива в манастира, за да се поклони на реликвата41. По-нататък ни е трудно да определим каква точно е съдбата ѝ, но няма причина да се съмняваме, че тя остава в Богоспасения град до латинското завоевание. Все пак Робер дьо Клари не е единственият, който вижда(?) главата или части от нея в дворцовия храм на Божията майка, но същевременно с това трябва да отбележим, че през XII век отново има и извори, които съобщават за нея в описанията си на Студион42. Николай Марков не се съмнява в достоверността на сведението на Робер дьо Клари и излага с голяма увереност хипотезата, че черепът е пренесен във Фароската черква по императорска воля през X или първите десетилетия на XI век.43 Тази хипотеза обаче се опровергава от обстоятелството, че игуменът на Студийския манастир Алексий, който става патриарх, донася през 1025 г. за поклонение тази най-ценна реликва на обителта при умиращия Василий II (976 – 1025)44. По-широко застъпено е схващането, че главата на Предтечата остава основна забележителност в Студион до Четвъртия кръстоносен поход и кражбата ѝ от западните завоеватели45. Част от нея се озовава и в съкровището на пикардийския рицар, което се явява подтик тази реликва да присъства в разказа му, но едва ли той сам я е отмъкнал от храма, където се е намирала дотогава, нежели от Фароска. Всъщност общият брой на реликвите, с които се върнал в Пикардия, е 54, но е факт, че никъде в своята история той не споменава за това, което според Калин Йорданов е доказателство за нелегитимния начин на придобиване на тези ценности от него. Службата му при граф Юг дьо Сен-Пол дава основание в дарението, направено на църквата в Корби, да бъде разпознат делът от завладяното на неговия сеньор, който несъмнено е имал достъп до пазените реликви, повечето от които произхождали от комплекса на Големия дворец46. Николай Марков, обаче, допуска грешка, като твърди, че сред дарението на рицаря е и 41 Porphyrogenitus, C. De Ceremoniis, CSHB, Vol. I, Impensis ed. Weber, Bonnae, 1829, pp. 562 – 563. 42 Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 358, бел. № 47. 43 Марков, Н. Балканите през погледа, с. 63. 44 Van Millingen, A. Byzantine Churches in Constantinople, Macmillan аnd Co., London, 1912. p. 43. 45 Majeska, G. Russian Travelers to Constantinople in the Fourteenth and Fifteenth Centuries, DO, 19, Washington, D.C., 1984, p. 286; Иванов, С. В търсене на Константинопол, ИзтокЗапад, София, 2014, с. 398. 46 Йорданов, К. Загадъчната колекция, с. 47 – 50. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 61 Кристиян Лъсков фрагмент от Мандилиона, позовавайки се на Фердинанд дьо Мели47, тъй като такова споменаване там не откриваме, нито пък в предложения от К. Йорданов списък с реликви от Корби. Действително, обаче, Робер дьо Клари дава в допълнение едно подробно описание на т.нар. „мандилион“ – плата с отпечатъка на Христовия образ, както и на т.нар. „керемидион“ – керемидата, върху която се претворил образът, отпечатан на кърпата48. В по-голямата част от сведението си хронистът ни излага една история за произхода на тези реликви – смесица между местните византийски сказания и късноантичната легенда49. Няма причини да се съмняваме, че тези свети предмети са заварени от кръстоносците в черквата-съкровищница на Големия дворец. Мандилионът е пренесен в „Св. Богородица Фароска“ през 944 г. от Роман Лакапин (920 – 944)50. Историята на керемидиона е по-заплетена. Според преданията като такива са почитани две реликви: Едеският и Йерополският. Най-вероятно и двата са пренесени в столицата от император Никифор II Фока (963 – 969) съответно през 968 г. и 966 г. – Едеският тъкмо в черквата „Св. Богородица Фароска“51. Възможно е, обаче, тези реликви Робер дьо Клари практически да не е успял да види със собствените си очи. Причината за това е вярването, че никой – дори василевсът, няма право да поглежда Христовия образ върху тях, тъй като в миналото, когато бил изложен на показ пред хората, страшно земетресение разтърсило Града. Така тези предмети били пазени в специални реликварии, които изцяло скривали образите за човешкото око. По всичко личи, че с тази повеля се съобразяват и кръстоносците52. В „Завоюването на Константинопол“ този обред е предаден така: „А имаше още и други реликви в този параклис, за които забравихме да ви кажем, тъй като имаше два богати златни съда, които висяха посред параклиса на две масивни сребърни вериги. В единия от тези съдове имаше една керемида, а в другия – парче плат.“53 Любопитно е, че златните съдове-реликварии висят „посред“ – очевидно на централно място в храма. Според Микеле Бачи тук е възпроизведен каноничният модел на излагане на най-важните реликви в йерусалимските черкви. Други сведения потвърждават, че този църковен 47 Марков, Н. Балканите през погледа, с. 53; (Н. Марков цитира в бележка Mely, F. Op. cit., p. 257). 48 Клари, Р. Цит. съч., с. 129 – 131. 49 Марков, Н. Балканите през погледа, с. 59 – 60. 50 Klein, H. Op. cit., pp. 91 – 92; Lidov, A. Op. cit., pp. 82 – 90. 51 Лидов, А. Цит. съч., с. 109 – 111. 52 Bacci, M. Op. cit., p. 241. 53 Клари, Р. Цит. съч., с. 129. 62 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... обичай е все още жив по времето на Робер дьо Клари54, което дава известна достоверност на неговото описание, било то и преразказ. Друга реликва, която не попада в ръцете на Робер дьо Клари, но за която съобщава в своя разказ, че се намира в черквата на Теотокос в комплекса на Големия дворец, е мироточивата икона на свети Димитър: „Впрочем, в този параклис имаше и друга реликва, тъй като там имаше едно изображение на свети Димитър, нарисувано върху една дъска. Това изображение отделяше толкова масло, че не знаеха как да го приберат – толкова много изтичаше от това изображение.“55 Дебатът в историографията за съдбата на тази реликва е сериозен и едва ли скоро ще намери категоричен отговор. Според някои сведения прочутата икона на светеца, която неизменно се свързва със Солун, е пренесена през 1147 г. или 1149 г. в манастира Пантократор по молба на неговия игумен и по волята на император Мануил (1143 – 1180)56. Някои изследователи обаче смятат, че иконата изобщо не е пренасяна във византийската столица поради религиозната ревност на солунските жители57. В подкрепа на тази теза и отчасти като обяснение на сведението при Робер дьо Клари за „изображение на свети Димитър, нарисувано върху една дъска“, се явява хипотезата на Андрей Грабар, според когото не икона, а платнено изображение на молещия се свети Димитър е пренесено в Константинопол през 1149 г.58 Рицарят на Четвъртия кръстоносен поход е единственият, който локализира „иконата“ във Фароската черква, а данни за нейно преместване там няма. Евентуален мотив и обяснение за присъствието на тази реликва в дворцовата черква би могъл да бъде намиращият се наблизо олтар, посветен на свети Димитър59. За различната степен на достоверност по отношение на споменатите от Робер дьо Клари реликви в скевофилакиона най-добра представа ни дава изготвената от Микеле Бачи таблица с всички упоменавания на светите реликви в средновековните извори60. На тази база, систематизираната информация, която получаваме, изглежда така: Копието на Лонгин, Честният кръст и пироните от разпятието са отбелязани при сведенията за Фароската черква в други 10 54 Bacci, M. Op. cit., p. 242. Клари, Р. Цит. съч., с. 131. 56 Van Millingen, A. Byzantine Churches, p. 222; Марков, Н. Балканите през погледа, с. 65 – 66. 57 Марков, Н. Пак там. 58 Грабар, А. Избрани съчинения, Т. 1, Наука и изкуство, София, 1982, с. 132, бел. № 30. 59 Дагрон, Ж. Цит. съч., 232. 60 Bacci, M. Op. cit., pp. 243 – 245, appendix A. 55 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 63 Кристиян Лъсков извора, кръвта Господна и главата на Йоан Кръстител – в пет, туниката на Христос – в други четири, тръненият венец – в цели още 14 извора, мандилионът – в шест, керемидионът – в два, а иконата на св. Димитър не е спомената нито веднъж в друг извор. Тъй като хронистът не конкретизира, а пише общо за „част от облеклото на Богородица“, то в изворите за черквата са споменати четири свети предмета, част от него: поясът – споменава се в пет извора, робата и сандалите – в два, воалът – в един. Хрониката на пикардийския рицар по отношение на храма „Св. Богородица Фароска“ е изключително показателна за цялостното разбиране на представата у западния завоевател за православието и собствено за развитието и взаимодействието на християнска основа между Изтока и Запада. Твърде развитото реликвопочитание при византийците е възприето и усвоено, а така и пренесено в католическия свят, където то среща благодатна почва. Пример в това отношение е по-нататъшната съдба на реликвите от черквата „Св. Богородица Фароска“, като за по-голяма част от тях е известно, че са придобити от Луи IX Свети (1226 – 1270), за да изпълнят със свещена благодат специално построения за тази цел готически храм в Париж61. Разказът за дворцовата черква на Големия дворец разкрива в най-пълна степен не добре осъзнатата истина за разорението на Константинопол: отразявано често единствено в унищожението и кражбата на несметните богатства и материални ценности, то се разраства в кражба на идеология, православен дух и традиции. Така Изтокът се оказа по-нужен на Запада, който го потърси с огън и меч. 61 Парижкият храм е осветен през 1245 г. или 1248 г. Вж. Lidov, A. Op. cit., p. 82; Kalavrezou, I. Op. cit., p. 57; Йорданов, К. Кръстоносните походи, с. 530 – 531. 64 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КОНСТАНТИНОПОЛСКАТА ЧЕРКВА „СВ. БОГОРОДИЦА ФАРОСКА“... Приложения Изображение 1. Примерен план на част от Големия дворец, където се намира черквата „Св. Богородица Фароска“ с прилежащите ѝ параклиси (в червения маркер)62. 62 Изображението е взето от Лидов, А. Цит. съч., с. 71. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 65 Кристиян Лъсков THE CHURCH OF THE VIRGIN MARY OF THE PHAROS IN CONSTANTINOPLE IN THE CHRONICLE OF ROBERT DE CLARI Kristiyan LASKOV Abstract: The article examines Robert de Clari perception for the church of the Virgin Mary in Constantinople, in terms of his own personal experience and contact with the byzantine capital. An attempt has been made to evaluate the historical sources and information in the context of the collision between Byzantium and the West. Keywords: Constantinople, church, crusaders, relics. 66 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ ПЕРИОДА XV – XVII В. ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ Денис ИВАНОВ МП „Българската история в балкански и европейски контекст“ ПУ „Паисий Хилендарски“ Историографски преглед Според Мони Алмалех архангел Михаил заема първостепенно място сред четиримата архангели в Стария Завет и седемте архангели в Новия Завет. Той споменава, че името Михаил на иврит означава „Който/Кой е като Бог“. Смята се, че „Михаил“ бил бойният вик на армиите на Господ. Алмалех обръща внимание на многото и различни роли, с които архангел Михаил се среща в Стария Завет: защитник на евреите, учител на Моисей, предводител на небесните войнства. Според християнското вярване архангел Михаил се спуска, за да вземе душата на умиращия и да я отведе в отвъдния свят. Алмалех съобщава, че в Кумран са открити т.нар. „Слова на Михаил“, които дават допълнителна информация за ролята на архангел Михаил като военачалник на Господното войнство. Той обръща внимание и на едно изречение от Талмуда, което гласи „Михаил е сняг, Гавраил е огън“1. Дорийн Върчу нарича архангел Михаил „могъщо небесно същество, което закриля, напътства, лекува и възстановява“. Според нея архангел Михаил е дясната ръка на Бог, чиято задача е да донесе мир, като отстрани стреса и страха2. Според Ричард Уебстър различните символи, които се изобразяват в ръката на архангел Михаил: меч, везните на правосъдието и синият пламък на закрилата показват ключовите думи за него: смелост и сила, истина и честност, защита, съчувствие, търпение, мотивация и амбиция. Уебстър приписва на архангел Михаил ролите на ангела, който възпира Авраам Алмалех, М. Архангелите в Библията, АИ „Проф. Марин Дринов“, София, 2013, с. 110 – 113. 2 Върчу, Д. Чудесата на архангел Михаил, АРАТРОН, София, 2010, с. 7. 1 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 67 Денис Иванов да убие сина си; ангелът, който се явява на Мойсей при горящата къпина; ангелът, който спасява пророк Данаил от лъвовете и др. Уебстър обръща внимание и на три легендарни явявания на архангел Михаил, на които се дължи неговата популярност в Западния свят. Той споменава и твърдението, че на тринадесетгодишна възраст известната френска национална героиня Жана Д`Арк започнала да чува и вижда архангел Михаил3. Интересно е мнението на Димо Чешмеджиев, който предлага нова интерпретация на известния пасаж от „Бертинските анали“, в който се говори за бунта на петдесет и двата боилски рода срещу извършеното от българския владетел Борис I Михаил покръстване. Едно изречение от този пасаж гласи „И веднага щом излязъл от градските порти, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко от тях държало в ръката си запалена свещ“. Този пасаж от „Бертинските анали“ според Чешмеджиев е доста сходен с една сцена от „Откровението на Йоан“. Чешмеджиев допуска за възможно „Откровението на Йоан“ да е било познато в българските земи от доста ранен период. Сравнявайки пасажа от „Бертинските анали“ и сцената от „Откровение на Йоан“ Чешмеджиев смята, че в тази западноевропейска легенда се споменават седемте архангели, чийто водач е архангел Михаил. Тази своя теория той защитава, привеждайки няколко примера за разпространението на култа към архангел Михаил по време на средновековната българска държава, сред които фактът, че архангел Михаил бил патрон на Борис I4 . *** Архангел Михаил в Библията Архангел Михаил в Стария Завет В книгата на Исус Навин се разказва, че след като избягали от Египет, израилтяните се разположили на стан на мястото наречено Галгал (Търкаляне). Когато Исус Навин бил в Йерихон той повдигнал очи и видял насреща си „човек с измъкнат нож в ръка“. Исус Навин пристъпил към него и го попитал дали е приятел или враг. Въоръженият отговорил „Не; но за Военачалник на Господното войнство сега дойдох аз“. Като чул това Исус Навин паднал на земята, поклонил се и попитал „Що заповядва Господарят ми на слугата си?“. Военачалникът на Господното войнство му рекъл да събуе обущата си, тъй като мястото на което стои е свещено. Исус Навин изпълнил волята му5. 3 Уебстър, Р. Общуване с архангел Михаил за напътствия и закрила, АРАТРОН, София, 2005, с. 19 – 27. 4 Чешмеджиев, Д. Към въпроса за култа на архангел Михаил в средновековна България. – В:Старобългаристика = Paleobulgarica, т. I, 1996, с. 52 – 60. 5 Иисус Навин 5:13 – 15. 68 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... Пророк Данаил разказва, че получил видение „в третата година на персийския цар Кир“, докато стоял на брега на р. Тигър. Като повдигнал очи, Данаил видял „един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст бе опасан с чисто уфазко злато“. Човекът от видението бил архангел Гавраил. Той му рекъл „Данаиле, мъжо възлюбени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав, защото при тебе съм изпратен сега“. Архангел Гавраил казал на Данаил, че думите му били чути от първия ден, в който той е преклонил сърцето си да разбира и да се смирява пред своя Бог. После Гавраил му рекъл, че е дошъл поради думите му, но персийският княз му се противопоставял двадесет и един дни, но сега „Михаил, един от главните князе“ му е дошъл на помощ. Архангел Гавраил добавил, че освен княз Михаил няма кой друг да му помага6. Гавраил казал на пророк Данаил и че в Персийската държава ще избухне гражданска война и тя ще се раздели на няколко воюващи помежду си царства. Единият от царете щял да разори много страни и да погуби мнозина. В онова време обаче „великият княз Михаил“ щял да се надигне и застъпи за израилтяните7. Архангел Михаил в Новия Завет В „Откровението на Йоан“ се споменава, че на небесата избухнала война. „Михаил и неговите ангели“ воювали против „големия змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана“ и неговите ангели. Дяволът и неговите ангели били победени и свалени на земята. Тогава Йоан чул силен глас от небесата, който казал: „Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети денем и нощем пред нашия Бог“8. Названието „архангел Михаил“ за пръв път се среща в „Съборното послание на Юда“. Там се разказва, че архангел Михаил се е борил с дявола за тялото на Мойсей9. *** Празници, посветени на св. архангел Михаил Събор на св. архангел Михаил На 8 ноември Православната църква чества Събора на св. архангел Михаил. В този ден се отбелязват всички ангели и архангели. Празнуването на Събора на ангелите започнало в Колоса (древна Фригия), град в който преди това тайно и нечестиво се извършвало почитането на ан6 7 8 9 Данаил 10:1 – 21, 11:1. Пак там 11:41 – 44, 12:1. Откровение на Йоан 12:7 – 10. Съборно послание на Юда 1:9. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 69 Денис Иванов гелите. Така в Колоса започнали да се изграждат великолепни храмове, посветени на архангел Михаил. В храма на чудотворния извор самият архангел Михаил се явил на св. Архип. Съборът на светите ангели се чества през ноември, тъй като това е деветият месец след месец март. Месец март е първият месец от сътворението на света, а числото 9 е избрано, тъй като според св. Дионисий Ареопагит то съответствало на броя на ангелските чинове. Тези ангелски чинове се разделят на три йерархии, във всяка от които има по три чина10. Архангел Михаил бил поставен над всички чинове. След като сатаната отстъпил от Бога архангел Михаил, събрал всички ангелски чинове и им възкликнал „Да внимаваме, добре да застанем пред нашия Творец и да не мислим за това, което е противно на Бога!“. Той им казал да видят това, което претърпели тези, които заради гордостта си паднали в мрака и се сринали в бездната. След това архангел Михаил започнал да слави Пресветата, Единосъщна и Неразделна Троица. Това събрание получило наименованието „Събор на ангелите“, тъй като всички ангели заедно и единогласно прославили Отца и Сина и Светия Дух11. Професионален празник на българските полицаи През 1924 г. архангел Михаил е избран за патрон на българската полиция. От тогава 8 ноември се чества едновременно като Архангеловден (Събор на св. архангел Михаил) и като професионален празник на българските полицаи. Тази традиция прекъсва след 1943 г., но през 1994 г. отново е възстановена Според Магдалена Стаменова решаващото съображение при този избор е, че „военачалникът на Господното войнство“ най-пълно символизира властта, която следи за изпълнението на законите. Тя смята, че избирането на архангел Михаил за патрон на българската полиция акцентира върху символика, която има не само християнски, но и общочовешки измерения12. *** Иконография Архангел Михаил Този мотив най-често представя допоясен образ на архангел Михаил. Той се изобразява с дълга къдрава коса, облечен в туника и ризница и наметнат с дълъг най-често червен плащ. Като представител на ангел10 Св. Димитрий Ростовски, Жития на светиите, Св. ВМЧК Георги Зограф, 2001, с. 175 – 176. Пак там, 182 – 183. 12 Стаменова, М. За образа на свети архангел Михаил като патрон на българската полиция. – В:Известия на Регионалния исторически музей – Русе, кн. XVIII, 2015, с. 151 – 153. 11 70 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... ското съсловие архангел Михаил винаги се изобразява с големи крила и ореол около главата. Обикновено в дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, архангел Михаил държи меч, а в лявата кълбо с инициалите на Иисус Христос или свитък (Кат № 2, 3, 4, 5). На една икона от Пловдив мечът в дясната ръка на архангел Михаил липсва (Кат. № 1). Обикновено архангел Михаил е в позиция анфас, но има и случаи, в които тялото му е обърнато напред, а очите гледат настрани (Кат № 2, 6). Съществува и тип, при който тялото на архангел Михаил е обърнато настрани (Кат. № 1). На една икона от църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси архангел Михаил е изобразен в цял ръст, стъпил върху червена продълговата възглавница (Кат. № 6). Архангел Михаил вади душата на грешника При тази сцена архангел Михаил винаги се изобразява в цял ръст, с дълга къдрава коса, облечен в туника и ризница, и наметнат с дълъг плащ. Архангел Михаил винаги е изобразен с големи крила и ореол около главата. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, архангел Михаил държи меч. Често архангелът Михаил държи разтворен свитък в лявата си ръка (Кат. № 7, 8, 9). На една икона от манастира „Св. Троица“ до Велико Търново в лявата ръка на архангел Михаил са изобразени кълбо с инициалите на Иисус Христос и свитък (Кат. № 9). В краката на Архангела се изобразява фигурата на грешника, който представлява млад полугол мъж. Фигурата на грешника е легнала или свита. Нейните размери са значително по-малки от размерите на фигурата на архангел Михаил (Кат. № 7, 8, 9). На една икона от София е изобразена и душата на грешника, която Архангелът вади с лявата си ръка (Кат. № 7). Интересна е една икона „Архангел Михаил вади душата на грешника“ от Църковния историко-археологически музей – София, на която около образа на началника на Господното войнство е изобразена рамка, която представя 12 сцени с негови чудеса (Кат. № 8). Архангелски събор При тази сцена заедно с архангел Михаил се изобразява и архангел Гавраил. Двамата архангели се изобразяват еднотипно с дълги къдрави коси, облечени в богато орнаментирани императорски одежди и наметнати с дълъг плащ. Архангелите Михаил и Гавраил винаги се изобразяват с големи крила и ореоли около главите. Всеки от тях държи по един дълъг жезъл в едната си ръка. Двамата архангели заедно поддържат кръгъл медальон с изображение на Богородица Оранта и благославящия Христос Емануил или само благославящия Христос Емануил (Кат. № Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 71 Денис Иванов 10, 11, 12). На една икона от Бачковския манастир „Успение Богородично“ освен Михаил и Гавраил са изобразени още дванадесет архангели, чиито образи не се различават от техните (Кат. № 11). *** Заключение През периода XV – XVII в. в българската иконопис се наблюдава силен интерес към образа на св. архангел Михаил. Този интерес е свидетелство за засилването на култа към този библейски персонаж през тази епоха. Сведенията за св. архангел Михаил, които се съдържат в двата библейски завета, са доста оскъдни по своя обем. Въпреки това, още от времето на старозаветните пророци архангел Михаил е определян като защитник на човешкия род. Разказите на пророк Данаил, както и посоченият от Ричард Уебстър пример с Жана Д`Арк доказват, че архангел Михаил е възприеман и като военен предводител на потиснатите народи. Защитата и борбата, които архангел Михаил символизира, може би са причината, поради която българският народ е засилил вярата си в него по време на мрачните векове на османското владичество. Възможно е потиснатите от османската власт българи, подобно на потиснатите от Персийската империя евреи, да са възлагали своите надежди за освобождение на архангел Михаил. Същата причина вероятно е убедила и българските полицаи да изберат архангел Михаил за свой патрон. 72 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... КАТАЛОГ 1. Архангел Михаил. XV – XVI в. от Пловдив. Темпера върху дърво. Размери 44 х 36 см. Съхранява се в Църковен историко – археологически музей – София. Инв. № 3845. Архангел Михаил е изобразен допоясно, с дълга къдрава коса, наметнат с червен плащ. Фигурата му е обърната наляво. В лявата си ръка той държи кълбо с инициалите на Иисус Христос, а дясната му ръка е поставена пред гърдите му. Архангел Михаил е с големи крила и ореол около главата. Пандурски, В. Паметници на изкуството в Църковния историко-археологически музей – София, издателство „Български художник“ София, 1977, с. 390, обр. 58. 2. Архангел Михаил. XVI – XVII в. неизвестен произход. Темпера върху дърво. Размери 85,5 х 5 см. Съхранява се във Филиал за старо българско изкуство при НХГ – София Инв. № 289. Архангел Михаил е изобразен допоясно, с дълга къдрава коса, облечен с червена туника и светло кафява ризница с изображение на горгоната „Медуза“. Въпреки че тялото на архангела е в позиция анфас главата му е леко обърната наляво. През лявото му рамото е преметнат тъмнозелен плащ. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, той държи насочен нагоре меч, а в лявата навит червен свитък. Архангел Михаил е с големи светлокафяви крила и ореол около главата. Божков, А. Българската икона, издателство „Български художник“, София, 1984, с. 255, обр. 164; Паскалева, К. Икони от България, София – Прес, 1981, с. 106. 3. Архангел Михаил. XVII в. от Пловдив. Темпера върху дърво. Размери 61 х 46 см. Съхранява се във Филиал за старо българско изкуство при НХГ – София. Инв. № 3334. Архангел Михаил е изобразен допоясно, с дълга къдрава коса, облечен в кафява ризница и наметнат с червен плащ, декориран с орнамент от бели и зелени точки, подобен с формата на Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 73 Денис Иванов цвете. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, той държи насочен нагоре меч, а в лявата кълбо с инициалите на Иисус Христос. Архангел Михаил е с големи кафяви крила. Божков, А. Паскалева, К. Икони от България, София – Прес, 1981, с. 170. 4. Архангел Михаил. XVII в. от Рилския манастир. Темпера върху дърво. Размери 23,5 х 18 см. Архангел Михаил е изобразен допоясно, с дълга къдрава коса, облечен в кафява ризница и наметнат с дълъг червен плащ. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, той държи дълъг меч, а в лявата кълбо с инициалите на Иисус Христос. Архангел Михаил е с големи кафяви крила. Около главата му е изобразен, орнаментиран със скъпоценни камъни ореол. Прашков, Л. Икони от Рилския манастир, Фотоиздат, обр. 9. 5. Архангел Михаил. 1614 г. от царския ред на иконостаса в църквата „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“ в с. Добърско. Неизвестни размери. Архангел Михаил е изобразен допоясно, с дълга къдрава коса, облечен в кафява ризница и наметнат с дълъг червен плащ, декориран с орнамент от бели и зелени точки, подобен с формата на цвете. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, той държи насочен нагоре меч, а в лявата кълбо с инициалите на Иисус Христос. Архангел Михаил е с големи кафяви крила. Около главата е изобразен орнаментиран ореол. Флорева, Е. Старата църква в Добърско, издателство „Български художник“, 1981, с. 166, обр. 123 6. Архангел Михаил. 