ИЗСЕЛНИЦИ И МИГРАНТИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия Проект на ИЕФЕМ – БАН, финансиран от Фонд „Научни изследвания” www.2sidesborder.org Нов български университет Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИчНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕйСТВИя КОНФЕРЕНЦИя, СОФИя, 2–3 ДЕКЕМВРИ 2011 София, ИЕФЕМ – БАН, 2012 СЪДЪРжАНИЕ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИчНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕйСТВИя Сборник с изследвания и доклади от едноименната научна конференция, проведена в София, 2–3 декември 2011 г. СъСтАвИтЕлИ валентина Ганева-Райчева, Магдалена Елчинова, Меглена Златкова, Николай вуков Изданието е осъществено с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания” © Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките, 2012 © валентина Ганева-Райчева, Магдалена Елчинова, Меглена Златкова, Николай вуков, съставители и редактори, 2012 © Графичен дизайн и предпечатна подготовка: "тМ Дизайн" ООД От съставителите 3 Валентина Ганева-Райчева Проектът 5 МИГРАЦИИ, СВИДЕТЕЛСТВА И НАРАТИВИ Ваня Стоянова Изселвания на българите от Източна тракия след Балканските войни (1913–1945) 13 Магдалена Елчинова Преосмисляне на травматичния опит във всекидневните дискурси: наративите за изселването на българските турци в турция в перспективата на времето 21 Николай Вуков Изселвания, памет и възпоменателни завръщания. Отбелязването на „възродителния” процес в България и политиките на паметта 31 Мила Маева Миграция и мобилност на българските турци – преселници в края на ХХ и началото на ХХI в. 45 МИГРАЦИИ, ГРАНИЦИ И СЕЛИЩА В ПОГРАНИчНИТЕ РАйОНИ Венета янкова Българо-турската граница – прекосяване в спомени 54 Стойка Пенкова Социоанализа на граничността: върху два казуса от двете страни на българотурската граница 61 Меглена Златкова Градът и границите: пространства на миграции 75 Маргарита Добрева Из ,,Пътеводител на Одрин” на д-р Рифат Осман тосявизаде (1874–1933) 91 Лина Гергова Миграции, мигрантски общности и градско развитие през ХХ в. (По примери от Хасково) 120 Красимира Узунова Миграциите на българското население от Западна и Източна тракия в Хасковския регион 130 ISBN 978-954-8458-41-2 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 1 МИГРАЦИИ, КУЛТУРНИ ВЛИяНИя И ВЗАИМОДЕйСТВИя Наталия Рашкова Миграции и музика: пространствени и времеви параметри 139 Бехрин Шопова Музикантът Мустафа: между село Горна Хубавка и Мелбърн 150 Панайот Маджаров За добросъседството на народностите, населявали Източна тракия до началото на ХХ век и взаимовлиянията в духовната им култура 155 МИГРАЦИИ, ПАМЕТ, НАСЛЕДСТВА Валентина Ганева-Райчева Миграции и институции: политики и практики при конструиране на памет и наследство 169 Дарина Билярска „Срещата на поколенията” в проекта „Български имоти и имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия” 197 Садрие Гюнеш Езиковaтa ситуация на изселниците от 1989 г. през призмата на понятията билингвизъм, диглосия и езикова интерференция 202 Невена Даскалова тракийски българи от Източна (Одринска) тракия в Стара Загора 211 МИГРАЦИИ, ТЕРИТОРИИ, КУЛТУРИ Ирена Бокова тракия – географска област, политически граници и символни територии 220 Стоян Шиваров Установяване на картата на българските селища в Мала Азия. Миграцията като загуба на родова памет 237 Галин Георгиев, Динка Ангелова Одринските гагаузи и техните потомци в Ямболско и Свиленградско. Историкокултурни аспекти в развоя на традициите и идентичността им 248 Елена Митева За границата, която свързва и разделя 269 КРЪГЛА МАСА „ТРАНСГРАНИчНОТО СЪТРУДНИчЕСТВО МЕжДУ БЪЛГАРИя И ТУРЦИя: ПРЕДПОСТАВКИ, РАЗВИТИЕ, ПРОБЛЕМИ” 277 2 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ На 2 и 3 декември 2011 г. в София, в рамките на изследователския проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, финансиран от Фонд „Научни изследвания” (www.2sidesborder.org), се проведе конференция с почти идентичния наслов „Миграции от двете страни на българотурската граница: наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия”. Зад проявата застанаха три авторитетни образователни и научни институции – Институтът за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, Нов български университет – Департамент „Антропология”, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” – Философско-исторически факултет. Специален акцент в това научно събитие бе кръглата маса „трансграничното сътрудничество между България и турция: предпоставки, развитие, проблеми”. в работата на конференцията взеха участие експерти от Министерството на образованието, младежта и науката, Министерството на външните работи, Държавна агенция „Архиви”, Държавна агенция за българите в чужбина, изследователи от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей, Института за исторически изследвания и Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол” при БАН, Нов български университет, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, техническия университет „Йълдъз” – Истанбул, Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, тракийския научен институт, музейни специалисти от Регионалния исторически музей – Хасково, Историческия музей – Свиленград, представители на Съюза на тракийските дружества в България. С тази научна проява изследователският екип преследваше няколко цели. На първо място, да представи пред научната колегия и различните институции резултати от своите наблюдения. На второ място, да събере заедно и осъществи диалог между учени, специалисти и експерти, занимаващи се с проблемите на миграциите, селищното развитие в пограничните райони, трансграничната мобилност, включително и образователната, с културните взаимоотношения от двете страни на българо-турската граница, с ефектите на принудителните миграции, МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 3 извеждащи въпроси като съхраняване на културна памет, създаване и функциониране на институции на мигрантите, конструиране на наследства, поддържане на общностна идентичност и др. в резултат бяха обменени идеи, методология и опит. Екипът предложи своите компетенции на изпълнителната власт, стана инициатор на социална мрежа и положи основите на добро сътрудничество между учени, държавни институции и неправителствени организации по проблематиката на проекта. това сътрудничество вече има своите първи резултати. *** Сборникът съдържа изследванията, представени на конференцията, както и почти пълния запис на дискусията в рамките на кръглата маса. Статиите не са подлагани на научна преработка и редакция. всеки автор носи пълната отговорност за изказаните тези и изнесените факти. Надяваме се изданието да предизвика вниманието на широк кръг читатели, интересуващи се от проблемите на миграциите, политиките към наследството и интеркултурните взаимодействия по българо-турската граница. От съставителите Проектът „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия” Валентина Ганева-Райчева Проектът „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия” е финансиран от Фонд „Научни изследвания” в тематичния конкурс в направление „Културно-историческо наследство и национална идентичност” (ДОО2-209/17.12.2008 г.). Изследователският екип си поставя амбициозната задача да изследва в сравнителен план бежанските и миграционните процеси от турция към България и в обратна посока, в историческа перспектива и с оглед на разнообразните форми на миграция днес, с цел проследяване процесите на формиране на общности вследствие на миграции и на използване на символния капитал на тези общности в конструирането на културно наследство на локално и национално ниво. Основен интерес представят две общности, създадени в резултат на принудителна трансгранична миграция: тракийските българи, бежанци и изселници от Източна и Западна тракия в България, и турците с произход от България, изселници и мигранти в турция от средата на ХХ в. до днес. в хода на работата бяха преосмислени изследователски цели, задачи и акценти. Изследователският екип е интердисциплинарен и включва специалисти от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей, Нов български университет, ПУ „Паисий Хилендарски”, Университет Sabancı – Истанбул: доц. д-р валентина Ганева-Райчева (ръководител), доц. д-р Наталия Рашкова, доц. д-р Магдалена Елчинова, доц. д-р Николай вуков, гл. ас. д-р Меглена Златкова, гл. ас. д-р Стойка Пенкова, гл. ас. д-р лина Гергова, гл. ас. д-р Айше Парла, докторант Бехрин Шопова, магистър Музаффер Йълмаз (през първия етап от реализацията на проекта). Като външен сътрудник участва гл. ас. д-р Маргарита Добрева от Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол”. Основни понятия и методология Проектът се опира на известни и възприети теории за обособяването на границите между групите и междугруповото взаимодействие (Фр. Барт), за управлението на културите като национален ресурс (А. Смит, Е. Хобсбаум, ъ. Гелнър), за влиянието на глобализационните процеси върху локалните култури (А. Ападурай), за социалните мрежи, за културата на мобилност и др. С оглед на акцента, който се поставя върху участието на мигрантите в конструирането на културно наследство, методологически важни са идеите за диалогичното формиране на културната идентичност, за културното наследство като конструкт, за изобретяването на традициите (Хобсбаум), за спецификите на паметта (М. Халбвакс, П. Рикьор), за местата на паметта като опора на колективната памет и за паметта-наследство (П. Нора). 4 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 5 Границата е важен методологически инструмент, който обедини интересите на различните специалисти при проучване на ефектите от политически, социални и културни промени. Основните понятия, заложени в проекта, наследство и идентичност, се инструментализират чрез границата, което позволява да се изработят съпоставими изследователски методологии. Рефлексивният поглед към националната граница се опитва да обхване както бягството, изселването, емигрирането, така и преминаването обратно, завръщането, поставено в политическия и културен контекст на настоящето, на ХХI в. Наличието на политическа граница предопределя осмислянето на миграциите през понятията „национални територии”, „национални общности”, „национални култури”. Границата се изследва като символни репрезентации и всекидневни практики, като пространство и време, чрез конкретните ѝ измерения и преодоляването ѝ: ментално (посредством механизмите на паметта и ритуалите), и физически – чрез движенията на наследниците (екскурзии и посещения до родните места, издирване на архиви за имотите на дедите, „завръщане” на поколенията в родините на дедите и пр.). Културните наследства се интерпретират като динамични феномени, като ценности, които се формират, легитимират и трансформират по различен начин в зависимост от променящия се социално-исторически контекст. Чрез наследяването миналото, което сме осъзнали като важно за нас, се вписва в съвременността. то може да се съпреживява и направлява, за да създава връзки между общности и култури, между култури и територии. Основен в изследването е синхронният подход и засиленото внимание към начините на интерпретация на наследството днес. Диахронният поглед се използва, за да се очертае по-плътно контекстът на анализираните явления. Като се опира на позицията, че наследството конструира общности и мрежи, задава колективни и индивидуални идентичности, екипът се опитва да установи и осмисли мрежите, в които се обменят (предават – наследяват) символни капитали и по този начин се формулират социални позиции, конструират се формални и неформални институции и пространства, в които взаимодействат локално, национално, трансгранично. Подходящ се оказва подходът на Бурдийо към „противоречията на наследството” при изследване на някои от неговите употреби на институционално и личностно ниво. Интерес за екипа представят и политическите употреби на наследството. в тази посока по обективни причини изследователите имат по-широки наблюдения за реалностите в България. Идентичността се разбира като динамична и многопластова структура, която съществува в плана на субективното време. тя се изследва в различни проявления на самопредставяне и определяне от „другите” в ситуации на взаимодействие, във взаимоотношенията между съществуващи стереотипни образи и начините на нейното изразяване от различни видове дискурси – официални, политически, идеологически, всекидневни. в своята работа екипът използва и прилага разнообразни методи: наблюдение на културни събития, на всекидневен живот, на обживяване на градски пространства, в това число и включени наблюдения; дълбочинни автобиографични интервюта, полуструктурирани и структурирани интервюта; стандартизирани анкети; фокус групи; ментални карти; eтно- 6 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ методологическо наблюдение, дискурс-анализ (медиен, политически, идеологически и др.), анализ на случаи (case studies), методиката на джендър изследванията и др. Обичайна практика е повторното връщане на терен, неколкократните наблюдения на определени събития. Стремежът е към насищане на информацията с цел създаване на добра основа за анализ и репрезентативност. Още със стартирането на проекта изследователският екип се включи в широка международна изследователска мрежа по проект на COST IS0803 „Remaking Eastern Borders in Europe“, което е добра възможност за проверка на хипотези, методология, както и за популяризиране на резултати от изследователската работа. теренните проучвания откроиха важността на въпроса за категоризацията и терминологията и са основа за преосмисляне на номинации и категории (мигрант, изселник, граница, гражданство, етничност). Подходящ пример е назоваването на изследваните общности, при което екипът ползва официалния публичен дискурс. теренното проучване открои нееднозначно отношение на турците с произход от България, заселени в Република турция, спрямо категориите, с които ги описва обществото (и българското, и турското). Неприемането на думата „изселници” е свързано с презумцията, че отграничаването предполага някаква степен на снижаване на социалния статус. в други ситуации именуването „изселници” се възприема като положително и се тълкува като знак за интерес на българското общество и държава към тази група мигранти. Сходна е ситуацията с назоваването на другата изследвана група. въпреки че статут „бежанци” имат прогонените от родните места българи през 1913 г., названието се утвърждава като общо за преселниците от Южна тракия по време на различните миграционни вълни и представители на общността не приемат да бъдат назовавани „изселници”. Терени и проблеми Подразбиращ е изборът на терени на изследване, които представят селища в близост до политическата граница между България и турция. За постигане на изследователските задачи се наложи да разгърнем наблюденията си в различни по тип и мащаб селища в България и турция, да преосмислим значимостта на т. нар. множествен терен (multi-sites ieldwork, G. Marcus), което увеличи дела на емпиричните изследвания. Умножаването на местата на наблюдение дава възможност за прилагане на сравнителен подход, усилва репрезентативността на събраните данни и документирани тенденции и разширява обхвата на наблюденията по посока на разнообразни практики и процеси сред Одрин, църквата „Св.св. Константин и Елена”, 6 май 2012 г. представителите на изследваните групи. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 7 Терени отвъд границата. Гр. Одрин – основен терен. Изборът му се обуславя от различни причини, сред тях местоположение, демографски облик, специфики в историческото, икономическото и културното развитие, които го определят като един от важните центрове на историческия регион тракия, като мост между източната и западната култура. Градът е важен за изследването с оглед на жителите си, сред които има потомствени българи и турци с произход от България, установили се там в различни периоди, както и с техните институции. От 1996 г. тук функционира Дружество за култура и солидарност на балканските турци „тракия”. Заедно с подобни структури в селища от Европейска турция се формира Федерация на балканските турци със седалище в Одрин. Наблюденията върху работата на институциите са възможност за изследване на символния капитал и стратегиите за социално инвестиране в първите години на заселването в града и в настоящето. Друга изследователска перспектива представят следите от българско присъствие в града (храмовете „Св. Георги” и „Св.св. Константин и Елена”, българският гробищен парк, българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”) с оглед на социалните актьори, участващи активно в конструирането и легитимирането на градските топоси като „български места” и проследяване механизмите при създаване на нови практики на спомняне и разкази. Друго поле за анализ отваря обстоятелството, че Одрин като областен център е активна страна в трансграничните проекти с България. Градът предлага и редица възможности за изследване на музикалната и танцовата култура в широк балкански контекст. По време на командировките екипът осъществи срещи и интервюта с представители на различни институции (властови, образователни, културни), с градски жители от различни поколения (потомствени одринчани или установили се в града в резултат на миграция), запозна се с разработвани трансгранични проекти, документира събития, свързани с българските следи и Гергьовден в църквата „Св. Георги”, Одрин, 2012 г. по-общо с градската култура. Истанбул. За разлика от гр. Одрин, в Истанбул изселническата общност е много поголяма, разнородна по състав и разпръсната като местоживеене и месторабота. Не е маловажен и фактът, че голяма част от турците с произход от България свободно говорят български език и това дава възможност за по-голяма оперативност при теренното проучване и осъществяване на включено наблюдение. Извършени са наблюдения и интервюта в квартали, компактно заселени с представители на групата (Ikitelli, Avcilar, Bağcilar, район Beșyüz Evler и др.), в обществени заведения, посещавани от изселници, на работните места, в домовете им и др. Истанбул се оказа благодатен терен за по-задълбочено изследване на въпроси като: икономически статус и стратификация сред турците с корени от България; образователни нагласи и стратегии сред изселниците (в съпоставка с нагласите, регистрирани след 8 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ турското население в България); стратегии на оползотворяване на разликата в социалноосигурителните системи в турция и България; отношения между изселниците и българската общност в Истанбул и др. Осъществени са теренни наблюдения по време на три пътувания до родните места на бежанци от Източна и Западна тракия в Турция и Гърция, които са възможност за анализ с оглед на ролята им за поддържане на културна памет и идентичност, за изграждане и заздравяване на социални мрежи, за обмен на родово знание и др. Експедициите „по обратния път на дедите” предоставят ценни сведения за символно усвояване на пространства отвъд границата. Български терени. това са селища, където живеят представители на двете изследвани групи (Хасково, Кърджали, Завет); селища, заселени сравнително компактно с потомци на бежанци от Източна и Западна тракия (Свиленград, Маджарово, община Царево, Атолово, Ямболско, Ивайловград, Сливен); с активни контакти по проекти за трансгранично културно сътрудничество с Одрин (Ямбол, Елхово), селища, в които или край които се провеждат национални тракийски събори и конкурси (Ахелой, Стара Загора – Старозагорски минерални бани, Бургас – Петрова нива, Ивайловград – Илиева нива, Варна). Регулярно се осъществяват наблюдения и документация на събития, организирани от Съюза на тракийските дружества в гр. София. Изборът на селищата за теренни проучвания е премислен с оглед на задачите на изследването. Завет предлага възможности за наблюдения, свързани с превръщането на една относително затворена земеделска общност в отворена към големия град или чужда страна структура. Миграцията на примера на Завет се очертава като значима икономическа стратегия на местното население и модел за жизнена реализация на младите, както и като катализатор на процесите по обособяване на градските жители по етнически и религиозен принцип. Изборът на Царево се определя от няколко причини. той е център на най-голямата българска община в югоизточния край на България, която е гранична с Република турция. Царево, Китен, Ахтопол, варвара, Синеморец и селата около тях в Странджа са места, заселени с бежанци от Източна и Западна тракия. Районът предлага добри възможности за изследване на различните поколения мигранти, особеностите при конструиране на наследство и изявяване на идентичности. Специфичен е случаят на Свиленград, определян от местните жители като град на три държави, „на една врата разстояние” от Одрин. Обстоятелство, което обуславя особеностите на селищното развитие, стандарта, социалното разслоение, контрастите в живота, мобилността на населението с оглед преминаването на границата, и поради това привлича изследователския интерес. Изследователски проблеми, застъпени в публикации на екипа За краткост те ще бъдат представени обобщено. Механизми на „наследяване” и „приемственост” между различните поколения мигранти. Конкретните анализи на наследяване гравитират около три модалности: пълно възпроизводство на традицията, пълно наследяване; „нови очи” към наследството, позволяващи МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 9 да се видят неща, които преди това са оставали скрити; скъсване с него. Метафората на Бурдийо, описваща различните форми, които би могло да приеме „противоречието на наследството”, се прилага при изследване на начините, по които се „употребява” наследството от представители и на двете групи (изселници и техни потомци в Одрин, потомци на тракийски бежанци в Царево и Странджанския регион). Чрез анализ на отделни случаи се открояват специфики при предаване на наследството на ниво индивид и всекидневни практики и институционално. Определен принос на проекта е насочването към младото поколение и проучването на миграцията в контекста на „обществото на знанието” и мобилните хора. въз основа на специално разработена методология и подробни анкети Ст. Пенкова и М. Златкова изследват специфики на наследяването при потомци на турци с произход от България – студенти във висши училища у нас (Пловдив, варна) и в турция (тракийски университет в Одрин). Учените открояват поколенчески различия. Младите хора, родени в България или турция, които променят местоживеенето си като част от жизнените си стратегии, свързани с образование, кариера, брак и др., се изследват чрез аналитичната фигура „завръщания през граница” и се очертават съществуващите тенденции. Наблюденията, свързани с функционирането на тракийските младежки дружества, извеждат специфики на наследяването и лидерите като „противоречивите наследници”. Политики и практики при конструиране на памет и наследство. Институциите като легитимиращи общността и нейни оторизирани говорители. Проучването на институциите на двете групи извежда общи полета. Откроява се „втвърдяване”, „капсулиране” на наследството и паметта. Наблюденията, свързани с организациите на тракийските българи, по обективни причини са по-детайлни. Акценти в анализите са конструирането на тракийски места на памет и обвързването им с националния разказ, създаването на социални мрежи за мобилизиране на различни ресурси чрез символния капитал на наследството на тракийските българи, политическите употреби на паметта и наследството. Специално място се отделя на действията по реализация на идеята тракия без граници (създаване на Еврорегион „тракия” ). Аспекти в изследванията върху българските турци мигранти в Турция. тук задълбочени наблюдения, резултат от многогодишни проучвания, има М. Елчинова. Рефлексиите обхващат следните теми и проблеми: вътрешна стратификация сред изселническата общност; стратетии за самоидентификация на турците с български произход от различни вълни на преселване; специфики при конструирането на разказите за „възродителния процес”; ролята на религията в процеса на адаптация на изселниците от 1989 г.; гражданство, политическа лоялност и социокултурна идентификация; употреби на двойното гражданство; ролята на пола в осмислянето на миграционния опит; практики за прекарване на свободното време и превръщането на родното място в туристическа атракция; наративи и памет и др. Изследванията открояват турците с корени от България като отворена и динамична транснационална общност. Публикациите на Айше Парла обогатяват познанието за миграциите към турция и общността на турците с произход от България. Акцент е трудовата миграция от България 10 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ след 90-те години на XX в., влиянието на присъединяването на България към ЕС върху миграционните потоци от България към турция и др. Миграции и музикална култура е поле на етномузиколозите в екипа, най-вече на Н. Рашкова. Осъществени са наблюдения върху фолклорната музикална култура на тракийските българи (ролята на певческите фолклорни групи, на националните и регионалните тракийски фолклорни събори за съхраняване на песенната традиция от селата на предците, акцент са културните контакти между музиканти българи и турци, особено в градска среда). Направени са наблюдения върху поддържането на локалната музикална специфика при турците с български произход и някои от потомците от по-ранни изселнически вълни. Откроени са специфики на турците изселници от Североизточна България в сравнение с други изселнически групи в Одрин и Истанбул. Проучванията показват, че българският музикален фолклор е един от начините за поддържане на духовната връзка с българската култура. Границата – локално, национално, транснационално. Проблемът за регион Тракия. Какво означава отварянето на границата с турция за българското население от региона? Проблемът се изследва за Хасковска област, с акценти Свиленград, любимец, Хасково. Паралели се правят с българо-гръцката граница, конкретно Ивайловград и функционирането на граничен пункт Славеево – Кипринос. „Пропускливостта” на границата се анализира чрез ефектите ѝ за граничните селища – реактуализиране на стари връзки (културни, търговски, икономически) в рамките на регион тракия, преоткриване на граничните райони за националното пространство и др. Обект на внимание са и явления като трафикантство, куфарна търговия, пазаруване на дребно, бизнес, посещение на културни забележителности, почивки в турция. Градовете край границата се разглеждат с оглед на следните проблеми: демографски и културни специфики; ролята на трансграничните проекти за създаване на партньорства, за развитие на местната икономика и културните взаимоотношения, за прокарване на икономически и политически интереси, като потенциална възможност за реконструиране на обща символна територия (Странджа като част от тракия или по-общо – регион тракия) и др. в сферата на културното опознаване наблюденията открояват доминиране на еднопосочното преминаване на границата – от България към турция. в икономическата сфера се регистрира обратно движение. важен теоретичен въпрос е въпросът за връзката между етничност, националност и гражданство. Наблюденията включват различни примери и практики на осмисляне употребата на тези понятия сред изследваните общности. Акцент се поставя върху взаимодействието, преплитането и „превключването” между тези три форми на идентификация във всекидневната практика и говоренето на мигрантите. Екипът се опитва да описва и дискутира различни форми на идентификация, за да представи по-пълно разнообразните опит и практики на мигрантите и техните потомци, като обръща внимание на значимите различия в рамките на всяка от тези общности. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 11 Популяризиране на резултатите Резултати от изследванията се представят на международни и национални научни форуми. въвеждат се в обучението във висши училища (ПУ „Паисий Хилендарски” и НБУ). в рамките на проекта от 1 декември 2009 г. се провежда теоретичен интердисциплинарен семинар „Граници и идентичности” за студенти от специалностите „Етнология” и „Социология” на Философско-историческия факултет при ПУ „Паисий Хилендарски”. Изследвания по проекта се представят регулярно на лятната школа „Антропология на/в града”, организирана от НБУ (Русе – 2009; Русе, тутракан, Разград – 2010; Смолян – 2011), както и на семинара „Антропологични четения” на Департамент „Антропология” при НБУ. въз основа на теоретични и емпирични резултати от работата по проекта учени от екипа, преподаватели в ПУ „Паисий Хилендарски”, са подготвили няколко модула лекции. Проектът се популяризира широко чрез изложбата „СПОДЕЛЕНА тРАКИЯ” (с автори валентина Ганева-Райчева и Наталия Рашкова), която вече е представена в София, Пловдив, Сливен, Хасково, Свиленград. тя насочва вниманието към регион тракия отвъд политическите граници, като земя на споделено минало, споделена памет, споделени наследства. Авторите на изложбата предлагат виждане, което акцентира на интеркултурните контакти и взаимодействия, на конструирането на общи символни пространства. Замислена като резултат, изложбата се превърна в изследователски експеримент и инструмент за открояване на нагласи, стереотипи и начини на интерпретиране на теми като „тракия”, „тракийски бежанци”, „турция в ЕС”, „споделено минало” и др. на институционално и индивидуално ниво. По проекта е събран впечатляващ по обем материал, който все още не е анализиран в пълнота. в рамките на времето за реализация на проекта екипът наблюдава и регистрира динамични явления с оглед на двете изследвани групи, които придават плътност на едни изводи, обуславят извеждане на нови проблемни акценти, а в някои случаи и предефиниране на очертани тенденции. 12 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Изселвания на българите от Турция след Балканските войни (1913–1945) Ваня Стоянова Институт за исторически изследвания – БАН След Балканските войни съдбата на българските бежанци от турция заема съществено място в българската външна и вътрешна политика. Основният въпрос, който повече от десетилетие ангажира усилията на българската дипломация, е тяхното завръщане по родните им места. Когато това се оказва неосъществима задача, остава възможността за търсенето на удовлетворение на техните имуществени претенции към турската държава, а мерките за осигуряването на временен подслон и препитание за нуждаещите се превръщат в трайна политика за тяхното настаняване, оземляване и адаптация в България. Закономерно, тези процеси и проблеми са във фокуса на внимание и на изследователите на тракийския въпрос. Най-голям е интересът към тях през 20-те и 30-те години на ХХ в. като преобладаващата част от проучванията са свързани с активността на тракийския научен институт и на интелектуалци от тракийските среди1. През 70-те и 80-те години на миналия век българската академична наука подновява интереса си към историята на тракия в ново и най-ново време2. този интерес, поддържан не твърде интензивно, но затова пък постоянно, продължава и до наши дни3. От друга страна, в общественото пространство особено артикулиран е проблемът за имотите на източнотракийските българи, стимулиран от активността на Съюза на тракийските дружества в България4. Годината 1913 е ключова в историята на всички балкански народи, а за тракийските българи тя се оказва фатална. С основание е наложено мнението, че тогава именно се извършва обезбългаряването на Източна тракия. Но макар и значително по-малобройни или почти незабележими като количество, в границите на турската държава остават няколко хиляди българи — родени в Османската империя или в Република турция, извън постоянния, по-слаб поток от политически емигранти от България, които при смяната на всеки политически режим в ново време периодично „захранват“ българската колония в най-големия турски град. Освен 1 Историографски преглед на българските изследвания до 70-те години на ХХ в. по етнодемографските аспекти на тракийския въпрос в ново време, вкл. и по темата за изселванията на българите от Източна тракия, предлага обзорната статия на Стайко трифонов „Български проучвания за народонаселението на тракия” (вж. трифонов 1976: 48–55). 2 Милен Куманов подготвя дисертационен труд върху българо-гръцките и българо-турските отношения по време на първото сговористко правителство, в което важно място заема тракийският бежански въпрос и неговото дипломатическо уреждане (вж. Куманов 1971: 69–83). Публикуваните в края на 80-те и началото на 90те години на ХХ в., но подготвени десетилетие по-рано изследвания на Стайко трифонов го утвърждават като един от най-солидните изследователи на тракийските българи, изселването и настаняването им в България (вж. трифонов 1988: 11–32, 75–89, 131–140; трифонов 1989: 9–47; трифонов 1992: 161–236. 3 вж. напр.: Райчевски 1994; Манчев 2003; Пеева 2003; Пеева 2006; Петрова 2000; Стоянова 2008: Стоянова 2008а; Стоянова 2010 и др. 4 вж. Козарова 2007. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 13 в Източна тракия, непосредствено след погрома от 1913 г. българи могат да се открият още в Мала Азия и в най-големия турски град Цариград (Истанбул)5, който географски не е част от тракия, но българското население там е третирано в едни и същи международни договори и въпреки спецификите на неговия произход и на мястото, в което живеят (цариградската колония е традиционно съставена главно от македонски българи), то в повечето случаи е обект на едни и същи политически решения от българска и турска страна. Местоположението им в една близка и съседна държава, тясно свързана с българската история, обречена да играе съществена роля в нейните международни контакти и сама оставила значителна част от своя етнос в България, придава допълнителен смисъл на вниманието към тях. Българската общност в турция след 1913 г. запазва в течение на десетилетия, макар и със затихващи функции, своите признати религиозни и учебни заведения, от които нито тя, нито българската държава могат да се откажат. всичко това мотивира допълнително изследователския интерес към тяхната съдба. Хронологичните граници на настоящето съобщение (маркирани условно от края на Балканските войни до края на втората световна война), се определят от две военнополитически събития. те променят балканската политическа конфигурация, но също така оказват пряко въздействие върху процесите в българската общност в турция, както и на турската общност в България. Отправната точка е 1913 г. – преломна в развитието на българо-турските и междубалкански отношения с преначертаването на националните граници и с радикалните етнодемографски процеси в Източна тракия. От друга страна, краят на втората световна война, социално-политическите промени в България и началото на студената война внасят допълнителен елемент на идеологическо противопоставяне в българо-турските отношения, което потенциално и реално се превръща в мотив за нови двупосочни миграции. Изворите, на които разчита българската историография, изследвайки проблема за миграциите на българите от турция, са:  статистически данни от институции и агенции, ангажирани с настаняването и оземляването на бежанците в България (по моя преценка, макар и непълни, тъй като обхващат само подлежащото на оземляване население, те са най-достоверни, що се отнася до числеността и времето на пристигането на мигрантите в страната);  сведения, предоставяни от Българската екзархия, а в този период – от българското екзархийско заместничество, събирани чрез енорийските свещеници и учители;  военни и дипломатически донесения;  сведения, произлизащи от тракийската организация, които се съдържат в различни подписки, петиции, меморандуми и декларации, които често се използват като първични извори, макар само някои от тях да имат такъв характер, каквато е например Петицията на изгонените българи от Източна тракия от 1919 г. до Парижката мирна конференция, под който са положили подписа си главите на 31 176 семейства (Филчев 2007: 160–162), а други да са плод на вторични изчисления или недотам прецизни твърдения; 5 Макар официалното име на града да е Истанбул, в българската документация, вкл. дипломатическа, до края на втората световна война е в употреба българското му название „Цариград”, поради което то е предпочетено тук от автора. 14 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ  анкети, интервюта, разкази и спомени на оцелели участници (например свидетелствата, събрани от любомир Милетич и обнародвани в „Разорението на тракийските българи” (Милетич 1991);  и, разбира се, статистически сведения от официалните турски преброявания, които, обаче, отчитат маркери като език и религиозна принадлежност и не дават директна информация за българоезичните християни, единствено дефинирани в договорите като българско малцинство – те именно са и обект на моето внимание. Българите мюсюлмани са извън интереса на българските институции, а след преселването си от България и веднъж попаднали в турскоезична и мюсюлманска религиозна среда, за няколко поколения, вследствие на асимилационни процеси, те се загубват в официалната статистика като езикова общност. Българските извори и изследвания предлагат разнообразие от термини, с които обозначават българите, напуснали родните си места в Източна тракия, Цариград или Мала Азия и потърсили подслон в България. термините „мигранти” – за лицата и „миграции” – за процеса на преселване, са академично коректни, политически неутрални и морално необременени и обхващат всички групи и процеси, без да уточняват какъв е характерът на преселването. Що се отнася конкретно до изворите, както от страна на съвременниците и участниците в събитията, така и от страна на изследователите, определения като „бежанци”, „изселници”, „изгнаници”, „емигранти” (или по-скоро събирателното „емиграция”) се употребяват равнозначно във времето на възникването им, като във всеки отделен случай историческите факти уточняват изрично дали става дума за изселване с продажба на имущество или за животоспасяващо бягство, дали изселването е доброволно или задължително наложено от конвенция, дали е относително мирно или е съпроводено с насилие. Разнообразие от термини се открива дори в дипломатическите документи от епохата: българо-турските договори, третиращи материята (в случая това са Цариградският договор от 1913 г., Одринското споразумение от ноември с.г. и Ангорският договор от 1925 г.), назовават по един и същи начин българите, напуснали турция и мюсюлманите, напуснали България. в първия случай те са само българи-отомански поданици, „напуснали огнищата си през последните събития” (Кесяков 1925: 62); в Одринското съглашение всички са „бежанци” – „мусюлмански бежанци” от отстъпената на България територия от тракия и „българи-бежанци” от тракия (Кесяков 1925: 70), а в Ангорския договор – „изселили се” или „émigré” в текста на френски език (Държавен вестник 1926). Историческият анализ, обаче, недвусмислено показва, че в огромното си мнозинство дошлите в България източнотракийски и малоазийски българи са бежанци, намерили спасение в границите на българската държава. *** в навечерието на Балканските войни в шестте санджака на Одринския вилает, който обхваща Източна и Западна тракия, в Чорленската каза и селата около Цариград (без самата столица) живеят около 1 000 000 жители с до голяма степен изравнено българско, гръцко и турско представителство. Българите в тракия (298 720 според статистиката на л. Милетич) по своето вероизповедание се делят на християни (в преобладаващата си част) и мюсюлмани. Християните от своя страна, в мнозинството си ортодоксални, принадлежат или към МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 15 Българската екзархия, чийто диоцез в тракия остава официално непризнат от османските власти, или към Константинополската патриаршия, която в края на първото десетилетие на XX в. държи в лоното си едва 25 000 българи християни в Одринския вилает. Освен тях в областта живеят и неголям брой спрямо останалата маса българи униати – 1700 души (Милетич 1991: 291–300). Само в районите, които Цариградският договор оставя в границите на империята, броят на българите е приблизително 100 000 (без живеещите в Цариград)6 и без малоазийските българи, чийто брой е приблизително 7000 души (трифонов 1985: 189)7. През лятото на 1913 г. от селата на Източна тракия са прогонени над 50 000 българи (за бежанците от градовете и от Цариградския вилает няма точна статистика). Изселването продължава и през следващите месеци, след подписването на Цариградския мирен договор (16/29 септември 1913 г.) и последвалото го Одринско съглашение (2/15 ноември 1913 г.), което фактически узаконява обезбългаряването на основната част от Източна тракия. в началото на октомври 1913 г., т.е. след подписването на договора, от Източна тракия са прогонени още 15 000 души (трифонов 1985: 185). Същевременно, по турски сведения, от отстъпените на България бивши османски територии се изселват в турция 6822 турски семейства, които се настаняват в Източна тракия8. Етнодемографските процеси по време и след война са по правило двупосочни и в човешки план засягат мирното население от двете страни на фронта. в конкретния случай, извън претърпените човешки, материални и морални загуби, за българското присъствие в Източна тракия и Цариград те са фатални и необратими и имат за цел и резултат планомерното им обезбългаряване и лишаването на България от етнодемографски аргументи за бъдещи териториални претенции в региона. Одринското съглашение възприема размяната на българските села в санджаците Одрин и лозенград срещу турските села от териториите, отстъпени на България от турция. то формално гарантира завръщането на българските бежанци в градовете, както и в селата на Галиполския и Родостенския санджак. в действителност обаче споразумението не се прилага. През пролетта на 1914 г. са принудени да се изселят и българите от селата около Чаталджа в Цариградския вилает, около 10–12 хиляди души. През първата половина на 1914 г., със съдействието на българската държава, се изселват и българите от Мала Азия. За да настанят бежанците мюсюлмани, в началото на 1916 г. турските власти принудително изселват и все още назасегнатите до този момент патриаршистки и гагаузки села в Източна тракия (трифонов 1985: 185–203). 6 Не разполагаме с точни данни за броя на българите в Цариград в навечерието на Балканските войни. в посочените от К. Карпат цифри за броя на мюсюлманското и немюсюлманското население на Османската империя българите мъже в Цариград през 1894 г. са 4377 (Каграt 1985: 155). 7 Данните от български, гръцки и турски произход за етническото и конфесионалното разграничаване на населението в тракия се разминават поради различния принцип на отчитане на верските и националните общности, към които всяка една от статистиките прибягва. Подробен преглед на българските източници по въпроса вж. в: трифонов 1992:15–18. 8 По въпроса на българските бежанци от Източна тракия вж. по-подробно в: трифонов 1992: 161–236, 169–203. 16 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ По данни на българската Дирекция за настаняване на бежанците, основаващи се на подадените молби от селскостопански собственици към 1 май 1928 г., до края на Първата световна война от Източна тракия, останала в границите на Османската империя, са изселени общо 12 660 семейства. Разпределени по години, те са както следва: за 1912 г. – 213 семейства; за 1913 г. – 11 749; за 1914 г. – 589; за 1915 г. – 36; за 1916–1917 г. – 73 семейства. Данните са приблизителни и непълни, защото визират само земеделското население, което има право да се ползва от Бежанския заем. Установилите се в градовете бежанци остават извън цитираната статистика (Данаилов 1930: 2). Първата световна война завършва с поражение и за България, и за турция. Със Севърския мирен договор (10 август 1920 г.) Източна тракия е отстъпена на Гърция. Гръцката окупация през 1920–1922 г. ускорява изселването на българите и предизвиква бягството в България на няколко десетки хиляди турски бежанци от Източна тракия. Гръцкото правителство цели бърза етническа промяна на района и предприема мерки за неговото интензивно колонизиране. Настъпилият в края на лятото на 1922 г. прелом в гръцко-турската война е последван от военния разгром на Гърция в Мала Азия и оттеглянето и от Източна тракия. От района панически побягват настанените в областта гръцки бежанци и местни гърци и арменци – около 250 000 души (Алтънов 1926: 231). Изселването на българите от Източна тракия продължава и през следващите години, въпреки опитите на българските дипломатически представители и екзархийски служби да ги задържат в областта. През септември 1923 г. Българското генерално консулство в Одрин уведомява МвРИ, че съгласно дадените от София нареждания то отказва да визира паспорти на българи от лозенград и Одрин, желаещи да заминат за България. С тази мярка то се опитва да спре обезбългаряването на региона в момент, когато въпросът за съдбата на бежанците все още е предмет на преговори между България и турция9. Страхът за собствената им сигурност, притесненията от властите и турските бежанци (мухаджири), настанявани в областта, кара мнозина от българите да търсят своето бъдеще в България. Малкото останали българи продължават да живеят в няколко града в европейската част на страната, за разлика от периода преди Балканските войни, когато многочислеността на българския етнос в тракия зависи преди всичко от селското население. Българите в градовете се занимават предимно с дребна търговия и занаятчийство (повече от половината български жители на Цариград през 1923 г. се препитават с млекарство); донякъде – със земеделие (например лозенград) и само малцина от тях – с дребно и средно предприемачество. Единици са и упражняващите свободни професии. Занятието им позволява по-скоро беден, отколкото задоволителен в материално отношение живот10. лозанският договор (1923 г.) връща Източна тракия на турция. Българо-турският Ангорски договор (1925 г.) с приложения към него Протокол потвърждава извършените етнодемографски промени в региона. Статут на малцинство в турция, според бележка „А” от Протокола, получават само християните турски поданици, чийто майчин език е българският. На „българските малцинства в турция“, респективно на „мюсюлманските малцинства 9 ЦДА на РБ (ЦДА), ф. 176К, оп. 4, а.е. 2983. л. 19. 10 ЦДА, ф. 321К, оп. 1, а.е. 2761 а, л. 120–121; а.е. 2809, л. 47; ф. 176к, оп. 1.а.е.: 2574, л. 27; оп. 4, а.е. 2983, л. 8–10. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 17 в България“, се гарантира „ползуването от всички разпореждания за покровителството на малцинствата“, уговорени респективно в Ньойския договор – за България, и в лозанския договор – за турция. Обстоятелството, че значителна част от живеещите в турция българи, главно в Цариград, са български поданици, ги изключва от категорията „малцинство” (Пеева 2006:127)11. По български дипломатически сведения в края на 1923 г. българите християни, подчинени на Екзархийското заместничество, наброяват 3320 души. те са съсредоточени почти изцяло в Одрин – 370; лозенград – 950; Караагач – 160 и Цариград – 184012. През 1929 г. броят на българите в лозенград е само 13313 а на тези в Одрин – 28214. Нов, чувствителен отлив на българи от Цариград настъпва през 1932 г. – след влизането в сила на известния „Закон № 2007“, с който професиите и занаятите, които могат да се упражняват от чуждите поданици, се свеждат до минимум. Засегнати от закона, над 1000 българи са принудени да се изселят от турция и да потърсят прехраната си в България или на друго място (Стоянова 2008: 295–296). Към вече споменатите причини за преселване в България е и опитът на турция да приложи към българите – някогашни патриаршисти, и следователно – фигуриращи в старите турски регистри като „рум” (т.е. „гърци” по религиозен признак), живеещи главно в Одрин и лозенград, гръцко-турската конвенция за задължителна размяна на население от 1923 г. Сагата им продължава повече от десет години. За жителите на с. Курфалъ, Силиврийско, той намира своето „решение” през 1935 г., когато 52 български семейства от селото след постигнато споразумение с турската страна като част от преговорите по уреждане на спорните въпроси около приложението на Протокола, са изселени в България и настанени в село Кеди-Юрен, Поповска околия, върху имотите на 52 изселени турски семейства, заели тяхното място в турция. такава е съдбата и на оцелелите единични български семейства от чаталджанските села, принудени след Първата световна война да напуснат родните си места и да потърсят препитание в Цариград. Изпаднали в крайна мизерия, през 1936 г. и началото на 1937 г. те се изселват в България със съдействието на българската държава (Стоянова 2008: 299). въпросът за българите Одрин и в лозенград, които също са регистрирани като гърци, се придвижва едва през 1931 г., когато в резултат на споразумение между Гърция и турция на всички християни е позволено свободното придвижване из вътрешността на страната с изключение на забранените зони, при условие, че не престояват повече от три месеца на 11Огромната част от групата на „българските поданици” в турция след 1925 г. се състои от македонските българи, които живеят в Цариград и околностите му. те придобиват българско поданство в периода 1913–1915, за да избегнат притесненията и натиска върху семействата им от страна на сръбските и гръцките власти, на чиито територии остават родните им места. Малка част от тях успяват да оформят с редовни документи поданството си според изискванията на вътрешното българско законодателство. Повечето от тях са записани в общинските регистри на градове като София, варна, Пловдив и др., а останалите се снабдяват с „билети за пребиваване”, издадени от българската легация в Цариград. Някои служат в българската армия през Първата световна война, а други никога не са идвали в България (Стоянова 2010: 417–418). 12 ЦДА на РБ, ф. 176к, оп. 1, а.е. 2574, л. 18. 13 ЦДА на РБ, ф. 246К, оп. 2, а.е. 41, л. 2. 14 ЦДА, ф. 246К, оп. 1, а.е. 40, л. 2–7. 18 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ едно място. това се отнася и за българите християни, които разполагат с редовни документи и могат да се легитимират. Онези от тях, които са вписани в регистрите като „рум”, се сдобиват с нови удостоверения след решение от смесената комисия, че като българи не подлежат на размяна15. тенденцията към постепенно стопяване на българската общност в турция продължава и през следващите години. Към 1 февруари 1938 г. останалите в лозенград българи са едва 56 или 16 семейства16. в Одрин към 1 юни 1939 г. те са 130 или 40 семейства17. Мотивите за продължаващата миграция към България са вече основно икономически и психологически. в началото на втората световна война някои от по-будните българи са интернирани във вътрешността на Анадола. Други български семейства са експулсирани от турция по политически причини18. Пореден удар върху българската колония в Цариград е приетият през ноември 1942 г. Закон за данъка върху имуществата (известен като “варлък вергиси”). Главни потърпевши от него са общностите в турция с етническа и религиозна принадлежност, различна от турската и мюсюлманската, вкл. българската. това е последното по-мащабно обезкървяване на българската колония в Цариград (Стоянова 2008а: 680–681). През следващите години числеността ѝ продължава да намалява поради изселване или асимилиране. През 1958 г. като българи в турция се идентифицират 1218 души в Истанбул, а понастоящем те не надвишават 500–550 души, като в тях не се включва новата икономическа емиграция, за която не разполагаме с точни сведения (Петрова 2000: 122). Етническият облик на Източна тракия е турцизиран за сметка на изселеното главно българско и гръцко (но също така арменско и еврейско) население след войните от 1912–1918 г. и 1920–1922 г. и настаняването в областта на бежанци и изселници мюсюлмани от балканските страни, главно от България и Гърция. в днешно време, продължаващите миграции, а още повече отворените граници след края на Студената война, създават възможности за интензивни контакти и взаимодействия и за нови, доброволни, временни или постоянни двустранни преселвания, мотивирани от стопанската мобилност и личния житейски избор. Литература Алтънов, И. 1926. Източният въпрос и нова турция с особен оглед към интересите на България. София. Данаилов, Г. 1930. Изследвания върху демографията на България. София. Държавен вестник 1926. Протокол, приложен към Договора за приятелство, подписан между България и турция. – Държавен вестник, бр. 110, 17 авг. 1926 г. Кесяков, Б. 1925. Принос към дипломатическата история на България 1878–1925. София. Козарова, П. 2007. Източнотракийският имуществен проблем. Проучвания, анализи, доказателства (1993–2007). София, Петекстон. Куманов, М. 1971. възстановяване на дипломатическите отношения между България 15 ЦДА, ф. 176К, оп. 5, а.е. 452, л. 184. 16 ЦДА, ф. 166К, оп. 1, а.е. 1034, л. 14–17. 17 ЦДА, ф. 166К, оп.1, а.е. 1034, л. 11. 18 АМвнР, опис 11 п, преписка 852, л. 7. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 19 и турция (1923–1926 г.). – Исторически преглед, № 2, 69–83. Манчев, К. 2003. Националномалцинственият въпрос в българо-турските отношения. – в: турция, Балканите, Европа. История и култура. София, 100–113. Милетич, Л. 1991. Разорението на тракийските българи през 1913 година. варна (фототипно издание). Пеева, К. 2005. Пътят към Анкарските спогодби или за основите на българо-турското приятелство (1920–1925) – в: Известия на тракийския научен институт (тНИ), 6, 117–156. Пеева, К. 2006. Анкарските спогодби – дипломатически успех или отстъпление от българските интереси. – Историческо бъдеще, № 1–2, 117–140. Петрова, Д. 2000. Цариградските българи. София, ИМИР. Райчевски, С. 1994. Източна тракия. История, етноси, преселения XV–ХХ век. София, Издателство „Отечество”. Стоянова, В. 2008. Българите в турция в политиката на българската държава между двете световни войни. – в: „Историята – професия и съдба. в чест на чл.-кор. д.ист.н. Георги Марков. София, тАНГРА танНакРа, 291–302. Стоянова, В. 2008а. Българите в турция и данъкът „варлък” (1942–1944). – в: Клио. Сборник в чест на 65-годишнината на ст.н.с. Милен Куманов. София, Фондация „Арете-Фол”, 661–681. Стоянова, В. 2010. Към въпроса за числеността на Цариградската българска колония (1913–1945). – в: Sine Ira et Studio. Изследвания в памет на проф. Зина Маркова. София, АИ „Проф. М. Дринов”, 415–424. Трифонов, С. 1976. Български проучвания за народонаселението на тракия”. – векове, № 5, 48–55. Трифонов, С. 1985. Бежанският въпрос в българо-турските отношения (1913–1918). – в: Известия на Българското историческо дружество, кн. 37, 169–203. Трифонов, С. 1988. Българското националноосвободително движение в тракия. 1919–1934. София, Изд. „Наука и изкуство”. Трифонов, С. 1989. Антантата в тракия 1919–1920 г. София, Университетско издателство „Климент Охридски”. Трифонов, С. 1992. тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912–1915. София, тракийска фондация „Капитан Петко войвода”. Филчев, И. 2007. тракийският въпрос и тракийското движение в България. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. Каграt, К. 1985. Ottoman Population 1830–1914. Demographic and Social Characteristics. University of Wisconsin Press. Преосмисляне на травматичния опит във всекидневните дискурси: наративите за изселването на българските турци в Турция в перспективата на времето Магдалена Елчинова Нов български университет Наблюденията ми сред български турци1, изселили се в турция през 1989 г., датират отдавна и са правени в различна среда: в няколко селища на Североизточна България (Завет, Исперих, Разград и околни села), както и в градовете Измир, Одрин и Истанбул. в статията си разглеждам някои особености на разказите за „голямата екскурзия” (или най-голямата емиграционна вълнà в съвременната история на България), записани по време на теренната ми работа. Целта на изложението ми е двупосочна: 1) допускайки, че е в ход процес на стандартизация на наративите за изселването, ще се опитам да очертая и коментирам някои повтарящи се елементи в тях; 2) по-нататък ще се опитам да обясня характера на записаните вербални репрезентации на изселването с ролята им на инструмент за изграждане на положителен групов образ на изселниците от 1989 г. в хода на дискусията разграничавам найобщо два типа такива наративи, които обозначавам като лични (индивидуални) и публични. Класификацията е приблизителна и цели да разграничи предназначението и аудиторията на разказите. Иначе и двата така обособени типа наративи са разказвани от изселници и са неофициални (в смисъл на различни от историографските репрезентации на отразяваните събития). в текста предварително са заложени някои ограничения на наблюдавания материал и в обхвата на анализа му. Първото ограничение се отнася до съсредоточаването на вниманието върху общите моменти в записаните наративи и интервюта за изселването. това е малко изненадващ избор за едно антропологическо изследване, тъй като последното обикновено се интересува от специфичните прояви, опити и преживявания, които представят същността на едно събитие в контекста на всекидневното, локалното и индивидуалното. Наистина, споделеният конкретен опит съдържа доста разнообразни детайли, включително и такива, които бяха напълно непознати за мене (а и за широката публика) преди това. такъв е например фактът, че някои турски семейства са се превърнали в мигранти, без изобщо да успеят да пресекат държавната граница. те са преминали обаче през целия опит на разпродаване на дом и покъщнина, напускане на работа, организиране на пътуването, чакането в неизвестност и след това наново адаптирането към „нормален” живот – търсене на жилище и на 1 Поради нееднозначността на понятието „български турци“, която предизвиква възражения към употребата му сред представители на изселническите общности в турция, искам да уточня, че тук го използвам за краткост, единствено в смисъла на „турци, родени в България“. 20 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 21 работа, започване на живота отначало – всичко това, без да напускат пределите на България. Друг такъв пример е преживяното от някои изселници от вътрешността на страната, които поради временни затваряния на границата (от страна на турските власти, неспособни да се справят наведнъж с огромния наплив мигранти) са били принудени да лагеруват с дни в близост до населени места, без да разполагат с условия за поддържане на хигиената, готвене, преспиване. тези семейства не са били допускани да се настанят в близките населени места, около които са лагерували, нито пък им е била предоставяна храна или други предмети от първа необходимост (всъщност записаните разкази говорят за наложена от властите забрана над местните да съдействат по какъвто и да било начин на изселващите се). Без да отричам познавателната стойност на изучаването на индивидуалния опит, вместо да предложа разлагането на събитието на множество гледни точки, на индивидуални и неповторими в този смисъл житейски истории и преживявания, аз се опитвам да изведа онези моменти, които изненадващо и за самата мене се повтарят в по-голямата част от чутите разкази за масовото напускане на българските турци през лятото на 1989 г. Изборът ми не е самоцелен, а е насочен към проверка на хипотезата дали и доколко има стандартизиране на тези разкази и, ако го има, с каква цел се прави то. Следващото ограничение е по отношение на самите говорещи. в статията стеснявам обхвата на разказите главно до тези, записани от изселници през 1989 г. в Истанбул и, помалко, в Одрин2. Съпоставям ги с чутото от български турци, изселили се в Измир, на икономически мигранти в турция от следващите години, както и на такива, завърнали се трайно в България3. Уточняването на този факт никак не е маловажно, защото той насочва към някои социални характеристики на събеседниците ми, които със сигурност повлияват върху помненето и говоренето за изселването. тук застъпвам тезата, че интерпретациите на това съдбоносно събитие, преобърнало живота на толкова много хора, са повлияни преди всичко от непосредствения контекст на говорене/разказване, както и от актуалното състояние и жизнена стратегия на говорещите. тъй като теренните ми наблюдения са разпръснати на различни места – т. нар. ‘multi-sited ethnography’ (Marcus 1995), се очертава едно различие, което тук не коментирам, но чието значение отчитам – влиянието на локалната среда, в която се установяват имигрантите. Между уседналите в Истанбул и онези в Измир например има доста разлики – характер на града, възможности за намиране на работа, стимули за лично развитие, социален и образователен профил на изселниците, реакция на местните спрямо тях и т.н. всички тези разлики се отразяват върху начина, по който мигрантите гледат на себе си в перспектива и, съответно, по който преосмислят миналия си опит. По принцип профилът на събеседниците трябва да бъде отчетен, за да се разбере как и защо те помнят и говорят за миналото. Повечето интервюирани от мене хора са били в активна възраст (между 20 и 60-годишни) по време на изселването (тук почти не вземам под внимание разкази на пенсионираните по онова време или на дошлите като малки деца)4. Основната част от събеседниците ми са от Североизточна България – по правило произхождащи от рурална среда, но често учили и живели в някой по-голям град (Шумен, варна). Сред изселниците в Истанбул срещнах най-вече хора със средно, средно-техническо или висше образование, както и майстори занаятчии, които мегаполисът е стимулирал да проявят своята инициативност и умения в намирането на доста успешни професионални реализации (туристически агенти, преводачи, инженери, общински служители, собственици на кафенета и бакалии, както и на малки цехове в хранително-вкусовата промишленост, майстори и работници в строителството, медицински сестри, учители и университетски преподаватели и т.н.). Макар че сред първото поколение, установило се в активна възраст в града, преобладават хората със средно образование, по принцип повечето от тях виждат или вече издържат децата си като студенти в турски или български университети (някои специализират и в трети страни, предимно в Западна Европа). това са хора, вече преодолели шока от миграцията и от неизбежната загуба на статус при заселването си на новото и непознато място, които гледат на себе си като на успешно справили се в тази неблагоприятна, преобръщаща рутината и хода на живота ситуация. Именно техните спомени и, по-скоро, интерпретации за изселването анализирам тук. При това искам да направя две важни уточнения. Първо, аз анализирам разказите им, които са предназначени за външна аудитория – тези, с които те биха искали да представят своя опит пред по-широка българска (най-вече) и турска публика. Допускам, че по друг начин говорят за изселването на своите деца или в друга, по-близка и неформална среда5. второ, това са разкази, записани доста години след изселването, когато хората вече са се адаптирали до голяма степен в приемното общество и са развили нова рутина и нов начин на живот (при повечето – нови транснационални практики). така времето и ситуацията на говорещите до голяма степен премоделират техните разкази, които в друг момент от времето са били, а и ще бъдат други. Ако се погледне на изселването като на процес – причини, факти, последици, – прави впечатление, че за „възродителния” процес с присъщите му асимилативни и дискриминационни мерки почти не се говори, докато същото не може да се каже за самото изселване и годините на установяване в турция или обратно в България след него. Първите детайлни 2 това са записи, направени в рамките на изследователския проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия“, финансиран от ФНИ при МОМН (2009–2011). 