Има нещо гнило не само в Дания, ами и в Америка. То разбира се не е само едно нещо, дето е гнило в Америка, но аз точно едно определено нещо имам предИма нещо гнило не само в Дания, ами и в Америка. То разбира се не е само едно нещо, дето е гнило в Америка, но аз точно едно определено нещо имам предвид за целите на ревюто на тази книга. И както можете да се досетите от заглавието й, то има нещо общо с изневярата.
Америка (т.е. САЩ де) изнася културата си по света толкова успешно и в такова голямо количество, че даже я наименуваме с името на цял континент, когато тя си е само държава, па било то и федерална. И като изнася културата си, тя запознава целия свят с нея - включително и с отношението към изневерите.
Не може да не сте забелязали (е, може и да не сте всъщност, затова съм тук да ви го кажа), че американците имат малко по-особено мнение и отношение към изневярата, отколкото останалите хора. "Малко" по-особено хехехе. Същото забелязва и авторката, която е американка, но се жени за французин и живее във Франция: за американците изневярата е много по-голяма и сериозна работа.
Ама МНОГО голяма и сериозна. До степен да се самоубиват, да ходят цял живот на психоаналитици и семейни терапевти и да имат термин infidelity survivor по подобие на cancer survivor с който гордо се обозначават хората, преборили смъртоносната болест.
Разбира се, никъде по света изневярата не е лека работа - заради нея се убиват в Латинска Америка, развеждат в много държави и си крещят и се шамарят в още повече. Също така, в САЩ си изневеряват, ако може да се вярва на статистиките-стъкмистики които са достъпни по тая тема, точно толкова, колкото и в останалите западни държави.
Но никъде хората нямат отношението на нея като към СМЪРТЕН ГРЯХ, абсолютно социално неприемливо и животопровалящо събитие както в Америка и никъде хората не се чувстват толкова виновни за него. Докато Памела Дръкерман обикаля няколко държави да взема интервюта по темата и да разбере какво аджеба мислят хората, незасегнати от пуританската етика, тя вижда, че за мнозинството от тях тя е нещо като неизбежно зло, част от човешката природа - с което в повечето случаи се борим, но ако не успеем да го победим не е точно края на света.
Lust in Translation: The Rules of Infidelity from Tokyo to Tennessee е интересна за неамериканския читател именно с описанието на американското виждане за изневярата, както и, разбира се в останалата си част, дето са описани привичките и разбиранията на хората в други държави....more
Относно моралните измерения на изневярата съществуват колкото хора, толкова и мнения: от абсолютно отвращение, до "нека не се дебнем, че да не вземем Относно моралните измерения на изневярата съществуват колкото хора, толкова и мнения: от абсолютно отвращение, до "нека не се дебнем, че да не вземем да се хванем".
Също толкова много мнения има и относно това какво точно е изневяра: от религиозното виждане, че дори само нечистите помисли са грях, до "ама то беше само секс", да не говорим, че и за това какво точно е "само секс" има разнообразни виждания - питайте Бил "Свирката не е секс" Клинтън.
Тъй като изневярата е основно морален въпрос, а ние хората като цяло имаме склонност не само да заемаме твърди позиции по моралните въпроси, ами и дори да забравяме, че други хора може да имат други виждания за морал и други виждания по тия въпроси, е добре да се разсъждава и да се чете именно по такива теми, които нервират моралното ни чувство и ни карат да се замисляме по-дълбоко и по-добре.
"The State of Affairs: Rethinking Infidelity" е първата книга, която разглежда изневярата цялостно и от всички страни, без да се впуска в морализаторстване по една или друга линия. Водена от различните ситуации, в които се оказват нейните клиенти, Ещер Перел преглежда различните виждания на хората относно изневярата, относно това какво е изневяра, различните видове изневяра, различните реакции на хората, тяхната различна мотивация за изневяра, за това да останат с изневерилия партньор или да го напуснат.
Отделено е място дори за подробно и безпристрастно разглеждане на въпроса от гледна точка на третата страна - на любовниците, хората, които имат връзка с обвързани или женени/омъжени партньори. Всяка глава от книгата е подкрепена от примери от терапевтичната практика на авторката.
Независимо дали сте човек, който го гризе съвестта, че изневерява, дали от десет години напразно чакате гаджето най-после да напусне жена си и да се ожени за вас, или току що сте открили, че въпреки взаимната уговорка, че забежките във вашия брак са позволени и за двамата, но само ако си казвате всичко, жена ви тайно се среща с някой друг, The State of Affairs ще ви даде спокойни и умерени съвети и поглед над ситуацията от всички страни.
От които не знам дали ще разберете точно какво трябва да направите, но определено ще ви помогне да го решите....more
Както съм казвал многократно, има някои идеи, които са толкова глупави, че само много умни хора могат да вярват в тях - защото умните хора далеч не саКакто съм казвал многократно, има някои идеи, които са толкова глупави, че само много умни хора могат да вярват в тях - защото умните хора далеч не са по-рационални от всички останали, просто имат много повече умствен капацитет, с който да успяват да се самозаблуждават и да убеждават останалите, че са прави и да крият както от тях, така и от себе си грешките в мисленето си.
Една такава идея е, че депресията е болест на мозъка, която изисква третиране с лекарства, продължаващо с години или дори цял живот.