1637 г. от църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси. Темпера върху дърво. Размери 91 х 42,5 см. Съхранява се в ОИМ – Велико Търново. Архангел Михаил е изобразен с дълга къдрава коса, облечен в синя туника и златиста ризни74 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... ца. Въпреки че тялото на архангела е в позиция анфас главата му е леко обърната наляво. През лявото му рамото е преметнат дълъг червен плащ. В дясната си ръка, чийто ръкав е навит до лакътя, той държи насочен нагоре меч, а в лявата разтворен свитък. Архангел Михаил е стъпил върху продълговата червена възглавница. Архангела има големи златисти крила, част от перата, на щкоито са сини, и орнаментиран ореол около главата си. Прашков, Л. Български икони. Развитие, технология, реставрация, държавно издателство „Септември“, София, 1985, с. 114, обр. 45. 7. Архангел Михаил вади душата на грешника. XVI – XVII в. от София. Темпера върху дърво. Размери 32 х 25 см. Съхранява се в Църковен историко- археологически музей – София. Инв. № 3842. Архангел Михаил е изобразен с дълга къдрава коса, облечен в туника и ризница, и наметнат с дълъг плащ. На гърдите му е изобразено човешко лице. Въпреки че фигурата на архангел Михаил е обърната напред погледът му е насочен настрани. В дясната си ръка той държи меч, а с лявата вади душата на изобразения в краката му грешник. Архангел Михаил е с големи крила и ореол около главата. В краката му е изобразена фигурата на грешника, който представлява млад полугол мъж. Фигурата на грешника е със значително по-малки размери от тази на архангел Михаил. Иконата е с профилирана рамка. Пандурски, В. Паметници на изкуството в Църковния историко-археологически музей – София, издателство „Български художник“, София, 1977, с. 394, обр. 148. 8. Архангел Михаил вади душата на грешника. XVI – XVII в. неизвестен произход. Темпера върху дърво. Размери 76,5 х 52 см. Съхранява се в Църковен историко-археологически музей – София. Инв. № 3859. Архангел Михаил е изобразен с дълга къдрава коса, обърнат напред, облечен в туника и ризница, и наметнат с дълъг плащ. В лявата си ръка той държи разтворен свитък, а в дясната меч, чието изображение е доста повредено. Архангел Михаил е с големи крила и ореол около главата. В краката му е изобразена фигурата на грешника, който представлява свит полугол млад мъж. Фигурата на грешника е със значително по-малки размери от фигурата на архангел Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 75 Денис Иванов Михаил. От двете страни на архангел Михаил е оформена рамка, в която са изобразени 12 сцени на негови чудеса. Пандурски, В. Паметници на изкуството в Църковния историко-археологически музей – София, издателство „Български художник“, София, 1977, с. 393, обр. 122. 9. Архангел Михаил вади душата на грешника 1663 г. от манастира „Св. Троица“ до Велико Търново. Темпера върху дърво. Размери 89 х 32 см. Архангел Михаил е изобразен с дълга къдрава коса, облечен в синя туника и кафява ризница (?), и наметнат с дълъг червен плащ. В дясната си, свита в лакътя и повдигната нагоре, ръка той държи къс меч. Както винаги ръкавът на дясната му ръка е навит до лакътя. Около кръста му се забелязва ножницата на меча. В лявата си ръка архангелът държи кълбо с инициалите на Иисус Христос и разтворен свитък. Архангел Михаил е с големи пъстри крила,чиито пера са с кафяв, червен и светлосив цвят. Около главата му е изобразен орнаментиран ореол. В краката на архангел Михаил е изобразена фигурата на грешника, който представлява легнал гол млад мъж, с къса коса и брада. Коленете на грешника са повдигнати, а ръцете му кръстосани. Фигурата на грешника е със значително по-малки размери от фигурата на архангел Михаил. Прашков, Л. Български икони. Развитие, технология, реставрация, държавно издателство „Септември“, София, 1985, с. 122, обр. 51. 10. Архангелски събор. XIV – XV в. от параклиса „Архангелски събор“ на Бачковския манастир „Успение Богородично“. Темпера върху дърво и метални обкови. Размери 124 х 76 см. Архангел Михаил е изобразен в левия край на композицията, с дълга къдрава коса, облечен в червен дивитисион (императорска одежда) с широка златна лента и златен лор, които са украсени със скъпоценни камъни. Орнаментът в дрехата му е черен и образува есовидни завити елементи от ластари с листенца и пъпки. Той е наметнат с дълъг червен плащ и обут в червени императорски ботуши, с които е стъпил върху червена възглавница, 76 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... украсена с черен геометричен орнамент. Вдясно от архангел Михаил е изобразен архангел Гавраил, с дълга къдрава коса, облечен в тъмночервен дивитисион с широка златна лента и златен лор, украсени със скъпоценни камъни. Орнаментът на неговата дреха е златен, разпръснат несиметрично и допълнен с участието на триточков елемент. Архангел Гавраил също е наметнат с дълъг червен плащ и обут в червени императорски ботуши. Той също е стъпил върху червена възглавница, украсена с черен геометричен орнамент. Орнаментите на двете възглавници обаче са различни. На възглавницата на която е стъпил архангел Михаил са изобразени квадрати, а на тази, на която е стъпил архангел Гавраил, ромбове. Архангели държат по един дълъг кръст в едната си ръка, а с другата поддържат медальон с допоясно изображение на Богородица Оранта, която държи пред гърдите си Христос Емануил. И двамата архангели имат големи черни крила. По-късно около главите им са поставени богато орнаментирани сребърни ореоли. Божков, А. Българската икона, издателство „Български художник“, София, 1984, с. 121, обр. 70; Паскалева, К. Икони от България, София – Прес, 1981, с. 86; Прашков, Л. Икони от България IX – XV век, издателство „Publishers, София, 2000, с. 56. 11. Архангелски събор. XVII в. от Бачковския манастир „Успение Богородично“. Темпера върху дърво. Размери 108 х 62 см. Съхранява се във Филиал за старо българско изкуство при НХГ – София. Инв. № 67-х. В долния край на композицията са изобразени трима архангели, с дълги къдрави коси, облечени в еднакви, но в различен цвят, одежди. Изобразеният по средата архангел е обърнат напред, а изобразените вляво и вдясно двама архангели са обърнати към него. Изобразеният в левия край архангел е облечен в тъмносиня дреха и наметнат с дълъг червен плащ. Изобразеният в десния край архангел е облечен в червена дреха и наметнат с дълъг тъмносин плащ. Архангелите в ляво и дясно държат по един дълъг жезъл в едната си ръка, а с другата поддържат медальон с допоясно изображение на благославящия Христос Емануил. Медальона е разположен точно пред гърдите на изобразения по средата архангел. Зад тези трима архангели са частично изобразени още единадесет архангели. Външният вид и облеклото на тези архангели повтарят характеристиките на първите трима. Всички архангели имат големи крила, в повечето случаи в златист цвят, изключение са четирима архангели, Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 77 Денис Иванов чиито крила са синьозелени. Жезъл се забелязва в ръцете на още два от изобразените по-назад архангели. Около главите на всички фигури са изобразени ореоли. Божков, А. Българската икона, издателство „Български художник“, София, 1984, с. 200, обр. 138; Паскалева, К. Икони от България, София – Прес, 1981, с. 108. 12. Архангелски събор. XVII в. от Велико Търново. Темпера върху дърво. Размери 89 х 54,5 см. Съхранява се във Филиал за старо българско изкуство при НХГ – София. Инв. № 67 – х. Архангел Михаил е изобразен в левия край на композицията, с дълга къдрава коса, обърнат надясно. Той е облечен в червени императорски одежди, украсени с бисери, и наметнат с дълъг черен плащ. В десния край на композицията е изобразен архангел Гавраил, с дълга къдрава коса, обърнат наляво. Той е облечен в черни императорски одежди, украсени с бисери, и наметнат с дълъг червен плащ. И двамата архангели държат по един къс жезъл в едната си ръка, а с другата поддържат медальон с допоясно изображение на благославящия Христос Емануил. Архангелите Михаил и Гавраил имат големи кафяви крила и ореоли около главите си. Паскалева, К. Икони от България, София –Прес, 1981, с. 168. 78 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ИКОНИ С ОБРАЗА НА АРХАНГЕЛ МИХАИЛ ОТ... ICONS WITH THE IMAGE OF ARCHANGEL MICHAEL FROM XV – XVII CENTURY FROM BULGARIAN LANDS Denis IVANOV Abstract: This article is about the iconography of the icons with the image of Archangel Michael from XV – XVII century from the Bulgarian lands and for the development of the cult to this bible character at the same time. The article has four paragraphs, catalog and conclusion. The first paragraph presents the opinions for Archangel Michael of different historians and theologists. The second paragraph presents the information for Archangel Michael in The Old and The New Testament. The third paragraph presents the holidays of Archangel Michael in the Bulgarian calendar. The fourth paragraph presents the iconographic scenes with image of Archangel Michael from XV – XVII century from the Bulgarian lands. Keywords: Archangel, Michael, iconography. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 79 НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА СОКОЛСКИЯ МАНАСТИР (идейни аспекти на представените в композицията образи) Тотка ГРИГОРОВА Докторска програма „Науки за културата“ ПУ „Паисий Хилендарски“ Небесните обитатели и ангелите винаги са присъствали в мислите на религиозния човек и той е създавал във въображението си техни образи. Тези персонажи биват включени в изобразителната програма на християнската живопис с цел, образите, които са в ролята на медиатори между земното и небесното пространство в Светите писания, да бъдат достъпни за вярващите. Настоящото проучване спира вниманието си върху изобразените в купола на католикона на Соколския манастир „Успение на св. Богородица“ архангелски чинове около Христос Пантократор и аспектите на идейното съдържане, с което е натоварена композицията (Обр. 1). Изографисаните ангелски чинове около Вседържителя илюстрират небесната хармония и представят цялото ангелско войнство, като ескорт на Христос Пантократор. Тази иконография се налага през зрелия византийски период и подчертава „прославящата роля на ангелите и архангелите“1. Това е една от характерните функции на ангелите като служители в небесната литургия. Те са основните изпълнители на култа към Бога на небето, както духовните лица в храмовете на земята. В Новия и в Стария Завет, Бог е съпровождан от своите ангели във всичките си дела. ,,И всичкитъ Божии синове възклицаваха от радост“ (Йов, 38,7), когато се явява на хората ,,Господ дойде от Синай, ... И дойде с десетки хиляди светии“ (Вт., 33, 2). В новозаветните книги ангелите възвестяват и прославят събитията от живота на Христос от Рождеството до неговото Възкресение и Възнесение, и участват в събитията от „Второто пришествие“. 1 Вълева, Ю. Ангелология и архангелски изображения. – В: Проблеми на изкуството 1987, № 2, с. 35. 80 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... Преди да премина към анализ на смисловото съдържание на композицията, на кратко ще разгледам еволюцията на визуалното представяне на подобни композиционна схема в исторически план. Историческият път на създаването на композиции, в които ангелите изпълняват съпътстваща роля (представени са, като ескорт), ще спомогне за разкриване на смисловото съдържание на сцената разглеждана в статията. Ще се спра само върху изображения от териториите на съвременна България, тъй като те илюстрират развитието на композицията с необходимата яснота за настоящото изложение2. Изображения на безплътните сили изобилстват в българската църковна живопис още от най-ранните обвързани с християнството периоди в историята на България. Разбира се, те следват строго византийския култ към архангелите, от който произхождат. Композиция, представяща ангелите, обкръжаващи символичен образ въплътил идеята за Христос, се забелязва още в раннохристиянските паметници. Като пример може да се разгледа изобразителната композиция от ранната гробница с архангели от София, където тетрадата архангели са разположени под медальон с изобразен кръст. Кръстът в ранно християнската епоха е символичен образ на Христос. Подобен тип композиция, изобразяваща четири архангела, заобикалящи Христос с епитет „Спасител“, се среща и в много други, предимно погребални паметници (гробници и катакомби) на християнското изкуство, както и в паметници на западното християнство, повлияни от византийското изкуство, където четирите ангела са придружени от още четири3. В следващите векове като център на тази композиция се появява изображението на Христос Пантократор4. Този образ с навлизането в църковната архитектура на кръстовидния – куполен храм, заема място в зенита на купола. Върхът на купола заема Пантократора от стенописите във втория живописен слой на църквата „Св. Никола и Св. Панталеймон“ в Бояна 2 Въпреки силно събрания фокус паметниците от територията на България дават категорична и ясна представа за съществуването и използването на дадена сцена или композиция, тъй като те следват строго византийския канон и неговите особенности във различните исторически периоди. 3 Вълева, Ю. Цит. съч., с. 35 – 36; На остров Кипър се среща същата композиция с център Христос Пантократор, заобиколен от осем фигури на ангели и архангели (Stylianou, J. A.The Painted Churches of Cyprus. Treasures of Bisantine Art. London, 1985; цит. по Вълева, Ю.) 4 Образът на Христос Пантократор произхожда от композицията на сцената „Страшния съд“, която след IX в. се изобразява като отделни свои части, според установената нова схема. По-късно, в османския период композиционните части отново се събират в едно изображение, разположено най-често на западната стена на нартекса. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 81 Тотка Григорова (1259 г.)5. В барабана на купола, по две фигури между прозорчетата във фас, са изобразени осем ангела, облечени в дълги туники и плащове, които държат над главите си медальона с образа на Пантократора6. (Обр. 2) Тази схема следват стенописите в купола на ротондата „Св. Георги“ в София (трети живописен слой от края на XIV – XV-то столетие7). В тях са изобразени четири ангела с вдигнати над главите ръце, в които държат медальон с допоясния образ на Христос – Вседържител, а между ангелите са фигурите на четиримата евангелисти (символите на евангелистите присъстват и в композицията от купола на Соколския манастир) (Обр. 3). В Късното средновековие отново се среща същото композиционно решение. Като пример ще спомена църквата „Св. Петка“ във Вуково (1598 г.)8, където Христос Вседържител е поставен в медальон върху геометричен фон, но вече от свода на църквата, в ъглите на който се виждат бюстовете на ангели (Обр. 4). В притвора на църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси9 в стенописен слой от XVII в. (1681 г.), в източната половина на свода е изписан Христос Пантократор, вписан в окръжност, а около него в по-малки медальони са разположени образите на ангели (Обр. 5). В галерията 5 За стенописите в Боянската църква: Грабар, А. Боянската църква. София, 1924; Бичев, М. Монументална живопис. – В: История на българското изобразително изкуство. Т. I, 1976, 209 – 223; Божков, А. Търновска средновековна художествена школа. София, 1985; Мавродинова, Л. Стенната живопис в България до края на XIV век. София, 1995; Мавродинова, Л. Иконография на големите църковни празнци и страдания на Христос. София, 2012; В много от сцените и образите някои автори откриват преки константинополски влиания (Грабар, А. Стенописите в черквата „Св. Четиридесет мъченици в В. Търново. – В: Избрани съчинения. Т. 1. София, 1982, с. 54; Бакалова, Е., Общество и изкуство в България през XIII век. – В: Зборник радова Византолошког института, XLVI, 2009, с. 250 – 253). 6 Това разпределение на иконографските изображения е установено през X в., на базата на проповед от патриарх Фотий от IX в. (Цончева, М. Църквата „Св. Георги“ в София. София, 1979, с. 48). Според други автори окончателното установяване на иконографския канон по отношение на разпределението на сцените в архитектурното пространство на храма става през XI – XII в. (Пандурски, В. Църковната живопис в България и нейното културновъзпитателно значение. – В: Год. на Духовната академия, Т.V, 1955 – 1956, с. 388). 7 За датирането на третия стенописен пласт вж. Цончева, М. Цит. съч., с. 42, 43, 106 – 107, 117, 125. 8 Божков, А. За някои „забравени“ паметници на българската монументална живопис от XVI в. стенописите във Буково. В: Изкуство 9 – 10, 1964, с. 49; Панайотова, Д. Църквата „Св. Петка“ при Вуково. – В: ИИИИ, 1965, Т. VIII, с. 221; Божков, Ат. Българско изобразително изкуство. София, 1988, с. 242; Манова, Е. Българска стенопис XVI – XVII в. София, 1985, с. 26. 9 Прашков, Л. Църквата „Рождество Христово“ в Арбанаси. София, 1979; Корпус на стенописите от XVII в. в България. София, 2012, с. 91 – 125. 82 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... от същата църква има още една композиция, която представя подобно разположение10. В свода на първия травей Христос Космократор е заобиколен вече от ангелските чинове (Обр. 6). В същото селище, в църквата „Св. Атанасий“ (1667 г.)11 са изобразени в свода няколко от ангелските чинове, съставящи небесната йерархия. Около медальон с образа на Христос Вседържител, рамкиран от надпис с цитат на Псалом 79, във венец са изографисани бюстовете на ангели, архангели, власти, херувими и серафими12 (Обр. 7). В този и следващите векове ангелските чинове се срещат все по-често в това композиционно решение, чието идейно съдържание е в основата на настоящата статия. Подобна композиция срещаме и в купола от наоса на католикона ,,Успение на Св. Богородица“ от Бачковския манастир, изографисан през 1850 г. от Йоан Мосх от Одрин13. Подобна схема се среща и в други църкви от възрожденския период, като напр. Кукленски манастир, в живописен слой от ХIХ в.14 (Обр. 8). В исторически план биха могли да се дадат още примери от подобни композиции, но поради ограничения обем на статията и насочеността на основния фокус към анализ на идейното съдържание на композицията, на базата на по-горе изложените примери тук ще направя следното обобщение. Композицията представяща ангелските чинове, вероятно произлиза от раннохристиянската схема от гробници и катакомби, където ангелите са душеводители, изпълняващи основна роля в християнската есхатология. Във времето тя постепенно се обогатява и позиционира в горните части на християнския храм, около Христос Вседържител (образ, отнасящ се отново към християнската есхатология – сцената на „Страшния съд“), и олицетворява съвършенството на Божествената подредба. Настоящата църква на Соколския манастир е построена на мястото на старата малка дървена църква. Строежът започва през месец март 1834 г.15, с помощта и даренията на околното балканско население. Новата църква е каменна с кръстовиден план и висок около 7 м купол, 10 Корпус на стенописите, с. 112 – 125. Ръцева, С. Иконографски и стилови характеристики на стенописния ансамбъл от храма „Св. Атанасий“ в Арбанаси от 1667г. – В: Проблеми на изкуството, Извънреден брой, 1998, с. 38 – 43; Корпус на стенописите, с. 153 – 161. 12 Тази композиция в следващите векове става традиционна за пространството на купола. 13 Кисьов, С. Бачковски манастир. София, 1990, с. 20; 68. 14 Старата църква в Кукленският манастир има няколко живописни слоя от различни епохи, настоящото проучване засяга стенописна композиция от купола на наоса, която е изографисвана през XIX в. 15 Темелски, Х. Соколският манастир „Св. Успение Богородично“ край Габрово. Фабер, 2004, с. 24. 11 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 83 Тотка Григорова разположен над многостенен барабан. От запад пред входа е разположена открита нартика, четирите колони от нея са в дорийски стил. Отвън стените на храма са украсени с декоративни, пластични аркирани ниши. На северната стена над певника е вграден релеф, който изобразява архангел Михаил в цял ръст. Архангелът държи в дясната си ръка меч, а в лявата – душата на богаташа грешник16. Композицията с деветте ангелски чина, разположени около Христос Вседържител, се развива в зенита на купола на Соколския манастир, чиито стенописи са датирани от края на ХIХ в.17 (Обр. 1). Според надпис от западната стена, над входа зографията от първия живописен слой, е създадена през 1862 г. от поп Павел и неговия син Николай Попович от Шипка18. За да вникнем по-добре в идейното съдържание на изобразената композиция трябва да споменем някои характерни особености на стенописната композиция, като част от определена архитектурна даденост. Куполът и кръгът, като идеални геометрични форми, символизират съвършенството в сакралната архитектура19 и поместват в обемите си идеята за безкрайност. Геометричните особености на тондото, като вид композиция, изискват обособяването на центъра като главен елемент, който носи най-силната смислова натовареност. В случая това е образът на Христос Пантократор, който е подчертан и посредством по-големия мащаб на фигурата. Около него съвсем естествено са разположени останалите второстепенни компоненти (върху, които ще спрем вниманието си) извити в пространството под формата на фриз, съставен от девет групи, всяка от които се образува от по три леко застъпващи се фигури. Този фриз следва изцяло логиката на кръглата форма със своята безначалност и безкрайност. Така създадената стенописна композиция в синхрон с архитектурната среда развива схема, която пресъздава християнският космос и усещането за местоположението на ангелите 16 Пак там, с. 25. Тази иконография добива популярност през възрожденския период. Архангелът тук изпълнява функцията на душеводител, която е често представяна още от раннохристиянските погребални паметници. Във византийския период архангелът е представян като душеводител най-често в композицията „Смъртта на праведника и грешника“, на базата на която в по-късните векове, през Възраждането, се изгражда композицията „Архангел Михаил вади душата на богатия“. 17 Темелски, Х. Цит. съч., с. 28. 18 Надписът гласи: „Изобрази ся сей божественны и сбященний храмъ, божественныя и священныя обители въ лето 1862, октомврия 25-ты. Живописцы пап Павел и синь его Николай... (заличено) от Шипка“. (Надписът е цитиран по Темелски, Х. Цит. съч., с. 28 – 29). За двамата зографи пише и А. Василиев (Василиев, А. Български възрожденски майстори. Живописци, резбари, строители. София, 1965, с. 608). 19 Гочев, О. Проблеми и предизвикателства. Стенопистта. София, НХА, 2009, с. 165. 84 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... около Бога в съвет с него20. Ако погледнем пространственото разположение на изображенията поместени във вдлъбнатата полусфера можем да открием и друга символика, категорично отделените композиционни елементи в обемите на купола подчертават еврейската традиция, която недвусмислено обособява дистанцията между Бога и ангелите21. Бог се намира на седмото небе, най-високото, ангелите са в близост до него22. В Славянската версия на книгата на Енох архангели, херувими и „шестокрили“ (серафимите) обитават шестото небе23. Освен това категорично отделяне на елементите на основната композиция, във фриза от ангели се откроява групирането на фигурите. Тези групи с ангелски образи пресъздават небесната йерархия. В Библейската епоха организация на небесните обитатели е направена в книгите на пророк Захарий и пророк Данаил, там се появяват различни чинове ангели, те са описани и в апокрифната книга на Енох, но най-категорично ангелската йерархия е представена от Псевдо Дионисий Ареопагит. В произведението си „За небесната йерархия, за църковната йерархия“ той описва ангелските чинове които срещаме в стенописа от Соколския манастир. Небесната йерерхия е представена в стройна система от три реда по три степени. Най-високо стоят Серафими, Херувими и Престоли, те са най-близо до Бога, следващият чин е зает от Господства, Сили и Власти, и третия чин се състои от Начала, Архангели, Ангели. В купола на църквата „Успение на св. Богородица“ са облечени в образи членовете на тази йерархия. Поясът от образи можем да разделим условно на две групи според визуалното им представяне, група на ангелите изобразени като човешки фигури с крила облечени в различните аспекти според служението си, разположени от двете страни и над главата на Христос (Обр. 9), и групата на ангелите, които стоят най-високо в йерархията, съставяйки трона на Бог, разположени в долната част на композицията, симетрично около мислената ос, която разполовява на две изобразителното поле и фигурата на Христос (в пространството под фигурата, между лактите на Христос) (Обр. 10). Техните имена са „съществителни нарицателни в множествено число“24. 20 Ангелология. – В: Еврейская энциклопедия.Т. II. Москва, 1991, с. 449. Пак там, с. 451. 22 Пак там, с. 451, 464. 23 Книга на Енох. Етиопска и славянска версия (съст. Б. Владимирова). София, Силует, 1994, VIII. 24 Алмалех М. Архангелите в Библията. София, 2013. От описаните чинове в ангелската йерархия само чина на архангелите са назовани със собствени имена, като Архангел Михаил, Архангел Гавраил и другите архангели описани в Библията, Небесната йерархия на Св. Дионисий Ареопагит (Св. Дионисий Ареопагит. За небесната йерархия, за църковната йерархия. София, 2001) и Книга на Енох. Останалите чинове се назовават 21 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 85 Тотка Григорова В „Книга на Енох“ Серафимите заедно с Херувимите са пазители на Трона на Господаря на Духовете:25 „Когато погледнах, видях най-стария от дните, седнал върху трона на славата, заобиколен от ангели и светци.“26, „Серафимите, херувимите и офанимите стояха прави наоколо. Те никога не заспиваха и пазеха трона на славата.“27, „Херувимите и серафимите стоят в кръг около престола Му и с по шестте си крила Го покриват, пеейки тихо пред лицето Господне.“28 Съгласно тази им функция и принадлежноста им към едно звено от небесната йерархия, първата композициона група, от която ще започна описанието на сцената е на Херувимите (Обр. 10). Групата е разположена под дясната ръка на Христос и е съставена от три херувима, два от които са изобразени с по две крила, а третият е с шест крила, както се изобразяват серафимите. Сред безплътните сили херувимите най-често присъстват в Стария завет, те се появяват, още когато Господ изпъжда Адам и Ева от Райската градина „...и постави на изток от Едемската градина Херувимите и пламенния меч, който всячески се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.“ (Битие, 3: 24). Те присъстват в скинията, като единственото позволено изображение в Стария завет, срещат се в Изход, книгите на пророците Исая и Езекиил и на още много места в Библията. Описание на облика на херувимите е: „И в светилището направи два херувима от маслинено дърво, по десет лакътя високи. Едното крило на единия херувим бъше пет лакътя дълго, и другото крило на единия херувим пет лакътя; ... И обковаха херувимите със злато.