3 тук ползвам наблюдения и от други изследователски проекти като „Изселникът – проблеми на идентичността и адаптацията на българските турци, изселници в турция“ (2001–2004), финансиран от ЦФСР на НБУ и „Strategies of Self-presentation in Ethnic Discourse“ (1999–2001), подкрепен от програма RSS на Оpen Society Institute. За споделеното от икономически мигранти от България в Истанбул след 1990 г. се позовавам и на изследванията на Айше Парла (Парла 2009; Parla 2011). За по-широка съпоставка вж. също и Димитрова 1996; Георгиева 1996; Маева 2006. 4 За значението на поколенческите различия при формиране на жизнените стратегии и нагласи сред изселниците вж. по-подробно Златкова, Пенкова 2011. в по-широк план за връзката поколения – миграция вж. у Kasinitz, Mollemkopf, Waters 2004; Kurien 1998 и др. 5 Податки за различно говорене имам от различни ситуации, в които съм правила теренни наблюдения с турски колеги (например, през 2002 г. в Измир и през 2010 г. в Завет). Сравняването на информацията показа значителни разлики, особено при теренната работа в турция. тъй като бяха прилагани едни и същи методи на наблюдение, се наложи изводът, че различията се дължат на идентификацията на изследователите. Сама по себе си тази зависимост е значим обект на анализ, защото ще изведе съществени въпроси, свързани с гражданство, национална идентичност, лоялност и стратегии за интегриране в социална среда, за която интервюираните са все още в някаква степен „чужди“. 22 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 23 разкази за това как хората са преживели „възродителния” процес записах едва през 2001 г.; дори и тогава събеседниците ми изтъкваха, че биха предпочели да не си припомнят този опит – толкова унизителен и травматичен е бил той. Мнозина казваха, че това за тях е затворена страница от живота им, изцяло принадлежаща на миналото. в същото време никой не отказваше да разкаже за преселването си в турция и за установяването си в новата среда, макар че и това за повечето ми събеседници е бил доста тежък опит. Извън психологическите фактори6, допускам, че една от причините за такава селективност на помненето и разказването е фактът, че за изселниците екзодусът се свързва непосредствено с настоящата им ситуация, с това, което са те сега, а не което са били в миналото. (в тази връзка дори може да се допусне предпочитание да се говори за настоящето, а не за миналото – поради различни причини, но не на последно място, защото е по-лесно – като усилие на паметта, като емоционално натоварване, а и като акт на споделяне). Преглеждайки историите и интервютата, които съм записала, установявам, че повечето ми събеседници свързват явно или имплицитно екзодуса с по-късните си миграционни практики: превръщат споделения опит от изселването през 1989 г. (техния и на техните роднини и приятели) в ключов референт, чрез който обясняват и преосмислят следващите си миграции (като причини, форми, последици, начини на адаптация). Не е случайно, че изселването от лятото на 1989 г. е придобило такава структурираща роля в наративите на изселниците: това е именно възловото събитие в живота на турците в България от последните десетилетия, което така цялостно е променило, дори преобърнало живота им, както и живота на всички техни близки. това е също така събитието, трансформирало политиката спрямо турското малцинство в България, както и мястото и значимостта му в публичния живот. Като цяло, записаните от мене разкази от изселници от 1989 г. са представени като „success stories” (истории на успеха). те разказват за това как хората са се справили с несгодите от преселването и как са успели да започнат от нулата и да се докажат отново, интегрирайки се успешно в приемното общество. Има няколко устойчиви мотива, които се срещат в повечето разкази: притежаването/построяването на собствен дом, здраво работещите членове на семейството, успешно справящите се в училище или в университета деца, постигнатият висок стандарт на живот (по-висок от този в България, илюстрирано чрез поредица от сравнения на заплати, пенсии, осигуровки, възраст за пенсиониране и т.н.). тези, които са се завърнали по родните места още в края на 1989 и после са ре-емигрирали в турция, са склонни да представят историята на имиграцията си като единна и непрекъсната. тези, които се установяват в турция едва през 1990-те, също се опитват да представят историята на своята миграция по аналогия и във връзка с изселническата вълна от 1989 г. Предположението ми е, че по този начин те компенсират несъответствието (реално или въображаемо) в статуса си спрямо изселниците от 1989 г. (вж. за това по-подробно у Elchinova 2010). По принцип се прилага една и съща стратегия при разказването: чрез вербалните репрезентации на изселването/миграцията като история на успеха се компенсира загубата на статус, с която по-късните доброволни икономически мигранти се сблъскват в приемното общество. 6 Съществува обширна литература върху говоренето и мълчанието в подобни масови примери на преживяна несправедливост и насилие, вж. например Ballinger 2002: 5 и цит. там литература. 24 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Наративните репрезентации на изселването от 1989 г. като „success story“ може да се разглеждат като опит от страна на изселниците да създадат позитивен образ за себе си в частност и за турското малцинство в България като цяло. Смятам, че това е още едно от обясненията защо хората избягват да говорят за репресивните практики, предхождащи изселването и се концентрират вместо това върху положителните резултати от него. Става дума за устойчива стратегия на позитивна самоидентификация, прокарвана чрез наративите: вместо да се представят като жертви на една дискриминационна националистическа политика, събеседниците ми предпочитат да се появяват в тези разкази като победители по трънливия, но в крайна сметка успешен път на имиграцията. Успеха си представят като резултат от своите положителни качества: трудолюбие, упоритост, солидарност и взаимопомощ. така изселниците извеждат на преден план свои групови добродетели, които са били пренебрегвани от българското общество преди 1989 г. и не са отчитани от приемното турско общество след установяването им там (редица изследователи посочват разминаването в отношението на турската държава, от една страна, и на непосредствената местна среда, в която се установяват мигрантите от България) (Elchinova 2005: 102–105; Маева 2006: 73–123; Парла 2009: 60–62). Наблягането върху изграждането на положителен образ на изселниците/турското малцинство в България насочва към извода, че в конструирането на разказите за изселването водещо е настоящето, в чиято перспектива се оценява и пресъздава миналият опит. Конструирането на тези разкази в перспективата на настоящето обяснява и защо в записваните през последните години истории за изселването през 1989 г. се акцентира върху икономическите аспекти на миграцията, вместо върху политическите причини за нея. Именно в плана на настоящата си ситуация в турция изселниците преосмислят в позитивна светлина някои аспекти от живота си в комунистическа България – факт, който някои изследователи разглеждат като парадоксална носталгия към комунистическото минало (Parla 2009). в своите разкази за изселването българските турци, установили се в турция от 1989 г. насам, прилагат една споделена политика на паметта по отношение на близкото минало. тази политика е основана на желанието да не се забравя травматичният опит от 1980-те, да се запази и предаде споменът за него на следващите поколения (децата и внуците), както и на широката общественост в България и турция. този спомен се пази и разказва не толкова в търсене на възмездие, съчувствие или компенсация за понесените страдания, колкото в стремеж да се предотврати забравата и анонимността на потърпевшите. За моите събеседници е от голямо значение обществеността в България и турция да не забравя обстоятелствата около масовото изселване и да признае изпитанията, през които са минали изселниците. Бих казала дори, че за тях социалното спомняне и съзнание за станалото са най-добрата компенсация за страданията. Стратегията към позитивна самоидентификация, заложена в разказите за миналото, е до голяма степен провокирана от нагласите на външната среда и е опит за трансформиране на тези често негативни нагласи в нещо положително. така по отношение на България тези разкази са реакция със задна дата срещу дискриминацията и лошото отношение на МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 25 властта от близкото минало към турското малцинство: настоящето осигурява инструменти за преподреждане и преосмисляне на миналото. По отношение на турция стратегията към положителна самоидентификация е реакция срещу негативните нагласи и квалификации от страна на местните турци от средната и ниската средна класа, сред които се реализират непосредствено изселниците от България. те виждат в новодошлите преди всичко съперници, които застрашават собственото им благополучие: разказите за трудностите и превратностите, през които преминават, показват и „доказват”, че изселниците не са такива, а са хора със свое собствено достойнство и качества. Обобщеният портрет на изселниците, който може да се изведе от собствените им разкази за изселването, ги представя като трудолюбиви, честни и широко мислещи хора, които уважават жените, семейството, общността и закона, но които са преди всичко инициативни и способни да изградят живота си отново, въпреки превратностите на съдбата. Накратко, разказите на изселниците за миналото са до голяма степен опит да се промени и дори преобърне една категоризация, която им е наложена от външната среда. в тези разкази е налице непрекъсната игра с различни темпоралности. Минало и настояще се преплитат толкова често и по такъв начин, че създават ефекта на „безвремието” (преминаването отвъд времето): създава се положителен образ на групата, който е валиден едновременно и за миналото, и за настоящето, обяснява миналото чрез настоящето. Публичното спомняне и говорене за изселването поставя специфични акценти в конструирането на миналото на всекидневно равнище. Ще коментирам накратко някои от тях за сравнение с личните разкази. това говорене е свързано с определени политики на групово участие в социалния живот, което може да бъде в различни конфигурации с индивидуалните жизнени стратегии: едни индивиди са активни участници в развитието и прилагането на тези политики, други са отчасти или изцяло неангажирани с тях. При всички случаи публично конструираните наративи7 за изселването могат да окажат различно влияние върху историите, предаващи личния опит. този тип говорене за миналото се проявява и в специфични контексти, които рефлектират върху съдържанието, насочеността, реториката на разказа. Наблюдаваните от мене случаи са свързани с различни чествания и церемонии – годишнини от изселването, почитане паметта на жертвите от „възродителния” процес. това обуславя в голяма степен различното конструиране на миналото, наред с различния им адресат – обществото като цяло, политиците, отговорни за (не)предизвикването на подобни кампании, хората, непреживели такъв драматичен опит. в публичните наративи и говорене се набляга на страданието. то присъства и на индивидуално равнище, но вече има стремеж към виктимизиране на преживелите „възродителния процес“ и „голямата екскурзия“, представянето им като страдалци, жертви на една нехуманна и несправедлива политика, насочена срещу цяло етническо малцинство. това е в контраст с повечето записани от мене лични разкази, където, макар и да присъства политическият момент, има тенденция на тези събития да се гледа като на превратности 7 тук под „наратив“ имам пред вид не само словесен разказ, но и такъв, изграден чрез друг вид знаци, например визуални или кинематографични образи. 26 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ на съдбата, с които разказващият и неговите близки са се справили повече или по-малко успешно8. Публичните разкази освен това не следват хронологията на реалните индивидуални истории около изселването, те по-скоро се конструират чрез емблематични епизоди и образи, изразяващи обобщено колективния опит. това може да са както реални събития и герои, така и символи. Последните са особено важни, защото позволяват опитът на изселниците не само да се предаде по-въздействащо и изразително, но и да се прокарат аналогии с други подобни травматични преживявания, познати от историята. Ще илюстрирам накратко казаното с наблюденията си от една научна конференция, организирана от техническия университет „Йълдъз“ в Истанбул през декември 2009 г. по повод 20-годишнината от изселването. въпреки обявяването й като научен форум, конференцията имаше и силно обществен (дори политически) оттенък, като последният беше особено силно проявен в дискусиите и някои съпътстващи прояви (например, организираната във фоайето пред конферентната зала изложба)9. Споменатата изложба представяше доста експресивно (на моменти плакатно-пропагандно) съдбата на българските турци в комунистическа България. Повечето рисунки залагаха на вече познати от други контексти образи, адаптирани към изобразяваната реалност. Имаше такива, които напълно следваха стилистиката на популярното в България изобразяване на издевателствата на „турските поробители“ над мирното християнско население, само че с обратен знак – този с оръжието е облечен в българска униформа, а този с чалмата е негова беззащитна възрастна жертва. Присъстваше и темата „Белене“ с изобразяване на познати от разказите на жертви на комунистическия режим, хвърлени там през 50-те год. на ХХ в. – нечовешки условия, робски труд, издевателства на надзирателите, хвърляне на мъртвите на прасетата10. Присъстваха и образи и сюжети, директно свързващи комунистическия режим от времето на „възродителния” процес с Хитлер и националсоциализма. тази изложба може да се анализира на различни равнища, но тук искам само да обърна внимание на подбора на образите. те са такива, че гарантират разпознаване и разбиране от много широка аудитория, която иначе може да няма никаква представа за преживяното по време на „възродителния” процес и изселването. Познатите символи „допълват“ с конотации и асоциации разказа за конкретните исторически събития, които се изобразяват чрез тях и така компенсират това, което бедността на езика не може да изрази. Коментираните образи са свързани с тенденцията за подчертаване на страданието и дори мъченичеството на жертвите на тази политика. Последното се подчертава и в 8 Не е изключено именно характерът на личните разкази като истории на успеха, желанието да се излезе от образа на жертва, да мотивират това „притъпяване“ на политическия момент – това предположение изисква по-задълбочен анализ. 9 Далече съм от мисълта, че научно и обществено са противопоставени. в случая по-скоро имам предвид два различни подхода към коментирането на темата: единият – безпристрастен и аналитичен (студен, както може да се определи от друга гледна точка), другият – силно емоционално зареден, търсещ не толкова безспорното доказване на собствената теза, колкото безапелационното ѝ заявяване. 10 По повод последното познати и приятели на художника коментираха, че той малко е прекалил с тази символика, тъй като „българите“ са дали много повече жертви в Белене. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 27 говоренето. На същата конференция част от аудиторията повдигна въпроса за названието „изселници“ като неадекватно на съдбата и преживяванията на хората, наричани така. Мотивът им беше, че така се губи именно елементът на страданието, фактът, че те са жертви на политически репресии11. във възникналия дебат за най-подходящото название се наложи сравнението с геноцид – дори и случилото се с турското малцинство в България през втората половина на 80-те години технически да не отговаря на терминологичното определение за геноцид, тази дума най-добре изразява (според застъпниците на тази теза) преживяното от тях. Описвайки друг сходен случай на масово изселване под политически натиск – това на италианците от Истрия между 1943 и 1954 г., Памела Болинджър констатира подобни нагласи и дори използването на същата реторика за геноцида (Ballinger 2002: 130). тя обобщава, че преживелите ситуации на масово травматично изселване често предявяват претенции за изключителността на своите преживявания или пък ги съпоставят с класическия пример на екзодуса – библейския разказ за бягството на евреите от Египет (Ballinger 2002: 40). в случая препратките са към други, но все пак познати и признати примери на жертви и мъченичество12. Акцентирането върху жертвите, страданието, мъченичеството в това, което нарекох публично говорене и разказване за опита на изселниците от 1989 г., показва, че за разлика от съответните индивидуални наративи, тук насочеността към миналото е по-голяма. тази насоченост не е в смисъла на връщане и затваряне в миналото, а по-скоро в смисъла на насочено назад във времето „пренареждане“ на това минало. Става дума не просто за преосмисляне по друг начин на миналите събития, а за възстановяване „със задна дата“ на гледната точка на едната страна в тези събития, останала неизказана публично тогава поради политическата конюнктура. в статията разгледах някои особености на всекидневните истории (в смисъла на разкази) за изселването на българските турци през 1989 г. Приблизително разделих тези истории на лични и публични, имайки предвид, че едни и същи хора могат да изразят опита си от изселването по различен начин в различни ситуации на разказване и пред различна аудитория. Като наблегнах по-скоро на повтарящите се елементи в записаните от мене наративи на българските турци, установили се в турция през този период, стигнах до следните обобщения. в индивидуалните разкази темата за „възродителния процес“ е по-скоро избягвана за разлика от темата за самото изселване и последиците от него. При това се наблюдава известна стандартизация в тези наративи за изселването по посока на представянето им като 11 това ни насочва към нов пласт в разбирането и на рисунките от изложбата. 12 Що се отнася до уникалността на опита, с колегите от екипа по проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия“ неведнъж сме се сблъсквали с недоумението или неодобрението на наши събеседници, че поставяме в една изследователска рамка опита на българските турци, изселили се в турция през 1989 г., с този на бежанците от Одринска тракия. Подобно отношение е изразявано от представители на всяка една от двете групи, при това доста спонтанно, именно поради презумпцията, че опитът на„своята“ група е уникален и несравним. в рамките на конференцията, от която са публикуваните тук доклади, за наше удовлетворение – човешко и научно – имахме възможността да наблюдаваме и обратното. След множеството дискусии върху различни страни от опита на двете изселнически групи, хора, излизащи от средите на всяка от тях, припознаха в „другите“ събратя по съдба. 28 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ „история на успеха“. тази тенденция свързвам с включването на разказите в една стратегия за изграждането на положителен образ на изселниците – на индивидуално и на групово ниво – както в българското, така и в турското общество. Наблюдава се подчертана ориентация на всекидневните наративи към бъдещето – говоренето за миналото в тях е силно повлияно от актуалната стратегия на говорещите за бъдещето. това предполага и постоянната флуктуация на разказите за изселването, в съзвучие с промените в жизнените стратегии на говорещите. Публичните наративи за екзодуса, които имат по-специфична среда на артикулиране, цели и аудитория, показват някои съществени разлики от личните истории. в тях се набляга върху най-травматичните моменти от миналото, припомня се и се говори за преживяното насилие – физическо или символно. в тези наративи акцентът е върху преживяното страдание, а изселниците са в ролята на жертви и мъченици. лишени от конкретността на личния опит, в тези наративи преживяното често се изразява чрез по-общи образи и символи, правещи препратки към други, познати примери на травматичен опит, като така се засилва драматизмът на „своите“ преживявания. Публичните наративи са по-силно ориентирани към миналото, защото една от техните цели е да „пренаредят“ това минало извън конкретния му исторически и политически контекст. в текста се подчертава динамиката на устните всекидневни разкази за изселването, като тази динамика се свързва със социалния профил на говорещите, със средата, в която те се реализират след изселването, както и с адресата на съответните разкази (изследовател, деца и внуци, други). Индивидуалните различия в припомнянето и говоренето за травматичния опит на българските турци от недалечното минало остава отворен въпрос за следващ анализ. Литература Георгиева, Ц. 1998. Преселническата мотивация на българските турци – в: А. Желязкова (съст.). Между носталгията и адаптацията. Българските турци в турция. София, IMIR, 45–75. Димитрова, Д. 1998. Българските турци, изселници в Република турция през 1989 г. – в: А. Желязкова (съст.). Между носталгията и адаптацията. Българските турци в турция. София, IMIR, 76–139. Златкова, М., С. Пенкова 2011. Противоречията на наследството – образованието като културен капитал на „второто поколение“ имигранти: децата на изселниците в турция. – в: И. Бокова, М. Елчинова (съст.). ловци на умове. т. 4. София, НБУ, 74–100. Маева, М. 2006. Българските турци – преселници в Република турция (Култура и идентичност). София, МЦИМКв. Парла, А. 2009. Работници без документи или етнически родственици? трудовата миграция от България към турция след 1990 г. – Български фолклор, № 2, 49–69. Ballinger, P. 2002. History in Exile: Memory and Identity at the Borders of the Balkans. Princeton and Oxford, Princeton University Press. Elchinova, M. 2005. Alien by Default: The Identity of the Turks of Bulgaria at Home and in Immigration, – In: R. Detrez and P. Plas (eds.), Developing Cultural Identity in the Balkans: МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 29 Convergence vs. Divergence Brussels: P.I.E.-Peter Lang, 87–110. Elchinova, M. 2010. Re-assessing the Traumatic Past Twenty Years Later: Everyday Discourses on the Exodus of Bulgaria’s Turks to Turkey. www.eastbordnet.org Kasinitz, P., J. H. Mollemkopf, M. C. Waters (eds). 2004. Becoming New Yorkers: Ethnographies of the New Second Generation. New York, Russell Sage Foundation. Kurien, P. 1998. Becoming American by Becoming Hindu: Indian Americans Take Their Place at the Multicultural Table. – In: S. Warner, J. G. Wittner (eds). Gatherings in Diaspora: Religious Communities and the New Immigration. Philadelphia, Temple University Press, 37–70. Marcus, G. 1995. Ethnography in/of the World System: The Emergence of Multi-Sited Ethnography. – Annual Review of Anthropology 24, 95–117. Parla, A. 2003. Marking Time along the Bulgarian-Turkish Border.” – Ethnography 4 (4), 561–575. Parla, A. 2009. Remembering across the Border: Postsocialist Nostalgia among Turkish Immigrants from Bulgaria. – American Ethnologist, vol. 36 (4), 750–757. 30 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Изселвания, памет и възпоменателни завръщания. Отбелязването на „Възродителния” процес в България и политиките на паметта Николай Вуков Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Последните години свидетелстват за засилен изследователски интерес към темата за „възродителния” процес в България и за българските турци изселници през лятото на 1989 г. Бяха публикувани редица етноложки, исторически и социологически изследвания, посветени на важни въпроси като политиката към малцинствата преди промените и конкретно към българските мюсюлмани и българските турци (Бюксеншютц 2000; Груев 2003; Стоянов 1998), политическия и социален контекст на провеждане на „възродителния” процес (Асенов 1996; Груев, Кальонски 2008; Иванова 2002), паметта и забравата за тези събития в българското общество след 1989 г. (Карамихова 1997; Христов 2007) и пр. в плана на една подчертано антроположка перспектива са откроявани различни аспекти от социалното и културното битие на българските турци в периода след 1989 г.: раздвоеността на изселниците между мястото на ново обитаване и родните места (Димитрова 1998; Желязкова 1998; Карамихова 2003; Маева 2006); стратегиите за колективно себе-представяне на българските турци в България и в турция (Elchinova 2001, 2005); различни практики за поддържане на общностна памет и идентичност (Бочков 2004; Маева 2002; троева 2011). Много от тези въпроси са обект на отразяване и анализ също в различни медийни публикации, където посещенията на изселниците по родните места и поддържането на връзката им с България често изплува по повод теми като т. нар. „изборен туризъм”, правото на двойно гражданство или политическото представителство на българските турци днес. Разкриващи по особен начин чувствителността на българското общество към темата за „възродителния” процес, разнородните публикации и съпровождащите ги обществени дебати свидетелстват също за ролята на тези събития като основен ориентир в паметта на изселниците, като полагащи ги между две „родини” и два дяла в техните биографии, границата между които ще бъде обект на прекосяване и преодоляване. Едни от най-ярките примери на преодоляване на тази пространствена и биографична граница представляват случаите на възпоменателно отбелязване на „възродителния” процес след 1989 г. в България. Организирани от областни и общински власти в засегнати от тези събития райони, много от честванията включват завръщане на изселници по родните места и тяхното участие в различни мероприятия, провеждани във връзка с тези възпоменателни поводи. Настоящият текст има за цел да открои някои от аспектите на този тип посещения през последните години и да ги интерпретира като едно пътуване през пространството и времето, което очертава както разнопосочните траектории на спомнянето за МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 31 „възродителния” процес, така и специфичната двойственост на изселниците – завърнали се по родните места, за да възпоменат събитията, довели до тяхното изселване. текстът е резултат от проведени през 2009 и 2011 г. наблюдения върху възпоменателното отбелязване на „възродителния” процес и върху участието в тези мероприятия на изселници от турция. Освен преглед на медийни публикации за тези чествания и запознаване с телевизионни и радиопредавания по тази тема, работата ми включваше също разговори с български турци за събитията от 80-те години, за начините, по които те са повлияли върху индивидуалните и семейните им биографии, и за тяхната интерпретация от дистанцията на изтеклите две десетилетия. в настоящия текст основен обект на внимание ще бъдат формите на възпоменаване на „възродителния” процес и свързаните с тях политики на паметта – свързани от, една страна, с ракурсите на осмисляне на тези драматични събития от завръщащите се за тези чествания изселници, а, от друга – подчиняването на възпоменанието през определени политически интереси и неговата употреба с оглед на представите, себе-представянето и политическото представителство на българските турци в съвременността. Двойствената природа на възпоменанието – като проява на колективно спомняне за минали (най-често травматични) събития и като обект на употреба (най-често политическа) за нуждите на настоящето – е широко коментирана в изобилните през последните години разработки по проблемите на паметта в антропологията и близките на нея хуманитарни дисциплини. Намерил място още в класическите за това изследователско поле текстове на М. Халбвакс, П. Нора и Я. Асман, този въпрос присъства отчетливо в работите на изследователи като П. Конертон, Дж. Гилис, Дж. Йънг, Цв. тодоров и др., които анализират отношението между индивидуалните и колективни измерения на паметта, случаите на „забравящо” помнене и „злоупотребите” с паметта в различни форми на политическо възпоменание1. Ключов момент в много от тези изследвания е разбирането за паметта и възпоменанието като свеобразно „завръщане” – отвъд потока на историческото хронологично или лично биографично време; завръщане, което преодолява изтеклото време и свързва отдалечени и често пъти несъвместими хронологични отрязъци. Паметта и възпоменанията са поглед назад към отминали събития, белязали личната история и историята на групата, акт на идентифициране на близост и принадлежност към тези събития и същевременно отношение, оценка; възкресяване на тяхната логика и смисъл, и заедно с това – подчиняване на интерпретативния поглед, който настоящето има да приложи към тях. Поради това паметта е винаги пренаписване, предаване в нов интерпретативен ключ, откриване на нови образи и смисли при всяко едно завръщане. И ако това е валидно като цяло за спомените, мемоарните свидетелства и възкресените следи в паметта, с още по-голяма степен то е така, когато завръщането не е само отвъд дистанцията на времето, а включва пространствено преместване, когато се прекосяват не само хронологическите ограничения, а и когато се пресичат географски, политически и държавни граници. С други думи – когато завръщането назад към миналото е преплетено 1 вж. Халбвакс 1996; Нора 2004, 2004а; Асман 2001; Connerton 1989; Gillis 1994; Todorov 1998; Young 1994. За културната памет, нейните репрезентации и ролята ѝ за поддържане на колективни идентичности вж. също. Ben-Amos, Weissberg 1999. За политическата употреба на миналото и паметта вж. Hartog, Revel 2001. За антропологическите измерения на паметта вж. Кандо 2001. 32 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ със завръщане назад към вече отдалечени пространствени локуси, когато към чуждостта на миналото се прибави и погледът на изселника, на завърналия се обратно да възпомене събития, които някога са довели до пространствено преместване и отдалеченост. това разбиране за паметта и възпоменанието като завръщане предлага важен щрих за осмисляне на възпоменателните чествания за „възродителния” процес и за съпровождащите го променящи се и променливи политики на паметта през последните две десетилетия. Друг важен момент, който е необходимо да се открои, е фактът, че „възродителният” процес е един от първите и най-преки ресурси на паметта при политиките на възпоменание на жертвите на комунистическия режим в България. Ако протестите на българските турци представляват едни от първите и най-масови форми на открито несъгласие с политиката на комунистическия режим в края на 80-те години, възпоменанията за жертвите на „възродителния” процес са сред първите организирани ритуали за репресираните от комунистическата власт, а мемориалните знаци, откривани при такива поводи, са всъщност първите антитоталитарни паметници в България. През 1992 г. в Момчилград е издигнат първият паметник на жертвите на тоталитаризма от периода 1944–1989 г.2. Мислен първоначално като паметен знак за асимилационната политика спрямо българските турци, върху него са изписани също имената и на няколко жертви при унищожаването на политическата опозиция в края на 40-те години (сн. 1). Откриването на паметника е на 27 декември – датата, когато осем години по-рано умират последните жертви на „възродителния” процес3. Прочетена е възпоменателна молитва от главния мюфтия и са поднесени венци от името на Парламента, Президента, Конфедерацията на труда „Подкрепа”, социални организации, училища, общини и политически партии. С минута мълчание е почетена паметта на хората от Момчилградско, загинали в комунистически Сн. 1. Паметник на жертвите на тоталитаризма от периода 1944–1989 г., Момчилград (2008, Н. Вуков); лагери и затвори4. През следващата година са издигнати още няколко паметника на жертвите на тези събития от 80-те години – в Горна Оряховица, Бял извор (община Ардино) и близо до Айтос5. Последният е особено любопитен, защото е свързан с участниците в терористичните актове от 1984–1985 г., които включват взривове на гара Пловдив, във влака София – Бургас 2 3 4 5 вж. Демокрация, 123, 25.05.92. вж. Отечествен вестник, 14092, 28.12.92. вж. Бюлетин „вътрешна информация” – БтА, 362, 27.12.92. вж. Демокрация, 276, 25.11.93; Подкрепа, 279, 29.11.93. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 33 и в хотел в Сливен. Оживените дебати относно издигането на паметник на преследваните терористи довежда до държавна проверка, която заключава, че такъв паметник осквернява паметта на жертвите на терористичните актове и поради това се препоръчва имената на терористите да бъдат премахнати6. Обръщам внимание на този пример както поради това, че той е по-малко известен, отколкото по-нови, сходни по своя характер дебати, така и поради това, че очертава дискусионния характер на някои от тези мемориални знаци – елемент, който прозвучава в обществени дискусии и до днес. И това е естествено, доколкото става въпрос за различни и понякога противоположни полета на паметта, за сблъсък между съперничещи си схващания за възпоменателна легитимност. Докато за повечето българи в случаи от този тип става въпрос за „терористични актове”, за голяма част от българските турци те са проява на съпротива към режима, крайна форма на несъгласие с провежданата от комунистическата власт политика и по своеобразен начин допринасят за настъпилите през 1989 г. промени. Освен като илюстрация за различните зрителни ъгли в осмислянето на „възродителния” процес като цяло, това рефлектира също така и в нееднозначната интерпретация на жертвите в него и тяхното полагане между полюсите на „случайната” смърт и проявата на „геройско” поведение. важно е обаче да се отбележи и това, че в първите години след промените общественото и политическото отбелязване на събитията, свързани с „възродителния” процес, обединяват и включват присъствието на широк спектър от политически партии (както това е видно от първите възпоменателни чествания), в края на 90-те – макар и сходната позиция на заклеймяване на тези събития да остава непроменена, голяма част от тях протичат под прякото организиране на една политическа партия – ДПС – и са нейно своеобразно вкореняване в конкретния възпоменателен повод и черпене на политическа легитимност от този ресурс на паметта. Доколкото политическите (и най-общо историческите) събития имат ключова роля в консолидирането на колективни идентичности и, съответно, на различни политически движения и партии, подобно концентриране върху „възродителния” процес само по себе си не може да буди изненада. И все пак, то е свързано, от една страна, с постепенното отдръпване на държавни институции и на други политически партии в България, с постепенното отпадане на тези събития от възпоменателно и ангажирано политическо внимание; а, от друга страна – с тяхното превръщане в опорна точка за политическия дискурс на ДПС и тяхното функциониране като легитимационен ресурс за тази партия. Чрез вниманието към събитията от 80-те години на ХХ в. последната не само възпоменава моменти с особено травматично съдържание за българските турци и не само откроява приноса на българските турци за падането на комунистическия режим, но така също представя себе си като основен защитник на правата на тази общност и, съответно, като основен неин представител в политическото пространство в България днес. тук нямам за цел да се плъзгам в плоскостта на политически дебат, но бих искал да откроя това като важен елемент от честванията на тези събития през последните години. 6 Относно дебатите около този паметник вж. 24 часа, 242, 8.09.93; Дума, 215, 15.09.93; Дума, 193, 18.08.95; 24 часа, 194, 19.07.95; Демокрация, 104, 6.05.95; Дума, 100, 29.04.95; Standard News, 876, 19.02.95. 34 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ През 2011 г. бяха проведени над 30 възпоменателни митинга и чествания в програмата на т. нар. „Майски събития”7. Началото на тази възпоменателна програма беше даден на 30 април в с. Беловец, област Разград, и включваше Международен фолклорен фестивал и конни състезания в местността „Божурите”. Преобладаващата част от честванията са през месец май, като обхващат една поредица от села в Североизточна и Югоизточна България, както и от селища, населени с български турци и българи мюсюлмани в други краища на страната8. През юни чествания по този повод се провеждат в с. Бяла Паланка, обл. Сливен, с. Зърнево, обл. Добрич, гр. Антоново и с. Братово, обл. търговище. Празненства, свързани с този повод, се провеждат също и през август – в с. трем, обл. Шумен, а така също и през септември – например в гр. върбица, обл. Шумен9. Имащи за повод отбелязване на събития, отвеждащи към края на 80-те, голяма част от тези чествания включват специално организирани културни мероприятия и нерядко са обвързани със съществували преди това традиционни събори. Сред елементите от културната програма – някои от които обявявани като заглавия и основен акцент в честванията – са фолклорни и селски събори, традиционни борби, конни надбягвания, празнуване на Хъдрелез, курбани, молебени за дъжд и пр. Сред по-любопитните мероприятия в тази връзка са организирани посещения с автобуси за отбелязването на „Майските събития” в Караачлъ, Маниса – Измир, в средата на май, вечерите на турската култура в гр. Бургас, фестивалът на турската култура в гр. Ардино през юли и др. в с. Мулдава например честването е обвързано с Гергьовден, който се отбелязва като празник на селото и на този ден идват посетители от различни кътчета на страната, за да видят традиционните борби, а така също в местната гора се извършва молебен за дъжд, който също се посещава от много гости. Молебен се прави и в с. Медовец, варненско, а церемонията включва поднасяне на венци в памет на загиналите в селото двама младежи и курбан за упокой на душите им. Още по-тържествено е възпоменателното отбелязване на „възродителния” процес в Джебел, което се прави на 19 май, когато е и празникът на града. Мероприятията включват спортни състезания, турнир по бридж и представления на фолклорни групи в деня преди празника, а на самия празник – помен (мевлид) в памет на жертвите при тези събития, конкурс за детска рисунка, кулинарна изложба, празничен концерт, коктейл и земляческа среща с музикална програма. Сходно по своето съдържание, макар и далеч по-скромно, е и отбелязването на тези събития в гр. Кричим – провеждано на 6 май, което можах да наблюдавам през 2011 г. Рано сутринта се прави молебен за дъжд от ходжата, като се поръсва с вода в различни части на града. След това с организиран превоз се отива в местността Бабàта на 8 км извън града, където се приготвя курбан и се провежда събор. Празникът е организиран от мюсюлманите в Кричим и, както отбелязват местните хора, „той си е празник на кричимци, на турците от 7 вж. http://www.dps.bg/news/events/543/maiski-sabitia-2011.aspx. 8 Сред селищата, включени в програмата за чествания на „възродителния” процес през месец май, са с. Галата, обл. ловеч, с. Бяла река, с. Пристое, с. Маломир и с. вълнари, обл. Шумен, с. Сейдол, с. Езерче, с. Севар и Демир Баба теке, обл. Разград, с. Ябланово, обл. Сливен, гр. Кричим, гр. лъки и с. Мулдава, обл. Пловдив, гр. Джебел и с. Бял извор, обл. Кърджали, с. Широка поляна и с. Караманци, обл. Хасково, с. Крепча, обл. търговище, с. Медовец, кв. Аспарухово, обл. варна, с. Руен, обл. Бургас. 9 За пълната програма на събитията вж. http://www.dps.bg/news/events/543/maiski-sabitia-2011.aspx. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 35 града”. любопитно е, че при моето посещение някои от християните в Кричим знаеха за събирането, но други нямаха представа и свързваха молебена с църквата и с православните ритуали за Гергьовден. в провеждането на събора участваха голям брой гости от турция – повечето от които деца и роднини на изселници, за които съборът и свързаните с него пролетни празници са повод за посещение на родните места, родови срещи и поддържане на семейни, родствени и приятелски контакти с жители на града. Свързван с дълголетна традиция на организирането на курбан в тази местност, през последните години празникът протича под знака на организираните от ДПС възпоменателни чествания, включва присъствието на политици при откриването и официалната част на мероприятието и е изписан в календара на възпоменателните чествания именно с тази своя функция. Наслояването на възпоменателното честване върху предишен традиционен празник позволява да се активират взаимно двата повода – на празника и на възпоменанието, което позволява традицията на събора да се продължи, макар и усилена със знака на споделената памет за травматичните събития и съживена от присъствието на завърналите се за празника роднини. Още по-мащабни и внушителни като организация и посещение бяха съборите в Широка поляна и Караманци, Хасковско, организирани отново на 6 и 7 май. И двата празника са предшествани от продължителна подготовка и за тяхното провеждане се знае още от предишната година. И в двата случая става въпрос за стари селски събори, към които през последните години е прикрепено тържественото отбелязване на т. нар. „Майски събития” и това практически е довело до съживяването на традиция, която според местните е била донякъде заглъхнала преди 1989 г. За събора в Караманци жители на селото споделят, че се е провеждал „още от цар Борисово време, а дори и по-рано”. През времето на социализма е преместен на поляната над селото, а в последните години се радва на оживено внимание от страна на гости от съседни села и на много посетители от турция. За разлика от Широка поляна, в Караманци се провеждат и традиционни борби, което предизвиква допълнителен интерес и практически заема цялата следобедна програма на празника. Периодът преди обяд е посветен на празничния концерт, предшестван от тържествено откриване на митинг с речи и изказвания на представители на партията и младежкото крило на ДПС, на кмета на с. Караманци и на представители на местната и областна управа (сн. 2). Празничната програма включва изпълнения на ученически и детски танцови, певчески и театрални групи от училища и читалища от региона (сн. 3). След края на официалната празнична част се провеждат състезания в борба свободен стил (сн. 4). По данни от пресата през 2009 г. повечето състезатели в борбата носят тениски с надпис „Покръстването”, подарени им от представители на ДПС – като знак за 25-го- Сн. 2 Възпоменателен митинг по случай десетодишнината от „Майските събития”, при които майските събития от 1984 г. – официална част, с. Караманци (2011, Н. Вуков); 36 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ половината село е отведено в милицията, а десет души от Караманци, които са се опитали да избягат в гората, са осъдени и лежат по няколко години в затвора. Препратки за тези събития прозвучават отчетливо по време на официалната част, повечето от които пречупени обаче през призмата на партийна пропаганда и утвърждаване единството на ДПС. в действителност много от тези възпоменателни чествания са повод за политическа агитация и за утвърждаването на по- Сн. 3 Възпоменателен митинг, с. Караманци – празничен концерт (2011, Н. Вуков); литическия авторитет – както при по-големи събори като този при Демир баба теке, така и при по-малки събирания с предимно регионален и местен характер. Провеждането на такива чествания е в голяма степен продиктувано от възможността за използването им като политическа платформа за ръководството на движението и като средство за мобилизиране на турското население в негова подкрепа. Реториката за „възродителния” процес, за страха от него и за „опасността” от неговото повтаряне пронизва повечето Сн. 4 Възпоменателен митинг, с. Караманци – от честванията през последните години и е традиционни борби (2011, Н. Вуков); в основата на политическите изказвания, изнасяни пред събралите се множества. Особено ясно откроена е тя през 2011 г., когато на преден план в политиката на ДПС е разцеплението между поддръжниците на лидера Ахмед Доган и тези на изключения от партията Касим Дал – разцепление, довело в някои случаи (например в Джебел) до открити стълкновения и намеса на полицията. Някои от мероприятията за възпоменаване на „възродителния” процес през 2011 г. включват паралелни прояви на двете крила в ДПС, което дава повод за взаимни обвинения в търсене на подкрепа както сред местни жители, така и сред дошлите за възпоменателните чествания изселници. И докато за поддръжниците на Касим Дал водещ е призивът да не се допускат до трибуните на честванията на 19 май в Джебел хора, принадлежали към службите на бившата Държавна сигурност, за лидера на ДПС основен пункт в направените изказвания (например в Джебел, Бял извор, Демир баба теке и др.) е това, че асимилационната политика над българските турци не е приключила, че има опасност да се повтори отново, но че ДПС няма да го позволи10. така 10 любопитно е например и това, че изявлението на Доган в Джебел на 20 май 2011 г., че „възродителният” процес ще продължи, е направено няколко часа след като пред централната джамия в София има сблъсъци между националисти и мюсюлмани и е последвано от нови заклеймявания в последвалите чествания в посока на това да се прекратят опитите за нова асимилационна политика. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 37 много от съпътстващите тези мероприятия лозунги включват надписа „Не на възродителния процес!”, което е откроено и като своеобразно мото на възпоменателните чествания за 2011 г. в този смисъл патосът в изказванията, че възпоменателният повод има за цел да помнят трагичните събития, за да не се позволи те да се повтарят, има също своята пряка политическа насоченост. тя е част от стратегията за сплотяване на поддръжниците на ръководство на ДПС, поради това и уверенията, че тази политическа партия е гарант за солидарността, спокойствието и демократичността в страната11. На фона на тази политическа рамка на осмисляне на възпоменателното събитие, мястото и функциите на завърналите се изселници имат особено интересна проява – от една страна, като заявяващи сякаш символна подкрепа на провеждания политически дискурс, но от друга – като индивиди, чиито биографии са белязани от изселването и чието завръщане свидетелства за драматичните събития отпреди две десетилетия. Гостите изселници присъстват плътно в протичането на събора, а техните срещи и контакти с роднини, събирането на семейни и приятелски групи са видим щрих от провеждането на събитието (сн. 5). в немалка степен съборът се прави сякаш заради тях – да се съберат разкъсаните връзки, да се завърнат разпилените в чужби- Сн. 5 Възпоменателен митинг, с. Караманци – празничен на хора от селото. Както отбелязваха някои обяд (2011, Н. Вуков) от хората, с които разговарях, връщането на изселниците става главно по големи празници и за Караманци това много често е съборът, който същевременно отбелязва и събитията, довели до изселването.12 Разбира се, разказите открояват и редица други аспекти на изселването и на живота на изселниците в турция – за техни пътувания обратно до България, за политиката на българската страна към изселниците в турция, за различните изселнически вълни в селото след 50-те и 60-те години на ХХ век, за запазените контакти на изселниците с България (оказвана помощ не само за семействата в България, но също и за общините в района). Не остават без внимание също образованието и намирането на работа в по-ново време – като фактор за миграция и за липсата на млади хора в селото, а така също и за това, че трайното завръщане на изселниците обратно е найвече като пенсионери, които идват и живеят отново в селото, но с техните пенсии от съседна турция. Като контраст – младите по-рядко се връщат за постоянно – чакат да стигнат пенсия, затова идват главно по празници. Събиранията от този тип очертават интересни аспекти около паметта за „възродителния” процес, „Майските събития” и „Голямата екскурзия” – на първо място, начините, по които тези събития са белязали биографиите и паметта на индивиди, семейства и селища, като са определили към днешна дата и една специфична динамика на пътуване обратно, завръщане по родните места. Макар и в разговорите да изплуват спомени за принудителната смяна на имената, за ограниченията в използването на турски език и за насилствено ограничаване в изповядването на религията, водеща тема е тази за изселването, отделянето от родното място и възможността за връщане – било то веднъж годишно или за постоянно. в разказите и индивидуалните спомени завръщането не е толкова към „възродителния” процес – в смисъла на политиката на комунистическата държава и свързаните с това практики, – колкото към самото изселване и хода на индивидуалните и семейни биографии след това. Не политиката на отхвърлянето и репресирането на етническото и религиозно малцинство, а травматичното събитие е отправната точка, от която се помни миналото и се реконструира настоящото поведение като възпоменателни практики и завръщане към родните места. Докато случаите на политически и полицейски репресии са останали на заден план, потънали са в паметта, без да са се изличили напълно, на преден план е споменът за напускането на родните места, за пресичането на границата и сложния път в ролята на изселник. Концентриращи в себе си огромен психологически и символен потенциал, обстоятелствата около изселването сякаш подчиняват йерархично останалите предшестващи го събития, което се подпомага и от трайния му резонанс върху по-нататъшните биографии. Заселването на новите места в Република турция, опитите за адаптация, разкъсаните семейни връзки – както с останали в България роднини, така и със семейства, които не успяват да се адаптират в новата среда и се завръщат – всичко това прозвучава като основен наративен фон в споделените спомени и очертава възпоменаването на „възродителния” процес и „Майските събития” по начин, коренно различен от дискурса на официалната програма. Протичащи в контекста на провежданите мероприятия, разказите за начините, по които се помнят и интерпретират събитията от 80-те години разкриват особена динамика между индивидуалното преживяване и нейното съотнасяне към една „колективна” рамка на спомняне13. Без да загубва в случая своите функции като опряна на споделен опит или на общ дискурсивен фон за преживяното от общността, колективната памет е разслоена в индивидуални спомени и проекции, в лични подстъпи към травматичните събития14. в своята конкретика и препращане към точно определени моменти от преживения опит разказите за събитията са преди всичко лични и индивидуални, включват лица от непосредствения семеен или роднински кръг, отразяват лично отношение, продиктувано от индивидуалния досег със събитията. От друга страна, организираните възпоменания, политическият дискурс и свързаните с него инициативи са насочени до голяма степен именно към преодоляването на индивидуалното и личностното в спомените и неговото подчиняване на колективна визия и схващане за споделена съдба, на свой ред носено от общността и групата като „колективна памет”. Различните посоки на личностния опит и индивидуалното спомняне са отнесени 11 лайтмотив в произнасяните по време на възпоменателните събития речи, който може да се открие и в много от публикуваните на сайта на ДПС репортажи за политически изяви на нейни членове – вж. http://www. dps.bg 12 Разговори с А. П. (25-30 год., бизнесмен), с Б. Р. (70 год., пенсионер), с. Караманци, 7 май 2011 г. 13 За основните модуси на функциониране на „колективната” памет и конкретно за „колективните” рамки на спомнянето вж. Нора 1997; 2004, Рикьор 2006; Халбвакс 1996; Connerton 1989; Gedi, Yigal 1996. Относно дебатите за съществуването на колективна памет вж. Козелек 2004. 14 За мястото на индивидуалното спомняне в колективната памет вж. Crane 1997. 38 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 39 същевременно към принадлежността към групата, която е определила и присъствието на травматичното събитие в индивидуалните човешки съдби. Без тази принадлежност индивидуалните и семейни биографии биха имали друга логика и различна посока на разгръщане, а напускането на родните места, прекосяването на границата, изселничеството и последвалите го завръщания не биха се случили. Белезите на колективното като групова принадлежност могат лесно да се проследят във всеки един от етапите в съдбите на българските турци – в тяхното присъствие като „различни” в рамките на националната държава, в репресивните мерки срещу тях през комунистическия период, в консолидирането им като общност под заплахата от репресии, в мобилизирането им като изселническа вълна в края на 80-те години. Нещо повече, рамката на колективното бележи и по-късните етапи от биографиите – вече в живота на „изселниците” – идентифицирането им като единна общност както от българската, така и от турската държава, оказваната им помощ от турция за настаняване и адаптация след изселването им, открояването им като „различни” и „чужди” в новата среда и трудностите по тяхното интегриране в местните общности и пр. Колективното е видно и при последвалите сложни казуси около т. нар. двойно гражданство и, съответно, за притежаване на български паспорти, възможностите за пресичане на границата и притежаването на опит от поддържането на контакти с роднини и приятели в България, присъствието на тази общност като обект на политически стратегии по повод избори в България и „събирането” на изселниците около изборните урни като белег за неотзвучалата ангажираност към политическите процеси в българската държава и принадлежността към общност, която независимо от превратностите, не е загубила своите очертания. Широко дискутиран от изследователите е въпросът за това как събития, насочени към репресии или експулсиране на малцинствени общности, довеждат до тяхното консолидиране и до кристализирането на тяхната групова идентичност15. Сред известните и обилно изследвани примери са например тези за оцелелите от Холокоста евреи, за арменските и ирландските диаспори в Западна Европа и Северна Америка, за судетските немци и пр. Независимо от разликите между отделните случаи, от една страна, и линиите на сходства, които имат с различни форми на политическа или икономическа миграция, от друга, при повечето примери от този тип е ясно откроено превръщането на травматичния опит като основна опорна точка в колективната памет на тези общности. така е и при българските турци, при които „възродителният” процес изиграва важна роля в консолидирането на тази общност, в укрепване на самосъзнанието за групова принадлежност и в кристализирането на груповата идентичност, независимо от пространственото разпръскване вследствие от изселването. Към тези процеси в колективно себе-обозначаване е необходимо да отбележим също и следното важно изместване – принадлежността към „общността на българските турци” вече е пренесена към общността на „изселниците”. Двете общности не се припокриват, най-малкото поради факта, че не всички от първата се включват в изселническата вълна от 80-те години (а и в предходни изселнически вълни), както и поради това, че тя не обхваща и не 15 вж. напр. Айзакс 1997; Артог 2003; Conway 1997. 40 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ откроява травматичния опит на голяма част от тази общност през годините на комунистическия режим и главно неговото последно десетилетие. За преминалия през изселването и за наследника на изселници обозначаването вече не е просто като „български турчин”, а като „изселник”16. Събитията около изселването не само са сложили своя траен отпечатък върху биографичния опит, но така също са отправили предизвикателство към груповата идентичност и себе-назоваването, разчупили са донякъде нейния етнически обагрен стереотип, добавили са към етническия маркер и елементи на групова съдба. Не на последно място, те са се прехвърлили и върху следващото поколение, което не помни изселването или не е било родено тогава, но което в българска среда отчита принадлежност именно към така обозначената общност на изселниците17. в този смисъл изселването в края на 80-те години променя из основи биографиите на засегнати индивиди и семейства и не само задълбочава тяхната двойственост спрямо българското общество, но и разколебава някои от опорните моменти на тяхната групова идентичност. Разколебаването е най-напред по линия на по-нататъшното установяване, случаите на завръщане и усядане в България, мобилността през границата и пр. Ако за завърналите се скоро след изселническата вълна български турци понятието „изселник” няма особена релевантност в плана на личната биография и е по-скоро житейски епизод, който те своевременно са затворили при връщането си в България, съвсем различен е случаят с тези, които остават трайно заселени в турция и за които позицията на изселници е съпровождана в началото от очаквания за съответна реакция, икономическа и социална подкрепа от турската държава, а впоследствие е обект на преодоляване и заобикаляне с цел по-добрата интеграция в турското общество. При много от изселниците събитията от края на 80-те се оказват обаче само една от първите стъпки в по-нататъшни многократни прекосявания на границата в различни посоки – както поради увеличените възможности за трудова миграция в други страни в Европа (което превръща много от изселниците от времето на „възродителния” процес главно в трудови мигранти), така и поради множеството пътувания на заселените в близки до България градове в турция обратно в техните населени места и участието им в различни форми на сезонна миграция или поддържането на семеен бизнес от двете страни на границата. И в двата случая обаче, а това до голяма степен е валидно и за изселници в отдалечени райони на турция, които сравнително по-рядко посещават България, е налице внимание да се поддържат връзките с останали да живеят тук роднини и приятели, както и живият интерес към политически, икономически и социални процеси в съвременна България. Именно поради това връщанията по повод възпоменателни чествания за „възродителния” процес имат толкова голямо символно значение – като елемент от едно „приобщаване” обратно към напуснатото родно място и като преодоляване на отхвърлеността, която е съпровождала членове на тази общност както преди и по време на тези събития, така и по-късно – вече по линия на техния статус като „изселници,” като сякаш вече „не-местни.” в същото време обаче преодоляването на тази отхвърленост е до голяма степен илюзорна. 16 Разговор със С. Ч. (род. 1933 г.), с. Караманци, 7 май 2011 г. 17 Разговор с Г. т. (28-годишен, от Хасково), с. Караманци, 7 май 2011 г. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 41 връщането при познати и роднини е съпровождано обикновено с информация за загубата на някои от тях, с откриването на липсата на много връстници и приятели – пръснати по други населени места в България и в турция, с осъзнаването на настъпила междувременно цялостна промяна в родните места. И ако за свидетелите на асимилационната политика завръщането е възможност за ново осъзнаване на времето, изтекло далече – на друго място и сред други, за по-младите то е отправна точка за ново потегляне, сборен пункт за активиране на социалните връзки с наследници на изселници и използването на тези контакти за намиране на работа, започване на бизнес или установяване в друго населено място. в този смисъл паметта за събитията от края на 80-те години разкрива определено изместване на конкретния възпоменателен повод от търсенето на възможност да се събере разпръсналата се общност и от опита да се функционализират контакти с жители на съответното селище и техните наследници. И в двата случая паметта за събитията е изтласкана в плана на личния спомен или семейната история и отстъпва под напора на вълненията от „днешния ден.” Особено показателна при припомнянето и „завръщането” към събитията от 80-те години, в концентрирането върху техния „неподвластен на времето” смисъл, е ролята на политическите формации (и конкретно на ДПС) в организирането на церемонии за възпоменаване на „възродителния” процес. Последната не само инициира провеждането на тези чествания, но поема тяхното финансиране и организация, а не на последно място и оформянето на тяхната официална част. Присъствието на политически лица е основно от партия ДПС, като целият сценарий на речите, обръщенията и историческите препратки е провеждан от нейни представители. На фона на протичащите процеси на интимизиране на паметта за репресиите над българските турци и затварянето в личните и семейните спомени на изселниците, екстраполирането на паметта в плана на политическия манифест има особено значение. Призивите за това, че събитията от 80-те години няма да бъдат забравени и че не трябва да бъдат забравяни притежават, разбира се, своя политическа мотивировка, но по-важното е това, че те имат основен принос в поддържането на тази памет видима, консолидирана и публично огласена. От една такава гледна точка наративът за репресиите на комунистическия режим срещу етническите и религиозни малцинства, за протестите и ролята им за падането на комунистическия режим, има важна функция като акцентиращ върху публичните и политически измерения на спомена, на неговото „капсулиране” назад във времето и открояването на „историческия смисъл” на събитията. Особено любопитно е и това, че препращането към този смисъл и към политическите значения на това да се помни е правено пред наблюдаващи церемонията местни жители и завърнали се изселници – много от които с преки наблюдения за събитията от 80-те, с ясно съзнание за новата степен на чуждост, в която изселването ги е поставило, и с резерви към спомнянето за тези събития. Именно тук – в напрежението между изтласканите дълбоко в паметта лични спомени за изселването и политическото им мобилизиране в политическия дискурс на настоящето – е и залогът за по-нататъшните форми на възпоменаване на „възродителния” процес, както и за вписването на изселниците като възпоменаващи тези събития. 42 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Литература Айзакс, Х. 1997. Идоли на племето. Групова идентичност и политическа промяна. София, УИ „Св. Климент Охридски”. Артог, Фр. 2003. Редове на времето и режими на историчност. – в: Около Райнхард Козелек. Историческо време и темпоралност. Ив. Знеполски (съст.), София, Дом на науките за човека и обществото, 195–224. Асенов, Б. 1996. възродителният процес и Държавна сигурност. София, СамИздат. Асман, я. 2001. Културната памет. София, Планета 3. Бочков, П. 2004. Българските турци, изселници в Измир – идентичност, адаптация и мрежи на солидарност. – в: лазова, Цв. (съст.). Антропологични изследвания. т. 5. София, НБУ, 175–190. Бюксеншютц, У. 2000. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944–1989). София, IMIR. Груев, М. 2003. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944–1959). София, ИК „Кота”. Груев, М., А. Кальонски. 2008. възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Сиела. Димитрова, Д. 1998. Българските турци преселници в Република турция през 1989 година. – в: Между адаптацията и носталгията. Българските турци в турция. Съст. А. Желязкова. София, IMIR, 76–139. Иванова, Е. 2002. Отхвърлените „приобщени” или процесът, наречен „възродителен” (1912–1989). София, Институт за източноевропейска хуманитаристика. желязкова, А. (съст.). 1998. Между адаптацията и носталгията. Българските турци в турция. София, IMIR. Кандо, ж. 2001. Антропология на паметта. София, ИК „Одри”. Карамихова, М. (съст.). 