Явно мисълта, че когато човек е депресиран, най-вероятно нещо (или много неща) в живота му не са както трябва, е прекалено простичка за за големите учени психиатрични мозъци, поради което те старателно я избягват и опровергават в продължение на десетилетия и тъпчат хората с лекарства без изобщо да им дават каквито и да е съвети, че може би трябва да променят нещо в начина си на живот
Все едно когато някой е дебел да му даваш хапчета за отслабване, без да се интересуваш той яде ли много, спортува ли, има ли някакво ендокринно заболяване и т.н. Резултатът от медикализацията на депресията, разбира се, е ръст на депресивните заболявания в целия "западен" свят в небивали размери, който няма никакво намерение да спада.
Йохан Хари е социолог и самият той страдащ от хронична депресия - затова се захваща да разглежда въпроса не от фармакологична, а от социална и човешка гледна точка. Ако човек е тъжен след загуба на близък или друго трагично събитие, значи може би е тъжен и когато целият му живот е трагичен - ако е самотен, нещастен, ако работата му е ужасно скучна, ако няма смисъл в живота, ако не общува с природата.
В автобиографията си от концентрационните лагери, Виктор Франкъл споделя, че въпреки ужасяващите условия там, хората които са оцелели не са били депресирани - това са тия, които са успели да намерят причина, която да им дава смисъл да се борят и да оцелеят.
Йохан Хари, освен социолог е, както 99% от социлозите, левичар и социалист и това си личи в голяма част от книгата, но не толкова, че да няма смисъл да я прочетете. Идеите му за причините за депресията не знам дали са революционни, но определено са новаторски и казват това, което подозирам повечето мислещи хора си мислят по въпроса.
За съжаление, втората част от книгата, посветена на решенията на гореописаните депресиращи проблеми, далеч не е толкова добра и това е резултат именно от политическите пристрастия на автора, който, според мен, не може да погледне отвъд тях за да прозре, че консерватизмът и традиционализмът имат далеч по-добри решения на поставените от него въпроси, отколкото му се иска да признае. Може би това е една от причините хората с "либерални"(в сащ така наричат левите) възгледи статистически да страдат от значително повече психични заболявания....more
Замисляли ли сте се, защо децата на емигранти в някоя страна, които са родени в нея, говорят местния език като местни, а не с тежкия акцент на родителЗамисляли ли сте се, защо децата на емигранти в някоя страна, които са родени в нея, говорят местния език като местни, а не с тежкия акцент на родителите си? Та нали децата се научават да говорят от родителите си, затова е толкова важно още от бебета (и даже още от корема на майката) да им говорим, да им четем и всячески да общуваме с тях?
Отдавна е известно, че дебатът Nature/Nurture се решава грубо казано 50/50 - горе долу половината от това, което представлява човек му е вродено, а останалата половина се развива на база вроденото, но под влияние на "околната среда". Добре де, но какво точно е "околната среда"?
Общото мнение на всякакви психолози и експерти по гледане на деца е, че основната "среда" за развитието на децата са семейството и родителите им. Това се смята за безспорно и съществуват безброй книги с указания как точно да отглеждаме децата си така, че те да се развият както сме си наумили, че трябва. Дали обаче данните на изследванията подкрепят тази приета от всички теза?
На пръв поглед да - колкото книги за гледане на деца има, десет пъти по толкова са изследванията, на които съветите в тия книги са базирани. И всички тия изследвания сочат, че семейната среда е най-важното нещо за развитие на децата. Нима това не е очевидно?
За някои хора обаче, които обичат да си блъскат главите в стени, явно не е очевидно. Авторката на The Nurture Assumption: Why Children Turn Out the Way They Do сама е писала книги за възпитание на деца - докато не е забелязала, че нещо не се връзва. Затова е посветила десетилетие от живота си да изучи задълбочено изследванията по въпроса, да ги разгледа критично и да установи, че да - наистина нещо не се връзва.
За да не хлевоустя излишно ще кажа направо, че изводите и са доста любопитни - децата се учат основно от другите деца, а не от родителите си. От тях се учат да говорят, от тях се учат как да се държат, от тях се учат какво да обличат, дали да пушат, дали да учат или да пушат трева. Буквално "С какъвто се събереш - такъв ставаш."
Според Джудит Рич Харис влиянието на групата приятели и роднински деца, с които израства детето е от най-голямо значение (след вродените им способности и качества) за тяхното развитие и за това какви ще станат като личности. Разнородната група деца (представяй си нещо като "Синьо лято") е била основната среда за развитие на деца и тийнейджъри още от зората на човечеството насам.
Книгата е доста дълга, но изключително интересна и макар най-вероятно да наведе доста амбициозни родители към убийствени мисли, ще промени виждането ви за това какво ни е направило такива, каквито сме....more
В днешния свят на неспирна комуникация отблизо и далеч, все по-важно става отсяването на зърното от плявата, що се отнася до информацията, която стигаВ днешния свят на неспирна комуникация отблизо и далеч, все по-важно става отсяването на зърното от плявата, що се отнася до информацията, която стига до нас. Може да се каже даже, че достигаме някаква критична точка, отвъд която не само неспирният информационен поток става досаден и разсейващ, ами даже е невъзможно човек да се съсредоточи и да отдели подобаващо време и внимание на работата, семейството и себе си, ако не го ограничи.
Да, общественият детски възторг от новата "информационна епоха" все повече намалява и бива заместван от тъжното осъзнаване, че вниманието и мозъкът ни си имат предели и тия предели съвсем не са толкова високи, колкото си въобразяваха някои хора. "Отворените офиси" се оказаха рак, такова нещо като "мултитаскинг" всъщност не съществува в репертоара на човешкия мозък, а медии, приложения и технологии се научиха да използват нашите слабости, за да заграбват постоянно вниманието ни с неспирни съобщения, звуци и изкушения за "повече приятели", "по-добра свързаност" и други, както се оказа, алабализми.
