Александър Мошев

The topic of the so-called "Hunnic" cauldrons periodically attracts the attention of researchers, mainly due to the fact that new and new finds appear. The effort to make sense of the presence of this type of artifacts in a wide geographical area and the possible ethnicity of the makers of the cauldrons has been debated for decades and naturally different opinions have been expressed. However controversial and sometimes unclear, the relationship "archaeological finds-ethnic formations" has not escaped the attention of researchers and continues to be discussed. "Hunnic" cauldrons are generally seen as a clear indicator of a Hunnic presence.

/Темата за т. нар. "хунски" котли периодично привлича вниманието на изследователите, основно поради факта, че се появяват нови и нови находки. Стремежът да се осмисли присъствието на този тип находки в широк географски ареал и възможната етническа принадлежност на създателите на котлите от десетилетия предизвикват дебати и естествено са изказани различни мнения. Колкото и спорна и понякога неясна да е, връзката "археологически находки-етнически формации" не е излязла от полезрението на изследователите и продължава да се обсъжда. "Хунските" котли обикновено се разглеждат като ясен индикатор за хунско присъствие. От целия комплекс находки (стрели с триъгълно сечение, сложносъставни лъкове, накити с полихромна украса, диадеми, фибули с формата на цикада, погребения с коне, черепи с изкуствена деформация и др.) свързвани по един или друг начин с хуните, котлите изглеждат най-категорично "хунски", всички останали се срещат и сред други етнически формации, особено сарматите и готите. Дали обаче това е безспорно? Позволявам си да припомня написаното преди години от френския историк Мишел Руш: "Около двадесет и пет медни и бронзови котела са открити на територията между Синдзян (в Ноин Ула, китайски Туркестан) и Шампан, но последният случай е съмнителен. Най-хубавите находки са в Украйна, в Северен Кавказ, в Румъния, в Молдова и най-вече в басейна на Карпатите по бреговете на Среден Дунав. Съсредоточаването им във Валерия и по-конкретно в разрушените римски укрепления доказва, че лагерът на Атила се е намирал между Золнак и Сегед, на левия бряг на Средна Тиса. Произходът им най-верояно е азиатски и скитски. Установено е, че датират от първата половина на V в. Те са с цилиндрична форма, с полусферично дъно и с кръгло столче. Височината им варира между 30 и 100 см., могат да побират около сто литра, а отгоре имат дръжки, наподобяващи женски диадеми. Около тях са намерени погребални дарове, златни накрайници, позлатени бронзови катарами, оръжие, зъбалци от юзди др. Стените им са покрити със сажди и следи от огън. Очевидно са били използвани при жертвоприношенията. Тежали между 50 и 60 кг." (Руш, М. Атила. Номадското насилие. С., 2010, с. 175). Какво прави впечатление от горния цитат? На първо място огромният географски ареал на разпространие на находките-от днешен Китай до днешна Франция. На второ място неяснотата около техния генезис, определен най-общо като "азиатски и скитски". На трето и не на последно по значение място е внушителният обем на тези съдове, чиято употреба вероятно е съчетавала практичното

The paper explores the origin of Catharism presenting an alternative view on this controversial subject. A hypothesis is proposed about the probable connection between the early Cathar heretics from the 4th century and later Bogomils and Cathars.

A Chronological account of the main events in the history of Xiongnu (the Huns of Asia) including a short prodrome with data about the prime Chinese sources about Xiongnu and the Geographical span of their realms.
За хунну (на китайски 匈奴) знаем от древните китайски летописи и от археологическите находки. Един от основните извори е трудът "Записки на великия историк" (Шъдзи, на китайски: 史記) на китайския летописец Съма Циен (ок. 145ок. 89 г. пр. Хр.). Други извори са "Книга на Хан" с основен автор Бан Гу (32-92) и "книга на късния Хан" със съставител Фан Йе (398-445/46). Хунну се появяват за първи път в историческите извори през V в. пр. Хр., когато периодичните им нападения стават причина малките царства в Северен Китай да започнат изграждането на първообраза на Великата китайска стена. Те се превръщат в истинска заплаха за Китай след III в. пр. Хр., когато създават широкообхватен племенен съюз под водачеството на лидер с титлата шанюй (单于)-"велик син на Небето". Хунну контролират територия от Западна Манджурия до Памир, на практика цяла днешна Монголия и съседните територии.

The paper analyzes the images of barbarians on the Barberini Ivory - a Byzantine artifact, probably from the 5th century. The author's opinion is that these images present a generalized view of the barbarians from the East and the North East. The image of the "scythians" with pileus hats rendering homage to the Emperor represents the power of the Empire over the people of the Black Sea region. Their costumes and hats although based on real observations are mostly symbolical and a part of the imperial propaganda, aimed to represent the other, the stranger.