2003. Да живееш там, да се сънуваш тук. Емиграционни процеси в началото на XXI век. София, МЦИМКв, 268–291. Карамихова, М. 1997. т. нар. „възродителен процес” – политика и резултати 1987– 1997. – в: За промените … (сборник). София, Център за социални практики. Козелек, Р. 2004. Съществува ли колективна памет. – в: Около Пиер Нора. Места на памет и реконструиране на настоящето. София, Дом на науките за човека и обществото, 36–44. Маева, М. 2006. Българските турци преселници в Република турция (култура и идентичност). София, IMIR. Маева, М. 2002. Образът на турците в Р турция през погледа на българските турци преселници. – Българска етнология, № 4, 42–55. Нора, П. 1997. Колективната памет. – в: Духът на Анали. София, „Критика и хуманизъм”, 233–237. Нора, П. 2004. Между паметта и историята. – в: Места на памет. т. 1. София, Дом на науките за човека и обществото, 35–71. Нора, П. 2004a. Световният възход на паметта. – в: Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. И. Знеполски (съст.). София, Дом на науките за човека и обществото, 19–35. Рикьор, П. 2006. Паметта, историята, забравата. София, Издателство „Сонм”. Стоянов, В. 1998. турското население в България между полюсите на етническата МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 43 политика. София, Издателство лИК. Троева, Е. 2011. Религия, памет, идентичност. Българите мюсюлмани. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. Халбвакс, М. 1996. Колективната памет. София, ИК „Критика и хуманизъм”. Христов, Хр. 2007. Късата памет за т. нар. възродителен процес. – Дневник, 06 февруари. Ben-Amos, D., L. Weissberg (eds). 1999. Cultural Memory and the Construction of Identity. Detroit, Waine State University Press. Connerton, P. 1989. How Societies Remember. Cambridge. Conway, M. 1997. The Inventory of Experience: Memory and Identity. – In: Collective Memory of Political Events. Social Psychological Perspectives. J. Pennebaker, D. Paez, B. Rimé (eds). Mahwah, 21–45. Crane, S. 1997. Writing the Individual Back into Collective Memory. – American Historical Review, Dec., 1372–1385. Elchinova, M. 2001. Ethnic Discourse and Group Presentation in Modern Bulgarian Society – Development and Society, vol. 30, № 1, 51–78. Elchinova, M. 2005. Alien by Default. The Identity of the Turks of Bulgaria at Home and in Immigration. – In: R. Detrez and P. Plas (eds). Developing Cultural Identity in the Balkans: Convergence vs. Divergence. P.I.E.-Peter Lang, 87–110. Gedi, N., E. Yigal. 1996. Collective Memory – What Is It? – History and Memory. Vol. 8, 1, 30–87. Gillis, J. 1994. Memory and Identity: The History of a Relationship. – In: Gillis, J. (ed). Commemorations. The Politics of National Identity. Princeton University Press, 3–24. Hartog, F., J. Revel (dir). 2001. Les usages politiques du passé. Paris, Éditions de l’EHESS. Todorov, Tz. 1998. Les Abus de la mémoire. Paris, Arléa. Young, J. 1994. The Texture of Memory: Holocaust Memorials and Meaning. Yale University Press. Миграция и мобилност на българските турци – преселници в края на ХХ и началото на ХХІ век Мила Маева Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Настоящето изследване е съсредоточено върху миграционните движения и мобилността на българските турци преселници. Става въпрос за представителите на турското малцинство, напуснали България по време на т. нар. „Голяма екскурзия” през лятото на 1989 г. и заселили се в Р турция. Настоящето изследване се стреми да опише и анализира тяхното движение в последните 22 години. Затова и хронологическите граници на изследването са ограничени в периода 1989–2011 г. Методологията на проучването е подчинена на класически етноложки методи. При теренното изследване бяха използвани интервю, автобиографичен разказ на респондентите, наблюдения на поведението и всекидневните взаимоотношения в общността, както и средства на визуалната антропология като аудио- и фотодокументация. важни изследователски методи са биографичният подход и изследването на случай (case study). Данните от научната литература се сравняват с теренната информация, за да се получи обективен образ на мигрантската група. Изследването се базира на теренна работа сред различни групи мигранти:  Преселници в турция: Измир (2002 г., 2004 г., 2006 г. ), Истанбул (2008 г.) и текирда (2009 г.)1;  Преселници, завърнали се за кратко или по-дълго в България: в различни части на страната в периода 1999–2011 г.2;  Преселници емигранти във великобритания (лондон 2010–2011 г.) и Франция (Париж 2011 г.) На първо място искам да подчертая, че става въпрос за една високо мобилна общност. Макар да получава насилствен тласък от комунистическото управление за напускане на България през лятото на 1989 г., тя в голяма степен не се настанява за постоянно в Р турция, а продължава да живее първоначално между две държави. в по-късен период – след 2001 г., след отпадане на визовите ограничения за пътуване на българските граждани, представителите на общността вече живеят в рамките на различни страни от ЕС. Ако трябва да бъдат очертани и анализирани причините за тази мобилност, те трябва да бъдат разграничени на 1 Част от теренните материали са архивирани в АЕИМ, Мила Маева. Етнокултурна идентичност на българските турци в Р турция, № 574-ІІІ. 2 Част от изследването е осъществено със съдействието на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия в рамките на проектите „Малките общности в периоди на кризи” (1999 г.) и „Отражението на исляма върху социалното конструиране, възпроизвеждано във всекидневния живот на българските мюсюлмани (джендър аспекти)” (2004 г.) АМЦИМКв № 3321/19. 02.2004 г. Друга част от теренните материали са архивирани в АЕИМ – „Емиграция на български турци към Европейския съюз” (16–21 октомври 2006), зап. М. Маева, арх. № АЕИМ 642-ІІІ. 44 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 45 няколко основни. На първо място са историческите и се дължат на многобройните изселвания на турско население от българските земи след създаването на независима българска държава. Причините за миграцията са няколко. На първо място, трябва да се посочи отношението на българското население и държава към турците. тъй като те изповядват исляма, това ги различава от останалото българско, в повечето случаи християнско, население. Различната религия настройва българските управници негативно към турците. те ги свързват с нашествениците османци, с насилственото налагане на исляма, отнасят се враждебно към тях и се стремят да предизвикат преселването им. Затова често миграцията на турците не е доброволна, а следствие от насилствени мерки за напускане на страната. турците са принудени да оставят всичко – къщи, имоти, семейство и да се заселят в новата и чужда земя. Другата причина за многобройните изселвания е политиката на турция към това население. тя смята, че то трябва да се прибере в нейните граници и затова постоянно поощрява миграцията му (Стоянов 1998; трифонов 1991; Ялъмов 2002). тази политика продължава и до днес, тъй като турция продължава да стимулира емигрантските насторения чрез пропагандата си сред част от турското население не само в България, но и на Балканите, което допринася за изграждане на все по-голяма преселническа общност в южната ни съседка (Ялъмов 2003). Като друга историческа причина може да се посочи традицията на сезонната трудова миграция или гурбетчийството на турското население, както в рамките на Османската империя, така и по-късно в границите на българската държава. тази мобилност продължава дори и в периода на комунистическото управление и може да се посочи като една от основните причини за високата степен на мобилност сред преселниците. Икономическото положение на това население, което прогресивно се влошава, откакто остава в границите на българската държава, също може да се посочи като основен мотив за емиграция (Карамихова 2003). в последните 22 години движенията на преселниците могат да бъдат синтезирани в две основни направления – към България и към Западна Европа. Миграция към България Ежедневни придвижвания Миграцията в посока България сред турците преселници от България е както мотивирана по лични причини, така и провокирана от икономическата ситуация в турция и в България. Степента на мобилност пред преселниците достига високи нива при ежедневните придвижвания през българо-турската граница. това става възможно както заради безпроблемното безвизово пътуване, така и заради удобните автобусни линии между двете държави. тези кратки или „туристически” движения са особено характери за мигрантите, които са се заселили в европейската част на турция или Истанбул. Често пъти респондентите определят разстоянието като „кратко” – „само на 4–5 часа” от родното място. Честото пресичане на границата е типично за онези, чиито семейства или роднини остават в България. Движението в посока към България е провокирано както от религиозни празници като Курбан и Шекер байрам, така и от семейни тържества като сюнет и сватба. трябва да се 46 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ отбележи присъствието на преселници на трагични събития като погребения в България. това довежда дори до нарушаване на ислямските погребални традиции с цел да се изчакат роднините от турция. Причина за кратки движения към България са селищните тържества и курбани. Като пример може да се даде съборът на Хъдърлез в с. Ябланово, който събира гости от съседните села, но и много близки и роднини от турция. Дори беше наблюдавана и религиозна миграция с цел посещение, молитва (курбан) на някое местно, но много почитано тюрбе или текке в България. Често пъти временните движения в посока България са провокирани от необходимостта от посещения при лекари или зъболекари, защото „тука лекарите са по-добри” или просто „тук е по-евтино”. Не са редки и случаите на преселници, които идват в България заради почивките и морето. Интересен вид мобилност е брачната. При нея деца на преселници – предимно момчета – се изпращат в България на гости при роднини с цел да се намери подходящ брачен партньор за тях. това е добра брачна стратегия, защото поради ситуацията в България, където демографският срив се отразява и на турското население, то също се превръща в застаряващо. Невъзможността за намиране на подходящ партньор, както и добрите икономически условия в турция, са основна предпоставка за българските туркини да предпочитат брак в турция. От друга страна, за преселниците това е възможност да си намерят съпруга, без да плащат високата брачна цена, както повелява традицията в турция (Карамихова 1999: 67; Маева 2006). Не на последно място трябва да се отбележи и миграцията с цел участие в изборите, но респондентите избягват да коментират тази тема по разбираеми причини. Затова нейното споменаване се базира на частични наблюдения (срв. Петков 2003). Ре-емиграция към България Процесът на връщане и усядане на част от напусналите по време на по-ранните преселнически вълни започва още след рухването на комунистическото управление. тогава близо 120 000 души, изселили се по време на т. нар. „Голяма екскурзия”, се връщат в страната (Желязкова 1998). в периода след 1990 г. се наблюдава и т. нар. студентска миграция (вж. Анева 2001). Според непълните, макар и официални данни на турското Министерство на образованието към м. май 2010 г. общият брой на „частните“ студенти извън турция е бил 21 618. в България броят им е 2858 и страната заема трето място по брой на турски студенти след САЩ и Германия. За България цифрите са силно занижени и според Дружеството на турските студенти у нас в български университети учат около 6000 души от турция. По данни на Националния статистически институт за образованието в България през учебната 2010– 2011 г. най-голямо увеличение се наблюдава при студентите от турция – от 2.0 хиляди през 2006–2007 г. на 4.6 хиляди през предишната учебна година. През миналата учебна година (2010–2011 – бел. ред.) те представляват 45.7% от всички чуждестранни студенти у нас. Към МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 47 31.12.2010 г. чуждестранните докторанти, обучаващи се в България, са 220, като от тях 9.1% са от турция3. „Служител на фирмата за посредничество и консултантски услуги „06 Анкара” ЕООД в България, представил се с името Убейдуллах Далмъш, споделя, че през 2007 г. започвал „бум” в притока на желаещи да учат в България турски младежи и в момента броят на турските студенти бил над 4000. Студентите са съсредоточени предимно в София, Пловдив и варна. Около 2000 от тях учат в техническия университет в София. Много студенти има в Медицинския университет, в Софийския”4. Прави се и географско разделение на студентите. Според някои респонденти по-бедните от тях предпочитат Пловдив и някои вУЗ-ове във вътрешността на страната, докато студентите от Истанбул избират предимно София и варна5. Студентската миграция включва преди всичко млади турци, които се изселват предимно с последната вълна. На тях българската държава дава привилегии за следване във висшите училища в страната. Същото се отнася и за наследниците на преселници. те се възползват по различни причини – от по-евтиното и качествено образование до възможността да избегнат тригодишната задължителна военна служба в турция, както и да поживеят без строг родителски и обществен контрол. Студентите избират България заради географската близост и обстоятелството, че страната ни е член на Европейския съюз. Мнозина считат, че с българска диплома могат да получат възможности за изява в европейските държави. така например според Сердар Къзълдаг, председател на Дружеството на турските студенти в България, турските младежи избират България, защото местата в турските университети не достигат, а частното висше образование е много скъпо. Докато в България висшето образование излиза между 3000 и 6000 евро, в турция може да достигне и до 22 000 евро6. Основен проблем, който посочват студентите, е отказът на турция да признава българските дипломи и от 2010 г. студентите вече се подлагат на особено тежък приравнителен изпит. Според Сердар Къзълдаг крайното решение е взето заради случаи на фалшиви дипломи и ниско качество. турция прилага подобни ограничения и към други държави, но те не са от ЕС. Проблем представлява и войнишката служба за завършилите висше образование в България турски младежи, тъй като те трябва да минат нормална служба в страната си за период от 15 месеца, вместо кратка шестмесечна, каквато е службата в армията за висшистите в турция7. Първоначално тенденцията на завръщане в България е характерна за две възрастови групи – млади хора, привлечени от светския начин на живот и свободата, и по-възрастни – пенсионери, които предпочитат да се върнат по родните места. Постепенно тенденцията 3 Образованието в България през 2010–2011 г., НСИ: http://www.nsi.bg/EPDOCS/Education2010.pdf, видяно на 10 ноември 2011 г. 4 „турция ще разполага със собствени общежития за своите студенти в България”: http://www.skat.bg/ news.php?action=7&newsID=13032, 12 май 2005, видяно на 15 ноември 2011 г. 5 „Българските вУЗ били най-притегателни за турските студенти“: http://www.skat.bg/news. php?action=7&newsID=5363р 4 септември 2009, видяно на 11 ноември 2011 г. 6 „турция вече не признава българските дипломи”: http://www.vuzove.com/novini/113-turcia-ne-priznavabulgarski-diplomi, видяно на 8 ноември 2011 г. 7 „турски студенти у нас не искат приравнителни в родината. Младежите смятат да протестират на предстоящия мач ЦСКА – Бешикташ”: http://pointburgas.com/образование/турски-студенти-у-нас-не-искатприравн/, видяно на 8 ноември 2011 г. 48 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ обхваща и други преселници, чието увеличаване се наблюдава в периода след 2001 г. и особено след приемането на страната в ЕС на 1 януари 2007 г. (Маринова 2003). Подобряването на икономическата обстановка в България се превръща в предпоставка за завръщане на част от изселниците и за развитие на бизнес със средствата, натрупани по време на емиграцията в турция. Етнографските изследвания показват, че в повечето случаи България се използва от турците преселници в турция като отправна точка или вид трамплин към останалите страни от ЕС. Миграция към Западна Европа Миграцията на преселниците към Западна Европа следва както турския, така и българския икономически модел. Основните причини за емиграцията са продиктувани от икономическата ситуация и стагнацията на трудовия пазар в България и турция. така се наблюдава преориентиране на изселванията към Запад, където условията на труд и живот са по-добри. Роля изиграва и постепенното избледняване на образа на турция като родината–майка (ana vatan) (Карамихова 2003: 12–13.). това довежда до завишаване на исковете за възстановяване на българското гражданство, както и на българските имена с обяснението, че те допринасят за по-бързата интеграция в чуждото общество. Често пъти миграцията на Запад е двустепенна. Първо недоволните от живота си и заплащането в турция преселници се връщат в България. След известен период от време и при липсата на заетост тук те са принудени да търсят препитание на Запад. в други случаи при желание за намиране на работа в друга страна от ЕС преселниците се връщат по родните места и оттам заминават за Западна Европа. Причината е, че общата трудова миграция със старите съселяни осигурява известна подкрепа и дава сигурност в чуждата страна. Не на последно място важна роля при миграцията изиграват вече изградените селищни колонии в големите западни градове, семейните мрежи и разделените семейства. Корените на миграцията към Западна Европа се коренят още по времето на т. нар. „възродителен” процес, когато част от недоволните избират да емигрират на Запад и по-специално в Австрия, Швеция и Германия. Социалната мрежа на това политическо изселване на български турци се превръща в основа на трудовата миграция към Западна Европа след рухването на тоталитарния режим в страната в края на 1989 г. Съхранението на родствените връзки открива реална възможност за много от турците да заминат зад граница и да търсят сезонна работа там. впечатление прави, че моделът на придвижване на преселниците изцяло копира този на турците от България. И при тях разбираемо тласък на икономическите движения на преселници към Западна Европа настъпва след отпадането на визовия режим за български граждани през 2001 г. Следващ период на промени в придвижването настъпва като резултат от приемането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. Двата периода се характеризират с различен тип миграция и имат своите специфични характеристики, които ще се опитам да обобщя. Най-ясна е тенденцията на преход от временна, сезонна, често пъти тримесечна миграция, типична за времето преди 2007 г. към заселване в избраната дестинация след МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 49 включването на България в европейското обединение8. това довежда и до промяна на основните страни на дестинация. Сред желаните страни за заселване в последните няколко години се очертават освен традиционните Германия, Холандия и Швеция, вече и великобритания. все по-рядко емигрантите се насочват към Испания, Гърция, Франция и Италия. Една от новите характеристики на миграцията, в сравнение с периода от преди 2007 г., когато движението е нелегално и без трудови документи, е стремежът към нейното легализиране според законите на приемащата държава. Постепенно се наблюдава и промяна в джендър структурата на мигрантите. трябва да се посочи, че сезонното намиране на работа в ЕС преди 2007 г. е характерно предимно за мъжете. в някои случаи тогава заминават семейни двойки, по-рядко – сами жени (в повечето случаи роднини на гурбетчиите) и още по-малко – неомъжени момичета9. в периода след 2007 г. се засилва миграцията на семейни двойки, тъй като вече се променят целите на миграцията и от временно придвижване с цел спечелване на финансови средства, тя се преформатира в постоянно заселване. Макар и бавно се увеличава и броят на жените и дори на младите момичета, които мигрират сами, без семействата си, което показва, че има разрушаване на стереотипите. Прави впечатление, че след 2007 г. мигрантските групи вече включват представители на различни възрастови групи, но мнозинството продължават да са млади хора между 18 и 35 години. Причините са няколко. На първо място, става въпрос за високата степен на незаетост сред тази възрастова група, ранна брачна възраст и нарастването на риска от социална изолация сред общността. Интересно е, че продължава тенденцията отпреди 2007 г. част от турците да предпочитат да пътуват с паспорти с български имена, заради негативното отношение към мюсюлманите на Запад. в тези усилия се включват всички функциониращи социални мрежи. Например някои от мигрантите успяват да сменят дори единните граждански номера (ЕГН). Не са редки случаите и на купуване на фалшиви документи. По отношение на трудовата заетост на преселниците не се наблюдават разлики с турците от България. тя продължава да се покрива със заеманата в България, турция длъжност или поне е в същата професионална сфера. турците продължават да са заети в сферата на квалифицирания труд като строителството и свързаните с него дейности. в отделни случаи те работят в земеделието или в оранжериите в Холандия. Според респондентите мигрантите се приемат добре предимно като черноработници от местните жители, които по правило не се ангажират с нискоквалифициран труд. теренният материал показва, че турците мигранти, подобно на българите например, обикновено се хващат на всякаква работа, защото за тях бързата печалба или възможностите за оцеляване в новото общество все още е по-важна от трудовия статус, социалния престиж и дори професионалния успех. те нямат изисквания по отношение на труда и единственото, което ги интересува е заплащането. Повечето от мигрантите биват наемани от турски, кюрдски предприемачи или поне мюсюлмани, постоянно 8 За движението в периода 1989–2007 г. вж. Маева, Манева 2004; Маева 2007; Маева 2008. 9 Според данните на НСИ мъжете са преобладаващата част от емиграционния поток. От желаещите да се преселят 57% са мъже и 43% – жени. Много по-голям е относителният дял на мъжете в групата на трудовите мигранти – 65%, а от краткосрочните мигранти те съставляват 60% (по данни на Zhelyazkova, Daskalova 2003). 50 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ пребиваващи в съответната западна страна10. Когато става въпрос за финансовите резултати от печалбата, трябва да се отбележи, че ако в периода от преди 2007 г. мигрантите печелят пари извън границите, но ги харчат вкъщи – независимо дали това е България или турция, в настоящия период, поради заселването им на Запад, малко от средствата се връщат обратно. Изследването показва, че настъпилата промяна в миграционната стретегия довежда вече до изменение във финансовите параметри. Част от емигрантите започват да инвестират в интеграцията си в приемащото общество, купуват жилища или започват собствен бизнес, което до скоро се случваше рядко. Изследването показа, че миграцията на турци – преселници от България в турция в последните 22 години е в пряка зависимост от политическите, социално-икономическите и културните промени в България, турция и ЕС. Съвременните движения на това население може да се вкарат в две големи хронологически части според мотивите на хората. така се очертават два последователни етапа – на политическа миграция през 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., последвана от икономически движения. Причините, продиктували напускането на страната, също са различни. Първоначално става въпрос за нарушаване на гражданските и човешките права, за дискриминация и отхвърляне на иконното право на етнично и конфесионално самоопределение от страна на официалната власт и напускане на страната в опит за спасяване на „турската” и „мюсюлманската” идентичност. Икономическите движения са резултат от положението както в турция, така и в България. Преселниците се включват до голяма степен в миграционните мрежи, изградени от българи и турци, следват техните модели и се превръщат в част от тяхното движение. Движенията в различни посоки – първо към турция, после връщането в България, а после и пътуването към други страни от ЕС – показва стремежа към изграждане на най-добра миграционна стратегия, съобразена със спецификите на политическите, икономическите, социалните и културни условия в държавите. Ниският жизнен стандарт, растящата безработица, политическата и икономическа нестабилност, трудностите пред бизнеса в България, избледняването на образа на турция като майка-родина, съчетано с либералните правила за пътуване и живот в рамките на ЕС, съвременните възможности за бързи и евтини транспорт и комуникация допринасят за доминиращата миграция към страните от ЕС. Постепенно се наблюдава тенденция в последните три години на преход от типичната за по-ранния период „непълна миграция” (срв. с Okólski 1999; Kaczmarczyk 2005; Petros 2005) към дълготрайно усядане в приемащото общество, като последица от продължителния период на преход в страната и от възможностите, дадени от членството на България в ЕС. 10 „Началото на турската емиграция към Западна Европа е поставено с подписването на споразумение между Федерална република Германия и Република турция през 1961 г. Договорът е продиктуван от икономическия бум във ФРГ и нуждата от неквалифицирани „гостуващи” работници. Очаква се след няколко години тези работници да се завърнат в турция с нови умения и да помогнат за преориентацията на турската икономика от селскостопанска към индустриална. Подобни споразумения са подписани по-късно и с други европейски страни, включително с Австрия, Холандия, Белгия, Франция и Швеция. въпреки очакванията, много от тези работници се заселват за постоянно и дори взимат и своите семейства. Разбира се, има и квалифицирани работници, които също емигрират по тези спогодби (Kirisci 2003). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 51 Литература Анева, Н. 2001. лютви Местан: Каним изселниците в турция да учат в наши вУЗ. – Стандарт, 2 август 2001 г., http://www.standartnews.com/archive/2001/08/02/theday/s3086_2. htm. желязкова, А. (ред.) 1998. Между адаптацията и носталгията. Българските турци в турция. София, МЦИМКв. Карамихова, М. 1997. Брачна снимка от Кърджали. Кърджали. Карамихова, М. 2000. Едно семейство след т. нар. “възродителен процес”. – в: Русанов, в. (съст.). Аспекти на етнокултурната ситуация в България. Осем години по-късно. София, Аксес, 214–234. Карамихова, М. (съст.) 2003. Да живееш там, да сънуваш тук. Емиграционни процеси в началото на ХХІ в. София, МЦИМКв, 268–291. Маева, М., М. Манчева. 2004. Миграция на български турци (1878–2004). – в: Султанова, Р. (съст.) Български миграции и миграционни движения от 80-те години на ХХ в. до днес (ръкопис). Маева, М. 2006. Българските турци преселници (култура и идентичност). София, МЦИМКв. Маева, М. 2007. Емиграция на турци от България към ЕС. – в: Человек в истории и культуре. Одесса-терновка, Друк, 376–385. Маева, М. 2008. Съвременни миграционни вълни на българските турци. – в: Дечева, M. (ред.). Динамика на националната и транснационална идентичност в процеса на европейска интеграция. София, Парадигма, 333–356. Маринова, Кр. 2003. 50 хиляди изселници си идват. – Стандарт”, 28 октомври, http:// paper.standartnews.com/archive/2003/10/28/theday/s3887_12.htm. Петков, В. 2003. Дружества на изселници в турция организират гласуването за ДПС. – Монитор, 29 декември. http://www.zone168.com/news.html?date=20031229&topic=home_ bg&story=00102.htm. Петрова, Т. 2003. Чужденците не искат да плащат за висше в България. Данъкоплатецът финансира обучението на 60% от задграничните студенти. – Сега, 15 декември, http:// www.segabg.com/15122003/p0020019.asp. Стоянов, В. 1995. турците в България. – в: Желязкова, А. (съст.). връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. София, МЦПМКв, 247–251. Стоянов, В. 1998. турското население между полюсите на етническата политика. София, лиК. Стоянов, В. 2001. По трудния път към възраждането – българските турци и мюсюлмани в отвоюване на малцинствените си права. – в: Русанов, в. (съст.). Аспекти на етнокултурната ситуация. Осем години по-късно. София, Аксес, 190–205. Стоянов, В. 2002. Българските мюсюлмани в годините на преход (1990–1997). – Етнокултурни аспекти. ИП, № 1-2, 112–173. Трифонов, С. 1991. Строго поверително! – Поглед, бр. 16–19. ялъмов, И. 2002. История на турската общност в България. София, IMIR. ялъмов, И. 2003. влияние на кемалисткия модернизъм върху турското малцинство в България. – в: турция, Балканите, Европа. Изследвания в чест на проф. Дженгиз Хаков. София, Парадигма, 31–43. 52 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Kaczmarczyk, P., M. Okólski 2005. International Migration in Central and Eastern Europe. – Current and Future Trends. UN/POP/PD, vol 12, http://www.un.org/esa/population/migration/ turin/Symposium_Turin_iles/P12_Kaczmarczyk&Okolski.pdf. Kirisci, K. 2003. Turkey: A Transformation from Emigration to Immigration. http://www. migrationinformation.org/Feature/print.cfm?ID=176. Maeva, M. 2008. Migration et identités parmi les Turcs de Bulgarie établis en Turquie (1989-2004). – Balkanologie (Ed. by Association française d’études sur les Balkans), Vol. 10, № 3–4, 1–13, http://balkanologie.revues.org/index1052.html (ISSN 1279-7952). Okólski M. 1999. Migrant traicking in Poland. Actors, mechanisms, combating. ISS Working Papers. Seria: Prace Migracyjne, № 24. Warsaw. Petros, M. 2005. The costs of human smuggling and traicking. Global Migration Perspectives, № 31. Zhelyazkova, A., N. Daskalova 2003. Racial and ethnic minorities, immigration and the role of the trade unions in combating discrimination and xenophobia, in encouraging participation and in securiting social inclusion and citizenship (RITU project). Workpackage. Soia (http://www. imir-bg.org/imir/reports/RITU%20Bulgarian%20Report.pdf ). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 53 Българо-турската граница – прекосяване в спомени Венета Янкова Шуменски университет „Епископ Константин Преславски” Границите са междинни и/или периферийни зони на културни сфери, където се осъществяват културни контакти. те се пораждат като резултат от специфични исторически обстоятелства или процеси, както и от уникални социални феномени. такова широко разбиране дава възможност почти всяка част от света в определен момент от нейната история да бъде свързана и дефинирана чрез концепта „граница”. Като пространства на взаимодействие, границите са изключително динамични и често нестабилни зони и се отличават с непостоянство на времево-пространствените измерения на явленията. това налага необходимостта от интердисциплинарност в изследванията на процесите, протичащи в полето на граничността („borderland processes”), оформящо специфично научно направление – frontier studies (Barth 1969; Cohen 1994; Harrison 1999; Vila 2003; Parker 2006). във връзка със засилването на миграционните движения в края на XX и началото на XXI в., назовавано „нова номадска ера”, популярност придобиват наблюденията на пресичането на граници (cross-border). то по-нататък ще се разбира в културологично-семиотическия смисъл на понятието „пресичане/ прекосяване/ преминаване” като прекодиране, трансформация, промяна в първоначалното състояние на участниците в културния контакт. Антропологическата визия за концепта „граница” го отнася към измеренията на идентичността, поради което пресичането на границата се свързва с проявленията на идентичностна трансформация (Cohen 1994:55). в тези процеси се активизират различни типове идентификации: местоименна (Ние – те), пространствена (тук – там), принадлежностна (Наше – тяхно), които открояват очертанията на Своето и на Другостта. Изложението по-нататък фокусира усилията си върху общностни и индивидуални проявления на пресичането на граници, които можем да наречем „модуси на граничното пресичане/прекосяване/преминаване”. то е опит за доближаване до по-общ микромодел на явлението, основан на конкретни теренни наблюдения на миграционните процеси, свързани с преминаването на българско-турската граница във времето най-вече след 90-те години на ХХ в. (Vasileva 1992; Между адаптацията и носталгията 1998; Кръстева 2004; Forced... 2006; Маева 2006; Парла 2009). Приведеният материал е почерпан от биографични разкази и непосредствени лични свидетелства на живеещи в селища със смесено (християнско и мюсюлманско) население в Шуменския край (Избул, Развигорово, Струйно, Длъжко), с което се дава възможност за регистриране на различни гледни точки към проблема „граница и нейното пресичане”. Модуси на пресичането на граници Пресичането на границата в травматичния спомен на селската общност „Не само живите, но и умрелите прекръстиха!” – тези думи са изречени от християнка по повод на печално известните събития по насилственото преименуване на българските турци, определяно като повратно в живота на цялата селска общност. Актът на посегателство над идентичността на съселяните мюсюлмани е категорично осъден чрез изтъкване на абсурдността на извършеното. Обичайният кръговрат на живота е нарушен, границите между света на живите и мъртвите са сринати, с което се отприщват силите на хаоса и злото, за да започне пътуване към държавната граница на турция, известно като „голямата екскурзия”. Иначе казано, решението за напускане на родните места се осмисля като резултат от катаклизъм, преживян от всички, свързани с общо обживяно пространство, общи социални мрежи, действаща „система на съжителство” (Цв. Георгиева). Пресичането в семейната и в родовата памет в личния спомен събитията около решението за заминаване в турция се свързва с всеобща паника и психоза, както и с колективистичните нагласи на мюсюлманската общност. то е резултат от драматичен избор, след индивидуална и общностна криза. в отделни случаи определящо значение при вземане на окончателно решение има родовият опит-спомен за някогашно пресичане на границата: „Щяхме да ходим в турция, не отидохме. Дъщеря ми беше женена в Калино. техните още 71-а година са ходили в турция и са се върнали в България. „те щом остават тука, и аз оставам!” Не съм прекосвал границата!” така това неосъществено намерение би следвало да се разчита като индивидуален избор за оставане в своя свят без прекрачване на границата към света на другите. За много от нашите информатори изборът е свързан със самочувствието им на местни хора (ерлии), които са родени и израснали в България. тук са погребани дедите им, тук завинаги ще останат и те. Чувстват се продължители на родовите традиции и хранители на родовата памет и на родовите послания (Бояджиева 2005; Бокова 2003). С нескривана гордост те изтъкват своето като репрезентативно и разказват истории за децата си, установили се в турция. в изпитанията на чуждата среда те са показали трудолюбие, упоритост и са пренесли морални и поведенчески ценности отвъд границата. Пресичането като активизация на етноцентризъм и на етнически стереотипи Контактът със света отвъд държавната граница изостря естествения за човека етноцентризъм, като очертава различия във външен вид, поведение, образованост. Резултат на непосредствен контакт и опит, оценката на християнка за съселяните мюсюлмани е изцяло в регистъра на положителните стойности, докато мюсюлманите „отвъд” са оценени пестеливо и то – във връзка с видимия атрибут на религиозната принадлежност: „Много чисти и много работливи хора са нашите. С тях комшулуваме. техните са яшмаклии1, нашите – ачигьоз2.” 1 Яшмак - (тур. yaşmak ) – ‘кърпа, покривало за главата и лицето при мюсюлманките’. 2 Букв. – с отворени очи. 54 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 55 Аналогична разлика се очертава и в самооценката на българските турци: „Ний сме по-окумуш3 от тях!” Наред с това в резултат от конкуренцията на пазара на труда в турция в някои от наративите се припомнят негативни стереотипи и се активизира усещането за „двойна маргинализация”: „турчин, ама гяур. Аз съм от България, аз съм гяур” (Парла 2009: 61). Границите – прекосяване, адаптации и поколенчески специфики Установяването в другата социо-културна среда е свързано със сложни процеси на адаптация и интеграция. внимание заслужават онази категория емигранти, които въпреки продължителния престой, не успяват да приемат особеностите и различията на новата културна среда. Очертават се поколенчески специфики в отношението към света отвъд границата, мотивирани от възрастови особености, система на социална осигуреност и изграден личен статус в българското общество: „Ний тука не можем да живеем! турция не е за стар човек! Млад да отидеш! тук почнахме пенсия да вземаме. Берекет версин на бай тошо...” в случая показателно е амбивалентното осмисляне на „тук” – едновремено и като „турция”, и като „България”. И още: „Родното място ми харесва. Отиваш там, не познаваш хората и те не те познават...” (Парла 2009: 60). в това отношение е характерна обобщаваща оценка за онези възрастни хора, които по силата на обстоятелствата са били принудени да останат „отвъд”. За тях пресичането на границата в обратна посока се е превърнало в невъзможно завръщане към своето и родното, което в личен човешки план се преживява като житейска драма: „Старите измряха от мъка... тук са пораснали, тук им е минал живота”. Пресичането на границата като завръщане-оставане в родното Съществен акцент в решението за временно прекосяване на границата и за оставане в родното място има силната привързаност към родния край, получаваща вселенски измерения чрез съсредоточието на космически сили като въздух–вода–земя: “тука в наш’то село три неща се разделят: земята, въздуха и водата. Земята към юг е все черна, към север – червена. водата оттука към юг тече, към Черно море, на север тече към Дунава. въздуха и той се разделя оттука в различни посоки. Затуй тука е много хубаво, има много хубави условия за живот”. това, по термина на М. Елиаде е проявление на „автохония” (коренячество), „чувство за космическо-биологическа съпричастност с живота в обкръжаващата среда” (Елиаде Митове: 185; Хайдегер 1993: 169; Монаган, Джъст 2005: 176–178). впечатляващо е обобщеното осмисляне на родното място и на българското не само като свое, но и като ценност от висок порядък: „Човек е най-добре, където е свикнал...”, „тука е по-хубаво!” и „Да знаеш, тук в България е най-хубаво!” А понякога се стига до идеализиращото „Най-чисти турци в България има!” Често любимите песни са изпълнени с носталгия по дома и семейството: „Ben anamι özledim/ Hem anamι, hem bubamι,/Ben köyümü özledim”4. така Домът и неговите еквиваленти – родно място и роден край – се изживяват като микрокосмос и интегрираща сила, „нашето кътче в света”, известно като „топофилия” (Башлар 3 Букв. – учени, образовани. 4 „За моята майка копнея, / за моята майка и за моя баща, / за моето село копнея”. 56 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 1988: 40–42). И ако използваме израза на М. Елиаде за „вечното завръщане”, кризата („страданието”) от нарушената родова цялост е по-скоро път към нейното преосмисляне и оценностяване (Елиаде 1994). Ето защо възвръщането към родното след изпитанията на другосттта е осъзната потребност от първоначалото („носталгия по Рая”) (Елиаде 1995: 424–427) и от постигане на изгубената родова хармония. Преките наблюдения насочват към пространствено-времева цикличност, поддържана от празничния кръговрат (селищен и родов) и от индивидуалните човешки контакти. Установилите се отвъд българо-турската граница като част от родовото цяло се завръщат и ще се завръщат отново и отново по байрами, събори, сватби, мевлиди и погребения. За да скрепят изтънялата родова нишка и да я пренесат с децата си в новата родина (Yeni Vatan), с което да постигнат съграждането на тяхната идентичност между тук и там. Пресичане на границата като културно взаимодействие На следващ етап пресичането на граници довежда до разнообразни проявления на културно взаимодействие (контакт, адаптация, асимилация) и често – до пораждане на нови явления. Показателен пример е усвояването на свети места на хетеродоксния ислям по българските земи след 80-те години на XIX в. и възникването на т. нар. „късен утраквизъм”. такъв е случаят с двойните обредни (мюсюлмански и християнски) култови практики, свързани с тюрбето край с. Оброчище, Балчишко – някога черкезко село, в което след Освобожденето се заселват българи преселници от с. вайсал в Одринска тракия (Радионова 1994: 71). Другият пример е ситуиран в турско културно пространство, в което мигранти от Балканите пренасят и съхраняват традиции и обичаи и така обогатяват местната културна палитра (Artun 1993). Пресичането на границата в контекста на икономическите условия от началото на XXI век в контекста на новите икономически реалности в Европа се наблюдава и друг тип пресичане на границата: с търговска, с туристическа цел и за изграждане и разработване на бизнес-пространства. такъв тип контакт е обусловен от взаимния икономически интерес и от възможностите на бизнес-средата. Ако в началото на 90-те години на миналия век това са спорадични несистемни индивидуални действия, то днес бихме могли да говорим за засилен интерес от страна на турски предприемачи и инвеститори в България. Но това е обект на друго по-специализирано изложение. „Вградено в моста...” (За Салих Бакладжъ) Многоаспектните измерения на граничното пресичане би трябвало да се допълнят от неговите индивидуални измерения. те се отнасят до личности, които със своята посредническа роля са спомогнали за изграждането на интеркултурни взаимодействия между турци и българи. в духа на приетата в изложението терминология, пресичането за тях се превръща не в разграничителна-разделителна линия, а в начин за съзидание на ново познание за културата на Другите. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 57 Успешен пример за това е житейската съдба на българския интелектуалец с турски произход Салих Бакладжъ (1924 – 2002)5. Родом от шуменското село Развигорово, репресиран по време на т.нар. „възродителен процес”, след установяването си в Одрин продължава да работи за разширяването на интелектуалните контакти между България и турция. там той създава връзката между тракийския университет в Одрин и Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”, организира българо-турски научни конференции (Желязкова 1989; Драгова 2005: 478-481). Ценно е неговото изследване върху паремийното наследство на българските турци, което се появява посмъртно (Baklacι 2002). Според оценката, която Елена Огнянова дава за делото на Салих Бакладжъ: „Неговата дейност наистина съгради мост между фолклористи, народоведи и етнографи от България и турция. Аз вярвам, че той вгради името си в тоя мост, по който ще се движат в днешно и в бъдеще време културните поколения на двата народа” (Огнянова 2002). И един изключително симптоматичен момент: по негова воля журналистът и ученият пожелава да бъде погребан в родното си село Развигорово, което той е напуснал преди десетилетия – израз на желанието му за вечен покой чрез сливане с хармонията на родното. И ако отново се позовем на М. Елиаде, този жест изразява стремеж към постигане на „съвършена автохония”, която обхваща пълния житейски цикъл – от раждането до смъртта (Елиаде Митове: 186). в заключение. „Споменните фигури” (Я. Асман) на пресичането на българо-турската граница (в ограничения емпиричен опит на приведеното до тук) насочват към ситуации на принудително и на доброволно осмислено преминаване през културните пространства. И в единия, и в другия случай се осъществява трансфер на културни стойности, постигнато с индивидуални и с колективни усилия – различни по трайност и въздействие върху непосредствения човешки опит. Актовете на гранично пресичане се осмислят в многостепенна скàла на отношения: от разделение-разграничение, маркиращо крайна степен на противопоставяне, до сближение, отнасящо се до процесите на пълноправен диалог и пълноценно междукултурно взаимодействие. Приложение „Момчето – войник в Крумовградско. Открит лист трябва – нали е гранична зона. Няколко войника от района служат там. в паспортите в Кърджали писаха „невалиден”. върнахме се. Отидохме при Керанка абла – кметицата. „Обща болест, Бейти, мислѝ българско име!” Не беше хубаво, ама...така са решили, не можеш да кажеш „няма да си сменя името”. Аз тогаз работех е Свинеугояването в Шумен, с българите работех, с другарите много хубаво се разбирах, с турско име ми викаха, аз зор не съм видял от колегите. 89-а година напуснах Свинеугояването. Щяхме да ходим в турция, не отидохме. Дъщеря ми беше женена в Калино. техните още 71-а година са ходили в турция и са се върнали в България. „те щом остават тука, и аз оставам!” 5 http://www.balkanlar.net/forum/index.php?topic=20062.25;wap2. 58 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Ние продадохме всичко, но не тръгнахме. Отивам на работа в Свинеугояването. Един роднина има много овце. „Къде отиваш, Бейти, хората отиват за турция!” Аз подадох молба и напуснах. Крава, овце, коза, магаре.... Отказах се. Отново купихме – на село без стока не става! Почнах работа в Кооперацията в Нови пазар – шофьор на ЗИл. Доволен съм, че останах. Не съм прекòсвал границата! Родното място ми харесва. Отиваш там, не познаваш хората и те не те познават...” (Бейти Аптула, род. 1942 г., село Избул, Шуменско. Запис на 19 август 2004.) Сн.1. Бейти Аптула и Хърфан Ходжа от с. Избул, Шуменско Сн. 2. Емине и Мехмед Раимови от с. Избул, Шуменско Литература Бокова, И. 2003. „Подвижният човек” – срещи с различното. – в: Балкански идентичности. Ч. 4. София, 30–40. Бояджиева, Ст. 2005. „На кука, ама тука!” Място, принадлежност, идентичност. – Проблеми на българския фолклор. т. 10. Фолклор – идентичност – съвременност. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 355–365. Драгова, Н. 2005. Проф. Надежда Драгова. – в: Историята, населена с хора. Българското общество през втората половина на 20 век. 1. Интервюта. София, ИК „Гутенберг”, 465–481. Елиаде, М. (без посочена година). Митове, сънища и тайнства. София, ИК „Прозорец”. Елиаде, М. 1994. Митът за вечното завръщане. София, ИК „Христо Ботев”. Елиаде, М. 1995. трактат по история на религиите. София, ИК „Христо Ботев”. желязкова, А. 1989. Открито писмо до колегите от Института по балканистика. 22. 06. 1989 г.: http://www.enotes.com/topic/Turks_in_Bulgaria Кръстева, А. 2004. От етничност към миграция. Съст. и н. редактор Анна Кръстева. София, НБУ. Между адаптацията и носталгията 1998. Между адаптацията и носталгията. Българските турци в турция. София, IMIR. Маева, М. 2006. Българските турци-преселници в Република турция. (Култура и идентичност). София, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Монаган, Дж., П. Джъст 2005. Социална и културна антропология. София, Изд. „Захарий Стоянов”. Огнянова, Ел. 2002. IN MEMORIAM: Салих Бакладжиев. – Балканите+. Събития и тенМИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 59 денции, № 21, с. 26. Парла, А. 2009. Работници без документи или етнически родственици? трудовата миграция от България към турция след 1990. – Български фолклор, № 2 , 49-69. Радионова, Д. 1994. текето на Ак Язълъ баба при село Оброчище, Балчишко. – Добруджа (11), № 1, 61–75. Хайдегер, М. 1993. За „хуманизма”. – в: Хайдегер М. Същности. София, 129–178. Artun, E. 1993. Cemal ritüeli ve Balkanlardaki varyantları. Halk Kültürlerini Araştırma ve Geliştirme Genel Müdürlüğü yayınları. 4. kötet/Millı Folklor Araştırma Dairesi yayınları: Halk tiyatrosu dizisi. Kültür Bakanlığı. Indiana University. Baklacι, S. 2002. “Hani bir söz var ya...”. Bulgaristan Türkü‘nün Atasözleri. Istanbul. Barth, Fr. 1969. Introduction. – In: Fr. Barth (ed.). Ethnic Groups and Boundaries: the Social Organization of Culture Diference, London, Allen & Unwin, 9–38. Cohen, A. 1994. Culture, identity and the concept of boundary. – Revista de anthropologia social, № 3. Editorial Complutense, Madrid, 49–61. Forced... 2006. Forced ethnic migrations on The Balkans: consequences and rebuilding of societies. Soia, International Centre for Minority Studies and Intercultural Relations (IMIR). Harrison, S. 1999. Cultural Boundaries. – Anthropology Today. Vol. 15, № 5, 10–13. Parker, Br. J. 2006. Toward an Understanding of Borderland Processes. – American Antiquity, 71(1), 77–100. Vasileva, D. 1992. Bulgarian Turkish Emigration and Return. – International Migration Review, Vol. 26, № 2, Special Issue: The New Europe and International Migration, 342–352. Vila, P. 2003. Ethnography at the Border. By Pablo Vila (ed.). Minneapolis, Published by Univ. of Minnesota Press. Социоанализа на граничността: върху два казуса от двете страни на българо-турската граница1 Стойка Пенкова Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” Целта на настоящата статия е да постави акцент върху специфичната граничност на наследниците на две мигрантски групи – тази на тракийските българи и на турците с произход от България изселници в турция и по-специално на представителите на тези групи в два гранични града – Царево и Одрин, изследвани съвместно с Меглена Златкова в периода 2009–2011 г.2. Опирайки се на проведените теренни наблюдения и на личните разкази на „противоречивите наследници” (срв. Златкова, Пенкова 2011, 2012), анализът ще се фокусира върху проблема за граничността в един специфичен контекст – този на социоаналитичното експлициране на механизмите на наследството и паметта при наследниците на тези групи. това налага граничността като теоретичен концепт да бъде мислена през призмата на емблематичната за късното изследване на Бурдийо „Нищетата на света” методологическа студия – „Противоречията на наследството”. Приемам, че предложената в нея методология дава шанс за осмисляне на начините, по които се предава/приема идентичност, име, социална позиция или – най-общо – социална същност (т. е. „наследство” – това, което Бурдийо нарича „стремеж да се постоянства в битието”) сред наследниците на тези групи. Подобен методологически избор е оправдан по няколко причини: 1. Позволява праксеологически „да се разбира”3 начинът, по който на наследниците се приписва определена социална същност и те „стават това, което са” (а, както знаем „Ста1 Редактиран вариант на доклада „Социоанализа на граничността: върху два казуса от двете страни на българо-турската граница”, прочетен на 02.12.2011 г. на конференцията „Миграции от двете страни на българо-турската граница: наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия”, организирана от ИЕФЕМ – БАН, съвместно с НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски“, София. 2 Изследването представя част от резултатите в рамките на по-общия проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, финансиран от ФНИ. в частност се представят резултатите от съвместната ни теренна работа с Меглена Златкова, осъществена в рамките на подпроект „Противоречието на наследството” и децата на българските изселници в турция (‘поколението на 20-годишните’ и ‘поколението на 30-годишните’)”, в който изследваме конкретните измерения на т. нар. „противоречиви наследници” (ср. Златкова, Пенкова 2011; Златкова 2011; Пенкова 2011), които далеч не са хомогенна група, а са хетерогенизирани по сложен и специфичен начин. Именно това ни дава основание да отчленим „поколението на 20-годишните” от „поколението на 30-годишните” (ср. Златкова, Пенкова 2011) в групата на наследниците на българските изселници, имайки предвид ‘социално поколение’, т. е. определена социална група, притежаваща близки по „съседство” (в смисъла на Бурдийо) социални и биографични жизнени шансове. Съвместната ни работа (както под формата на работа на терен, така и на едно „мислене заедно”) продължава и от тази страна на българо-турската граница, като се изследват наследниците на тракийските българи в Странджанския регион. 3 „Да се разбира” е друга ключова методологическа студия от изследването на Бурдийо „Нищетата на света”, което дава методологически основания за процедурите на праксеологическо разбиране от страна на изследователя на формите на опит и на практиките на агентите; разбиране, което е подчинено както на „строг контрол” на „гледната точка” на изследователя – това, че „присъщото на неговата гледна точка е да бъде една гледна точка за една гледна точка” (Бурдийо 2004: 46), така и на една изследователска „майевтика”, призвана да експлицира в дискурс онова „знаещо незнание” за социалните условия на производство и употреба на агентната гледна точка, което е присъщо на агентите на практиката. 60 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 61 ни това, което си” е „формулата, която се простира под перформативната магия на всички актове на институиране” – вж. Бурдийо 2005: 118) – много важен аспект с оглед на това, че приписването на социална същност предполага институиране на идентичност, т. е. налагане на име. А именуването като акт на институиране означава даване на социална дефиниция, т. е. означаване на някой „какво” той е („бежанец от Одринска тракия”, „тракиец”, „турчин изселник в Република турция”, „балкански турчин”4) и „как” следва да се държи вследствие на това (да „не забравя”, да „помни” и т.н.). 2. Придадените чрез механизмите на инситуиране и наследяване социални същности „затварят онези, които отличават, в границите, които са им посочени и които те самите карат да бъдат признавани” (Бурдийо 2005: 118, к. м.), следователно те се оказват важни при социоаналитичното проблематизиране на граничноста. Освещаването на границата, на „трайната разлика”, означава тя да бъде натоварена със социален смисъл, т. е. разпозната и призната като такава. По този начин различието става социално различие, границата придобива привидността на „реално” (природно) дадена, а институираното лице („оправомощената личност”) се облича със символната ефикасност на своята институирана идентичност. 3. Не на последно място, проблемът за „границата”, а оттук и за граничността на изследваните групи, придобива различно измерение в контекста на формирането на особени гранични зони на – както ги наричам – „живеене на границата”. тези зони са изпълнени с агенти, вещи, дискурси и дискурсивни практики, които подлежат на нивелиране в хода на социалните им интеракции (което е условие за възможност на предаване на наследството – така, че „наследникът, който уважава себе си, ще се държи като наследник и ще бъде наследен от наследството” – Бурдийо 2005: 118), но които се съпротивляват на нивелиращите практики, доколкото в тях е наличен особен феномен на другост, на различност и/или чуждост. (Както казва Бурдийо: „Съществува и недостойният наследник, свещеникът, който захвърля расото, благородникът, който изпада под ранга си, или буржоата, който пропада”, пак там). Оттук и методологическата необходимост да се подходи към изследване на граничността на избраните от мен представители на двете мигрантски групи чрез методите и инструментите на социоанализата5, доколкото „посредством разказа за най-„личните” трудности, за привидно най-строго субективните напрежения и противоречия6 – често се проявяват най-дълбоките структури на социалния свят и техните противоречия” (Бурдийо 2008: 116). 4 все „имена” и социални същности, които далеч не са безобидни от гледна точка на всекидневната им интерпретация от едната или от другата мигрантска група и които пораждат определен теоретичен „спор” във връзка с научната им интерпретация. Екипът по проекта отделя специално внимание на обсъждането на проблема с именуването по време на своите семинари, както и на настоящата научна конференция. 5 в смисъла на Бурдийо, при която се изисква експлициране на социалните условия за производство и употреба на агентите и техните практики, както и на позициите, които те заемат в социалния свят (срв. Бурдийо 1993: 100). Но настоявам на необходимостта от въвеждането на допълнителна праксеологична перспектива в подобен анализ – тази на ендогенното ниво на практиките (защото, макар и чувствителна към микроскопското им измерение, поради модела на социалното пространство, с който си служи, социоанализата е склонна да пренебрегва екстатичността на онтологическото съучастничество между биографично и социално illusio). 6 А едва ли буди съмнение, че всеки един разказ или спомен за„времето-тогава-и-там”, когато се е случило събитието на мигрирането, е изпълнен с напрежение, сгъстяване на емоциите, с противоречия и неизказана болка и/или травма (но преживени и – тъкмо поради това – неизказуеми). Повече за биографичния разказ и за това как етническата идентичност се полага някъде в полето между опита и разказа и/или спомена за нея може да бъде проследено в Карамелска 2009. 62 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ За да се осъществи действителната „социогенеза” на процеса на наследяване е нужен двоен процес по неговото осмисляне: 1) от една страна, на „конститутивните диспозиции на хабитуса”, които са способни да генерират не само правилни действия и практики, но и разочарования, напрежения, конфликти и противоречия, психологически травми и изтласкани интенции; 2) от друга страна, на начина, по който социалният ред се в-печатва в телата като „каптира, канализира, усилва или спъва психичните процеси според това дали има хомология, тавтологично допълване и усилване или, напротив, противоречия, напрежение” (Бурдийо 2008: 117). това означава да се проследи ендогенно как става „напасването” между двете нива, което да направи възможно „онтологическото съучастничество” между биографично и социално illusio7 – понякога, както в случая с наследниците на „тракийските бежанци” или тези на „българските изселници”, формирани в различни социални условия. Проблемът за „наследяването” и „приемствеността” е важен тъкмо, защото чрез фигурата на „наследството” на практика се „увековечават” социални позиции и биографични траектории. този теоретичен и методологически контекст е в основата социоаналитичното разпластяване на граничността8, което се предлага в настоящата статия и чието емпирично верифициране се осъществява чрез конкретно изследване на „случаи”, които са представителни за изследваните групи. За целта анализът 1) ще експлицира начина, по който се предава/приема наследството на ниво агенти и всекидневни практики, т. е. хабитуално, и ще представи едно по-общо теоретично обосноваване на различните модалности на „наследяване”; 2) ще проследи формата на граничност на изследваните агенти като резултат от специфичните биографични и социални траектории, които придобиват вследствие на приемането (в единия случай)/неприемането (в другия) на предоставеното им наследство. Чрез подобна реконструкция на стратегиите на агентите, анализът ще позволи да се даде разбиране за самата противоречивост на групата на наследниците на тракийските българи и на наследниците на „българските турци изселници” в турция като „наследници”. 1. Модалности на наследяване в „Противоречията на наследството” Бурдийо поставя проблема за наследяването като фундаментален въпрос за „реда на приемствеността, т.е. за управлението на отношението меж7 Статията залага на ключовото за теорията на Бурдийо понятие illusio, което трябва да се разбира като залог, инвестиция в социалната „игра” – „онова, заради което си заслужава да живееш и да умреш. Доколкото „хабитусът поддържа с полето едно отношение на взаимно подтикване, то е детерминирано изотвътре въз основа на нагоните, които тласкат към инвестиции в обекта; но също и изотвън, въз основа на един универсум от обекти, социално предложени за инвестиция в тях” (Бурдийо 2008: 117). така illusiо-то е движещата „енергия” на социалната игра, онова, заради което си струва да инвестираш в социалните взаимодействия. Когато залогът на играта изчезне, т.е. когато няма „за какво да живееш и умреш”, тогава illusiо-то се е превърнало в илюзия в смисъла на Бурдийо, т.е. агентът на играта се оказва лишен от „обекти, социално предложени за инвестиране в тях”. 8 Предполагащо експлициране на начина, по който ендогенно се произвежда ред (в смисъла на етнометодологията) на и в ‘границата’ (срв. бел. 4 по-горе). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 63 ду родители и деца, и по-точно – за увековечаването на рода и неговото наследство (в найширокия смисъл на думата)” (Бурдийо 2008: 111, к. м.). Авторът описва няколко фигури на удовлетворяване на подобен „стремеж да се постоянства в битието”, чрез които се увековечава (но също оспорва, отрича, разграничава, надминава), т. е. наследява, социалната позиция на този, от когото се наследява. Доколкото обаче в текста на Бурдийо се привилегирова ролята на „бащата” и „случая на сина”, дотолкова ще се опитам да разширя анализа и ще говоря най-общо за „наследство”, правейки две съществени разграничения по линия на видовете дискурс и конкретни дискурсивни практики9, чрез които се осъществява актът на наследяване: 1) наследяване по линия на осъществяваната в семейството „първична социализация” – това е наследство, което може да се наследява според пола на родителите и децата, при което модалностите на наследяване ще варират съобразно степента на доминиране на бащиния (бащата като символ на „бащинията”, на рода) или на майчиния (майката като символ на „майчиното огнище”, „майчиния език”, но също така „духовната майка” и/или „кръстницата”) дискурс; 2) наследяване по линия на осъществяваната чрез образователните и другите институции „вторична социализация” (срв. Бъргър, лукман 1996) – това е наследство, което може да се наследява от гледна точка на ефектите на нормализация и символна принуда, осъществявани чрез официален дискурс (най-вече чрез Училището, което за Бурдийо означава образователните институции, функциониращи като „брутален и мощен принцип на реалността”, доколкото осъществяват „повелите” на Държавата), но също така и на множеството неофициални всекидневни дискурси (които под формата на етикетирания, белязвания, остракирания и подобните им перформативни форми, предполагащи логиката на обвиненията, на похвалите, на обидите и на оправдаванията, „съ-действат” за установяване на „ставането на това, което си” като индивидуална съдба и отговорност). И в двата случая на наследяване дискурсът (този на родителя или този на официалната власт и на неофициалните отсъждания) винаги институира и посочва същност и компетенции, приписвани на наследяващия. Следователно различните механизми на „наследяване”, характерни за дадена група, са призвани да доведат до установяване на онтологическо съучастничество между легитимни социални позиции и непротиворечиви биографични траектории, което е условие за изграждането на непротиворечиво биографично illusio, т.е. на дорефлексивно ниво да се формира специфичен хабитус на „наследник” на съответната група. така се открояват три модалности в начина, по който се „наследява” наследството и следователно се от-граничава социалната същност на наследника: 1) пълно възпроизводство на традицията и на натрупаното в нея наследство – случай, в който противоречието на наследството би могло да бъде вътре в самата форма на наследяване, но не и да я поставя под въпрос (т.е. наследяването е безпроблемно и „наслед9 Подобен анализ трябва да се положи в контекста на една историческа социология на дискурсивните практики, която разработва своята програма в поле на диалог между рефлексивната социология на Бурдийо и археологията на знанието на Фуко и която поставя акцент върху темпоралността на дискурсивните практики (срв. Пенкова 2009). 64 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ никът, който уважава себе си, ще се държи като наследник и ще бъде наследен от наследството” – Бурдийо 2005: 118); 2) „нови очи” към същото наследство, позволяващи да се видят неща, които преди това са оставали скрити. тук има множество противоречия, но те отново са вътре в самата форма и предполагат промяна на отделни нейни елементи, но не и на самата форма като форма (т.е. наличие на антиномичност, която обаче е преодолима чрез различни всекидневни практически действия – наследникът, възстановявайки прекъснатостта в своя биографичен опит, ще започне да се държи като наследник и следователно отново ще бъде наследен от своето наследство); 3) скъсване с него – наличните противоречия свидетелстват за ‘счупеност‘ на самата форма на наследяване – тя повече не може да бъде ориентир за практически действия и това предполага нейното поставяне под въпрос (т.