“ (3 Цар.; 6: 23 – 29) Въпреки това описание в иконопистта се забелазва, че херувимите често се изписват подобни на серафимите със шест крила, което се наблюдава в много православни и католически изображения. Особенното в тази композиция е изобразяването на още един детайл в образа на разположения в средата херувим, това са поместените около него три глави на животни. Отляво е огнено червена глава на лъв, отгоре бюст на орел с две разперени крила и отдясно глава на телец, до всички тях заедно с централният образ на херувима има изобразена затворена книга29. Над тях, в надпис на кирилица пише: „ХЕРУВИМИ И ЧЕТВЕРОЗРАЧНИЙ“ (Обр. 11). със съществителни нарицатални имена, които обособяват принадлежността им към дадената степен като „сили“, „власти“ и др., но не ги характеризират по отделно. 25 Книга на Енох. Етиопска версия; XIV, с. 9 – 17. 26 Книга на Енох. Етиопска версия; LVIII, с. 1. 27 Книга на Енох. Етиопска версия; LXX, с. 9. 28 Книга на светите тайни на Енох. Славянска версия; IX. 29 Така описаното изображение следва прецизно предписанията в Ерминията на Дионисий от Фурна. 86 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... Еквивалент на тези образи в комбинация с представители на третия чин от ангелската йерархия съществува в Езекил: „А колкото до изгледа на лицата им, той беше, като човешко лице; и четирите имаха лъвово лице от дясната страна; и четирите имаха волско лице от лявата; и четирите имаха орлово лице.“ (Езекил 1:10) При описанието на серафимите: „Всяко от живите същества имаше четири лица; първото лице бе херувимско лице; второто лице, човешко лице; третото лъвово лице; а четвъртото орлово лице.“ (Езекил 10: 14) И в Откровение Йоаново „...и около него четири живи същества пълни с очи и отпред и отзад. Първото живо същество приличаше на лъв, второто приличаше на теле, третото имаше, като човешко лице, и четвъртото живо същество приличаше на летящ орел. И четирите живи същества имащи по шест крила...“ (Откровение на Йоан 4: 6 – 11). Изображения на тези същества се срещат още в XII в. в мозайка от базиликата „Санта Мария Нуова“ в Сицилия. В образите от Соколския манастир до свещенните животни са изобразени затворени книги. В тази комбинация обикновенно те символизират четиримата евангелисти и много често заменят техните изображения по пандантивите между колоните и купола при по-малка изобразителна площ. По-рано вече беше споменат стенопис от третия живописен слой в ротондата „Св. Георги“ в София, където в пространството непосредствено под медальона с Вседържителя се редуват образи на евангелисти и на ангели (Обр. 3). Следващият чин, изографисан в купола, принадлежащ на тази степен от небесната йерархия е чина на Офанимите, идентифицирани с надпис „ПРЕСТОЛИ“. Интересен е текстът, описващ Трона Господен в Йезекил, (1:4 – 28), където са описани живите същества, от които е съставен. Тук се назовават изобразените в купола между серафимите и херувимите „колела“ или „офаними“. Според изобразителната традиция те се рисуват, като окръжности с крила и на тях очи, както са представени и в този стенопис30 (Обр. 10). Третият чин е обособен в микрокомпозицията – събор на Серафими. Името Серафими произхожда от еврейската дума [сараф], което означава изгаряне, огън31, затова и името им се превежда „огнени, пламенни“. Огънят в Серафимите е натоварен с двойна символика, като пазител (на трона Господен) и като внушаващ страх (стихия на Божият гняв). В описанието на тези сили в Стария завет се запознаваме с основанието на установения иконографски канон: „Над него стояха серафимите, от които всеки имаше по шест крила; с две покриваше лицето си, с две покриваше нозете си, и с две летеше.“ (Исайя, 6:2) Серафимите 30 31 Василиев, А. Ерминии. Технология и иконография, София, 1976, с. 185. Алмалех М. Цит. съч. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 87 Тотка Григорова държат в ръцете си рипиди с надписи „СТ̃Ъ“, което означава „свят“, както е във видението на пророк Исаия (Исаия, 6:3)32 (Обр. 10) Останалата част от фриза се състои от шест групи ангели, изобразени като човешки фигури с крила (Обр. 9). Непосредствено до серафимите са разположени представителите на втория чин от небесната йерархия – господства, сили и власти – наричан „Украшение“ в Ерминията на Дионисий от Фурна (Обр. 12). Те са представени отново в три групи с по три фигури. Първата група е идентифицирана с текста „ГОСПОДСТВА“, те са облечени в царски одежди и държат жезъл в дясната си ръка, а лявата е обърната към зрителя. Следващата група е на властите, представени във войнски доспехи, с дълги копия в дясната си ръка, а лявата отново е обърната към зрителя, идентифицирани с текст „ВЛАСТЫ“. Силите са изобразени в богослужебни одежди (дяконски стихари), препасани с орар, в дясната си ръка държат дълги кръстове, вижда се само лявата ръка на най-отпред застаналия ангел, в нея е поставена сфера с инициалите на Христос изписани отгоре ѝ.33 В тези сфери ангелите съзерцават отражението на Бог, защото според някой тълкувания даже и те не могат да гледат директно славата на Бог34. „Никои от ангелите не можеше да гледа в лицето на славния и великолепния, нито да се приближи до него“.35 Следващите три групи по три фигури представят последния чин на небесната йерархия – ангели, архангели и начала (Обр. 13). Първата група е на ангелите, облечени в туники и плащове, които в десните си ръце държат малки човешки фигурки повити в бяло платно. Тази иконография напомня за иконографията на „Успение на св. Богородица“, където Христос се изобразява с такава фигурка в ръцете си, малката фигурка е символичен образ на душата на Богородица. Вероятно и в стенописа на Соколския манастир, символиката е същата и отново представя ангелите, като душеводители, подчертавайки раннохристиянската традиция на почитание и връзката на тези персонажи с християнската есхатология. 32 Словосъчетанието „Свят, свят, свят Господ Саваот...“, описано във видението на пророк Исая, в богословската литература се нарича ангелско славословие (Богословски одежди. – В: Нашата вяра, Съставители: Макариополски еп. д-р Николай, Архимандрит д-р Серафим, Пловдивска митрополия, 1996, с. 243.) 33 В Ерминията на Дионисий от Фурна в този облик са представени и трите чина съставляващи този ред от ангелската йерархия. (1 Девять чинов ангелских. – В: Ерминия или наставление в живописном исскустве, состовленое иеромонахом и живописцем Дионисием Фурноаграфиотом; Електронна версия /www. Nesusvet.narod.ru/iko/books/ erminiya.htm - посетена на 25.02.2016 г.) 34 Ангелология. Небесная йерархия. – В: Православная Энциклопедия. Т. 2, с. 300 – 306. (електронна версия: http://www.pravenc.ru/, посетена на 22.02.2016.) 35 Книга на Енох. Етиопска версия; XIV, с. 22. 88 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... В този тип изобразяване може да се види и още една от функциите на ангелите описани в ангелологията. В Евангелието на Матей (Матей 18:10) ангелите са споменати, като хранители, закрилници на хората от момента на рождението им. Тази им функция е подробно разгледана в „Еврейската енциклопедия“36, където ангелите, като посредници между Бога и хората отнасят молитвите им към Неговия Трон. Следва групата на архангелите – предводители на небесната армия. Текстът изписан над тях е „АРХАНГЕЛЫ“. Те са представени в доспехи, покрити с наметало, с копия в дясната си ръка37 и везни в лявата. Освен визията на предани войни в тези образи е вплетена и иконографията на ангелите от „Страшния съд“, където ангелите се изобразяват с везни, мерещи душите на грешниците (тази иконография на ангели с везни става популярна в поствизантийския период).38 Последните три фигури от тази зона представят началата идентифицирани с „НАЧАЛА“. Те са в тържествени императорски одежди с наметала и императорски корони на главите си, и в десните си ръце също държат корони. Това визуално представяне напомня за византийския култ към архангелите, който почита архангелите, като покровители на царската власт.39 Тази обширна зона от стенописа показва двете основни функции на изписаните в нея ангелски чинове. 1. Като небесни воини пазители на единството на духовния свят и хранители на праведниците на земята са представени двете групи облечени в доспехи с хитони 36 Ангелология. – В: Еврейская энциклопедия, с. 455, 469. В описанието на този ред от йерархията Дионисий от Фурна представя в тази визия и трите чина, които ѝ принадлежат. 38 Ангели, натоварени с подобна функция, се срещат още в ранните периоди в българското изкуство, като пример може да се посочи образ от източната стена в притвора на криптата в Бачковската костница. Там е развита сцената „Страшния съд“ и е представен ангел, който ще съди възкръсналите. Ангелът е облечен със синя риза и червена мантия, на неговата шия има торбичка за свитъците, съдържащи добрите и лошите дела на подсъдимите, в лявата ръка държи копие, а в десния горен ъгъл на композицията, в сияние, се подава ръка с везни, на които ангелът поставя свитъците. (Василиев, А. Изкуството в българските земи по време на византийското владичество. – В: История на българското изобразително изкуство. Т. I, 1976, с. 162.) 39 Примери за архангели, облечени в императорски одежди, присъстват още в паметниците от Първото българско царство (керамични плочки от Преслав), и във всички следващи периоди на историческото развитие (Архангелите изобразени в апсидата на църквата от Бачковската костница са в императорски облекла, в такива одежди са и архангелите от патронното изображение на „Затрупаната църква“ от комплекса на Ивановските скални манастири (Второ българско царство), облечен в червена (пурпурна) императорска мантия с жълти бордюри е архангел Гавриил от „Благовещение“ в църквата „Св. Петър и Павел“ в метоха Орлица (1491 г.), както и архангелите Михаил и Гавриил от църквата „Св. Петка във Вуково (1598 г.) и др. 37 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 89 Тотка Григорова и плащове. Важно е да се отбележи, че в Ерминията на Дионисий от Фурна в скоби към описанието на този чин е пояснено, че такива изображения, като войни, не се срещат в Атонските манастири, там те се изобразяват само в стихари и държат дълги кръстове.40 2. Като участници в небесната литургия, като водачи в духовния свят и вестители на Божествената воля, облечени в дяконски стихари (връхна дреха от богослужебните одежди с широки ръкави), препасани с орар, който символизира ангелските крила.41 3. Като покровители на земните владетели. Така изписаното небесно войнство в купола на църквата „Успение Богородично“ се явява като визуално свидетелство на незримото небесно съвършенство в християнството. Стенописът с деветте ангелски чина е синтезиран образ на богатото съдържание на функции на безплътните сили установени в ангелологията. Фокусът на това изображение е поставен върху предназначението им да служат на Бога, като небесно войнство, основни учасници в небесната литургия (прославяща функция), и в християнската Есхатология, на този фон се наслагват останалите пластове на тяхното предназначение. 40 41 Ерминия. Девятъ чинов ангелских. Богословски одежди. – В: Нашата вяра, с. 243. 90 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... ПРИЛОЖЕНИЕ Обр. 1. Гробницата на Архангелите в София (по http://tv7.bg) Обр. 2. Гробницата на Архангелите в София, детайл с бюстовете на двама Архангели (по: http://epicenter.bg ) Обр. 3. Църквата от манастира на Св. Наум в Охрид, настоящ вид на паметника (по http://www.pravoslavieto.com/poklonnichestvo/ starite_bg_stolici/Ohrid/sv_naum.htm.) Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 91 Тотка Григорова Обр. 4. Преславска художествена керамика. Образ на Архангел (по Мавродинов 2013) 92 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... Обр. 5. Преславска художествена керамика. Медальон с образ на Архангел (по Божков 1988) Обр. 6. Преславска художествена керамика. Архангел Гавраил (по Мавродинов 2013) Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 93 Тотка Григорова Обр. 7. Образ на ангел от купола на църквата „Св. Георги“ в София – детайл (по Божков 1988) Обр. 8. Медальон с бюст на ангел от „Червената църква край Перущица“ (личен архив) 94 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НЕБЕСНИТЕ СИЛИ ИЛЮСТРИРАНИ В КУПОЛА НА... Обр. 9. Свод със стенописи от „Червената църква“ край Перущица (личен архив) Обр. 10. Ангели, държащи агнец с ореол от „Червената църква“ (по снимков материал от музея в Перущица) Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 95 Тотка Григорова Обр. 11. Образ на ангел, детаил от „Червената църква“ (по снимков материал от музея в Перущица) 96 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU – СЪЩНОСТ, ПОЯВА И РАЗВИТИЕ Даниел ИВАНОВ Докторант СУ „Св. Климент Охридски“ Опазването на културно-историческото наследство е от първостепенно значение за съхранението на историческата памет на човечеството. Една от основните институции, които се занимават с тази задача е музеят. Като пазител на материалното и нематериалното културно наследство, той съществува от столетия. По време на своя път през вековете претърпява значително развитие, за да се превърне в съвременния музей, който познаваме днес. Наред с диференцирането на различните видове музеи се появяват и т. нар. музейни комплекси in situ (musee de site, on-site museums). Освен терминът in situ в световен мащаб се използва и названието „музеи на открито“, като за това понятие в англоезичните държави се употребява наименованието „Open-Air Museum“1. Тук трябва да направим разграничение на понятията „in situ“ и „на открито“. Терминът in situ произлиза от латински език и в превод означава „на място“. Това са музеи или музейни комплекси, които се появяват на мястото, където се намират недвижимите културни и природни ценности2, независимо дали те са експонирани на открито или не. Обикновено в населените места археологическите останки се намират под вече новозастроените сгради или съоръжения и процесът по тяхното експониране е по-сложен, отколкото при тези в извънградска среда. В голяма степен тези археологически паметници трябва да се впишат в градската архитектура и да се създаде една хомогенна цялост с новата постройка. Пример за това е Римски амфитеатър в подземните етажи на хотел Арена ди Сердика в центъра Paardekooper, R. The Value of an Archaeological Open-Air Museum is in its Use. Understanding Archaeological Open-Air Museums and their Visitors. Leiden, 2012, p. 25. 2 Борисова, И. Археологически музеи и музейни експозиции in situ в България. – Археология, 4, 2002, с. 63. 1 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 97 Даниел Иванов на София3. Докато при недвижимите археологически ценности, намиращи се сред природата, експонирането „на открито“ е основният метод на представяне на разкритите паметници пред публиката. Терминът „на открито“ има по-широко значение. Едно от определенията за музеи на открито, което е прието на Генералната асамблея на ICOM в Лондон през 1983 г. гласи, че „музеите на открито са сбирки – научно планирани и научно ръководени или подлежащи на научно наблюдение, отразяващи цялостно поселищни, строителни, жилищни и стопански форми под открито небе в обявена за музейна територия местност“4. Всъщност музеите на открито са сбирки от архитектурни, тук трябва да добавим археологически и природни паметници, сътворени или използвани от човека в процеса на неговото съществуване и усъвършенстване. Музеите на открито могат да бъдат както in situ, така и създадени на специално обособено музейно пространство – премествайки архитектурните паметници от мястото им на създаване и съществуване, а също и реконструиране на архитектурни постройки и съоръжения – оформяйки нов музеен архитектурен комплекс с оригинални и/или реконструирани недвижими паметници. В различните държави се използват различни наименования за археологическите музейни комплекси на открито. Например във Великобритания те рядко се характеризират като музеи, а по-скоро като центрове, паркове, дори села и ферми. В Германия най-широко разпространените наименования са музей или парк, а във Франция ги определят като музеи на място (археологически, праисторически) и археологически паркове. В Швеция тези музейни комплекси се наричат археологически музеи на открито, праисторически или древни селища5. В българската музеоложка наука, археологическите музеи in situ са известни повече като археологически резервати и паркове или археологически комплекси, като към някои от тях има музейна сграда с експозиция или информационен център, например Археологически комплекс „Калето“, Мездра6, Национален историко-археологически резерват „Мадара“7, 3 Arena di Serdica Residence hotel. Амфитеатърът на Сердика, 2016. – http://www. arenadiserdica.com/bg/pages/teathre.html#.V6nRePmLSmw, 04.03.2016. 4 Недков, С. Музеи на открито. София, 2000, с. 16. 5 Paardekooper, R. Archaeological Open-Air Museums in Europe – In: Archaeology and Crafts. Experiences and Experiments on traditional Skills and Handicrafts in Archaeological Open-Air Museums in Europe. Proceedings of the VI Open Arch-Conference in Albersdorf, Germany, 2013. Husum, 2015, pp. 128 – 129. 6 Калето. Археологически комплекс. Брошура. Мездра, 2013. 7 Маринов, В. Свещената Мадара. София, 2008, с. 161 – 178. 98 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... Национален историко-археологически резерват „Плиска“8, Национален историко-археологически резерват „Велики Преслав“9 и др. Целта на проучването е да вникнем в същността на археологическите музеи in situ и да проследим тяхната поява и развитие през годините в световен мащаб. Проучването на музеите на открито в България е слабо застъпено. Единственото монографично изследване, свързано с проблематиката е книгата на професор Симеон Недков „Музеи на открито“ издадена през 2000 г. В нея основно са застъпени етнографските комплекси на открито, без да бъде разгледан проблемът, свързан с археологическите музеи in situ10. Авторът публикува и още няколко изследвания по темата в различни периодични издания, но те отново разглеждат етнографските музейни комплекси, без да се застъпват археологическите музеи на място11. През годините са публикувани и различни изследвания на български музеолози и изследователи, като П. Колева12, А. Гоев13, И. Минков14, А. Станчева15 и др., свързани с етнографските музеи на открито. В световен мащаб изследванията, които разглеждат музеите на открито са застъпени по-широко. Редица автори, като Ципелиус16, Стика и Лангер17, Чайковски18, Шмелев19, Норденсон20, Вентър21 и др. не пестят време и усилия при проучването на този вид музеи. НИАР Плиска, 2018. – http://xn----7sbb3acmfmvip.bg/, 04.03.2019. Археологически музей Велики Преслав, 2019. – http://museum-velikipreslav.com/zamuzeya/, 04.03.2019. 10 Недков, С. Музеи на…, 2000. 11 Недков, С. Музеите на открито и тяхното бъдеще. – Годишник на СУ Св. Климент Охридски. Център по културознание, 86, 1995; Недков, С. Световни тенденции в развитието на музеите на открито. – В: Етнографски сборник Етър, 2, 1996; Недков, С. Музеите на открито в България. – Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“. Център по културознание, 88, 1999 и др. 12 Колева, П. За някои форми на оживяване в музеите на открито. – В: Сборник Проблеми на етнографските музеи на открито, Етъра-Габрово, 1989. 13 Гоев, А. Възможности за експониране на традиционната духовна култура в живите музеи от типа „под открито небе“. – В: Етнографски сборник Етър, 2, 1996. 14 Минков, И. Етнографските музеи под открито небе и Националният етнографски музей в София. – В: Етнографски сборник Етър, 2, 1996. 15 Станчева, А. Експониране на технически паметници в музеите на открито в Етъра. – В: Етнографски сборник Етър, 2, 1996. 16 Zippelius, A. Handbuch der Europaeischen Freilichtmuseen. Köln, 1974. 17 Stika, J., J. Langer. Ceskoslovenska Muzea v Prirode. Ostrava, 1989. 18 Czajkowski, J. Muzea na wolnym powietrzu w Europie. Rzeszow-Sanok, 1984. 19 Шмелев, В. Г. Музеи под открытым небом: очерки истории возникновения и развития. Киев, 1983. 20 Норденсон, Э. В начале был Скансен. – Museum, 175, 1993 с. 25 – 26. 21 Venter, N. Kleinplasie – living opеn-air museum. Worcester, 1998. 8 9 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 99 Даниел Иванов По въпроса, свързан с проучването на археологическите музеи in situ, може да се каже, че това е сравнително ново научно поле и изследванията в тази насока не са много, нито в световен план, нито в българската музеоложка наука. Важни за проучването на археологическите музеи in situ са изследванията на К. Аренс и по специално неговата монография „Wiederaufgebaute Vorzeit. Archäologische Freilichtmuseen in Europa“ от 1990 г.22 Своето време върху изследване на проблеми, свързани с археологическите музеи на място посвещават и някои други автори, като Н. Бароа, Л. Демарез23, Х. Шмид24, С. Ренцхог25, Л. Комис26 и др. През 2009 г. излиза Пътеводител на археологическите музеи на открито в Европа, издаден в Модена, Италия. В него са публикувани резултатите от проучването на 212 музеи от този вид в 24 европейски държави27. Едно от важните изследвания в сферата на археологическите музейни комплекси на място е служебното издание на ICOM от 1982 г. с автори М. Станчева и Ф. Фюлеп „Musees de site Archeologique“. В него авторите представят миналото на този вид музеи и разглеждат същността и проблемите, свързани с археологическите музеи in situ28. В последните години един от изследователите, които насочват всичките си знания и усилия в проучването на археологическите музеи на открито е холандския учен Роланд Паардекупър. Той успява, сам или съвместно с други специалисти, да публикува няколко научни статии по проблематиката29, 22 Ahrens, C. Wiederaufgebaute Vorzeit. Archäologische Freilichtmuseen in Europa. Neumünster, 1990. 23 Barrois, N., Demarez, L. L‘archéosite d‘Aubechies. Un voyage de 5000 ans dans notre passé. – Les sites de reconstitutions archéologiques, actes du colloque d‘Aubechies. Namur, 1995. 24 Schmidt, H. Archäologische Denkmäler in Deutschland. Rekonstruiert und wieder aufgebaut. Stuttgart, 2000. 25 Rentzhog, S. Open Air Museums. The History and Future of a Visionary Idea. Kristianstad, 2007. 26 Comis, L. Experimental Archaeology: Methodology and new Perspectives in Archaeological Open-Air Museums. – EuroREA. Journal for (Re)construction and Experiment in Archaeology, 7, 2010. 27 Pelillo, A., et. al. Guide to the Archaeological open air museums in Europe. Modena, 2009. 28 Stancheva, M., F. Fuelep. Musees de site Archeologique. ICOM. Paris, 1982. 29 Schöbel, G., R. Paardekooper, et. al. Archäologische Freilichtmuseen in Europa-Archaeological Open Air Museums in Europe. – Schriftenreihe des Pfahlbaumuseums Unteruhldingen, 5, Unteruhldingen, 2002; Paardekooper, R. The use of archaeological open air museums in archaeology. – Bulletin of Primitive Technology, 35, Utah, 2008; Paardekooper, R. Archaeological Open-Air Museums as Time Travel Centres. – Lund Archaeological Review, 2009 – 2010, Lund, 2010; Paardekooper, R. Archaeological Open Air Museums in Europe – Visitors‘ expectations versus visitors‘ experience. – Archäologisches Nachrichtenblatt, 16, 3, Berlin, 2011; Paardekooper, R., K. Pres. Evoking the past, shaping the future. How archaeological open air museums create new memories. – ICOM News, 64, 2, Paris, 2011; Paardekooper, R. Archeologische Openluchtmusea in Nederland. Een beetje Geschiedenis. – Bulletin voor Archeologische Ex- 100 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... а през 2012 г. излиза от печат и неговата дисертация „The Value of an Archaeological Open-Air Museum is in its use. Understanding Archaeological Open-Air Museums and their Visitors“30. Едни от последните му научни изследвания излизат през 2014 и 2015 г. Едното е поместено в сборника „Experiments Past. Histories of Experimental Archaeology“, където е съставител заедно с Джоди Флорес31, а другото „Archaeological Open-Air Museums in Europe“ е публикувано в сборник с доклади от научна конференция проведена през 2013 г в град Хузум, Германия32. Паардекупър е директор на Секретариата на Международна организация на Археологическите музеи на открито и експериментална археология – EXARC, избран от борда на организацията33. В българската музеоложка наука проучванията на археологическите музейни комплекси in situ са оскъдни. Липсата на изследвания върху този клон на музеологията е проблем, на който трябва да се обърне по-сериозно внимание от музеоложката историография. Основните изследвания върху тази проблематика са на гл. ас. д-р Илияна Борисова-Кацарова, преподавател към катедра „Археология“ в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В своята дисертация „Археологически музеи и музейни експозиции in situ – постижения и перспективи в България“, тя проследява тяхната структура, история, развитие и съвременно състояние у нас34. В началото на ХХІ в. успява да публикува и свои статии, свързани с този вид музеи – „Археологически музеи и музейни експозиции in situ в България“, „Един специален вид археологически музей“, „Археологически ценности в градска среда – предизвикателства и перспективи“, а също и „Образование и атракция в археологическите музеи in situ“35. Сред българската музеоложка историография има и не малко изследвания, свързани perimenten en Educatie (BAEE), 17, 2, Leiden, 2012; Paardekooper, R. Archaeological open-air museums across Europe. Their 125 years history and a debate on their future. – In: J. Gancarski, ed. Skanseny Archeologiczne i Archeologia Eksperymentalna. Proceedings of the 2006 Krosno Conference. Krosno, 2013. 30 Paardekooper, R. The Value of an Archaeological…, 2012. 31 Paardekooper, R. The History and Development of Archaeological Open-Air Museums in Europe. – Experiments Past. Histories of Experimental Archaeology. Leiden, 2014. 32 Paardekooper, R. Archaeological Open-Air Museums…, 2015. 33 The EXARC Secretariat. Archaeological Open Air Museums and Experimental Archaeology. Eindhoven. – http://exarc.net/about-us/secretariat, 04.03.2019. 34 Борисова, И. Археологически музеи и музейни експозиции in situ – постижения и перспективи в България. Дисертация за присъждане на научна и образователна степен доктор. София, 2002, неиздадена. 