ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНАТА ЕСТЕТИКА НА ИМАНУЕЛ КАНТ И КАК Е ВЪЗМОЖНА ПРЕДСТАВАТА ЗА ПРОСТРАНСТВО КАТО A PRIORI ЕДИНСТВЕНО КАТО ПРИНАДЛЕЖАЩА КЪМ СЕТИВНОСТТА

ТРАНСЦЕНДЕНТАЛНАТА ЕСТЕТИКА НА ИМАНУЕЛ КАНТ И КАК СА ВЪЗМОЖНИ ЧИСТИТЕ ФОРМИ НА СЕТИВНОСТТА В ЕДНО ВЪЗМОЖНО ПОЗНАНИЕ СИМЕОН ГЕОРГИЕВ, БАКАЛАВЪР 'ФИЛОСОФИЯ', СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ ''СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ'' SIMEON GEORGIEV, BACHELOR OF PHILOSOPHY, SOFIA UNIVERSITY ''ST. KLIMENT OHRIDSKI'' ------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- Abstract: The Immanuel Kant's Transcendental Aesthetic is the science of the a priori principles of senses. The Transcendental Aesthetic shows the difference between the a priori and a posteriori representation and a priori and a posteriori perception in the field of Theory of Knowledge. The main question of this article is: How is possible the concept of space like a priori representation only as essence of senses, but not for “res per se” or “ding an sich” on it’s own nature? ----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- -------------------------------------------- Имануел Кант по свое му съставя едни проблеми, които имат своята основа в сферата на Tеория на Познанието разгърнати чрез критически прочит върху метафизическото. В неговия най-значим труд, а именно ''Критика на чистия разум'', Кант се занимава с найприсъщите въпроси, които собствено са философски, но имат характера и на психологически. За начало би било хубаво да изясним каква е неговата телеология и какво се опитва да изясни. Нека първо тръгнем с разяснение на увода към "Критика на чистия разум", където той представя своята цел и възникналите въпроси, които го съпътстват в хода на изследването му, и след това да преминем към същинския въпрос на нашата статия свързан с въпросът за пространството като a priori наглед на сетивността, но не и като познаваемо “ding an sich”. При Кант имаме няколко основни термини, които се въртят около основната тема и които ако се опитаме да изясним и разберем първоначално, по-късно би било лесно да употрябваме в смисъла, в който той самия ги е употребявал. Според Кант съществуват два вида познание - чисто, което е a priori и емпирично, което е a posteriori. A priori и a posteriori са латински юридически термини, на които Кант основава своя трансцендентален идеализъм заедно с много други, които той смята за максимално добре описващи и характеризиращи способностите изграждащи нашето познание. Под чисто познание той има предвид познанието, което е добито само чрез разумно изводими положения, а под емпирично, което е добито чрез опит. Няма съмнение дори и за Кант, че 1 всяко познание се добива до някаква степен от опит, но той все пак прави и няколко разграничения които целят да покажат, че има положения във формирането на познанието, които са независими от опита. Така той поставя началото на това разграничение в съжденията, които сам нарича аналитични и синтетични. Под аналитични съждения, той разбира тези, при които "… предикатът B принадлежи към субекта А като нещо, което се съдържа (скрито) в това понятие А" (1) ,което означава, че положението, което разглеждаме, а то може да е например някакво количество, качество, отношение и т.н., може да бъде извлечено само чрез разсъдъчна дейност, която бивайки съгласувана със закона за непротиворечието (principium contradictionis), достига до положението, независимо от опита. Под синтетични съждения разбира тези, при които "… В лежи изцяло извън понятието А , ако и да стои във връзка с него." (2) Под това разбираме положение, при което добавяме нещо странично към понятието, т.е. правиме синтеза, което се случва чрез позоваване на емпирични основи прибавяйки предикатът извън субекта като съпрвождащ субекта. Това положение, според Кант, има формата на синтетично съждение, но той обособява и трети вид съждения, а именно синтетични съждения a priori, които както казва са най-присъщи за науките (научното мислене). Под синтетични съждения a priori той разбира тези, които са основани на аналитични положения, които разбира се достигаме само с помощта на разума и към които добавяме нещо външно. Всички тези положения, приведени от Кант, оформят това, което той нарича трансцендентално познание: " Наричам трансцендентално всяко познание, което се занимава изобщо не с предметите, а с начина ни на познаване на предметите, доколкото този начин на познаване трябва да бъде възможен a priori. " (3) . От тези така наречени трансцендентални познания се формира трансценденталната философия, която има формата на критика и има за цел да организира и изчисти излишното, за да открие път за същественото и да обособи възможността за границите на познанието в представната метафизика на Кант. Трансценденталната естетика или как се формират чистите форми на нагледа? Кант въвежда няколко изяснения относно как се получават представите. Първо, връзката между познание и предмет се осъществява чрез нагледа, който се отнася непосредствено, т.