е. проблемно вече е самото наследяване на наследството на ‘тракийските българи’ или на ‘българските турци изселници’ в изследваните случаи – наследникът ще е съумял сам да се споразумее със своя биографичен опит, преодолявайки прекъснатостта в своето биографично illusio; като резултат – „онтологическото съучастничество” между биографично и социално illusio ще е възстановено и наследникът ще се е „самонаследил”10). в първия и втория случай имаме успешно (в смисъла на Остин) усвояване на „наследство”, доколкото „противоречията на наследството” могат да имат конкретни измерения вътре в самата форма на наследяване, но не я поставят под въпрос, тя остава безвъпросна – това могат да бъдат малките „съмнения” в направения избор (например различните видове дискурсивни стратегии за ‘оправдаване на избора’ за ‘отиване’ и ‘оставане’ и/или ‘завръщане’ на българските турци изселници в турция, отчленени по време на теренната ни работа) или опитът да се „предаде” наследството на наследника. Например пеенето на детски песнички на български език от С. К. – неговият син не знае български, но той му пее „Мила моя мамо”, „Хубава си моя горо” и други български песни, с което постепенно детето „наследява” българското на едно дорефлексивно ниво. Също така, българските песни, които възрастна детска учителка пее в детската градина на своите малки турски възпитаници веднага след изселването си от България, а по-късно превежда на турски език. По-важно е да се открои третата модалност в усвояването на наследството – отказът то да бъде прието – която е дълбоко противоречива по своята същност и при която „противоречията на наследството” поставят под въпрос самата форма на наследяване, т.е. това са противоречия, които правят проблемно самото наследяване. в следващите параграфи ще се спра по-обстойно на описанието и емпиричния анализ на два представителни за изследваните мигрантски групи казуса, които са интересни от социоаналитична перспектива по две причини: 1) предоставят емпирични данни за различните модалности на наследяване; 2) открояват различна форма на граничност на агентите, придобили съответната социална същност и „станали това, което са”. 10 За проблема за „самонаследяването” вж. Деянов 2011. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 65 2. Казусът „Диляна/Айше”11 Диляна/Айше е родена и израснала в североизточен български град. По време на преименуването на турците в България и на тяхното изселване в Република турция е на около 13 години. Още същата година е записана в турско училище, без да повтаря предишната учебна година, което е обичайна практика за децата на изселниците (цената, която „плаща” за това, е пълното забравяне на български език). Установява се с родителите си в Истанбул, където завършва гимназия. След гимназията Диляна/Айше работи на много и различни места: в руски магазин за кожени дрехи в Анталия, където научава руски; заминава за Израел и работи четири години като екскурзовод на руски групи, научава иврит; връща се в родния си град в България; заминава за варна, където работи като екскурзовод на руски и еврейски групи и започва – през руския си език – да учи повторно български; жени се за „българинхристиянин”, заемащ отговорен пост в общината; работи в частния хотел на свекърва си като мениджър, екскурзовод и т.н. На 32 години се записва да учи „турска и руска филология” в един от българските университети. Неслучайно маркирам подробно всички важни факти от биографията на Диляна/ Айше – на практика всеки дискурсивен елемент от авто-разказа бележи нова фаза в нейната биографична траектория и – съответно – нова позиция в социалното пространство. Именно в последната фаза от нейната биографична траектория ние като изследователи се запознахме с Диляна/Айше в Одрин в качеството ѝ на агент, който играе „двойна игра” – „по правилата и срещу правилата”. в тази фаза тя е в особения си двоен статут на „българска студентка”, обучаваща се в турски университет по линия на програма „Еразъм”. въз основа на тези емпирични данни, набавени по пътя на автобиографичния разказ и спомняне като специфични „дискурсивни изповядващи практики”12, може да се изведе първото приближение към проблема за граничността: „противоречивата наследница” Диляна/Айше отказва да приеме „наследството”, което ѝ се дарява от нейните родители и се превръща в сегашната гранична фигура. Каква е спецификата на подобна граничност и с какво тя се различава от различните емпирични модалности в т. нар. „поколение на 30-годишните”, което на практика е поколението на Диляна/Айше? тук не става дума за адаптиране „към” и постепенно обживяване „на” чуждото социално пространство, както в описаните случаи на Е. в. и Ф. Но това не е и случаят на постоянно „идващата” и „отиваща” си лейля и нейната драма при опита това пространство от „чуждо” да 11 Както ще се убедим по-нататък, самото име в специфичната си сдвоеност е инструмент, обслужващ анализа. Поради тази причина, за да запазя анонимността, не си служа с инициали или псевдоними, а избирам да конструирам тази специфична сдвоеност чрез измислени имена, повтарящи донякъде популярността на избраното българско и турско име. всички теренни материали са събрани съвместно с Меглена Златкова и са предоставени на архива на ИЕФЕМ (срв. Златкова, Пенкова 2011; Златкова 2011; Пенкова 2011). Имената на останалите интервюирани се дават с инициали. 12 Под това понятие визирам онези всекидневни социо-(само)аналитични практики, които като специфична форма на „изповядване (признаване) на вяра” се явяват част от онтологическата херменевтика на Аз-а (в смисъла на Фуко). Ето защо за мен те са специфична дискурсивна хетеротопия на (само) трансформацията (т.е. на ставането „такъв, какъвто си”) на всекидневния агент на практиката (срв. Пенкова 2011б). 66 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ стане „мое”13. тук говорим за съвсем различен тип хабитус – такъв, който не е структуриран от социалните структури на първоначално чуждото социално пространство, а който формира уникално „ничие” социално пространство, в което сам внася собствените си структури. Моята теза е, че Диляна/Айше формира специфичен хабитус на „живеене на границата”, който е аморфен и хетерогенен, но сравнително непротиворечив от гледна точка на доксичното преживяване на света. Първоначално този хабитус е формиран от хетерогенни и понякога противоречиви официални дискурси, задаващи хетерогенни идентичности. Двата противоречиви официални дискурса по противоречив начин ѝ казват ‘какво-тя-е’, ‘какво-трябва-да-прави-съобразно-това-какво-е’ и ‘какво-е-направила-бидейки-такава-каквато-е’14. Два са пътищата, които трябва да извървят агентите, за да е възможно да се преодолее антиномията на тези хетерогенни пластове и да бъдат слепени в непротиворечиво единство – при единия начин тези, които се адаптират, трябва да усвоят изцяло релевантностите на чуждото социално пространство и да се превърнат по пътя на една практическа индукция от „ние” в „те”, което постепенно да стане „ние” (Е. в.; Ф.; С. К.); при другия – агентът никога не успява да създаде хомогенен опит и хабитус (лейля). Диляна/Айше обаче избира трети път и минава между двата опита – тя създава свое ничие пространство, в което, както казах, внася собствените си социални условия за производство и употреба и прави възможно слепването на хетерогенните пластове. И това е лично постижение на Диляна/Айше. Избирам да изписвам името ѝ двойствено неслучайно, защото в тази си сдвоеност името като ключов определител на идентичността постепенно започва да подсигурява усета ѝ за тъждество на нея като „Диляна” с нея като „Айше”, т.е. усет за идентичност. тази уникална сдвоеност постепенно е позволила слепването на хетерогенните пластове и е довела до формирането на относително непротиворечив доксичен опит на, както го нерекох, „живеене на границата”. така се поражда уникална форма на „чуждост” (различна от описаните от Шютц), която предполага едновременно „живеене” и „напускане” на границата; едновременно „отиване” и „завръщане”; безпроблемно слепване на моето „тук” и тяхното „там”, така че да се превърне в симултанно „тук/там-биване”. 13 Емпиричните казуси „лейля”, „Е. в” и „Ф.” са описани в аналитичните ми доклади по проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия” (архив ИЕФЕМ). те са примери за различните видове обживяване на новото социално пространство, в което встъпват представителите на т. нар. от нас „поколение на 30-годишните”. Следователно експлицирани са начините на обживяване на„родното” (случаят на Е. и на т. нар. „поколение на 20-годишните”), „вече-обживяното” (случаят „Е. в.” и „Ф,” ) или „все-още-не-обживяното” (случаят лейля), социално пространство, очертано в границите на турската държава, в частност Одрин. 14 тази двойственост по много точен начин е описана в следното изказване на С. К., който разказва детските си спомени от „преименуването”, цитирайки класната си ръководителка, която едновременно с това е и ръководителка на кръжока по математика, в който участва (разочарованието от двойствената роля, в която се е проявила учителката пред тогавашното детско съзнание, личеше съвсем ясно в гласа на интервюирания): „Вие историята не я знаете, вие бяхте българи навремето, Османската империя ви смени имената”. То трудно се вярва – ти си бил турчин до единадесет–дванадесет години и след това един ден ти казват, че не си вече турчин, че си българин и то ти е смешно”. Или част от интервюто с Ф.: „Като дойдохме тук – ние сме от българските турци, те нас ни назоваваха „българи” – не е толкова важно от коя етничност си, но все пак ти тук идваш, защото си турчин, а те тука ти викат „Вие сте българи”. Човек не може ... аз коя съм, кой съм аз. Не мога да разбера „кой съм” – имахме такива проблеми помежду си. Понякога имаше много...” (Ф., к. м. С. П.). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 67 Следователно, когато говорим за казуса ‘Диляна/Айше’ и уникалната позиция на чуждост, която заема в множествата социални пространства, обитавани едновременно от нея, мога да обобщя, че тук също е налице специфична форма на трансгресия – тази на едновременното „живеене” и „напускане” на границата и прекрачване в онова „ничие” социално пространство, което самата Диляна/Айше е изградила около себе си. в този смисъл Диляна/Айше е нещо като „виртуоз” по Бурдийо, т.е. именуван действащ агент, който е видим („разпознат” и „признат”). Със самото това тя заема една специфична „структурна празна позиция”, която сякаш – доколкото ретроактивно се привижда като естествена и „природна” – се оказва предопределена за нея и само за нея. Неслучайно тя си позволява да говори „от името на”15 – тя е „упълномощена”, т. е. притежава символната власт да го прави, защото е „разпозната” и „призната” от другите като имаща право на това по силата на властта, която излъчва от себе си, а не поглъща в себе си. Което пък от своя страна разкрива начина, по който ефективно (и афективно) Диляна/ Айше въздейства върху агентите, действащи в конкретното социално пространство – всички останали студенти по „Еразъм”, които я следват навсякъде и тя ги организира, забавлява, обгрижва и т.н., но и турските преподаватели, на които помага за преводи, за намиране на контакти в България и пр.; близките, приятелите; съпругът в България; майката в турция; свекървата българка, в чийто хотел помага като преводачка; руските евреи в Анталия, при които е работила, и т.н. така тя действа перформативно вътре в „ничието” социално пространство, въздействайки върху неговите граници и структури и налагайки му собствените си граници. И с това е различна от другите емпирични казуси. те по един или друг начин приемат „наследството”: дори случаят на лейля показва, че тя изцяло приема необходимостта на наследяването (като избор за миграция и установяване в турция, който са направили родителите ѝ, т.е. ‘да-бъдештурчин-там’) – тъкмо това, че не може да го направи изцяло и безусловно, ѝ носи много драматични и афективни преживявания, но със самото това тя не отрича необходимостта да се наследи наследството, а възпроизвежда отново и отново самата форма на наследството (да започне работа в турция, да се омъжи за „наше момче, изселник”, да роди дете „там”). Докато при Диляна/Айше „противоречието на наследството” се състои в това, че тя отказва да „приеме” неговото наследяване. в този смисъл то е същностно противоречиво с това, че поставя под въпрос самата форма на наследяване – на практика тя отказва ‘данаследи-какво-трябва-да-стане’ и се превръща в уникална амалгама от ненормализирани феноменални пластове от българскост и турскост. На нея непрекъснато ѝ се казва ‘каквотрябва-да-прави-с-оглед-на-това-което-трябва-да-стане-като-приеме-наследството’ (например нормативността на майката, която настоява Диляна/Айше да се „завърне” и най-после да приеме „истинската” си същност), но от позицията на своята специфична чуждост тя ‘прави15 Например „от името” на една от другите осем български студентки по „Еразъм”, които се обучаваха по това време в тракийския университет. тя присъстваше на интервюто също в качеството си на дете на турци изселници. Родителите на А. обаче са се завърнали почти веднага след изселването си, когато тя е била в невръстна възраст. Характерното за нея беше, че очакваше на зададените към самата нея въпроси да отговори Диляна/Айше, която пък от своя страна не очакваше никакво подканяне и го правеше „напълно-естествено-входа-на-разговора”. 68 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ това-което-иска-да-прави-бидейки-това-което-сама-е-избрала-да-стане-и-отказва-наследството’. На всяка фаза от своята биографична траектория тя трябва да изтласка (в смисъла на психоанализата) конкретен социален опит, за да може да действа успешно в съответното поле (както, например, в случая със „забравянето” на български език като условие за възможност за успешното придобиване на турско образование). виждаме как изтласканото провокира цяла поредица от практики и стратегии, позволяващи ѝ да слепи прекъснатостта в биографичното си illusio – работи в Анталия, заминава за Израел, работи малко в Италия, завръща се в България, но родният град е тесен и се премества във варна, работи като екскурзовод, обикаля света, жени се за българин-християнин, започва да учи на 32 години, връща се в турция като „българска” студентка и т.н. – все хетеродоксални опити и примери за граничност и трансгресия, за „живеене” на границата и в границата. всички отделни фази са свидетелство за дисфункциите на биографичното illusio, т.е. за неговото развременяване и превръщането му в илюзия. в един момент, обаче, изтласканото се завръща „триумфално” (срв. Деянов 2011) – Диляна/Айше е успяла да преодолее прекъснатостта в биографичния си опит и биографичната илюзия отново става биографично illusio (повторно овременяване). това, че тя успешно е възвърнала своето illusio, означава, че успешно е станала „наследник на самата себе си”. 3. Казусът „К. М.” в този параграф ще дам пример за начина, по който се усвоява наследството на „тракийската българскост” на ниво всекидневен агент, който така е съумял да съчетае социална и биографична траектория, че да приеме на ‘100 процента’ наследството на тракийските българи. Разглеждам К. М. като агент, заемащ различни позиции в няколко полета. тяхното съчетаване и обединяване по непротиворечив начин в биографичната му траектория се осъществява посредством изграждането на специфично биографично illusio – това ‘да-бъдеш-наследник-на-странджанските-тракийски-българи’. Следователно онтологическото съучастничество между социална и биографична траектория отново се оказва възможно чрез формирането на специфичен граничен хабитус, структуриран последователно от различните позиции, заемани от агента в социалното пространство и който на свой ред генерира неговите специфични практики. Интериоризирането на тези позиции под формата на практически схеми на класификация и интерпретация води до появата в К. М. на една нормализирана феноменалност, която пре-осмисля всичко през тях и която води до появата на конкретни практически цели и интереси: става важен интересът му към църквата („като малък бягах от училище и спях там”, „водих съучениците си там”; „реших да се заема и да спасим църквата”: следователно „ще-стана-църковен-настоятел”); към фолклора („З. С. ме научи”: следователно – „ще-запиша-фолклорно-училище”); към тракийската идея („З. тракийците са я намерили”, мен ме намери З.: следователно – „ще-станарадетел-на-тракийската-идея”); или интересът му към нестинарите („те са най-истинските МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 69 българи”: следователно – „ще-стана-нестинар”16) – все интереси, които са подчинени на конкретната практическа цел да се наследи „тракийското наследство” и които на практика бележат всяка нова фаза в изграждането на биографичното illusio. Кои са позициите на К. М.?  „талантливо дете”, което първата изпълнителка на странджански народни песни открива и „взема под крилото си” – така, както нея „са я открили тракийците на времето” (срв. интервюто със З. С.);  „най-младият нестинар в България” – влиза в огъня за първи път на 14 години и играе само по време на игрите в с. Българи – като „истинските нестинари”, а не онези, които „правят панаир” – следователно има няколко филма за него, интервюта в радиото и телевизията, в които той се противи срещу превръщането на една ритуална практика в нещо, от което се печели; опитва се да изпълнява „чистия и истински” ритуал; като резултат – всеки в района го познава и се увлича от неговата харизма;  „най-младият църковен настоятел в България” – увлича със себе си своите приятели и съученици и заедно учредяват младежко настоятелство на църквата в с. Бродилово. включват се в дейностите по почистване, по ремонт на оградата и на двора; събират пари за цялостен ремонт на църквата, но от 2010 г. общината забранява тяхната любителска дейност и се заема сама с ремонта;  „най-младият председател на младежко тракийско дружество в България” – за да бъде учредено дружеството и да бъде избран на този пост, се изисква разрешение от училище и справка за неговия успех. всички го подкрепят – от съ-учредителите на дружеството, които са негови приятели, през директорката на училището и неговата класна, до председателя на бургаското тракийско дружество и неговите съседи, съселяни и съграждани. всичко това е в основата на оправдаване на очакванията на онези, които даряват наследство и които очакват наследникът да го приеме: певицата З. С., пенсионерският клуб в селото, ръководителите на дружествата по места, учителите, засвидетелствали своята подкрепа с изненадващото присъствие на абитуриентския му бал, който се превръща в празник на селото, старите нестинари, от които се учи, общинската администрация и т.н. Мога да обобщя, че К. М. приема наследството и ответно дарява своите дарители с успешно наследяване, превръщайки се в – както го наричам – ‘100 процентов’ наследник на „тракийските българи” и в нещо като поредната „запазена марка” на Царево, която се показва навсякъде, където и когато трябва да се заяви това наследство. той е разпознат и признат като такъв – както от агентите в конкретните полета (съ-мишленици или контраагенти), така и от агентите, заемащи позиции във властовото поле и от онези, с които споделя общо социално пространство. 16 трябва да се удържа, че всички тези “следователно” не се изказват, а се предполагат ентимематично (т.е. дорефлексивно) и се явяват форма на практикологическо извеждане на конкретни стратегически действия от страна на агента („да-стана-нестинар”, „да-уча-фолклор” и т.н.). Ето защо настоявам и въвеждам в анализа си принципа на стратегиите, т.е. „практическият усет… като практическо владеене на логиката или на вътрешно присъщата на играта необходимост” (Бурдийо 1993: 65). Стратегиите са продукт на практическия усет и следователно не се подчиняват на „безсъзнателна програма”, нито на „съзнателно и рационално пресмятане”, а на една правилност. Правилото е втвърдено под формата на някаква структура, а правилността се свързва със самия акт на действане – не знаенето на правилото на действието, а усетът за правилното действие – „мълчаливото знание” на правило. 70 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Нещо повече, самият К. М. се разпознава и признава като заемащ доминираща позиция в тези полета – „не искат да ме сменят” (за избора на нов председател на младежкото дружество), „идват само с мен да говорят и те се дразнят” (за вниманието на медиите към него и яда на „другите” нестинари от този факт), „не искам да се явявам, защото все печеля” (за различните фолклорни изяви), „ще трябва да организирам нещо” (за празнуването на важен празник, свързан с тракийската памет и наследство), „без мен никой не работи” (за дейността на дружеството) и т.н. тези дискурсивни сегменти са само кратки примери за това, че К. М. притежава усет за „собственото място” и за „мястото на другите” в дискурсивното пространство, в което се произвежда дискурсът върху „тракийското наследство”. И ако в казуса на Диляна/Айше имаме краен отказ от приемане на наследство, с който се поставя под въпрос самата форма на наследяване, тук мога да отчленя противоположната тенденция към пълно приемане на наследството – до степен, в която е налице съвършено и непротиворечиво напасване между социална и биографична траектория. в този случай ‘да-бъдеш-наследник-на-тракийските-българи’ като социална форма на идентичност17 се е превърнало в биографично illusio. „Противоречието на наследството” при казуса „К. М.”е свързано с това, че стратегиите по ‘наследяване’ на наследство („наследството” като смислов и значим маркер за пребиваване в света на групата на тракийските наследници – „А”) и стратегиите по ‘възползване’ от наследство („наследството” като начин за постигане на собствени практически цели – „а”) съвпадат еднозначно (т.е. „А” = „а”). Именно оттам идва цялата привидност на харизмата на К. М., доколкото става дума за двойна игра едновременно „по правилата срещу правилата”, при която имаме структурна хомология между обслужването на „а” (т. е. собствените специфични практически интереси) и обслужването на „А” (цялата идеология, свързана с тракийската идея и наследство). Очевидно подобна граничност е противоположна на тази на „Диляна/Айше”. в нейния случай всички социални и биографични стратегии на агента са подчинени „в-действителност-и-за-всички-практически-цели” (Гарфинкъл 2005: 29) на това да се откаже от наследството, което се предава, докато при К. М. – на това то да се приеме. Следователно и в двата казуса имаме форма на „свръхнормалност”, разбирана като „Другото” на абнормалността. Но има съществена разлика. При Диляна/Айше това, че отказва да приеме своето наследство, води до пораждане на особен опит за ‘фазиране’ в непроблематично единство на нейната биографична траектория. Именно то позволява при последващо изследователско ‘раз-фазиране’ да се проследи (но само ретроактивно) по какъв начин всички гранични опити и превратности в живота на Диляна/Айше, бидейки отделни нови фази в нейната биографична траектория, на практика ѝ позволяват да „надхитри” биографичната машина18 и със самото това да убегне от нормализиращия я поглед, следящ за 17 в „Какво ще рече да се говори” Бурдийо експлицира социалната форма на идентичност като „стани това, което си” (срв. Bourdieu 1991) – в случая да станеш-това-което-си означава да наследиш своята „тракийска българскост”. 18 За обобщената технология на биографичната машина, която трябва да нормализира биографичното illusio – „онова, заради което си заслужава да се живее и умре”, вж. Бунджулов 1995; Деянов 2001. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 71 правилността на направените от агента биографични избори. Подобно освобождаване от „примките на властта” Фуко би нарекъл упражняване на „безкрайното дело на свободата”. в казуса „К. М.”, обаче, всяко фазиране на биографията е насочена към това да се приеме наследството и чрез него да се „надхитри” биографичната машина, която изначално не му предоставя подходящите социални и биографични жизнени шансове. И в двата случая, обаче, имаме форма на виртуозност, на „двойна игра по правилата срещу правилата” (срв. Бурдийо 1993) и – макар противоположни – това са две форми на „свръхнормалност”. Както знаем „свръхнормалността” в термините на Хусерл се свързва с „изключенията”, а не с „изключените” – т.е. с всички онези, за които „са достъпни и още някои неща, оставащи недостъпни за усреднения човек”. Литература Бокова, И. 2003. „Подвижният човек” – в мрежата от топоси. Антропологични изследвания. Пл. Бочков (съст.). т. 4. София. НБУ/ИК „Яр”, 78–98. Бочков, П. 2002. „Родината” в дискурса на сравнението. – в: Елчинова, М. (съст.). Антропологични изследвания. т. 3. София, НБУ, 57–76. Бочков, П. 2004. Българските турци, изселници в Измир – идентичност, адаптация и мрежи на солидарност. – в: лазова, Ц. (съст.). Антропологични изследвания. т. 5. София, НБУ, 175–190. Бунджулов, А. 1995. Хетеротопии. София, Критика и хуманизъм. Бурдийо, П. 1993. Казани неща. София, УИ „Св. Кл. Охридски”. Бурдийо, П. 1997. Практическият разум. върху теорията за дейността. София, Критика и хуманизъм. Бурдийо, П. 2004. Да се разбира. в: Етносоциология: интердисциплинарен модул (сборник текстове, архив ИКСИ). Бурдийо, П. 2005. Ритуалите на институиране. – Социологически проблеми, № 3–4, 104–122. Бурдийо, П. 2005а. Практическият усет. София, Фигура. Бурдийо, П. 2008. Противоречията на наследството. – Социологически проблеми, № 1–2,111–119. Бъргър, П., Лукман, Т. 1996. Социалното конструиране на реалността. София, Критика и хуманизъм. Гарфинкъл, Х. 2005. Изследвания по етнометодология. София, Критика и хуманизъм. Деянов, Д. 2001. Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки (хуманитаристиката след смъртта на човека). Пловдив, УИ „Паисий Хилендарски”. Деянов, Д. 2004. Молекулярна перформативна логика и нормализация. –Критика и хуманизъм, кн. 17 /1, 39–63. Деянов, Д. 2010. Биографичните машини и противоречията на наследството. Доклад на международната конференция „Мрежови подходи, практическа логика и историческа социология на социализма” и на първата работна среща по проекта „Противоречията на наследството (Стратегии за виртуален музей на социализма)” (Белмекен, 1–3 април 2010 г., организатор ИКСИ). Деянов, Д. 2011. Социоанализата: една проблематика in statu nascendi. лекция, изнесена на стажа по практическа логика и етнометодология „Противоречията на наследяване- 72 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ то: социоанализа и психоанализа”. Пловдив, септември 2011 г. (архив ИКСИ). Елчинова, М. 2009. Миграция и трансформиране на локалната общност (Сравнение между две рурални общности в България). – Български фолклор, № 2, 7–21. Елчинова, М. 2011. Миграция и конструиране на наследство. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 3. Градът: социални трансформации и културни практики. И. Бокова (съст.), София, НБУ (електронно издание). Златкова, М. 2011. „там, където Странджа целува морето”… „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в Царево. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Златкова, М., С. Пенкова 2011. „Противоречията на наследството” – образованието като културен капитал на „второто поколение” мигранти: децата на изселниците в турция. – в: ловци на умове. т. 4. София, НБУ, 74–100. Златкова, М., С. Пенкова 2012. „Завръщания” през границата? Форми на преминаване на българо-турската граница от младите поколения. – Социологически проблеми. Мобилност и миграции, № 1–2 (под печат). Карамелска, Т. 2009. Биографичният анализ на етническата идентичност между опита, спомена и разказа. – Социологически проблеми, № 3–4, 200–229. Каултър, Д. 2004. логиката: етнометодология и логика на езика. – в: Праксеологическият обрат в логиката. Пловдив, УИ „Паисий Хилендарски” (непубл. архив ИКСИ). Кръстева, А. (съст. и н. ред.) 2006. Фигурите на бежанеца. София, НБУ. Легеви, К. 2008. турция – Европа: привилегировано партньорство – по-малко демокрация? – Критика и хуманизъм. Спец. брой: турция и ЕС: пределното изпитание, 2, кн. 7, 11–23. Маева, М. 2006. Българските турци – преселници в Република турция (Култура и идентичност). София, IMIR. Мочник, Р. 2006. Идеологическо господство и оспорване (непубл. архив на ИКСИ) Пенкова, С. 2009. Бурдийо и Фуко като шанс за една историческа социология на дискурсивните практики. – Социологически проблеми, № 3–4, 50–69. Пенкова, С. 2011. „Противоречието на наследството”: механизми на (не)наследяване при наследниците на тракийските бежанци и на българските изселници в Одрин. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Пенкова, С. 2011а. „Противоречията на наследството”: механизми на (не)наследяване и дискурсивни практики. – Социологически проблеми (специално издание), 38–59. Пенкова, С. 2011б. Противоречията на идеологическото наследство: върху примера на дискурсивната практика „личен дневник” от времето на социализма. – Социологически проблеми, № 3–4, 218–236. Стоянов, В. 1998. турското население в България между полюсите на етничната политика. София, лиК. Фуко, М. 1996. Археология на знанието. София, Наука и изкуство. Фуко, М. 1997. Просвещение и Критика. Д. Деянов (съст.). София, Критика и хуманизъм. Шютц, А. 1999. Чужденецът. Избрани студии. К. Коев (съст.). София, лиК. Bourdieu, P. 1991. Language and Symbolic Power, Polity Press. Bourdieu, P. 1993. La Misere du Monde. Editions du Seuil. Bourdieu, P. 2004. Science of Science and Relexivity, The University of Chicago Press. Еlchinova, M. 2005. Alien by Default: The Identity of the Turks of Bulgaria at Home and in МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 73 Immigratio. – In: Developing Cultural Identity in the Balkans: Convergence vs. Divergence. Brussels, P.I.E. – Peter Lang, 67–110. Elchinova, M. 2009. Migration Studies in Bulgaria: Scope, Experiences and Developments. – Anthropological Journal of European Cultures, 18(2), 69–86. Ganeva-Raycheva, V. 2011. Migration, Memory, Heritage: the Example of the Thrace Bulgarians, Descendants of Refugees and Resettlers from Eastern Thrace. – Bulgarian Folklore. Bulgaria – Slovenia: Research (Special edition), 48–66. Parla, A. 2006. Longing, belonging, and locations of homeland among Turkish immigrants from Bulgaria. – Journal of Southeastern Europe and Black Sea Studies, vol. 6, № 4, 543–557. Vukov, N. 2011. Border Making and Cross-border Dynamics along the Tripod-shaped Border between Bulgaria, Turkey, and Greece in Eastern Thrace. – Paper presented at the International Conference “Remaking Borders,” EastBordNet Project/ IS0803, Catania, Italy, 20–22.01.2011. Градът и границите: пространства на миграции Меглена Златкова Пловдивски университет „Паисий Хилендарски” Едирне, Одрин, Адрианополис – имена на едно и също селище, в което различни национални общности разпознават „своя град”. Съвременният Одрин, обаче, е загубил структурата си на „балкански град” с махали-квартали на различни етнични общности. От централен за Османската империята Одрин става граничен град след 1923 г., което го поставя в неравностойно положение за развитието му като градски център в границите на националната територия на модерната Република турция. Настоящият текст представя Одрин като град на обживени пространства, като въобразен, като наследен и като наследяем от гледна точка на преминаванията през/на българо-турската граница. Подходите към изследването на един град могат да бъдат поне два – през дискурсите на мнозинството и през дискурсите на малцинствата. Но, ако застанем на границата, можем да видим града като пространства на миграции, каквато беше една от задачите ни в проекта „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”. Рамката, в която попададат изследователските проблеми, свързани с градовете и селищата от пограничните райони, е изградена около основните концептуални акценти и специфичната интердисциплинарност на екипа1. този контекст налага проблематизиране на границата чрез преосмисляне на концепциите за „наследство” и „идентичност” при изследване на миграциите и градските пространства2. Наследството е мислено чрез колективни и индивидуални стратегии на наследяване, институционализиране, а оттам и създаване на формални и неформални институции, асоциации и практики по институционализиране, както и чрез употребите на това наследство – за изграждане на идентичности, създаване на памет, политическите му употреби, създаване на разкази и практики на спомняне. Идентичностите се изразяват по различни начини и чрез различни аспекти в различните пространства. За да изследваме пространствените измерения, ние проучваме кои са тези територии на циркулация на общи и взаимнопризнати капитали, както и начините, по които те се конвертират – например културен в икономически, социален в политически и т.н. Именно тези стратегии на обмен позволяват да бъдат изследвани измеренията на границата, нейното непрекъснато преодоляване чрез ментални (времеви) трансгресии: чрез механизмите на паметта и ритуалите по легитимиране или отхвърляне на спомени; и пространствени: чрез движенията на наследниците и усвояване на пространствата и насищането им със смисъл. 1 Екипът е съставен от фолклористи, антрополози, етнолози, етномузиколози и социолози. Изследователските резултати, представени по-надолу в текста, се основават на съвместната ни теренна работа и интелектуално взаимодействие със Стойка Пенкова и Маргарита Добрева, като втората помогна не само с превод, но и с експертните си мнения на специалист по османска история и култура. 2 По-подробно за теоретичните основания на изследването ни със Стойка Пенкова вж. в Златкова, Пенкова: 2011; Златкова, Пенкова 2012). 74 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 75 Ако приемем хипотезата, че всяко общество проектира себе си и своите ценности в градовете си, в началото можем да поставим въпроса по какъв начин двете общества – българското и турското – „въобразяват” моделите си за задаване на идентичност, чрез начините, по които обживяват и конструират градските пространства. И тъй като този въпрос е много обширен и предполага друго изследване, контекстът ще бъде стеснен до няколко случая на преходи – конструиране на града от два типа мигранти – на заселилите се тук и изселилите се оттук, завръщащи се чрез техните наследници. По-широки аспекти на този въпрос са: как турското общество оформя Одрин чрез различни градоустройствени дейности и политики на конструиране на памет и как българското общество „въобразява”3 града през спомена за „тракийските българи” и войните и го обживява чрез туристическите потоци в последните десетилетия. в текста няма да се следва този подход, защото той предполага доминиране на гледната точка на две национални общности и териториализация на идеята за държава, какъвто тип анализ е обект на друго изследване. тъй като се заема интеракционистка позиция, предполагаща субективно преживяване на времето и пространството (Althabe 1983), тук се представят няколко казуса от теренните ни проучвания в гр. Одрин в периода 2009–2011 г. този подход предполага инструментализиране на границата, която помага да се артикулират различията, приликите, сравнението, маркерите „тук” и „там”, „нашето”, знанието за „другото”, от една страна, и опитът на мигрантите през биографичното обживяване на града. От друга страна, се изследват невидимите (социални) граници чрез избора или липсата на такъв на място за живеене, създаването на дом, усвояването на градските места и пространства, чрез всекидневни дейности в различни социални позиции и изразяване на идентичности. За да се навлезе в града, първо се застава на (държавната) граница, защото изследователската ни хипотеза беше, че точно границата втвърдява идентичностите на уседналите хора или пък прави видими движещите се хора. От тази гледна точка интересът е насочен към различните групи, които се идентифицират чрез изселване-заселване в Одрин, или за които е значимо да са от Балканите – това са турците, българите мюсюлмани и ромите4 от България, заселвали се на няколко вълни в турция и българите, които са напуснали Одрин най-вече до Първата световна война. Политическата граница между двете държави, поставена от международни споразумения, разделя две територии, които винаги са се въобразявали като единни от общностите, които ги обитават. Одрин се мисли като център на историческия регион тракия, но се превръща в периферия и неговото значение за Република турция намалява за сметка за новите властови центрове – Анкара и Истанбул. Именно границата дефинира развитието на града като сравнително малък (в момента официалният брой е 136 000 души), с намаляващо население и роля за националното пространство на турция. От друга страна, българският националистичен дискурс в неговите различни варианти през ХХ в. конструира Одрин като част от „нашето пространство”. това конструиране се 3 По модела на „въобразените общности” на Бенедикт Андерсън (Андерсън 1998). 4 Поради ограничения във времето на теренните проучвания и рамката на изследователския проект, тук не се представят резултати от групите на българите мюсюлмани и ромите. 76 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ засилва след 1989 г. и най-вече след началото на ХIХ в., поради развитие на политическите отношения между двете страни и улесняване на физическото преодоляване на границата. това „наше” пространство е дефинирано чрез места на града, които са част от менталната топография и чрез която той се представя в българската национална символна картография: „спомените за…”, „българските следи”, „българските места”. Разбира се, при налагане на двата типа ментални карти – тези на жителите на Одрин и тези на посетителите, символните паметни картографии не съвпадат, но има политическа толерантност към изразяване на идентичност чрез реставриране на религиозни топоси – църквата „Свети Георги” и храма „Св.св. Константин и Елена”, както и улесняването на туристическите посещения на тези места5. тук няма да се спираме на проблема6 за начините, по които се обживяват тези места в Одрин от другата група – наследниците на „тракийските българи” – чрез празничен календар, ритуацизация на паметта и туристически екскурзии. Освен храмовете, българите посещават някои от централните градски места – закрития пазар Али паша, Селимие джамия, както и търговски обекти. Българските следи в Одрин като обживени места и пространства на преселниците от България в турция са другата линия, по която се изследва този проблем. въпреки че при смяна на мястото на живеене мигрантите от първото поколение попадат в нова среда и не винаги имат възможност да изберат квартала, работното място, училището, в което да учат децата, след двайсет години тези топоси са вече ясно изразени и заявени. Одрин – градът на мигрантите „Преселниците са споменът от изгубените територии” Кемал Ататюрк Граничността на Одрин, пъстротата на градското наследство, утаено в градската структура на османския град – чрез кварталите-махали, съдържа идеята за космополитизъм, за културно разнообразие и съществуването на „етичен код” за съвместно съжителство в града, по определението на един от нашите събеседници7. От космополитен град с разнообразни етнични и религиозни общности и естествен център на цeлостта, наречена тракия, Одрин – градът на джамиите, църквите и синагогите8 – се хомогенизира от националната държава и след Балканските войни остава основно мюсюлмански град. Историческият дискурс за Одрин конструира наратив, подобен на разказите – 5 За картографирането на българските туристически места в гр. Одрин, вж. по-подробно вуков, Гергова 2010. 6 За „българските следи” в Одрин и практиките и ритуалите за „завръщане по родните места” вж. Райчева 2011 и Рашкова 2011. 7 Проф. д-р Невзат Илхан – архитект и преподавател по история на изкуството в тракийски университет, експерт в множество проекти за реставрация и опазване на историческите паметници, градските места и историческите пластове. Интервюто беше проведено през месец май 2009 г. в присъствието на целия изследователски екип. 8 За структурата на османския град Одрин, вж. Добрева 2012. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 77 официални и устни за повечето балкански градове. Според едно от най-добрите съпоставителни изследвания на градовете на Балканите – „Балканският град ХV–ХIХ в.” (тодоров 1972), Османската империя задава градския модел на живеене чрез организацията на селищата от гледна точка на религиозни и етнически форми на съжителство, които дават основания да се изведе общ градски модел. Емпиричните описания на пътешествениците, преминали през Балканите, също акцентират върху разпознаваемостта/непознаваемостта на градовете – и като инфраструктура и организация на пространствата, и като разнообразно население, и като социални и културни дейности в тях. Някои от акцентите в представянето на града от специалиста по градска история и градски материални форми, бяха поставени върху конструирането на Одрин именно като многопластово място, построено и обитавано от множество народи и общности. Първото селище е възникнало около реката тунджа. Населявано от различни жители, то е наследявано и наследяващо предишните цивилизационни модели, като всяко следващо население привнася своя специфика на града. това, което е обединяваща линия на подобни разкази, е, че Одрин винаги е бил градски център9. Османският град наследява византийския, който е с квадратна градска структура, ограден от крепостна стена с четири кули. в днешния град все още могат да се видят останките и оригиналните градивни материали от този период и една от тези кули, наречена „македонска”. Сегашната закрита (капълъ) чаршия „Али паша“ е паралелна на стените на града. През 1361 г. мюсюлманите сключили „джентълменско споразумение“ и позволили и на немюсюлмански общности да живеят в укрепения град. това споразумение е важало до 1942 г. (периода до втората световна война). Икономическият живот е бил извън стените на града и през 1430 г. в близост до многокуполната джамия е бил построен безистенът. в източната и западната част са били разположени жилищните квартали, които били разрушени през 70-те години на ХХ в. Процесът на разрушаването на старата градска структура на Одрин става особено интензивен след 60-те години, от една страна, като резултат от промените, характеризиращи следвоенния период като следствие от споразумението от 1942 г. за размяна на населението, а от друга, от нуждите на турското общество от друг тип селищна организация, свързани с реформите в страната10. тези политически събития променят и състава на градското население – градските жители на Одрин емигрират към Истанбул и другите по-големи индустриални центрове в страната или в чужбина, а в Одрин се заселват нови хора. Политическата граница между България, турция и Гърция, конструира Одрин като турски град, който изпраща население и посреща нови заселници, предимно от югоизточната част на страната и от Балканите. След 60-те години, Одрин се развива като град с две лица – старият град и новият град. в градската антропология и социология има описани най-общо 9 За сравнение вж. официалните исторически наративи за Пловдив, Солун, Атина, Белград, София, Истанбул и пр. 10 „През 50-те – 80-те години на ХХ в., силно пострадал от земетресението през 1953 г., Одрин не привлича вниманието на партиите, управляващи Република турция. Градът дълго време не е основно място, към което се прилага мотото ,,Да усвоим постиженията на съвременната цивилизация” (Gül 2009:7, 73. Цитирано по Добрева 2012). 78 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ два модела за обживяване на пространствата на градовете от мигрантите – според единия, те се настаняват в градския център, а при другия, новодошлите се заселват в градските периферии и в някои случаи имат възможността да създадат свои квартали11. в Одрин са приложени и двата модела за обживяване на пространствата от новодошлите: една голяма част от новопристигналото население от вътрешността на страната заема градския център, където жилищните условия не са особено добри, а жителите на Одрин се изместват към Новия град. той е построен на мястото на бивши селскостопански земи, квартали без история, без множество пластове на градския палимпсест, но град, който отразява ценностите на новото общество – пространства на средната класа: работници, служители, учители, интелигенция. Друга част от мигрантите – от турция и от Балканите, в това число и от България, се заселват в градската периферия. „Шюкрю паша” – кварталът на мигрантите – кварталът на „богатите” Картографиране на мястото При първото ни теренно изследване в Одрин ни казаха, че повечето мигранти от Балканите и новите жители на града се заселват в т. нар. „къщи на изселниците” (göçmen evleri). Градът Одрин се променя в последните двадесет години именно заради промяната на границата. От пограничен район – краен за държавата, той се оказва на входа за Европа, поради променения политически и културен контекст на Балканите. Към Одрин има интерес не само отвън, но и от вътрешността на страната, а много от хората предпочитат да живеят в града и да работят в силно индустриализираните зони наоколо (гр. Чорлу, например, от 250 000 в края на 80-те години, сега наброява 1 млн. души). Първите блокове на мигрантите от България в кв. Преселниците от България, дошли с ,,Шюкрю паша” вълната от 1989 г., са настанени предимно в жилищни блокове, построени от турската държава за тях в новосъздаващ се квартал в края на Одрин. тогава мястото изглежда като градска периферия, без завършена инфраструктура 11 такъв е случаят с голяма група роми – мюсюлмани, които по споразумение са дошли от България в Одрин през 50-те години и сега кварталът им е в градския център, който ще подлежи на промени по градоустройствена програма. Един от спомените на наш събеседник от Одрин, емигрирал от България през 1989 г. е, че, когато отишъл да пазарува в едно магазинче в центъра на града, първите „одринчани”, които го заговорили на български език, били роми. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 79 и удобни жилищни условия, защото все още е строителна площадка. Първите 24012 семейства са настанени в апартаменти от 64 квадрата, които те имат право да закупят и много бързо изплащат кредитите, отпуснати им в турция за тази цел. хетерогенно, обживяно, озеленено и все още строящо се пространство, в което различията успяват да заживеят заедно. тук се срещат и хора от Балканите, и от тракия, и хора от Анадола и други части на страната, които имат възможност да празнуват своите специфични празници и да изразяват културните си различия. Панорамна снимка от кв. ,,Шюкрю паша” Първите блокове на мигрантите от България в кв. ,,Шюкрю паша” Първите блокове на мигрантите от България в кв. ,,Шюкрю паша” в същото време, обаче, в Одрин идват много други нови хора, така че кварталът Шюкрю паша се превръща в един от най-младите и бързоразвиващите се райони с над 25 000 жители. в момента в него, освен жилищни сгради, има осем училища, част от тракийския университет, здравни заведения, джамия, паркове, места за социална комуникация, магазини. Инвеститорският интерес към строеж на жилища там е много голям, а цените на имотите достигат до 1000 лв. за квадратен метър13. Новостроящи се кооперации в кв. ,,Шюкрю паша” Новостроящи се кооперации в кв. ,,Шюкрю паша” това, което в обобщение може да се каже за конструирането на новото градско място е, че за 20 години от незастроено поле в покрайнините на Одрин, кварталът се превръща в 12 По данни на един от информаторите ни – Х. Ч., общински служител. Според Конукман, в Одрин са заселени 3768 души за периода май 1989 – май 1990 г. (Konukman, 1990). Снимките са от теренно проучване в Одрин на екип в състав М. Добрева, М. Златкова, Ст. Пенкова. 13 По данни от интервю с директора на училище в квартала към 2010 г. 80 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Животът на квартала – гледната точка на районния кмет14 Градът е отвореното пространство, в което всеки имигрант може да намери свое място и свой дом. Градът е контролирано и администрирано пространство, специфичен градски хабитат, чрез който се интериоризират нормите. Но градът е и споделено пространство. При обживяването на нови градски места механичното заселване на жилищните пространства предполага и задвижване на социални механизми, които да направят възможно съжителството на различията. Мигрантите, дошли в последните 20 години в Одрин от други части на страната и Балканите, променят града, но дали и как градът променя мигрантите. в силно рационализираното пространство на квартала15 няма топоси, специфични за различни културни и религиозни общности, затова повечето дейности се случват в споделените – общи – места. Районният кмет направи своеобразна картина на квартала именно от гледна точка на многообразието на различията, по начините, по които те се дефинират в турското общество. „И. Т. Знаете, че в турция има различни райони. И при вас е така, например Кърджалийско, Шуменско, Разградско. в Одрин хората не могат да се справят с всичката работа (два пъти подчертава това твърдение), затова идват и от други места, от Източен и Югоизточен Анадол. Идват, за да работят. в тази махала са настанени точно такива хора, които работят в строителството и ресторантьорството. те се заселват в компактни групи. Нашата задача е да осигурим по-бързата им адаптация, да няма дрязги. Ние много добре се справяме с тази задача. Както в християнството, и в исляма има различни направления. техни представители живеят в тази махала. Алевитите си имат своя къща ,,Джем еви (cem evi)”, а за другите има джамия. Ние заедно честваме празниците на всяка една група, макар да са различни. Ние не ги гледаме като различни, а като хора от този край. така за кратко време те се адаптират към средата. в училище категорично не ги отделяме в самостоятелни класове. Децата на придошлите тук се разпределят по три-четири в клас. така те имат стимул да се равняват по усилията си с другите деца. тук искаме да поддържаме високо образователно ниво, нито едно дете да не изостава. Когато тези деца са по-малко в класовете и учителите могат да им обърнат внимание. така се 14 С районния кмет (мухтар) Ирфан тасмалъ се срещнахме през май 2011 г. Интервюто се проведе на работното му място, присъстваше и Б. А., журналист и общественик в Одрин, който ни оказа неоценимо съдействие при контактите в новите квартали. Интервюто се проведе на турски език, чрез превод на Маргарита Добрева. 15 Освен жилищните сгради, за всеки новостроящ се квартал е задължително да има минимум училище, джамия и здравен център. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 81 извършва социалната адаптация. това е особеното на тази махала”16. Начините, които градската управа намира, за да обедини всички тези хора, са проекти, които са насочени към включване под различни форми не само в живота на квартала, но и в създаването на общите пространства – засаждане на дървета и озеленяване, помощ на училищата, инициативи на множество женски дружества, свързани с благотворителност или придобиване на умения и квалификации. Общите дейности конструират и общи пространства чрез проекти, които се предлагат на валийството за одобрение и финансиране. Самият квартал няма собствени празници, но общината изнася там значителна част от събитията, свързани с честване на Седмицата на младежта и детето в края на април. в близост до блоковете на първите преселници от България, се намира училище „75 години от основаването на Република турция”, в което екипът ни имаше възможност да участва в седмичните събития и празнуването на самия Празник на детето – 23 април 2010 г. в това училище са учили децата на изселниците от България през 90-те години, а в момента там учат и внуците – третото поколение, родени в Одрин. Някои от учителите, с които имахме възможност да се срещнем, са дошли от България, а и самото училище има шефство с български училища. Като аргумент за значимостта на това училище за Одрин беше изтъкнат и фактът, че учениците са с висок успех. „И. Т. Няма традицията всяка махала да си има празник. Нямаме специален празник. там, където са новите квартали, е по-лесно да се правят проекти, а в старите квартали е по-трудно. там, където има училище и образовани хора, е лесно да се осъществи проект. това е лесно и в новозаселените места. в историческата част на града е по-трудно. Например, преди 23 април решихме да направим празник ,,Посаждане на дървета”. Според възможностите на българските (на децата, които идват по програми за обмен от България – бел. пр. М. Д.) и турските семейства, казахме на децата, че ще посадят по едно дърво, за да имат нещо в Одрин, заради което да се връщат и да идват да си го наглеждат (подч. м. М. З.) така се чувстват съпричастни. Избрахме една зелена площ за гора и взехме разрешение от валията. това е най-малкият признак на сближаване. Друг път избираме едно училище и изработваме нещо, което лесно може да се види – табла за отличниците, закупуване на уред. така лека–полека се правят нещата. това можем да го споделим с идващите от други места”. И тъй като животът на квартала се определя и от символните форми, които ориентират живеенето в него „тук” и „сега”, в района на тези първи жилища на преселниците е построен и паметникът на „Бабата с лалетата”– един от символите на Одрин, свързан с една от градските легенди, чрез която децата се социализират и идентифицират с пространството на града. Цитатът за „одринската градска легенда” за „бабата с лалетата”, е от интервю с Е:17 „Е. Да-а, защото Мимар Синан (архитектът на Селимие джа- Паметникът на ,,Бабата с лалетата”. Сн. М. Добрева 16 Из интервю с Ирфан тасмалъ. Превод на български език – Маргарита Добрева. 17 Е., 18-годишна, към 2009 г. Е. е дете на изселници от България. Е. говори български език и учи в подготвителен курс по български език в тракийския университет, за да продължи образованието си по медицина в България. тя беше помолена да направи ментална карта на града и разказът се появи, когато тя чертаеше и описваше новите квартали на Одрин, където според нея живеят хората от България. 82 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ мия и други известни паметници в града и страната – бел. м М. З.) искал да купи това място, където е Селимие джами. там имало само насадено лале. И искал да купи там. И имало една стара и много лоша баба и не искала да даде (градината си с лалета – бел. м. М. З.). викат: “Иска пашата тука да направи голяма джамия”. И вика бабата: „Ами виж какво има тука много красиви лалета, как да дам?”... И голям зор. И зат`ва – лале. И Синан, лале и баба. И горе има един паметник на Бабата. там (в новия квартал – Шюкрю паша – бел. м. М. З.) има един парк със вода нещо...”. Освен чрез усвояване на символните форми и механизмите на колективната памет, градското пространство се обживява и чрез индивидуалния опит на жителите, което е част от социализацията и обучението в гражданство18. Администрирането на градските пространства чрез различни политики има за цел не да поставя граници, а да предоставя отворено поле за взаимодействие на различията във физическата рамка на града и на квартала. Но границите се конструират чрез културни модели и форми на осмисляне на пространството, чрез пренасянето на спомените от мястото на раждане в новата среда. Новият Одрин, изграден след 70-те години на ХХ в., представя и визията на модерното турско общество за градско живеене в рамките на държавата. Новопостроените четири нови квартала (yeni mahalesi)19 са структурирани като квартали на средната класа – държавни служители и чиновници, работници, хора, занимаващи се с частен бизнес, интелигенция, повечето от които са мигранти (вътрешно-градска, вътрешна за страната и извън страната миграция). Одрин като град дълго време не е предлагал желани възможности за заселване на големи групи от хора, защото не е развивал индустрия, която да предложи работни места. Много от хората, живеещи в града, работят в близкия индустриален център Чорлу. това, което прави града „значим” за хората, идващи от Балканите, е именно близостта на границата, множеството имигранти, сред които новодошлите, се чувстват „свои”. Според повечето ни събеседници, това, което може да се каже за „одринчаните”, е, че почти всеки има спомен за преселването на дедите му някъде от Балканите. Ако застанем на позицията на движещите се хора, можем да видим амбивалентността на Одрин като граничен. От една страна, той се възприема като малък град, има усещане за застой и намаляване на възможностите за добър живот от хората от вътрешността на страната. в този смисъл границата е предел, край, непреодолима, поради визовия режим, а отвъд нея е непозната държава с различна култура. От друга страна, за мигрантите това е и желаната граница – тази, която е близо до мястото, където съм роден и където все още живеят родителите ми и роднините ми и където мога да се завръщам често. От тази гледна точка, Одрин е град на завръщанията, поради променената политическа обстановка и по-голямата пропускливост на границата. 18 За някои форми на обучение в гражданство чрез обживяване на ново градско място в български контекст вж. Златкова 2003. 19 така наречените „Нови квартали” или „Новият Одрин” са „Фатих”, „Мимар Синан паша”, „Мурад”, „Шюкрю паша”. тъй като хората във „Фатих” (най-стария и „Шюкрю паша” – най-новия квартал) са станали много на брой, възможно е скоро да бъдат разделени по на още два квартала. те се намират между Д100 и тЕМ (наименования на големи пътни артерии), в площта между които може да се направят още четири квартала. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 83 Физически пространства и социални граници – обживяване на града Биографични стратегии на мигрантите от България При последната най-масова изселническа вълна от България към турция през 1989– 1990 г. голяма част от хората са насочени от турската държава към населени места, където да получат първоначални помощи за живеене и работни места20. Масовият случай на жилищно настаняване на заселилите се от България турци през 1989–1990 г. е в апартаменти в специално построени за тях жилищни блокове в квартал „Шюкрю паша”. Преселниците все още са разпознаваеми от местните хора със стремежа си да си построят собствени жилища. Най-често срещаният вариант на биографична стратегия след преселването в турция – разказвана и от мигрантите от България, и от местните хора – е, че цялото семейство започва да работи и много бързо изплащат първия апартамент и се включват в кооперация за втори и трети имот. Принципът на кооперирането е разпространен при строежа на жилища в турция – няколко семейства събират капитал и наемат фирма, която да изпълни сградата. За разлика от други места в страната, където има големи изселнически квартали (например Бурса, Измир, Истанбул и т.н.), в Одрин няма практика мигрантите от България да се кооперират помежду си, така че в момента повечето семейства са дислоцирани в различни сгради в новата част на града. тъй като Одрин е по-скоро притегателен център за мигранти с образование и квалификация, преселниците от България попадат в средната класа на турското общество, които и пространствено са разположени в престижните райони на града. Събеседниците ни споделят, че по-скоро избират своите съседи, които са местни хора, в зависимост от това какъв архитектурен проект е най-приемлив за тях и дали има места да се включат в него, отколкото да чакат удобни условия за множество семейства да започнат свой. в Одрин все още няма стремеж за поддържане на социалната мрежа сред изселниците чрез пространствена близост в жилищните зони. Закупените апартаменти в „изселническите къщи”, които са били техен дом в първите години след имиграцията им в турция, в момента са или продадени, или там живеят по-възрастните членове на семейството (родителите), или се дават под наем на хора от по-ниските слоеве на турското общество21. Може да се каже, че за повече от двадесет години след 1989 г. в менталната картография на града Одрин се вписва и пази споменът за заселването на последната по-голяма компактна група хора от България и Балканите, поради тяхното идентифициране чрез определен квартал – „квартала на преселниците”. Животът в квартала за повечето хора е бил живот в тотална социална общност и начин на интеграция в новото общество, защото най-близките социални връзки са със съседите. Децата са записвани в кварталното училище22, чрез което 20 За жилищните политики и социалните практики по заселване на градски пространства от българските изселници в турция вж. Маева 2006., Мемоглу-Сюлейманоглу 2010. 21 „тук сега повече живеят пияници, хора, които не могат да плащат големи наеми. Социално слаби. тези, които работят и са добри хора, имат по 1–2–3 от този тип къщи. Гьочмените ги дават под наем тези апартаменти. те са техни собствени жилища, но семействата им не живеят в тях. Дават ги под наем на такива хора…”. Из интервю с Р. К., директор на училище в квартала, проведено през април 2010 г. 22 По принцип, изборът на училище от родителите е ограничен от местоживеенето. те могат да изберат или най-близкото държавно училище, или частно училище, таксата, за което, обаче е доста висока и за новопристигнали мигранти е трудно да си я позволят. 84 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ и родителите си взаимодействат със семействата и на други деца, живеещи наблизо – важен механизъм за интеграция в приемащото общество. Пространствената близост на семействата на мигрантите в първите години на заселването им създава и специфични форми на общност, чрез които те са разпознаваеми от местните турци като „други”. Понякога те си говорят на български помежду си, което създава впечатление, че искат да се отграничат от местните хора. тези аспекти на социалното и културното конструиране на градските пространства от мигрантите са много интересни и изследвани, но нашата цел беше да наблюдаваме доколко второто поколение (децата) и третото поколение (внуците)23 мисли връзката с България като културен и символен капитал, който те могат да използват в новото общество като образователни стратегии и жизнени избори. През 2010 г. имахме възможност да съпреживеем празничния живот на училище „75 години от основаването на Република турция”, благодарение на тогавашния директор Реджеп Козан, учителския колектив и представители на родителския комитет. Училището е едно от местата, в които се организира сцена на ежегодния детски фолклорен фестивал с участие на състави от балканските страни в края на април по време на Седмицата на младежта и семейството в цяла турция, защото много от родителите или по-възрастните членове на семействата все още говорят езиците на страните, от които са дошли. Една голяма част от децата от българските състави гостуват на семействата на ученици от това училище, за да се намали стресът от езиковия и културния шок при всяко преминаване на нова граница. Фолклорен фестивал в училището Фолклорен фестивал в училището третото поколение – внуците на мигрантите – нямат директна връзка с България като житейски опит и преживяване/преминаване на границата, въпреки че повечето от тях имат и българско гражданство. За тях родното място на родителите им е по-скоро спомен, но и символен капитал, който те могат да използват като възможност. От тази гледна точка, можем да обобщим, че пространствените граници – на физическите (като жилищни траектории) и социалните градски пространства (като жизнени траектории на родителите им) за 23 За поколенията на мигрантите вж. по-подробно Златкова, Пенкова 2011. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 85 следващите поколения не съществуват. Мобилният човек поставя под въпрос начина на осмисляне на границата и мястото именно поради преминаването през различни жизнени светове и социални пространства и нуждата от дефиниране на локалности. въпреки условността на границите, индивидът винаги е поставен в ситуация да дефинира локуса като част от неговата идентификация24. вместо обобщение тук ще цитирам разказа на една от нашите събеседнички в Одрин – Е. Г., която работи като личен лекар в един от новите квартали и е председател на Дружеството за култура и солидарност на балканските турци „тракия” в града. „Е. Г.: „Ами аз от 74-та година съм в Айтос. Родена съм в Кърджали. Мемлекет много, бе, мемлекет – колкото искаш. Мене като ме питам, казвам – какво да кажа – и в Бургас, и в Кърджали, във варна съм учила медицина, живяла съм и в Силистра, тука (в турция, бел. м. М. З.) съм живяла на няколко места... мемлекет много. Борис Манчу има една песен – като го питат кой ти е мемлекетът, той казва: „Светът е моят мемлекет”. Но аз, може и от моя характер да е, свикнала съм си с езика, даже, тя дъщеря ми по този Facebook нали се пише кой откъде е. Мемлекет се пише. И ми вика: „Какво да пиша на мемлекет?” И ме пита: „Аз съм родена в Анкара, оттам ли да се пиша?” И аз ѝ викам: „ти си родена там, ама не си от там”. И тя: „Ами Едирне ли?” викам: „Ами пиши Едирне”. И тя: „Да, ама аз нали съм от България?” викам: „Ами пиши и България”. И тя вика: „Ами аз не мога да пиша всичките”. Градът до границата през погледа на мобилните млади хора Как Одрин се вижда от младите хора (децата на преселниците от Балканите и студентите, които са избрали да учат български език или като езикова подготовка, за да учат в България) – това беше една част от изследването сред млади хора, студенти в тракийския университет в града. Бяха проведени около 100 структурирани интервюта и попълване на анкети, от които тук ще бъдат представени само няколко обобщени резултати. Целта на изследването ни беше да сравним по какъв начин младите хора се интегрират и социализират в градските пространства на Одрин в отношенията им към границата с България25. Конструираната от нас група: „второто поколение – децата на мигрантите или поколението на 20-годишните”, по обективни критерии по нищо не се отличава от връстниците си в турското общество. С цел отграничаване на различията в отношението към границата и България, правим условно разделение между поколението на 30-годишните и поколението на 20-годишните към момента на изследването ни. За „поколението на 30-годишните” връзката с България е връзка със страната, където те имат свой собствен житейски опит. За разлика от тях, за децата от „второто поколение”, родени в турция (около 1989 г.), които ние наричаме „поколението на 20–годишните”, България е по-скоро символен топос, чужд спомен – на родителите им, на роднините им. те не владеят български език, но по различни причини. Докато при поколението на 30-годишните българският език е забравен поради стремежа за интеграция и социализация, то поколението на 20-годишните никога не го е говорило. 24 „Баща ми казва: „там, където си переш дрехите под слънцето – там ти е мемлекетът”. Из интервю с Б. А., журналист, жител на Одрин, наследник на преселници от България. 25 По-пълно представяне на резултатите от това изследване е направено в Златкова, Пенкова 2011; Златкова, Пенкова 2012. 86 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ тук ще бъдат изведени само няколко основни акцента в отговорите на младите хора, които са свързани с начините на възприемане на България в Одрин през пространствата26 и границата. всички участници в изследването са студенти в един и същи университет, повечето определят себе си предимно като средна класа, всички имат подобни нагласи за живота си в бъдеще. това, което различава посоченото поколение от другите студенти (тези, които учат в подготвителна година български език, и тези, които учат такава специалност в тракийския университет), е, че България е „наследен капитал”27 за едните и залог за увеличаване на собствения капитал за другите. От тази гледна точка има разлики в конструиране на образите на България от двете групи. За децата на изселниците това са предимно държавните граници и специално Контролно-пропускателният пункт Капъкуле, който е най-близо. този резултат от анкетирането е интересен като представа за хора, които, на пръв поглед, безпроблемно преминават границите – повечето от тях имат двойно гражданство и, съответно – два паспорта, т.е. нямат нужда от визи. При останалите студенти – точно обратното, там не се появи отговор „граница”, както очаквахме, а бяха изброявани места в Одрин, които по принцип са туристически обекти и са посещавани от всички, пристигащи в града. в известен смисъл тези студенти нямат чувствителност за границата – или поне не такава, каквато имат първата група, защото не са я преминавали или поне не я преминават често. Друг фактор, който определя начина, по който студентите чрез отговорите си „правят” тази своеобразна „българска топография”, е, че те също не са от града и е нормално да имат опита на чуждия и туриста – т.е. да познават по-добре живота в централните публични градски места, а не живота в кварталите. те нямат чувствителност за другия като „всекидневния наш”, „комшията”, а мислят в стереотипите на локалното (според одринчанина българите идват тук да пазаруват и се трупат около джамията) или на националното – музеят, историята, паметниците на героите от войните, в които двете държави обикновено са врагове. Сред списъка с места в Одрин, които студентите свързват с България, са: църквите „Св. Георги” и „Св.св. Константин и Елена”, Българският културен център, тракийският университет, Българското консулство, Селимие джамия, Паметникът на жертвите на балканските войни, Музеят на здравето, Центърът на града. Следващият въпрос е уточняващ спрямо първия и има за цел да насочи вниманието на студентите към пространствата, където те са срещнали или биха могли да срещнат в Одрин българи, а именно: „Ако трябва да сте туристически гид на български туристи в Одрин, на кое място първо ще ги заведете?” Отговорите са следните: Селимие Джамия – 100%, Караагач, Университета, Марица, Църквата, Чаршията, Музей на здравето, Старата джамия, Паметник на жертвите от Балканските войни, „за това, за което няма да се сетим в ежедневния си живот, но това, което прави Одрин – историческите места”. След този въпрос помолихме студентите да напишат другите три места, на които биха завели българските туристи. Отговорите са почти същите – Селимие джамия е най-много26 Цялостен анализ на резултатите е направен в аналитичните доклади на Стойка Пенкова и Меглена Златкова в архива на проекта и в Златкова, Пенкова 2011; Златкова, Пенкова 2012. 27 Основна теоретична рамка в използването на понятията за капитал и противоречия на наследството е тази на Пиер Бурдийо. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 87 броен отговор, но тук вече се появяват в повече отговори и „българските места” – най-вече църквите, музеите, чаршията. Освен това, за да разберем как те си представят визитата на българските туристи в Одрин, студентите бяха помолени да отговорят на въпроса: „Кое е най-посещаваното място в Одрин от български туристи?”. тук най-много отново са отговорите: Селимие джамия – 42%, Али паша пазар – 40%, църквите – 7%, Кипа – най-големият търговски център в Одрин – 11%, Караагач28 и др. в своеобразната картография на българското присъствие в градското пространство на съвременния град Одрин тази група туристи е разпозната като чужда – множество автобуси, които спират в града на път или на връщане от Истанбул или морските курорти, посещават Селимие джамия и пазаруват сувенири и прах за пране. тя е отграничена и като чужд спомен за далечно присъствие на българи в Одрин – посещение на българските църкви, име на българска махала в старата част на града, паметници, свързани с общата история. в заключение, може да се каже, че някогашният център – Одрин – днес е град с мобилно население, което пребивава „тук”, гради култура и цивилизации и се придвижва към други символни центрове. Но Одрин е и градът, който привлича новите мигранти, защото е част от Балканите. Именно балканските преселници в голяма степен конструират града в последните 20 години. всеки жител има спомен, че родителите или прадедите му са дошли от някъде – България, Гърция, бивша Югославия. Повечето от преселванията от 90-те години са еднопосочни и са свързани с трайно установяване в града, с включване в нови социални мрежи и с разширяване на вече съществуващите през границите. Местата, в които се настаняват новодошлите, са нови квартали, без история и без исторически наслоявания, което пък прави възможно не само адаптиране на новата градска култура към старата, но и задаване на общи смисли и символни форми, които организират живота в тези градски пространства. Насищане на централните места на Одрин с нови смисли се случва и след улесненото преминаване на границата от българските туристи и взаимното откриване на общото споделено и разделено пространство на тракия. Но градът е „гостоприемен” към новите мигранти от Балканите и поради възможността те да се включат във вече изградените социални мрежи и общности, което улеснява преминаването на границите. Литература Бокова, И. 2003. „Подвижният човек” – в мрежата от топоси. – в: Бочков, Пл. (съст.). Антропологични изследвания. т. 4. София, НБУ/ИК „Яр”, 78–96. Бочков, П. 2002. „Родината” в дискурса на сравнението. – в: Елчинова, М. (съст.). Антропологични изследвания. т. 3. София, НБУ, 57–76. Бочков, П. 2004. Българските турци, изселници в Измир – идентичност, адаптация и мрежи на солидарност. – в: лазова, Ц. (съст.). Антропологични изследвания. т. 5. София, НБУ, 175–190. Бурдийо, П. 1997. Практическият разум. върху теорията за дейността. София, Крити28 Караагач е един от престижните квартали на града, който се намира от другата страна на Марица. в момента там е намира Ректоратът на тракийския университет и паметникът на лозанското споразумение. 88 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ ка и хуманизъм. Бурдийо, П. 2005а. Практическият усет. София, Фигура. Бурдийо, П. 2008. Противоречията на наследството. – Социологически проблеми, № 1–2, 111–119. Бъргър, П., Лукман, Т. 1996. Социалното конструиране на реалността. София, Критика и хуманизъм. Вуков. Н., Л. Гергова. 2010. Публични етнически пространства и туристически маршрути (Пловдив и Одрин). – Доклад, представен на Националната конференция ,,Публични пространства на българския град: наследство и развитие”. Благоевград, 26–27.10.2010 г. (ръкопис). Ганева-Райчева, В. 2011. Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Добрева, М. 2012. Из ,,Пътеводител на Одрин” на д-р Рифат Осман тосявизаде (1874– 1933). – в: Миграции от двете страни на българо-турската граница: наследства, идентичности, интеркултурни взаимодействия. София (електронно издание). Добрева, М. 2012а. „Одрин – житие и битие на двойствеността”. Югоизточноевропейският град и съвременността на миналото. Научни изследвания в чест на проф. лилия Кирова. Съст. А. Балчева. Ред. колегия Йорданка Бибина, Пенка Данова. София, Изд. „Фабер”, 204–216. Елчинова, М. 2009. Миграция и трансформиране на локалната общност (Сравнение между две рурални общности в България). – Български фолклор, № 2, 7–21. Елчинова, М. 2011. Миграция и конструиране на наследство. – в: Годишник на департамент „Антропология”. т. 3. Градът: социални трансформации и културни практики. Съст. И. Бокова. София, НБУ (електронно издание). желязкова, А. (съст.) 1998. Между адаптацията и носталгията (българските турци в турция). – в: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. т. 3. София, IMIR. Златкова, М. 2011. „там, където Странджа целува морето”… „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в Царево. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Златкова, М., С. Пенкова 2011. „Противоречията на наследството” – образованието като културен капитал на „второто поколение” мигранти: децата на изселниците в турция. – в: ловци на умове. т. 4. София, НБУ, 74–100. Златкова, М., С. Пенкова 2012. „Завръщания” през границата? Форми на преминаване на българо-турската граница от младите поколения. – Социологически проблеми. Мобилност и миграции, № 1–2 (под печат). Кръстева, А. (съст. и н. ред.) 2006. Фигурите на бежанеца. София, НБУ. Легеви, К. 2008. турция – Европа: привилегировано партньорство – по-малко демокрация? – Критика и хуманизъм. Спец. брой: турция и ЕС: пределното изпитание, 2, кн. 27, 11–22. Маева, М. 2006. Българските турци – преселници в Република турция (Култура и идентичност). София, IMIR. Мемоглу-Сюлейманоглу, й. 2010. „Сбогом бащино, огнище, сбогом, роден край (20 години от принудителното масово изселване на турци от България)” http://thebigexcursion. blogspot.com/2010/01/20.html , последно посетен на 13.03.2012 г. Пенкова, С. 2011. „Противоречията на наследството”: механизми на (не)наследяване МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 89 и дискурсивни практики. – Социологически проблеми (специално издание), 38–59 . Пенкова, С. 2011а. „Противоречието на наследството”: механизми на (не)наследяване при наследниците на тракийските бежанци и на българските изселници в Одрин. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Рашкова, Н. 2011. Ритуализация на родовия спомен (по родните места на бежанците от Източна тракия). – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (електронно издание). Стоянов, В. 1998. турското население в България между полюсите на етничната политика. София, лиК. Тодоров, Н. 1972. Балканският град ХV–ХIХ в. София, БАН. Аllal, T., J.-P. Bufard, M. Marie, T. Regazzola 1977. Situations migratoires, la fonction miroir, Paris, éd. Galilée. Althabe. G. 1983. Investigations ethnologiques appliquées aux phénomènes urbains: rapports sociaux dans l’espace résidentiel et processus d’insertion, Paris, EHESS. Cesur-Kılıçaslan, S, R. Günsel Terzioğlu 2009. Families immigrating from Bulgaria to Turkey Since 1978. – Ethnologia Balkanica (13), 43–58. Elchinova, M. 2005. Alien by Default: The Identity of the Turks of Bulgaria at Home and in Immigration. – In: Developing Cultural Identity in the Balkans: Convergence vs. Divergence. Brussels, P.I.E. – Peter Lang, 67–110. Elchinova, M. 2009. Migration Studies in Bulgaria: Scope, Experiences and Developments. – Anthropological Journal of European Cultures, 18(2), 69–86. Elchinova, M. 2011. Remembering the Traumatic Past Twenty Years Later: The Bulgarianborn Turks, Settlers in Turkey. Belfast (in press). Ganeva-Raycheva, V. 2011. Migration, Memory, Heritage: the Example of the Thrace Bulgarians, Descendants of Refugees and Resettlers from Eastern Thrace. – Bulgarian Folklore. Bulgaria – Slovenia: Research (Special edition), 48–66. Gül, M. 2009. Emergence of Modern Istanbul. Transformation and Modernization of a City, London, Pulisher: I. B. Tauris and Co LTD. Konukman, E. 1990. Tarihî Belgeler Isıgında Büyük göç ve anavatan. Ankara. Kostof, S. 1992. The City Assembled. The Elements of Urban Form Through History, Little Brown. Boston. Parla, A. 2006. Longing, belonging, and locations of homeland among Turkish immigrants from Bulgaria. – Journal of Southeastern Europe and Black Sea Studies, vol. 6 (4), 543–557. Vukov, N. 2011. Border Making and Cross-border Dynamics along the Tripod-shaped Border between Bulgaria, Turkey, and Greece in Eastern Thrace. – Paper presented at the International Conference “Remaking Borders,” EastBordNet Project/ IS0803. Catania, Italy, 20–22.01.2011. 90 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Из ,,Пътеводител на Одрин” на д-р Рифат Осман Тосявизаде (1874–1933) Маргарита Добрева Институт за балканистика с Център по тракология ,,Проф. Ал. Фол” – БАН Обикновено разказът или представянето на нечия книга ни изправя пред предизвикателството да открием онзи ключов момент, който е интересен не само за разказвача, но и за читателя. Решаването на тази задача може да се усложни поради различните разбирания за интересно или вълнуващо и заради възгледите на самия автор, които понякога напълно противоречат на нашите представи. такъв е и случаят с книжката ,,Пътеводител на Одрин”, съставена от Рифат Осман тосявизаде и издадена за пръв път през 1920 г. (Tosyavizade 1336) (фиг. 1). Затова още тук, в самото начало, ще направя уговорката, че разказът за първия пътеводител на град Одрин не ще се отличава с онзи аналитичен подход, подробно чертаещ мирогледа на съставителя и подхода му към използваните документи. Няма да обсъждам и мотивите, подтикнали Рифат Осман да състави тази книжка, която по своя характер не може да се оцени нито като истински туристически справочник, нито като история на града. Представянето ѝ има за цел да открои този извор, добре Фиг.1 Рифат Осман Тосявизаде познат в турска среда и преиздаден от Ратиб Казанджъгил през 1994 г. и 1998 г., като паралелен източник на информация при изследването на Одрин. *** Рифат Осман тосявизаде е роден в Истанбул през 1291 г. от мюсюлманското летоброене или в един от дните между 18 февруари 1874 г. и 6 февруари 1875 г. в края на юли 1899 г. завършва Медицинското училище и постъпва като стажант в болницата ,,Гюлхане”. Специализира рентгенология при д-р Роберт Райдер. в свободното си време взема уроци по чертане, рисуване и история. Работи в болницата в Битоля и в Солун. През октомври 1903 г. е назначен като лекар в Централната военна болница на Одрин. От май 1919 г. до смъртта си, 10 май 1933 г., работи в Общинската здравна служба на града. Освен като лекар и рентгенолог Рифат Осман е известен и като художник, архитект, инженер, фотограф, музеен и библиотечен деец, педагог и историк. Преподавал е по хигиена и обществено здраве в Мъжкото и Девическото педагогическо училище и в Девическата прогимназия в Одрин. Бил е учител по чертане и рисуване в Занаятчийското училище и Мъжката гимназия. Съвременната сграда на Дома МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 91 на културата, на държавната болница и чешмата пред безистена в Одрин са изградени по негови проекти. той е автор също на книгите ,,Дворците на Одрин” и ,,История на вакъфите в Одрин”. Ръкописът на съставената от него ,,История на Одрин от 1361 г. до 1929 г.” се съхранява в архивната колекция на турското историческо дружество в Анкара. През 1983 г. е публикувана книгата ,,Къщите на Одрин през погледа на Рифат Осман”, в която съратникът му в историческите занимания, Сюлейх Юнвер, обобщава неговите картини, чертежи и записки за сградите в Одрин от периода 1903–1930 г. (Tosyalı 1957; Rifat Osman 1999; Rifat Osman; Rifat Osman 1983). Рифат Осман започва да събира материали за града с разбирането, че е наследник на значим род, чийто основател Язъджъоглу Осман ефенди пристига в Одрин от малоазийския град тося, днес в област Кастамону, по времето на султан Мурад II и постъпва в едно от първите османски медресета. През 1453 г. Язъджъоглу Осман ефенди участва в превземането на Константинопол, а след това се заселва там (вж. Tosyavizade 1998; Çuplan 1959; Edirne 2001; Yıldırım 1999: 171–186). Скоро след публикуването на книгата ,,Пътеводител на Одрин”, на 29 октомври 1923 г., Рифат Осман става свидетел на формалния край на Османската империя и провъзгласяването на Република турция. Подобно на много свои съвременници той трябва да свикне с новите условия, да се отрече от миналото и да се включи в изграждането на новата държава. този преход се оказва труден. Независимо че през 1925 г. по нареждане на Кемал Ататюрк заедно с Ариф Даадевирен и Неджми Йиге основава първия музей в града, който има за задача да представя античното и средновековно археологическо наследство на района, до края на живота си Рифат Осман изпитва носталгия по османското минало. Затова през 1926–1927 г. публикува в списанието ,,Мили Меджмуа” поредица статии (Can, Bilar 2009: 127, 135–136, 186, 210). в тях разглежда географските особености, обичаите и забележителностите на Одрин (мостове, градини, вили и паметници). в началото на ръкописа ,,Дворците на Одрин” отбелязва: ,,Не убивайте тази книга, както убивате мен. Каквато и позиция да заемате, направете всичко възможно за издаването на ръкописа. Жалко е, че тази част от историята ни ще бъде забравена. Разказът за османските дворци не е само приказка, съставена от мен. Той принадлежи на целия турски народ”. Днес, в Музея на здравето в Одрин е уредена специална зала, която представя както живота, така и художественото, фотографското, литературното и медицинското наследство на Рифат Осман (Șengül, Bilar 2007: 58–59) (фиг. 2–7). Първият пътеводител на Одрин се състои от две части. Едната, 112 страници, е на османотурски език, а Фиг. 2 Огнище в къща от 1833 г., другата – на френски език, но в обем само от 9 страници. съборена през 1928 г., близо до джамията в частта на френски език Рифат Осман включва сведения ,,Бейлербей” 92 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Фиг. 3 Къщи в Одрин Фиг. 4 Къщи в Одрин Фиг. 5 Къщи в Одрин за географското положение, климата и историята на града. Според него преди Балканската война от 1912–1913 г. в Одрин живеят 4000 арменци, 2324 българи, 19 603 гърци, 14 469 евреи и 47 289 мюсюлмани. Авторът дава и основни сведения за джамиите ,,Мурадие”, ,,Старата джамия”, ,,Юч шерефели”, ,,Султан Баязид II” и ,,Султан Сели” (Tosyavizade 1336: 1–9). текстът на османотурски език ни предоставя много повече сведения. в началото Рифат Осман старателно изброява своите източници, за които може да се каже, че са изцяло домашни или османски. те обхващат хроники, краеведски съчинения от XVII–XVIII в., пътеписи, спомени и размисли на значими представители на улемата, сведения от годишниците на Одринския вилает и от биографични корпуси. Авторът е приложил също така карта на града, снимки и визитки на известни търговци, часовникари, аптекари, зъболекари и лекари, сред които откриваме хирурзи, ортопеди, гинеколог, интернист и детски лекар. Може само да се предполага, че те са подпомогнали финансово издаването на първия пътеводител на града. Османският интелектуалец е разпределил изложението на османотурски език в четири глави. в първата глава, заедно с географските и кратките исторически сведения, Рифат Осман прилага списък на махалите, без да ни дава сведения за броя на техните обитатели. той споменава, че в един от големите пожари в крепостта са разрушени 13 малки синагоги и къщите на евреите, Фиг. 6 Улица между квартал ,,Султан дошли от Арагон, Буда, Германия, Истанбул, Каталуня, Селим” и ,,Мурадие” МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 93 Майорка, Наполи, Португалия, Сицилия, толедо и вероятно от Херони, Испания1. Затова на мястото на двете помалки синагоги, принадлежащи на еврейската общност от Наполи и на тази от Майорка, е издигнат голям храм с кубе и две кули. той се нарича ,,Голямата свещена синагога” (Кахал Кадош Хагадол) (Tosyavizade 1336: 33). втората глава е посветена на благотворителния комплекс на султан Баязид II, който включва джамия, лечебница за душевно болни, медицинско медресе, кухня за бедни и мелница. в нея са представени и джамии като ,,Йълдъръм Баязид”, ,,Старата джамия”, ,,Мурадие”, ,,Дарюлхадис”, ,,Юч шерефели” ,,Ситти султан”, ,,лари Абдулрахман” и ,,Султан Селим”. любопитно е, че Рифат Осман не откроява нито един от тези храмове като най-значим или емблематичен за града. той категорично отказва Фиг. 7 Комин да съобщи на читателя легендите за обърнатото лале, поставено на един от стълбовете до шадравана в джамията ,,Султан Селим”, завършена през 1575 г. Османският интелектуалец специално отбелязва, че в историческите съчинения, съставени преди 1834 г., няма дори и кратък параграф, който да потвърди поне един от разказите за лалето. Рифат Осман предпочита да ни разкаже за изящната дърворезба и фаянс, с която се отличава джамията преди Руско-турската война от 1877–1878 г. той отбелязва също така, че през 1878 г. по заповед на генерал Скобелев тези елементи са снети и отнесени в музей в Москва. Към 1920 г. тяхното място може да се открие само чрез новите стенописи. Освен стандартните описания на най-големите сгради на мюсюлманския култ в Одрин Рифат Осман е съобщил и интересна подробност за ,,Старата джамия”, завършена през 1413 г. той я оприличава на гробницата ,,Гала Плачидия” в Равена и посочва, че преди завладяването на Одрин на нейното място е имало църква, разрушена по време на Четвъртия кръстоносен поход (1202–1204 г.). Фаянсът от Кешан, с който е била облицована джамията, също е отнесен в Москва през 1878 г. Османският интелектуалец ни информира също така, че векове наред няколко византийски колони с капители надлежно са крепели покрива на гробницата на принц Ахмед син на султан Мурад II, удушен преди възкачването на брат му Мехмед I на османския трон. Около 1910 г. тази гробница е съборена, а към 1920 г. все още можело да се види празният ковчег (Tosyavizade 1336: 34–35, 51–52). в третата глава са описани накратко дворците на Одрин, военните и обществените сгради, чаршиите, мостовете, баните и чешмите. Рифат Осман подробно очертава местностите, през които преминават главните водопроводи на града. той отбелязва, че при корекцията на българо-турската граница през 1915 г. един от основните водоизточници, изворът при село Демирташ, е останал на българска територия. това е предизвикало траен недостиг на вода в Одрин (Tosyavizade 1336: 69–73). 1 Сведения за евреите в Одрин се съдържат в: Groepler 1999; Bali 1998: 205–227. 94 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Османският интелектуалец обръща внимание и на някои училища. той обаче не споменава католическото училище, чиято сграда е запазена и днес. в разказа си за обсадата на Одрин от 24 октомври 1912 г. до 26 март 1913 г. мимоходом отбелязва, че българското училище е било превърнато в болница, а на приложената карта отбелязва и училището ,,Израилтянски алианс”. Рифат Осман предоставя повече информация за Занаятчийското училище и Султанския лицей, открит 1908/1909 г., за Мъжкото педагогическо училище, открито 1882/1883 г., Девическото педагогическо училище, основано 1913/1914, и за сиропиталището, което подслонява деца на войници, загинали в Балканската война и Първата световна война (Tosyavizade 1336: 85–88). Османският интелектуалец не посочва дали в Занаятчийското училище и Султанския лицей освен мюсюлмани се обучават и немюсюлмани, възможност, която е регламентирана още през 60-те години на XIX в. Макар че Занаятчийското училище в Одрин е открито още през юли 1868 г.2, Рифат Осман твърди, че то е основано от валията Кадри паша едва след Руско-турската война от 1877–1878 г. Целта на училището е да подслони и обучава момичета и момчета сираци. Следвоенната инициатива на управителя на Одринския вилает е подкрепена финансово от много благодетелни лица, които прибавят значителни суми към сметката от 17 000 лири, открита в банка ,,Отоман”. Подобно на занаятчийското училище в Русе (1865–1877 г.), децата в Одрин изучават шиене, обущарство, килимарство, подвързване на книги, дърводелство и железарство. През 1906–1907 г. са инсталирани машини за плетене на чорапи и фланели. Когато художникът Хасан Риза бей3 е директор на Занаятчийското училище, там се урежда рисувателна зала и музейна сбирка (Tosyavizade 1336: 85–86). Преди да представи в последната четвърта глава най-изтъкнатите личности от османския военен и интелектуален елит, родени и живели в града от неговото завладяване (1361 г.) до първите десетилетия на XX в., Рифат Осман дава кратки сведения за двата двореца, които са съществували в Одрин, без да споменава, че в периода 1361–1453 г. градът е столица на разрастващата се Османска държава. той посочва обаче, че сведения за двореца, част от чийто сгради са издигнати от султан Мурад I в средата на XIV в., могат да се открият само в съчинението на османския пътешественик Евлия челеби, посетил града през 1675 г. Краткият откъс, който османският интелектуалец е поместил в пътеводителя, съобщава, че основните постройки на първия или стария дворец са се намирали близо до джамията ,,Султан Селим” на място, наречено ,,Кавак мейдан”. През десетилетията техният брой постепенно е нараствал. във връзка с военните походи към Унгария при султан Сюлейман Законодателя те са подслонявали 40 000 еничари, 6000 пажа и различни военни групи със специални задачи. в мирно време там са обучавани момчетата, събрани по силата на девширмето (кръвния данък). Изграждането на новия дворец, чийто основни сгради са разположени на остров в река тунджа, е започнало при султан Мехмед I и приключва при султан Сюлейман Законодателя. Множество павилиони са добавени при султан Селим II, Мехмед IV, Ахмед II, Мустафа II. 2 Бакърджиева 2001: 325–338; Unat 1964: 80b, 101. 3 Повече сведения за художника Хасан Риза вж.: Gören 1998: 633–642. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 95 Павилиони и вили, които се числят към новия дворец са запазени в началото на XX в. в квартал ,,Къяк” и ,,Йълдъръм”, на хълма Малтепе, Йълдъз и Бучук тепе (Tosyavizade 1336: 88–89, 92). Рифат Осман не споменава кога и защо дворецът престава да се използва по своето предназначение и част от сградите са превърнати във военни складове, а други са изоставени на произвола на съдбата4. той посочва, че на връщане от пътешествието си в Европа през лятото на 1867 г. султан Абдул Азиз преминава през града и предлага дворецът да бъде поправен. това е засвидетелствано чрез паметна колона, а ремонтът е завършен през 1873/1874 г. По време на Руско-турската война от 1877–1878 г., малко преди руските войски да приближат града, множество дворцови сгради, използвани като складове за оръжия и боеприпаси, са взривени. Само за три дни бушуващият пожар и силните експлозии разрушават всички постройки на острова. След оттеглянето на руските войски през март 1879 г., въпреки усилията на един от валиите на Одрин да възстанови поне част от сградите, е решено годният за употреба строителен материал да се използва при строежа на Занаятчийското училище и новите казарми (Tosyavizade 1336: 92–93). така с Руско-турската война от 1877–1878 г. Одрин губи не само част от териториите, които са под неговото административно разпореждане, но за известно време напълно се разделя и със своя имперски блясък и представата за значимост. Може би затова, изправен пред руините на миналото, обзет от неясната визия за бъдеще и тъгата на умиращата империя, чийто край е само след миг от утрешния ден, Рифат Осман не смее да изтъкне, че градът е бил столица, а се старае да открои непреходния и мултикултурен характер на района. Като следва традицията основната част на съчинението да бъде предшествана от общо встъпление, в което авторът се обръща към Бога, за да потвърди чрез Него изначалния смисъл на земния живот и неизбежния преход във вечността, Рифат Осман предлага своя възхвала на Сътворителя, която в рамките на мюсюлманския мироглед насочва читателя и към заобикалящата го ежедневна среда. ,,Бог, безкрайно милостивият, създаде земята и небето. Украси я с различни страни и краища и нареди жилище за човека. Бог сътвори Адам със съвършена природа. През вековете децата на Адам построиха по цялата земя големи здания и значими градове, а така се сдобиха и с уважение. Сред тези постройки трябва да се отбележат джамиите, месджидите и всички сгради с благотворителни цели, издигнати от мюсюлмани, които представляват отбрана група сред човешкия род. В Деня на Страшния съд те ще стоят от страната на праведните” (Tosyavizade 1336: 5). След това съвсем обобщено изявление на житейското верую на Рифат Осман може да се предположи, че общите географски сведения за Одрин имат за задача не само формално да очертаят разположението му, но и да посочат мястото му в Божието творение: на изток по течението на реките Арда, Марица и тунджа, на 225 км от Истанбул, на 41°45” северна ширина и 24°15” източна дължина. Градът се отличава с умерен климат като времето през пролетта и есента е доста променливо (Tosyavizade 1336: 10). 4 Последният султан, който прекарва известно време в Одрин, е Ахмед III (1703–1730). За разлика от своите предшественици след 30-те години на XVIII в. и през целия XIX в. османските султани пребивават само в Истанбул (Armağan 1998: 151–161). 96 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Чрез своето кредо Рифат Осман ни предлага и интересно разбиране за участието на различните религиозни и народностни групи в миналото на града. Като подчертава специалната роля на мюсюлманите в неговата история, той обръща и внимание на античното и средновековното развитие на Одрин. Рифат Осман обвързва произхода на древните траки с тюрките, а по-специално с турците, и отбелязва: ,,В VII в. преди Христа хан Трак, от тюрките, навлязъл през крепостта Чанак в гръцки земи и завладял част от областта, която днес обозначаваме като Тракия. По време на похода е основан и днешния Одрин, който векове наред се е наричал ,,Юскю дамак” или ,,Стар град”. Известно време се е казвал и Орестияс”. Рифат Осман мимоходом ни съобщава, че през 34 г. от н. е. тракия е завладяна от римляните, а император Адриан наименува селището ,,Адрианополис”. Османският интелектуалец не е сметнал обаче за необходимо да хвърли повече светлина върху онзи исторически момент, когато градът започва да се развива в рамките на византия, а само е посочил, че Одрин е наричан ,,втора столица на тракия” и ,,тракийците са водели спокоен живот”. Историческият разказ на Рифат Осман се отличава и с известна непоследователност на изложението. Преди да ни разкаже за нападенията на българи и славяни над града и за нанесените опустошения на района чак до Константинопол, той ни съобщава, че Адрианопол придобива сегашното си име Едирне през 1361 г. това е засвидетелствано в документ, съставен от султан Мурад I. в следващите параграфи Рифат Осман като че ли много повече е завладян от идеята да подчертае страданията на цивилното население и материалните щети, причинени от враждебните славяни, отколкото да изгради ясен наратив. На представата, че след завладяването на Одрин от османците жителите на тракия възстановяват своя спокоен живот, той противопоставя действията на генерал Дибич и командваната от него армия, която през 1829 г. ,,ограбва мюсюлманското и немюсюлманското население в Одрин и района”. Осман Рифат подчертава, че сред разрушените къщи, джамии и месджиди в резултат на руското управление на Одринския вилает от 22 декември 1877 г. до 14 март 1879 г. градските жители трябва да се борят и с тифните епидемии. Едва след това османският интелектуалец се връща към живота в града от средата на XIV в. до първите две десетилетия на XX в. той обаче не се впуска в описание на бита или празниците. За него е поважно да ни представи материалните следи, оставени от благодетелни мюсюлмани, усилията, които те са положили ,,за благоустрояването на крепостта до края на XVI в.” и за бързото усвояване на непосредствения хинтерланд на стария Одрин (Tosyavizade 1336: 11, 14). За да представи по-добре своя едновременно мюсюлмански и мултикултурен град, Рифат Осман прилага пълен списък на махалите в края на XIX в. и началото на XX в. той посочва квартала, булеварда или храма около който се намират. При описанието на населението османският интелектуалец не използва етноними като българин, грък, турчин. той се ръководи от религиозната принадлежност на отделните групи, т.е от османската система на милетите, която придобива своята най-пълна дефиниция след 1856 г., за да регулира правата на арменци, евреи, източноправославни християни, католици, мюсюлмани, протестанти и униати в условията на променящата се империя (тафрова 2010; Davison 1963; Davison1980: 319– МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 97 337; Karpat 2002: 141–169; Stamatopoulos 2006: 253–273). Разбира се, Рифат Осман познава съвременните теории за народ и нация. Самият той е свидетел на окончателното формиране и популяризиране на идеята за турска нация5. Независимо от това съчиненията, картините и снимките му подсказват съвсем ясно, че той не е въодушевен от процеса на разделяне по народностен признак. Когато все пак му се наложи да използва даден етноним, османският интелектуалец поставя допълнителни маркери, с които да разграничи неговите външни, натрапващи се и злонамерени, носители от тези в Одрин, които са свои, домашни и братя по съдба. Рифат Осман подрежда всички 159 махали в азбучен ред и отбелязва, че според ,,История на Одрин” на Хайри Абдулрахман през 1636 г. те възлизат на 160 махали. Не би могло да се каже дали тази близка численост означава и стабилност на градското пространство в рамките на три века. Ако отчетем фактори като наводненията от 1657 г. и 1844 г., пожарите от 1700 г., 1858 г., 1905 г. и 1914 г, земетресенията от XVIII в. и общото благоустрояване, започнало в средата на XIX в. (Tosyavizade 1336: 10, 14, 56–59), бихме приели, че във времето градът се е движил в границите си от края на XVI в. и първата половина на XVII в., а за целите на османската данъчна система населението е групирано в относително еднакъв брой махали6. това подсказват не само сведенията, включени в пътеводителя. Съпоставката между османски регистри на населението по махали от 1519 г. и 1529 г. и списъка на Рифат Осман сочи, че 103 от всички 159 махали са съществували още през първите десетилетия на XVI в. Други 56 махали, посочени от Рифат Осман, не могат да бъдат открити в регистрите. Същевременно в двата ранни документа са вписани махали, които не са посочени от османския интелектуалец (Gökbilgin 1952: 37–64; Şakir-Taş 2009: 265–295). Предположенията какво, как и защо се е случвало през вековете с тези ,,изгубени” или ,,изникнали” махали могат да ни отведат в различни посоки. Една от възможностите е тривиалната смяна на името на махалата, без това да бъде отразено в достъпните извори7. Като най-активен фактор за промяната на града Рифат Осман посочва обаче Рускотурската война от 1828–1829 г. и от 1877–1878 г. той подчертава, че запазените фотографии от 40-те години на XIX в., направени в района на квартал ,,Ат пазаръ” представят като добре заселена тази част на града, от която през второто десетилетие на XX в. не е останало нищо. Според него в резултат на войните се е сменило и населението на махалите като мюсюлманите са изместени от християни (Tosyavizade 1336: 32–33). Същевременно данните за мултикултурното състояние на махалите в края XIX в. и началото XX в., събрани от Рифат Осман, подсказват, че заселването от едно място на друго в пределите на града не се извършва само в резултат на военни действия, а е активен процес, чийто разнообразни причини тепърва трябва да бъдат установени. Сведенията категорично сочат също така, че противно на представите на османския интелектуалец за ,,чисти” и ,,изконни” мюсюлмански махали и квартали пъстротата на живота размесва отделните групи 5 тук не бих могла да изброя обширната литература по въпроса за възникването и развитието на идеята за турска нация. Светлина по този проблем хвърлят изследвания като: Cagaptay 2006; Georgeon 2006; Karpat 2001; Köroğlu 2007; Kushner 1977; Landau 1984; Parla 1985; Zürcher 2010. 6 За развитието на Одрин в периода от XVI в. до началото на XX в. вж.: Yerolympos 1996: 71–86. 7 За развитието на махалите в Одрин през XVIII–XX в. вж.: Kazancıgıl 1999. 98 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ подобно на разпилени шахматни фигури. все пак в края на XIX в. и началото на XX в. 70 от всички 159 махали в Одрин са населени изцяло от мюсюлмани, а 19 махали – само от източноправославни християни (Balta 1998: 229-253) (Приложение 1–2). в 11 смесени махали на града обаче не са настъпили промени. там продължават да съжителстват православни и мюсюлмани, православни и арменци, мюсюлмани и цигани (Приложение 3). в 18 смесени махали една от групите е напуснала. така 5 от тях са останали изцяло православни, други 12 махали са се превърнали в изцяло мюсюлмански. в една махала след напускането на циганите са останали да съжителстват православни и мюсюлмани (Приложение 4). в 15 махали заедно с уседналото население, арменци, православни или мюсюлмани, допълнително са се заселили евреи, православни, мюсюлмани или цигани (Приложение 5). въз основа само на тези данни обаче е невъзможно да се очертае някаква зависимост относно предпочитанията за ,,различен” съсед. Не може да се твърди, че еврейските семейства се настаняват само в махали с мюсюлманско население, защото в две от махалите ,,Св. Никола” и ,,Св. Страти” те съжителстват с православните, като напълно са заменили арменската общност там (Приложение 6). в 22 махали на Одрин населението напълно се е изселило, а неговото място е заето от друга група. такива промени се наблюдават както в мюсюлмански и православни махали, така и в смесени махали. Независимо че Рифат Осман се стреми да внуши, че мюсюлманската общност търпи значителни пространствени загуби за сметка на православните, обобщените данни сочат, че в края на XIX в. и началото на XX в. православните са изместили мюсюлманите само в 3 махали, а мюсюлманите изцяло са се настанили в 4 православни махали. Паралелно с това 11 мюсюлмански и една православна махала изцяло са се превърнали в еврейски обиталища (Приложение 7). тази динамика на заселването и преместването, която засяга близо една трета от махалите и се разпростира във всички квартали на града, далеч не се ръководи от идеологически съображения. вероятно тя е провокирана както от глобални фактори, преследването на евреите в Румъния и Русия в края на XIX в., така и от месни явления като пожари, благоустрояване, уплътняване на градското пространство, възможности за напредък в бизнеса. Допълнителен аргумент за минималното значение на религиозните различия в развитието на Одрин през XIX в. и началото на XX в. са данните за съществуващите, порутени или напълно съборени джамии в изцяло мюсюлмански квартали. Само за три от джамиите и месджидите там Рифат Осман ни съобщава, че са разрушени през Руско-турската война от 1877–1878 г. За други 5 храма отбелязва, че са съборени във връзка с общото благоустрояване в самото навечерие на Балканската война и непосредствено след нея. техните парцели са включени към по-големи обекти като джамията ,,Юч Шерефели” или Занаятчийското училище. в тези 70 мюсюлмански махали има 28 действащи и 40 разрушени джамии, които спадат към различни вакъфи (Приложение 1, фиг. 8–12). Не бих коментирала защо Рифат Осман се стреми да представи материалното наследство на своя град като жертва на политическите обстоятелства. Бих изтъкнала обаче, че изготвеният списък на махалите и местоположението им в града е един от важните извори, МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 99 които ни дават обща представа за разпределението на пространството или по-точно за преплетените пространства на мултикултурния град. Разбира се, някои от данните, предложени от Рифат Осман подлежат на корекция. те се отнасят до основателите на отделни мюсюлмански религиозни сгради (Ayverdi 1973, Cild 3: 204, 223). По-важно за нас е обстоятелството, че османският интелектуалец е изтрил от пъстрата градска мозайка обиталищата на българите. това се дължи на ужаса и унижението, преживени от Рифат Осман по време на Балканската война от 1912–1913 г., събитие, което все още се интерпретира по различен начин в балканските страни8. Независимо че османският интелектуалец включва в данните за броя на населениеФиг. 8 Месджид ,,Атар Хаджи” то и българите, а на приложените карти е отбелязал църквите ,,Св. Георги” и ,,Св.св. Константин и Елена”, на няколко места в текста подчертава, че минарето на джамията ,,Шах Мелек” и на джамията ,,Дарюлхадис” са съборени от снаряди по време на артилерийския обстрел. Минарето с трите викала на джамията ,,Юч шерефели” е изгорено от български комити при влизането им в града след 29 март 1913 г. то обаче е издигнато отново със средства на валията след възстановяването на османската власт там. Рифат Осман отбелязва също така, че след 1913 г. в памет на загиналото цивилно население и военни на шосето към с. Караагач срещу моста на р. Марица е изградена чешма, която ,,според турските тради- Фиг. 9 Месджид ,,Селчук Хатун” ции е един от най-прекрасните начини за възпоменание” (Tosyavizade 1336: 23, 39, 42, 72–73). Малко преди да бъде отпечатан пътеводителя, османският интелектуалец включва в него и своите наблюдения, натрупани по време на войната (Tosyavizade 1336: 77, 84) (Приложение 8). Реших те да бъдат популяризирани само чрез превод, защото пред паметта на безимените цивилни жертви, различни по религия и народност, но еднакви в смъртта, всеки коментар е излишен и напълно безсмислен. *** 8 тук не бих изброявала обширната научна литература по дипломатическите и военните аспекти на Балканската война 1912–1913 г. Ще спомена само, че наред със спомените на български военни и изселници от Одрин съществува и значителен корпус от спомени на изтъкнати мюсюлмани, жители на града, преживели ужаса на явлението война. За подробности вж.: Dağdevirenzade 2005; Hafız 1986; Cevad 1329; Razi 1329; Kestelli 2002; Naci 1926. 100 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Фиг. 11 Месджид ,,Зен-и Ибрахим паша” Фиг. 10 Месджид ,,Махмуд ага” Когато подготвял пътеводителя си Рифат Осман размишлявал за одринчани, за местните легенди, за глобалното място на Одрин, основан от траките много преди мюсюлманското летоброене, за разви- Фиг. 12 Месджид ,,Дая хатун” тието му през вековете. въпреки личните си религиозни и национални разбирания се постарал да предаде на своята книжка онзи мултикултурен дух, който витаел в атмосферата на града. Дори да изброявал особеностите на многобройните мюсюлмански паметници, отбелязвал и неизбежното преплитане на мюсюлманските и немюсюлманските места. Независимо от старанието си да бъде космополит, съзнателно е прогонил българите от градското пространство и е назовал обиталищата им с понятието ,,рум” (гърци). Дали да не го упрекнем за това и да му се разсърдим. Или ще е подобре да прочетем максимата му, с която начева своето изложение: ,,Историята е полезна наука, която разказва за постъпките на предците”. Да я прочетем и да се вгледаме по-внимателно и без емоции в споделеното минало на Балканите. Литература Бакърджиева, Т. 2001. Русенското исляххане: част от образователната реформа в Османската империя. – Studia Balkanica. т. 23. (Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров). София, 325–338. Тафрова, М. 2010. танзиматът, вилаетските реформи и българите: администрацията на Дунавския вилает (1864–1878). София. Armağan, M. 1998. Osmanlı’nın Anahtarlarını Taşıyan Şehir: Edirne. – In: Edirne Serhattali Paytaht. haz.: E. N. Işli, M. Sabri Koz. Istanbul, 151–161. Ayverdi, E. H. 1973. Osmanlı Mimarisinde Fatih Devri 854–885 (1451–1481). Istanbul, Cild 3. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 101 Bali, R. N. 1998. Edirne Yahudileri. – In: Edirne Serhattaki Paytaht. haz.: E. N. Işli, M. Sabri Koz. Istanbul, 205–227. Balta, E. 1998. Edirne Rum Cemaatı (XIX Yüzyıl Ortası – 1922). – In: Edirne Serhattaкi Paytaht. haz.: E. N. Işli, M. Sabri Koz. Istanbul, 229–253. Cagaptay, S. 2006. Islam, Secularism, and Nationalism in Modern Turkey. Who is a Turk? London. Can, C. C., E. Bilar, 2009. Edirne Bibliografyası. Edirne. Cevad, A. 1329. Kırmızı ve siyah kitap. 1328 fecaii. Istanbul. 157 s. Çuplan, C. 1959. Tosyavizade Dr. Rifat Osman 1874–1933. Hayat ve Eserleri. Istanbul. Dağdevirenzade, M. 2005. Şevket Bey’in Edirne Tarihi ve Balkan Savaşı anıları. haz.: R. Kazancıgıl. Edirne. 211s. Davison, R. 1963. Reform in Ottoman Empire 1856–1876. Princeton. Davison, R. 1980. The Millets as Agents of Change in the Nineteenth Century Ottoman Empire. – In: Christians and Jews in the Ottoman Empire. The Function of Plural Society. Ed. B. Braude, B. Lewis. London, vol. 1, 319–337. Edirne 2001. Tıp Tarihi Günleri Bildirileri (3–4 Ekim 2001): Dr. Rifat Osman Anısına (1874– 1933). haz.: E. Bilar. Edirne. Georgeon, F. 2006. Osmanlı-Türk Modernleşmesi 1900–1930. Istanbul. Gören, A. K. 1998. Türk Resim Sanatında Edirne: Edirne’ye Yerleşen Ünlü Ressam: Şehit Hassan Riza (1858–1912) ve Türk Ressamların Gözüyle Edirne. – In: Edirne Serhattaкi Paytaht. haz.: E. N. Işli, M. Sabri Koz. Istanbul, 633-642. Gökbilgin, M. T. 1952. XV–XVI Asırlarda Edirne ve Paşa Livası. Vakılar, Mülkler, Mukataalar. Istanbul. Groepler, E. 1999. Islam ve Osmanlı Dünyasında Yahudiler. Istanbul. Hafız 1986. Rakım Ertür’ün anılarından Balkan Savaşinda Edirne savunması Günleri. haz.: R. Kazancıgıl. Edirne. 142s. Karpat, K. H. 2001. The Politicization of Islam: Reconstructing Identity, State, Faith, and Community in the Late Ottoman State. Oxford. Karpat, K. H. 2002. Millets and Nationality: The Roots of the Incongruity of Nation and State in the Post Ottoman Era. – In: Studies on Ottoman Social and Political History (Selected Articles and Essays). Brill-Leiden, 611–646. Kazancıgıl, R. 1999. Edirne Mahaller (1529–1990). Edirne. Kestelli, R. N. 2002. Uful (Batış). Balkan Harbi Günlüğü. haz.: Esra Keskinkılıç. Istanbul. Köroğlu, E. 2007. Ottoman Propaganda and Turkish Identity (Literature in Turkey During World War I). London. Kushner, D. 1977. The Rise of Turkish Nationalism, 1876–1908. London. Landau, J. M. 1984. Atatürk and the Modernization of Turkey. Leiden-Brill. Naci 1926. Balkan Harbi’nde Edirne Muhasarasına ait Harb Ceridesi. Istanbul. 90s. Parla, T. 1985. The Social and Political Thought of Ziya Gokalp, 1876–1924. Leiden-Brill. Razi, F. 1329. Edirne muhasara duyguları. Istanbul. 46s. Rifat Osman 1999. Edirne Evkaf-i Islamiyye Tarihi: Camiler ve Mescidler. haz.: Ü. Özsoy, Ankara. Rifat Osman, Edirne’de 25 sene Tarihi Tetkikleri 1362–1929. Türk Tarih Kurumu El Yazması № 731. Rifat Osman’a göre Edirne Evleri ve Konakları. haz.: S. Ünver. Istanbul, 1983. 102 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Şakir-Taş, A. N. 2009. Adrianopol’den Edirne’ye. Edirne ve Civarında Osmanlı Kültür ve Bilim Muhitinin Oluşumu (XIV–XVI. Yüzyıl). Istanbul. Șengül, E., E. Bilar. 2007. Darüşşifa. Trakya Üniversitesi Sultan II. Bayezid Külliyesi Sağlık Müzesi. Edirne. Stamatopoulos, D. 2006. From Millets to Minorities in the 19th-Century Ottoman Empire: an Ambiguous Modernization. – In: Citizenship in Historical Perspective. ed.: S. G. Ellis, G. Halfdanarson, A. K. Isaacs. Pisa, 253–273. Tosyalı, R. O. 1957. Edirne Sarayı. haz.: S. Ünver. Ankara, 1957, 1989. Tosyavizade, R. O. 1336. Edirne Rehnüması. Edirne, 1336 (1920). Tosyavizade, R. O. 1998. Hayatım ve Hatıratım: Dr. Rifat Osman’ın Öğrencilik ve Gülhane Anıları (1897–1921). çev.: R. Kazancıgil. Ankara. Unat, R. F. 1964. Türkiye’nin Eğitim Sistemi Gelişmesine Tarihi bir Bakış. Ankara. Yerolympos, A. 1996. Urban Transitions in the Balkans (1820–1920). Aspects of Balkan Town Planning and the Remaking of Thessaloniki. Thessaloniki, 71–86. Yıldırım, N. I. 1999. Dr. Rıfat Osman’ın Tespitlerine göre: 1927–1928 ve 1928–1929 Öğretim Yıllarında Edirne Ilk Okullarında Hijyen. – In: Edirne Sarayı Sempozyumu, 1995. Edirne. Zürcher, Erik J. 2010. The Young Turk Legacy and Nation Building. From the Ottoman Empire to Atatürk’s Turkey. New York. Приложение 1 Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. живеят само мюсюлмани № Намира се Име на махалата Бележка 1. ,,Айше хатун” Дарюлсияде Джамията към стария вакъф на Фазлуллах паша е изгоряла. Останало е само порутено минаре. 2. ,,Айше хатун”, ул. ,,Узун калдъръм” 3. Кюляхдоз Джамията е разрушена през Руско-турската война от 1877 – 1878 г. ,,Айше хатун”, до джамията ,,Дефтердар” тургуд Базиргян Джамията ,,Чанаклъ” спада към вакъфа на тургут Базиргян. 4. Араста Ниш доган Разрушеният месджид ,,Ниш доган” е напълно съборен през декември 1919 г. 5. Квартал ,,Арпа Кербан” Яя Демир таш там има малък месджид с дървено минаре към вакъфа на Яя Демир таш. 6. Бул. ,,Бейлер бей” Бекчи Махалата се е вклинила на територията на махала ,,Съкча Мурад”. Месджидът ,,Йенидже” спада към вакъфа на Дефтердар хаджи Юсуф и е частично разрушен. 7. Бул. ,,Ески топхане” Кабузджу Али бей През 1913/1914 г. разрушената джамия на Кабузлу Али бей е съборена. 8. Бул. ,,Истанбулски Кадъ Бедредин път” там има джамия, основана от кадъ Бедредин, кадия на Одрин, и завършена през 1529/1530 г. 9. Бул. ,,Кадрихане” Куполната джамия с минаре към вакъфа на Селчук хатун е завършена 1455/1456 г. 10. Бул. ,,Кадрихане”, и квартал Кьосе Балабан ,,Куршунлу фърън” там има разрушена джамия, спадаща към вакъфа на Кьосех Балабан. 11. Бул. ,,Кадрихане”, квартал Гебе яяджъ ,,Куршунлу фърън” Джамията ,,Гебе яяджъ” е разрушена. Сьондюк факих МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 103 Приложение 1 Приложение 1 Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. живеят само мюсюлмани Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. живеят само мюсюлмани № Намира се № Намира се Име на махалата Бележка 12. Бул. ,,Каранфилоглу” (с едноименния квартал) 32. Квартал ,,Киришхане”, до бул. ,,Узун калдъръм” Имарет Мезид бей Джамията е основана от Касъм Чавушзаде Мустафа ефенди и е завършена през 1480/1481 г. 13. Бул. ,,Каранфилоглу” (с едноименния квартал) 33. Квартал ,,Киришхане”, в района на ,,тарла капъсъ” Абдулрахман Джамията към вакъфа на Амасялъ мола Абдулрахман, кадия на Одрин, е била разрушена при земетресение. тя е ремонтирана през 1752/1753 г. 14. Бул. ,,Паша капъсъ” Къзъл минаре това е махалата на Заганос паша. Квартал ,,Киришхане” визе Челеби там има джамия от сградите на поета Хаяли визе челеби. 15. Бул. ,,Паша капъсъ” Съкча Мурад Купулната джамия с минаре, основана от Ноктаджъ Касъм паша, е завършена през 1534/1535 г. и се използваше като склад за сухари. тя изгоря в пожар. 34. 35. Квартал ,,Киришхане” Кундук Осман Месджидът към вакъфа на Кундук Осман е разрушен. там има джамия, основана от Махмуд ага и завършена през 1458/1459 г. Джамията, построена от учителя на султан Мехмед I, ходжа Хайредин, е разрушена по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. 36. Квартал ,,Киришхане” (Гази) Салих Месджидът към вакъфа на (гази) Салих е разрушен. 16. Бул. ,,Сокак чешмеси”, Саръджа паша 37. Квартал ,,Киришхане” Касъм паша Купулната джамия с минаре към вакъфа на Евлия Касъм паша е завършена през 1478/1479 г. 38. Квартал ,,Къяк” Нишанджъ паша Джамията от сградите на Нишанджъ Мехмед паша е порутена. тя заслужава да се ремонтира. 39. Квартал ,,Къяк”, при хълма на топхането Юскюфчю Хъзър От месджида ,,Динленджи джами”, построен от Юскюфчю Хъзър, е останало само порутено минаре. Име на махалата Бележка Кушчу Доган Куполната джамия с минаре към вакъфа на Курт Доган ага е ремонтирана през 1913 г. Ариф ага Куполната джамия ,,Кунбед” с минаре спада към вакъфа на Ариф ага. Махмуд ага 17. Бул. ,,теке капъсъ” Исмаил ага Минарето на джамията към вакъфа на Исмаил ага е паднало от земетресение, но сградата стои. 18. Бул. ,,теке капъсъ”, Керемидчи хаджи до Сарачхането Халил Джамията към вакъфа на Керемидчи хаджи Халил, е разрушена. 19. Бул. ,,топкапъ” Мола Фахредин Джамията към вакъфа на мола Фахредин е разрушена. 20. Бул. ,,топкапъ”, до Занаятчийското училище Гази ходжа Куполната джамия с минаре към вакъфа на гази ходжа Рустем е разрушена. там има и джамия, основана от съпругата на Соколлу Мехмед паша, Истимихан султан. 40. Квартал ,,Къяк”, при хълма на топхането Яхя бей Джамията, спадаща към сградите на поета Яхя бей и завършена 1543/1544 г. е разрушена, но заслужава да се ремонтира. 21. военен лицей Гюлбехар хатун там има джамия към вакъфа на майката на султан Селим I, Гюлбехар ханъм. 41. Мостът ,,Гази Михал” Безерджи хатун там има разрушен месджид на Безирджи хатун, съпруга на Шах Мелек, приближен на Муса син на султан Баязид Йълдъръм. 22. Градска община Фазлуллах паша там има разрушена джамия към вакъфа на ,,Фазлуллах паша” Янджъкчъ Шахин Месджидът, основан от Янджикчъ Шахин, е разрушен. Мостът ,,Гази Михал” Гази Михал 23. Квартал ,,Гюзелдже баба” 42. Голямата и изящна джамия към вакъфа на гази Михал бин Азиз, е завършена през 1421/1422 г. Основателят ѝ е погребан там. 43. Квартал ,,Мурадие” велед-и велиедин Квартал ,,Гюзелдже баба” Джамията към сградите на поета велиединзаде Ахмед паша, е разрушена. Беваб Синан 44. Суфи Баязид Квартал ,,Гюзелдже баба” Джедид Касъм паша Квартал ,,Мурадие”, до малкия пазар Джамията е основана от учителя на султан Мехмед I, Суфи Баязид. След пожар, тя е ремонтирана през 1636 г. от Хабаз елхадж Юсуф ага. Квартал ,,Мурадие”, до малкия пазар Суфи Илияс там има разрушен месджид към вакъфа на Суфи Илияс. 24. 25. 26. Квартал ,,Гюзелдже баба” 27. Джамия ,,Бейлербей” 28. Джамия ,,Ситти султан” 29. Джамия ,,Юч шерефели” 30. 31. 104 Джамия ,,Юч шерефели” Занаятчийските цехове в тази махала няма джамия, но има медресе. то спада към вакъфа на беваб Синан. Намира се срещу джамията ,,Султан Селим” и срещу тюрбето на Карга баба. Месджидът на Касъм паша е разрушен, но все още е там. Основателят му е починал през 1532/1533 г. в Галиполи. Хафъз Ахмед там се намира разрушен месджид с минаре към вакъфа на хафъз Ахмед ефенди. 45. Миримиран Куполната джамия с минаре, основана от Шербетдар Абдуллах бей, е завършена 1429/1430 г. Преди време е ремонтирана от миримиран Синан паша, но и сега се нуждае от ремонт. 46. Новият имарет на Емир шах султан Баязид II Месджидът ,,Омер бей” на ул. ,,Бахче” е разрушен. Джамията ,,Саръ”, която се отличава с обикновен покрив, е запазена. Не е известно кога е съборен месджидът към вакъфа на Караджа беваб. там има и джамия на Ситти султан, съпруга на султан Мехмед I. 47. Новият имарет на Селчук хатун султан Баязид II Джамията, спадаща към вакъфа на Селджик хатун, дъщеря на султан Мехмед I, е разрушена по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. 48. Новият имарет на султан Баязид Йълдъръм Емир месджид Джамията спада към вакъфа на Емир Хюсейн. Гробището до нея се казва ,,Бадемли”. 49. Новият имарет Хаджи Калагоз Не са открити сведения за стара джамия. 50. Новият имарет Хаджи Хошкадем Не са открити сведения за стара джамия. 51. Общинска болница тефтин ага Месджидът към вакъфа на тефтин ага е разрушен. 52. Общинска болница Мезид бей там има джамия, основана от Мезид бей и завършена през 1440/1441 г. Караджа беваб Алтуни Месджидът, който се споменава в изворите, е разрушен. Баба Демир таш Месджидът, основан от Баба Демир таш, е съборен през 1912 г. Парцелът му е включен към градината на джамията ,,Юч шерефели”. Баба Демир таш е от приближените на султан Мурат II. Умира през 1441/1442 г. и е погребан до джамията. Кятипчи Джамията към вакъфа на Кятипчи е разрушена. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 105 Приложение 1 Приложение 2 Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. живеят само мюсюлмани Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. живеят само източноправославни християни № Намира се Име на махалата Бележка 53. Сарач тепе Чакър ага Месджидът, който се отличава с обикновен покрив и минаре, е завършен през 1453/1454 г. Основателят му, Чакър ага, е сред приближените на султан Мехмед I. № Намира се Име на махалата Бележка 1. Квартал ,,Ат пазаръ” Искерлет оглу Махалата е основана от Александър бей, преводач в султанския двор. 2. Квартал ,,Йелли Бургаз” Св. Георги там има църква ,,Св. Георги”, построена през 1795 г. 54. Султан Баязид II Султан Баязид II там е голямата джамия на султан Баязид II, завършена през 1485/1486 г. 55. Квартал ,,Султан Селим” таш Арталар там има джамия, спадаща към вакъфа на Зехирдар Мехмед бей и завършена 1543/1544 г. 3. Квартал ,,Йълдъръм” Сачлъ деде Преди век махалата бе населена само от мюсюлмани. 4. Квартал ,,Йълдъръм” Къзъл месджид там има месджид с разрушено минаре. 56. Квартал ,,Султан Селим” теке Али паша Джамията към вакъфа на стария Али паша, е добре поддържана. 5. Квартал ,,Йълдъръм” Кьофтечилер Старото име на махалата е ,,Кьофтечизаде”. Не е известно кога е съборен месджидът там. 57. Квартал ,,Султан Селим” Шахабедин паша Джамията ,,Киразлъ” е основана от Шахабедин паша. тя е завършена 1436/1437 г. в махалата има и месджид към вакъфа на хаджи Хасан. 6. Квартал ,,Йълдъръм” Гениш вакъф --- 7. Квартал ,,Йълдъръм” Гюл --- 8. Между квартал ,,Йълдърм” и ,,Новия имарет” Хаджи Сараф 58. Квартал ,,Султан Селим”, от страната на михраба. там има месджид, основан от Сараф шах, представител на улемата от времето на султан Баязид I. 9. Квартал ,,Киришхане” Кючюк Хаджи вели Не са открити данни за месджида там. 10. Квартал ,,Киришхане” Махмуд ага --- 11. Квартал ,,Киришхане” Мискинлер в ръкопис от 1627/1628 г. е посочено, че управител на текето там е Керим Калтъкчъзаде. Не е известно обаче защо махалата носи това име. 12. Квартал ,,Крепост” Медан оглу --- 13. Квартал ,,Крепост”, бул. ,,Кафес капъсъ” Папа Качанос Старото име на махалата е ,,Иса Факих”. 14. Квартал ,,Крепост”, бул. ,,Кафес капъсъ” Хаджи Омер там има месджид, а старото име на махалата е ,,Ходжа Омер”. 15. Квартал ,,Къяк” Орта чукур Джамията, основана от хатиба на джамията ,,Мурадие” и завършена през 1659/1660 г., е заличена. там има само тюрбе. 16. Квартал ,,Къяк” Орта Кара агач там има месджид, основан от Ипсала Махмуд Чоха, представител на улемата при султан Мурад III 17. Квартал ,,Къяк” Барутхане там е бил складът за барут на султан Мехмед I. 18. Квартал ,,Къяк” Мумхане --- 19. Между квартал ,,Къяк” и квартал ,,Мурадие” Мензил ахър тук са били султанските конюшни. Хъзър ага Куполната джамия с минаре към вакъфа на Хадър ага се нуждае от ремонт. 59. Квартал ,,Султан Селим”, на улица ,,Хатидже султан сарай” 60. Квартал Джамията ,,Хунаблъ” към вакъфа на Хаджи Мерджимек е ,,Сюлеймание”, до Хаджи Мерджимек разрушена при пожара през 1845 г. малкия пазар Хадъм балабан Месджидът към вакъфа на Хадъм балабан е почти разрушен. 61. Квартал ,,Сюлеймание”, до Ходжа Бали малкия пазар там има джамия с минаре. 62. тахталъ хамам Хадъм Демир таш там има разрушен месджид от вакъфа на Хадъм Демир таш. 63. тахталъ хамам Ходжаки Месджидът към вакъфа на Ходжаки е разрушен. 64. в началото джамията, основана от Махмуд паша вели, е била дервишка обител (завие). тя е преустроена от мимар Синан. в Квартал ,,ташлък” Медресе ,,Али бей” махалата има и разрушен месджид, основан от Ибрахим бин Мустафа и завършен през 1498/1499 г. 65. Квартал ,,ташлък” Саръджа паша там има месджид с минаре, основан от Саръжда паша, един от валиите на Одрин. 66. Квартал ,,ташлък” Дервиш аби Месджидът там е известен като ,,Халваджъ баба”. 67. Ул. ,,Йеди йол” Якуб Гиляри Джамията, спадаща към сградите на поета Якуб Гиляри, бе напълно разрушена през 1913/1914 г. Чавуш бей Куполната джамия с едно минаре е завършена през1443/1444 г. от Емир чавуш, приближен на султан Мурад II. Ходжа Иваз През 1912 г. месджидът към вакъфа на субашията ел-хадж Иваз ибн Хюсейн, завършен 1431/1432 г., е съборен. Парцелът е включен в двора на Занаятчийското училище. Стените и михрабът му са били облицовани с фаянс от Кешан. Хазинедар Синан бей Месджидът, спадащ към вакъфа на Синан бей, ковчежник на султан Мехмед II, е почти разрушен. там има и разрушен месджид с минаре към вакъфа на градския управител Джафер челеби. Махалата се нарича също така ,,Хаджи Суфи”, защото през 1874/1875 г. там е погребан ел-хадж Ахмед ел-Суфи, представител на религиозната интелигенция. 68. 69. 70. 106 Хорозлу йокуш Хорозлу йокуш Чьоплюдже хендек МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Приложение 3 Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. не са настъпили промени в населението № Намира се Име на махалата Краят на XIX век Началото на XX Бележка век 1. Бучук тепе Цукалджа православни и православни и мюсюлмани мюсюлмани Месджидът към вакъфа на елхадж Ахмед ефенди е завършен 1575 г. 2. Квартал ,,Йелли Бургаз” Демир Бога православни и православни и мюсюлмани мюсюлмани Джамията към вакъфа на ходжа Илияс е разрушена. 3. Квартал ,,Киришхане”, до тарла капъсъ Суля Челеби православни и православни и мюсюлмани мюсюлмани Джамията, спадаща към вакъфа на Хаджи Суля и завършена 1559/1560 г., е разрушена. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 107 Приложение 3 Приложение 4 Махали, където в края на XIX в. и началото на XX в. не са настъпили промени в населението Махали, в които една от групите е напуснала № 4. 