The paper aims to present part of the information about the so called original homeland of the Bulgars (Protobulgarians), available in Internet. Most of the publications can be defined as pseudohistorical or parahistorical. The nationalistic discourse of the authors dominates and prevails over the objective scholarly methods and terminology. Internet and the social networks easily become the primary media for the expression and distribution of nationalistic and ethnocentric views including such in the field of the Protobulgarian studies.

Като повод за настоящата статия послужи публикацията на И. Лазаренко "Средновековна хералдична апликация от Варна". [1] Според нас натрупаният археологически материал, макар и относително ограничен като количество, позволява да се направи един опит за систематизация и цялостен анализ на данните, свързани с хералдическите метални изделия, открити на територията на България. Според нас въпросите за произхода и предназначението на част от находките все още не са получили задоволителен отговор. През 1976 г. М. Ваклинова въвежда в научно обръщение медальон с изображение на лъвове, открит от Ж. Сьор при разкопки на хълма Трапезица (обр. 2). [2] Тя свързва медальона с работата на Лиможките ателиета в Аквитания през XII-XIV в. и го датира в XIV в. В по-късни свои изследвания М. Ваклинова доразвива тезата си, като я подкрепя с други паметници на металопластиката, свидетелстващи според нея за разпространението на западноевропейската мода

Christianity on the Balkans (I-VII c.). The paper briefly examines the process of christianization on the Balkan peninsula. The religious situation in the Balkan provinces of the Roman empire until the III century AD is described. The coexistance and rivalry between Paganism and Christianity on the Balkans are explored. The paper analyzes the processes in the religoius life on the Balkans after the reign of Constantine the Great until the reign of emperor Maurice.

Целта на настоящата статия е да изясни, в каква степен достигналите до нас български средновековни исторически съчинения са съхранили данни за взаимоотношения-а между българи и хуни. В светлината на днешната полемика около произхода на българите връщането към изворите с български произход би разкрило един донякъде пре-ебрегван аспект на проблема. Кое е най-ранното споменаване на хуните в българските летописи? За съжаление до нас е достигнала малка част от общия обем на средновековните ни исторически съчи-ения. Сред тях особено място заема "Именникът на българските князе". Този писмен г.аметник е бил обект на изследвания с оглед на неговата достоверност като извор, хро-нологизанията на владетелите, филологическите му особености, времето на написването му и т. н. Ние ще съсредоточим внмиманието си 0 0 1 F върху въпроса за първия и втория владе тел, отбелязани в "Именника". Ето началото на този уникален летопис: "Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а годината му дилом твирем. Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му дйлом

Само в интернет има желание за дискусия за произхода ни Разговаряме с историка Александър МОШЕВ-Преди няколко години излезе вашата книга "Bolgar: Тайните на нашия произход". Защо според вас липсва истинска дискусия за произхода, религията и ранната култура на българите, а се повтарят остарели клишета и догми?-Защото липсват необходимите условия за това. На първо място липсва ясно изразено желание от страна на академичната историческа общност за започване на такъв диалог и провеждането му с научни аргументи и научна методология. В момента дискусиите по темата, общо взето, са сведени до споровете в интернет. Във форумите и социалните мрежи се изказват предимно любители на историята и археологията, които въпреки ентусиазма си често нямат основни познания-не познават добре нито изворовата база, нито археологическите находки, не ползват научна методика и не прилагат научен подход. Често любителите-изследователи се стремят да компенсират тези недостатъци с патриотични лозунги и емоционални призиви, което не винаги допринася за качеството на дискусията. Да се надяваме, че едно ново и необременено с идеологически клишета поколение историци и археолози ще положи началото на градивен академичен разговор в едно недалечно бъдеще. Предпоставките за това са налице. Колкото до интернет-там споровете няма да затихнат скоро...-Коя е най-малко известната теория за произхода на името българи?-Съществуват десетки хипотези. Още през 1900 г. Иван Шишманов прави опит да ги систематизира, а през 2004 г. излезе книгата на Христо Тодоров-Бемберски, който обобщава теориите, изказани до 90-те години на ХХ век. Впечатлява огромното разнообразие от хипотетични значения: от ранното "човек от Волга" през "смесените", "размирници", "простолюдие" до по-новите хипотези: "гражданин", "планинец", "човек, мъж" и дори родолюбиво звучащите "високо издигнат", "божествен" и др. Хипотезите са изказвани съобразно теориите за произхода на древните българи: тюркска, иранска, славянска и т. н. За мен далеч по-интересен е произходът на самите българи, т. е. на населението, което днес се самоопределя като българи. А първоначалното значение на името българи едва ли ще бъде установено безспорно.-Колко древен е нашият език, след като според вас няма следи от езика на хан Аспарух?-Според мен (без да съм езиковед) езикът ни притежава белези, които говорят за твърде продължителна еволюция. Един от тях е отпадането на падежите, подобно на днешния италиански език, който произлиза от падежния латински език. От всички езици от днешната славянска езикова група единствено в българския няма падежи. Разбира се, обяснението може и да е друго-например влиянието от говоримия език през дългия период на османско владичество, когато няма официална книжовна норма.