Не, че Нир Еял прави някакви знаменателни прозрения или дава незаменими съвети за решаването на проблема - по-скоро го посочва и насочва вниманието ни към неговата важност, като също така дава и известни примерни решения, които човек да използва в личния си си и професионален живот, за да не си гледа телефона през 5 сек. и да не си прекъсва работата през 5 мин. за да отговори на имейл....more
Разговарях с една приятелка относно социалните медии и постоянното гледане в телефона и й предложих поне да изключи звука на месинджър, за да не му обРазговарях с една приятелка относно социалните медии и постоянното гледане в телефона и й предложих поне да изключи звука на месинджър, за да не му обръща внимание постоянно. Тя ми отговори изумено: "Ама всеки път като звънне месинджъра ми става едно такова хубаво - като мини оргазъм. Някой мисли за мен!".
И не са само социалните медии - отвсякъде всеки ни бомбардира и се състезава за вниманието ни. Не само за да гледаме реклами, ами просто да гледаме. Какви ли не алгоритми не измислят сайтовете, за да ни караме да скролваме безкрайно, какви ли не шокиращи, дразнещи и лъжливи заглавия слагат, какви ли не вълнуващи тайни и създаваща напрежение музика не ползват даже документалните "научно"-популярни филми за да те залепят за екрана.
Отдавна съм забелязал това и се старая всячески да го избягвам, затова тази книга не е някакво прозрение за мен, но може и да бъде за много хора. Едно "дигитално почистване" определено е от полза на всеки, вкл. изключване на всякакви звуци, които телефонът и различните приложения издават, освен когато някой всъщност ти звъни, изключване на нотификациите на всичко, освен на най-важните неща, осъзнаване по колко време прекарваш в социалните мрежи и преценка искаш ли всъщност да прекарваш толкова време там или не...
Освен това и новините, особено политическите - повечето медии, тв и интернет се опитват с шокиращи заглавия и представяне да те накарат да се ядосаш, защото това повишава т.н. engagement - вероятността да коментираш или споделиш статията.
Всичко това не остава без последици - в последното десетилетие диагнозите на "тревожностно психическо разстройство" при младите хора започват да надвишават тия на депресията, която е безспорен първенец при психическите заболявания от зората на психологията насам. Капацитетът за съсредоточено внимание на всички ни отдавна е увреден до степен да не можем да изгледаме цял филм на лаптопа без да го прекъсваме 2-3 пъти, за да правим нещо друго. Да не отварям дума пък за масите по заведенията с насядали заедно хора, които до един са забили глави в телефоните, вместо да си говорят.
Ако смяташ, че тия неща имат значение, виж Digital Minimalism: Choosing a Focused Life in a Noisy World.
Книгата не отваря дума за рекламите и въпиющата нужда от адблокъри, но е добре човек да помисли дали му е приятно очите му постоянно да бъдат атакувани от крещящо оцветени, шаващи из екрана, навиращи се сами под мишката и издаващи неочаквани звуци, които ти изкарват акъла банери и аутоплей клипчета....more
Популярна в последните десетилетия и много модерна днес е идеята, че в брака двамата съпрузи трябва да са равноправни партньори, в идеалния случай делПопулярна в последните десетилетия и много модерна днес е идеята, че в брака двамата съпрузи трябва да са равноправни партньори, в идеалния случай делящи по равно домашните задължения и грижите за децата.
Разбира се, невинаги е било така, но популяризацията на тоя вид семейни отношения идва от също така модерната идея, че мъжете и жените като цяло са (и трябва да бъдат) не само равноправни, но и еднакви, с размиването на идеята за мъжественост и женственост и изоставянето й като нещо морално остаряло.
Може би затова рекорден брой бракове днес завършват с развод, раждаемостта никога не е била по-ниска във всички цивилизовани държави (чисто съвпадение е, предполагам, че именно в тях са най-възприети гореказаните идеи), а психичните заболявания като депресия и патологична тревожност обхващат все по-голяма част от населението.
Fascinating Womanhood е книга, която съдържа някои на пръв поглед доста ... изнервящи днешния човек (и особено жена) предложения и съвети за щастлив брак и семейство. Но те са изнервящи (ще накарат някои хора дори да ги проклинат с пяна на уста, но феминистките си ги знаете какви са...) само доколкото днес сме дотолкова потопени в културата на "равенство", че сме готови да пренебрегнем работещи съвети, собственото си щастие и дори науката (да, според изследвания, семействата в които има по-традиционно разпределение на задъжленията са по-щастливи и правят повече секс).
Като привърженик на истинското равенство, а не на неговия феминистки вариант, докато четях книгата, в която е описано как жената трябва да обожава мъжа си, да му прощава, да го подкрепя, да го хвали и т.н. постоянно ми се налагаше да правя личния си тест за равенство - да се зачудя дали същите съвети биха били добри и за мъжа.
Непрестанно четях цели абзаци от Fascinating Womanhood с разменени местоимения и винаги написаното си оставаше съвсем вярно - с изключение на специфичните случаи, дето мъжете и жените се различават природно, всичко написано би било добър съвет и за мъжете за отношението към жените им. Значи е правилно и добро.
Да, в съвременната медийна среда и общество идеята, че жената трябва да благодари на съпруга си за това, което прави за нея звучи едва ли не скандална. Но защо? Лошо ли е мъжът да благодари на съпругата си за това, което прави за него и семейството им? Ако не, защо първото да е скандално?