35 Борисова, И. Археологически музеи и музейни…, 2002; Борисова, И. Един специален вид археологически музей. – История, 4-5, 2002; Борисова, И. Образование и атракция в археологическите музи in situ. – История, 1, 2002; Борисова, И. Археологически ценности Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 101 Даниел Иванов с проучване върху реставрацията, консервирането, експонирането и социализацията на конкретни недвижими археологически ценности в страната. Пример за това са публикациите на: Е. Москова „Старобългарските резервати Плиска, Преслав и Мадара/концепция за консервиране и експониране“36, Д. Кръстев „Новата музейна сграда в археологическия резерват на Велики Преслав“37, В. Дочева „Музеален обект сред руините на античния град Германия (Сапарева баня)“38, П. Калчев „Музей “Неолитни жилища“ в Стара Загора“39 и др. В световната практика има установени три модела за изграждане на музеи на открито. Един от тези три модела се състои в реставрирането и консервирането на архитектурните, а също и археологическите недвижими културни ценности на самото място, където са създадени в тяхната автентична среда, или както е добил известност в музеологията – in situ40. Интересна е констатацията в „Основните положения за устройството и работата на музеите на открито“, приета на Генералната асамблея на ICOM в Лондон през 1983 г., където се казва, че археологическите музеи на открито, където се представят паметници, свидетелстващи за праисторически, антични и средновековни култури, включително и в реконструиран вид, могат да бъдат признати за музеи на открито само в изключителни случаи41. Това твърдение показва, че археологическият музей in situ може да бъде приет за самостоятелен вид музей. Като такъв той е определен в „Study of current policies concerning archaeological excavations; suggestions for the housing of objects in the countries in which they were discovered“42, „Museé de site archéologique“43 и Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство44. Въпреки тази констатация, той е част от глобалната мрежа на музеите на открито. В в градска среда – предизвикателства и перспективи. – В: Сборник Музей, културно-историческо наследство, културен туризъм, Стара Загора, 2008. 36 Москова, Е. Старобългарските резервати Плиска, Преслав и Мадара /концепция за консервиране и експониране/. – МПК, 4, 1978. 37 Кръстев, Д. Новата музейна сграда в археологическия резерват на Велики Преслав. – МПК, 3, 1981. 38 Дочева, В. Музеален обект сред руините на античния град Германия (Сапарева баня). – МПК, 1, 1983. 39 Калчев, П. Музей Неолитни жилища в Стара Загора. – Музей, 5, 1995. 40 Недков, С. Музеи на…, с. 17. 41 Недков, С. Музеи на…, с. 16. 42 Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies concerning archaeological excavations; suggestions for the housing of objects in the countries in which they were discovered. Paris, 1978. 43 Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., 1982. 44 Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство, Ла Валета, 1992. – Държавен вестник, 70, 2004, с. 40 – 44. 102 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... последните 30 години промените в сферата на археологическите музеи на открито са значителни. Създават се множество музеи от този вид и в момента техния брой в Европа е около 300, като те успяват да привлекат около 6 – 7 милиона посетители годишно45. Както вече стана дума, музеите на място се появяват там, където се намират недвижимите културни и природни ценности. Тези ценности представляват различни археологически обекти, като: крепости; жилищни, стопански и военни постройки; землени валове; укрепени и неукрепени селища; религиозни храмове; гробници, некрополи и др.; етнографски комплекси, включващи различни постройки, показващи живота и бита на жителите им от различни исторически периоди; исторически комплекси, включващи: сгради, съоръжения, структури и паметни места, представящи дадено събитие или живота на исторически значима личност; Архитектурно-строителни комплекси, включващи сгради, съоръжения, конструкции или части от тях, които имат историческа, естетическа, техническа и културна стойност; природни резервати и забележителности, които свидетелстват за историята и културата на дадена човешка общност от определен регион, област или държава. Основното определение, което е прието за археологическите музеи in situ е дадено от М. Станчева и Ф. Фюлеп в служебното издание на ICOM „Musees de site Archeologique“. Според тях един археологически музей на място е проектиран и изграден за да опази природното и културното движимо и недвижимо наследство на място, т.е. да се запазят на мястото, където са създадени или открити културните и природни ценности46. Според дефиницията на Международна организация на Археологическите музеи на открито и експериментална археология – EXARC, археологическият музей на открито (част от които са археологическите музеи in situ, експонирани на открито) е постоянна институция с нестопанска цел отворен за архитектурни реконструкции основно на базата на археологически източници. Притежава колекции от нематериално наследство и осигурява интерпретация на това как са живели и действали хората в миналото. Това се осъществява съгласно научни методи за целите на образованието, проучването и за удоволствие на посетителите47. Според определението археологическите музеи на открито представляват институции, които представят селища, крепости, постройки и други недвижими археологически ценности от определена епоха, които са реставрирани или реконструирани на базата на археологически из45 46 47 Paardekooper, R. The Value of an Archaeological…, 2012. Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 3. Paardekooper, R. The Value of an Archaeological …, p. 355. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 103 Даниел Иванов точници на мястото на тяхното естествено създаване и съществуване, например Залив на костите, Плоча Миков град, праисторическо наколно селище48, Археологически комплекс „Калето“, Мездра49 или в специално обособено музейно пространство, встрани от тяхната естествена среда на изграждане и съществуване, например Исторически комплекс Неолитно селище, с. Неофит Рилски50. Те представят живата история на мястото, областта или епохата. Относно реконструкцията, то тя трябва да се извършва изключително внимателно. Проблемът с реконструирането (възстановяването) на недвижими археологически ценности е изключително деликатен и наболял в последно време въпрос, особено в България. Реставрационните и консервационните дейности трябва да са подчинени на оригинала, да се прилагат с респект към него, да се основават на археологически източници, автентични документи и неоспорими доказателства, без да се правят хипотетични (ре)конструкции на археологическите структури – „Реставрацията свършва там, където започва хипотезата“ 51. Трябва да добавим, че един археологически музей in situ, освен недвижимия археологически паметник, притежава и намерените на място движими археологически ценности. Той е комплексна културна институция, чиято основна задача е, освен опазването, експонирането и популярзирането на материалното движимо и недвижимо културно наследство, но и съхранението, представянето и популяризирането на нематериалното културно наследство за даденото място, област или епоха. Археологическият музей in situ има за цел да опазва археологическите недвижими и движими културни ценности в тяхната естествена среда. Мисията му е да разкрива миналото, като запознава публиката с достигналите до нас свидетелства за живота на обитателите на конкретното място, да обяснява условията за възникването на този живот и за неговото развитие, да реконструира най-точно обкръжаващата среда – климат, флора, фауна, връзки с други човешки групи и т.н., т.е. всички елементи, обуславящи начина на живот на това място. Да покаже с помощта на различни средства – фотографски, графични, пластични, IT технологии и други – всички известни страни на начина на живот. Освен това музеят предоставя и условия за допълнително проучване на 48 Кузман, П. Залив на коските. Плоча Миков град, праисториска надводна населба. Скопие, 2008, с. 3 – 13. 49 Калето. Археологически комплекси…, 2013. 50 Исторически комплекс Неолитно селище, с. Неофит Рилски, 2016. – http://antiquevillage. eu/, 04.03.2019. 51 International charter for the conservation and restoration of monuments and sites (The Venice charter). ICOMOS, 1964. – http://www.icomos.org/charters/venice_e.pdf, 04.03.2019. 104 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... недвижимата културна ценност, към която принадлежи52, и условия за организиране на атракции с образователна и възпитателна насоченост. Този вид музейни комплекси притежават големи възможности за разкриване на целия научен, образователен, възпитателен, естетически и икономически потенциал на недвижимите и намерените на място движими археологически културни ценности. Поради целите, които музеите in situ си поставят, тяхната същност е интердисциплинарна53. Те са най-сигурният начин за опазване на археологическите останки в тяхната естествена среда54. Между недвижимите и движимите културни ценности, намерени на самия обект има дълбока връзка, която е от значение за археологическата и историческа наука, но е важна и за по-доброто възприемане от посетителите на движимите културни ценности на мястото на тяхното естествено създаване и съществуване. Този вид музейни комплекси могат по най-добрия и атрактивен начин да популяризират археологическите старини и живота свързан с тях и да бъдат използвани за нуждите на образованието, възпитанието на различните поколения и за удоволствие на музейната публика. В резултат на съчетаване на движимите културни ценности със съхранените археологически структури се променя въздействието на целия паметник върху музейната публика. Създава се по-лесна за възприемане реалност, в която различни прояви на човешката дейност, културни ситуации и дори събития се показват възможно най-пълно и с максимална автентичност на мястото, където се създават или са се развили. Този метод може да се приложи към всички исторически периоди, от праисторията до ново време55. Археологическите музеи на място привличат посетителя, като ангажират участието на голяма част от човешките сетива в процеса на възприемане на информацията и включват посетителя като активен участник в експозиционния процес, в резултат на което се получава силно въздействие върху съзнанието и личността на всеки един участник от музейната публика56. Според изданието „Проучване на настоящите политики, свързани с археологическите проучвания“, отпечатано от UNESCO, съществуват три категории археологически артефакти: ценни предмети, които се предават в централните или регионални музеи, за да може да се гарантира тяхната сигурност; предмети от общ интерес, които влизат в експозиция52 53 54 55 56 Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 4; Борисова, И. Един специален вид…, с. 114. Борисова, И. Един специален вид…, с. 113 – 114. Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, p. 8. Борисова, И. Един специален вид…, с. 113. Paardekooper, R. The Value of an Archaeological…, p. 25. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 105 Даниел Иванов та на музея in situ; други предмети или части от предмети от всякакъв вид, класифицирани и съхранявани на сигурно място (може в специално помещение в самия музей на място), което е достъпно за научните работници57. При съвременните тенденции, методи и технологии на изграждане на музейните сгради и възможностите за осигуряване на качествена охрана за движимите културни ценности, е възможно и някои от по-ценните предмети да бъдат експонирани в музейната сграда на музейния комплекс in situ, с цел по-доброто им възприемане и въздействие върху посетителя. Важно за развитието на музеите на място е да се гарантира и прилагането на политики на обмен на колекции (временни изложби, временно експониране на някои културни ценности) между музеите in situ, местните, регионалните и национални музеи58. Решаващ за създаването на един археологически музей in situ е характерът на един комплекс, а именно: 1. Стабилността и обема на руините – при различните обекти обемът и здравината на руините са запазени различно; 2. Достъпността на обекта, както и пътните връзки от него до главните комуникационни и пътни артерии; 3. Осигуряване на пълната безопастност на колекциите – като охрана (СОТ, пожаробезопасни средства, физическа охрана), опазване от метеорологичните условия (влага, температура, светлина) – тук от значение е мястото за изграждане на музейната сграда и материалите за нейното построяване; 4. Наличие на място за научно оборудване, необходимо за изследването на обекта, като става въпрос за най-необходимото59. Важни фактори за организирането и развитието на един музей от този вид са и: 1. Създаване на инфраструктура, необходима за удобството на посетителите на обекта. Това включва: музеен магазин, паркинг, алеи с достатъчно места за отдих, музейно кафене, тоалетни помещения и др.; 2. Създаване на красива паркова среда, която е неразделна част от експонирането на археологическия паметник; 57 Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, p. 5. Ibid., p. 8. 59 Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, p. 7; Борисова, И. Един специален вид…, с. 115. 58 106 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... 3. Място и възможност за организиране на атрактивни мероприятия, с възпитателна, образователна насоченост и за удоволствие на посетителите; 4. Административно управление и методическата подчиненост на музея in situ на най-близкия регионален, областен или общински музей; 5. Финансирането на съответния музеен комплекс; 6. Набирането на екип от специалисти и експерти. Дейностите, извършвани от музейните комплекси in situ, в общи линии са близки до тези на традиционния музей – да издирва, събира, съхранява, проучва и експонира културните ценности свързани с човека, неговия живот и среда. Според проучванията и наблюденията върху практиката, областите на дейност на музеите са разделени на: образователна, изследователска, архивна, информационна, консервационно-реставраторска, организиране на изложби и търговска60. Тук трябва да добавим също и събирателската, която представлява съществена част от общата дейност на един музей, без която той не би могъл да съществува. Обхватът на дейност на музеите и музейните сбирки in situ зависи от: 1. Разположението им (дали са в градска или в извънградска среда); 2. Мащабите, характерът и статутът на обекта, към който спадат; 3. Типът и функцията на музейната сграда; 4. Административното им управление и финансиране61. Под разположение се разбира мястото на археологическия паметник и музей – дали те се намират в градска или извънградска среда62. Специфичното на този вид музеи е свързано с това, че не обектът отива в музея, а обратното – музеят отива при обекта63. Основен фактор при двата вида археологически музеи in situ е охраната, както на самия обект, така и на музейните сгради. Докато в града изпълнението на охранителните мерки е сравнително лесно осъществимо, то в извънградска среда това е доста трудоемко. По подобен начин стои и въпросът за 60 61 62 63 Борисова, И. Един специален вид…, с. 116. Пак там. Пак там. Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 7. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 107 Даниел Иванов защитата от природни бедствия, като в извънградска среда тази защита се организира доста по-трудно, отколкото в градска среда, но не и невъзможно. Вторият въпрос е свързан с достъпа до музейния комплекс. Важно условие за успешното развитие на музейните комплекси in situ в извънградска среда е неговата лесна достъпност, което от своя страна е свързано с изграждането на удобна пътна мрежа до самия обект, осигурен транспорт, място за паркиране, място за отдих, алеи и т.н. Това предполага развиването на дейности, свързани с поддръжката и функционирането на инфраструктурата, която е различна от градската64. Музеите на място в извънградска среда имат по-големи възможности за експониране на открито на недвижимите културни ценности, за разлика от тези в населените места. Когато се открият археологически структури в населенето място, теренът в повечето случаи вече е застроен, което налага експонирането само на ограничени площи от археологическия обект65. За пример може да послужат част от разкрития Римски амфитеатър в подземните етажи на хотел Арена ди Сердика в центъра на София66, археологическите структури на антична Сердика пред ЦУМ, София67 и бъдещия археологически парк „Западна порта на Сердика“, София68. Специфичното при експонирането на недвижимите археологически ценности в градска среда е преплитането на археологическия паметник със съвременното строителство. Главното изискване към музея in situ в извънградска среда е той да образува хомогенна цялост с околната среда69. Под характер на археологическия обект се разбира вида и датировката му – той може да представя различен исторически период – праистория, античност, средновековие. Обектите може да се разделят и по видове – праисторическо селище, античен град, военна постройка, римска вила, средновековна крепост и т.н. Мащабите на културната ценност и на музейния комплекс се определят от това каква част е проучена и експонирана. Значение има и наличието на следи от една или няколко ис64 Борисова, И. Един специален вид…, с. 116 – 117. Борисова, И. Археологически музеи и музейни…, с. 64. 66 Arena di Serdica… – http://www.arenadiserdica.com/bg/pages/teathre.html#.V6nRePmLSmw, 04.03.2019. 67 Попова, Р. Откриват античния културно-комуникационен комплекс Сердика на 20 април. – Градът, 2016. – http://gradat.bg/news/2016/04/12/2740945_otkrivat_antichniia_ kulturno-komunikacionen_kompleks/, 04.03.2019. 68 Борисова-Кацарова, И. Западната порта на Сердика – за миналото и бъдещето. – Сборник Ниш и Византија, XIV, Ниш, 2016, с. 283 – 284. 69 Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, p. 7. 65 108 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... торически епохи. Проучването и представянето на различни епохи и различни археологически структури изисква и съответните научни похвати70. Изграждането на сградите и инфраструктурата на един музей на място трябва да се съобразява изключително с конкретната недвижима археологическа ценност. Важен е въпросът за избора на място за изграждане на музейния комплекс от сгради, а също така и архитектурните решения на тези постройки и цялата инфраструктура, обслужваща музейните сгради и самите посетители на обекта. Световните тенденции за изграждането на музейната сграда показват, че тя не трябва да доминира над археологическите останки. Археологическият музеи in situ трябва да образува едно цяло с дадения комплекс71. Фокусът трябва да бъде насочен не върху съвременната архитектура, а върху недвижимата археологическа ценност72. В зависимост от типа и функцията на музейната сграда могат да бъдат разграничени няколко типа музейни сгради: ‒ изцяло покриваща дадена археологическа структура и същевременно съхраняваща и представяща движими паметници, произхождащи от мястото73 – Музей „Неолитни жилища“, Стара Загора; Музей на праисторията Рамюл, Лиеж, Белгия74; Музей на кралските гробници до Солун, Гърция75; ‒ съхраняваща и показваща движими паметници, произхождащи от недвижима ситуация в близост до недвижимия археологически паметник76 – музеят Pincevent, Франция77; археологически парк-музей Аквинкум78; музея Августа Раурика79; музеят Хайтабу (Хедебю)80; Плиска; Преслав и др.; 70 Борисова, И. Един специален вид…, с. 117. Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, p. 7. 72 Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 8. 73 Борисова, И. Един специален вид…, с. 118. 74 Le Préhistosite de Ramioul a vécu, le Préhistomuseum arrive. Liège, 2016. – http://www. prehistomuseum.be/wp-content/uploads/2016/02/dossier_presse_fr_light.pdf, 04.03.2019. 75 Drougou, S., C. Saatsoglou-Paliadeli. Vergina – wandering through the archaeological site. Athens, 1999. 76 Борисова, И. Един специален вид…, с. 118. 77 Gaucher, G. Pincevent, a prehistoric site museum. – Museum, 4, 1981, pp. 211 – 217. 78 Aquincum. Guidebook, 1963. 79 Tomasevic-Buck, T. A Roman town and its presentation to the public. – Museum, XXXVII, 3, 1985, 127 – 135. 80 Wikinger Museum Haithabu. – https://haithabu.de/en/homepage, 04.03.2019. 71 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 109 Даниел Иванов ‒ градски археологически музей – съхранява и показва както експонирани in situ ситуации, така и археологически материали, произхождащи от мястото и от целия регион (музейната сграда е в страни или на територията на недижимите археологически ценности) – Сандански, Хисаря81; ‒ за музейна „сграда“ може да се използва и самата недвижима културна ценност или част от нея. Съществуват музейни експозиции, помещаващи се в самия обект на експониране in situ – средновековен град и замък Мистра, Гърция82; късноантична крепост Цари мали град, с. Белчин83. Основна функция на музейните сгради е да съхраняват недвижими и/или движими археологически ценности. Дейностите по създаване на подходящите условия за това са специфични за всеки отделен случай, но основно могат да се сведат до осигуряване на защита от физическо унищожаване на ценностите, включително и подходящите температурно-влажностни режими и замърсеност на въздуха. Въпросите, свързани с музейната архитектура също са специфични за музеите на място. Изборът на конкретно архитектурно изпълнение на музейната сграда е строго специфично за всяка една недвижима археологическа културна ценност84. При изграждането на сградния фонд на музейния комплекс трябва да се предвиди и възможност за разширяване на постройките, за да се осигури място за нови археологически артефакти, разкрити при допълнителни археологически разкопки на обекта. При не съобразяване с тези изисквания, е възможно да няма нужното пространство за съхраняване на бъдещите движими културни ценности. Разбира се, там където проучванията на обекта са приключили и не се плануват нови археологически разкопки, може да не се плануват допълнителни помещения за съхранение на артефакти85. Различните видове музейни сгради предполагат и различен тип експозиции. Когато сградата е от първия тип, която съхранява и представя дадена археологическа структура и движимите културни ценности, намерени на нейна територия експонирането на недвижимите и движимите ценности е съчетано в една обща експозиция. Когато е от втория и третия тип, експозиционната дейност на музея е свързана и с предстаБорисова, И. Един специален вид…, с. 118. Archaeological Site of Mystras. World Heritage List UNESCO. – http://whc.unesco.org/en/ list/511, 04.03.2019. 83 Хаджиангелов, В. Нови музейни постъпления. – В: Сборник Чудото Цари мали град. Белчин, 2013, с. 140 – 141. 84 Борисова, И. Един специален вид…, с. 118. 85 Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 9. 81 82 110 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... вените на открито археологически структури. В тези случаи присъстват и постоянни дейности от сферата на консервацията и реставрацията на архитектурни паметници86. Когато „сградата“ е от последния тип, то експозиционната дейност е вплетена в самата недвижима археологическа ценност на музейния комплекс in situ или в част от нея. Различията при музейните сгради влияят и върху музейната комуникация. Разликата е между типа музеи in situ: тези които представляват цялостен музеен комплекс под една сграда, в която се намират движимите и недвижими културни ценности, както и музееен комплекс, където музейната експозиция се намира в самия обект, работата с посетителите се осъществява изцяло в сградата или културната ценност; и типа музеен комплекс, където музейната сграда е в страни от недвижимата археологическа културна ценност, и връзката с публиката се осъществява и вън от музейната сграда при самия археологически обект87. Музеят in situ включва освен сградите, в които се съхраняват предметите от разкопките и всички постройки и съоръжения, предназначени да подслоняват in situ недвижими останки, като са предвидени средства за тяхното представяне пред публика88. За да може да се създаде един музей на място и той да изпълнява своята мисия, то трябва да имаме какво да експонираме пред публиката. Важен етап, предхождащ самото експониране е процесът на реставрация и консервация на самите археологически структури и движими културни ценности. Необходимо е да бъде изготвен качествен реставрационно-консервационен проект с цел физическото опазване на културните ценности и подчертаване на техните естетически достойнства. Изготвянето на проекта трябва да бъде възложен на специалисти по реставрация и консервация, с участието на археолози и архитекти. Принципите, които трябва да бъдат заложени в него са свързани със значимостта на недвижимия паметник, степента му на съхранение и неговото местоположение (това се отнася и за движимите културни ценности намерени на място). Реставрацията и консервацията трябва да бъдат предшествани и придружени от археологическо и историческо проучване на културната ценност и да са събразени с предписанията на международното и местното законодателство, в това число и „Международната харта за консервация и реставрация на паметниците и забележителните места“, гласувана във Венеция през 1964 г.89 Консерва86 Борисова, И. Един специален вид…, с. 118. Пак там. 88 Stancheva, M., F. Fuelep. Op. cit., p. 5. 89 International charter for the conservation… – http://www.icomos.org/charters/venice_e.pdf, 04.03.2019. 87 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 111 Даниел Иванов ционно-реставрационните дейности трябва да включват използването на метода анастилоза и употребата на обратими материали и техники, съобразени със съвременните изисквания на консервацията и реставрацията90. От голямо значение за функционирането на музейните комплекси на място е административното устройство и финансиране. По териториален обхват на дейност музеите в България са национални, регионални и местни. Териториалният обхват и методическите функции на националните и регионалните музеи се определя от министерски съвет по предложение на министъра на културата, а тематичния и териториален обхват на местните музеи се определя с акта за създаването им91. По форма на собственост те могат да бъдат държавни, общински, частни и със смесено участие92. По подобен начин е административното разпределение на музеите в останалите страни в Европа, като тук има и не малък брой музейни комплекси, които се стопанисват от частни фондации и тръстове. По принцип археологическите музеи in situ не са самостоятелни музейни единици, а са филиали към други музеи. Поради тази причина решенията, засягащи тяхната дейност се вземат от други институции. Дори когато са в рамките на археологически резервати, тяхното администриране е поверено на местния исторически или археологически музей93. Съществуващите модели за финансиране на музейните институции, в това число и на археологически музейните комплекси на място са два: западноевропейски и северноамерикански94. Западноевропейският модел е на базата на засилено финансиране от страна на държавата, успоредно с допълнително финансиране, като собствени приходи, събрани такси за извършване на услуги, проекти по международни и национални програми, дарения, завещания и спонсорство. Финансирането от държавата осигурява съществуването на институцията, но създава и частична финасова автономия, с цел по-задълбочено развитие на дейностите на музейния комплекс. Северноамериканският модел е по-децентрализиран. Държавата осигурява да90 Борисова-Кацарова, И. Цит. съч., с. 284. ЗКН, чл. 26, ал. 2-4. – Държавен вестник, 19, 2009, с. 11 – 12. 92 ЗКН, чл. 27. – Държавен вестник, 19, 2009, с. 12. 