е. нагледът има пряк достъп до предмета без да бъде нужно нещо друго, за да достигне до него, а това се случва при условие, че предмета ни е даден и ние сме се афицирали от предмета, т.е. афицирали ще рече, че се разграничаваме от него, което се случва 1 2 Кант , И. Критика на чистия разум , стр. 81 , (1967 г.) , София , Издателство "БАН" Пак там , стр. 81 3 Пак там , стр. 93 2 благодарение на сетивността. Чрез сетивността предметите ни се дават и тя ни доставя нагледи, които пък биват мислени чрез разсъдъкът, който образува понятия. Всяко мислене от друга страна трябва да бъде пряко или косвено отнесено към нагледите, които ни доставя сетивността, понеже ако това мислене не се отнесе към нашата сетивност, то няма да имаме никаква възможност да отчетем наличието на някакъв предмет. Когато този предмет въздейства върху способността за представяне, доколкото се разграничаваме от него, това наричаме усещане. Нагледът, който се отнася до предмета чрез усещане се нарича емпиричен. Неопределеността на този предмет, който произтича от един емпиричен наглед, се нарича явление, което ще рече, че явлението е нещо непознато за субекта, който го наблюдава. Явлението бива съставено от материя и форма и за Кант материята на явлението е това, което съответства на усещането на субекта, а формата е това, което обединява многообразното на явлението, но в конкретна подредба от релации или отношения. Понеже това, което привежда материята на явлението, а ние узнахме, че материята на явлението е изградено от усещания и не може да бъде отново също някакво усещане, то материята на явлението ни е дадена a posteriori, а при формата, която трябва да бъде тази, при която се обединява многообразното на явлението, то тя трябва да ни е дадена a priori и да се намира отделена от усещането. Обособяват се и едни положения, които той нарича чисти представи като употребява "чисти" отново в трансцендентален смисъл, тоест представи, у които не се среща никакъв признак, който принадлежи на усещането, което ги прави една a priori форма. Така той обособява една наука, която нарича трансцендентална естетика имаща за цел да изучава всички априорни принципи на сетивността. За начало на трансценденталната естетика и понятието за пространство, Кант привежда едно метафизическо изяснение на понятието за пространство като под метафизическо той разбира такова изяснение, което представя понятието като дадено a priori. Той разграничава две сетива - вътрешно и външно като външното е свойство на духа, чрез което ние имаме възможността да си представяме нещата извън нас като обекти и те ни се представят в своето различие по място, отношение, големина, форма и т.н., което за нас са категории за пространствено разграничение. Той привежда няколко тези: първата цели да докаже, че пространството не е емпирично понятие, което да бъде извлечено само от опита. Тезата му гласи, че за да можем да си представим дадени предмети, които влизат в известни отношения по място, големина, форма и изменение на същите тези, е нужно да имаме изградена представа за пространството залегнала изначално в нашите способности, което доказва, че не външният опит, който ни представя дадени отношения на външните явления чрез същия предпоставяйки възможността за представа за пространство, а напротив, поради тази вътрешно заложена а priori представа, външният опит е възможен, което нека вметнем е най-просто казано възможността ни да мислим отношения като място, големина, форма, материя и т.н. По-нататък Кант следва тезата, че пространство е 3 необходимата априорна представа, чрез която всеки външен наглед има възможността да има своята битийност отнесена към субекта, тоест външния наглед да бъде възприеман като такъв, което означава, че пространството като априорна представа е условие за възможността на външните явления, а не следствие, което зависи от тях. Третата теза гласи, че пространството е чист наглед, защото, когато говорим за него не можем да мислим множество, а дори и да мислим множество то същото е привидност, защото така мислим отделни части на същото това пространство, т.