5. Намира се Квартал ,,Крепост” Квартал ,,Крепост” Име на махалата Митрополит Христос Краят на XIX век № православни и православни и арменци арменци православни и православни и арменци арменци Махалата е известна и с изгорелите джамии ,,велиедин”, ,,Куручешме” и ,,Якут паша”. там се намира Патриаршеската митрополия и митрополитската църква, завършена през 1658 г. По време на завладяването от османците през 1361 г. митрополията се е намирала в църквата ,,Св. София”, която все още стои опожарена. в махалата има църква от IX–X в. Махалата е известна и с други две имена ,,Фируз ага” и ,,Яхши факих”. там има две джамии, построени от двамата мюсюлмани. Църквата ,,Христос”, която е изгоряла през 1700 г., е ремонтирана, но през 1903 г. отново е изгоряла. Квартал ,,Къяк” Карабулут правосл. и мюс. правосл. и мюс. там има джамия към вакъфа на Ибрахим бей. 7. Квартал ,,Къяк” Мейдан православни и православни и мюсюламни мюсюлмани Преди 1826 г. там са се строявали отрядите на еничарите. Сюпюргеджилер Сюпюргеджилер Име на махалата Началото на XX Бележка век 6. 8. Намира се православни и православни и арменци арменци Краят на XIX век Началото на XX Бележка век 2. Квартал ,,Крепост” Панаия православни и православни арменци Махалата е известна и с други две имена ,,Дарбхане” и ,,Хабаз Мухедин”. Преди 3 века арменската църква ,,торос” е принадлежала на Гръцката патриаршия. там е извършено убийство и това предизвиква затварянето ѝ. По-късно е преотстъпена на Арменската патриаршия. 3. Квартал ,,Йълдъръм” Ак месджид православни и православни мюсюлмани там има джамия от вакъфа на Синан бей. 4. Квартал ,,Йълдъръм” Найб Челеби православни и православни мюсюлмани Месджидът към вакъфа на Хасан ага е разрушен по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. 5. Йени имарет Хас Мурад православни и православни мюсюлмани там е Аладжа джамия към вакъфа на Бедевизаде. 6. Бучук тепе Шейх Челеби православни и мюсюлмани мюсюлмани Джамията към вакъфа на Шейх Челеби е завършена от мимар Синан през 1547/1575 г. 7. Занаятчийско училище Зинджрли кую православни и мюсюлмани мюсюлмани там има месджид към вакъфа на Сиврихисар. 8. Квартал ,,Киришхане” Йешилдже православни и мюсюлмани мюсюлмани --- Караджа Ахмед православни и мюсюлмани мюсюлмани Преди век тази махала се е казвала ,,Арабча Ахмед”. там има джамия към вакъфа на Зейрекзаде Ахмед ефенди. там има месджид към вакъфа на Кая Челеби. 9. 9. Квартал ,,Йълдъръм”, на Маруф ходжа хълма до махала ,,Кум” мюсюлмани и цигани мюсюлмани и цигани Джамията е основа от кадията Ахмед ефенди, известен и като ходжа. 10. Квартал ,,Йълдъръм” Мюмин ходжа мюсюлмани и цигани мюсюлмани и цигани Джамията ,,тахталъ” е посторена от Мюмин ходжа. 11. Квартал ,,Мурадие” Мурадие мюсюлмани и цигани мюсюлмани и цигани Джамията и мевлевихането е построена през 1433/1443 г. от султан Мурат II. Квартал ,,Къяк” 10. Новият имарет, до площад ,,талиматхане” Хадъм Фируз православни и мюсюлмани мюсюлмани Джамията към вакъфа на Фируз паша, е разрушена през Рускотурската война от 1877–1878 г. Стените ѝ са били облицовани с фаянс от Кешан. Сега само гробището зад нея напомня за джамията. 11. Новият имарет Михалкоч православни и мюсюлмани мюсюлмани Джамията е основана от Малкоч бей, който е от приближените на Баязид I. 12. Новият имарет Новият имарет православни и мюсюлмани мюсюлмани Строежът на джамията, основана от султан Баязид I, е започнал през 1399 г. 13. Квартал ,,Йълдъръм”, бул. Кум махале Мустафа паша православни и православни цигани През 1908 г. там е завършен строежът на голяма джамия с минаре. 14. Квартал ,,Къяк”, до махала ,,Мурадие” 15. Бул. ,,теке капъсъ” Дая хатун Приложение 4 Махали, в които една от групите е напуснала № 1. 108 Намира се Квартал ,,Мурадие”, до малкия пазар Име на махалата Умур бей Краят на XIX век мюсюлмани и цигани МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Началото на XX Бележка век мюсюлмани там има джамия, основана от Демирташзаде Умур бей. православни, Мирахор Иса бей мюсюлмани и цигани мюсюлмани и цигани православни и мюсюлмани там има месджид към вакъфа на мирахор Иса бей. мюсюлмани Джамията, спадаща към вакъфа на Ханид хатун, дойка на султан Мехмед I, е разрушена. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 109 Приложение 4 Приложение 5 Махали, в които една от групите е напуснала Махали, в който са се заселели представители на други групи № 16. Намира се Бучук тепе Име на махалата Краят на XIX век Ибрахим паша мюсюлмани и цигани Началото на XX Бележка век мюсюлмани Джамията, основана от Ибрахим паша, приближен на султан Мехмед I, и завършена през 1462/1463 г., е разрушена. 17. Квартал ,,Къяк”, до чешма ,,Атлълар” Зен-и Ибрахим паша мюсюламни и цигани мюсюлмани там има джамия, спадаща към вакъфа на съпругата на Ибрахим паша. 18. Квартал ,,Йълдъръм” Йълдъръм мюсюлмани и цигани мюсюлмани Джамията е основана от султан Баязит Йълдъръм. Строежът започва през 1399 г. № 11. Намира се 1. Сюпюргиджилер Наджар Панайот арменци Квартал ,,Ат пазаръ” Чиркяб православни, православни арменци и и арменци цигани Квартал ,,Къяк” Беркук ага 2. 3. 4. 5. Старият мост Бул. ,,Истанбулски път” Балабан паша Мехмед ага мюсюлмани мюсюлмани мюсюлмани арменци и мюсюлмани мюсюлмани и православни там има месджид на Беркук ага. мюсюлмани и православни Джамията към вакъфа на Балабан паша е разрушена. той принадлежи към приближените на султан Мурад II и е погребан до джамията през 1446/1447 г. мюсюлмани и евреи Джамията към вакъфа на емирюлкебир Мехмед паша ибн имам Факих е започнала да се руши. През 1780/1781 г. управителят на вакъфа Мехмед ага е ремонтирал джамията. Баня ,,Абдулрахман” Ескиджи Хамза 7. Квартал ,,Дабагхане” Ахъ Хасан 8. Квартал ,,Дабагхане”, до Кечеджи капъсъ Дабаг Хаджи Халил 9. Квартал ,,Канлъ пънар” Ракас Али бей мюсюлмани мюсюлмани и евреи Месджидът, известен и като ,,табутлу джамия”, спада към вакъфа на Ракас Али бей. 10. Квартал ,,Киришхане” Зен-и Саръджа паша мюсюлмани мюсюлмани и евреи Джамията към вакъфа на съпругата на Саръджа паша е разрушена. 6. 110 мюсюлмани мюсюлмани мюсюлмани МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ мюсюлмани и евреи там има джамия построена от Ескиджи Хамза. мюсюлмани и евреи Разрушеният месджид, известен и като ,,Джамията без темели”, е основан от Ахъ Хасан. мюсюлмани и евреи Джамията, спадаща към вакъфа на хаджи Бурнас и завършена 1622/1623 г., е разрушена. Месджидът към вакъфа на Хаджи Халил, също е разрушен. мюсюлмани мюсюлмани и евреи По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. махалата и джамията са разрушени. те спадат към вакъфа на Мехриникяр дъщеря на Абдуллах и съпруга за Фируз. там има и куполна джамия с минаре към вакъфа на Сюлейман паша. Квартал ,,Сюлеймание”, до Гурет ходжа малкия пазар мюсюлмани мюсюлмани и евреи 13. Квартал ,,Сюлеймание”, между малкия Каваклъ пазар и текето на шейх Сезай мюсюлмани мюсюлмани и евреи Джамията към вакъфа на Шахабедин паша е разрушена. 14. Старият мост мюсюлмани мюсюлмани и евреи там има месджид към вакъфа на Хасан баба. мюсюлмани и евреи Джамията към вакъфа на Балабан паша е разрушена. той принадлежи към приближените на султан Мурад II. Умира 1446/1447 г. и е погребан близо до джамията. Старото име на махалата е ,,Девлет-и Ислям”. Джамията към вакъфа на Бургуджукчу Исмаил ага е напълно съборена през 1913/1914 г. с цел да се ремонтира. Квартал ,,Сюлеймание”, до Зен-и Фируз малкия пазар Краят на XIX Началото на XX Бележка век век 12. Махали, в който са се заселели представители на други групи № Име на махалата Джамията към вакъфа на Сараф Хаджи Мустафа ефенди е изгоряла около 1870 г. Останало е само минарето ѝ. Джамията към вакъфа на Гурет ходжа също е разрушена. Приложение 5 Краят на XIX Началото на XX Име на махалата Бележка век век Намира се 15. Старият мост Алемдар Балабан паша мюсюлмани Приложение 6 Махали със смесено население, в които на мястото на една от групите се е настанила друга № Намира се Име на махалата Краят на XIX Началото на XX Бележка век век 1. Бучук тепе Бучук тепе православни православни и и арменци мюсюлмани това е тепето, където по времето на султан Мурад II еничарите се събират за бунт. 2. Квартал ,,Крепост” Св. Никола православни православни и и арменци евреи Махалата е известна и с други две имана ,,Стар кадия Мехмед ефенди” и ,,Хаджи Бедредин”. Църквата ,,Св. Никола” е изгоряла с цялата махала в пожара от 1914 г. 3. Квартал ,,Крепост” Св. Страти православни православни и и арменци евреи Църквата ,,Св. Страти”, построена през 1849 г., е изгоряла при пожара през 1914 г. арменци и мюсюлмани там има месджид към вакъфа на Арпаджъ хаджи Хамза. Арменската църква ,,Св. Гарабед”, построена 1853/1854 г., не е разрушена. 4. Сюпюргеджилер Арпаджъ хаджи арменци и цигани МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 111 Приложение 7 Приложение 7 Махали, в които населението напълно се е променило Махали, в които населението напълно се е променило № 1. 2. 3. Намира се Квартал ,,Крепост” Квартал ,,Сарачхане”, на брега на р. тунджа Квартал ,,Крепост”, до градината ,,Маариф” Име на махалата Св. Яни Папасоглу Св. Стефанос Краят на XIX Началото на XX Бележка век век православни --и арменци православни мюсюлмани и и арменци цигани православни евреи Старото име на махалата е ,,Иса факих”. Не е известно кога е разрушен месджидът там. Църквата ,,Св. Яни”, построена 1700 г., е изгоряла в пожара от 1914 г. Старото име на махалата е ,,Девлетшах”, защото там има джамия, основана от съпругата на султан Баязит I, Девлетшах, майка на султан Мехмед I. По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. махалата е разрушена, но през 1880 г. отново е заселена. Църквата ,,Св. Стефанос” е построена през 1878 г. Махалата е известна и с други две имена ,,Хаджи Сиях” и ,,Хаджи Доган”. Джамията и медресето, основани от двамата мюсюлмани, са заличени. 4. Квартал ,,Ат пазаръ” Ситти хатун православни мюсюлмани Куполната джамия с минаре, спадаща към вакъфа на Ситти хатун, дъщеря на шейхюлисляма Аляедин Али Джемали ефенди, е опожарена. 5. Квартал ,,Киришхане” Али Куш православни мюсюлмани там има месджид от вакъфа на Алаедин Али Куш. 6. Квартал ,,Киришхане” Каракаш православни мюсюлмани --- 7. Квартал ,,Мурадие” Йел пейкяр православни мюсюлмани --- 8. Квартал Хаджи Илияс ,,Гюзелдже баба” мюсюлмани православни Месджидът към вакъфа на Хаджи Илияс е разрушен. православни Джамията, основана от Ноктаджъзаде, е разрушена по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. православни там има месджид към вакъфа на великия везир Шах Мелек паша. евреи Преди 3 години порутеният месджид бе напълно съборен, а парцелът му добавен към двора на Девическото педагогическо училище. 9. Квартал ,,Къяк” Ноктаджъзаде 10. Хорозлу йокуш Хюджрат Мелек шах 12. Бул. ,,Истанбулски път” 13. Бул. ,,Истанбулски път” мюсюлмани евреи Порутената куполна джамия с минаре към вакъфа на Сабуни хаджи Али бе изцяло съборена през 1912 г. 14. Бул. Истанбулски Шербетдар Хамза път”, до хана на мюсюлмани бей Айше хатун евреи Месджидът към вакъфа на Шербетдар Хамза бей е разрушен. 112 Касаб Абдулрахман Сабуни мюсюлмани мюсюлмани мюсюлмани МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Краят на XIX Началото на XX Бележка век век № Намира се Име на махалата 15. Квартал ,,Дабагхане” Шейх Шаджаедин мюсюлмани 16. около джамията ,,Дарюлхадис” Атар Хаджи Халил мюсюлмани евреи Джамията, построена от султан Сюлейман великолепни в чест на шейх Шаджаедин, е разрушена. евреи Куполната джамия с минаре, спадаща към вакъфа на Амасялъ мола Абдулрахман, кадия на Одрин, изгоря в пожар от 1903 г. По-късно бе напълно съборена. 17. около джамията ,,Дарюлхадис” Ибн Араб мюсюлмани евреи Джамията към вакъфа на Ибн Араби е напълно заличена. Мястото ѝ се забелязва благодарение на старите надгробни камъни. 18. Квартал ,,Истанбулски път” Хасан баба мюсюлмани евреи Джамията към вакъфа на Хасан баба е разрушена. евреи там има джамия към вакъфа на Шах Мелек паша ибн Шади. тя е завършена през 1428/1429 г. По време на Балканската война минарето ѝ бе съборено от снаряд. евреи Месджидът е известен и като ,,Кугаджъ джамия”. той е основан от Фъндък факих. През 1870 г. е ремонтиран от първенеца елхадж Салих паша. 19. Мостът ,,Михал гази”, до Кафес капъсъ Шах Мелек паша Фъндък факих мюсюлмани 20. Под крепостта 21. Квартал ,,Сюлеймание”, до Хаджи Халач малкия пазар мюсюлмани евреи Джамията към вакъфа на Сейфулах е разрушена. Медресето е съборено през 1916/1917 г. 22. Хан на Рустем паша мюсюлмани евреи Джамията, наричана ,,вав”, спада към вакъфа на кадъаскера Давуд паша. Канджъ Фируз мюсюлмани Приложение 8 Одрин по време на Балканската война с. 77: От няколко години в района на Одрин се провеждаха военни маневри. това много изплаши балканските правителства, особено България. с. 78: Независимо че още при създаването си балканските държави не можеха да се доверят една на друга, те се съюзиха заради своите страхове и ни обявиха война, която щеше да натъжи техните доброжелатели и да зарадва враговете им. След това разлепиха по градските улици призиви към населението. Одринските военни отряди под командването на Абук паша се изтеглиха на изток, а казармите и околността бяха заети от отряди на Румелийската армия, набрани в Анадола. За главен командир бе определен Шюкрю паша. той пристигна от Истанбул, а малко след това пътят между двата града бе затворен. От околните села прииждаха селяни. Заедно с войниците населението на града се увеличи от 80 000 на 150 000 души. Не бе възможно да се разминеш от войници по улиците. всички знаеха, че нещо ще се случи, но никой не предполагаше, че наближава война. театърът, киното, заведенията бяха препълнени. Част от хората се забавляваха, а други продължаваха да се трудят, без да им обръщат внимание. На 24 октомври 1912 г., късно вечерта, враговете се появиха от западната страна на града и откриха артилерийски огън. това изплаши заспалите хора. Наскачаха от леглата си. От крепостта, повече в израз на уплаха, отколкото на отбрана, се чуха изстрели. На сутринта МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 113 вестникарите и книжарите казаха, че пътят е затворен, а вестниците вече няма да пристигат. Никой не повярва. трябваше да мине време, за да осъзнаем реалността. На 7 ноември 1912 г. в месечника ,,На Южния фронт” излезе съобщение, че блокадата в западната част на крепостта е вдигната. това не бе вярно. Боевете продължаваха от четирите страни на града. Крайните махали, медресетата, джамиите, месджидите и църквите подслоняваха бедните селяни, които продължаваха да прииждат от околните села. Повечето не бяха донесли зърното си или бяха ограбени от крадливи български чети, които се въртяха около крепостта. с. 79: в крепостта трябваше да се достави зърно. трябва да призная обаче, че османското военно командване не се справи с този проблем. Цените на стоките от първа необходимост нараснаха с 5–10 пъти. През ноември започна да се усеща недостиг на захар, сол и газ, а скоро съвсем изчезнаха. На 21 ноември 1912 г. в южната част на крепостта, около Картал тепе имаше ожесточено сражение. Малко след обяд в местността ,,Нишанджъ паша” при Бъчак тепе от вражески снаряд бе убит Ибрахим паша. там загина и цивилно население. На 2 декември 1912 г. българите предложиха на командира на крепостта да се предаде. Същевременно от командването на Кемал паша по безжичния телеграф на Хъзърлък тепе пристигна телеграма за временно прекратяване на боевете. На 4 декември 1912 г. българите откриха усилена стрелба, като си мислеха, че османците са отслабили постовете си заради предложението за прекратяване на сраженията. На другия ден, 5 декември 1912 г., наистина бе сключено споразумение за прекратяване на боевете. Училищата в града бяха затворени. Занаятчийското училище, военният лицей, Българското училище бяха превърнати в помощни военни болници, а военното рюшдие – в болница на Червения полумесец. във всички бяха настанени ранени. Колежът ,,Сен Базил” в Караагач бе частично преустроен като болница и предоставен на военното командване. По време на обсадата сред населението не възникнаха заразни болести. Само сред арменците имаше шестнадесет изолирани случая на холера. там почина млада жена. Магазините се изпразниха и не можеше да се намерят зърно и храни. На 13 декември 1912 г. откъм Джисри Мустафа паша (дн. гр. Свиленград) се зададе български влак с 24 вагона продоволствия. той не спря в Одрин, а замина направо към Кулели. Първоначално командването реши да подсили охраната при железопътната линия в Караагач и Мараш. Състави се тайна комисия, която да подготви взривяването на моста при река Арда. това щеше да възпрепятства преминаването на български влакове. с. 80: Договореното примирие намаляваше защитните сили на града с всяка изминала минута. Българите само се възползваха от това. в продължение на 24 дни преминаха общо 1500 вагона със зърнени храни и военни принадлежности. това спаси от пропадане фронта им при Чаталджа, където българските войници страдаха от много по-голям глад и недоимък, отколкото целия Одрин. този факт научих по време на пленничеството ми от самите български войници и офицери. По време на обсадата османците в Одрин получиха само един вагон лекарства по линия на Червения полумесец. Само че в този вагон нямаше най-необходимите медикаменти. Хлябът, раздаван на населението, нито по външен вид, нито по хранителни качества можеше да се нарече хляб. През последните дни на обсадата той се замесваше само от метличено семе. Цените на сиренето, месото, зехтина, маслото, млякото и яйцата се бяха повишили, но ако се разтърсиш, се намираха. Газ, сол и захар нямаше. военният щаб остана в тъмнина. Само в болничните кандила гореше рибено масло. Месото на животните, които гладуваха, губеше постепенно качествата си. Приличаше повече на червена пачавра, отколкото на месо. Килограм сол беше 118 гроша и трябваше да се молиш и да имаш познати, за да си купиш. тогава с председателя на общината Дилявер бей си разделихме едно кило. Само тютюнът беше в изобилие и много евтин. Сред придошлото в града селско население и одринската беднота се появиха смъртни случаи от глад. в края на януари дневната дажба от хляб за военните бе намалена. войниците започнаха да изпитват постоянен недостиг, а патрулите непрекъснато ходеха по къщите да искат хляб. Зимата бе рядко студена. лозите и дърветата бяха изсечени, само и само да се осигури отоплението. с. 81: На 1 февруари 1913 г. от военното министерство по безжичния телеграф пристигна телеграма, че боевете отново ще започнат. На следващия ден вражески самолети разпръснаха позиви в града. На 3 февруари 1913 г. дойде българска група, която предложи примирието да продължи още 4 дни. През нощта на другия ден обаче враговете започнаха да обстрелват Одрин от източната страна. На 5 февруари 1913 г. от западната 114 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ страна на града се появи самолет, който разхвърли позиви с текст на български и френски език, озаглавен ,,Резултатите от войната”. в него се казваше, че България, Сърбия, Гърция и Черна гора са се съюзили срещу Османската държава. турция вече е загубила Македония и тракия до Чаталджа. Сега идва ред на Шкодра, Одрин и Янина. турция е обезсилена и не може да воюва. На фронта при Чаталджа в османската армия са настъпили противоречия, а образувалите се две големи групи воюват помежду си. Руската флота наближава Босфора. Шюкрю паша е сам. Румънската войска е в бойна готовност. Армията на Явер паша от 25 000 души е взета в плен. Накратко в този текст пишеше, че е свършено с турската съпротива. На 21 февруари 1913 г. близо до Хадъм ага на Истанбулския път бе забелязан пиян руски пилот. той спокойно се разхождаше из Одрин. Яде, пи и никой не можа да го заговори. По време на обсада, без вестници и новини, настъпва особена печал. Запознах се с пощенски служител, който по време на примирието бе успял да се снабди с френски вестници от сръбски капитан, разквартируван в село Кемал кьой. Парижкият вестник, който прочетох съвсем ме натъжи. в другия вестник, ,,Илюстрасион”, турците бяха изобразени с червени фесове и наргилета. Според тези вестници османското правителство изцяло е изгубило войната. На 13 март 1913 г. и от четирите страни на града настъпи затишие. Сякаш българската армия се беше оттеглила. Османската артилерия стреляше, но българите не отговаряха. Към сутринта на 24 март 1913 г. българите откриха артилерийски огън от всички страни на града. с. 82: Атаката бе най-силна в източната част. Обстрелът продължи цяла нощ, като затихваше само за минута. На 25 март 1913, следобед, предните позиции по източната линия бяха разбити, а войниците се оттеглиха зад телените съоръжения. На 26 март 1913 г. бе взривен ж. п. мост при река Арда. Към 8.15 ч. вечерта на високия стълб на безжичния телеграф пред щаба бе поставено бяло знаме. то обявяваше, че настъпва бедствие. Одрин, който 5 месеца геройски издържа обсадата, се предаде с достойнство. Шопските отряди, които влязоха от източната страна, нападаха къщи и хора в района на квартал ,,Къяк” и като адски огън поглъщаха всичко по пътя си. Стичаха се като вулканична лава в града. Заради бомбардировките над Одрин бе надвиснала димна мъгла. Задушливият ѝ мирис се разнасяше навсякъде. Складовете за боеприпаси бяха запалени, за да не попаднат във вражески ръце. Мунициите избухваха с тътен, а от горенето им се носеше черен дим. всичко напомняше за Деня на Страшния съд. На втория ден от падането на Одрин бях арестуван в къщата ми и отведен заедно с госта ми Дилявер Джезар бей в плен. Докато се стягах, видях как 10 български войници разграбиха вещите и книгите ми. Когато под военен конвой пристигнах на поляната до Адалет кулеси при руините на двореца, видях, че повечето войници от източните позиции и офицерите лежаха на тревата. Ръмеше дъжд и те бяха мокри. Българските войници и офицери бяха прекарали нощта в палатки. Младите мюсюлмани, които се осмеляваха да излязат на улицата, бяха залавяни и убивани заради подозрението, че ще напакостят. Молбата на всички духовници за милост към населението бе приета едва след 5–6 дни. с. 83: Много малко сгради и храмове бяха спасени от разрушение. След 5–6 седмици настъпи видим ред и спокойствие, което частично успокои немюсюлманите. Мюсюлманите и българите патриаршисти обаче не се спасиха от преследване и обиди. Едва когато в града бяха настанени отряди от Русе и варна, мюсюлманското население си отдъхна. всички бяха принудени обаче да дават рушвети, независимо от вероизповеданието им. На 13 юли 1913 г. българите започнаха да се изтеглят от Одрин, а на 21 юли съвсем ги нямаше. На 22 юли 1913 г. сутринта в квартал ,,Маниас” до часовниковата кула бяха забелязани османски отряди. това показваше че османската войска приближава. Скоро след това армията на Хуршид паша влезе в града и постави на мястото на българското знаме османския байрак в червено и бяло, който се вееше тук от пет и половина века. в книгата си ,,Одринската обсада” Жан де Мондеси1 отбелязва, че българите са влезли в града под строй. Авторът, който пристига 17 дни след падането, е сбъркал. Нека само отбележа, че от действията на българските пешаци, влезли от източната страна, се изчервяваше всеки българин, които срещнах по време на пленничест1 de Mondesir, J. F. P. Edirne muhasarası: 1912 Teşrin-i sani–1913 Mart. Terc.: Mülazim S. B., Istanbul, 1331, 263 p.; de Mondesir, J. F. Р. Siege et prise d’Adrianople (Novembre 1912–Mars 1913). Paris, 1914. 214 p. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 115 вото ми. Даже бяха принудени да казват ,,те не са българи, а български цигани”. тези грабежи и безчестия над хората бяха толкова много, че нито един не се спаси от тях. Даже християните не бяха пощадени, независимо че нарисуваха на къщите си кръстове. Също така трябва да призная, че българските конници, които влязоха в града от Истанбулския път, успяха да прекратят тези действия. Даже видях труповете на двама български войници, които не бяха се подчинили на офицерите. Конниците, които придружаваха Фердинанд и влязоха по булевард ,,Мустафа паша”, сваляха със сабите си фесовете на населението. Един от тях обаче замахнал по-силно и тежко наранил немюсюлманин. в книгата на френския генерал се казва също, че шапките на турците са ужасни и с червения си цвят придават лош вид на източните улици. Затова носенето на фесовете трябва да се ограничи, а дори да се премахне. Наистина фесовете изчезнаха за няколко седмици. с. 84: Но червен цвят има в шапките на всички армии. Даже шапките на българските войници, които сваляха фесовете със саби, бяха червени. А и каква връзка има това с гледката на улицата. Българските генерали, които искат да се извинят за отношението си към пленниците в двореца до тунджа, твърдят: ,,За да се обезпечи сигурността, турските войници бяха отведени на острова на тунджа. През първия ден на 8 души дадохме един хляб, а на втория ден на 4 души – един хляб”. вие може и така да сте чули, но аз видях с очите си какво стана там. Независимо че съм военен лекар под онези дървета 4 дни не видях хляб и пих вода от тунджа, в която имаше трупове. там не на войниците, на офицерите дори не дадоха нищо. Български лекар, който бе учил във Франция, ми даде кутия цигари, но бе нахокан от командира, а кутията иззета. тези, които са пленници, не са сухи дървета за горене. те трябва да бъдат нахранени. възникна дизентерия и то много силна. Българите се изплашиха и избягаха, като казваха: ,,това е холера”. Оставиха само постове на моста. Болестта и гладът се засилваха. След 3 дни ни дадоха твърди сухари със зелен мухъл. те бяха отровни, а от тях смъртността и гладът нараснаха. трагедията на поляната сред руините на двореца продължи 22 дни, въпреки че лекарите предупреждаваха военните, че не е добре да оставят войниците навън на студа и дъжда. Българските военни въобще не ги слушаха. Като идваха визити от военната болница, вземаха по 5–10 души. Другите починаха около колоните. Погребаха ги там. Приложение 9 Карта на Одрин с някои по-важни обекти, квартали, улици и булеварди 116 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 117 41. бул. ,,Каранфилоглу” (с едноименния квартал) 72. Гробище на османските войници, загинали в Балканската война 42. военно управление 73. Квартал ,,Сарачхане” 43. Джамия ,,Юч шерефели” 74. Квартал ,,Арпа кербан” 44. Джамия ,,Кушчу доган” 75. ул. ,,тефтин ага” 45. ул. ,,тахталъ хамам” 76. Общинска здравна служба 46. ул. ,,Кюляхдоз” 77. Джамия ,,Мезид бей” 47. бул. ,,Папасоглу Али ефенди” 78. военно училище 48. бул. ,,Хюкюмет конагъ” 79. Джамия ,,Гюлбехар хатун” 49. валийство 80. Квартал ,,теке капъ” 50. Занаятчийско училище 81. Джамия ,,Дая хатун” 51. Джамия ,,Арпаджъ Хамза” 82. Квартал ,,Мурадие”, малкия пазар 52. Църква ,,Св. Яни” 83. Квартал ,,Мензил ахър” 53. топкапъ 84. Квартал ,,топкапъ” 54. Джамия ,,Ходжа Иваз” 85. Баня ,,Бекчи” 55. Митрополия 86. Джамия ,,Зехирдар Мехмед паша” 56. Градина ,,Маариф” 87. Джамия ,,Хъзър ага” 57. Квартал ,,Орта капъ” 88. Квартал ,,ташлък” 58 Квартал ,,Крепост” 89. Джамия ,,Яхя бей” 59. Синенога 90. Джамия ,,Мехмед ага” 60. Квартал ,,Маниас” 91. Джамия ,,Карабулут Ибрахим” 61. Джамия ,,Дарюлхадис” 92. ул. ,,Мумхане” 62. Квартал ,,Дабагхане” 93. Българска църква ,,Св. Георги” 63. Завие ,,Шейх Шуджаедин” 94. Квартал ,,Къяк” 64. Джамия ,,Дабаг Хаджи Халил” 95. Джамия ,,Фазуллах паша” 65. Джамия ,,Шах Мелек паша” 96. Джамия ,,Айше кадън” 66. Дамжия ,,Гази Михал” 97. ул. ,,Киришхане” 67. Църква (освен този храм е отбелязана църквата ,,Св. София” в крепостта и още 10 църкви, чиито 98. имена не са посочени) Квартал ,,Гюзелдже баба” Бъчак тепе 1. Квартал ,,Киришхане” 21. Еврейско училище 2. Българска църква ,,Св.св. Константин и Елена” 22. Джамия ,,лари Абдулрахман” 3. Баня към имарета на Мезид бей 23. теке ,,Гюлшени” 4. ул. ,,Хаджи Касъм паша” 24. Месджид ,,Балабан паша” 5. Джамия ,,визе челеби” 25. Джамия ,,Сюлейман хаджи” 68. Джамия ,,Ходжа Илияс” 99. Квартал ,,Йелли Бургаз” 100. Джамия ,,Ибрахим паша” 101. Квартал ,,Цукалджа” 6. Джамия ,,Суля челеби” 26. Квартал ,,Скеле” 69. 7. Джамия ,,Абдулрахман” 27. Квартал ,,Касъм паша” и квартал ,,Между двата моста” 70. Квартал ,,Ат пазаръ” 71. Новият имарет на султан Баязид II 8. бул. ,,Истанбулски път” 28. Джамия ,,Касъм паша” 9. Джамия ,,Кадъ Бедредин” 29. Квартал ,,Куршунлу фърън” 10. бул. ,,Узун калдъръм” 30 Джамия ,,Яхя паша” 11. Хан на Айше хатун 31. Девическо педагогическо училище 12. Квартал ,,Сюлеймание” 32. Мъжко педагогическо училище 13. теке ,,Сезай” 33. Араста 14. Баня на Абди 34. бул. ,,Кадрихане” 15. Квартал ,,Истанбулски път” 35. Баня на Мезид бей 16. ул. ,,Фъндък факих” 36. Хан на Рустем баба 17. Джамия ,,Емир Мехмед паша” 37. Нов имарет 18. Квартал ,,Канлъ пънар” 38. Джамия ,,Султан Селим” 19. Султански лицей 39. Джамия ,,Шахабедин” 20. Безистен 40. Община 118 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 119 Миграции, мигрантски общности и градско развитие през ХХ в. (По примери от Хасково) Лина Гергова Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Изследователска рамка в настоящия текст ще се опитам да обобщя разнопосочните политики на включване на мигрантските общности в градското пространство от пристигането им в България до наши дни. Основният акцент е поставен върху общностите на т. нар. тракийски бежанци и националните, локалните и частните политики, свързани с тяхното концентрирано настаняване и усядане в градове в близост до българо-турската граница. Изследването е проведено като част от работата ми по проекта „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия” през 2010–2011г. в Хасково, Ямбол, Елхово, Свиленград и две специфични села – Атолово и Бродилово1. Методологията на изследването включва разнообразни източници и материали: теренни наблюдения и документиране, работа с документи в архиви, пространствен анализ, контент анализ на карти и др. По време на изследването имах възможност да се консултирам и с различни експерти – учени, архитекти, общински служители и т.н. включените в текста примери са най-вече от гр. Хасково, тъй като в историята на неговото пространство са най-видими разнопосочните политики на интеграция на бежанците. І. Политики на включване в градското пространство 1. Държавни (национални) политики По времето, когато в България идват компактни маси бежанци от Източна тракия – след Балканската и след Първата световна война, българската държава е силно централизирана, местната власт има по-малки функции и нейните решения обикновено минават през санкцията на държавните представители на регионално ниво или дори през съответните министерства. в този смисъл е логично държавната национална политика особено по въпроси от толкова мащабен характер да е водеща спрямо локалната. трябва да се посочи, обаче, че тя хронологически не предхожда локалната – напротив, държавата се включва доста късно в настаняването на бежанците, като подготвя общ план за тяхното разпределение на територията на страната. в годините след Първата световна война до към средата на 30-те години на ХХ в. българската държава изработва няколко закона и подзаконови нормативни документи, основава няколко институции с регионални подразделения, насочва финансови средства и тегли един огромен външен заем, с които мерки цели решаване на бежанския проблем. тук трябва 1 Проектът „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия” е финансиран от Фонд „Научни изследвания” при МОМН. 120 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ да се отбележи, че по това време България е залята с бежанци от всички свои територии, останали вън от страната след войната – Източна и Западна тракия, вардарска и Егейска Македония, Западните покрайнини и Добруджа. Пристигнали са и огромни маси бежанци от Русия (след Октомврийската революция 1917 г.) и арменци от Османската империя (след 1922 г. турция). Същевременно по всички граници с изключение на тази в Източна тракия във връзка с изпълнението на Ньойския договор са обособени т. нар. запретителни зони – широки средно 50 км ивици територия със специален режим на заселване2. Основните нормативни документи, които целят регулирането на настаняването на бежанците и осигуряването на някакви условия за техния живот са: Закон за жилищната криза (1919 г.), Закон за заселването на бежанците и обезпечаване поминъка им (1920), Закон за трудовата поземлена собственост (1921), Закон за трудовите земеделски стопанства (1924), Закон за селско-стопанското настаняване на бежанците (1925), Закон за селскостопанско настаняване на бежанците, чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите (1926), Наредба-закон за облекчаване положението на бежанците (1937). Докато преди тегленето на т. нар. бежански заем, основните институции, работещи по настаняването на бежанците, са съществуващите такива – Бюрото за заселване на бежанците при МвРНЗ, Околийски и общински управления и различни комисии, след получаването на заема се основава Главна дирекция за настаняване бежанците (1927–1931), която е свързана едновременно с Министерство на външните работи и изповеданията и Министерството на вътрешните работи и народното здраве, както и със специално представителство на ОН. По архивите на местните комисии по настаняване на бежанците и на общинските съвети може да се проследи какви са отношенията на Главната дирекция с представителите на местната власт. в общи линии местните комисии изпълняват нареждания и се отчитат много подробно на Главната дирекция относно взетите мерки, като определяне на парцели и одворяване и оземляване на бежанците, настаняване и преместване, раздаване на предвидените добитък и земеделски инвентар и пр. Същевременно Главната дирекция е единствената институция, която може да помогне на местните власти в справянето с проблемите на бежанците и бежанските квартали. Ето един пример: „По искане на бежанците живущи в уч. „Македонска махала”, „Тракийска махала”, Ви молим Господин Директоре за отпущането на суми за водоснабдяване на тия два квартала. (...) В поменатите два бежански квартала живеят 184 бежански семейства, които са одворени от Хасковски Общ. съвет. Построени жилища се имат от кредитите отпуща им от Б.З. Банка през 1923, 1924 и 1925 години“ (Из писмо № 20 от 25.01.1930 г. от Хасковска околийска комисия за настаняване бежанците до Главна Дирекция за настаняване бежанците; тДА-Хасково, 23К, оп. 1, а.е. 2). Главната дирекция има право да нарежда на общинските власти какви мерки да взимат във връзка с настаняването на бежанците: „Като ви се съобщава това, поканвате се да наредите до всички общински съвети в 2 въпреки това в отчета на Главната дирекция за настаняване на бежанците (Хитилов 1932: 104) четем, че над 1000 бежански семейства са оземлени в запретнителните зони. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 121 околията Ви, в чиито общини, съгласно общия план, се настаняват бежанци, да изпълняват горното постановление на закона за Т. З. С. 23“ (Окръжно № 4729 от 11.07.1927 г. на ГДНБ). На пръв поглед държавната политика по отношение на бежанците е комплексна и целенасочена, но несъответствието между данните за броя на дошлите в България (и специално в Хасково) и броя на настанените (оземлени, одворени или настанени в чужди жилища) показва, че огромната част от бежанците се справят сами или с частна помощ. По време на правителството на Ал. Стамболийски, а и след това, политиката по отношение на бежанците е свързана с тяхното селскостопанско настаняване – т.е. в земеделски и животновъдни райони и най-вече в селата. От друга страна, по това време наблюдаваме интензивна вътрешна миграция от селските райони към градовете и индустриалните центрове – тази тенденция засяга и бежанците, които се насочват към фабриките като място за работа и напускат селскостопанските райони преди да бъдат оземлени (Бежанците 1926: 21). втората тенденция, засягаща не само бежанците, е свързана и с жилищната криза, резултат от вътрешните миграции. Струпването на огромни маси евтина работна ръка в градове, в които няма достатъчно жилищно пространство, е допълнително отежнено от компактните бежански маси4. Паралелните процеси на емиграция на турци и гърци от България по силата на международни споразумения, но и по-частни и дори криминални канали, освобождават цели селища, в които регионалните ведомства на МвРНЗ и на Главната дирекция настаняват бежанци. Компактно това се случва най-вече в селските райони (много добър такъв пример е с. Бродилово), а в градовете е по-равномерно и незабележимо, тъй като в много от тях няма обособени етнически махали. в общи линии през 20-те и 30-те години на ХХ в. българската държава наред с други следвоенни проблеми има да решава и този с настаняването на бежанците. Неспособността ѝ да се справи с него в първите години след Първата световна война на практика облекчава държавните институции след това, тъй като голяма част от бежанците вече са успели да се справят сами, с частна или общинска помощ с належащите си нужди от дом и поминък. за бездомни и малоимотни, за образование на бедни деца и пр. Ето един пример: „Докладва се на общ. съвет, че са постъпили молби за запиване в списъка на бедните, които се разгледаха по отделно, а именно от Митро Недялков – бежанец от с. [Ениворенъ] (Зап. Тракия), Расуда Милушева от с. Чадръли (Зап. Тракия), Смарайди Недялкова бежанка и Андона Костадинова Гачева от Свиленград“ (Протокол № 3 от заседание на Общинския съвет гр. Свиленград от 16.01.1929 г.; тДА-Хасково, 53К, оп. 1, а.е. 24). Има и редица случаи, в които местната власт прави нормативни компромиси за определени лица или семейства, само защото са бежанци или помагат на бежанци – опрощаване на глоби, отлагане на регулационни събаряния на сгради и пр. „...в същата улица се намира къщата на Железко Илчев, в която живее един бежанец, който невервам да може да си намери друга квартира. Железко Илчев си има друга къща и за него няма какво да мислим; обаче трябва да се замислим и за този човек“ (из изказване на общ. съветник вл. Даменов по повод решение за събаряне на опасни сгради – заседание на Общински съвет гр. Хасково от 12.09.1922 г.; тДА-Хасково, 12К, оп. 1, а.е. 90). в този смисъл не може да се говори за специално отношение на местната власт към бежанските потоци, а по-скоро за инцидентни мерки при възникване на определени ситуации. След учредяването на Главната дирекция за настаняване на бежанците общинските съвети са задължени да определят парцели за одворяване на бежанците, които да са в рамките на населеното място, но в близост до селскостопански терени. Изпълняването на тази политика на местно ниво може да се забележи и днес в градоустройството на градовете с компактни маси заселени бежанци, сред които и Хасково, Харманли, Ямбол и дори Пловдив и София. 2. Общински (локални) политики в по-горе описания контекст общинските съвети и създадените към тях в партньорство с общинските управления комисии не могат да изградят собствени политики по отношение на бежанските маси, настанили се на техни територии. в Хасково и Свиленград, например, Общинският съвет веднага след Първата световна война докъм средата на 30-те включва отделни бежански семейства в програмите за бедни, 3 Закон за трудовите земеделски стопанства, приет през 1924 г. при управлението на Ал. Цанков, което отменя земеделските реформи на кабинета на Ал. Стамболийски. 4 Проблемът с жилищата (т. нар. жилищна криза) на локално ниво може да се проследи в протоколите от заседанията на общинския съвет в Хасково (и в много други селища), където ясно се вижда, че има сериозни трудности в осигуряването на жилища за всички новодошли (бежанци или вътрешни мигранти) и гражданите живеят в много тежки условия – по няколко души в стая. Същевременно се забелязва и комплексността на проблема – обявяването на„жилищна криза” в Хасково би довело до падане на наемите – проблем за издръжката на местното население, а не-обявяването на тази криза води пък до спекулации с цените на наемите и имотите, което е проблем за прииждащите. 122 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Кварталите „Тракийски” и „Македонски” в южната част на гр. Хасково МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 123 Квартал „Аврен” в югоизточната част на гр. Ямбол Квартал „Христо Ботев” (известен като Кичук Париж в югозападната част на Пловдив Има множество данни, според които общинските съвети се опитват да дадат на бежанците безстопанствени парцели или земи, които никой не желае да ползва. Главната дирекция се обявява против това и настоява на бежанците да бъдат дадени общински терени (които по закон държавата заплаща на собственика). в Хасково Общинският съвет много бързо приема план за парцелите, които ще се дадат на бежанците, като го включва в регулацията на града. в Свиленград, обаче, където регулационните процеси тепърва започват, градът е опожарен при оттеглянето на турската армия и бежанските потоци са много по-големи 124 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ спрямо размера на селището (заради функцията му на пункт), и съответно общинската управа и гражданите негодуват, че най-хубавите земи ще трябва да се дадат на „натрапниците”, а няма да послужат за обезщетение на местните. „Общинския съвет, след изслушване тоя доклад, взема предвид, че действително въпроса за казаните безстопанственни места (парцели) стои така, както го докладва Кмета и че е крайно несправедливо тия парцели да се раздават на вънкашни лица (бежанци), а на местните граждани да се дават места (компенсират) извън града, като и им се пречи да строят на раздадените им места, когато на бежанците може, без да се накърняват в нещо интересите им, да се дадат места край града за временно настаняване…” (Протокол № 10/ 15.04.1920 г. на Свиленградския общински съвет – тДА-Хасково, 53К, оп. 1, а.е. 7) всъщност основните инициативи на общините по настаняване на бежанците са във връзка със Закона за жилищната криза от 1920 г., който дава възможност на градските управи да вземат конкретни мерки при обявяване на жилищна криза в даденото населено място. в Хасково такава не се обявява, поради различни причини, но в Свиленград още на 1 юли 1920 г. се констатира остра жилищна криза. Следват мерки по регулиране на наемите и одворяване на бездомните с безстопанствени и общински парцели за построяване на жилища. Обаче, по това време, има много данни, че т. нар. жилищни съдилища действат много бавно и процедурата по одворяване и раздаване на имоти почти не тече. От друга страна, при проучванията за обявяване на жилищна криза в Хасково се установява, че към края на 1919 г. в града при население между 17 и 20 000 души (според различни източници) има само 794 души без жилища (а свободните квартири са за над 2000 – Протокол № 46 от 2 октомври 1919 г. на Хасковския общински съвет, тДА-Хасково, 12К, оп. 1, а.е. 81). Към средата на 1920 г. броят на бездомниците незначително нараства (798 души). Разбира се, винаги съществува възможността бежанците нарочно да не са регистрирани, особено в годините до учредяването на Главната дирекция за настаняване на бежанците и тегленето на т. нар. бежански заем, тъй като държавата на практика не помага на общинските власти в справянето с бежанския проблем. Напротив – жилищните комисии и жилищните съдилища в различни градове в страната протакат настаняването, държавата не отпуска никакви средства на общините за построяване на жилища, водопроводи, пътища и пр. За „укриването” на бежанци говори и разминаването в изказванията на опозиционните общински служители и официалните статистики на общината (вж. например протоколите от заседанията на Общински съвет Хасково от ноември 1920 г.). 3. частни (национални и локални) политики Паралелно с държавните и общинските се разгръщат и частни или неправителствени политики за помощ и настаняване на бежанците. На първо място, трябва да отбележа индивидуалните усилия на бежанците за намиране и закупуване на жилища и стопански постройки. в протоколите на Хасковския общински съвет могат да се открият податки за спечелени от бежанци търгове, за построени или отворени работилници, но и за настаняване в безстопанствени чужди сгради. в тази връзка голямо значение имат семейните и селищните връзки, тъй като много от бежанците последМИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 125 ват свои роднини или съселяни/съграждани, които вече са се установили. в началото на 20-те години на ХХ в. се основават и започват интензивна дейност тракийски дружества в цяла България. те също имат голяма заслуга за настаняване на бежанци от Източна и Западна тракия. Едновременно с това в България действат няколко международни организации като „Червения кръст”, Фондация „Спасете децата”, квакерски дружества от САЩ и Англия. От много страни по линия на „Червения кръст” се получават финансови и материални помощи (вж. Хитилов 1932: 31). във връзка с настаняването на бежанците, обаче, трябва да се подчертае ролята на английската фондация „Спасете децата”, която помага и финансово, но изгражда заедно с държавата село Атолово, пресушавайки и блатото, на чието място е построено селището. Много често местното население също прибира бежански семейства по домовете си, но това е по-скоро с временен характер. ІІ. Политики на изграждане на специфични градски пространства 1. Градоустройство и регулация в Хасково през 1930 г. Общинският съвет приема план за изграждане на бежански квартал – образуват се 255 парцела и 193 от тях се раздават на бежански семейства, от които 172 вече имат построени къщи (Писмо от Хасковско градско кметство № 8596 от 15.VІІ.1930 до Околийската комисия за заселване на бежанците и обезпечаване поминъка им – тДА-Хасково, 23К, оп. 1, а.е. 2). това следва да покаже, че няма други бежанци, които са без имоти в града по това време – по данни от тогава в града има над 1000 бежански домакинства. Нещо повече – сравняването на този план със скиците от 1957 г. (когато се изработва следващият регулационен план) и съвременното състояние на Хасково се вижда, че създаденият през 1930 г. бежански квартал всъщност покрива само днешния „Македонски”. Градоустройствени планове на (отляво-надясно) кв. „Тракийски” (1957) и кв. „Македонски” (1930 г.) 126 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Съвременният „тракийски” се появява за пръв път в регулациите на Хасково през 1957 г. – скицата на града, върху която се изработва тази регулация, също не съдържа квартала „тракийски”. вероятно там са се настанили и са си построили къщи бежанци от тракия, но техните парцели не са били включени в регулацията на града. тъй като не са записани местата на произход на бежанците, на които са раздадени парцели в днешния квартал „Македонски”, не можем да твърдим със сигурност, че там живеят само наследници на бежанци от Македония. Към днешна дата, обаче, двата квартала са еднозначно отделени чрез названията си, но и чрез именуването на улиците в тях. в кв. „тракийски” има и паметна плоча „в памет на тракийските бежанци от Беломорска и Одринска тракия”. в централната част на града до входа на тракийското дружество има пък паметна плоча на Г. Сапунаров. 2. Сгради Изграждането на жилища за бежанците също е регулирано както от централната, така и от местната власт. Според Закона за селскостопанското настаняване на бежанците от средствата на заема и наредбите на Главната дирекция за настаняване на бежанците (Писмо № 2539 от 9.03.1928 г. на Главна дирекция за настаняване на бежанците до околийските комисии и административните инспектори) жилищата се строят по определена процедура, МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 127 включваща търг и избиране на предприемач за серийно построяване на сградите (определени са пет типа сгради) и комисии, които да контролират тези строежи. в Хасково не е построена нито една от тези типове къщи, макар и наистина да има данни за кооперативно строителство с материали от Бежанския заем. в други селища в страната, включително в Свиленград (69 бр.), има цялостно изградени квартали от т.нар. пълни редови къщи. Днес в кв. „тракийски” в Хасково почти няма запазени от първите жилищни или стопански постройки на бежанците. Пълна редовна къща, тютюно-бубарска къща, минимална къща, централна къща (Хитилов 1932: 160–163) ІІІ. Изселнически вълни и градско пространство Ако се придържам към примера на Хасково, бих могла да твърдя, че противоположните мигрантски потоци – тези от България към турция през ХХ в. и особено в края на 80-те и 90-те години на XXв., не оказват никакво влияние на градското пространство. тази липса на промени се дължи на няколко факта. На първо място, в Хасково няма толкова големи и компактни маси турци, т.е. изселването им не е симетрично по мащаб на заселването на бежанци в началото на века. На второ място, е урбанистичната вълна след 1989 г., когато масово в Хасково мигрират българи и турци от съседните села и по-малки градове. в този смисъл изпразнените пространства се заемат от нови маси. На трето място, трябва да се отбележи липсата на държавна и местна политика по усвояване на напуснатите пространства, още повече при тяхната некомпактност в Хасково. И на четвърто място, е близостта на тези емигрантски вълни към настоящето, т.е. дори да не беше запълнено тяхното пространство, ефектът едва ли щеше да се усети толкова бързо. Резултат от тези изселнически вълни са нови квартали и домове в приемните градове в турция. Изводи От изложеното до тук ясно личи, че могат да се типологизират нивата и посоките на политиките по отношение на включване на мигрантските потоци в градското пространство, но на терен се вижда, че всяко селище е отделен случай с разнородни реализации на тези политики. Разбира се, можем да направим и категоризация според това дали едно селище е изцяло съставено от бежанци (построено за тях или със заменено население), дали има бежански квартал(и) или бежанците много бързо се интегрират, заемайки различни градски пространства – некомпактно и невидимо. въз основа на анализа на участието на бежанските общности и тези на техните наследници в градското пространство може да се направи и изводът, че типологично това участие е сходно с тези на арменските или еврейските общности, тъй като формалните белези са 128 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ аналогични: ясно разграничим квартал със специфично именуване на неговите елементи и публично засвидетелствана институционализираност. От друга страна, като резултат от вече изяснените политики, бежанските квартали обикновено остават в периферията на града, макар и запазвайки своята репрезентативност и сами по себе си да са носители на памет. в по-малки селища или в градове като Хасково, заселени с големи маси бежанци, тракийското, бежанското става част от историята на мястото и въпреки че се опитва да пази известна автономност спрямо селищния и националния разказ, се размива в цялостната картина на населеното място. в този смисъл, като непреходен спомен за бежанското остават градските пространствени маркери, наследени от най-тежките моменти за преселилите се и най-активните за властта. Литература Бежанците 1926. Бежанците и условията на труда в България. София, Хемус. Димов, Н., В. Костова, К. Узунова, Г. Граматиков, й. Нанчев 2005. История на град Хасково 1912–1945. София, Унив. изд. „Св. Климент Охридски”. Закон 1926. Закон за селскостопанско настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите: Утвърден с указ № 1/14. ХII.1926 г., обнар. в Държ. вестник, бр. 213/18.ХII.1926 г. и Договори за 7. София, Държавно книгоиздателство. Закон 1927. Закон за селскостопанско настаняване на бежанците и Календар за 1927 г. [София], върховен изпълнителен комитет на тракийската организация в България. Узунова, К. 2005. Разселването на тракийските бежанци в Хасковския район и мерките на местните и държавните власти за тяхното настаняване. – в: Известия на тракийския научен институт (тНИ), 6, 190–211. Узунова, К. 2006. Развитието на занаятите и еснафските организации в Хасково от Освобождението до 1934 г. – в: Известия на Регионалния исторически музей – Хасково, 3, 130–176. Узунова, К. 2009а. Демографската картина на Хасково в годините между двете световни войни (1919–1939). – в: Известия на музеите от Югоизточна България, 24, 232–242. Узунова, К. 2009б. Узунова, Красимира. Хасковският дипломат д-р Георги А. Кожухаров и неговата дейност в подкрепа на българските бежанци. – в: Известия на тракийския научен институт (тНИ), 9, 267–278. Хитилов, К. 1932. Селскостопанското настаняване на бежанците 1927–1932 г. София, Главна дирекция за настаняване на бежанците. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 129 Миграциите на българското население от Западна и Източна Тракия в Хасковския регион Красимира Узунова Регионален исторически музей – Хасково Историко-географската област тракия, обхващаща част от Южна България, Североизточна Гърция и европейската част от турция, с плодородието, добрия климат и стратегическо значение, винаги е заемала важно място в политическия и стопанския живот на Балканите. Споровете за нейната принадлежност към териториите на балканските държави избухват след Руско-турската война от 1877–1878 г., когато според клаузите на Берлинския договор (1878 г.), Северна тракия придобива статута на автономна област към Османската империя под името Източна Румелия, а Източна и Западна тракия остават в пределите на империята (Българските институции 1987: 14–15). Населена с християни и мюсюлмани, сред които чувствително преобладава българският етнически елемент, тя се превръща в една от най-оспорваните територии на Балканите. Местното българско население, което се занимава основно със земеделие и животновъдство, както и със занаяти и търговия, живее в тези земи десетилетия наред, обитава своите селища, обработва и предава по наследство земи и други имоти. то развива своя стопански и духовен живот, изгражда църкви и училища, с които съхранява и предава от поколение на поколение българския дух и култура. това население, през всичките години когато територията е в рамките на Османската империя, се чувства като част от българския народ и българската територия. в края на ХІХ в. с разпадането на Османската империя, тракия се превръща в център на тежки спорове, решенията за които се търсят повече със силата на военния натиск, отколкото с дипломация. Активната намеса на великите сили създава условия през следващите десетилетия тази плодородна област и нейното население да се превърне в заложник на политиката на балканските и европейските държави. в началото на ХХ в. българските политици и българският народ са особено чувствителни към тракийския проблем. Санстефанският мирен договор, основан на базата на определените и признати от империята граници на Българската екзархия, дава надежди и основание българите да очакват, че Източна и Западна тракия ще бъдат включени в пределите на възстановената българска държава след 1878 г. След като това не се случва, българският народ, обявявайки Съединението, поема отговорността и последиците, но успява да наложи обединяването на териториите, заемащи Северна тракия, получила името Източна Румелия, с Княжеството (Генов 1978: 262–263). След Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., и особено след признаването на независимостта на българската държава през 1908 г., спорът за владеенето на Източна и Западна тракия избухва с нова, още по-голяма сила. През второто десетилетие на ХХ в., в годините на Балканските войни от 1912–1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. българската политическа класа предприема стъпки към решаването на 130 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ тракийския въпрос по пътя на войната, като се надява и на подкрепата на своите християнски съседи, но страната преживява големи разочарования и две национални катастрофи. Като последица, правителствата на турция и Гърция започват да прилагат твърда политика на обезбългаряване на тези области. това предизвиква поредица от вълни на етнически размествания, при които българското население в тракия насилствено е изтласкано в пределите на България, а на неговото място са заселени гърци и турци. Едновременно с това върви и процес на насилствено преселване на българското население от Мала Азия. Настъпва един от най-мъчителните и тъжни периоди от националната ни история, през който хиляди българи, принудени с жестоки насилия от страна гръцките и турските власти да напуснат родните си места, като изоставят домовете и имотите си, а в много случаи и децата си, търсят спасение в пределите на България. Изселническият процес, който засяга многохилядното българско население, живеещо в компактни селища в Източна и Западна тракия и Мала Азия, след Освобождението е важен и за съжаление все още не напълно проучен момент от националната ни история. Миграционните движения на този огромен поток от хора към пределите на България засягат чувствително и територията на Хасковския район, който е разположен в непосредствена близост до границата с турция, а част от неговите селища остават в пределите на турция чак до 1912 г. това е основната причина, поради която в различните години преди и най-вече в периода между 1912–1925 г. през неговата територия преминават големи бежански потоци от тракия и Мала Азия и част от тези хора остават в района и се заселват трайно в него. Изясняването на селищата, от които идват бежанците, техния брой, селищата в Хасковския район, където се заселват, свързаната с миграцията промяна на демографската структура на района и проявата ѝ в различните моменти от историята, бита и културата на местното население, са все още недостатъчно изследвани. Проучвания по тази тема са правени през годините и едно от първите е изследването на Анастас Разбойников „Обезбългаряването на Западна тракия 1919–1924”, издадено от тракийски научен институт. тодор Браянов също разглежда този проблем в „Българи бежанци от тракия”, публикувано още през 1965 г. в Известия на тракийския научен институт, в което авторът показва разселването на бежанците в цялата страна. тук трябва да се отбележи изследването на Стоян Райчевски „Източна тракия ХV–ХХ в.”, отпечатано през 2002 г. През 2011 г. бе издадена книгата на Димитър Шалапатов „Българските християнски селища в Западна (Беломорска тракия)”, която също е сериозен опит да се допълни огромната празнота по темата. Предложеният текст е съкратен вариант на по-подробно проучване, което има за цел да изясни миграционните процеси и заселването на хиляди бежанци от тракия в Хасковския регион, да уточни селищата и районите, откъдето са пристигнали бежанските потоци през различните години, броя на пристигналото и установеното население в отделните селища, начина, по който то е прието, неговото вписване в живота на местното население и пр. Миграционният процес, който обхваща българското население в тракия, е продължителен във времето, с известни прекъсвания и с върхови моменти. Първата изселническа вълна се надига по време на Освободителната война (1877–1878) и най-вече след подписването МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 131 на Берлинския договор, по силата на който територията на тракия е върната в пределите на Османската империя. Движението на населението продължава и след Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г., в резултат на което северната част на тракия е приобщена към Княжеството. Миграционните движения от този период почти не се усещат в Хасковския регион. той не е засегнат чувствително и от следващата по-голяма изселническа вълна, която е предизвикана от жестокото потушаване на Преображенското въстание през 1903 г. поради отдалечеността му от центъра на въстаническите действия. През 1912–1913 г. много българи от тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини се отправят на големи бежански потоци към България. За мащабите на този процес може да се съди по данните, събрани от Дирекцията за настаняване на бежанците, където са регистрирани преминали в страната общо 55 780 бежански домакинства с 252 370 души. От тях 25 438 домакинства с 62 998 души прииждат само от тракия, което представлява около 41 % от общия бежански поток (Браянов 1965: 122). трябва да се отбележи, че броят на влезлите в страната бежанци е много по-голям от посочените цифри, тъй като част от пристигащите хора не търсят съдействие и помощ от тази институция и не получават статут на бежанци. Огромният поток от тракийски българи, който за кратко време се стича в южните предели на България, е следствие на провежданата от турското правителство особено твърда и последователна политика на насилствено обезбългаряване на тракийския регион. в изпълнение на тази цел, то си служи по-малко с дипломация и много повече с жестоки изстъпления и кланета. Подгонено не толкова от решенията на клаузите от мирния договор, колкото от ужасите на масовите насилия и кланета, извършвани от турските цивилни и военни формирования, мирното българско население търси спасение в пределите на България. Многолюдни потоци от нещастни хора, изгубили близките и имотите си, се отправят към България и само през есента на 1912 г. в страната влизат 708 семейства с 3011 души (Браянов 1965: 122). Като се възползват от избухването на Междусъюзническата война, през 1913 г. турските войски нарушават лондонския мирен договор и преминават линията Мидия – Енос. те реокупират тракия и подлагат българското население, което до този момент не е напуснало домовете си, отново на жестоко, безмилостно унищожаване. Една част от местните българи са избити, други, ужасени от кървавите насилия, бързат да потърсят спасение в пределите на България, изоставяйки по пътя си покъщнината, добитъка, дори и децата си. тези трагични събития, изпълнени с ужасни преживявания и страдания, оставят у спасилите се бежанци тежки незаличими спомени, които те предават и на своите потомци. Скоро след погрома над българското население проф. л. Милетич посещава засегнатите места, събира факти, доказателства и впечатления, които публикува в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.” тази книга се превръща в обвиняващо доказателство за зверствата, извършени над българското население, като документира по един безспорен начин турската правителствена политика на пълно обезбългаряване на района, унищожаване и прогонване на местното християнско население отвъд пределите на страната. 132 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ твърдата и безкомпромисна политика на турската държава предизвиква най-голямата изселническа вълна, в резултат на която в пределите на България влизат само през 1913 г. 19 851 семейства с 88 919 души. Според данните на тогавашната Дирекция за настаняване на бежанците в България, най-много са бежанците от Източна тракия, в чиито 17 околии има 150 селища, населени с 20 187 български семейства. И това е напълно естествено, тъй като тези хора се озовават в самия център на военните действия. По-голямата част от населението на най-многобройните български селища в двете околии – Одринска и лозенградска и района на Чорлу, Силиврия, Чаталджа и Цариград, преминава в България и регистрирано или не остава в южните крайгранични райони заради близостта до родните му места. По тази причина Хасковският район се превръща в едно от най-големите убежища на тракийските бежанци. По броя на приютените хора той се нарежда на второ място след Бургаския район. в резултат на голямата бежанска вълна от 1912–1913 г. в Хасково и околните му селища се настаняват 1374 семейства от Източна тракия, регистрирани в Дирекцията за настаняване на бежанците. Основната част от прииждащото население се изселва от януари до ноември 1913 г., но този процес продължава до 1923 г., когато в страната пристигат последните семейства от Одринско и Узункюприйско (Браянов 1965: 138). Съпоставянето на данните на службите по настаняване на бежанците със спомените и сведенията на самите бежанци и техните потомци дава възможност за съставяне на една приблизително по-точна информация за местата от където идват тези хора в тракия и в кои селища на Хасковския регион се настаняват. Цифрите, които отбелязват броя на населението, участващо в преселването, показват огромния размер на бежанската вълна, която залива южните крайгранични райони на страната. в селищата на Хасковския регион идват и се настаняват хора от различни краища на Източна тракия, които се стремят в повечето случаи да се установяват в компактни маси, формирани на принципа на общото родно място, по родове, семейства или съседи и пр. Например от района на Бабаески, в който живеят 493 български семейства, 383 напускат домовете си и пристигат в България. От тях 62 семейства се насочват към Хасково и някои от тях по-късно се настаняват в с. левка. Българските семейства, които живеят в района на Бунархисар, наброяват 1560 семейства. От тях 1183 напускат домовете си и 50 семейства се настаняват в Хасковско. От района на виза, от общо 583 български семейства, 478 напускат домовете си, но в Хасковско пристигат едва 5 семейства. в Енос живеят 250 български семейства, но само 43 напускат домовете си, като повечето от тях – 37 – се установяват в Харманлийско. Българските семейства от Кешан са много повече на брой – 528 семейства, от които 337 потеглят за България, но в Хасково идват само 9 семейства. Най-многобройно е българското население в лозенградския район. От всичките 3989 български семейства, които живеят там, 2702 се изселват, но към Хасковския район се насочват едва 59 семейства, които се установяват в селата Генералово и Пашово, а в Свиленград се настаняват 40 семейства от с. Ениджия. Значително по-многобройни са заселниците, идващи от Малгара, които се установяват в Хасковския район. От всичките 1346 български семейства, 964 напускат домовете си и 85 от тях се установяват в селата Раковски, Черноконево и Пашово. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 133 Голяма част от българската общност в Одрин и района напуска през 1912–1913 г. родните си места и се отправя към България. От тях 1427 семейства се установяват в Бургас, а 720 остават в Хасково; 30, които идват от с. Каяджик, се установяват в с. Генералово. там се настаняват и 120 семейства от с. Кемал и 90 от с. Кадънкьой. в Симеоновград се настаняват бежанци от Одрин и с. Испитли, от Ново село – 10 семейства, от с. Адъраа – 50 семейства. 30 семейства от с. Ахъркьой се настаняват в с. Орешец, а 8 – в с. Капитан Андреево. 20 семейства от с. Испитлии отиват в Свиленград, 8 – в с. Капитан Андреево и 4 семейства в с. Димитровче. Многобройни са бежанските семейства и от Узункюприйско. От всичките 1716 семейства в този район, заселени в 10 селища, по-голямата част – 1643, напускат родните си места и от тях 142 се настаняват в Хасково и в близките му села. в селата Раковски и Черноконево се заселват 15 семейства от Еникьой, Узункюприйско, от същия район има настанени бежанци и в Свиленград, и Харманли. От Чопкьой 20 семейства са настанени в с. Раковски, 30 – в с. васково. 798 български семейства от района на Хавса, живеещи в 12 селища, се изселват. От тях едва 14 са настанени в Хасково, а повечето се насочват към Бургас. От района на Чорлу и Цариград, 47 селища са с българско население, разпределено в 2200 български семейства. От тях 2184, т.е. почти всички, напускат родните си места и преминават в България, като 1325 се насочват към Бургас, а в Хасково се установяват 57 семейства. Повече на брой са бежанските семейства от Софлу, настанени в Хасково и района. От всичките 100 семейства, 97 напускат домовете си, пристигат и се заселват в Хасковско. Една голяма част от 120 домакинства от Кадънкьой се настаняват в с. Генералово и в с. Капитан Андреево, където са по-малко, само 12 семейства (Браянов 1965: 138). Изселването на българското население през 1913 г. от Източна тракия фактически обезбългарява района, а с Ангорския договор от 1925 г. това положение се узаконява. Първата голяма бежанска вълна отшумява с началото на Първата световната война, която събужда у българското население, а още повече у управляващите среди, надежда за промяна на несправедливите решения на лондонския и Букурещкия мирен договор. Но развитието на фронтовите събития през 1916 и 1917 г. отново поставят страната на ръба на погрома. България излиза от световния военен конфликт победена, което води до нови териториални загуби. Ньойският мирен договор откъсва от страната области, населени с българи, с което я поставя в особено тежко положение. Най-болезнено се усеща загубата на Западна тракия и предаването ѝ на Гърция. Несправедливите за българския народ решения на Ньойския договор надигат нова бежанска вълна. Прииждащият поток от стотици бедстващи семейства, прогонени от родните им домове, изпълва улиците и площадите на селищата в южните крайгранични райони и се разпространява и във вътрешността на страната. Прокудените от родните им места българи от Беломорска тракия са превърнати в бежанци по силата на подписаната по настояване на гръцкото правителство на 27 ноември 1919 г. Конвенция за взаимно изселване на населения между България и Гърция. Чрез нея се създава „правна” основа Югоизточна Македония в района между българо-гръцката граница и Егейско море, а по-късно и Западна тракия да бъдат обезбългарени. този документ узаконява 134 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ за първи път практиката на международното право за размяната на инородно население между две съседни страни. в своето съдържание той създава условия за насилие и почти изключва доброволността при взаимна размяна на населенията. На 5 януари 1920 г. ХVІІІ ОНС одобрява Ньойския договор и Конвенцията за взаимно изселване, която влиза в сила на 4 октомври 1920 г. след ратифицирането ѝ и нейните решения започват да се прилагат за Западна тракия от 26 октомври 1923 г. (Държавен вестник 1922). През 1920 г., малко преди френското командване да предаде „Междусъюзническа тракия” на Гърция, е извършено преброяване на населението. Районът на Беломорска тракия, в който живее многобройно българско население, е разделен на шест околии. в тях има 110 селища, със 7311 български семейства. Най-много българи живеят в Гюмюрджинска околия 14 794 от общо 64 951 души население. Следващата околия по брой на българско население е Дедеагачката с 11 543 души българи от общо 16 317, което показва, че районът е с преобладаващо българско население. в района на Софлу живеят 10 998 души българи от 21 250 души население, т.е. 50% от населението на околията е българско. Най-малоброен е българският етнически елемент в Димотика, където българите са 4956 души от общо 26 313 души население, и в Ксанти – населен с 1591 българи от 48 666 души местно население. Посочените данни са от преброяването на населението на Западна тракия, извършено под контрола на Главния щаб на населението на Западна тракия, 22 април 1920 г. (Браянов 1965: 139; Божинов 1978: 252). Подложено на репресии от страна на гръцкото управление, българското население от Западна тракия започва масово да се изселва в пределите на България по легален и нелегален път. Под ударите на решенията на Конвенцията в района на Западна тракия попадат 54 092 българи от общо 204 690 души население, според данните на преброяването. От тях 5213 семейства с 24 557 души напускат родните си места и преминават в България. Според същите данни на френските власти, във времето след октомври 1919 г. до 1 март 1920 г., от Западна тракия, се изселват 20 000 българи към България, 22 000 турци, които се отправят към турция, а в района влизат 23 000 гърци (Браянов 1965: 141; тДА). в своето изследване „Обезбългаряването на Западна тракия” Ан. Разбойников посочва: „Едновременно с това са ставали и масовите размествания и заточавания на българите. така по-лесно е ставало ограбването на цялата им стока, покъщнина и завземане жилищата им. Българите са били заточавани главно в следните беломорски острови: Крит (в градовете Канея и Ретимо и в изоставените казарми на пристанището Суди), в Милос (от Цикладските острови има само 162 кв. км., с 6–7 хил. ж.), в Китера (Цериго), в Митилин, в Хиос. Други са били изпратени в градеца Каламата, южния Пелопонес. Но най-големи маси са били заточени в селата на околиите волоска, лариска, Фарсалска и велестиноска, в Северна Гърция, или на о-в Крит. По изчисления, близо 25 хиляди души българи от Западна тракия са били изпратени на заточение. това прави половината от останалото българско население в страната след гръцката окупация. Най-много са изстрадали Гюмюрджинска, Дедеагачка и Софлийска околия, понеже от другите околии на Западна тракия българите по-лесно избягали още в надвечерието на гръцката окупация. Много от заточениците са измрели от глад и мизерия, МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 135 особено старците и децата. в лариска околия от с. Домуздере са умрели около 200 души, само на 147 души научихме имената. Най-много жертви са дали масово изселените и заточени села Домуздере, Доганхисар, Еникьой, Чобанкьой, Калайджидере, Дервент и др. Има измрели цели семейства. Смъртта е косила българите и след завръщането им по родните огнища в Западна тракия, особено през зимата на 1924 г. Селата си намерили разграбени и опустошени. Понеже ги подпомагали с брашно, предполагат, голямата смъртност, след завръщането, се е дължела на недоброкачественото или дори на отровното брашно, по подобие на ярма, което им раздала гръцката власт....” (Разбойников 1940: 132). Географското местоположение на Хасковския район го прави най-големият приемателен пункт за бежанците от Западна тракия. Харманли и Свиленград са залети от бежански семейства, които се стремят да се установят в този район. Хасковският край се превръща в убежище за бежанци от всички краища на Западна тракия и от селата в Свиленградския и Ивайловградския край, останали извън пределите на страната. През този период се изселват 7311 семейства с над 11 800 души, които представляват 32 % от всички бежанци, дошли от Западна тракия. От тези околии според сведенията на българските служби в селищата на Хасковския край, се установяват различен брой бежански семейства, разпределени съответно: – от района на Гюмюрджина, от всичко 2529 изселени семейства, 282 са настанени в Хасковско; – от района на Дедеагач, от всичко 2237 семейства, 914 са настанени в Хасковско; – от района на Димотика, от 1424 бежански семейства, 382 се заселват в Хасковско; – от района на Софлу, от всичко изселени 368 семейства, 197 се установяват в Хасковско. Бежанците от Беломорска тракия преобладават в Хасковския район и повечето от тях се заселват тук в по-големи групи. Най-много, около 1360 семейства, се установяват в Свиленградско. в Ивайловградско те са около 100, в Харманлийско – около 600, в Хасковско – около 399 семейства. Бежанците се заселват разпръснато, с преобладаващо мнозинство на семействата от едно или друго селище от Западна тракия. в Хасково се заселват предимно бежанци от 37 села на Беломорска тракия, между които са: Гюмюрджина, Калъждере, Каракурджали, Карачкьой, Кушлаки, Къзлар, Манастир, Сарджа, Софулар, Чадърли, Шапчихане, Бадома, Балъкьой, Дамето, Дедеагач, Дервент, Доганхисар, 56 семейства от Еникьой, Дедеагачко, както и от Хаджилар, Голям Дервент. Голяма част от семействата, дошли от Сачанли, се настаняват в с. Димитровче, което тогава е към Хасковски окръг. в същото село се настаняват и семейства от гюмюрджинските села Бейкьой, Домуздере. в с. Дъбовец пристигат 20 семейства от Караклисе и 50 семейства от Голям Дервент. в Харманлийския район, в селата Ефрем и турско поле, и в Харманли се заселват много семейства от Сачанли. в Харманли се настаняват заселници от Еникьой, Мерхамли, Окуф, Фере, Софлу, Янюрен. в селата Ефрем и Орешец повечето семейства са от най-голямото село в Беломорска тракия – Дервент. в с. Костур са настанени 18 семейства от Пишманкьой, 30 семейства от Мерхамли, 4 – от Балъкьой и Доганхисар, в с. Кочаш са настанени изселници от Доганхисар, в с. Костиево – от Голям Дервент. в Харманли се заселват основно бежанците, 136 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ дошли от Домуздере. в любимец са настанени бежанци от Дервент и Домуздере, в Симеоновград се приютяват семейства от селата Дамето и Еникьой, Дедеагачко, в с. Маслиново са настанени заселници от Бейкьой, Дедеагачко, в с. Маджарово са заселени 15 семейства от Доганхисар, Домуздере и Пишманкьой. в Свиленградския район в града и селата Щит, Бисер, Димитровче най-многобройни са заселниците от Домуздере. в Свиленград са заселени семейства от Мерхамли, Окуф, Чамерен, Чобанкьой, Фере, бежанци от Димотика и Софлу. Бежанците от Башклисе почти изцяло се заселват в Свиленград и околните села. в Свиленград и с. Сива река са заселени семейства от Караклисе, Каяджик, Крушево и теке. в Свиленградския регион се заселват и бежанци от одринските села, намиращи се западно от р. Марица, влизащи в Караагачка околия. Преселници от Делиелес и Испитли се заселват в с. Щит. там се настаняват и бежанци от Караагач, Кадъкьой, Мараш, Чермен (Браянов 1965: 207–300). През 1924–1925 г. по спогодбата „Моллов–Кафандарис” нов поток от 10 840 прокудени от домовете им в Западна тракия бежански семейства с 48 700 души се заселват главно в Кърджалийско, Пловдивско и Хасковско, по-близо до родните места, с надеждите да се завърнат отново по домовете си. това е последното голямо масово изселване на българите от Беломорска тракия и включва не само местното българско население, но и тези, които са се заселили там през 1913 г., идвайки от Мала Азия. С тези действия на гръцките власти, всички българи, живеещи в района на Беломорието са прогонени и районът е напълно обезбългарен. Сравнително по-малко са пристигналите в Хасковски окръг българи от Мала Азия. те са 1626 души от около 24 населени места в пет околии. всички напускат домовете си и тръгват на север към България. Повечето се заселват в Момчилградско и Бургаско. в Хасковски район се настаняват 311 бежански семейства. Най-многобройни са бежанците от района на околия Бален, от с. тюйбелен – общо 204 семейства. От тях 103 се настаняват в Хасковско. От Сююк – от 125 семейства, 82 се настаняват в Хасковско, а от 75 семейства от ташклисе, 42 се установяват в Хасковско. От 472 семейства от Коджабунар в района идват 37, от всичките 56 семейства от Аладжабаир 17 се установяват в Хасковско. По-малко на брой са установените бежанци от околия Бален, по 8 семейства са от Кубаш и Мандър, от Юрен са 4, а от Киллик и Читалтепе, което се намира в околия лойса – по три семейства. Бежанците от Мала Азия, които пристигат в района, се установяват предимно в Свиленградския район. За времето от 1913 до 1927 г. в окръга са настанени по официални данни 8219 семейства с над 41 095 души, от които 1250 семейства с над 6000 души са настанени в селата. Бежанската вълна, обхванала Хасковския регион, променя в голяма степен етнодемографската му характеристика. Само в Свиленград се заселват повече от 1360 семейства. в Свиленградска околия се изграждат нови бежански квартали в 5 селища с общо 305 къщи. Бежанците в Свиленградско са главно от селата на Софлийска и на Караачка околия. те се стремят да се заселват групово и да не се пръскат много на различни места. тъй като в тези райони обработваемата земя не е много, обикновено се установяват бежанци от две до три, най-много четири селища. Например в Синапово – от Еникьой, Узукюприйско (120 семейства), МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 137 Кърсърджа и Сачанли, Гюмюрджинско; в Орешник – от Дервент, Дедеагачко, Сачанли и Караачкьой, Гюмюрджинско; в Орешец – от Голям Дервент, Доганхисар, Домуздере, лъджакьой, и Кадънкьой, Одринско; в Момково – от Домуздере (3) и Доганхисар (2), в Щит – от Испитли, Одринско (40), Балъкьой (50), Хасърли (3), Инджекьой, Дедеагачко (1); в левка – от Крушево, Димотишко (5); в Йерусалимово – от Пишман, Западна тракия; в Мрамор – от Дервент. Недостигът на обработваема земя, която да осигури нормален поминък на прииждащите бежанци, създава условия за нарастване на конфликта между бежанците, между тях и местното население. Държавата е изправена пред огромни трудности, които трябва да преодолее и да даде подслон и прехрана на тези български семейства. Опитите ѝ да подпомогне бежанците не са успешни и за дълги години напред се създават трудности. Стотици хора са обречени на глад и недоимък, макар и приютени в България. Затова селата от Харманлийския, Ивайловградския, Свиленградския и Хасковския район години наред битуват в недоимък. в същото време с установяването си в Хасковския район бежанците обогатяват местната култура и бит и внасят влиянието на своите традиции, съхранявани векове наред. това създава условия за запазване на техния бит и култура, които се предават и на сегашните поколения. Литература Божинов, В. 1978. Западна тракия в дипломатическите борби (1918–1924). – Изследвания по българска история. т. 3. външна политика на България (1878–1944). София. Браянов, Т. 1965. Българи, бежанци от тракия. – в: Известия на тракийския научен институт. Българските институции 1987. Българските държавни институции 1879–1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“. Генов, Ц. 1978. Освободителната война 1877–1878 г. София, Изд. „Наука и изкуство”. Държавен вестник 1922. Държавен вестник, № 68 от 28.VІ.1922. Разбойников, Ан. 1940. Обезбългаряването на Западна тракия 1919–1924. София, тракийски научен институт, библиотека “тракия” № 12. ТДА–Хасково. тДА–Хасково, ф. 64 к, оп.1, а.е. 70. Миграции и музика: пространствени и времеви параметри Наталия Рашкова Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН При цялото многообразие на проблематика, възникваща и натрупваща се в теренната и изследователската ми работа по изследователския проект „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, все по-ясно се откроява спецификата на миграционните процеси във връзка с влиянието им върху културите на мигриращите общности. С оглед на заложените в проекта интердисциплинарни подходи вниманието ми се насочва приоритетно към набирането на информация и изследването на музиката като средство за опазване на локалната културна идентичност на двете изследвани миграционни групи („тракийски” българи и турци изселници от България), както и в Одрин като град, в който днес живее предимно мигрирало население. Етномузикологията отдавна обръща внимание на процесите и резултатите от миграцията, но относително отскоро оказва влияние върху проучванията на миграцията в по-широк план (Baily, Collier 2006). в традиционното разбиране за изследователския терен на етномузикологията се откроява характерното за антропологията и етнографията понятие за локалност, в смисъл на изучаване на локални музикални традиции и култури. такъв подход за натрупване на емпиричен материал е същностен в дългогодишната история на нашата научна област. той задава определени пространствени категории за описание на музикална специфика. От началото на 90-те години обаче схващането, че културата е свързана с отделни територии или места се е променило с нарастващия интерес към мобилността на културните форми, говори се за „пътуващи култури” (Cliford 1992). Понятието локалност се размива, придобива параметри, различни от традиционното разбиране за културно пространство, обособено на определена територия. Център на внимание е не толкова мястото, а хората, които носят културата със себе си по своите миграционни пътища1. Отделна съществена тема представлява проследяването на мигрантските култури във времето и начините на тяхното съхранение и трансформации. Същевременно мигрантските групи не могат да останат встрани от диалогичен културен процес, при който се извършва докосване и възможно взаимодействие с културите на други общности, сред които живеят през различни периоди – преди и след миграцията, независимо дали различията са на локален или етничен признак. Примерите от теренните ми наблюдения и изследователската работа по проекта добавят нови вариации в необятната тема за музикалните култури на мигрантските общности. тук ще бъдат представени някои от тях. 1 такава изследователска насока в българската етномузикология вж. например у Рашкова 1999; Рашкова 2003; Пейчева, Димов 2006; Rashkova 2010; тончева 2011. 138 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 139 Тракийските българи Знанието за традиционната музикална култура се съхранява и пренася в колективната и индивидуалната памет на тракийските бежанци, напуснали родните си места в размирното време на Балканските войни в началото на ХХ в., като наследена ценност, предава се на потомците им и намира съвременни форми за легитимация на специфична общностна музикална идентичност. Като част от проучването на мигрантската общност на тракийските българи обърнах изследователско внимание на песенния репертоар на първото поколение „преносители” отпреди преселването. Между 1926–1931 г. песенната фолклорна култура на бежанците от Източна и Западна тракия e документирана в различни селища вече в пределите на българската държава и в резултат е публикуван известният тракийски сборник на васил Стоин (Стоин 1939), осъществен с усилията на тракийския научен институт. Чрез тези нотни записи се реконструира някогашен селищен песенен репертоар, изтръгнат от пространственото си функциониране, но жив в съзнанието на своите носители. (Звукова илюстрация за устойчивост във времето е мой теренен запис от 1989 г. в Ивайловград – песен, нотирана в сборника, но и част от предадения по родов път репертоар на певица с произход от Източна тракия.) Песенните текстове в сборника на в. Стоин са богат източник на информация за пренесеното в паметта на хората музикално знание. Наред с общите за целия български фолклор сюжети, устойчивото знание за музикалните умения и употребата им в културата, в тях съществуват и следи от пъстрата етнична карта на тракия до началото на ХХ в. – споменава се, че на турчин не приляга да пасе свине и да свири на гайда; че зурната е турски инструмент и затова като Тракийският сборник на Васил Стоин от 1939 г. потурчвали мома, „девет тъпана биеха и девет зурни свириха, да й се гласа не слуша”. любопитен факт е споменаването в песен на свирачи на зурна и тъпан с български имена, съпровождащи хоро на панаир. Свиренето на зурна от българи-християни е твърде необичайна практика и може да се тълкува като отделен извънреден случай на повлияване от местната мюсюлманска култура, след като циганите музиканти донасят и утвърждават зурнаджийската традиция. Песенните текстове подсказват и Песен от сборника, отново записвана в Ивайловград през 1989 г. 140 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ за съществувала музикална комуникация с турци, макар и в контекста на разбирането за верска и етническа отчужденост. Един от текстовете подсказва за смесени села с българско и турско население – майка не пуска дъщеря си в „долната махала”, за да не би „турци анадолци”, свирещи на булгария и кеменча, да я измамят и потурчат. От друг песенен сюжет става ясно, че български музиканти са били канени да свирят и пеят на турска сватба – реалност, отразена в песен. При цялата консервативност и стремеж към културно самосъхранение живата музикална практика, по-специално в инструменталната музика, показва съществуването на културни контакти между музиканти българи и турци, особено в градска среда. При теренни проучвания на фолклора в граничните райони на Югоизточна България през 80-те години на ХХ в. попаднах на родени в Одринско фолклорни инструменталисти гайдари, заучили някои турски свирни в този край. При теренната изследователска работа по проекта в разговори с турски музиканти и познавачи на музиката в Одрин те успяха да идентифицират някои от направените тогава звукозаписи на турски мелодии, изпълнени на гайда от български фолклорни музиканти, бежанци от тракия. Една от тях бе разпозната като импровизация върху мелодия от песен „на моабет” (на трапеза). в турция на селска сватба тя се изпълнява на зурна и тъпан или на кларинет вместо на гайда. Добавеното от гайдаря въведение бе определено като овчарска мелодия – когато овчарят отива да напои стадото. Друг запис се оказа известна до днес местна турска народна песен от Одринска тракия. тези турски мелодии не са получили популярност в България, но са останали като отзвук от дóсега с друга култура в репертоара на музиканти преселници, като следи от културно многообразие. При включено теренно наблюдение сред потомци на тракийски бежанци по време на техни организирани пътувания по родните места на дедите им в Одринска тракия (днес в турция) се открои значимостта на местните фолклорни песни като част от пренесените в процеса на миграции културни ценности. С особена емоционалност те пееха, рецитираха и коментираха събитията от текстовете на онези песни, които са били създадени в някогашните села по определен повод, като че ли сътворената песен представлява реално доказателство за съществуването на селищната общност. в едно от селата (Ейлягюню, Кешанско) изиграха хоро под звуците на песен, създадена според предадения спомен по действителен Тракийци по родните места на бежанците – хоро на песен в с. Ейлягюню, Узункюприйско, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Тракийци по родните места на бежанците – хоро на песен в с. Ейлягюню, Узункюприйско, 2010 г. Сн. Н. Рашкова МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 141 случай в същото село. По думите на една от потомките „ние нямаме история на този край, неписаната история това е фолклорът, който е останал – чудни песни, нрави и душевност; тези песни може да са весели, но сълзи имаше в очите на нашите деди и баби”. Паметта за традиционната музикална култура на бежанците се опазва вече близо едно столетие чрез организираните от тракийските дружества по места певчески фолклорни групи. във времената на поощряване на възстановената традиция с представяне на фолклорни събори за автентичен фолклор музикалната култура на бежанците от Източна и Западна тракия бе целенасочено издирвана и представяна в оригиналния ѝ вид. С течение на времето все по-необхоПевческа група на Третия национален фолклорен дим и ползван песенен източник е сборни- фестивал "Песни за Капитан Петко войвода" – Варна, 2009 кът на в. Стоин. г. Сн. Н. Рашкова Тракийска фолклорна група. Из архива на Тракийско дружество „Г. Сапунаров”, Хасково МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Тракийски певчески групи на Третия национален фолклорен фестивал "Песни за Капитан Петко войвода" – Варна, 2009 г. Сн. Н. Рашкова Тракийски певчески групи на Третия национален фолклорен фестивал "Песни за Капитан Петко войвода" – Варна, 2009 г. Сн. Н. Рашкова Тракийски певчески групи на Третия национален фолклорен фестивал "Песни за Капитан Петко войвода" – Варна, 2009 г. Сн. Н. Рашкова Тракийци на храмовия празник на църквата „Св. св. Константин и Елена” в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Певческа група от гр. Ахелой на ІV регионален тракийски християнски фолклорен събор, гр. Ахелой, 2009 г. Сн. Н. Рашкова Тракийска младежка трупа на новогодишна вечеринка в Хасково, 1941 г. Из архива на Тракийско дружество „Г. Сапунаров”, Хасково Със смяната на поколенията старинният изпълнителски стил постепенно заглъхва и се заменя преобладаващо от малки хорови колективи към тракийски дружества и читалища, чийто репертоар съдържа все по-малко оригинални песенни образци от родните места на предците. Дейността на тези колективи е стимулирана с участия в организирания празничен живот на тракийци, в ежегодните национални и регионални тракийски фолклорни събори („Богородична стъпка” в Старозагорски минерални бани, „Фолклорен венец „Божура” в гр. Средец, на Петрова нива, в Поморие, Ахелой, Маджарово и др.), в музикални конкурси на тракийската песен („Песни за Капитан Петко войвода” – варна), в храмови празници и тържества в двете български църкви в гр. Одрин и др. така потомците на бежанците от Източна и Западна тракия живеят с паметта и спецификата на локалния си произход, със споделена общностна принадлежност. 142 Ансамбъл „Китна Тракия”, основан през 1960 г. Из архива на Тракийско дружество „Г. Сапунаров”, Хасково МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 143 Тракийци на храмовия празник на църквата „Св. св. Константин и Елена” в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Тракийци на храмовия празник на църквата „Св. св. Константин и Елена” в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Турците изселници от България Според получените по време на проучването сведения турските изселници и някои от потомците от по-ранни изселнически вълни продължават да поддържат локална музикална специфика, свързана с мястото на произход в България. Голяма част от репертоара на певец-любител от Одрин е заучен от баща му, преселник от търговищко в началото на ХХ в. това са характерни румелийски песни, които изселниците носят със себе си в турция и чрез този техен местен репертоар се оразличават от преселниците от други краища на Балканите. Няколкото интервюта с Шереф Балкан по време на теренни командировки в Одрин предоставиха ценна музикална информация – сравнение и отличителни белези на фолклорната музика от Румелия, музикални различия в отделни райони на турция, ситуации на пеене, репертоар, епически песенни цикли в турския Румелийска песен от репертоара на Шереф Балкан. Сн. Н. Рашкова 144 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Шереф Балкан, певец от гр. Одрин. Сн. Н. Рашкова фолклор, музикална теория за макамите, народни и класически турски песни. тези обширни музикални познания са плод на дългогодишни натрупвания и музикантски контакти. все пак певецът държи на румелийската музика, разбирана от него като местна в пространството на Европейска турция и Балканите. всеки опит за изследователско обобщение се основава върху повторяемост на принципи и модели в множество индивидуални случаи. въпреки все още недостигнатия „праг на насищане” в теренното проучване по отношение на музикалните културни натрупвания и начините на изразяването им сред изследваните мигрантски общности, очевидна е тенденцията за запазване на културно общуване и чрез български фолклор и музика. Нашите събеседници са преди всичко хора, формирани в градска среда, с получени в България образование и култура. връзката с България намира израз и в някои техни музикални предпочитания. Според мнения на одринчани в сравнение с други изселнически групи в Одрин турците изселници от Североизточна България повече държат на традициите си. Ходят с носии на сватба, на празници играят хоро като в България. Получените сведения за протичането на сватба на младеж от търговище, изселник в Истанбул, с девойка от Карадениз (Черноморския регион) потвърждават разбирането у двата рода за немалки различия помежду им. те наричат този брак „смесен брак”, имат спорове и несъгласия около сватбения ритуал. По време на сватбата черноморци наблюдавали отстрани хорáта, които танцуват близките на младоженеца – Пайдушко (Пайтуш), Еленино и др., под звуците на записи с българска народна музика. От други сведения се разбира, че още преди изселването българските турци (особено тези от Североизточна България) се интересуват, харесват и дори възприемат българската фолклорна музика и танц. внук си припомня как баба му на село обичала да гледа по телевизията фолклорни предавания и дори в годините на преименуването, когато е изразявала негативно отношение към българските власти, е търсела хубавото и компенсирала недоволството си с мнение, че „българите имат много хубава народна музика”. Изселник в Одрин, представител на интелигенцията, обяснява, че в България не се интересувал от българска народна музика, но след изселването си в турция започнал да В дома на изселници от България в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова В дома на изселници от България в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 145 слуша, да купува при пътуванията си албуми на валя Балканска, сестри Кушлеви, пита кои са известните и добри изпълнители. Събеседникът ни чете български книги, които е донесъл при изселването от България, снабдил се е с любими български филми на компактдискове. това е един от начините да поддържа духовната си връзка с българската култура. При теренната работа в Одрин и Истанбул бяха получени сведения за интереса на изселниците, посетители в кафенетата на изселническите квартали, към български телевизионни канали и звукозаписи с попфолк музика, към български вестници и друга информация от България. на тракийския университет и др. Музикантите свирят мелодии от Балканите според произхода на съответните изпълнявани танци. Съществуват и представителни оркестри от зурни и тъпани (с изпълнители цигани), които участват в празнични градски шествия, както и като основна музика при емблематичните ежегодни мазни борби Къркпънар. По думите на един от най-добрите потомствени зурнаджии в града Фахреттин Зурнаджъ музиката, която те изпълняват, е румелийска, т.е. от Балканите. Макамите, изпълнявани на зурна, са румелийски, „в Анадола не върви нашата музика”. Музикант на танцов състав при Тракийския университет в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Кафене в жилищен квартал на изселници от България в гр. Истанбул трета обширна тема, по която вече са събрани доста интересни материали, е свързана с град Одрин и културата на мигрантите. Според местни познавачи в музикалната история на Одрин може да се стигне максимум до 50-60 години назад. Като гранично селище градът е променял многократно състава на своето население. това е град с жители, придошли чрез междудържавни договори, а по-късно и чрез отделни миграции от Гърция, Македония, Босна, България и др. от края на ХІХ в. до днес. На мястото на напусналото преобладаващо (според някои сведения на информанти) арменско, гръцко, еврейско, българско население (живяло в отделни махали) идват балкански турци, цигани и помаци. „Пътуващите култури” променят облика на града, а предишната градска култура почти се изгубва сред новите заселници. Сред наследените от тях характерни продукти и занаяти остават бадемовите бонбони, специалитет на одринските евреи, гръцкото сирене (пейнир). Споменът за българите е, че имали фурни и правели хляб. теренното проучване показа, че почти напълно е изтрита паметта за известните сред християнското население майстори на одрински гайди, тъй като турците нямат гайда. Сега в местната музика съществуват названия на танцови мелодии – „Балканска гайда”, „Помашка гайда”. С идването на циганите и циганските музиканти в града се утвърждава и популяризира зурнаджийското свирене. Циганските музиканти в Одрин дори са легитимирани като носители на емблематичната за града музика от страна на местните власти, телевизиите, журналисти и външни посетители. Цигани зурнаджии акомпанират на много от представителните фолклорни танцови групи на Одрин – детския танцов състав при общината, студентския танцов състав 146 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Музиканти на репетиция на детски танцов състав в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Фахреттин Зурнаджъ – потомствен музикант от гр. Одрин. 2010 г. Сн. Н. Рашкова Музикантите на детския фолклорен състав при Общината в гр. Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Зурнаджийски оркестър на церемония пред сградата на общината в гр. Одрин, 2009 г. Сн. Н. Рашкова МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 147 в момента в града съществуват любителски хорове и оркестри от традиционни инструменти, които изпълняват народна (halk) и класическа (sanat) турска музика. Източник на голяма част от репертоара са архивите на турското радио и телевизия TRT, чрез които се разпространяват ноти и записи. Програма за концерт на фолклорен хор при община Одрин. Сн. Н. Рашкова Хорът за турска народна музика при община Одрин, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Яшар Йозел, ръководител на хора, 2010 г. Сн. Н. Рашкова Литература Пейчева, Л., В. Димов 2006. Миграции и гурбети от България: музикални орбити. – в: Градиво за етнология на миграциите (съст. М. Карамихова). София, Етнографски институт с музей при БАН, 61–101. Рашкова, Н. 1999. Музикално-танцовият фолклор в живота на българите в Унгария. – в: Българите в Унгария. Будапеща, 73–79. Рашкова, Н. 2003. Музикално изразяване на идентичност в чуждоезична среда. – Българско музикознание, № 4, 103–109. Стоин, В. 1939. Български народни песни от Източна и Западна тракия. тракийски сборник. Кн. 8. София, тракийски научен институт. Тончева, В. 2011. Българската народна музика в живота на различни поколения български емигранти във виена. – в: Българската общност в Австрия – историческо, лингвистично и етноложко изследване, т. 1. София, Държавна агенция за българите в чужбина, 85–92. Baily, J., M. Collier 2006. Introduction: Music and Migration. – Journal of Ethnic and Migration Studies. Vol. 32, 2, 167–182. Cliford, J. 1992. Travelling Cultures. – In: Cultural Studies. Ed. L. Grossberg et al. New York, Routledge, 96–116. Rashkova, N. 2010. Migration Together with Music: Anatolian and Thracian Bulgarians. – Paper presented at the International conference “The Ottoman Past in the Balkan Present: Music and Mediation,” University of Athens. Athens, 30.09.–2.10.2010. Одринските музикални състави изразяват предпочитание към местния румелийски песенен репертоар, който задава регионалната им специфика. Подобен е и стремежът в репертоарната политика на фолклорните танцови школи и формации в града, които изпълняват приоритетно румелийски танци. така музиката и танците от Балканите интегрират одринското население в цялостното многообразие на местната култура. *** Представената от мен изследователска проблематика за връзката между миграционните процеси и музикалната култура на мигрантите ще бъде развивана и разширявана, допълвана с нови теренни наблюдения и изследователски търсения. Музикалният свят е пъстър и необятен, подвижен и многолик, отворен в пространството и времето. 148 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 149 Музикантът Мустафа: между село Горна Хубавка и Мелбърн Бехрин Шопова Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН За първи път за музиканта Мустафа Шабанов (или Мъстък, както го наричат всички, които го познават) чух през лятото на 2010 г. по време на теренните ми проучвания върху дисертацията ми за музикалния фолклор в село Горна Хубавка, търговищко. Почти всички мои информатори от селото ме напътстваха да го издиря и да разговарям с него. Обясняваха ми колко изключителен музикант е, как пее и свири много хубаво на саз, сочеха го като организатор на фестивали за самодейни фолклорни състави и театрални трупи из цяла Североизточна България. така реших да го открия и да разговарям с него. Оказа се доста трудно. Имах информация, че живее в турция и Австралия, но че често си идва и на село. След няколко неуспешни опити да се срещнем в България, по време на една от командировките ни по проекта съвместно с Наталия Рашкова и валентина Ганева-Райчева в Истанбул, успях да се свържа с него и разговаряхме. Покани ни в дома си в ,,Авджълар”, един от старите квартали в европейската част на Истанбул, населен предимно с изселници от България от 50-те и 70-те години на XX в., където Мустафа Шабанов се е установил, след като се е пенсионирал в Австралия и се е завърнал да живее в турция. Причината, поради която съм избрала да представя този музикант в настоящия текст, е в това, че намирам неговия случай за изключително интересен, доколкото той предлага възможност да се проследи пътят на един човек мигрант, който се занимава с музика. в своя житейски път Мустафа Шабанов преминава през три различни терена – живее в България, турция и Австралия. всеки от тях има важна роля в израстването му като музикант. в България той изгражда своите умения, обучава се във фолклор, натрупва музикален и песенен репертоар, като първоначално стъпва върху традиционния модел на обучение – възприема локалната селищна музикална традиция от по-възрастните, а по-късно, след създаването на самодейните състави, участията в различни фестивали и събори разширяват репертоара му и с други образци. Участието му в български оркестри дава възможност да усвои напълно нов репертоар – български и македонски. Изселвайки се в турция, той попада в друга среда – там музиката, която той носи в себе се възприема като различна и чужда, липсва и общността, която би имала потребност от музиката, усвоена от него в България. той не успява да се впише в тази среда чрез нея. в следващия етап от живота си, когато се установява в Австралия, той общува с представители на българската емиграция от Македония и с турска емиграция от България и турция. тук успява да изяви своите културни натрупвания и да продължи музикално-просветителската си дейност. Преминавайки през тези три терена, музикантът Мустафа попада в различни условия – 150 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ всеки със своите културни особености и различни потребности, които средата има от неговите умения. Навсякъде обаче той носи своята локална музикална култура и репертоара, натрупан в България. И независимо че музиката е съпътстваща дейност, тази потребност за изява именно с нея и културните натрупвания от родината определят рамките на неговата идентичност и легитимиране в различните общества, в които попада. Роден през 1936 г. в село Горна Хубавка, търговищко, Мустафа още от най-ранна възраст започва да събира първите си впечатления и представи за селищната музикална култура. Слуховият опит, който изгражда през тези години, ще станe определящ при избора на репертоар впоследствие. Песните съпътстват почти всички ежедневни дейности, те звучат на полето, по сватби, по празници и в т. нар. меджит еви, където той се докосва до турския фолклор и по-късно се обучава от по-възрастните музиканти. така се наричат специални стаи за гости на селото към джамията, ползвани и за събирания на мъже и момчета, където всеки е имал възможност да изяви своите музикални умения, както и да научи нови песни или да усвои свиренето на инструмент. Изпълнявали са се предимно битови песни, както и героичен епос. Изявени певци са посещавали събирания в меджит еви в близките села и са участвали в своеобразни надпявания. На това място по-младите се учели от по-големите. така публично се осъществявало устното предаване на традицията и репертоара на селището. Поради спецификата на турския песенен фолклор, в който песните обикновено се изпълняват с акомпанимент, заедно с пеенето момчетата се обучавали да свирят на саз, както и на други инструменти. Обучението им започвало на около десетгодишна възраст, като почти всички момчета от селото минавали през него. Първите опити на Мустафа да свири на саз или тамбура, както той нарича този инструмент, са от времето, когато е в гимназията в гр. Омуртаг. Учи се от възрастните музиканти в селото. Първоначално научава една песен и за няколко месеца вече има репертоар, който за първи път изпълнява на празненство по случай Нова година в училище. Съучениците му толкова го харесват, че става традиция до завършването им на всяко празненство по Нова година да свири на забавите им. Междувременно през 1953 г. в с. Горна Хубавка е създаден самодеен фолклорен състав, където го канят да свири. Периодично се организират концерти в други села, както и фестивали на самодейните състави Самодейният оркестър на с. Горна Хубавка. Първият отдясно е Мустафа Шабанов в Шумен, Разград и София, на които се осъществява усилен обмен на музикален, словесен и танцов фолклор. в тези условия Мустафа добива възможността да възприема и интерпретира фолклорна музикална култура далеч извън селищната среда. така той излиза от рамките на традиционното. Независимо, че про- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 151 дължава да интерпретира песните, които е научил в семейството си и в селището, сега вече има възможност да се докосне и до други образци, и да обогати репертоара си с песни от сборници или от радиото. тези първи години на сцена, работата в колектив и вече професионалният допир с фолклора завинаги предопределят живота му на музикант. От този период са и първите записи в Радио София. През 1956 г. фолклорният състав на с. Горна Хубавка е избран за националния преглед на самодейните състави в гр. София, където Мустафа се представя много добре и прави записи в радиото. След завръщането си от казарма през 1959 г. е назначен в с. Пластина като читалищен секретар, където създава своя първи фолклорен състав, с който селото се представя на окръжен фестивал. Междувременно продължава да работи и със състава на с. Горна Хубавка. През следващите три години – от 1960 г. до 1963 г. – е назначен към културния отдел на общината в гр. Омуртаг, където отговаря за район от 11 села. тук той работи като културен деятел, прокарвайки местната традиция чрез различни дейности: продължава да организира множество концерти и фестивали, сформира състави почти във всички села, събира местен фолклор, обучава диригенти и инструменталисти. През този период се обръща специално внимание на турския фолклор. Дава се възможност на различните културни общности да изявят своята традиция, като за целта се организират обучения на културно-просветни кадри. така Мустафа се обучава в Момчилград за турски песни, в Ардино и Разград изучава турски танцов фолклор, а в Шумен преминава специално обучение за ръководители на народни състави. Благодарение на това обучение впоследствие адаптира за сцена части от сватбения обред, които заедно със състава на с. Падарино и с. любичево представя на фолклорния събор „Дружбата между българското и турското население” , състоял се в гр. Омуртаг, в местността „Кайника” през 1963 г. Наред с фолклорни състави работи и с духови оркестри: „Правихме по селата с по-напредналите музиканти духови оркестри, за да свирят по празниците.” От 1963 г. до 1966 г. Мустафа се премества да живее в гр. Шумен, там работи като шлосер в завод „Мадара”, но продължава да се занимава и с музика. Започва да свири в оркестър за македонски фолклор в гр. Шумен и оркестър към концертна дирекция „Роден край” – гр. варна, където овладява тънкостите на българската народна музика. важен акцент в неговото изграждане през този период е запознанството му и общуването с известни български дейци и музиканти като Филип Кутев, Стоян величков, Атанас вълчев. взима уроци от Петър Динев и е поканен да прави записи в Радио София и Радио Шумен. Признанието, което получава на голямата сцена от утвърдени имена в българския музикален фолклор, е показателно за високите умения, които Мустафа е придобил до този момент. Неведнъж е канен от Петър Динев да работи в Радио София, както и в Радио Шумен. в тази връзка той споделя: „Не можех да оставя моя оркестър, имаше много работа по селата”. Неговата дейност в попрището на културната политика на региона продължават и през 1966 г. , когато е решено към окръжните съвети да се открият щатове за инспектори, които да отговарят за турския фолклор. така Мустафа е назначен като инспектор към кул- 152 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ турна дирекция в окръжния съвет в гр. търговище. През следващите две години организира събори с турски самодейни състави в гр. Разград, гр. търговище и околните села, обучава хореографи, инструменталисти и диригенти. Отговаря и за театралните трупи към читалищата в окръга, за които също организира фестивали и събори. През 1968 г. между България и турция се подписва споразумение за изселване. Променя се политиката спрямо българските турци и през 1969 г. щатът е закрит. това е причина Мустафа отново да се завърне към изпълнителската си дейност. „Моят директор на състава, с който свирехме български фолклор, беше много доволен от мен и когато останах без работа, се върнах към неговия оркестър. Ходехме да свирим из шуменските, разградските и търговищките села. След това преминах пак към бюро „Естрада” като професионален музикант до 70-та година”. Преломен момент в неговия живот е изселването му в турция през 1970 г., където се установява в гр. Истанбул. тук Мустафа се сблъсква със съвсем различна музика, представляваща смесица от арабска, кюрдска, арменска и гръцка култура. Прави опити да пробие като музикант, свири в няколко ресторанта, но репертоарът му е чужд и не се възприема добре. липсва общност, която да има потребност от неговите знания и по икономически причини той се отдалечава от музикантското поприще. Сменя няколко професии. Първоначално работи в завод за кабели и междувременно изкарва курсове по машинопис. Благодарение на това впоследствие работи като счетоводител към една международна фирма. Ситуацията в турция междувременно се променя. Множество демонстрации на привърженици на комунистическата партия стават причина правителството да реши да екстрадира обратно в България бивши партийни членове от комунистическия блок. така Мустафа получава известие да напусне страната, но сам – без семейството си. това го принуждава да се свърже с адвокат, който го съветва да напише писмо до Женевския съвет с молба да бъде оставен да пребивава в турция, но отговорът го задължава да се пресели в друга страна. така той избира Австралия и през 1973 г. се установява в Мелбърн. За първите години в Австралия споделя: „Никого не познавах. Ей така отидох. Намираш си приятели, комшии и заживяваш… Преди в оркестъра в Шумен пеехме една македонска песен „Австралия, земя неравна” – ако някой ми беше казал тогава, че ще я видя тази земя, нямаше да му повярвам! След време пращах поздрави на нашия диригент оттам…” Първоначално Мустафа се свързва с емигранти от турция. След това изгражда много добри приятелски отношения и с представители на българската емиграция от Македония. в тези общности музиката, която Мустафа носи в себе си от България, намира благоприятна среда: „Навсякъде пеех наши песни, български, турски, македонски, най-много харесваха македонските и пееха с мен”. С деца на турски емигранти от България и турция организира група, само от момичета, която изпълнява турски песенен и танцов фолклор: „Правехме много концерти. Навсякъде много хубаво ни посрещаха, а хората се учудваха на песните и танците, които аз ги бях научил да играят”. Един от най-атрактивните танци, които групата изпълнява е танц със свещи, който се танцува на кънà – вечерта преди сватбата. За него споделя: „този танц се играе и в турция, но на мен ми го показа Данчо Николов, който беше балетмайстор в МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 153 Шуменския театър. Беше направил нещо като танцова сюита и този танц беше част от програмата им”. Мустафа също участва в тези концерти, като изпълнява турска и българска музика. По това време Радио Мелбърн излъчва различни предавания, свързани с представителите на емигрантските общности в Австралия. Благодарение на концертите, които има с групата, както и на индивидуалните си изяви, екипът на предаването научава за него и го кани да участва на живо. впоследствие е поканен да направи множество записи с музиката, която изпълнява. След пенсионирането си се завръща в Истанбул и често пътува до България и Австралия. По време нашата среща той ни изпълни част от репертоара си. Също така ни показа и носиите си – българска от времето, когато е свирил в български оркестри, и турска – такава, каквато е носел, докато е бил в състава на село Горна Хубавка. Предметите, с които беше украсил жилището си, говореха за тази много смесена емигрантска култура, която той носи в себе си. Редом с австралийски сувенири съжителстваха и български. в същото време, в гостната му, на централно място беше закачена снимка на турския фолклорен състав на село Горна Хубавка. Мустафа Шабанов в българска носия 154 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Мустафа Шабанов в дома си в Истанбул, 2010 г. Сн. Н. Рашкова За добросъседството на народностите, населявали Източна Тракия до началото на ХХ век и взаимовлиянията в духовната им култура Панайот Маджаров Тракийски научен институт Османските завоеватели заварват в Източна тракия значително българско население със своя материална и духовна култура, създавани там седем века преди идването на поробителя. Българите са населявали планинската и равнинната част. Крайбрежието било заето от гръцко население. Обръчът от български поселища около столицата представял най-работливата част на населението в Османската империя. то снабдявало Цариград с месо, вълна, зърнени храни, дърва, строителен материал, дървени въглища. Но това население било и постоянна заплаха за мира в държавата. Непокорството се проявявало по време на рускотурските войни, когато българите „вдигали глава“. С последователната си държавна политика Османската империя се стремяла да се освободи от това непокорно население в близост до столицата. Осъществявала го чрез прогонване след всяка руско-турска война. След оттеглянето на руските войски тръгвали кервани от българи. Преселничество е имало след кърджалийските набези, след Кримската война. Но най-значително било изселничеството през 1860–1861 г. Хиляди български семейства се преселили в Русия. тази преселническа вълна била стимулирана от високата порта и от царското руско правителство. Руското правителство съзнателно поощрявало изселническото движение, целейки да привлече в слабонаселените области трудолюбиво българско население. Руските власти създавали различни облекчения за българските преселници – осигурявали пътуване по Дунава до Крим и Южна Русия, давали земи, средства за настаняване, гарантирали временни данъчни привилегии. в замяна на това разрешили на местните татари и черкези да напуснат Русия и се установят в европейските владения на Османската империя, главно в български земи. Заселването на враждебни на Русия и християните мюсюлмани сред българите било изгодно за турция и тя го насърчавала (История на България 1987: 78, 80). Според Г. п.Аянов големи групи мюсюлмански заселници дошли от Родопите от юрушки оджаци. Заели те някогашните християнски села Евренезово, Дингизово, Карабалиево, текенджа, Карамлък, Бакаджик. Новите заселници се настанили в изоставените християнски села, но присвоили и просторните им скотовъдни райони. Началният антагонизъм с време прераствал в добросъседство, въпреки етничните и верските различия. И българските, и мюсюлманските села в Странджа са преживели еднакви страдания в събитията през XIX и началото на XX в. Особено тежки са били годините на Освободителната война 1877–1878 г., въстанието през 1903 г., Балканската война. трагедиите, преживени от мирното население, били еднакви за християни и мюсюлмани. Записани и МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 155 публикувани са много примери на приятелство и проявена човечност между турци и българи. За тях се говори и в спомените на Кера П. Маджарова: българи, в които трайно са се настанили думи от лексиката на южните ни съседи: … По недяля пиян ходя, по двя недели махмурен, махмурен и касафетен… (СНП1 № 56, с. 60) „Родното ми село Сармашик бе съседно на юрушкото село Дингизово. Граничеха мерите на двете села. Кашлата на татко бе в местността „Голям пазлак“. в близост е била и кашлата на мюсюлманин от село Дингизово. Срещали са се всеки ден. взаимно си помагали. Споделяли несгодите в живота. Жителите на мюсюлманските села се оттеглили на юг в турция през Балканската война. татковият приятел, след като се върнал през реокопацията, се оплаквал за преживяните страдания. Отвели ги на Малоазийския бряг, оттатък Цариград. Настанили ги в палатки с малкото покъщнина, пренесена от Дингизово. Зимата през годината на войната била люта. Колко храна може да пренесе човек, когато бяга?! Децата плачели всеки ден недохранени: „Искаме мляко, сирене, масло! Като няма мляко, дайте ни урда!“ върнали се след реокопацията пак без храна. татко им дал мях сирене, ... Оттам, Радо, минаха, двама млади на коне, лефтерото подмина, жененото остана… (СНП № 64, с. 66) мях урда, но може ли нахрани голямото семейство с подаяния!“ в спомените на тодорка Д. Балева от с. Бръшлян се дават примери за добросъседство с новите заселници мюсюлмани от съседното, останало в пределите на турция, с. Чеглаик. До започване на втората световна война граничните отношения били по-свободни. Общуването между обикновените хора било по-лесно. Събирали се овчарите по границата. Събирали се по време на сборовете, когато пехливаните от двете страни деляли мегдан. Особено тържествено празнували празника на св. Илия. в дълбоките казани врели пред параклиса курбани от угоени шилета, донесени от мюсюлмани и християни. И разливането на курбаните, и хорàта, и пехливанлъкът са били тържество на човещината, създавана през вековете (Маджаров 2001). … Събрали са се събрали, сички Гьоргюви юлдаше, юлдаше и кафадаре… (СНП № 74, с. 74) … кой ти купи бурмичките, бурмичките на ръките, кундурките на ногите… (СНП № 94, с. 90) … Углави ми се любовничката, любовничката, драговничката, гюзелим, гюзел бяла Марийка… (СНП № 122, с.103) „На събора в деня на Костадин и Елена дошли в с. Каваклия, лозенградско, съборяни от няколко санджака. Дошли пехливани от целия Одрински вилает. За тоя прочут гюреш се подготвят известните пехливани и от село Каваклия. Гюреша е към края си. Непобеден е останал само един от каваклийските борци – Славето. Каваклийци ликуват, когато към Славето се приближава напет и строен турчин със зелена чалма на главата. Кани Славето да се борят. Съселяните му, опиянени от успехите, приемат предложението на турчина с насмешка. Двубоят завършва с победа над Славето. Принуден е да признае, че е победен с „Пис! Евалла! (Признавам, победен съм). турчинът пристъпва към Славето. Прегръща го през раменете. Усмихнат се обръща към изненаданите каваклийци: „Аз съм Керим Пехливан – и леко се покланя. – Керим Пехливан!“ Пристъпят към него каваклийските борци и му целуват ръка. Изненадата им е голяма, видели в селото си първенеца на борците в турската държава. Керим Пехливан ги прегръща с двете си ръце. Дига ги и прави кръг с тях. Изумлението и радостта нямат граници. Ще носят почитта и уважението към прославения борец до края на живота си” (Петканов 1983: 487). … Удолу, мале, идяха до три сурии беглицки беглицки и чурбажицки… (СНП № 155, № 129) … Стоян събира тръгнова, на ескер Стоян ше поде, на ескер с ерудията… (СНП № 175, с.144) С годините в речта на странджанци са се насадили много турцизми. Характерното е, че всичките чужди думи са побългарени. Подобни изопачавания на чуждите думи са били обект на редица анекдоти. … дето ме даде, мале ле, на тва чуфчийче, на тва чуфчийче, мале ле, на лунтаперин… (СНП № 221, с.181) „Отишла българка да купува месо от месар турчин. Опитвала се да каже какво иска, но продавачът не разбрал. На помощ дошъл един от клиентите българин: „Касап, кеса меса за енна пара меса на тъва булка, че не знае турцки!“ Повторил няколко пъти тирадата си, но нито продавачът, нито събралите се купувачи турци го разбрали. Отегчили се от бръщолевенето му и го напердашили да млъкне. После майката на познавача на турски език се хвалила пред съседките: „Наш Стоян наддумал турците, та го драли!“ „Пътувало турско военно поделение от Малко търново до с. Стоилово. По пътя срещнали българин. Попитали го далеко ли е селото. Отговорил им на „чист” турски език: „Пътекос, пътекос, чучуринга вар, хоптири Стоилдан!“ Искал да им каже, че като вървят по пътеката ще стигнат до чешмичка и ето ти го Стоилово”. Многовековното съжителство на българи и турци е оказало влияние върху говора и фолклора, особено върху песенния. Ще се спрем на откъси от песни на източнотракийските … и кадиите ше дойдат, давия ше ни отбият, за тъва пуста мерия… (СНП № 244, с. 200) 1 … Белка Гана нема, тенка равна снага, за длеги кюркове… (СНП № 258, с. 213) … за мене, гиди, бяли худаи, за коня тевно ехарьйо… (СНП № 292, с. 240) … Седи Яръмът заторен, с димир букаи нàноги, с тенко синжирья на шия, със бележници нàръки, и голям кедер нàсърце, че са му хабер донели, до два хабере лошави… (СНП № 294, с. 242) … тие мазмата писали, та я на царят пратили… (СНП № 296, с. 244) … то день я изпратих, мойто милно братле, на сефер със ескер… (СНП № 333, с. 276) … че гу мехкеме правяха, и я му станах кефилет… (СНП № 323, с. 268) … храните коне на тавлъ, на тъвлъ и на пайванти… (СНП № 325, с. 269) … сама мома ше си дойде, пременена, наредена, с бурмичките на ръките с кундурките на ръките, на къркелят ше потропа… (СНП № 149, с. 125) …по ранина стигнах в Габрово, на по добър конак кондисал… (СНП № 154, с. 128) СНП – Маджаров, П. 1983. Странджански народни песни. София. 156 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 157 И в една съвсем българска на филек песен с припев на турски език: Удолу иде бяло момиче, севда улду, олмада жанъм, шу геур къзъм, гиди, башка олмада… … Змею, зильлярино, змею, късканжию… (СНП № 21, с. 33) … Направили ти прямяна, прямена, руба лефтерска… (СНП № 54, с. 58) … Али ага язъжия той надяна тептиль руба тептиль руба, женски дрехи… (СНП № 276, с. 226) … църнока бяла българка, гюзелим, гюзел тодорка… (СНП № 277, с. 227) … по недяля пиян ходя, по двя недели махмурен, махмурен и касафен… (СНП № 56, с. 60) … Дунаве, ярдъм, Дунаве, Дунаве, ти като течеш… (СНП № 236, с.193) … Станка гуната надяна, и се със китка закичи… (СНП № 74, с. 74) … Стояне, труцки сеизин, Стояне, капуолане… (СНП № 286, с. 235) … Да не си болна нейолна, ели си нящо кахърна, кахърна и касафитна… (СНП № 33, с. 45) … виното тибекь ше сторе, виното и ракията… (СНП № 40, с. 50) … подай ми вашта харкома, кончето да си напоя… (СНП № 80, с. 81) … не фърляй севда по мене, че е севдата лошава… (СНП № 82, с. 83) … той е проодил ескер с, зибитин, та са отишли в село Сармашик, бастисали го, сардисали го… (СНП № 308, с. 254) … той има малко махана, маханата му в очите… (СНП № 44, с. 52) … от кък се Златка углави, Янко конакът промени… (СНП № 89, с. 88) … че имам пари дадени, с файда и със работа… (СНП № 55, с. 55) … която видиш в бакрачът, за нея да ме надпяеш… (СНП № 93, с. 90) … ти кажи, бендисваш ли ме, кажи ми, ше се стрексаш ли… (СНП № 61, с. 65) … бакю ти късканжията, учу ти кавгажията… (СНП № 189, с.155) … вързи коне в яхърьйото, тури хазна зад метлата… (СНП № 75, с. 77) … субаш и кадия, мале, Мехмед язъжия… (СНП № 258, с. 213) … шу стоиш, сино, та гледаш, през високите пенжурья… (СНП № 76, с. 78) … сама се Янкя главила, без майчин изин без татков, ……………………………… когато беше уйнъта, уйнъта и бузгунлукът… (СНП № 250, с. 214) … Добрю ле, жамбазино ле, с мене жамбъзлък ми прави… (СНП № 24, с. 36) … каиль съм, жени, каиль съм, Гьоргя мъртъвец да видя… (СНП № 85, с. 85) 158 … И да го ресикь сториме, на нашто млого сбираньня… (СНП № 163, с. 134) МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ … Сичките вкара и пусна, и хми кабахет казуваш, мене ме вкара ня пущаш, и ми кабахет не казваш… (СНП № 321, с. 266) … че ние пари немаме, ма си итибар имаме, пък вие пари имате, ма си ихтибар немате… (СНП № 126, с. 110) … Я дай ми изин, тате ле, за Марийка да се углавя, за Марийка Стамбулиювцим! – Нища Мария за снаха, дали ше ти дума продума, яли ше ти лафът управи… (СНП № 141, с. 118) … ми коя е башат момата, в межъта и в махалата (СНП № 90, с. 93) Ще се спрем и на един по-дълъг текст на странджанска народна песен: Яръмът Димо седяше, в Едерне на белидето, на Славчовото дугене, с демир букан нàноги, с тек бележници нàръки, с тенко синжирья на шия, и си на Славча думаше: – Наляй ми вино на вяра, на вяра вино без мера, да пия да се опия, че имам кахър касафет, и голям кедер нàсърце, че са ме беда бедили, бедили и укривили, и ме в тевница фърлили, и са ми хабер донели, до два хабере лошави, че ми е булче млъдило, двя дяца двя близначета и двяте дяца момченца, и двяте дяца умряли, и булчето ми умряло! Чуждиците в текста са побългарени и не биха могли да се преведат с турски и гръцки речници. Заемки от турски и гръцки думи срещаме и в детския фолклор – в песнички и броенки: … елате си, момнеле да си тропнем, дарма юрдум, дарма юрдум, ми кък да дойдем кат сме самички дарма юрдум, дарма юрдум… … На кого се дрямка дреме, да се не надреме, да се не надреме, лимперо, лимпепмеро, къзлари, казландари. … Удолу идат шарени колца, тантала ешом, бешом, сюйлуму буйлум башом, МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 159 При детските броенки често се ползват турски бройни числа: бир, ики, юч, дорт, беш и т.