93 Борисова, И. Един специален вид…, с. 118 – 119. 94 Танева, К. Форми и начини на финансиране на образователните програми в музеите и галериите. – В: Другият музей. Образователни програми в музеите и галериите. София, 1999, с. 20. 91 112 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... нъчни преференции и облекчения за гражданите, държавните и частни компании, които подпомагат културните институции95. И при двата модела на финасиране на културните институции, в случая музеите и в частност археологическите музеи in situ, имат дейности, които генерират печалба – билети, беседи, музейни магазини и кафенета и др. Посетителите са източник на допълнителни финансови средства за попълване приходите на музеите. Разглеждайки двата модела на финансиране, България попада по-скоро в западноевропейския модел, въпреки в пъти по-слабото финансово ангажиране на държавата в лицето на Министерството на културата, и на частните фондации и организации към музейните институции. Същевременно държавата не прави промени и по отношение на данъчните преференции и облекчения за спонсорите на тези институции. Музеите в България попълват бюджетите си и със собствени приходи от билети, беседи, такси за извършване на услуги, проекти по международни и национални програми, дарения, завещания и спонсорство96, като не всички успяват да изготвят и да спечелят средства от проекти по различни европейски и световни програми. Важен аспект от процеса на социализация на един музеен комплекс на място е изготвянето на маркетингова стратегия за проучване на пазара в сферата на културния туризъм. Трябва да се определят потенциалните посетители и да се създаде стратегия за привличането на различни таргет групи. Важен елемент за популяризирането на музейните комплекси in situ и част от маркетинговата стратегия е изготвянето на рекламна стратегия за привличане на все по-голям брой посетители. Тази дейност може да се реализира освен на индивидуален принцип за всеки отделен музей in situ, така и чрез общи рекламни кампании за конкретен регион, държава, и на международно ниво. За тази цел могат да се изполват различни похвати, като: отпечатването на рекламни брошури; стикери; каталози; различни сувенири, свързани с конкретния обект; мултимедийни и аудио клипове, излъчвани по телевизионни и радио програми; пресконференции и научни конференции; различни видове атракции и демонстрации с рекламна, а също и с възпитателна и образователна цел; създаване на културно-туристически маршрути за определени области и региони, включващи археологическите музейни комплекси in situ и др. В световен мащаб тенденцията е да се привлече човека до самата недвижима културна ценност, която се намира in situ, заобиколен от съответната историческа, културна и природна среда. 95 96 Пак там. ЗКН, чл. 39. – Държавен вестник, 19, 2009, с. 13. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 113 Даниел Иванов В музеоложката наука все още липсва или поне не е официално известна обща класификация на археологическите музеи in situ. На базата на наблюдения и анализ на проучената досега научна литература, свързана с музеите in situ, ще направим един опит за създаване на класификация, която в никакъв случай не претендира за изчерпателност. Музеите in situ условно биха могли да се разделят според: разположението на недвижимата археологическа ценност; характера (епохата на съществуване) на обекта; типа на недвижимия културен паметник; етногенезиса на недвижимите археологически ценности; значимостта на културната ценност; типа и местонахождението на музейната експозиция. І. Според разположението на обекта: ‒ в градска среда; ‒ в извънградска среда. ІІ. Според характера (епохата на съществуване) на обекта (въпреки че една част от недвижимите археологически паметници са съществували през няколко исторически периода): ‒ праисторически; ‒ антични; ‒ късноантични; ‒ средновековни; ‒ двупластови или многопластови. ІІІ. Според типа на недвижимия паметник: ‒ градове и селища; ‒ крепости и укрепителни съоръжения; ‒ некрополи; ‒ могили и гробници; ‒ комплекси от постройки; ‒ единични постройки и съоръжения; ‒ части от археологически структури. ІV. Според етногенезиса на недвижимите археологически ценности: ‒ древногръцки; ‒ тракийски; ‒ римски; ‒ византийски; ‒ български (или според държавното образувание – например франкски, английски, маджарски и др.); ‒ смесени. 114 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... V. Според значимостта на културната ценност: ‒ световно значение; ‒ национално значение; ‒ местно значение. VІ. Според типа и местонахождението на музейната експозиция: ‒ „музей в една сграда“ – музейната експозиция се намира в сграда, покриваща недвижимия археологически паметник – Музей „Неолитни жилища“, Стара Загора; ‒ „музей в близост“ – музейната експозиция се помещава в сграда в близост до недвижимата археологическа културна ценност – НИАР „Мадара“, НИАР „Плиска“, НИАР „Велики Преслав“; ‒ „градски археологически музей“ – музейната експозиция се намира в сграда, намираща се в страни от експонираните in situ структури или на тяхна територия, и представя движимите културни ценности, произхождащи от мястото и от целия регион – Сандански, Хисаря, Несебър; ‒ „музей в музея“ – музейната експозиция се помещава в самия археологически паметник експониран in situ или в част от него – Крепост-музей „Баба Вида“, Видин (временни изложби), Късноантична крепост „Цари мали град“, с. Белчин. Най-голям брой археологически музеи in situ възникват като развитие на археологическа база и хранилище за находките. Това са музеи с големи недвижими археологически ценности – антични и средновековни градове и крепости със запазени в добро състояние археологически структури. Голяма част от тях са експонирани и достъпни за публиката. Така възникват музеите към такива обекти в Европа – Археологически парк-музей Аквинкум, Унгария; Археологически парк Карнунтум с музей, Австрия и др. Други музеи се появяват като развитие на защитно съоръжение, изградено над археологическия обект. Такъв е музеят „Неолитни жилища“, Стара Загора. За някои отделни археологически комплекси в Европа и България, решението за експониране на място се взима още в хода на археологическите проучвания, когато става ясна значимостта на обекта. У нас, най-често поради финансови съображения, това се прави рядко. Последния начин на възникване на музеите от този вид е като исторически или градски музеи в градове с добре запазено и изявено археологическо наследство – Сандански, Хисаря97, Кюстендил и др. 97 Борисова, И. Археологически музеи и музейни…, с. 63 – 64. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 115 Даниел Иванов Идеята за музеи на открито или т. нар. „жив“ музей се заражда още в края на ХVІІІ в., когато швейцарецът Карл Виктор фон Бонщетен поставя началото на романтичния период при изграждането на музеите на открито. По време на своето посещени в замъка Фреденсборг в Дания през 1790 г., той разглежда 60 каменни статуи на скулптора Йохан Грунд, представящи датското селско население в традиционни костюми. В Бонщетен се заражда идеята за съчетаване на образа на селенина и неговия бит. Така в паркова среда ще се представи, като едно цяло, характерният живот за отделната област, изразен чрез реконструиране на селски къщи с дворове и селяни, облечени в традиционните си носии и извършващи ежедневната си дейност. Вторият етап от създаването на музей на открито е свързан с практическото осъществяване на идеята. През втората половина на ХІХ в. се създават условия за реализирането на намеренията на Бонщетен. Един от първите такива музеи, който отваря врати за посетителите е „Скансен“98 в Швеция през 1891 г. Доста често тези музеи се наричат и по името на първия – „скансени“99. Действително първият официален такъв музей е „Крал Оскар“, намиращ се в близост до Осло, Норвегия. Този музей отваря врати за своите посетители през далечната 1882 г. В оригиналния план за реализирането му са включени 8 или 10 постройки, показващи еволюцията в традиционната норвежка сграда през Средновековието, но всъщност са реализирани само 5 и проектът е замразен. В последствие комплексът се доизгражда и се превръща в т. нар. „Norsk Folkemuseum“, Осло100. В края на ХІХ и началото на ХХ в. се появява и идеята за археологически музей in situ паралелно с появата на първите етнографски музеи на открито и диференцирането като цяло на всички видове музеи. Тази идея е в тясна връзка с развитието на археологическата наука101. След разкриването на значителен брой нови археологически обекти в световен план, се развива и идеята за паралелно показване на разкритите недвижими културни ценности, заедно с движимите, намерени на конкретното място. Налага се виждането, че където е възможно е препоръчително да не се разкъсва връзката между тях, с цел по-пълноценното им изследване и по-достъпно представяне пред публика102. Още в края на ХІХ и началото на ХХ в. се появяват и първите археологически 98 От шведското Skans – защитно укрепление за съхраняване на дървен материал или руда. Недков, С. Музеи на…, с. 9 – 10. 100 Norsk Folkemuseum. King Oscar II Samling. Oslo. – http://norskfolkemuseum.no/kongoscar-iis-samling, 04.03.2019. 101 Борисова, И. Археологически музеи и музейни…, с. 63. 102 Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, pp. 7 – 8. 99 116 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... музеи на място в Кармона, Испания, открит през 1885 г.103; Карнунтум, Австрия, открит през 1904 г.104 и др. Постепенно концепцията за музеите на открито се разпространява и в континетална Европа, Северна Америка и Азия. От тогава насетне този вид музеи намират широко разпространение и започват да привличат значителен брой посетители. През 50-те години на ХХ в. започват да се разработват и първите теоретични концепции за музеите на открито. През 1956 г. на Четвъртата Генерална конференция в Женева на ICOM е взето решение през 1957 г. да се проведе теоретична конференция по проблемите на този вид музеи. Тя се провежда от 5 до 9 юли 1957 г. в Швеция и Дания. На тази конференция са разработени основните изисквания и посоки за изграждането на музей на открито, като е приета Декларация, която е първият юридически документ свързан с този тип музеи. Този документ има фундаментално значение за по-нататъшното развитие на тези музеи. В нея са формулирани основните критерии, на които трябва да отговарят музеите на открито, а също така са залегнали основните принципи и методи на базата, на които се изграждат те. Върху принципите на Декларацията от 1957 г. действат и до днес всички подобни музейни комплекси. Определението дадено за тези музеи в тази Декларация гласи следното: „Музеите на открито са сбирки от архитектурни паметници, които са достъпни за външни посетители, като по правило принадлежат към народната и прединдустриална архитектура: жилищни сгради на селяни, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци, работници, а така също и техните спомагателни и стопански постройки (обори, плевни, хамбари и др.), работилници,и технически съоръжения (мелници, грънчаници и т.н.), дюкяни или, най-общо казано, всички съставни части на селската или градска, светска или култова, частна или обществена архитектура от този вид.“ Към тях могат да се причислят и големи архитектурни паметници от т. нар. „висока архитектура“ – църкви, катедрали, исторически сгради, а също и археологически обекти и др. Според Декларацията запазването на един недвижим културен паметник на неговото място на създаване – in situ е най-доброто решение в исторически и художествен аспект. За целта са необходими огромни грижи. В музеологията няма обща класификация на музеите на открито. Различните автори дават различни класификации, но една от най-подробните е на полския музеолог И. Чайковски, който разделя тези музейни комплекси по видове и по типове. Видовете музеи на открито той ги разграничава в две групи – общотематични и специализирани, а 103 Conjunto arqueologico de Carmona. Portal de museos de Andalucía. Carmona, 2016. – http:// www.museosdeandalucia.es/cultura/museos/CAC/index.jsp?redirect=S2_1.jsp, 05.03.2019. 104 Die Carnuntum. Guidebook, 1967. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 117 Даниел Иванов типовете ги определя в три – музеи според материалите и начина им на експониране (музей село, музей-градове, екомузей и др.), музей от типа „Скансен“ (архитектурни музеи, строителни резервати-селски, градски, занаятчийски, промишлени); музеи според географско-етнографските или административни принципи (централни или национални, надрегионални, регионални, местни) Според него по вид археологическите музеи in situ попадат в специализираните, а по типа в групата която се определя според материалите и начина им на експониране105. Единствената официална класификация на музеите на открито е дадена в Декларацията на ICOM „Основни положения за устройство и работа на музеите на открито“ от 1 август 1983 г., приета в Лондон, където се прави кратка обща систематизация на този тип музеи. Според нея те са централни, регионални и местни106. Въпреки, че в Декларацията се казва, че археологическите музеи на открито (и тези in situ, експонирани на открито) могат да бъдат признати за музеи на открито само в изключителни случаи, трябва да признаем, че все пак този вид музейни комплекси сами по себе си са музеи на открито. Те са изключително важен дял от този клон на музеоложката теория и практика и част от теоретичните концепции и виждания за музеите на открито се отнасят и до археологическите музеи на открито (in situ). На 17 октомври 1978 г. в централата на UNESCO в Париж е изготвен документ – „Study of current policies concerning archaeological excavations; suggestions for the housing of objects in the countries in which they were discovered“ – в сътрудничество с Международния съвет по философия и хуманитарни науки (ICPHS) и Международния съвет на музеите (ICOM). В него са дадени разпоредби за начина на провеждане на археологическите разкопки, опазването на разкритите културни ценности, обучението на специализирания персонал и за археологическите музеи in situ107. Това е основополагащ документ за начина на създаване на един археологическия музей на място и за неговата същност и функции. Важна стъпка в посока развитие на археологическата наука и археологическите музейни комплекси е приемането на Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство в Ла Валета, Малта на 16 януари 1992 г. Този документ допълва и усъвършенства Европейската конвенция за опазването на археологическото наследство, подписана в Лондон на 6 май 1969. Конвенцията от Ла Валета е ратифицирана от България със закон, приет от 36-то Народно събрание 105 106 107 Недков, С. Музеи на…, с. 15 – 21. Пак там, 17 и 21. Doc. CC/MD/40, UNESCO. Study of current policies…, 1978. 118 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... на 1 април 1993 г. и в сила от 25 май 1995 г.108 Основната цел на този юридически документ е опазване на археологическото наследство като източник на европейската колективна памет и като средство за исторически и научни изследвания109. Конвенцията определя и „създаване на археологически резервати, дори когато няма видими останки на повърхността или под водата, за опазване на материалните доказателства, които могат да бъдат изследвани от идните поколения“110. Според текста археологическото наследство за предпочитане трябва да се опазва и поддържа на място и „...елементите на археологическото наследство да не се оставят открити и без да се предприемат мерки за тяхното опазване, консервация и управление по време на разкопките или след тяхното приключване ...“111. Според конвенцията всяка една държава членка, приела международния документ, трябва да запознава обществеността със археологическото наследство и неговото значение112 и да осигури гаранции, че социализирането и отварянето на археологическите обекти за обществото и по-специално изграждането на конструкции за приемане на голям брой посетители няма да има неблагоприятно въздействие върху археологическия и научен характер на обектите и заобикалящата ги среда113. Изграждането и строителството на музейните сгради и инфраструктура не трябва да нарушава пейзажа и положението на мястото на самия паметник, както и самия паметник. В световен план съществуват няколко организации, свързани с музеите на открито. Две от тях са част от Международния съвет на музеите. Едната е Асоциацията на европейските музеи на открито – АЕОМ, която се състои от директорите на тези музеи. Асоциацията осъществява обмен на научен, технически, организационен и практически опит между служителите им и насърчава дейността на музейните комплекси на открито. Тя организира два пъти годишно конференции, на които се посещават музеи на открито и се обменя научна и практическа информация под формата на изнасяне на научни доклади. Това са работни сесии, които са насочени към подобряване на работата и стандартите в този тип музеи. В своя устав тя дава следното определение за музеите на открито: „Под такъв музей следва да се разбере научно ръководени или намиращи се под научно наблюдение сбирки за цялостно представени селищни, строителни, жилищни и стопански форми под открито 108 109 110 111 112 113 Европейска конвенция за опазване на археологическото…, 2004. Пак там, чл. 1, ал. 1. Пак там, чл. 2, т. 2. Европейска конвенция за опазване на археологическото…, чл. 4, т. 2, чл. 3, т. 1. Пак там, чл. 9. Пак там, чл. 5, т. 5. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 119 Даниел Иванов небе“114. Интересен факт е, че археологическите музеи на открито не са част от АЕОМ115. Втората е Международна организация на археологическите музеи на открито и експериментална археология – EXARC. Целта на организацията е свързана с научните изследвания и публичното представяне на археологически музейни комплекси на открито пред обществото. Тя осъществява международен обмен на научни, технически и практически знания, публикации и факсимилиета с оглед на подобряване на качеството на работа в тази сфера на музейното дело. Организацията се занимава и с реконструиране на археологически структури, като изработката на реконстуираните сгради става, когато „оригиналните сгради вече не са пригодни за посещение и реконструкцията се извършва според най-строгите научни методи“. Персоналът на конкретния археологически обект получава допълнително обучение от специалисти на организацията116. Организацията гласува и свой нов устав – харта, която официално е приета през 2009 г.117 В нея се определя името на организацията, както и това, че тя е сдружение с нестопанска цел. Хартата включва целта на сдружението – проучване, реставрация, консервация, експониране и тълкуване на археологическото наследство, а също задачите, които трябва да извърши за постигането на своята цел – подобряване на професионалните стандарти и насърчаване на професионалната етика, даване на съвети, информация, обучаване на музейни работници и други заинтересовани страни по отношение на научните, техническите, практическите и организационни аспекти на музеите на открито; издаване на публикации (пряко или непряко) и предоставяне на възможности на членовете на организацията за работни срещи, конференции и посещения на археологически музейни комплекси и обекти с познавателна цел и др.118 Хартата указва начина за постъпване и получаване на членство в организацията, правата и задълженията на членовете ѝ. Върховният орган, осъществяващ нейното управление е Комитетът на организацията, който е съставен от 9 члена с председател. В устава са упоменати неговите функции, задачи и цели. Документът, включва и глави за финансирането на организацията и дарителството и завършва със заключителни 114 Association of European Open Air Museums, 2016. – http://theaeom.eu/, 05.03.2019. Paardekooper, R. The Value of an Archaeological…, p. 30. 116 Archaeological Open Air Museums… – http://exarc.net/, 05.03.2019. 117 Charter. Archaeological Open Air Museums… – http://exarc.net/about-us/charter, 05.03.2019. 118 Archaeological Open Air Museums… – http://exarc.net/, 05.03.2019. 115 120 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... разпоредби119. Настоящ председател на Комитета и на цялата Международна организация на Археологическите музеи на открито и експериментална археология – EXARC е проф. Бил Шиндлер, преподавал археология и експериментална археология във Вашингтон Колидж120. Като всяка една организация и EXARC има свои периодични издания, където се публикуват научни материали, свързани с проблемите на археологическите музеи на открито и експерименталната археология. Изданието стартира през 2004 г. като периодично научно списание „EuroREA“. До 2010 г. излизат общо 7 броя, в които се разглеждат актуални въпроси от експерименталната археология и археологическите музеи на открито. През 2011 г. организацията променя формата и заглавието на списанието и то вече носи заглавието „EXARC Journal Digest“. От 2012 г. започва да излиза и електронно онлайн издание на EXARC, в което се публикуват научни материали, свързани с проблемите и въпросите, с които организацията се занимава, като те са разделени в четири сфери – „Археологически музеи на открито“; „Експериментална археология“; „Древни технологии“; „Интерпретация“. Всяка година излизат между 3 и 4 броя. През 2017 г. организацията решава всички публикации да бъдат с отворен достъп121. В световен план съществуват и още няколко национални организации на археологическите музеи на открито. Една от по-старите асоциации е тази на Дания, създадена около 1989 г., която основно се занимава с образователната дейност в този вид музеи. Други подобни асоциации, свързани с археологическите музеи на открито са тези на Холандия, създадена през 1991 г. и на Литва от 2002 г.122 Общият брой на всички видове музеи на открито в Европа до началото на 80-те г. на ХХ в. са 2045123. Към 2009 г. са проучени 212 археологическите музейни комплекси, включващи такива на открито и in situ, в 24 европейски страни от Централна и Западна Европа (без Португалия и Естония), Скандинавския полуостров, Русия и Гърция124. Една от държавите с най-много такива музеи е Германия, на чиято територия се разполагат 47 музейни комплекса от този вид125. 119 Charter. Archaeological Open Air Museums… – http://exarc.net/about-us/charter, 05.03.2019. 120 The EXARC Board. Archaeological Open Air Museums… – http://exarc.net/about-us/board, 05.03.2019. 121 Journal History. Archaeological Open Air Museums… – https://exarc.net/journal/ backgrounds, 05.03.2019. 122 Paardekooper, R. The Value of an Archaeological…, p. 57. 123 Недков, С. Музеи на…, с. 12. 124 Pelillo, A., et. al. Op. cit., p. 48. 125 Ibid., p. 72. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 121 Даниел Иванов Предвид големият брой разкрити археологически паметници на културата в цял свят, една от главните насоки в музейното дело и приложната музеология е създаването на тези атрактивни музейни комплекси. Развитието на културния туризъм в международен план и навлизането му все по-дълбоко и трайно в сферата на общия туризъм, предполага създаването на една обща стратегия за развитието на този вид музеи. Включването им активно в културния туризъм ще акумулира и голямо брой посетители, които търсят различен и атрактивен начин да научат и съпреживеят нещо ново и различно, оставайки дълготрайни и емоционални спомени в тяхното съзнание. Разкриването на все повече археологически обекти в цял свят, предполага и появата на все повече археологически музей in situ при недвижимите културни ценности. През последните години в България се появиха няколко нови археологически музейни комплекса на място, като: Археологическия комплекс „Калето“, при гр. Мездра; Късноантичната крепост „Цари мали град“, при с. Белчин, Малката базилика от Филипопол, Пловдив126 и др. Освен тези музейни комплекси, създадени при оригиналните археологически структури, експонирани in situ, в последните години се създават и археологически музеи на открито и исторически паркове, които представят реконструирани архитектурни обекти от различни епохи, обособени в специално музейно пространство в страни от тяхното автентично място на създаване и съществуване – Археологически парк „Нов живот за миналото“, при гр. Раднево127; Археологически парк „Тополница“, при с. Чавдар128; Исторически комплекс „Неолитно селище“, при с. Неофит Рилски129. До същото село, край Варна, се реализира проект за изграждане на Исторически парк, който представя живота по нашите земи през различните исторически епохи – от неолита и халколита, през траки, римска власт, прабългари и славяни, до Първа и Втора българска държава. Основната цел на проекта е да се създаде обект-атракцион с познавателна и развлекателна насоченост. В него посетителите ще имат възможност да се запознаят с историята, културата, бита, обичаите и архитектурата по нашите земи, посредством реконструкции на исторически паметници и културни обекти от VІІ хил. пр. Хр. до залеза на Второ българско царство, 126 Добрева, С. Малката базилика в Пловдив се превърна в археологически музей in situ. – Градът, 2013. – http://gradat.bg/forumgradat/2013/10/01/2151070_malkata_bazilika_v_ plovdiv_se_prevurna_v/?ref=miniurl, 05.03.2019. 127 Археологически парк Нов живот за миналото, град Раднево, 2013. – http://www.parkradnevo.bg/index.php/bg/arheologicheski-park-nov-zhivot-za-minaloto, 05.03.2019. 128 Ivanov, D. Archaeological park Topolnitsa. – https://exarc.net/venues/archaeological-parktopolnitsa-bg, 05.03.2019. 129 Исторически комплекс Неолитно селище… – http://antiquevillage.eu/, 05.03.2019. 122 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙ IN SITU... събрани в една музейна среда. Проектът се реализира поетапно в периода 2016 – 2022 г.130 Проблемът с опазването на световното, а и на българското недвижимо археологическо наследство е от световно значение. Тези въпроси са поставяни многократно пред обществеността и експертите в областта на опазване на културното наследство, като още не са намерени окончателните пътища и решения. Съвременните тенденции в световната и европейска политика по опазване на културното наследство налагат усъвършенстване на законовата база и приемането на нови унифицирани нормативни актове, с цел оптимизиране на цялостния процес по опазването на археологическите културни ценности и създаване на археологическите музеи in situ. През ноември 2016 г. е проведен научен симпозиум, който е определен като „Първа международна среща на археологическите музеи на място“. Срещата е проведена в Мексико сити, под егидата на Министерството на културата на Мексико и Мексиканския национален институт по антропология и история. На симпозиума са разисквани значими теми, свързани с: „Историческото развитие на Археологическите музеи на място“, „Потребности и преспективи пред Археологическите музеи на място“, „Концепции, дефиниции и алтернативни модели на Археологическите музеи на място“131. Изграждането на археологически паркове и музейни комплекси in situ е един от основните начини за опазване, експониране и социализация на недвижими археологическите ценности за идните поколения. Този вид културни институции не трябва да се смятат за атракционни, но могат да бъдат изключително атрактивен и интересен културен продукт, съхраняващ автентичния дух на епохата и пресъздаващ живата история, като включват активно музейната публика в своите алтернативни образователни програми и интересни културни дейности. Използването на потенциала, който притежават в областта на образованието и културния туризъм може да ги превърне в едни от най-атрактивните културни институции в областта на туризма. 