Двуглавият орел е един от често използваните митологични образи в хералдиката и нумизматиката. Днес можем да го видим върху фасади на дворци и църкви, върху знамена, монети и дори върху емблеми на футболни клубове, например ФК АЕК –Атина. Къде обаче са корените на този символ и какво е неговото първоначално значение? Това са въпроси, на които множество учени са търсили отговор и все още няма единодушно становище. Известно е, че още през XVIII в. пр. Хр. двуглавият орел започва да се появява като изображение върху хетски печати. По-късно го виждаме на барелефите в хетските градове Аладжахююк и Язаликая (ок. 1400 и 1200 г. пр. Хр.). Среща се и върху находки от Персия и Месопотамия. Следователно най-ранните изображения на двуглав орел произхождат от хетска Анатолия (Мала Азия) и от Предния Изток. Оттам образът на двуглавия орел се разпространява на Изток до Индия, Индонезия и дори днешен Западен Китай, където е познат като митичната птица Гандхабарунда. В митологиите на много източни народи присъстват фантастични птици с огромни размери и невероятна сила. За някои от тях се разказва, че можели да вдигнат във въздуха дори слон, както съобщава и прочутият пътешественик Марко Поло. Дали тези разкази не са в основата на представите за двуглавия орел? Това е твърде вероятно, защото в ранните хетски и византийски изображения двуглавият орел е сграбчил в ноктите си животни – зайци, антилопи и дори лъвове. Именно от мистичния Изток започва пътешествието на двуглавия орел в хералдиката (гербовете) и нумизматиката (монетите) на западноевропейските страни. След XI в., когато рицарите – кръстоносци се завръщат от Светите земи, освен луксозните стоки на Изтока те донасят и нови символи на властта като двуглавия орел. Той бързо става любима емблема на светски и църковни управници. Виждаме го върху монети на германски крале и императори на Свещената Римска империя. При император Сигизмунд (1419-1437) той официално е включен в герба на Свещената Римска империя. Като наследник на Свещената Римска империя Австро-Унгария запазва двуглавия орел в герба си до 1919 г. Двама папи, Александър VIII (1689-1691) и Климент XIII (1758-1769), го поставят в официалните си гербове.

A review of the new edition of the Zograf history of Bulgaria written in the 18th century by an anonymous monk from Zograf monastery. There is only one preserved manuscript of the history, dating from 1785. The new edition includes a translation from Church Slavonic into modern Bulgarian made by Nikolay Kolev.

A review for a book by Bulgarian author Violeta Radeva. The book consists of essays on various topics including some of the key figures from the Bulgarian National Revival period and the role of the Russian foreign policy in Bulgarian history.

Книгата " Вяра и мяра " на Петко Атанасов бих определил като явление в българското книжовно пространство. И това не се дължи само на широкия спектър от теми и идеи, застъпен на страниците й. От голямо значение според мен е и дълбочината на анализа, до която достига авторът, както и желанието да се покажат и изследват различни гледни точки към поставените проблеми. Петко Атанасов задава въпроси и търси отговори, но не натрапва на читателя своето мнение. Може да се каже, че той дава отправни точки. Точки, от които читателите да тръгнат по пътя на собствените си духовни и научни търсения. И точно това е за мен едно от главните достойнства на тази книга – тя е сбор от информация, разсъждения и тълкувания, които авторът предлага като теми за размисъл. Те са предназначени за всички, които се вълнуват от себепознанието, което в случая можем да наречем и " българознание " .

Темата за раннохристиянските храмове по нашите земи не е сред най
-
често изследваните в нашата научна и научно
-
популярна книжнина. Ето защо, всяко ново издание, свързано с тази проблематика следва да предизвика сериозно внимание

и отзвук
.
Книгата на Димитър А. Димитров „Християнските храмове по българските земи I–
IX
век” представлява нов принос

в тази тематика. Трудът на Димитров съчетава кратък, но сравнително изчерпателен

исторически очерк за ранното християнство по нашите земи и каталог на „църквите, функционирали по нашите земи преди 866 г.” Първият дял (8–13 с.) е посветен на историографията по темата, като са взети под внимание

почти всички основни трудове, както и публикациите

от

археологическите  разкопки до 2003 г.