Fascinating Womanhood е страхотна книга, която обаче няма да помогне никому, ако не се чете с разбиране. Все пак е писана преди доста години, от религиозна жена, в САЩ и това трябва да се има предвид. Днес в Европа повечето жени не гледат по 5-6 деца, така че не е оправдано да не ходят на работа и динамиката в семейството се променя. Бог не е пътят, истината и животът, но макар описанието им в Библията да не е валиден аргумент, разликите между мъжете и жените са факт и причината за това е природата и еволюцията. Друга е и модата на описаните дрехи и прически, ако щете.
Но основните идеи и съвети в книгата остават валидни така, както са били валидни и винаги, защото отговарят на основните потребности и наклонности на хората, на техните естествени желания, стремежи и възможности....more
Имам приятел, който в гардероба си държи над 50 ризи, носи сигурно десетина, другите не ги е обличал от години, половината не му стават вече - но такаИмам приятел, който в гардероба си държи над 50 ризи, носи сигурно десетина, другите не ги е обличал от години, половината не му стават вече - но така си стоят и няма място за нищо в гардероба.
Цяла книга за подреждане. Звучи абсурно нали? Не точно. Като гледам какво огромно количество излишни боклуци хората пазят в къщите си само защото не им стиска да ги изхвърлят, въпреки, че събират прах с години, има голяма нужда от такава книга.
Един от бичовете на съвременния начин на живот е именно трупането на предмети и дрехи, които всъщност не ползваме, но някак ни е съвестно да хвърлим или мислим, че "може да потрябват". Постепенно домовете ни се превръшат в складове за стари боклуци, на които не можем да намерим място.
Авторката е японка, която е посветила живота си на изкуството на подреждането и професионално се занимава с даване на уроци по подреждане (което е особено важно за малките японски жилища). Мари Кондо безспорно попада някъде в лекия спектър на аутизма и/или обсесивно-компулсивните разстройства, но както се казва, не е важно дали котката е черна или бяла, а дали лови мишки. И когато става дума за подреждане и чистене, трудно ще намерите някой по-добър от тоя тип хора.
КонМари системата, която тя е измислила и представя в първата си книга наистина отваря очите и може да ви помогне да сложите дома си в ред и да ви мотивира да се отървете от много излишни вещи, които го задръстват, въпреки склонността на мацката да гушка сгънатите си пуловери и да обяснява удоволствието, което я пронизвало докато си подрежда чорапите.
Отделно, трябва да се отбележи, че настояването на Мари Кондо да говорим на дома и дрехите си, да им благодарим и т.н. не са откачени измислици, а проста форма на самомотивация и дори когнитивна поведенческа терапия. Когато преди да изнесете презентация гледате огледалото и се надъхвате със "Знам, че можеш!", всъщност не говорите на огледалото, а на себе си, нали? Същото е и с вещите - много хора са толкова емоционално привързани към вещите си, че имат нужда от такова надъхване, за да се разделят с тях....more
Когато подписвах договора за настоящата си работа, трябваше да подпиша и една купчина декларации, в една от които трябваше да декларирам какви задължеКогато подписвах договора за настоящата си работа, трябваше да подпиша и една купчина декларации, в една от които трябваше да декларирам какви задължения имам към банки и лица. Когато казах на инспектора ЧР че нямам кредити, тя ме погледна сякаш вижда извънземен и шокирано ме попита "Ама как така?!?".
Разбира се, огромната част от хората живеят от заплата до заплата и на кредит. Тия, които са по-добре финансово имат ипотечни кредити и кола на лизинг, а тия, които са зле - бързи кредити от типа "вземи 1000 върни 3000".
Аз самият не живея на кредит, но не съм и особено спестовен, поради което доста късно в живота си се замислих за спестяване и, след като минах началния етап на спестяването, за евентуално инвестиране, щото "бурканбанк" не ми се вижда особено добра оферта. Разбира се, прочетох няколко американски книги за спестяване и инвестиране, но повечето съвети в тях са неприложими за обикновен човек в България.
По някакво вселенско съвпадение, съвсем случайно попаднах на "Моите пари" на Стойне Василев, като забелязах че в нея (поне според рекламата) да има информация за възможностите за инвестиране в България. Налага се да кажа, че въпреки забавното си първо име и склонността да дава примери в шоколади, авторът определено доставя това, което обещава.
Без да е дразнещо надъхан "гуру" (знаете ги тия), без да се опитва да продава собствените си консултантски услуги, без прекалено да опростява нещата "For Dummies", нито да затъва в икономическа теория, той успява на съвсем обикновен, разбираем език да обясни основите на спестяването и инвестирането у нас, за всеки обикновен човек и семейство.
Специално мен ме интересуваше да науча само за достъпността у нас на взаимните фондове и борсово търгуваните индексирани фондове, което е само 2 глави от книгата, но и другите съвети не ми бяха никак излишни - стратегии за спестяване и инвестиране, видове застраховки (и главно тази за живот с инвестиционен елемент).
Основното, което Стойне Василев успява да покаже в книгата си е, че инвестирането не е сложна дейност за богаташи, а това, което цяла Европа и САЩ знае отдавна - че то е неделима част от спокойното финансово бъдеще на всеки обикновен човек, с обикновен доход....more
В края на 19 век индустриализацията на света върви с пълна сила и индустриалните храни започват да навлизат сред все повече общества. Захар, бяло брашВ края на 19 век индустриализацията на света върви с пълна сила и индустриалните храни започват да навлизат сред все повече общества. Захар, бяло брашно, консервирани храни, хидрогенизирани растителни масла - са вече съвсем евтини и стават основни хранителни продукти на много хора, които до сега са се хранили по традиционния начин - с отгледани от тях продукти.