130 Исторически парк АД, 2017. – http://ipark.bg/, 05.03.2019. First International Meeting of Archaeological Site Museums. Mexico city, 2016. Електронна покана. Получена от д-р Роланд Паардекупър, директор на Секретариата на Международна организация на Археологическите музеи на открито и експериментална археология – EXARC. 131 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 123 Даниел Иванов СЪКРАЩЕНИЯ ЗКН – Закон за културното наследство; СОТ – Сигнално-охранителна техника; МПК – Музеи и паметници на културата; НИАР – Национален историко-археологически резерват; ЦУМ – Централен универсален магазин; AEOM – Association of European Open Air Museums /Асоциацията на европейските музеи на открито/; EXARC – Archaeological Open Air Museums and Experimental Archaeology / Международна организация на Археологическите музеи на открито и експериментална археология/; ICOM – International Council of Museums /Международен съвет на музеите/; ICOMOS – International Council on Monuments and Sites /Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места/; ICPHS – International Council for Philosophy and Humanistic Studies /Международен съвет по философия и хуманитарни науки/; UNESCO – United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization (Организация на обединените нации за образование, наука и култура). 124 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения „ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА“ Ученически конкурс за историческо есе / научна разработка посветен на 140-годишнината от Освобождението на България СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ 140 ГОДИНИ ПО-КЪСНО Диана КАРАИВАНОВА XI клас, ПГХТТ – Пловдив I място в конкурс за есе на тема: „Пътят към свободата“ Руско-турската война 1877 – 1878 г. довежда до Освобождението на България от османска власт. На 20 януари 1878 г. руските войски влизат в Одрин – на 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано „Основание на мира“, очертаващо в основни линии клаузите на предстоящия мирен договор1. Залповете на оръдията замлъкват, а дипломацията излиза на дневен ред, за да уреди условията на мира. В тези важни дни между войната и мира, Пловдив заема особено място – той е центърът на тези събития, защото Сан Стефанския предварителен договор от 3 март 1878 г. го определя за столица на новата държава. Макар че времето, в което градът има това право, е само пет месеца, за пловдивчани тези дни са паметни. Благодарността и почитта към загиналите получава израз в различни паметни знаци. А генералите-освободители се превръщат и в съзидатели на свободния български живот, поставяйки основите на институции и традиции. Целта на настоящото изследване е да се потърсят следите на Рускотурската война 1877 – 1878 г. в паметта за освободителите 140 години по-късно. Освен материализирани в различни паметници и възпоменателни плочи, следите от освободителите могат да бъдат открити и в спомена за освободителите, станали и първостроителите на свободен Пловдив. Изследването търси различни форми на запазената памет до днес – от каменни паметници и паметни плочи до използване на исторически имена на градски пространства. *** Паметниците на героите от военните вействия – каменни следи на благодарността Признателността на поколенията традиционно се изразява с внушителни паметници или каменни надписи. Написаното върху камък 1 Генов, Ц. Руско-турската война 1877 – 1878 г. – В: Тринадесет века в мир и бран. Т. ІІ., София, 1980, с. 74. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 127 Диана Караиванова има дълъг живот и затова този начин на съхранение на важни моменти от историята е най-често използван. Героите на Руско-турската война 1877 – 1878 г. са увековечени с множество паметни знаци, с които Пловдив до днес съхранява уважението си към освободителите. На 16.01.1878 г. капитан Бураго заема железопътната гара и изпраща донесение до генерал Гурко, че Пловдив е завзет и освободен. Боевете продължават южно от града по склоновете на Родопите и в посока към Одрин. В тридневните боеве за града за освобождението на Пловдив загиват 225 руски офицери и войници. Турските войски загубват 4000 убити, 2000 пленени. Това е последната голяма битка от Руско-турската освободителна война2. Оръдията замлъкват – идва време за поставянето на основите на свободния нов живот. Идва време за мира. Първият паметник, построен в страната по повод на Руско-турската война от 1877 – 1878 година, е издигнат в Пловдив. Това се случва през септември 1881 година. Монументът е издигнат на Хълма на освободителите. Построяването на паметника е част от инициатива, подета след разпореждане на руския император Александър Втори. Той наредил да се отбележат местата, в които са се водили най тежките сражения с турската армия при кампанията, довела до Освобождението на България. Единайсет паметника на победата са издигнати в страната по типов проект на архитекта Вокар. Монументите имат еднаква пирамидална форма, високи са около 11 метра. Издържани са в стила на типичните за тогавашна Русия мемориални военни паметници. На 21 септември 1881 г. тържествено е осветен в присъствието на множество граждани – така на върха на Бунарджика се появява каменна следа-памет за падналите руски герои в сражението при Пловдив през 1878 г., архитект е Вокар3. Паметникът се превръща в център на тържественото отбелязване на годишнините от Освобождението на Пловдив, което продължава през десетилетията4 и до днес. В Пловдив има още един внушителен паметник, посветен на българската свобода. Това е първата църква, издигната в чест на руските освободители с дарения. Храмът, който днес се нарича „Свети свети Кирил и Методий“, е изграден през 1884 година по проект на Йосиф Шнитер. В първите години църквата носила името Александър Невски5. 2 Кесякова, Е., Пижев, А. Шивачев, С., Петрова, Н. Книга за Пловдив, Пловдив, 1999, с. 134. 3 Райчев, Д. Пловдивски алманах, Пловдив, 2011, с. 27. 4 Сб. Освобождението на Пловдиския край от османско робство 1877 – 1878 г., София, 1978. 5 Първият паметник за Освобождението е в Пловдив. – В: http://news.bnt.bg/bg/a/417027pa-rviyat-pametnik-za-osvobozhdenieto-e-v-plovdiv 128 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ... На 9 септеври 1884 г. тържествено е осветена новопостроената църква „Св. св. Кирил и Методий и Александър Невски“ на Негово високопреосвещенство Гервасий заедно с градското духовенство6. На 31 май 1909 г. на видно място в Цар-Симеоновата градина е поставен бюст на Царя-Освободител7. Паметникът на капитан Александър Бураго днес е в Дондуковата градина. Оценявайки местоположението и духовната сила на нашия град, ръководителят на Временното руско управление княз Дондуков-Корсаков през лятото на 1878 г. разпорежда на мястото на старото турско гробище да се създаде първата обществена градина в освободена България. Капитан Бураго умира от туберкулоза едва 30-годишен, но пловдивчани не забравят своя герой и на 3 март 1969 г. в Градската градина, е открит неговият паметник. Църквата „Света Богородица“, пред която генерал Гурко приветства пловдивските жители с освобождението, носи знака на благодарност. На камбанарията е направен релефен надпис: „В памет на освободителите“. Малката уличка, съхраняваща българска история и до днес – „4-ти януари“. На нея са Балабановата къща, Арменското училище, паметникът на Пейо Яворов в Стария град, а в продължението си води до бившата Първа мъжка гимназия, в която са учили седем министър-председатели и църквата „Св. св. Кирил и Методий“. По нея на 4 януари 1878 година, по стар стил, е влязъл в Пловдив генерал Гурко, за да обяви Освобождението на града. След промяната на календара, датата се чества на 16 януари. Наименованието на улицата, по която е влязъл в централната част на града отрядът на генерал Гурко, не е променяно след новия календар, затова и мнозина не знаят какво точно означава датата – след въвеждането на новия календар трябвало да се измести с 12 – 13 дни назад8. Надгробни паметни плочи в двора на катедралата „Света Богородица“ в Пловдив на подпоручик Максим Камович Бурмейстер и на Иг6 Райчев, Д. Цит. съч., с. 33. Райчев, Д. Цит. съч., с. 94. 8 Малка уличка съхранява българската история и до днес. – В: https://www.actualno.com/ travel/malkata-ulichka-syhranjavashta-bylgarska-istorija-i-do-dnes-4-ti-januari-news_10802. html 7 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 129 Диана Караиванова натий Игнатиевич Ячиновский, и двамата от лейбгвардейския Литовски полк, починали от раните си, получени в нощния бой при село Караагач на 4 – 16 януари 1878 г. На градското гробище в Пловдив се издига братска могила, в която са положени костите на: Георги Барбович, артилерийски офицер; поручик Валентин Богулский от лебгвардейския Литовски полк, Павел Соколович – лаборант-фармацефт от военната болница 057; корнет Теодор Оксголм – датски поданик от 9-ти хусарски Киевски полк; унтерофицер Раков от лейбгвардейски хусарски полк, унтеруфицер Разбицкий от лейбгвардейски хусарски полк и Николай Кобилински, ротмистър – всички те са убити или починали от раните си при атаката, дала свободата на Пловдив през януари 1878 г.9 Наблизо е и къщата, в която е било настанено руското управление – това е домът на д-р Рашко Петров, който днес е обреден дом, но малка паметна плоча пази следите от предишната му историческа роля. Към изброените основни каменни следи, съхранили уважението на пловдивчани към героите на Освобождението, трябва да добавим и най-новия паметник, издигнат от пловдивчани в чест на Освободителите на Братската могила. С него паметта на съвремениците продължава да поддържа чувството на признателност, наследено от предишните поколения. Досега паметниците в Пловдив, посветени на тези събития, са единадесет10. Там споменът за освободителите живее и предава на идващите поколения почит към саможертвата в името на свободата!!! *** Следата на освободителите – станали първостроители на свободна България Свободата идва на щиковете на победоносната руска армия. На 16.01.1878 г. капитан Бураго заема железопътната гара и изпраща донесение до генерал Гурко, че Пловдив е завзет и освободен. Оръдията замлъкват – идва време за поставянето на основите на свободния нов живот. Генерал Гурко е посрещнат от многоброен народ. Повечето посрещачи са гологлави, а има и някои с фесове. Генерал Гурко ги приветсва от коня си: „Поздравляю жителей города Филипополя с освобождением. Ура!“ Никой не отговаря, защото пловдивчани за първи път чуват този призив. Вместо „ура“, всички плачели – след повече от 500 години, османската власт вече останала в миналото. Пловдив бил свободен11. 9 Сб. Освобождението на Пловдивския край от османско робство 1877-1878 г., София 1978. 10 В България има 244 паметници на Освобождението. – В: Кмета.bg. Порталът на българските общини. http://www.kmeta.bg/v-bulgariya-ima-244-pametnici-na-osvobojdenieto 11 Кесякова, Е., Пижев, А. Шивачев, С., Петрова, Н., Цит. съч., с. 134. 130 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ... Споменът за този ден е отразен в мащабното платно на Нягул Станчев, което днес е поставено в залата на Историческия музей – Пловдив. Картината е късче минало, съхраняващо оптимистичната светлина на изгрялата свобода. Но след радостта идва времето на делниците – в тях се поставят основите на свободния град, трасират се посоките на самоуправлението. Така военните освободители по време на Временното руско управление стават първостроители на свободна България. Имената им и до ден днешен назовават пространства в съвременния Пловдив. На 8 май 1878 г. тук встъпва в длъжност и руският императорски комисар в България – княз Александър Дондуков-Корсаков12. Той е възхитен от новия столичен град и предприема начинания за неговото благоустрояване. Руски военни са натоварени да снемат ситуационния план на градския терен. Създадена е комисия от граждани, която да прецени кои сгради трябва „да се отцепят“, за да се отвори пространство за улици и площади. Възстановен е изгорелия при превземането на града мост над река Марица. По идея на Дондуков-Корсаков на мястото на старото турско гробище на „Орта мезар“ се изгражда първата обществена градина в България, наречена на негово име – Дондуковата градина. Големите заслуги на Дондуков-Корсаков за създаването на бъдещата българска войска са неоспорими – през юни 1878 г, е открито първото военно българско училище като са записани 106 души. Възпитаниците са настанени в Светотроическото училище от източната страна на Трихълмието. На 30.08.1878 г. е проведен и първият парад в чест на именния ден на царя Освободител и на тържеството са произведени в офицерско звание първите български офицери: подпоручиците Христо Попов, Рачо Петров, Стефан Аликсандров и Петър Тантилов. Но на 17.11.1878 г. военното училище е преместено в София. Благотворителността е отбелязала своите следи чрез откриването на Пловдивското сиропиталище през лятото на 1878 г., където са настанени десетки деца-сираци на загиналите през войната българи от Тракия. То е настанено в изоставената къща на Исмайл бей, а по-късно се премества в изоставената сграда на десния бряг на Марица. Голяма е ролята на Олга Скобелева и Наталия Столипина, които събират в Русия пожертвувания и ги внасят в специално създаден постоянен фонд за издръжка на сиропиталището. Тези средства били внесени в Руската държавна банка и всяка година лихвите в размер 5000 златни рубли се получавали чрез руския консул в Пловдив – така било до избухването на Първата световна война13. С отпуснатите 40 000 златни рубли се прави първият опит за водоснабдяване на Пловдив – направено е водохваща12 13 Пак там, с. 137. Кесякова, Е., Пижев, А. Шивачев, С., Петрова, Н., Цит. съч., с. 137. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 131 Диана Караиванова не на реката при село Дермендере (Първенец) и е построен водопровод до Пловдив, но използваните глинени тръби се оказват неудачни14. През пролетта на 1878 г. печатницата на Христо Г. Данов е пренесена от Виена в Пловдив. Княз Дондуков-Корсаков отпуска субсидия от 3000 рубли и на 25.07.1878 г. в Пловдив излиза първият български вестник след Освобождението под името „Марица“15. Днес Дондуковата градина продължава да привлича пловдивчани, в. „Марица“ е част от културната идентичност на града, но връзката с княз Дондуков-Корсаков остава неясна в представите на съвременниците. Донякъде такава е и паметта за друг първостроител на свободния Пловдив - Аркадий Димитрович Столипин. През есента на 1878 г. влиза в действие Берлинският договор, затова седалището на Временното руско управление е преместено в София. Императорският комисар Дондуков-Корсаков трябвало да напусне Пловдив и да се премести в Княжеството. По настояване на тогавашния главнокомандващ е назначен генерал-лейтенант Столипин, командир на І-ви корпус в Източна Румелия16. Аркадий Димитрович Столипин е роден през 1822 г. Той е чичо на поета Михаил Лермонтов. В действащата руска армия на Балканския полуостров като милосърдна сестра е и неговата съпруга княгиня Наталия Горчакова. Съвременниците го определят като отличен не само като военен, но и като гражданин. Той има сериозни постижения като писател, художник и скулптор. Дворянин по произход, притежава богато образование, владее френски и други европейски езици. Висок, снажен, хубавец с възхитителна осанка17. Назначен за генерал-губернатор на Източна Румелия и Адрианополския санджак (1878 – 1879). По силата на Берлинския договор урежда устройството на автономната област Източна Румелия и съдейства за българския характер на нейното управление18. Заслугите на генерала за града и областта са огромни. По време на войната отстъпващата 14 Пак там, с. 139. Пак там, с. 138. 16 Маджаров, М. Ив. Източна Румелия, Пловдив, 2015, с. 165. 17 Пак там, с. 166. 18 Аркадий Столипин е чичо на поета Михаил Лермонтов. Има забележителна военна кариера. Служи в конната артилерия. Получава първо офицерско звание прапоршчик (1842) и достига до звание подпоручик. Излиза в оставка и скоро се връща в армията. Участва в Унгарския поход (1848 – 1849) и Отбраната на Севастопол през Кримската война (1853 – 1856). Оттогава дружи с писателя Лев Толстой. Атаман на Уралската казашка войска (1857). След Русия е командир на Гренадирския корпус (1886). Генерал от артилерията и генерал-адютант. Член на Александровския комитет на ранените (1889). Комендант на Московския Кремъл и придворен обер-камерхер (1892) до смъртта си през 1899 г. Аркадий Столипин е автор на „История на Русия за народно и войнишко четене“, статии и спомени, публикувани в руския печат. Той е първият почетен гражданин 15 132 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ... турска армия разрушава моста към Кършияка. Една от първите стъпки на Аркадий Столипин е да започне възстановяването на моста. Дава и 75 000 лева за възстановяване на разрушеното училище в Сливен. Възстановени са и пострадалите от войната учебни заведения в Пловдив. Но най-важна заслуга за бъдещето на града е налагането на българския характер на областта. Михаил Маджаров го представя като „хитър и откровен“. В цитирана от М. Маджаров реч Столипин казва: „Защо да крия, че аз въоръжавам българите? Вярно, че им раздавам пушки, които имам на свое разположение; но като им раздавам пушките, аз се трудя да им внуша, че те трябва да ги употребяват само за защита на своите земи, а не за завземане на чужди. Ще им дадем поне средства да се бранят от чуждо нашествие и аз съм уверен, че те ще се бранят добре.“19 Той има голява заслуга за превръщането на т.нар. „гимнастически дружества“ от спортни във военни организации, които към края на временното руско управление вече представляват военна сила, способна да се бори срещу турските войски, ако те решат да навлезат в областта. В заповедта от 12 януари 1879 г. пише: „[...] гимнастическите дружества в Пловдив и другаде [...] са твърде полезни, за да подготвят местните младежи към военна служба, която ги очаква в редовете на местната милиция.“20 А това подготвя и самочувствието, което през 1885 г. не само ще осъществи Съединението, но ще позволи и победата в Сръбско-българската война след него […].“ Макар управлението на А. Столипин да е военно-окупационно, словото и печата се ползват със свобода, толерирана от руския генерал-губернатор. Благоустрояването на града е свързано със създаването на обществени служби – уредена е Общинска санитарна служба с първи градски лекари д-р Странски и д-р Янкулов. Създадено е и дружество „Свети Панталеймон“, чието настоятелство през май 1879 г. приема в дар руската военна болница, разположена в подножието на Джендемтепе заедно с цялото му имущество. Така е поставено началото на болничното дело в Пловдив. По-късно в близост до църквата „Св. Лудвиг“ е открита и католическа болница, устроена от загребските сестри „Свети Викенти“21. Ген. Столипин организира първото научно преброяване на жителите на областта22. на гр. Пловдив. Неговото име носи пловдивският квартал Столипиново. Баща е на руския държавник-реформатор Пьотър Столипин министър-председател на Русия (1906 – 1911). 19 Маджаров, М. Ив. Цит. съч., с. 167. 20 Пак там, с. 168. 21 Кесякова, Е., Александър Пижев, Стефан Шивачев и Недялка Петрова, Книга за Пловдив, с. 139. 22 Маджаров, М. Ив. Източна Румелия, с. 170. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 133 Диана Караиванова Вестник „Марица“ няколко дни преди заминаването на генерал Столипин от Пловдив признава заслугата му: “да подготви един народ, току що излязъл от робството, да се управлява сам – Столипин успя да създаде самоуправлението у нас!“23 Когато свършва 9-месечният му мандат, преди да отпътува, кметът Костаки Пеев и общинският съвет взимат решението генерал Столипин да стане първият почетен гражданин на Пловдив. Патентът за това му е връчен, когато той се качва във влака24. Подвизите на генерала за освобождаването на Никопол, Шумен и Варна са безспорни. Във всеки един от тези градове има по една голяма и важна улица, която носи неговото име. Само в Пловдив, града, за който той даде толкова много, на негово име е кръстен цял квартал. Но странна е иронията на историята – в Пловдив името на този аристократ по произход и дух е дадено на маргинален квартал25. Столипиново възниква през 1889 година, когато общинският съвет на Пловдив, по повод епидемия от шарка, решава да изсели пръснатите из града цигани, по това време около 350 души, в новосъздадено „циганско село“ на 2 километра източно от Пловдив. Първите жители са семейства от пловдивската Бей-Меджид махала. Първоначално е наречено „Новото село“, но впоследствие е наименувано на генерал Столипин26. Парадокс, ирония на историята или закономерно деформиране на ценностни представи е „следата“ от А. Столипин днес???! *** Паметта за Олга Скобелева По време на Руско-турската освободителна война 58-годишната Олга Скобелева оглавява Балканския отдел на Руския червен кръст. Събира помощи за останалите без покрив и храна българи. Пристига в Пловдив, където развива благотворителна дейност. Дарява на сиропиталището в града 20 000 златни рубли. Майка на генерал Димитрий Скобелев непрекъснато обикаля из Южна България, образува благотворителни дружества, заема се с уреждането на нови сиропиталища. Олга Николаевна Скобелева е съпруга на генерал Дмитрий Скобелев и майка на Белия генерал Михаил Скобелев. Идва в България през 1877 г. вече като вдовица, за да помага на сина си. Тя е началник на лазаретите по време на Руско-турската освободителна война, а след края ѝ се заема с благотворителна дейност. На практика тя е първият ръководител на българското дружество на Червения кръст. Олга Скобелева създава в 23 24 25 26 Пак там, с. 175. Ген. Столипин подари на Пловдив първата европейска Коледа. – В: https://arhiv.marica.bg/ Пак там. Кесякова, Елена и др. Книга за Пловдив. Пловдив, Издателство „Полиграф“, 199, с. 166. 134 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения СЛЕДИТЕ НА ОСВОБОДИТЕЛИТЕ В ПЛОВДИВ... Пловдив приют за сираците от Априлското въстание и Руско-турската война и дава покрив, храна и грижи на 250 български деца. Сиропиталища и училища Олга Скобелева организира и в други селища, а освен това тя работи и за откриване и уреждане на болници и в двете тогавашни български държави – Княжество България и Източна Румелия. През 1879 г. тя става, заедно с граф Игнатиев, инициатор за събиране на средства от руския народ за изграждането на храм паметника над с. Шипка. Има намерение да основе образцово селскостопанско училище в Източна Румелия, да построи църква в памет на съпруга си – генерал Дмитрий Скобелев27. На 6 юли 1880 г. Олга Скобелева намира смъртта си край Пловдив от ръката на руския офицер Алексей Узатис. Когато новината за убийството стига до Пловдив, войската веднага е вдигната на крак и след по-малко от час убийците са обсадени. Узатис се прострелва в главата28. Убийството на Олга Скобелева съкрушава Пловдив през 1880 година. Сутринта на 8 юли в-к „Народний глас“ излиза с черно каре: „Със съкрушено сърце изпълняваме прискърбната длъжност да известим на своите читатели убийството на великата и незабравена българска благодетелка Нейно Превъзходителство г-жа Скобелева ... Человешкий ум се отрича да повярва в подробностите на това ужасно убийство“. Пловдив много бързо издига паметник на загиналата благодетелка. Той не е голям, от четирите му страни има надписи. Единият от тях е особено ценен, специално написан епитаф от Иван Вазов, който по това време живее под тепетата. Надписът, който може да се види и днес, гласи: С цел висока, красна при нас дойде ти, но ръка ужасна твойте дни скрати. Святице! Прости! По-късно е издигнат и друг голям паметник, който днес е в безобразно състояние. Днес мястото, известно като „Скобелева майка“, има лоша слава. Преди време бяха възстановени надписите на първия паметник, но за този не се полагат никакви грижи. Едва ли и много хора са наясно какво точно е станало тук и защо са издигнати паметниците. А си заслужава да се научи. Отново се питаме: ирония на историята, парадокс или ес27 Убийството на Олга Скобелева съкрушава Пловдив през 1880 година. – В: https:// trafficnews.bg/istoriya/ubiistvoto-olga-skobeleva-sakrushava-plovdiv-prez-1880-88503/ 28 Ппаметник „Скобелева майка“ – В: http://wikimapia.org/500051/bg/ Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 135 Диана Караиванова тествена деформация е това, което представлява следата на паметта при паметника „Скобелева майка“? *** Заключение Настоящото проучване намери каменните следи от благодарността на предишните поколения пловдивчани. Единадесет паметника и паметни плочи вписват благодарността ни към загиналите в боевете за България руски офицери и войници – в двора на църквата „Успение Богородично“, в общ гроб на Централните гробища, на хълма Бунарджика, в близост до Братската могила. Надписите върху камък информират и носят признателността до днес – 140 години след Освобождението. Открихме и следите на паметта за делата на онези освободители, които са се превърнали и в строители на свободния живот на българите. Княз Дондуков-Корсаков, поставил основите на военното дело и благоустройството на града, днес се споменава като създател на първата градска обществена градина в нова България – Дондуковата градина. Генерал А. Столипин, интелигентният временен генерал-губернатор на Пловдив, положил основите на граското самоуправление и гимнастическите дружества, днес дава името си на „най-големия цигански квартал“ на Балканите – Столипиново. Паметникът „Скобелева майка“, посветен на „светицата“ Олга Скобелева, днес се слави с лоша слава като символ на порока в града. А улица „4 януари“ – малка и закътана, остава все така привлекателна за гражданите и гостите на Пловдив, но името ѝ не говори нищо – хората не я свързват с Освобождението. Странно изглежда тази съвременна реалност. Противоречиви са сигналите, които тези паметни следи носят за съвременниците ни. Ирония на историята или разминаване на ценности е това? А може би и двете?!... Настоящото изследване ни накара да научим много забравени вече детайли за времето и героите на Освобождението. То се превърна в пътуване през времето, което повиши знанията ни и разшири умението ни да разбираме миналото. Следите на Руско-турската война продължават да са край нас – трябва да имаме сетива за тях, трябва да знаем и да помним. 