е. тук се има предвид, че като априорна представа е заложено да се мисли пространството в единност, защото както той самия дава универсален пример, сборът от две страни на триъгълник е по-голям от третата, би могло да бъде изведено и без никаква нужда от апостериорен наглед, което е в следствие на това, че априорният наглед за пространство е така съставен, че да ни провокира да мислим страните на триъгълника като съставящи едно цяло, а не всяка част от триъгълника да е различно пространство. Четвъртата теза гласи, че пространството е представено като безкрайно дадена величина. Тук той прави и уточнение, че пространството е априорен наглед, а не представа, защото всяка негова част съществува едновременно в него до безкрайност, докато понятието може да се съдържа като възможност в безкрайно много различни възможни представи, но не може да бъде мислена, така че да съдържа в себе си безкрайно много представи, както при нагледа за пространство. Трансценденталното изяснение на понятието за пространство Кант привежда няколко условия, при които понятието за пространство може да се схваща като трансцендентално или сиреч като такова, което чрез формата на познание има своите основи като a priori. Кант дава пример с една от науките, които се занимават по свое му с пространството, а именно Геометрията. В действителност тя борави с пространството синтетично и a priori, което можем да забележим още с примера за двете страни на триъгълника, които правят по-голям сбор от третата. "Пространството трябва да бъде първоначално наглед; защото само от понятие не могат да се извлекат никакви положения, които излизат извън понятието, както това става в геометрията" (3) , твърди Кант, защото в действителност, задълбочим ли се в казаното, само от понятието за права линия и положение, при което имаме три на брой прави, които оформят триъгълник, не бихме могли да извлечем някакво познание за триъгълник ако нямаме представата за пространство като априорен наглед към който да добавим синтетично съждение, за да образуваме положението за сборът на двете страни, който е по-голям от третата, т.е. нужно е да имаме един наглед, който да бъде a priori или сиреч да бъде преди всяко възприятие, което за Кант е чистия, не-емпиричен наглед към който да добавим синтетично дадените му свойства, които постигаме чрез съждения, за да е възможно да 3 Пак там , стр. 105 4 изградим това познание достигайки умозаключение. Този външен наглед, в лицето на пространството предхождащ самите обекти и у когото понятието за тези обекти може да се определи независимо от опита, е възможен само като формално свойство, т.е. като способност за онагледяване на явленията, което е присъщо на субекта, който се различава от заобикалящите го обекти чрез непосредствена представа за тях, т.е. пряко и без някакво средство, за да достигне до тях, което се изразява чрез наглед, който е външен за субекта боравейки пряко с обектите. От казаното до тук Кант прави обобщение на изведените положения относно схващането за понятието "Пространство". Първо, пространството не е свойство на нещата сами по себе си, защото то е условие за възможността за онагледяване, понеже ако беше свойство на нещата сами по себе си, тези същите като представи отнесени към субекта, нямаше да имат възможността да бъдат онагледени преди съществуването на нещата към които се отнасят. Така например представата за три линии, които се пресичат под някакъв ъгъл би било възможно да бъде онагледена и изградена представа за триъгълник само и единствено a posteriori, защото тогава пространството ще бъде свойство на тези неща и като съдържащо се у тях, то единствения начин да го достигнем е чрез опит, но както видяхме е напълно възможно и a priori като наглед. Второ, пространството е само форма на явленията на външните сетива, т.е. условието, при което е възможно да съществува външен наглед, който е заложен преди всеки опит. Това е вследствие способността на субекта да се различава от външните явления знаейки техните отношения спрямо него и спрямо всяко едно от тях преди всякакъв опит. По-нататък Кант констатира, че пространство значи е това субективно условие, чрез което ние имаме възможността да наблюдаваме отношенията на предметите като извън нас, което условие, бъдейки абстрахирано не би означавало нищо за нас като субекти. Пространството като чист наглед намира своето проявление единствено в границите на сетивността и поради това пространството е възможността за явленията на нещата като външни явления на субекта, но не и някакво условие, което да обхваща и да е присъщо на “ding an sich”. Оформя се едно трансцендентално понятие за явленията в пространството, което се опитва да утвърди, че нещата в пространството не са “ding an sich” и че пространството не е тяхна свойствена форма, а че същите тези предмети са непознати сами по себе си и че същите тези, които назоваваме като външни предмети не са нищо друго, освен представи на нашата сетивност, които бъдейки изградени като представи, ние достигаме чрез тяхната форма, която е присъща само за нас, а именно пространството, чрез което Кант отрича възможността за познание или познанието на “ding an sich” или “res per se”, което както ни е познато, Хегел по-късно се заема да оборва. 5