Авторът Уестън А. Прайс е канадски зъболекар, който забелязва, че точно в този период бизнесът му се увеличава неимоверно - водят му деца с десетки кариеси, с маломерни челюсти и криви зъби - при условие, че родителите им, невежи селски хора, имат силни, здрави и правилни зъби.
В продължение на десетилетия, той и съпругата му обикалят света, за да изучават местните примитивни хора, които живеят и се хранят според древните си традиции и обичаи и техните сблъсъци с модерните храни (главно що се отнася до здравето на зъбите им). Двамата документират изследванията си с над 15 хил. фотографии и издават тази книга през 1939 г.
Изводите, които правят са фрапиращи - независимо дали става дума за селяни в швейцарските алпи, ескимоси, папуаси или африкански племена, туземците практически не познават кариеса и зъбните изкривявания. Зъбите им са често мръсни, изтъркани от употреба и с наслоен зъбен камък, но не са развалени. Наблюдават се кариеси между 0.09-5 на 1000 зъба.
Там обаче, дето тия местни хора вече са в контакт с цивилизацията и ядат бяло брашно, захар и производните им храни, не само зъбите им се развалят неимоверно (разбира се, за това допринася и фактът, че не ги мият), но и се наблюдават зъбни и челюстни изкривявания.
Изводът на автора от тия наблюдения, изследвания на храните и проведени клинични експерименти относно хранителното съдържание на традиционните храни са изключително интересни и полезни и някои по-късни учени наричат У.Прайс "Чарлз Дарвин на хранителната наука".
Прайс обръща голямо внимание на мазнините като основен разтворител на повечето витамини - особено кравето масло от хранени с трева крави, рибеното масло и маслото от рибен черен дроб. Описва също така и пълнозърнестото брашно, като източник на калций и фосфор (макар че племената, които се хранят с напълно животински храни - инуити в Аляска и масаи в Африка - имат всъщност най-ниски нива на кариес).
Макар в книгата да личат недостатъците на епохата (малко архаичен научен подход и език, модерните за периода расови залитания и т.н.) тя е невероятно четиво за тия от нас, които се интересуват от здравословен живот и хранене....more
Книга, предизвикала много полемики и особено много противоречиви, емоционални реакции - защото предизвиква статуквото по една особено емоционално натоКнига, предизвикала много полемики и особено много противоречиви, емоционални реакции - защото предизвиква статуквото по една особено емоционално натоварена тема: сексуалните посегателства върху деца.
Господстващото мислене по въпроса от страна на терапевти, психолози, правораздавателната система и изобщо всички, които се занимават с нея е, че всяко сексуално посегателство върху дете е свързано с неизмерима по сила психическа травма в момента, в който то се случва - че детето изпитва такъв ужас, и на този ужас се дължат загубата на спомени от случилото се, както и синдрома на след-травматичния стрес.
По време на едно изследване и интервюта с жертви на сексуални посегателства в детска възраст обаче, авторката открива нещо неочаквано: огромният процент от пострадалите (вече възрастни) не смятат, че преживяното от тях е било травматично или ужасно. Те споделят, че като деца са се чувствали объркани, защото не са знаели какво се случва, че не са изпитвали болка или страх, а понякога дори им е било приятно - както от вниманието на извършителя (обикновено близък, обичан роднина, доверен учител и т.н.) така и понякога чисто физически.
Травмата и ужасът идват по-късно - след години, когато вече са на възраст да разберат какво всъщност им се е случило и какво означава то. Тогава вече започват и психическите и емоционални реакции и проблеми, характерни за жертвите на сексуални посегателства.
Разликата е изключително важна, защото знаейки повече за реакциите на децата при такива престъпления, можем, като общество и като отговорни институции, по-добре да ги забелязваме, откриваме и наказваме, а жертвите - по-добре да лекуваме....more
Сред изследователите отдавна има спор за причината, поради която се е развила човешката интелигентност. Защо изведнъж (в еволюционен план - едва за миСред изследователите отдавна има спор за причината, поради която се е развила човешката интелигентност. Защо изведнъж (в еволюционен план - едва за милион години) един вид примати са станали толкова умни, при условие, че и преди са се оправяли чудесно и като цяло огромната част от другите животни, без грамадния фронтален лоб, който харчи огромно количество енергия и прави децата ни ужасяващо трудни за раждане и безпомощни години след това?
Теории изобилстват, като по-известна у нас е тая на марксизма-ленинизма, че "трудът е направил от маймуната човек" - която пък е поизменена основната, приета от по-голямата част от изследователите теория, че интелектът е, както почти всеки останал орган и приспособление, при всички животни, създаден от еволюцията чрез естествен подбор инструмент за справяне със заобикалящата среда.
Друго леко изменение на тая теория е, че интелектът е възникнал за справяне с околната среда, но не с опасностите на природата, хищници и намиране на храна, а за управление и оцеляване в сложната среда на социалните отношения в стадото/групата. Останалите ползи от интелекта са по-скоро странични ефекти.
Тази теория се подкрепя от факта, че всички животни, които наричаме високоинтелигентни, живеят в постоянни групи - делфини, слонове, примати, вранови птици, папагали. Единственото високоинтелигентно животно, което живее самостоятелно е октоподът, но той е продукт на съвършено различен еволюционен клон.
Най-интелигентните от интелигентните животни и едновременно наши най-близки еволюционни братовчеди, са шимпанзетата. В продължение на няколко години, холандският учен Франс де Ваал наблюдава стадо шимпанзета, живеещи в нарочно построен за целта парк в родината му и записва и анализира техните социални отношения - достигайки до както очевидни за много хора, така и важни за науката изводи.