136 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НА ШИПКА ВСИЧКО Е СПОКОЙНО Джансел МЮМЮН XI клас, СУ „Христо Смирненски“, с. Черноочене I място в конкурс за есе на тема: „Пътят към свободата“ Вятърът. Времето. Историята. Народът. Почувствай вятъра. Аз вдишвам и издишвам с него, това е моето място. Как тихичко се промъква измежду листата и как стихийно се мята в душата. Тъй нежно шепне навън и вие в теб. Чуваш ли го? Онзи опустошаващ вихър. Той вика, крещи и подмята душата ти като в мъгла. В неговия глас стенат хиляди души. Та какво е вятърът, ако не безумно съчетание от викове и вопли, а? Не приятният прохладен ветрец, а бурята, разкъсваща те отвътре. Аз го чувам и усещам до болка. Изведнъж се разтреперих от студ. Нещо ме заслепяваше, но не знаех какво. Нещо ми пречеше да виждам, но не знаех как успяваше. Нещо не ми даваше мир, не разбирах защо. Очите ми почнаха да се пълнят до онзи момент, в който...ах, този вятър!...очите ми тихо започнаха да сълзят и сякаш именно през кафявите ми очи, носени от вятъра, духът и тялото ми потеглиха в друго време… Времето си отиваше. То ме отнесе някъде назад в годините, столетията. Стрелките се гонеха, но не се достигаха. Изоставаше едната, а другата бягаше. Числата избледняваха, времето се забавяше. Стрелките започваха да се настигат. Ала в мига преди да застанат на едно и също избледняло число, времето спря и надпреварата приключи… Потънахме заедно в онзи миг на безвремие, когато поробителят тежък се бе увил и притискаше всяко мъчително дихание на гръдта българска, когато поредната отминала секунда отброяваше капка след капка пролятата юнашка кръв. Отнякъде долитаха звуци от гърмеж и се опитваха да заглушат мощното „ура“ на българските дружини. Те шуртяха и се стичаха сред пукота на пушките и действаха като разбита вълна в средата на море. Там, на Шипченския проход. А аз стоях, стоях объркана, вцепенена от ужас, сякаш бях хипнотизирана. Всичко беше като филмова лента, толкова реално нереално. Противоречие... Това е, което предизвиква изречението, Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 137 Джансел Мюмюн написано от мен току-що. Но за мен онази нереалност беше реалност. Тя ме докосваше до хората и ме правеше част от тях. Наближаваш ли ти, осъден народе, възседнал във вихъра времето? Изгаря ли в очите ти първородния въглен на ада, за да се пробудиш? Властва ли в десницата ти стръвнишкият вой на кървава сеч и викове чуваха ли се нейде далеч? Двадесет и шести август. Усещах, че бе тежък ден. „На Шипка всичко е спокойно“. Ала дозата неспокойствие с всеки изминал миг се увеличаваше. Следобед Сюлейман паша насочи всичките си атаки срещу центъра на отбраната, където се намирах и аз. Жега. И студ... Две души до мен. Безкрайна разчлененост, мъчителни движения, неспокойство, тръпки. След миг се чуват ледени стъпки посред августовската жега. Валят куршуми – позната траектория. Остра болка. Надвечер пристигнаха всички роти на 16 стрелкови батальон. Поредният ожесточен бой. Май няма да издържа до края отново да видя поредното мъчение в този мрачен свят. Каква жестокост! „Грабвайте телата!“ – някой се изкряска“. В боя участват и трупове (тела, чиито души са свободни ), вместо оръдия. Уви, нали ви казах, че реалното е толкова нереално... но този път виковете, куршумите, тръпките ще са за последно. Отново здрависване с вятъра. Вдишвам и издишвам, но пак съм на същото място. Най-после някаква надежда. Сърцето ми ще се скъса от напрежение – искам вече някой да отвърне на моя зов и да разбере, че е време за победа. Миг и половина до щастливото начало. Все още. Тихо, кротко и разтърсващо. Да, пристигна генерал Радецки с гръм. „На Шипка всичко е спокойно“. Ето още едно противоречие, каращо те да усетиш неспокойствие. „В затворената врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград“, опълченците, руските войски и аз сама сред свои. Фразата „На Шипка всичко е спокойно“ ще се освободи от тези кавички и ще се разходи от една епоха в друга, ще съществува во веки, но не в мозъците ни, нито в сърцата ни, а ще съществува в душите ни – там, където ще се превърне в константа, както е времето и не ще изчезне никога. Народе, Шипка е спасена! Този път „върхът отговори с друг вик: ура!“! Настръхнах. Последен вик и душата ми се раздира. За да оцелееш трябва да се бориш, да дадеш всичко от себе си и да се примириш с факта, че понякога можеш и да паднеш. Да не униваш, дори когато се налага сам да си и победителя и поробения. Да повярваш в себе си така, както желаеш, да вярваш в добрия край. Вярвай, че ще победиш, за да можеш да оцелееш! Умри от страх, за да се възродиш и да разбереш, че 138 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения НА ШИПКА ВСИЧКО Е СПОКОЙНО си по-силен от всички! И всичко това не ни ли води през времето, за да ни покаже интимния ни свят, в който има и сянка и светлина!? Не е ли всъщност път към бъдещето, но и напомняне, че имаме минало. Минало, което не търпи да си припомняме за него всяка година през един ден в началото на март, защото то е в нас, то е в душите ни, в сърцата ни, в гените ни. Усетих отново вятъра. Вдишах и издишах, повторих този процес няколко пъти и успях да се върна отново при вас. Уморих се! Народът. Историята. Времето. Вятърът. Днес, на 3 март, се навършват 140 години от първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава, заради която дадоха живота си стотици хиляди души. Шипка е не само свидетел, страж на времето и народа, а създател на една история. Съхранява, пази, раздава ни спокойствие и разказва за дълбоките ни корени. Онези корени, старите и истинските, очертали твърдостта на нрава и неугасващия пламък на духа. Онези корени на истината, честността и благородството, изпитани във времето, връщащи ни в историята и водещи ни към бъдещето. Да, това сме ние. Истински и вечни. С огън в сърцата и поглед, устремен към свободата! Днес сме много далече от миналото мълчание. Далече сме от несправедливости, жестокости, догарящи от мъка в пепелта. Далече от всички безбройни ярости, дошли при нас в миг на пустота. Далече от всички лъжовни истини, потръпващи измамно в калта. Далече от всички шумове, стени и порти, изваяни от липсата на радости и вълнения. Днес сме тук...точно тук и празнуваме победата ни над игото. Небето сияе с широка усмивка и сякаш ни казва: „На Шипка всичко е спокойно!“ Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 139 ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И ВОЕННИТЕ ПОБЕДИ ПО ДОЛИНАТА НА РЕКА МАРИЦА 1878 г. Димитър ВАСИЛЕВ XI клас, ПГХТТ – Пловдив II място в конкурс за есе на тема: „Пътят към свободата“ Всяка година Пловдив отбелязва паметта за деня на своето Освобождение. На 16 януари 2018 г. градът отново организира тържество, с което отпразнува 140 години от отхвърлянето на бремето от 500 годишното османско иго. За първи път присъствах на това събитие. За първи път се озовах сред събралото се множество пред паметника на капитан Бураго, където официални лица и обикновени граждани заедно съпреживяхме паметните часове на освобождението на Пловдив. Търсех следите на паметта за този ден – официални и неофициални. Търсех каква е цената на Свободата, получена преди 140 години. Как я помнят нашите съвременици? Помнят ли, знаят ли? Как усещат свободата днес? И станахме свидетели на онези събития отпреди 140 години – станахме част от възстановката на сцени от онзи паметен ден, които ни върнаха като „машина на времето“ в онази реалност. Затова трябваше да разбера повече, да прочета страниците на писаното за тези дни, да „проиграя“ военните и човешките превратности от януари 1878 г. Семената на свободата дълго време са зреели в сърцата на поколения българи. Посятото българско национално съзнание естествeно създава условията, при които призивът за всенародно въстание през 1876 г. е намерил много привърженици. И макар градът Пловдив да не е въстанал, то Пловдивският революционен окръг е с най-масово въстанали селища. А след потушаването на въстанието градът се превръща в огромен затвор за стотици българи от въстаналите селища в Средногорието. Килиите в страшния затвор Таш капия са претъпкани, а много затворници намират и смъртта си там. Старият мост на река Марица и по-главните улици са осеяни с бесилки, на които ежедневно увисват без съд и присъда десетки българи. Цивилизованият свят е потресен. В периода 1876 – 1877 г. двеста европейски вестника отпечатват над 3 000 статии в подкрепа на българите. Но изход по мирен път и чрез диплома140 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И... ция от Българския въпрос, не е намерен. След провала на Цариградската конференция, Русия започва подготовка за война. На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя. Тогава и сформираните доброволчески части от 7 500 бойци са реорганизирани под наименованието „Българско опълчение“ с командир ген. Столетов1. Така се слага началото – началото на пътя на Освобождението. Целта на настоящето изследване е да се проследят военните събития, довели до освобождението на Пловдив и долината на река Марица. Във военните действия важна роля играят личностите, без които историческите събития не биха се случили. Руските военни получават съдействието на местните жители от град Пловдив и селата по долината на река Марица предопределя бързия развой и успеха на войната. Затова е потърсено значението не само на военните чинове, но и на обикновените граждани и селяни, направили възможно тържеството на нашата днешна свобода. Но освен към историческите факти, нашият интерес бе привлечен и към паметта за Освобождението днес. Знаем ли следите на Освобождението – улиците, паметниците, знаците на тогавашните вълнения... *** Съдбата на Пловдив – ключ към успеха във войната Руско-турската Освободителна война 1877 – 1878 г. има свои драматични поврати, засегнали съдбата на хиляди жители на Тракия и долината на река Марица. Нашият град Пловдив има ключово значение в плановете на войната и нейния успешен завършек. Военните действия донасят победа на руската армия, не само заради нейния боен дух и умело ръководство от страна на офицерите. Между допринеслите за победата трябва да добавим и подвизите на българите, включили се в различни форми на разузнаване, саботажи и четнически акции. На 17 юли 1877 г. Предният отряд на генерал Гурко освобождава Казанлък, след което атакува от юг турските войски, бранещи Шипченския проход, и го превзема. Руските войски се устремяват към Тракийската низина и след превземането на Стара Загора, части от отряда достигат до течението на река Марица и при Търново-Сеймен (днес Симеоновград) прекъсват жп линията, на която турците възлагат големи надежди. Руските войски печелят победи при Нова Загора и с. Джуранлии (днес Калитиново), но срещу техните дванадесет хиляди бойци, вдъхновено командвани от ген. Гурко, връхлита 40-хилядната армия на Сюлейман паша. Сюлейман паша тогава е четиридесет годишен и със заслужена слава на добър военначалник. Завършил е военно училище в 1 Освобождението на Пловдив 16 януари 2017. РИМ – Пловдив. Пловдив 2017, с. 6. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 141 Димитър Василев Цариград, а след това е бил и негов началник. Армията, която води, вече има своите военни успехи от Западните Балкани. В неравното сражение край Стара Загора на 19 юли 1877 г. руската войска, сред която е и Българското опълчение, се оттегля. Започват кланета, погромът продължава три дни. Сюлейман издава заповед за опожаряването на Стара Загора. Така настъпва обрат в очакванията на българите. Турците приемат, че това е началото на тяхната победа и започват кланета, палежи и обири, напомнящи на българите от Пловдивския край на съдбоносната 1876 г. През месец юли 1877 г. нещастието връхлита Калофер, Карлово и Сопот. Един руски ескадрон е изпратен към тези селища, за да провокира надигане на местното население. Сопот въстава, а местната общинска управа, начело с Хаджи Гьока Павлов поема управлението на града. След тридневни боеве турските пълчища изгарят Сопот и избиват половината от населението. В Карлово започва „Страшното“ – време на грабежи, убийства и безчинства. Стотици са откарани в затворите на Пловдив. Разсипани са Калофер, Аджар и десетки села наоколо. Жертвите, дадени от българското население през тези месеци в Тракия и Подбалкана, са съизмерими с убитите във войната войници от руската армия2. Напрежението в Пловдив нараства, когато градът се напълва с части от разбитата турска войска, идваща от Шипченския проход. Прииждат и много турски семейства, плашещи се от руското настъпление и подготвящи бягството си през Родопите. В града е обявено военно положение, забраняващо на цивилното население да го напуска, а на селяните да влизат в него. Наложен е специален данък в пари, храни и дрехи за турските войници, важащ само за българи, събиран от „особени комисии“. Пловдивският управител Хамид паша нарежда на населението от санджака да даде като „военна помощ“ огромната сума 13 милиона гроша, нужни за издръжката на турската война. Въпреки тежкото положение, пловдивското население посреща със съчувствие и пожертвувателност четири хиляди бежанци от Стара Загора, главно жени, момичета и деца. Те са настанени в частни домове, училища и църкви, а болните и ранените – в специални помещения, където да се грижат за тях. В града заседава извънреден военен съд, който издава само смъртни присъди. По улиците отново са издигнати бесилки. От 18 юли до 1 октомври 1877 г. са обесени 180 души само от Карлово. В затворите са хвърлени видни пловдивски граждани като Христо Г. Данов, Йоаким Груев, Иван Евст. Гешов, Душо Хаджидеков, Костаки Пеев, Кочо Хаджикалчев и много други. Стотици българи са изпратени на заточение в Мала Азия. 2 Освобождението на Пловдив 16 януари 2017. РИМ – Пловдив, с. 10 – 12. 142 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И... След падането на Плевен на 10 декември 1877 г. руското командване подготвя форсирането на Балкана. В края на декември 70-хилядният Западен отряд на генерал Гурко, разделен на пет колони, преминава Стара планина при Ботевград. На 4 януари 1878 г. ген. Гурко победоносно влиза в София. Един след друг са освободени Самоков, Панагюрище, Копривщица, Клисура и Пазарджик. Западният отряд на руската армия настъпва в пет колони от София към Пловдив. Първата колона на ген. Веляминов от София, Самоков по течението на река Марица през Пазарджик; втората – на ген. Шувалов през Вакарел, Ихтиман, Пазарджик; третата – от София през Мирково, Лесичево и Пазарджик; четвъртата – колона е на ген. Криденер и минава през Панагюрище и Пазарджик; петата е по трасето от София през Златица, Пирдоп, Копривщица и Стрелча. Сюлейман паша отстъпва бързо и има решение да приеме сражение при Пловдив, с което да спре настъплението на ген. Гурко към Одрин. Така започва последната решителна битка в епопеята на Руско-турската война3. След като на 14 януари русите превземат Татарпазарджик, ген. Шувалов минава в брод река Марица при село Айрене (Оризаре), а колоната на ген. Краснов доближава северната част на Пловдив (по левия бряг на р. Марица). За прикритие на отстъплението си той оставя 40-те табора от Дермендере (Първенец) до Караагач (Брестник)4. Фигура 1. Карта-схема на настъплението на руските войски в Южна България. 3 Пак там, с. 15 – 16. Генов, Ц. Руско-турската война 1877 – 1878 г. – В: Тринадесет века в мир и бран. Т. ІІ., 57 – 75, с. 77. 4 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 143 Димитър Василев По пътя на своето бърво настъпление към Пловдив колоните на отряда на генерал Гурко получават ценни сведения от българите. Така генералът разбира, че оризовите ниви и множеството притоци на река Марица правят невъзможно обграждането на Пловдив от северозапад. Затова той установява щаба си на левия бряг на река Марица срещу село Оризари. Планът му целял да разбие противниковата армия и да не ѝ позволи да отстъпи по долината на река Марица към Одрин. Заповядал конницата да премине източно от Пловдив и да пресече пътя за отстъпление на противника. Руските войски трябвало да настъпят по двата бряга на река Марица и да се движат по протежението на жп линията и шосете. Една колона, командвана от ген. Веляминов, трябва да пресече възможностите за отстъплението на турците към Родопите. В изпълнение на този план вечерта на 14 януари са изпратени разузнавачи, сред които бил и българинът Георги Антонов Цариградски – студент по медицина и преводач в щаба на ген. Дандевил. Целта е да се промъкнат в северната част на града – квартал „Кършиака“. При изпълнението на задачата Георги Цариградски изпраща пловдивския жител Петър Гачината, заедно с още един кавалерист да занесе писмо на дивизионен командир. Писмото съобщава, че турските части наистина отстъпват на юг, но в южните части на града има останали 30 хиляди души. На Трихълмието са разположени 5 артилерийски оръдия, а други четири – на Сахат тепе и Бунарджика, които усилено обстрелват руските войски5. Когато частите на ген. Краснов преминават Марица по моста до Кемера за с. Катуница и войските нагенерал Шувалов и ген. Веляминов настигат турския ариергард при с. Цалапица и Дермендере (Първенец) 6. При получените разузнавателни данни, на 15 януари 3-та гвардейска пехотна дивизия, под командването на ген. Данделев атакува и превзема северното предградие на Пловдив – Кършиака. В боевете загиват и двамата руски унтерофицери Раков и Разбицки, погребани в двора на храма „Св. Иван Рилски“7. Въпреки този първоначален успех, настъплението към града оттатък река Марица се оказва невъзможно, защото турската артилерия опожарява моста, койно свързва двата бряга на реката8. Затова ген. Гурко заповядва на ген. Криденер да се потърсят матеОсвобождението на Пловдив, с. 19. Генов, Ц. Цит. съч., с. 73. 7 Паметните им плочи днес са в експозицията на РИМ-Пловдив, в експозицията „Български Възраждане“, а костите им са препогребани в специална гробница в Централните Пловдивски гробища. Виж: Освобождението на Пловдив, с. 19. 8 В бележките си Дик Дьо Лонле пише: „Предградието „Кършиака“ е отделено от града от река Марица, която на това място е най-широка и най-бърза. Един прекрасен мост, чийто дървени перила, украсени с решетки от железа, поставен на 15 огромни зидани стълбове, свързва двата бряга“ вж. Освобождението на Пловдив, с. 20. 5 6 144 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И... риали за построяване на нов мост. Много българи се втурват да помагат на руските усилия. Капитан Александър Бураго от втори ескадрон на Лебгвардейски драгунски полк успява да преведе през Марица с конете на своя ескадрон пехотинци от Финландския полк при село Оризари. През мразовитата река, в която се носят късове лед, са преведени близо 1500 пехотинци от финландския полк. Тази пехота има задача да пресече пътя на отстъпващите турси сили. Заедно с това, съществуват сериозни опасения, че турците ще подпалят града. Затова ген. Гурко възлага на кап. Александър Бураго разузнавателна мисия в препълнения с турска войска, черкези и башибозук Пловдив9. Мисията започва, като ескадронът на кап. Бураго в състав от 63 драгуни се отправя към Плодив, като по пътя си завзема няколко турски бивака. За да заблудят турската армия за числеността си, драгуните запалват огньове и започват да вдигат шум. Разбират, че турските части се оттеглят безразборно и се струпват край жп гарата. Руският ескадрон навлиза в квартал Мараша (на десния бряг на Марица, западен квартал на Пловдив) и към 23 часа превзема пощенската станция в близост до конака и до другия мост на река Марица. Създава се представа, че руската армия е преминала реката и извършва масирано настъпление. Атаката на драгуните завършва с пленяването на петдесет турски войници и овладяването на жп гарата. Ударът е толкова неочакван, че когато влизат в помещението на гарата, откриват подредената маса на турските командири на щаба на Сюлейман паша, които все пак успели да напуснат града с последния влак за Одрин. Капитан Бураго развива настъплението си и превзема двата турски топа, разположени на хълма до гарата. На 16-ти януари кап. Бураго изпраща записка до щаба на ген. Гурко в Костиево: „Имах силна престрелка на железния път. Нашето руско „Авось“ (наслука) взе връх. Ранени и убити при мен няма. Вчера заминал в 22.00 часа вечерта последният влак от Пловдив с два вагона. Турците отстъпват или по-вярно бягат пеша към Станимака. Телеграфният апарат е превзет от мене, заловена е кореспонденцията, която прилагам към настоящето.“10 Сутринта на 16 януари 1878 г. по новопостроен временен мост, издигнат до опожарения мост на река Марица, преминават основните руски части – пехота, артилерия, кавалерия. При цитаделата на Трихълмието той е тържествено послещнат с хоругви, хляб и сол. В катедралния храм „Света Богородица“ е отслужен благодарствен молебен. 9 Сб. Освобождението на Пловдивския край от Османско иго 1877 – 1878. София 1978, с. 6. 10 Освобождението на Пловдив, с. 22. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 145 Димитър Василев По същото това време, през нощта срещу 16-ти януари, отстъпващите турски части екзекутират 123 затворници от затвора Таш капия – те са избити в месността Остромила, южно от града11. Това е част от кървавата цена на свободата! *** Победният ход на военните действия На 16-ти януари 1878 г. руските части преминават от левия на дестния бряг на река Марица и се присъединяват към частите на 2-ра гвардейска дивизия под командването на ген. Шувалов, за да се включат в предстоящия бой в подножието на Родопите, южно от Пловдив между селата Дермендере (днес Първенец) и Брестовица. Ген. Владимир Александрович Сухомлинов (1848 – 1926) в своите „Спомени“ разказва детайли за ключовите тридневни боеве край Пловдив, които изброяват основните действащи части в онези дни – 30-ти Донски казашки полк и казанските драгуни са основното острие, на което разчита руското командване12. Боят на при Караагач (Брестник) започва следобед на 17 януяри и продължава цялата нощ. Вечерта частите на ген. Краснов разгромяват три турски батареи и нанасят големи загуби на врага. Този бой отбелязва епилога на големите боеве, водени в хода на Руско-турската война (1877 – 1878) на Балканския военен театър. Оттук-нататък започва преследването на противника в Родопите13. На 17 януари окончателно са разбити и разпръснати отстъпващите на югоизток турски части. Казаците и казанците атакуват турците, разбиват ги и ги преследват в планината. Дезорганизацията на турската пехота подпомага руското настъпление – загубите били незначителни поради пълния безпорядък в стрелбата на турската пехота. 54 турски оръдия „Круп“ попаднали в руски плен при село Караагач и това било последното действие на тридневните сражения за Пловдив14. Приключва съпротивата и на Фуад паша, която упорито води боеве в пространството от Караагач до Марково15. При село Белащица граф Шувалов също удържа победа и заставя врага да отстъпи не към Станимака, а пряко към планината. Разбитите Освобождението на Пловдив, с. 24. Генерал В. А. Сухомлинов. Воспоминания. Питер 2015, с. 15 – 16. – В: http://www.rulit. me/books/general-v-a-suhomlinov-vospominaniya-read-399961-16.html 13 Генов, Ц. Цит. съч., с. 73. 14 Генерал В. А. Сухомлинов. Цит. съч., с. 16 15 Сб. Освобождението на Пловдивския край от Османско иго 1877 –1878. София 1978, с. 6. 11 12 146 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И... части захвърлят артилерията и обоза си. На 18 януари е освободен Станимака. Така пътят на Сюлейман паша за Одрин е отрязан. Части от разбитата му армия панически отстъпват през Наречен и Мастанли (днес Момчилград) към Бяло море.. В тридневните боеве при Пловдив турците губят 114 оръдия, 2000 пленени войници, над 4000 убити и ранени, в плен попада значителна част от обоза и боевите припаси. Пътят към Одрин е открит16. Докато пехотата на Западния отряд на ген. Гурко се насочва към Одрин, конницата предприема преследване на противника. Кавалеристката бригада на ген. Чернобузов се насочва към Кърджали и Мастанли (Момчилград), а други части към Чепеларе и Смолян. След нея следват драгуните на ген. Краснов през Кърджали към Димотика. Кавказката кавалеристка бригада на ген. Черевин се отправя към Гюмюрджина и Егейско море. Освобождението на Източните Родопи, включително и град Хасково, е свързано с общото движение на руската армия към Одрин17. На 20 януари 1878 г. руските войски влизат в Одрин. Високата порта предприема веднага действия за сключване на скорошно примирие. Така на 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано „Основание на мира“, очертаващ в основни линии условията на предстоящия мирен договор. *** Пловдив става столица – Санстефанският мирен договор На 3 март 1878 г е подписан Санстефанският предварителен договор, с който завършва Руско-турската освободителна война. Според него на България се дават земите между Дунав, Черно море, Бяло море, Шар планина и Албанските планини. В договора за столица на новата държава е определен град Пловдив – най-голямото стопанско и културно средище на българските земи. За времето на Временното руско управление е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков, който в периода 8 май – 10 октомври 1878 г. се установява в Пловдив. Негова резиденция става къщата на видния български лекар, общественик и революционер д-р Рашко Петров на ул. „Съборна“ срещу църквата „Св. Богородица“. В града княз Дондуков-Корсаков развива широка дейност. Възстановява изгорения мост на река Марица. На мястото на старите турски гробища „Орта мезар“ изгражда първата градска обществена градина в българските земи. Изработва се и първия ситуационен план на града, дело на руския военен топограф капитан Илински. По негово решение се формира и во16 17 Освобождението на Пловдив, с. 25. Генов, Ц. Цит. съч., с. 74. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 147 Димитър Василев енно-учебна команда от български младежи за попълване на кадровия състав на младата българска армия. Временното руско управление полага грижа за десетки сираци на загиналите във войната българи, създавайки пловдивското сиропиталище. Активна дейност в помощ на сиропиталището развиват майката на ген. Скобелев – Олга Скобелева и съпругата на ген. Столипин – Наталия Столипина. Временното руско управление подпомага и издаването на първия български вестник след Освобождението – вестник „Марица“. Издател на вестника е Христо Г. Данов, а първи редактор – Григор Начович, който формирал неговия общонационален облик, изразил настроенията и тревогите на целия български народ след разпокъсването на българските земи от Берлинския договор през юли 1878 г. *** Заключение Боевете по долината на река Марица довеждат до бляскав и неочакван завършек на военния сблъсък, при който Османската империя приема условията на Сан Стефанския мирен догоров. Мястото на Пловдив в този договор представя реалистично мястото на неговите жители както в културния живот на национално-политическото развитие на българската нация през Българското възраждане, така и заслугите на Пловдивския революционен огръг от саможертвеното Априлско въстание. Но историческата справедливост не се е осъществила – Берлинският договор е най-несправедлив към Пловдивско. Протестите на жителите му не променят решението на Великите сили. Всяка година Пловдив отбелязва паметта за деня на своето Освобождение. На 16 януари 2018 г. градът отново организира тържество с възстановка. Потърсихме следите на паметта за този ден – официални и неофициални. Искахме да знаем каква е цената на свободата, получена преди 140 години. Как я помнят нашите съвременици? Познават ли я, знаят ли героите ѝ? Как усещат свободата днес? Вдъхновени и развълнувани, решихме да бродим по улиците на Стария град, да погледнем калдъръма му и да потърсим следите на онези дни на възторг и радост. Църквата „Света Богородица“ ни посрещна все така тържествена, с големия каменен надпис над входа си „В памет на братята освободители“. Да – благодарността още бе на това място, където българите благодарили с хляб и сол на генерал Гурко! А недалеч от църквата, близо до Арменското училище, попаднахме и на улица „4 януари“ – денят на паметната атака на капитан Бураго. Стори ни се интересно да разберем как се усеща паметта за освобождението на улицата, наречена на тази паметна дата. Старите възрожденски къщи 148 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ НА СВОБОДАТА – ПЛОВДИВ И... пазеха атмосферата на отминалите векове, а музеят „Къщата на Хиндлиани”, разположена на тази улица, внушаваше респект. Струваше ни се, че ако някъде спомените имат условия да оцеляват – то това е тук!!! Затова запитахме минувачите знаят ли защо улицата е наречена „4 януари“. Получихме вдигане на рамене. Тогава влязохме в музея и попитахме уредничката – тя също се оказа неориентирана.... Улицата бе загубила паметта за името си. Бе останала анонимен символ, от който никой сякаш няма нужда... Свободата днес е даденост, но трябва да помним, че изисква саможертва. Тя е улица, която води към бъдещето на нацията ни. Тя дава право на щастие, но само ако заслужим! Иначе остава само символ, загубил значение и ценност. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 149 ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА Анелия КРУМОВА X клас, СУ „Петко Рачов Славейков“, гр. Кърджали III място в конкурс за есе на тема: „Пътят към свободата“ Аз съм българче. Обичам… Конският тропот, величественият балкански дух, уханието на рози. Левски. Ботев. Раковски. Каравелов. Носията - не само дреха, не само вещ и символ, светиня… така като свети домашният олтар, огнището, земята, храмът. Звучният звън на чанове. Кръшно хоро. Космически глас, величествена песен и запяват българите в хор… Излел е Дельо хайдутин, хайдутин енкесаджие, с Думбовци и с Караджовци. А съзнанието те води ей там… Все към Къкрина. Право нататък. Чисто бял сняг. В очите ти блесват две кървави следи. И оттам към Батак. Ти знаеш, чичо, нали. Знаеш колко е далече. И ах, колко боли. А гласът на сираче ехти. Клане. Куршуми. Очите се пълнят със сълзи. Изгаря и черквата. Здраво държа иконката в ръка, а на врата кръста виси …вярата не гори. А оттук към Шипка. И се изтрива срама по челото, синилата от бича, и всички следи от теглото… И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век! Благословени сме, че сме родени в България, точно заради огъня и наследството, с които сме дарени. Дори и наследството на страданието ни е обогатило! Както златото се прекарва през огън, така страданието пречиства, възпитава, дава дълбочина. Свободна България и свободен български народ! Загинали толкова много. Хиляди борци за свобода дали живота си, хиляди сърца били пронизани и окървавили българската земя, ала тя ще ги запомни с това. 150 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения ПЪТЯТ КЪМ СВОБОДАТА Наистина през голяма част от нашата история сме били роби – било на византийци, било на турци и какви ли не. А къде е била онази България – място на герои и славни боеве? Тя е съществувала само в песента на гората, в преданията за някогашната ѝ сила. В Ботевото настояще все още робската люлка е определяла съдбата ни. Тогава къде е прозрял Ботев идеала отечество сред всичко това? Лудост ли е било да съществува вяра, че спасение има и свободата е близо? От къде е намирал тези сили да повярва в могъществото на своето мило отечество? Може би само геният може да прозре духа на тази земя и без никакъв страх да се бори, за да го запази жив.. Не само имаме богата история – страдания, войни, различни култури и религии – но всичко това е толкова наситено, че създава драматизъм вътре в нас. Силно чувстваме, силно се вълнуваме. Неслучайно Ботев казва думи, сякаш пророчески: „Силно да любят и мразят“, и с тях ни призовава винаги да правим своя свободен избор и да носим отговорността на своята личност. Имали сме идеали на чувствата, идеали в образи, в момента ги имаме и в бъдеще също ще ги имаме. И аз още държа иконката в ръка, и кръстчето още виси на врата. И в мен се вплитат вярата на вече отишлите си и надеждата на подрастващите. Сега аз нося благословението, измолено за мен в миналото, и градя благословението, което чрез нас, младите, ще се излее в бъдещето. Не съм забравила миналото и се гордея с него, гордея се със своя народ, който трудно оцелява, но винаги успява да съхрани своята самобитност и дух. Гордея се с националната ни традиция, с богатството на фолклора ни, а когато чуя хубавата българска песен, очите ми се насълзяват. В съзнанието ми е онази картина, а въздухът сякаш ухае на тамян. Обзема ме странното чувство за вина. Чувствам, че е някак несправедливо да живея толкова хубав живот. Цената за този хубав живот не съм я платила нито аз, нито пък ти. Цената е платена с безброй жертви, Шипка ги помни и до днес и никога няма да ги забрави. Няма да забрави безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената кауза. Невероятно трудно е да се постигне узряването на народното съзнание, за да се приближи тъй жадуваната свобода. И затова душите на поборниците кипят и създават времето, те го обръщат и то тях обръща. А в процеса на благородния кипеж народът трябва да се подготви, за да посрещне изгряващото национално и социално освобождение. А каква е България в мечтите ми ли? …Ами, същата. Какво повече бих могла да искам от суровата красота на Пирин, хайдушката безбрежност на Родопите, величавото могъщество на Рила? За какво повече бих могла да мечтая от моминската песен на Тракия и суровия вятър Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 151 Анелия Крумова на Добруджа? А може би имам една единствена мечта: хората да бъдат доволни и щастливи от факта, че живеят в България. Да чувстват патриотизма и ентусиазма на Левски, силната воля и жаждата за борба на Ботев, устрема за свобода и непреклонния дух на всички наши герои и родолюбци. Получили сме наготово свобода. Свободата включва правото на избор – възможността човек да върши всичко онова, което не е забранено. Свободата обаче може да премине и в своята противоположност. Нейната същност се изразява в нещо съвършено различно. От една страна, какво по-хубаво от това да си свободен, но от друга, свободата е тежко бреме. Тя може да доведе както до добро, така и до зло. Човек може да отдаде своето творчество на Бога, може да го отдаде и на дявола. И точно така правят жителите на малката, славна България. Все повече и повече българи я напускат, за да търсят късмета си „навън”. Но един ден, докато търпеливо чакаме, ще настъпи денят, в който няма да има граници за достойнствата на нашата страна и хилядите българи, разпилели се по Европа и Света ще се завърнат. Ще се завърнат със сълзи на очи, уморени и подтиснати от дългия път, водещ до нищото. Тогава, макар и късно, ще осъзнаят, че България не е само тесни улици и угрижени лица. Тогава ще паднат на колене и ще целунат родната земя, щастливи от факта, че отново могат да усетят топлотата ѝ. Ще поемат пътя към дома, ще усетят жестокостта на пътя, който предците ни са извървели към нашата свобода. Не родината прогонва младите хора, защото тя остава като огромен зов в тях, напомнящ къде е земята им, каква е кръвта им, какво е домът и кой е езикът им. Корените ни в Родината са толкова дълбоки, че където и да се намираме, тя ще ни липсва до болка – може би заради сигурността, която ни дава познатото обкръжение, може би затова, защото само Родината, както и кръвната майка, могат да ни приемат с любов, да простят несъвършенствата ни, да повярват в нас. Затова, ако успеем да приемем мисълта, че силна държава има тогава, когато хората са единни в отношението си спрямо нея, може би все повече и повече млади хора ще осъзнаят, че и в родната земя могат да осъществят мечтите си. Ако чувстваме силна привързаност към родината си като място, език, род и култура, то ние сме тези, които държат в ръце собственото си бъдеще. Свободата за предците ни е била мираж, а за нас е самата реалност. „Свободни!“ – колко ли странно са звучали тези думи в ушите на предшествениците ни? Свободни да говорят на родния си език, да се изповядват и молят на своя Бог, свободни да вземат решения за живота си! Свободата – жадуваната, непостижимата, е вече факт! Нека остане чиста и свята тази свобода, нека да пребъде пътят на свободна България! 152 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КАРЛОВО ПОМНИ „СТРАШНОТО“ И СВОИТЕ МЪЧЕНИЦИ Неделя МАРИНОВА XII клас, ПГХТТ – Пловдив III място в конкурс за есе на тема: „Пътят към свободата“ Денят 20 юли 1877 г. е най-злокобната и трагична дата в историята на Карловския край. На този ден над града ляга зловещата сянка на кървавия турски ятаган. През Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. десетхилядният аскер на Кямил паша и башибозукът от карловските турски села, от Чепино и Татар Пазарджик подлагат местното българско население на жестоки кланета и насилия. Грабежите, безчинствата и терорът превръщат китния подбалкански град, наречен от австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц „гайтанената столица“ на Османската империя в град на смъртта, град на черните забрадки. Карловци наричат този период от историята на града „Страшното“. Когато на 8 януари 1878 г. руските воини от отряда на генерал Карцов разбиват турците в Троянския проход и влизат в Карлово като освободители, заварват по пътя си само развалини и пепелища. Руско-турската война ще завърши с победни салюти, България ще получи своето изстрадано Освобождение, но Карлово ще бъде дълго време място на скръб. Мъката на града се увеличава, когато Берлинският договор оставя града извън пределите на автономното княжество България. И тогава карловските вдовици отново ще надигнат глас за борба, а не за съжаление! Защото свободата ще иска от тях не само да жалят за погубените свои роднини, а да мислят и за бъдещето на оцелелите си деца. Целта на настоящото изследване е да се представи драмата на моето родно място – Карлово по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. Фактите, личностите и събитията от това време се пазят в архивите и спомените на съвременниците, живеят в родовата памет и се публикуват в местните медии. Без тях съдбата на Карлово и на България нямаше да са същите. Мъчениците на моя град от това време изискват от наследниците си борбеност и патриотизъм, които и до днес задължават. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 153 Неделя Маринова Изследването ми използва данни от наличните архиви, търси паметта на жертвите в писменни извори и устни интервюта. Изложението е структурирано проблемно-хронологически и търси отзвук до наше време. *** „Страшното“ – 20 юли – 28 декември 1877 г. На 20 юли 1877 г. в Карловския регион започва един от най-трагичните епизоди от Руско-турската война 1877 – 1878 г. Този ден е най-злокобната дата от историята на Карловския край, защото над града ляга зловещата сянка на кървавия ятаган. Десетхилядният аскер на Кямил паша, дошъл от Пловдив, и башибозукът от Чепино и Татар Пазарджик подлагат местното население на жестоки кланета и насилия. Настъпва най-мрачният период от историята на града – „Страшното“1. Априлското въстание от 1876 г. преминава като ехо на далечна буря през Карлово. От цялата долина пострадва само китното село Клисура, което единствено от всички селища в Карловския край обявява въстание срещу турския феодално-деспотичен гнет. Клисура втора въстава след Копривщица, но пада първа в неравната борба под ударите на турските пълчища на карловския спахия Тосун бей. От хиляда и двеста къщи оцелява само една и тя не е българска. Загиват 400 души от местното население. Това което изпитват клисурци през Априлското въстани от 1876 г., изживяват жителите на подбалканските селища Карлово, Сопот и Калофер на следващата година през Руско-турската Освободителна война 1877 – 1878 г. Клисурци са най-достойно включилите се от района на Средногорието в Априлското въстание. Те са примерът, който скоро последват и други. Когато започва сформирането на Българското опълчение от 31 март 1877 г. в гр. Кишинев, а по-късно и в Плоещ, жителите от гр. Карлово и околните му села се оказват най-активни. От Карлово и селата вземат участие 115 души, от Сопот – 37, от Копривщица – 78, от Панагюрище – 63, от Пловдив – близо 80, от Калофер – 372. Така още от първите часове на военните действия жители на Карлово участват в бойните действия, командвани от ген. Николай Г. Столетов. На 27 юни в бляскава военна операция руската армия преминава река Дунав и превзема Свищов. След това следва настъпление в три посоки – към 1 Ненков П. 137 години от масовите кланета в Карловската Розова долина. – В: http://www.otbra na.com/новини_5991 /25.07.2014 г./ 2 Сб. Освобождението на Пловдивския край от Османско иго 1877 – 1878. София, 1978, с. 2. 154 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КАРЛОВО ПОМНИ „СТРАШНОТО“ И... Русе – Разград – Шумен; към Никопол – Плевен – София и към Търново, Стара планина и Южна България3. Когато жителите на Карловския край разбират, че войските от Предния отряд на генерал Гурко са разбили турците на Шипка и са преминали Балкана, те веднага сформират делегация, която се отправя към щаб квартирата на генерал Гурко в Казанлък с молба за покровителство и защита. В делегацията влизат видни представители на мюсюлманското и християнското население от Карловската Розова долина като свещеник Христо Попвасилев, Георги Софтов, Нено Бончев, Аврам Чайката, Садък Молла Ахмедов, Мехмед Юнизов, Мехмед Ушоглу и Налбант Мустафа. От Сопот делегатите се водят от местния първенец хаджи Гьока Павлов, а от Алтън Калофер са Васил Морфов, Христо Брадинов, Димитър и Никола Бояджиеви, д-р Костаки Пеев и Стойко Грозданов. Калоферци пращали вече веднъж делегация в Казанлък при генерал Гурко. След като се върнали, даскалите Димитър Фингов и Тодор Нонов държали пламенни речи на мегдана в Калофер, а свещениците отслужили благодарствен молебен за здравето на руския цар и победата му във войната с Високата порта. Сега калоферци се включили в делегацията от селищата на Карловския край. В Казанлък делегатите повторили пред генерал Гурко молбата си за защита и покровителство от руските войски за жителите от Стремската долина. Членовете на делегацията носели със себе си споразумение между местните турци и българи за взаимно покровителство от двете воюващи армии. Въпреки неприятните вести за настъплението от юг на четиридесетхилядната армия на Сюлейман паша, руският военноначалник заповядал на 5-та сотня от 21-ви Донски казашки полк да замине за Карловския край, за да го освободи и прочисти от върлуващите разбойнически турски банди . На 21 юни 1877 г. казаците влизат в Карлово, под гърма на черковните камбани на двете черкви. Посрещнати са по стар славянски обичай с черковни хоругви, хляб и сол от християнското население. Същото тържествено посрещане се организира в Сопот и в Калофер, където казаците са дарени с ризи и кърпи и богато гостени от местните жители4. В Карлово руските военни разезди се посрещат тържествено и с неописуема радост. Населението се самоорганизирало в самоуправление и самоотбрана, за да се опази от безчинстващи башибозуци.5 3 4 5 Пак там, с. 4. Ненков П. 137 години от масовите кланета в Карловската Розова долина. Сб. Освобождението на Пловдивския край, с. 72. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 155 Неделя Маринова На 17 юли 1877 г. Предният отряд на ген. Гурко освобождава Казанлък, напада турските части, бранещи Шипченския проход и го превзема. Руските части се спускат на юг, превземат Стара Загора, печелят битка при Нова Загора и достигат до Търново-Сеймен (днес Симеоновград). Но руският устрем е спрян от четиридесетхилядна османска армия, ръководена от Сюлейман паша, като в битката на 19 юли 1877 г. край Стара Загора русите са принудени да отстъпят към Балкана. След този обрат, озверели турски войници, черкези, башибозуци започват клане над беззащитно население. Първи е погромът на Стара Загора6. Кратка е радостта и на жителите на Карловския край. Над долината на река Стряма надвисват буреносните облаци на Погрома. След сраженията при Стара и Нова Загора през юни 1877 г., руските воини и българските опълченци от отряда на генерал Гурко се принудени да отстъпят пред огромното превъзходство на врага и да се оттеглят зад Балкана. Мнозина от карловци остават по домовете си, разчитайки на споразумението между местните турци и християни, но уви – мюсюлманите в Карлово се отмятат от дадената си дума за взаимна защита от двете воюващи армии и по този начин дават знак на башибозука и аскера да започнат своите безчинства над българското население на града. Тези от карловци, които преминават навреме през Балкана и отиват в Северна България, се спасяват от турските кланета. Мнозина от тях обаче намират своята преждевременна смърт от болести и глад. На 18 юли от Пловдив в Карлово влизат таборите на Кямил паша. Опустяват улиците на града, захлопват се кепенците и населението изтръпва в неясно предчувствие за съдбата си. На 20 юли Страшното започва. За броени дни е заклано и избесено почти цялото мъжко население на града. Много мъченици са завързани, като добичета с въжена и откарани в Пловдив, където са хвърлени в тесните и влажни килии на затвора Таш капия. Там по бързата процедура турският съд осъжда на смърт видните карловски граждани Матю Тантилов – бащата на бъдещия генерал лейтенант Петър Тантилов, д-р Киро Попов, иконом Христо Попвасилев, Бочо Загорски и много други. По време на Страшното, чиито ужаси продължават близо 6 месеца, останалите живи карловци оскотяват от преживения ужас и страх. Всеки ден шайки пияни черкези и башибозуци грабят, убиват и насилват, а пиянските им оргии нямат край. Животът в града напълно замира. Мъртвите не се опяват, камбаните на църквите не бият, новородените не се кръщават. Всички се крият по мази и тавани и чакат мракът на нощта поне малко, за да си отдъхнат малко. Нощем никой от българите не смее да пали огън, за да не привлича погледа на аскера, който лагерува край 6 Освобождението на Пловдив 16 януари 2017. РИМ – Пловдив 2017, с. 10 – 11. 156 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КАРЛОВО ПОМНИ „СТРАШНОТО“ И... града. Когато майките разбират че турците имат намерение да изколят всички жители на града от мъжки пол, обличат момченцата си с фусти, за да ги спасят и мажат лицата им със сажди. Подобно е положението и в Сопот, където 400 жители са посечени от озверелият башибозук и аскер, заради оказаната въоръжена съпротива. Когато е сломена отбраната на градеца, жителите му хукват да бягат през планинските пътеки на север от Балкана. В местността Бойкова нива е заклан бащата на Иван Вазов – Минчо. Мнозина от местните жители заминават за Шипка и се включват отбраната на прохода като опълченци. Съдбата на Алтън Калофер е също така трагична. Шепа смели мъже организират отбраната на прохода Стражата и пленяват около 800 турски войници, разбити под Шипка, спускащи се безредно от Балкана. Много скоро обаче съпротивата на калоферци е прекършена от настъпващите табори на Кямил паша. Калофер пламва, като факла, запален от всички страни. Настъпва сеч, в която загиват 618 души. Хиляда и сто жители на града измират по време на Бега през Балкана. Тридесет и пет юначни калоферци се записват в опълчението и се сражават смело за свободата на България7. *** Освобождението на Карлово На 28 декември 1877 – 8 януари 1878 г. отрядът на генерал Карцов, след като разбива турците в Троянския проход, влиза в Карлово. Преди да избягат панически в Пловдив, зверовете в човешки образ ограбват за последно сребърните и златни предмети в карловските църкви „Света Богородица“ и „Свети Николай“, зверски посичат един свещеник пред амвона и правят неуспешен опит да подпалят двата храма. В църквата „Свети Николай“ аскерът и башибозукът в сляпата си ярост прострелват иконите и избождат очите на светците, разпиляват реликвите и опустошават класното училище, намиращо се в съседство (днес Градския исторически музей). Когато на Берлинския конгрес на Великите сили се предлага Южна България отново да бъде върната под властта на султана и в градовете да се настанят турски войски, 800 карловски вдовици пишат протестно писмо до представителите на Великите сили да дойдат в града им, за да видят жестокостите на онова управление, което искат пак върнат в земите им. Те се заклеват, че турските войски могат да дойдат, единствено ако минат през техните трупове8. 7 8 Ненков П. 137 години от масовите кланета в Карловската Розова долина. Ненков П. 137 години от масовите кланета в Карловската Розова долина. Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 157 Неделя Маринова Една от водачките на карловските вдовици е Елисавета (Ека) Райнова Попова (1854 – 1957) е просветна деятелка и общественичка. Тя е най-малката, четвърта дъщеря на карловския възрожденски учител Райно Попович и на Анастасия Гешева. Тя е сестра на Теофан Райнов – виден национален революционер и административен служител след Освобождението. Омъжва се за калофереца д-р Киро Попов – първият калоферски лекар и пръв помощник на Левски, от когото има син д-р Димитър Киров, който по-късно е дългогодишен председател на Българския лекарски съюз и на Народния комитет „Васил Левски“ в София. През 1877 г. д-р Киро Попов е обесен от турците и през 1878 г. Ека Попова оглавява протеста на карловските вдовици срещу връщането на турците, участници в насилия и грабежи. В бр. 16 от 19.09.1878 г. на в. „Марица“ в пространна дописка тя описва трагичното положение в Карлово през 1877 г. и протестира срещу връщането на карловските турци-насилници9. Освобождението ни от турско робство през 1878 г. не внася подобрение в стопанския живот на Карлово и Сопот. Поради избиване на населението през страшното изселване Карлово намалява почти наполовина. От 13 хиляди жители преди Освобождението към 1883 г. остават само 7600 души. Карловските вдовици до късни нощи с хурки и вретена и с горчив залък изхранвали осиротелите си дечица. В сравнение с другите занаяти гайтанджийството западнало. От 2000 гайтанджийски чарка в Карлово те намаляват на 85010. Тези данни показват недвусмислено тежкия удар, нанесен на Карлово през драматичните месеци на „Страшното“ по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. *** Карлово помни своите мъченици днес Имената на 800 карловци, заклани и обесени през „Страшното“, са изписани днес със златни букви върху паметника на Васил Левски, издигнат през 1907 г. в неговия роден град11. През 1903 година започва инициатива за установяване на всички убити по време на периода на „Страшното“ в Карлово. В този период 720 от имената са издирени публикувани във вестник „Просвета“. „Голяма част от населението, елитът на града е посечен и погинал в тези страшни дни“, Разказват се трогателните спомени, които оставят карловските вдовици в документи и писма, които изпращат, като протестен адрес до Европейската комисия в Пловдив. Изгрялата свобода в Карлово огрява само черните забрадки на вдовиците и сълзите в очите на сираците. 9 https://bg.wikipedia.org/wiki/Елисавета_Попова Ангелов, С. Карлово. – В: http://old.duma.bg/2006/0306/290306/iskam/isk-3.html 11 Ненков П. 137 години от масовите кланета в Карловската Розова долина. 10 158 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения КАРЛОВО ПОМНИ „СТРАШНОТО“ И... Потресени след решенията на Берлинския конгрес, когато разбират, че тази част ще остане отново под управлението на султана и дори няма да се нарича България, карловските вдовици пишат протестен адрес, който е публикуван във вестник „Марица“ през 1879 година“, 30 години след тези драматични събития, когато карловци взимат решение да издигнат паметника на Васил Левски, те единодушно решават върху него да изпишат имената на жертвите на „Страшното“ 12. През 1907 г. тържествено е открит паметникът на Васил Левски в родния му град. В знак на почит към паметта на загиналите през Страшното, имената им са изписани със златни букви върху неговите страни. Днес за този страшен период, облян в кръв и сълзи, период на нечувани страдания и мъки ни напомня каменният кръст, издигнат в църквата „Свети Николай“ върху общия гроб, в който почиват тленните останки на стотици карловци, избити през Освободителната война13. *** Заключение Руско-турската война 1877 – 1878 г. донася дългоочакваната свобода. Жителите на Карлово участват активно в борбата срещу поробителя. 115 жители на града и околните села се включват в Българското опълчение и водят боеве в редиците на Предния отряд. Гражданите посрещат тържествено ген. Гурко на 21 юни 1877 г., но след поврата на военните действия преживяват ужасите на най-тежкия период от своето съществуване – 20 юли 1877 – 28 декември 1877 г. наречен „Страшното“. Това е време на предследвания, убийства, безчинства, отвличания... Над 800 са известните жертви на тези месеци на нечовешки страдания. Убити са едни от най-образованите и интелигентни жители на града. Нанесен е непоправим удар на човешкия и икономическия потенциал на Карлово – то никога няма да бъде същото. Мъчениците на Карлово от времето на „Страшното“ не са забравени. Имената им са изписани на паметника на Васил Левски – те са част от онези българи, които вградиха своя живот в свободата на днешна България. А паметта на съвременниците е и отговорност на днешното поколение към извоювана от тях свобода. Интервю на Мария Деянова пред радио Фокус – В: http://www.karlovo.tv/ novinaArch.php?id=57904 / 26.07.2016/ 12 Ненков, П. Страшното в Карловско: Една история, написана с кръв и сълзи. – В: http://www.desant.net/show-news/40495 13 Европейско културно-историческо наследство ХIV национални студентски научни четения 159 ХIV НАЦИОНАЛНИ СТУДЕНТСКИ НАУЧНИ ЧЕТЕНИЯ ЕВРОПЕЙСКО КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО Доклади от студентската конференция в Пловдив 10 ноември 2018 година Предпечатна подготовка: Цветелина Сотирова Печат и подвързия: УИ „Паисий Хилендарски“ ISSN 2367-5160