Очевидното за много хора е, че ... шимпанзетата в групата се държат като хора. Ама съвсем като хора. Чак плашещо като хора. Имат си приятели и врагове, въртят интриги, стремят се да са популярни и харесвани от останалите или да всяват страх, за да се домогнат до по-висока позиция в стадото. Сключват и развалят съюзи, играят си с бебета, за да се подмажат на майките им и да се съюзят с тях срещу противника си. Тия социални игрички и понякога даже войни заемат огромната част от времето им и очевидно изискват ресурсите на развитият им интелект.
Дори при дивите шимпанзета, които трябва да се пазят от хищници, от други стада шимпанзета (те се избиват едни други) и да търсят храна е повече от очевидно, че основна за оцеляването им е социалната функция на интелекта, способността им да намират и задържат съюзници, които да им помагат срещу различните врагове и в намирането на храна.
Книгата Chimpanzee Politics: Power and Sex Among Apes е научно-популярно описание на няколкогодишните наблюдения и анализите на автора на събраните данни за развиващите се социални отношения между шимпанзетата и съюзите, изграждани от няколкото мъжкари между тях и с женските, в стремежа им към върха на социалната пирамида.
В поведението на шимпанзетата можем да видим толкова много от нашето собствено поведение, че ако имаме акъла да се позамислим, ще видим корените на йерархичната система, стремежа към власт и други човешки белези не в "съвременното общество", а дълбоко в еволюционната история на предците ни....more
Когато започнах да работя със затворници преди няколко години, това доведе до значителни промени в личността ми и начина, по който общувам и гледам наКогато започнах да работя със затворници преди няколко години, това доведе до значителни промени в личността ми и начина, по който общувам и гледам на хората. И тия промени бяха към по-добро.
Това, на което те учи комуникацията с подобни хора в условията на затвора е скромност и смирение, в най-библейския смисъл на тия думи (всъщност, точно тогава почнах да разбирам за какво изобщо говори библията като ги споменава).
Разбира се, може да те научи и на друго - може да те научи да палиш лесно, да избухваш като бомба при най-малка провокация, да си груб и невъзпитан. И доста колеги са точно такива (макар че повечето не са). Освен това (не знам като причина или като резултат) са вечно недоволни мрънкалници.
Защото ако не потиснеш егото си в полза на професионализма, ако не спреш да се опитваш да се налагаш над другите като форма на самоактуализация, ако не спреш да приемаш лично неща, които са просто плод на ситуацията - само ще страдаш. Ще страдаш в конкретния момент, ще страдаш в дългосрочен план и много ще страда психичното ти здраве.
"Словесно джудо - нежното изкуство на убеждаването" не е написана за нежни хора - написана е от бивш полицай и дава примери главно от неговата полицейска работа. Човекът наистина има докторат по литература, но и черни колани по карате и джудо и не е от хората, които захаросват истината.
От професионалната си позиция, намирам написаното в книгата за изключително важно и отговарящо 100% на действителността. Конкретните реплики и техники за убеждаване и деескалиране на ситуации, които авторът дава работят и използването им е много по-подходящо (в професионален и в личностен план) от техниките за употреба на сила или от обикновеното надвикване, в 99% от ситуациите ....more
Експериментът на Милграм е един от най-известните в историята на психологията - как под командата на "учен" в бяла престилка, стотици обикновени хора Експериментът на Милграм е един от най-известните в историята на психологията - как под командата на "учен" в бяла престилка, стотици обикновени хора пускат електрически шокове на "доброволец" (той всъщност е актьор и не получава никакви шокове, но хората не знаят това) докато той припадне от болка. И продължават въпреки отчаяните му викове и гърчове - само защото някой им казва да го направят и въпреки че много от тях очевидно страдат, съпреживяват, треперят от ужас и т.н.
Изводите на Милграм за характера на човешката психика и по-специално за подчинението ни на авторитети са безценни за развитието на психологията. Изводите му в края на книгата относно еволюционните корени на психиката ни са изпреварили времето си с над петдесет години, защото еволюционната психология започва да се развива едва наскоро и в по-голямата част от академичната общност все още е анатема.
Книгата е написана от самия него в ясен и разбираем стил, а не в характерния за голяма част от психологията днес псевдонаучен брътвеж и описва основният експеримент, неговите вариации и изводите на учения от тях относно човешкото поведение....more
Историята, ако съдим по учебниците, е съставена главно от царе,политици, генерали, велики учени и герои, които се открояват през вековете. ВлиятелнитеИсторията, ако съдим по учебниците, е съставена главно от царе,политици, генерали, велики учени и герои, които се открояват през вековете. Влиятелните личности затова са влиятелни, защото са имали и имат голямо влияние върху хода на човешките съдби и света около себе си. Само че макар тяхното влияние да расте с геометрична прогресия колкото по-влиятелни стават те, то пак не може да е по-голямо от комбинираното влияние на всички останали хора - за които обаче учебниците рядко пишат.
Ако не сме внимателни или просто сме интелектуално мързеливи, обаче, можем да си четем учебниците по история и да си мислим, че напредъка или назадъка на човечеството се случва само заради и чрез тия големи, важни личности, докато всички останали хора са само пясък в колелата на битките на велики личности и идеи в историята. Реалния свят обаче, сега както и в миналото, не е епична приказка, борба между добро и зло, а просто сборът на милионите различни човеци, които някак се опитват да живеят в него.
"Ренегадската" история на САЩ е ренегадска с това, че описва влиянието на различните хора "извън мейнстрийма" като роби, проститутки, гангстери и т.н. за оформяне на моралния облик на Америка (и до голяма степен и света, защото както пеят Рамщайн, "ние всички живеем в Америка").
Докато прави това, Тадеус Ръсел неизбежно се отклонява от общоприетото виждане за историята на царе и генерали, на епични сблъсъци на добро и зло и разказва (често - с цитирани техните собствени думи от писма, публикации от периода и т.н.) историите на обикновените хора - както ренегати, така и консервативната, работлива средна класа, която може да се каже е тяхна противоположност.
Въпреки, че самият авторът е непоправимо ляв (всъщност, захванах да чета книгата като част от усилията си да не се самозатварям идейно и да чета и книги от автори с различни и дори противоположни на моята идеологии и виждане за света), фактите, които описва разбиват много от свещените крави на лявото в САЩ и описват историята на страната доста далеч от картинката, която то представя (далече и от това, което дясното там си представя също де, защото и двете страни на политическия спектър имат идеализирано виждане за миналото на Америка само дето за едните то е рождество от черно подтисничество, а за другите свещено правдив генезис).
Ръсел не се пести и започва с крошетата от първата глава, където описва робството на негрите в САЩ в далеч не толкова черни краски, колкото то типично се представя - дотолкова, че много от белите всъщност им се е искало да живеят като негри, свободни от строгите морални ограничения и граждански задължения в живота на средния "свободен" американец. След като надълго се занимава с робите (все пак те са значителна част от моралния исторически багаж на Америка) той преминава към проститутките, допринесли за еманципацията на жените много повече от феминистките, към гангстерите по времето на сухия режим и как те помогнали гейовете и техните права чрез подкрепата си на гей-заведенията от чисто финансов интерес и продължава все така.
За правдивостта на начина му на мислене мога да съдя от описанието му на подривното влияние, които имат американската и като цяло западната култура в социалистическите общества чрез джаз музиката, модата, Бийтълс и западните стоки, които са популярни в ъндърграунда тогава и не само устояват на всякакви опити на "работническата власт" да ги изкорени, ами накрая допринасят значително за обществените нагласи срещу нея.
Като цяло, основната червена линия в книгата е, че основната битка в създаването на душата на Америка и американския народ е водена по линията на от една страна строгата протестантска етика на упорит труд, скромност, пестеливост и самоограничение чрез силни морални устои и от там отговорно гражданство и от друга страна свободния либертинско-либертариански дух на низшите икономически класи, които винаги са искали да правят каквото си искат, без да мислят за утре - а основните политически течения не отразяват интересите на едните и на другите, а само на първите, като срещу вторите се борят както десните, така и левите, за да ги подчинят на машината на политико-икономическата власт и ред....more
"Има идеи, които са толкова глупави, че само много умен човек може да вярва в тях. "
Убеждавам се във верността на горната сентенция всеки път, когат"Има идеи, които са толкова глупави, че само много умен човек може да вярва в тях. "
Убеждавам се във верността на горната сентенция всеки път, когато чета за историята на човешката мисъл и особено история на науката. Всеки път, когато се сблъскам с някое старо научно виждане, отдавна опровергано и поглеждайки назад - наивно и антиинтуитивно, никога не забравям, че поколения учени са намирали доказателства за него, искрено са вярвали и са защитавали правотата му.
Всеки селянин, работник в зоопарк или дори само собственик на куче ще ви каже, че животните могат да мислят до известна степен, някои по-добре от други. Съвременното виждане на биологията, етологията (науката за поведението), невро-психологията и еволюционната психология се синтезира в горе долу същото: "Разликата в мисленето на животните и хората е в степента, а не в начина." т.е. процесите, чрез които живите същества обработват информацията и вземат решения не се различават кардинално, а напротив - произхождат един от друг и постепенно са еволюирали към по сложни при различните видове (и най-сложни при приматите и по-специално - хората).
Да, но между тия двете (простонародното и съвременното научно) осъзнавания стоят повече от век научни и (даже в момента) хуманитарни опити да се докаже, че разликата между човека и животните е космическа, че докато човекът притежава уникално съзнание и себеосъзнаване, животните напротив - са някакъв вид машини, движени изцяло от рефлекси.
Именно това развитие на науката и хуманитаристиката проследява в книгата си Франс де Ваал, като описва различните виждания относно мисленето и мозъка на животните (вкл птици и по-низши животни) от различните научни течения, техните опити и изводи, докато обяснява най-новите изследвания и резултати и показва с интересни примери как и до колко различните животни мислят....more
Изучаването на микробиологията на висшите организми е сравнително нова дисциплина - едва в последните десетина години се обръща по-голямо внимание на Изучаването на микробиологията на висшите организми е сравнително нова дисциплина - едва в последните десетина години се обръща по-голямо внимание на микроорганизмите, които живеят в симбиоза с хората и животните в техните черва, стомаси и тела. Тази книга заслужава висока оценка не защото е особено добре написана (не е), а заради важните, даже бих казал революционни открития, които публикува.
За митохондриите всички знаем, че са бактерии, приети преди милиони години в ядрото на клетките и станали част от тях (но въпреки изтеклото време, имунните системи ги разпознават като чужди организми и ги атакуват, ако клетката бъде разкъсана и митохондриите навлязат в кръвта). Също така всички знаем, че в червата на човека и на много други животни живеят бактерии, които помагат за храносмилането. Затова пием тия пробиотици и повече от половината тегло на изпражненията ни представляват микроорганизми.
Това което не бе известно до скоро обаче е каква огромна роля изпълняват тия микроорганизми и до каква голяма степен те могат да влияят на човешкия метаболизъм и даже психично състояние. Изследванията в момента са още в така да се каже ембрионална фаза, главно върху мишки, дрозофили и други лабораторни животни, но са обещаващи и показват тенденция различни щамове чревни бактерии да могат да променят не само храносмилането, но и усвояването и натрупването на мазнини, душевното състояние (шизофрения и аутизъм при мишките), усвояването на различни въглехидрати и др. Опитите с хора пък са в още по-начална фаза, но от години е известно лечението на хронична диария чрез "трансплантиране" на фекална маса (т.е. парче лайно) от здрав човек в червата на болния.
Като цяло, ако се интересувате от еволюцията на човека и неговата физиология, тази книга няма толкова да промени как виждате тези процеси, а по-скоро ще добави още един важен елемент към тях - бактериите, които живеят в нас и които са се развивали заедно с нас. Заинтересованите от влиянието на бактериите в нас върху здравето ни обаче, ще трябва да изчакат още няколко години, за по-пълни изследвания по въпроса....more
Цялата книга е метафора на колониалните отношения и авторът не се старае да я скрие, давайки на едните индийски, а на другите европейски звучащи именаЦялата книга е метафора на колониалните отношения и авторът не се старае да я скрие, давайки на едните индийски, а на другите европейски звучащи имена. Човекът знае доста за развитието на великите колониални империи по време на индустриалната революция и това личи в романа му.
Сейпур, като бивша колония на "континента" е населен с дребни кафяви хора миришещи на лук и чесън, а континенталите са бели, едри и военолюбиви, сега са изгубили своите богове и в един фантастичен обрат на историята сами са колония на бившите си роби. Може да се приеме, че боговете им са един вид алюзия за технологичното и организационно предимство, което англичаните са имали над индийците, което постепенно е било "убито" от повсеместния световен прогрес. А знае ли се в бъдеще дали Индия няма да е световен хегемон с милиардното си население?
Така или иначе, книгата е невероятно завладяваща, отлично написана и много интересна. Тя не е от наивните "меч и магия" фентъзита за тийнейджъри и инфантили, а е по-скоро тежка история, в която са набъркани достатъчни количества морал, политика, философия и душевни терзания на герои с трудно минало, но все пак и още повече екшън, интриги и "добрите побеждават накрая".
Очевидната идеологическа линия на автора да включва повече женски персонажи от обичайното, при това на несъответстващи им ръководни позиции без да го обяснява по никакъв начин дори не е дразнеща, едно защото самите образи са добре структурирани и що годе реални и второ, както личи от реакциите на фенките и повечето ревюта в тоя сайт, единствения силен мъжки образ ги засенчва всичките.
Радвам се, че по грешка прочетох първо втората книга от поредицата, защото тази (първата) е определено по-силна и ако бях прочел Град на остриета после, щях да съм леко разочарован, макар и тя да е много добра. А така Град на стълби се яви за мен един prequel на вече прочетеното....more
Страховито готина книга, описваща женския мозък от гледна точка на хормоните, които регулират неговата работа и на неговата специфична физиология, засСтраховито готина книга, описваща женския мозък от гледна точка на хормоните, които регулират неговата работа и на неговата специфична физиология, засягащи разликите му с мъжкия такъв.
Невробиолог и практикуващ лекар-специалист по въпросите на нервните разстройства, авторката проследява развитието на женския ембрион още от зачатието, описва как хормоните в майчината утроба влияят на развитието му, минава през детство, юношество, зряла възраст и старост за да опише не само начина, по който жените се развиват, мислят и възприемат света, но и конкретните причини по които става това и описвайки всеки конкретех хормонален и невробиологичен процес.
Напоследък е модерно да се говори, че мъжете и жените като цяло са еднакви, разликата между тях идвала само от възпитанието. Научните изследвания обаче ясно показват, че има големи и значителни разлики както в структурата на мозъка на мъжете и жените, така и в начина, по който мозъкът им действа - което резултира в разлики в начина на възприемане и обработване на информацията, разлики в реакциите, начина на мислене и съответно изборите, които те правят в живота си....more
Една от най-добрите фантастики/фентъзи (и двете е) които съм чел напоследък, въпреки тъпата корица (главният герой е на 40, не на 20), доста тегавото Една от най-добрите фантастики/фентъзи (и двете е) които съм чел напоследък, въпреки тъпата корица (главният герой е на 40, не на 20), доста тегавото начало (трябва да изтърпим стотина страници, докато почнем изобщо да разбираме какво става), леко некадърния превод (фонетично "преведените" донжон, хъл, фрийкшоу и т.н. са си чист мързел) и доста ... съмнителния край (внезапното и удобно превръщане на мацката във всемогъща богиня е толкова изсмукано от пръстите, колкото може да е само всемогъщия компютър в "Луната е наставница сурова", който им помогна да си постигнат либертарианската утопия и накрая внезапно и удобно се повреди - щото, сещате се, ква либертарианска утопия може да е с всемогъщ и всевиждащ компютър който управлява всичко?).
Матю Стовър е от новото поколение автори на фентъзи от типа на любимия ми Абъркромби, които разказват за хора и преживявания, а не за събития, което придава на действието изключително завладяващ и вълнуващ характер. Основната идея на книгата - фентъзи приключения в един свят, наблюдавани от милиони зрители през очите на героите-актьори в паралелна вселена е много оригинална и интересна, а фактът, че авторът си е направил труда да развие и двата свята като пълноценни вселени, всеки със своите проблеми, общество и интриги е черешката на тортата....more
Loading...