н. в други броенки в непреводими думи се долавят и турски, и гръцки звучения: „Еннокими, двекими, тримкими, трингос, коконос, пендикука, недукука, чемерика, чемегром, тънгъра, мънгара до десет”. „Екте мекте дуктиме, фабер, мабер думале, нус пус филипус, драс”. Малкотърновските строители са градили домове както в българските, така и в мюсюлманските села. Ето примери за турска и българска благословия, които не са нито на на турски, нито на български език: Усталара рахмет, калфалара мурафет, чираклара саджак екмек ве кютек! На мастерото рахмет, на калфите мурафет, на чираците мек ляб и кютек! в речевата практика на някогашните бежанци от Източна тракия срещаме турски пословици и поговорки: Алашик маймун, камшик естимес! (Навикналата на бой маймуна не се страхува от камшика!) Зорлен гюзелик олмас! (На сила хубост не става!) Дуня мердевен, ири инар, бири бинар! (Светът е колело, един се качва, друг слиза!) Когато дъждовното време пречи за прибиране на реколтата, се казва: „Бир гюн, бир харман, кръг гюн, кръг гарман, кръг гюн бир харман”. (Един ден, един харман, четиридесет дни, четиридесет хармана, четиридесет дни един харман.) Не са малко в говора на някогашните странджанци думи от турски и гръцки произход, разбира се побългарени, които не могат да се срещнат в съвременните езици на южните ни съседи. Би следвало да отделим внимание и на влиянието на другата ни южна съседка, Гърция, във фолклора и говора на българското население. векове наред българи и гърци са живели в Източна тракия в добросъседство. то не могло да бъде изтръгнато с дрязгите между гръцката и българската църква. Не е могло да бъде унищожено и от проелистичната политика на управляващите. Приятелството е останало да съществува. в ежедневието е имало заемки и от двете страни. в говора на странджанци са съхранени редица гръцки думи. Сред прогонените от Източна тракия българи е било популярно „гръцкото тафралицкото” хоро. Под звуците на гайда и тъпан играчите се налавяли за раменете. те подскачали на пръсти и хорото наподобявало полет на жерави. По маниера на гръцките певци са пеели бежанците от лозенградско. Подчертан маниер на подобно пеене срещаме в изпълнението на малкотърновската певица Магда Пушкарова. в редица мелодии се чувства влиянието на гръцки напеви: … Китни се, китни, Нине ле, за когук се китиш, ли за кир Николчо, Нине ле, ли за Кир Николчо… (СНП № 108, с. 99) 160 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Кости конет чеше, Нано бе, Кости конет чеше, Нана свеща държи, Нано бе, Нана свеща държи… (СНП № 109, с. 100) Освободителното движение на българите от Източна тракия е имало отглас и у онеправданите турци. Героизмът на българския революционер Слави Мерджанов е вдъхновил турски народен певец от Одрин: … жестоки полицаю, не стягай ми ръцете с желязното вързило, и двамата мълчиме, и двамата го знаем, че пътят ми последен, поел е към бесело! (срв. Маджаров 1998: 117) След посочените примери на взаимно влияние и стремеж към дружба и приятелство у обикновените хора, населявали някога Източна тракия, ще прибавим и проява на „балкански синдром” – лъжица катран в каца с мед. Случката е описана от писателя Кирил Янев в книгата му „Срещи по пътя“ (Янев 2006: 436-448). През 60-те години на миналия век Кирил Янев, тогава редактор във в. „Поглед“, бил посетен от българския дипломат в турция Страхил Николов и турския писател Азиз Несин. Донесли „есе-спомен-разказ“, озаглавен „търся двама българи“. През 40-те години турският писател бил в затвора „Харбие“. в съседна килия довели българи – брат, сестра и неин годеник. те били от партизански отряд. Отрядът бил разбит и тримата се спасили с преминаване на границата. в турция не ги посрещнали „с хляб и сол“. Затворили ги там, където бил турският писател. Познанството и приятелството продължило, докато освободен друг затворник съобщил в българското консулство за българите. Било в първите години след паметната дата „9-ти септември 1944 г.“. турция не гледала с добро око на новата власт в България. Било постигнато споразумение между съседните държави и тримата български граждани се завърнали в родината си. Азиз Несин искал да издири познатите си. Материалът бил публикуван във в. „Поглед”. Журналистите се свързали с колеги от Бургас. Оттам обещали съдействие, но в кратко време отговорили, че няма да търсят българите и не трябва да се пише повече за случката от преди 20 години. в София в редакцията на вестника дошли двама цивилни и заповядали на журналистите да не се занимават повече със случая. От турското разузнаване били сигурни, че преминалите границата българи били пратеници на българското разузнаване. Българското разузнаване пък било сигурно, че освободените от турския затвор българи са били препратени с някакви задължения. Пропаднала идеята на Азиз Несин да пише книга за българо-турската история. Идеята била прекършена в зародиш. По това време той бил зает и с осъществяване на една хуманна идея. Строял дом за бездомни деца в град Чаталджа. Когато започнали изкопите на основите, строителите се натъкнали на общ гроб с човешки кости. Известно е от историята на близкото ни минало, че при Чаталджа в Балканска война българи и турци се биха на живот и смърт. Кой сега ще каже след повече от половин век български или турски са изровените кости?! За чие безумие се е проляла толкова невинна младежка кръв?! Случката от турския затвор „Харбие“ започнала да избледнява. Приятели на Азиз Несим в България подготвят за издаване негови избрани съчинения. И тука се намесват „службите” и издаването е спряно. Париран е опитът на хуманист за укрепване на дружески отношения между съседски народи. Но да се върнем в лятото на 1913 г., останало в българската история като „престъпно безумие”. Страданията на българите от тракия са окачествени от Екзарх Стефан І с думите: „в тоя хаос загинаха над 100 хиляди българи от Югоизточна тракия...“ (срв. лазов 1947; Япов 2003: 134). трагедията и ужасите на българите са описани от любомир Милетич в книгата му „Разорението на тракийските българи през 1913 година“. Ще приведем един епизод, от „найбезобидните“, при прогонване на българите от близките до българската граница села, видян МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 161 и преживян от седемгодишно дете. „Бях седемгодишна. През лятото на 1913 г. казаха, че турците идат. Цялото село Камилите се събра да бяга. татко го немаше. Беше турски войник. Бяхме три деца. Я най-голямата, сестричка четиригодишна и братче пеленаче. Кръстниковците ни бяха съседи. впрегнаха волска кола. туриха нас децата върху рубата. Я държах дятето, пък майка вървяше зад колата задяната и в ръки носеше ушатка с мед за дятето. в средя гората първите от кервана песнаха: „турци!“. видяхме се оградени от сички страни. Кръсникувците имаха щерка, голяма мома. Много беше хубава. Накачулиха я с черга и я оставиха да седи в колата. турците я видяха и я разкачулиха. Задърпаха я къдя гората. Рипнаха мъжьето и жените да я отнимат. Спасиха я. През тва вряме другите турци изкрадаха рубата. Притърсиха сичките за пари и ги прибраха. Майка сложила парите си в пелените на бебето. И него разповиха и прибраха парите. Откраденото натовариха на колята и конето. Нас препратиха пеша през границата. Стигнахме в Малко търново без храна, без дрехи, без пари. там ни найде татко. Избягал от турската армия. Сетне почна Междусъюзническата война, след нея Европейската. татко все беше на фронта. Майка работеше на чуждо, пък я гледах децата. И къщата ни бе чузда“ (Разказ на Мата Янева Стойчева от с. Звездец – Маджаров 2010: 264). „Когато започна Балканската война бях на 16 години. През лятото на 1913 г., беше по празника св. Прокоп, момичета от нашето село се бяха върнали от събора в село Гьоктепе. Имаше пълнолуние. Стояхме пред къщи и се смеехме. Дойде при нас селският кехая и ни се скара. турците идат, а ние нехаем. влезе вкъщи да иска от майка хляб и сирене за дошлите в селото трима български войници. Идвали от град Узункюприя. От тях кехаята научил, че турската войска настъпва. Рано сутринта цялото село, натоварено с покъщнина, пак тръгна към старата граница. Бягаха хората към България от всички околии и далечни села. лятото бе сушаво и много горещо. Реките намаляха. Много извори пресъхнаха. Нашето село се настани на бивак близо до границата в землището на с. Урумкьово. Десет–петнайсет дена седяхме под открито небе край границата. Стана инцидент. Убиха едно момче при скарване на водопоя на стадото. По настояване на дядо Иван Буболов потеглихме обратно към Сармашик. Керванът не бе стигнал в Сармашик, когато на пътя ни пресрещна турска войска. Офицерът слязъл от коня и се отправил към жената, която бе начело на кервана с волска кола. Жената се уплашила и умряла на място. Казваше се Керана васильова, вдовица. Остави четири кръгли сирака. Ние бяхме в края на колоната. Докато стигнем, бяха я сложили на колата умряла. Нивите седяха неприбрани. Хората се заеха да дожънат, да пренасят снопи и вършеят. По това време започнаха да се завръщат избягалите мохамедани от с. Дингизово. татко имаше познат измежду тях, та той му се оплакал как ги отвели в Анадола и колко тежко те прекарали преселението. Но не всички мюсюлмани, юруци и потурнаци бяха миролюбиви като татковия познат. Бяха разбрали, че границата ще се мести на юг от нашето село и започнаха да крадат стадата на българите и ги откарват на юг. На групи по 10 –15 души плъзнаха да търсят по българските села „техен“ добитък. Един неделен ден докараха в селото чардата селски говеда. Заедно с кравите влязоха и турци от Дингизово. Започнаха да ловят и завързват крави, каквито им харесат. Имахме две крави с малки телета и едно даначе. Един от турците завърза даначето и го поведе. татко и майка се спуснаха да го спасяват. Намесиха се и съседи. Даначето спасиха, но крадецът завърза една от кравите. Знаеха, че българите нямат защита и бързаха да отвлекат каквото могат. в следващите дни дойде турски офицер с войници и цивилни чиновници. Заповядаха всички стада да се докарат в селото. Прекарваха ги през стърга и на всеки десет заделяха по две от най-хубавите. Откраднатото стадо отпратиха към лозенград. Селото се задръсти от бежанци. Идваха от южните села на тракия, натоварени на гръб с деца и дрехи. С това, което са могли да пренесат от далечните си селища. Имаше бежанци от Едига, Чонгара, Скопо. турската власт ги предупредила да напуснат къщите за 24 часа, след като прибрали свършената реколта. Не им разрешили да пренасят храна и покъщнина. в някои села имало убийства на закъснелите да напуснат в срок домовете си. Хората пристигаха с преживяния си ужас. У нас настаниха две жени с по 3–4 деца. С едната жена имаше и старец. Баща или свекър, не помня. Чакаха да дойдат да ги вземат. На едната жена мъжът дойде и я прибра. За 162 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ другата с дядото никой не идваше. И те заминаха за Бургас. там дядото и двете деца умрели. тогава четох в един вестник, че през зимата в Бургаски окръг умрели 4018 души от бежанците. Прочетеното така ме е разтърсило, че до ден днешен помня цифрата. Близките до нашето български села останаха наново в турско. Хората от Чеглаик, Пирок, Дерекьово, Кулата и други села се заселиха в изоставените от мохамеданите села Дингизово, Евренезово, Каръмлък, Бакаджик. От село Паспалово се заселиха в с. Бакаджик, а после дойдоха в Гьоктепе, където им построиха „Шаронови“ къщи. Изгонени от Източна тракия имаше във всички села: Гьоктепе, Конак, Калово, Стоилово, Малко търново, визица, Заберново, Граматиково. Потурнак и по всички селища близо и покрай морето. На големи групи прокудените се заселиха из Бургас, варна и селата около тях” (Маджаров 2001: 211-212). „Когато нашите хора от селото са избягали от турция и се заселили тука, голям глад ги гонил. Баба Дена Киряковица нямала хляб за децата си. така били и другите. вечер нейните деца плачели за хляб и не можели да заспят гладни. За да ги залъже, тя вземала едно голямо говеждо лайно, слагала го в огъня, покривала го с пепел и огън уж че пече пита и им казвала да почакат, докато опече питата. така ги залъгвала, докато заспят. След това хвърляла навънка лайното и на другата вечер пак правела същото” (Димитров 2005: 185– 186). „Старите спомени на дедите ни и днес смущават сънищата на много от потомците. Моят приятел Фитата е роден в Кости, а майка му баба Злата, дошла с бежанците от с. велика, носеше мъчителен спомен от детството, останало зад границата. Баба Злата си отиде от този свят, без да види отново велика, но нейният дух смущава съня на Фитата. „Сънувам – казва моят приятел – майка и тя все ме пита: „Ходи ли във велика и видя ли нашата къща? тя се намира на хорището, дървена и много хубава“. За да успокои паметта на майка си, Фитата реши да отиде до велика. Сега това става лесно. Покани и мен „за дружина“. Бившето село велика (днешно Балабан) е на много красиво място, на брега на р. Балабан дере, под връх Махияда, закътано от северните ветрове от веригата на Караман баир. До селото водят два асфалтирани пътя – от лозенград и от Малък Самоков. Добре чакълиран път го свързва с пещерата Дупница. Край селото има рибарници, а в центъра му бичкиджийница… Застанахме в средата на селото и търсим къщата на баба Злата, за да вземем малко пръст от родната земя и успокоим отвъдността ѝ. Къщи много, но никъде не пише кои са на напусналите селото българи, нито тези, които живеят тук, имат спомен от преди 100 години. По сведения на Георги Попаянов към 1903 г. в селото е имало 120 български къщи, черква „Св. Богородица“ и начално училище. Повечето от хората са дошли от различни части на турция след войните. И днес идват преселници дори и от сръбска Босна. такова едно русо и със сини очи малко момченце се залепи за мен, изглежда много му харесах с бялата брада, пък и му се зарадвах като на мое внуче. Не можахме да намерим къщата на баба Злата и в такива случаи пръст се взема от свято място – църквата. С голямо смущение някои от придружаващите ни споделиха, че преди две години ходжата си направил къща върху руините на църквата. видяхме местото на църквата, къщата на ходжата и взехме натрошени останки от българската светиня. Нищо ново под слънцето, както се казва в Библията. Най-напред изгонваш или избиваш победения и след това разрушаваш всичко останало построено от него, за да изчезне с това и споменът за него” (Патронов 2010: 76–77). Спомените на прокудените са ги измъчвали до сетните им дни, защото човек не може да се освободи от властта на местата, където е оставил част от съществуването си. Родното ми село Звездец (Гьоктепе) е от малкото български села на Странджа, върнато след 1913 г. в пределите на България. Полуобезлюдено от някогашните си жители, защото в периода 1877– 1913 г. е горяло. в него се приютили част от изгнаниците на останалите зад демаркационната линия села Паспалово, Дерекьово, Кара дере, Куру дере, Едига, Мегалово, Каракоч, Малък Самоков. Бежанците се бяха заселили на рид, открит на юг, от където се виждат хребетите на планината, по която се движи границата. там зад височините бяха останали родните огнища. всяка работа, всяко радостно или скръбно събитие в живота на изгнаниците се сравняваше с извършваното „там у нас, в нашето село“. До края на живота си те не се почувстваха жители на МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 163 новото си място. Живееха тУК, а мислите им бяха винаги тАМ. И тяхната раздвоеност остави белег и у нас, техните потомци… всички те си отидоха в забвение. И комитите във въстанието от 1903 г., и по-младите от тях, прокудени от бащината си земя, участвали в поредните три войни, в юнските и септемврийски събития на 1923 г. Измряха неразпитани и неизслушани. Отнесоха със себе си незарастващите рани по родната стряха. Но истинската смърт на тия самоотвержени мъже с болезнено чувство към родината настъпи не с погрома на въстанието, не с тяхната смърт във войните и в безрадостния им живот на изгнаници, а в забравата (срв. Маджаров 1998: 8, 10). трагедията не отминава и българите мохамедани, макар и в по-умерена форма, подмамени от турция и заселени в опразнените от християните земи и селища. Ще посочим примери за сполетелия ги „рахатлък“ в турската държава: „в нашите села в турско сега живеят мухаджири, и то повечето от Неврокопско, българи помаци, български говорят. Онзи ден един беше избягал в Малко търново. Оплакваше се, че им обещавали да им помогнат с пари и прочее, но сега не се грижели за тях, та искали да се върнат назад, но България не позволявала“ (Милетич 1918: 78. Разказ на Христо Георгиев, родом от с. Дерекьово, 75 г., а сега бежанец в Малко търново). „Али от с. Чукуркьой (Забърдо), който бил настанен със семейството си в с. Серген, бързо се наситил на турския „рахатлък“. Донесените 800 златни лири от продажбата на добитък се стопили, загубил уважението, което имал в родното село и само след година престой решил да се върне в България. Досетили се за намерението му, местните управници го взели на прицел, няколко пъти го арестували. тормозели близките му. тогава Алия прибегнал към хитрост. С писмено заявление поискал от държавата жито за посев. Пречистил семето, отделял качественото зърно и тайно го смлял на брашно, а къклицата и други отпадъци разхвърлил на предоставената му нива. властите в селото като видели, че сее, успокоили се – значи няма да бяга. За по-сигурна заблуда Алия помолил съседа си Асан Чернов да поддържа огъня в къщата му, да пуши комина, докато той и хората му преминат границата. И една нощ Алия натоварил на кон остатъка от багажа, който бил докарал, подбрал челядтта си и заедно с още две семейства се насочил към България. Когато спрели в граничната река Паспал , Алия събул потурите и на гръб пренесъл през водата децата и жената. турските граничари със закъснение забелязали бегълците. Пуснали няколко изстрела подире им, но те вече били на българския бряг. От там в Бургас. От Бургас в Пловдив – та в Чикуркьой. Понеже бе продал къщата, та се настани в друга да живее – пише в спомените си Димитър Каров, по онова време секретар бирник в селото и стар приятел на Али Дльогото. – Аз му дадох за първа необходимост 10 крини ръж и пшеница, един толум сирене бито, два товара картофи и 200 лева пари… След 2–3 месеца пак се хвана с работа, оран, копан. Малко по малко Али взе да се съживява. Сетне си изкупи и имота със заем от Земеделска банка. Захвана се и със скотовъдство и за 5–6 години всичко си натъкми както бе преди да се изсели” (Каров 1933: 51–52). Разселването и прогонването не отминава и гръцкото население. През 1914 г. са били изселени в Гърция двете странджански нестинарски села Кости и Бродилово. Гърците от крайбрежните селища и вътрешността са останали до 1922 г., когато заедно с понтийските гърци са били заселени в Западна тракия. „Разселването на народ, живял векове в една земя е трагедия… Параходът беше пълен с хора изтръгнати от земята им и сега отиваха да ги присадят в Гърция. Хора, коне, волове, корита, люлки, дюшеци, свети икони, евангелия, мотики, търнокопи бягаха и пътуваха към свободата в Гърция…“ (Казанзакис 1984: 383–387). При оттеглянето на Гърция от Източна тракия през 1922 г. гръцкото правителство е предприело такава мярка спрямо смесените семейства (между гърци и българки). Разделяли са съпрузите с половината от децата и са ги прогонвали в България, а другият съпруг с останалите деца отвеждали в заетите в Западна тракия земи. 164 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ За подобна незабравена от потомците близо век трагедия научих от разказа на майка ми Кера Маджарова. Беше в края на 80-те години на миналия век. Майка ми отишла на гръцка селскостопанска изложба, уредена в зала „Универсиада“. върнал се от работа, я заварих развълнувана от посещението на изложбата и с подарени от гърците сушени смокини, сушено грозде, бадеми. Млада жена от уредничките на изложбата започнала да я разпитва откъде е. До установяването ни в София родителите ми са имали няколко местожителства и на подобен въпрос майка ми отговаряше с шега: „Не знам“. Гъркинята била потомка на разделено от гръцкото правителство семейство. Единият от предците ѝ отишъл в Гърция с половината от децата, другият – в България с останалите деца. След време разрешили на мъжа и жената да се съберат, но пораслите деца вече били създали семейства – едните в Гърция, другите в България. Преживяната трагедия от раздялата не била изживяна и от внуците. Младата жена разпитвала майка ми, защото досущ приличала на нейната баба. вълнението на младата жена било така силно, че се наложило да я успокояват. Намесила се жена от гръцките емигранти: „Кажи ѝ, че ти си леля ѝ, за да престане да плаче!” Къде и как са се разселили прокудените от тракия българи след прогонването им през 1913 г., спасили се от жестокостите на войска и башибозук? Сведения за настаняването на бежанците в пределите на България дават л. Милетич (Милетич 1918), Ст. Райчевски (Райчевски 1994), Ст. трифонов (трифонов 1992). въпреки подробните данни в книгите, авторите не претендират за изчерпателност на сведенията. Ще се спрем на част от прокудените, живели в близост до новата граница и самонастанили се в опразнени от мюсюлманите села и двете гръцки села на нестинари Кости и Бродилово. Бежански семейства са се установили в селата: Дингизово – 40 семейства, дошли от с. Чеглаик; Евренезово – 96 семейства, дошли от 13 села; Караеврен – 80 семейства, дошли от 17 села; Каръмлък – 50 семейства, дошли от 10 села; Бакаджик – 12 семейства, дошли от с. Паспалово; Гьоктепе – 35 семейства, дошли от 9 села. в Малкотърновско са дошли семейства от селищата на лозенградско: Куюндере, таш тепе, терзидере, Ахмаджик, Кемерлик, Кофчаз, Карахамоа, Едига, Ениджия, Пирок, Каракоч, Ереклер, Раклица; от Бунархисарско: Бунархисар, Яна, Курудере, Кючук Сеймен, Урумбеглия, Чонгара. във василико са дошли 400 семейства от близките до границата селища Блаца, Маджура, Пиргополу, Сереген, Малък Самоков, Камила, Мегалово, Маглавит, Цикнихор. Бежанците от с. велика се заселили в с. Потурнук и го нарекли с. велика. Имало бежанци и от визенска каза: селата Яхърлий, Пенека, Сереген, Ятрос, Евренлий. Спряхме се само на няколко села от Малкотърновска околия, където в опразнените от мюсюлманите села с коптори от плетеница и покриви от ръженица са се настанили бежанците от близките до границата български села. там в близките, но вече недостижими родни села те оставили двукатни къщи, строени от камък и дъб с прозорци решетени с дрянови пръчки. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 165 Колко са били жителите, новозаселени в България, няма данни. Нормално е да се предположи, че те са били много повече от посочените в официалната статистика след 1920 г. Причините – лошите битови условия, бедността, войните (Междусъюзническа и Първа световна война), опустошителната грипна епидемия през 1918 г., последвалите размирни събития през 1923 г., когато жителите на въстаналите села са били разпилени в бургаските околии. Населено място По годишно преброяване 1920 1926 1934 1940 1956 1965 1975 1981 1985 1992 2010 Евренезово 621 489 569 515 366 324 40 42 63 88 Близнак 592 614 721 638 695 465 135 126 92 111 Моряне 231 201 227 125 - - - - - - Младежко 181 183 212 236 250 116 56 39 32 39 Звездец 551 574 736 728 1439 1269 969 845 845 633 Разселването, настаняването, както и оземляването на бежанците е продължило до 30-те години на миналия век. Науспелите да изхранват семействата си са търсили препитание в Бургас. там в мараличния квартал „Комлука” са строили за една нощ малки коптори от тръстика, измазана с глина. Няма ги вече в крайградските квартали строените за една нощ коптори с комин и врата, през която се влиза направо отвън. Няма ги някогашните бежанци. Потомците им след събитията от септември 1944 г. са разпилени по цялата страна, получили образование и заели ръководна роля в народното стопанство и образованието. Потомците на потомците след нахлуване на демокрацията се разпиляха по чужбините, забравили откъде идват корените им. в заключение. трябва ли да твърдим, че сега в Източна тракия освен цигански песни, други напеви няма; че фолклорът и традициите на българите мюсюлмани, дошли от Родопа, Пирина, Стара планина и Македония, са изчезнали с идването им на новото местожителство, че са заличени от прокараните граници и телени огради?! Декретите и телените гранични заграждения са прекратили отношенията между съседите от двете страни на границата, но забравено ли е миналото на тия българи?! През 80-те години на миналия век, в едно от прочетените по програмата „Странджа – Сакар“ съобщения се спомена, че по време на жетва от пограничните ниви на турция се чуват жетварски родопски песни. Пак в същите години четох във вестник, че през месец август в Странджа се изсипали поройни дъждове. Набъбналата р. велека и пороите отвлекли земеделските култури по цялото течение. Когато водата се отекла, в българските лъки намерили удавена жена със задянато в цедилка бебе. висели закачени в клоните на крайречна елша. Младата жена била облечена в някогашната родопска носия. Облекло, каквото носят сега участничките в колективите за художествена самодейност. в този текст се дават примери за добросъседството на някогашните жители на Източна тракия, за влиянието, което съвместното съжителство и общуване е оказало върху езика, песните, танците на българите. Дрязгите и омразата, насаждани от управляващи, не 166 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ са успели да заличат стремежа на обикновените, малките хора, за проява и поддържане на адамлък – човещина, както и предаваната на поколенията мъка на предците по отнетите бащини стрехи. Литература Арденски, В. 2005. Загаснали огнища. София. Аянов, п. Г. 1939. Малкотърново и неговата покрайнина. Бургас. Василев, Д.я. Непубликувани спомени. ДАА фонд 2000. Димитров, ж. 2005. Село Граничар. Бургас. История на България 1987. История на България. т. 6. София. Каров Д. 1933. Било ли е? София. Казанзакис, Н. 1983. Рапорт пред Ел Греко.София. Лазов, Д. 1947. Екзарх Стефан І. Живот, апостоличество и творчество. София. Маджаров, П. 1983. Странджански народни песни. София. Маджаров, П. 1998. Свято заклятие. София. Маджаров, П. 2001. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. София. Маджаров, П. 2006. Българите и българските селища в Източна тракия. – Македонски преглед, № 4,129-144. Маджаров, П. 2010. Под небесния връх. Бургас Милетич, Л. 1918. Разорението на тракийските българи през 1913 г. София. Орманджиев, Ив. П. 1929, 1941. Приноси към въстаническото движение в Одринско. 1895–1903. Кн. .2. София, 1929; Кн. 4. София, 1941. Патронов, Д. 2010. великата странджанска пустиня. Бургас. Петканов, К. 1983. Белият вятър над Странджа. София. Райчевски, Ст. 1992. Източна тракия. София. Трифонов, Ст. 1992. тракия. София. япов, П. 2003. трайчо Костов и Никола Гешев: съдебни процеси през 1942 и 1949 г. София. янев, К. 2006. Срещи по пътя. София. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 167 Речник на чуждите думи в песните на източнотракийските българи А аркадаш – приятел адамлък – човещина Б бурмички – гривнички беглицки – от беглик, бегликчийски башибозуци – нередовна турска войска бостандии – пазачи баш, башът – главен, пръв белиде – белидие – общинска управа, арест букаи – вериги байряци – знамена башка – отделно бендисвам – харесвам бозгунлук – размирно време белки /м/ – нима бастисвам – нападам боллук – много, най-много бакрач – меден съд за течности Г гюзел – хубав /а/ гяур – неверник гюл ханъмка – прилична рода ханъмка гуна – връхна до коленете женска дреха гюреш – борба Д давия – съдебно дело демир – желязо, желязно гюлгерин, дюлгере – строител /и/ Е ерудия – военен поход ехърьйо – обор за коне ескер – войник, войска ж жамбазин – който се пазари жамбазлък – пазарене З зилярин – завистник зибитен – офицер 168 И ихтибар – добро име изин – разрешение К касафет – грижа кафадаре – връстници кундурки – обувчици конак – място за приспиване, за гостуване карагяур – красив неверник кадия – съдия кюрк, кюркюве – връхна дълха дрега /хи/ кедер – грижа кефиль – свидетел къркел – желязно чукче на порта кондисвам – настанявам се казъм – мое момиче каскънжия – завистник кахърен, кахърна – загрижен, загрижена кавга, кавгажия – крамола, крамолжия кауль – облог капуолан – пазач, часови кабахет – вина Л лунтаперин – земеделец М махмурен – сънен, нетрезвен мерия – землище мекере – мобилизиран кон мехкеме – съдебно дело махана – недостатък махала – част от селище меджия, межа – безплатен труд Н нейолна – неразположена, чувства се зле П пайванти – добитък, оставен на паша пенжур – прозорец МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Р руба лефтерска – моминска премяна ресикь – край С сайбия – собственик сурия – стадо синджирья – вериги сефер – поход военен севда – любов стрексам – съгласям се саксвам се – съобразявам се субаш – полицейски началник сеизин – коняр сардисвам – ограждам Т тибекь – край тептель руба – женски дрехи тайфа – дружина, роднинство на тавлъ – хранене добитък на ясла У улду – признавам се за победен Ф файда – полза Х харкома – съд за вода, менец хазна – държавно съкровище хабер – известие хал – положение Ш шекер – захар ч чуфчийче – земеделец Ю юлдаше – приятели, другари я ярдъм – помощ язаджия – управител, член на управа Миграции и институции: политики и практики при конструиране на памет и наследство Валентина Ганева-Райчева Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН в статията се представят наблюдения, извършени по проекта „Изселници и мигранти от двете страни на българо-турската граница: наследство, идентичност, интеркултурни взаимодействия”, финансиран от Фонд „Научни изследвания”. Една от целите на изследването е проследяване на процесите на формиране на общности вследствие на миграции. това определя и интереса към институциите на мигрантите, които ги представляват и легитимират в приемното общество, поддържат културната памет и конструират наследство. За анализа са важни идеите за изобретяването на традициите (Хобсбаум), за местата на паметта като опора на колективната памет и за паметта-наследство (П. Нора), за институционализираната публична памет и институциите като определящи стила на мислене и класификациите на индивидите (М. Дъглас), за културното наследство като динамичен феномен, свързан с конструиране и легитимиране на ценности, чрез които миналото се вписва в съвременността, създават се връзки между общности, култури и територии1. Обектът Историческото развитие, социално-икономическите и политическите процеси на Балканския полуостров през ХІХ и ХХ в. поставят под въпрос релевантността на понятията „местни жители” и „пришълци” при опитите да се свърже дадена територия с определени групи население в един относително продължителен времеви период. „Пътят” и „пътуването” се оказват подходящи аналитични фигури при описание и обяснение на света на населяващите Балканите (вж. например Подвижните Балкани 2009). Показателен е примерът на регион тракия2, който в хода на историческото развитие е „прекрояван” неколкократно с оглед на държавни граници и етнически състав на населението. Към днешния момент се разполага в пре- Карта на регион Тракия 1 вж. например Серкле 2004; Клементе 2006; Гри 2006; Бокова 2006. 2 тракия е географска и историческа област в Югоизточната част на Балканския полуостров, простираща се на площ около 42 000 кв. км (Филчев 2007: 9). в географски план това е районът, ограничен от Средна гора на север, р. Марица на запад, Егейско море на юг, Черно море на изток и Мраморно море на югоизток. топографски тракия се разполага между планински затворени басейни с различна големина и дълбоко врязани речни долини. Широко плато на юг от Родопите разделя низините покрай р. Марица от равнините в западната част. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 169 делите на три държави: около една четвърт от тракия, известна като Одринска или Източна тракия – в турция (европейската част на турция), около една десета, позната като Беломорска или Западна тракия – в Гърция (Североизточна Гърция), а останалата част – в България (Югоизточна България). в българските източници е прието тракия да се дели на Север- Етнографска карта на Одринския вилает от проф. Л. Милетич (1912 г.) на и Южна, в по-стари извори – на Горна и Долна тракия, като границата е по вододелното било на Родопите и СтранджанскоСакарския масив. Геостратегическото разположение на Южна тракия е причина за многобройни конфликти между държавите, свързани с тракийската територия. Демографските сведения от края на XIX и началото на XX в. показват значителния брой на българите в тези земи3. в резултат на войни, международни споразумения, неблагоприятни за България, през първата четвърт на ХХ в. се извършва обезбългаряване на Източна и Западна тракия. вследствие на принудителните миграции в България намират подслон над 200 000 (според някои източници над 400 000) българи от земите, които понастоящем са в пределите на Гърция и турция (Милетич 1989; Филчев 2007). Още при първите миграции много семейства се установяват близо до границата с надежда да се завърнат по родните места. Предпочитани райони за заселване на българите от Беломорието са Пловдивския и Старозагорския, а за мигрантите от Странджа – Бургаски и варненски (Филчев 2007: 8). тази тенденция се запазва и при другите миграционни вълни. При преселването си българите от Източна и Западна тракия се установяват в определени от държавата населени места: в жизнени селища, където те оформят бежански махали или в напуснати села и чифлици. Често трайното заселване се осъществява след продължителен период, който включва краткотрайни установявания на различни места. Днес тракийските българи са пръснати из цялата страна. все пак могат да се откроят компактни групи в североизточните и в югоизточните райони на България, по Черноморското крайбрежие, в малки селища и в големи градове, сред които варна, Бургас, Стара Загора, Хасково, Кърджали, Пловдив, София, Сливен, Ямбол и др. Понятието „тракийци” се осмисля като регионална идентичност в Гърция, турция и България. в българското публично пространство названието „тракийски българи” се свързва най-вече с населението, установило се в пределите на България вследствие на принуди3 Като най-достоверни се сочат публикуваните във френския цариградски вестник „Courrier de l’Orient” от 1878 г. сведения за етническия състав на населението: мюсюлмани – 190 568 души; българи – 372 476; гърци – 147 984; евреи – 13 710; арменци – 10 440; други – 2880 души (Шишков 1922: 107). в данните на българското МвнР за броя на населението на Одринския вилает преди Балканската война турците са 328 028; българите – 410 724; гърците – 257 317; други – 54 028 (Попов 1930: 170–171; Филчев 2007: 10–11). 170 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ телни миграции от Източна и Западна тракия в периода от края на ХІХ до 30-те години на ХХ в. въпреки че статут „бежанци” имат прогонените от родните места българи през 1913 г., названието се утвърждава като общо за преселниците от Южна тракия, независимо от времето и условията, при които се осъществява миграцията. тракийските българи са носители на различни локални култури. Обединява ги общата съдба: принудително напускане на родните домове, заселване в място, мислено и определяно като „земя на предците”, преживяване на отношение към себе си като към „чужди”, преодоляване на другостта, адаптация и социализация в приемното общество. Институциите Основен социален актьор, който представя тракийските българи, е Съюзът на тракийските дружества в България (СтДБ). той обединява създадените по места тракийски организации. Към него функционират тракийски младежки съюз4, както и тракийски женски съюз5. Мястото на тракийската организация в общественото пространство се променя през годините в зависимост от историческия и политическия контекст. След Съединението (1885) за решаване на българския национален въпрос се създават общи организации на македонци и тракийци. След Балканската война тракийското движение поема самостоятелен път6. възникнала първоначално като движение за присъединяване към България, за защита на тракийските интереси пред великите сили, впоследствие тракийската организация насочва усилията си към решаване на проблеми, свързани с настаняване на бежанците, оземляване и др.7(вж. подробно Филчев 2007). През 1934 г. институцията е закрита от правителството на Кимон Георгиев заедно с другите политически партии и обществени В клуба на Тракийско дружество „Яни Попов” – Ивайловград, организации. възстановена е през 1947 г. 2010 г. 4 Културно-благотворителната организация „Странджа” е първото тракийско дружество, учредено през 1896 г. във варна. Първото младежко дружество се създава също във варна през 1922 г. През 1924 г. младежките дружества се обединяват в тракийски младежки съюз. Към настоящия момент младежки структури има само във варна, Стара Загора, Русе, Димитровград, Бургас (в. тракия, бр. 10 от 2011). 5 Първият Дамски тракийски клуб е учреден през 1930 г. във варна. тракийският женски съюз се създава през 1933 г. 6 Изследователи на тракийското движение приемат, че Одринският събор (1918) е учредителен за националната организация „Одринска тракия”, тъй като довежда до създаване на редица тракийски дружества в страната (вж. и Само истина). 7 Промяната в целите и дейностите на организацията води и до промени в нейното назоваване. През 1922 г. институцията се преименува на Културно-благотворително дружество „тракия”. в края на 1922 г. се създава вътрешна тракийска революционна организация (втРО), чиято основна цел е постигане на пълна политическа независимост на тракия. Организира се четническо движение. През 1927 г. под натиска на турция втРО е забранена, но на нейно място се създава Комитет за свободата на тракия (КСт), конспиративна организация, която има за цел освобождаването на тракия и присъединяването ѝ към България. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 171 документи, организира научни форуми, издава годишник „Известия на тракийския научен институт”. Неговите издания в съвременността са основа на исторически и етнографски публикации за селищата по произход, проучвания за родове, на устни разкази за миналото на българите от Източна и Западна тракия. Понастоящем в програмата на тракийския научен институт е включена амбициозната задача да бъде съставена енциклопедия „тракия”, която да обхваща целия регион. в следващите страници ще се опитам да откроя основни тенденции в политиките и практиките на СтДБ. Наблюденията обхващат периода след възстановяване на организацията през 1990 г. до днес10. Членове на тракийското дружество в Ивайловград, 1926 г. Учредители на младежкото тракийско дружество в Ивайловград, 1924 г. По времето на социалистическото управление в дейността на съюза на преден план излизат дейности като: честване на исторически дати и личности, организиране на вечеринки и събори, разгръщане на художествената самодейност, разясняване на политиката на БКП. През 1977 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП организацията отново е закрита, „поради изчерпване на функциите ѝ”8. През 1990 г. тракийските дружества и СтДБ възстановяват дейността си. Сред целите, формулирани в устава са „отстояването и реализирането на българската национална кауза за тракия, правото на завръщане и възраждане на българщината в Източна и Западна тракия, развитието на тракийската духовност, опазването на тракийското наследство, защитата на човешките и имуществените права на тракийските бежанци и техните потомци” (Устав 1990). През 1991 г. е учредена Фондация „Капитан Петко войвода”, която е правоприемник на бежанския фонд „тракийско дело”. След промените в устава през май 2011 г., като се съобразява с духа на времето и мястото на България в ЕС, организацията се отказва от някои силно националистки формулировки и определя своите цели по следния начин: „отстоявяне и реализиране на девиза „тракия без граници“; интеграция на тракия в рамките на Европейския съюз; Еврорегион „тракия“ – създаване, управление и развитие; опазване и популяризиране на тракийското културно и историческо наследство; спазване и защита на човешките и имуществените права на тракийските бежанци и техните потомци; защита на българщината, българите в чужбина и православната вяра; благоденствие на българския народ и просперитет на българската държава; активна дейност за мир, доверие и добросъседски отношения с балканските народи”9. Научното познание има съществена роля за конструиране и поддържане на паметта на тракийци. Създаденият през 1934 г. Тракийски научен институт обединява учени и дейци на освободителното движение в тракия. Сред неговите сътрудници са Д. Михалчев, И. Орманджиев, А. Иширков, Хр. вакарелски и др. През годините на своето активно функциониране той изучава историята, бита, езика и борбите на тракийските българи, издирва архивни 8 Броят на тракийските дружества варира през годините. Изследователите на тракийската организация отбелязват над 250 дружества с над 20 000 редовни членове (Филчев 2007: 4). 9 вж. http://stdbg.org/p_sayuz-trakiiski-drujestva-v-bulgaria-ustav_1_3.htm. 172 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Мемориализация и втвърдяване рамките на паметта в публичното пространство СтДБ се представя като институция на паметта – хранител на историческата памет и историческата истина за миналото. този образ кристализира в първата част на девиза на вестник „тракия” – „Не забравяйте, но не отмъщавайте”11. Историята и паметта се превръщат в основен ресурс за изграждане на тракийската идентичност. тази специфика намира публичен израз в годишния календар. той е конструиран с идея за пълноценен културен живот и обвързва максимално местните тракийски дружества. Културните събития често ползват формата на събора и концертните изяви на самодейни фолклорни състави на тракийци12. Културният календар съчетава специфични за тракийската общност празници, места на памет и дати, свързани с националното героично минало и национални герои. връзката с националните герои и събития с национална значимост произтича от разбирането за тракийската организация като „обществено-патриотична”, като „носител на автентичния патриотизъм”13. СтДБ се декларира като една от малкото институции в страната, които защитават последователно националните интереси и имат ясна позиция по Националния въпрос14. Емблематичен пример е Денят на тракия (26 март, превземането на Одрин през 1913 10 Рефлексивните опити се основават на наблюдения на прояви на Съюза на тракийските дружества в България, на културни събития в Одрин, Република турция, осъществени в периода 2009–2012 г., на интервюта с потомци на българи от Източна и Западна тракия, на работа с писмени източници (документи, изследвания, мемоари, пътеписи и др.). Голяма част от наблюденията върху организираните прояви на тракийските българи са проведени съвместно с Н. Рашкова. тук се имат предвид и нейните обобщения, отразени в аналитичните доклади по проекта в края на 2009 и средата на 2010 г. 11 вестникът излиза с известни прекъсвания от 1921 г. 12 това са 13 национални тракийски събора и множество регионални и локални. Големият брой на фолклорните събори се обвързва отново с мисията на организацията да съхранява културната памет и културните традиции, където важно място има фолклорът като носител на устната история на разнообразните локални общности. в последните години лидерите отчитат, че интересът към съборите спада драстично поради провеждането им по един и същи сценарий. така на Петрова нива от 100 000 участници през 90-те години в последните издания броят им едва достига 3–4000 души. Повечето национални събори са се превърнали в междуселищни и не изпълняват своите цели. Обмисля се промяна в културната политика, разнообразяване на културния календар с нов тип дейности, които да приобщят и най-младите. 13 Думи на К. Карамитрев, председател на СтДБ в периода 1989–2011 г., от отчета за дейността на организацията (в. тракия, бр. 10 от 2011). През май 2011 г. за председател на СтДБ е избран Кр. Премянов. 14 „Нашето движение е единственото, което с основание може да претендира за пълна, ясна и недвусмислена платформа по Националния въпрос. Ние с отговорност поемаме нелеката задача да защитаваме българската национална кауза, особено що се отнася до южните предели на страната!” (Костова, Умурска, Каваков 2008: 10). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 173 г.). За тракийци датата символизира две „съдбовни” неща: „бойната слава на българската войска и стремежът на тракийските българи към свобода и присъединяване към отечеството” (БГНЕС)15. в дискурса на тракийските лидери денят е празник на всички българи. Чества се организирано (от СтДБ и местните тракийски организации) с поклонение на мемориални места и празнична програма. в изразяването на почит се включват политически лица, Българската армия, Българската православна църква, граждани. Активната роля на тракийските организации се тълкува от лидерите като пример за българската общественост „как трябва да се честват значими дни и събития в най-новата ни история” (К. Карамитрев, в. тракия, бр. 10 от 2011). Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. Стратегическата цел на СтДБ „да защитава българщината и православието” намира израз в проекта за „възраждане на забравените бележити българи” с цел заемане на „достойно място в пантеона на националните герои”. Акцент е отдаването на признание на личности с тракийски произход. Културните събития през 2009 г. преминават под знака на честванията 15 традицията за честване на 26 март датира от 1914 г. През 1934 г. празнуването на Деня на тракия (на Одринската епопея) е забранено. От 2006 г. с решение на Министерския съвет денят се отбелязва като национален. 174 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Денят на Тракия. София, 26 март 2012 г. на 165 години от рождението на Капитан Петко войвода. С помощта на тракийските организации са издигнати 31 паметника на войводата. 2010 г. е посветена на 140 г. от създаването на Българската екзархия и е обявена за година на екзарх Антим І – „велик тракийски българин, символ на духовното възкресение на българската държава, българската нация и българската православна църква”. Културните прояви през 2011 г. преминават под знака на Капитан Петко войвода, Антим І и „Странджа” (дружеството във варна). Усиленото поставяне на паметни знаци представя целенасочено усвояване на пространство, изграждане на своеобразен пейзаж на паметта. той преодолява държавните граници и акумулира други национални пространства16. Съзнанието, че СтДБ е изразител на националните интереси, намира израз в официални обръщения към правителството за регламентирано в държавния протокол поклонение на тези места17. С усиленото поставяне на мемориални знаци СтДБ изгражда цялостна система от пространствени локуси, които служат за опорни точки на паметта. Паметните знаци на Капитан Петко войвода се мерят по количество с тези на васил левски. те маркират значителна част от националната територия с особена честота в селища, заселени с тракийски бежанци. видимо е съсредоточието им по източната и южната граница. Освен значимостта им като места на памет и поклонение, те визуализират образа на стража на границата, на защитника на българите и българщината и излъчват послание, че оттам започва българската земя и тя е охранявана и защитавана. Особено показателно е преименуването на ГП „Ново село” на „Капитан Петко войвода” през 2004 г., осъществено по инициатива на СтДБ. в дискурса на лидерите на организацията „двамата капитани охраняват южната ни граница”18. Ползват се и други познати инструменти за поддържане на паметта. На името на Капитан Петко войвода се назовават множество улици, училища, дружества, читалища в сели16 Паметници на Капитан Петко са издигнати в Доганхисар (дн. Άισυμη), Гърция, в Рим и Киев. Паметник на екзарх Антим I е поставен в Одрин. 17 Кр. Премянов на среща с премиера Б. Борисов през месец януари 2012 отправя настояване в програмата на държавните делегации, които посещават Италия и Украйна, да бъде предвидено полагане на венци на паметниците на Капитан Петко войвода. 18 Имат се предвид граничният пункт с Гърция („Капитан Петко войвода”) и този с турция („Капитан Андреево”). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 175 ща с потомци на тракийски бежанци19. Организиран е поход „По стъпките на Капитан Петко войвода” (Костова, Умурска, Каваков 2008: 26). Учредена е специална награда на СтДБ за заслужили деятели на тракийското движение, която представя златен медал „Капитан Петко войвода”. Мемориализацията обхваща не само героите с общонационална значимост. Като хранител на историческата памет СтДБ съдейства за изваждане от забвение на редица личности от националноосвободителното движение. такъв пример предлага с. Брод, Димитровградско, където се почита паметта на родения в селото Пано Ангелов, участник в Преображенското въстание, един от ръководителите на малкотърновска чета. Поклонението в памет на войводата, датира от 1990 г., когато се прикрепва към традиционния юлски събор в памет на избитите от башибозук мъже през 1877 г. и се превръща в част от годишния културен календар на селището. На негово име е кръстена улица и читалището. През 2004 г. в селото е издигнат паметник на Пано Ангелов (Костова, Умурска, Каваков 2008: 11). Емблематични примери за конструиране на тракийски места на памет и осмислянето им като част от националния разказ представят честванията на годишнините на Илинденско-Преображенското въстание в местността Петрова нива20, почитането на паметта на загиналите деца при дългия път към България (Национален младежки тракийски събор „Илиева нива” – Ден на тракийското дете край Ивайловград), поклонението по повод годишнините от разорението на тракийските българи през 1913 г. (Ден на тракийската памет в Маджарово), поклонението във връзка със загиналите през 1913 г. жени и деца в местността Мъгленик (Национален тракийски женски събор в с. Аврен, Крумовградско). всички пространства съдържат мемориални знаци – препратки към исторически наративи. Структурирани са по сходен начин: паметник на жертвите, параклис „Св. Петка” и чешма. Провеждат се с представителство на СтДБ, на тракийски организации от региона и страната, на законодателната, изпълнителната и местната власт, на училища и др. институции. тържествените чествания преминават по сходен сценарий: звучат възрожденски и патриотични песни, откроява се поводът за събирането, следват поетичен рецитал, официални слова, панихида, отдаване на почит с едноминутно мълчание, поднасяне на венци и цветя, изпълнения на самодейни състави. Ще се спра на Националния младежки тракийски събор на Илиева нива, което е сравнително ново място на памет, но показателно за стратегиите за конструиране на практики на спомняне. Честванията датират от 1996 г., когато на мястото на дарената от тракиец нива са построени паметник на загиналите над 200 деца на бежанци при бягството към България, параклис „Св. Петка” и чешма. топосите се обвързват със символика: мястото се въобразява буквално като лобно за децата, параклисът е символ на тракийските жертви, а чешмата 19 такъв пример предлага Димитровград. През 1995 г. на името на войводата е кръстена улица. През 1996 г. тракийското дружество се назовава „Капитан Петко войвода”. През 2006 г. Професионалната гимназия по електроника и електротехника приема името на великия българин (Костова, Умурска, Каваков 2008). 20 това е мястото, където Одринският окръжен революционен комитет на свой конгрес взема решение за Илинденско-Преображенското въстание. През 1928 г. се предлага на Петрова нива да бъде изграден храм и пантеон на загиналите, както и да се провежда ежегоден събор за „отдаване на почит и пример за родолюбиво вдъхновение на подрастващите”. Мястото се възприема като „тракийското Оборище”. 176 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ – на живата връзка с родните места. Поклонението обхваща две пространства. Едното е с. Пелевун, което е превърнато в исторически капитал. там се полагат венци на паметника на Капитан Петко войвода, спасител на селото, посещава се църквата „Св. Пантелеймон”, в която войводата се отбранявал от турците, и старото училище – музей на Капитан Петко войвода. второто пространство е местността „Илиева нива”, където се извършват основните действия: тържествена програма; заупокойна молитва, отслужвана обичайно от отец Боян Саръев и други свещеници, сред които отец Александър Чъкърък от Одрин; поднасяне на венци и цветя; кръщение на деца и възрастни от Боян Саръев в параклиса „Св. Петка Българска”; приготвяне и раздаване на курбан; тракийски събор на детски и младежки състави. Национален младежки тракийски събор „Илиева нива”. Ивайловград, 5 юни 2010 г. Програма на честванията Чешма, издигната по повод 150-годишнината от рождението на Капитан Петко войвода, с. Пелевун МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 177 Поклонение пред паметника на Капитан Петко войвода в с. Пелевун Официална част на събора на местността „Илиева нива” Приготовления за фолклорните изпълнения Изпълнение от концертната програма Панихида в памет на загиналите през 1913 г. деца Поднасяне на венци и цветя Паметник на загиналите през 1913 г. деца Паметник на загиналите през 1913 г. деца, детайл Курбан от общината На курбана Паметник на загиналите през 1913 г. деца, детайл Параклис „Св. Петка Българска” и паметна плоча 178 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 179 травматичните моменти са превърнати в елементи на груповата идентичност, придадена им е символна значимост. тракийските места на памет се интериоризират в колективното тяло като места на национално поклонение и почит, загиналите – като „мъченици за християнска вяра и българско име”, като „жертви в името на България, своя род и родина”, събитията от 1913 г. – като „кървави и героични моменти в най-новата история на България”. Съзнанието за национална значимост на жертвите намира израз в предложението до Светия синод на Българската православна църква, отправено от тракийския женски съюз и отец Б. Саръев, 42-те жени и деца от с. Манастир, Беломорска тракия, и 200 деца, станали жертва на бягството към България, да бъдат канонизирани и обявени за светци. Друг пример представя Маджарово. в съзвучие с държавната политика в периода на социализма героите да се превръщат в патрони на селища21, с. Ятаджик по предложение на местни тракийски деятели през 1951 г. е преименувано на името на войводата Димитър Маджаров22. Д. Маджаров е патрон на местното средно училище, на негово име е кръстена улица, а в центъра на селището е създадена алея на тракийските войводи – издигнати са паметници на Капитан Петко войвода, Д. Маджаров и Р. Славов. Маджарово е превърнато в емблема на разорението на тракийските българи. Представя се като „столица на разорението и носител на духа на апостола на тракия Д. Маджаров”, а жителите му се описват като „следовници на заветите на войводата” (Попчев 2010: 203). Мястото притежава богати ресурси за превръщане в опора на паметта и предлага възможности за символна употреба. При преминаването на р. Арда през 1913 г. близо до с. Ятаджик загиват над 2000 бежанци и четници. Селото е заселено с бежанци, установили се на мястото на предишното турско население. По инициатива на местните тракийски дружества през 1928 г. тук за първи път се организира поклонение и започва издирването на останки от загиналите, събрани в общ гроб. По предложение на Маджаров през 1948 г. се слага начало на общонационално честване на жертвите от трагедията при Ятаджик. През 1948 г. е построен пантеонът-костница, където са преместени намерените кости23. През 1993 г. мястото е превърнато в мемориален комплекс, наречен Маджарово, който включва пантеон, чешма и параклис „Св. Петка Българска”. в пантеона-костница е донесена пръст от родните места на бежанците и поставена в малки кутии (ракли) с надписи. тук е изграден и паметник-символ „тракия без граници”, обявен за исторически паметник на културата с местно значение. Идеята на скулптурата е да „символизира мъките, през които са минали бежанците и възродения им живот в майка България”. 21 вж. например вуков 2007. 22 Д. Маджаров е роден в 1882 г. в с. Мерхамлий, Софлийско, починал през 1949 г. в гр. Кърджали. в паметта на тракийци той остава като защитник на прокудените от родните места българи и спасител на повече от 20 000 души. Неговата чета и четата на Руси Славов съпровождат 6–7-километрова многохилядна бежанска колона по дългия път от Дедеагач до границата с България. По пътя водят редица битки, сред които тази при Фере (24 септември 1913) и при р. Арда (4 октомври 1913). 23 Паметникът-костница, по проект на арх. Д. Дяков, е изграден чрез дарения и доброволен труд. Имената на войводите Д. Маджаров и Р. Славов са издълбани на монумента. На откриването му присъства лично войводата Димитър Маджаров. 180 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Ден на тракийската памет. Маджарово, 1 октомври 2011 г. В параклиса „Св. Петка Българска” Параклис „Св. Петка Българска” Костницата Кутии с пръст от родните места в Източна и Западна Тракия Кутии с пръст от родните места в Източна и Западна Тракия Кутии с пръст от родните места в Източна и Западна Тракия МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 181 Пантеонът-костница Част от тържествената церемония Запалване на огъня Панихида Тържествени слова Отдаване на почит с едноминутно мълчание Поднасяне на венци Паметникът „Тракия без граници” Паметникът „Тракия без граници” Паметникът „Тракия без граници” Параклис „Св. Петка Българска” и чешма 182 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 183 Мемориалният комплекс се интерпретира като част от наследството на района. в официалния сайт на общината24, в раздела „Културно-историческо наследство” наред с природните забележителности (меандрите на р. Арда), с археологически паметници, тракийски светилища, скални гробници, се презентира и Пантеонът на загиналите тракийци. Националното поклонение е описано като най-значимото за региона културно събитие: „От най-голямо значение за местното население е Националният тракийски събор, който се провежда в чест на загиналите българи – тракийци край с. Ятаджик, днес гр. Маджарово. Ежегодно в последната събота на м. септември/ първата на м. октомври край Маджарово се провежда Национален събор-поклонение „Ден на тракийската памет”, който се организира от Съюза на тракийските дружества в България и Община Маджарово. През годините той се е превърнал в национална родова среща на потомците на загиналите бежанци от Беломорска тракия и днес е най-значимото културно събитие за общината и региона. в памет на избитите на това място българи през 1913 г. се отслужва панихида, следват обръщения на официалните гости и тематична музикално-поетична програма. С всяка изминала година Маджарово става все по-голяма сцена за културни изяви на потомците на тракийските българи от цялата страна по време на традиционното фолклорно надпяване на стадиона в града”. Пред паметника на Димитър Маджаров, гр. Маджарово Паметник на Руси Славов, гр. Маджарово 184 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Паметник на Капитан Петко войвода, гр. Маджарово в Общинския план за развитие в периода 2007–2013 г. „въз основа на големия обществен интерес” се предвижда „разработването на тракийското поклонение като туристическа атракция и реклама за общината”. Подобни примери за употреби на тракийското наследство в политиките на местната власт са документирани и интерпретирани и на други места (за гр. Царево вж. Златкова 2011; Пенкова 2011а). Местата на тракийската памет конструират по нов начин пространството на населеното място или природния пейзаж, поставят нови символни акценти, изграждат система от целенасочени препратки. Монументи и паметници, годишнини и ритуали придават устойчивост на спомена. Чрез символното припомняне и честване спомените се стабилизират и предават на поколенията. Героиката е съчетана с мъченическия разказ. Преживяното страдание се използва с патос и церемониалност. в изгражданата идентичност важно място има съзнанието за жертвите и понесената неправда. това придава легитимност на определени позиции, изразяващи се в отказ за прошка, мобилизира потомците. тук са уместни думите на Ренан, че „страданието обединява по-здраво от радостта; като спомен поражението струва повече от победата, защото вменява в дълг, подбужда съвместни усилия” (цит. по Асман 2004: 175). Разчетен между триумфа и травмата, културният календар на СтДБ е структуриран върху паметта за жертвите и героите. Културните прояви показват тенденция близка до опасението на П. Нора, че напълно оправданото мемориализиране на жертвите или героите от миналото може да придобие неприемливите форми на „възпоменателна треска”, т.е. да доведе до деформации на паметта, които имат деструктивна роля по отношение на бъдещето. 24 Маджарово става град през 1974 г. Център е на община, която включва 19 села. Градът е разположен на на десния бряг на г. Арда. Намира се на 65 км югоизточно от гр. Хасково, на 74 км от граничния пункт „Капитан Андреево” и на 56 км от граничния пункт „Капитан Петко войвода”. Разстоянието до столицата е 295 км. При последното преброяване през 2011 г. община Маджарово е с 1665 души население, което я поставя на последно място сред другите общини на областта. Заетостта в общината е с много по-ниски показатели от средните за областта и страната. тук е регистрирана най-високата и най-продължителна безработица в област Хасково. Съгласно ЗРР и Регионалния план за развитие на ЮЦР, община Маджарово се включва в териториалния обхват на изостанал селски и изостанал планински район за целенасочено въздействие. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 185 така редица деятели на СтДБ, на тракийски дружества по места, представители на възрастното поколение, в качеството си на легитимни, оторизирани говорители на тракийските наследници, монополизират паметта, налагат свои възгледи като единствено правилни, което в крайна сметка води до капсулиране, „втвърдяване” на паметта и наследството (вж. и Пенкова 2011а), до отблъскване на младите поколения и не съдейства за приемственост. Като пример ще посоча изразяваното неудовлетворение, че почитането на жертвите и поклонението на Илиева нива се съчетават с песни и танци на детски състави, отправените към местната власт и ръководство на СтДБ упреци и изисквания денят да бъде време за почит и скръб, а не за веселие. в аргументативните дискурси мястото се представя като действително лобно за децата („играят на гроба на избитите”). Истината за миналото се приватизира, то се манипулира с цел налагане на определена визия, мислена като правилна, в духа на нормата и морала. Политиките на СтДБ по почитане на жертвите и героите целят трайно „вкореняване” в колективната памет на тракийската общност и по-широко в паметта на българското общество. Изграждането и поддържането на мемориални места през последните десетилетия има важна роля за „материализиране” на паметта в устойчиви репрезентации, за изграждане на „рамка на спомняне” (Халбвакс). Съпротива срещу налагания от институцията стил на мислене, срещу канализирането на възприятията в определени форми, не липсва. Младите наследници на тракийци не желаят да се свързват с организация, съсредоточена предимно в миналото, опитват се да разчупят „втвърдената” рамка на паметта, настояват за отварянето ѝ към нови полета и начини на спомняне. Ще цитирам критичния поглед към дейностите и посланията на СтДБ на член на тракийското дружество в Кърджали: „Събитията в национален мащаб вървят по познат и станал удобен сценарий: типови отчетно-изборни изказвания на конгреса, исторически сесии за трагични минали събития, богати фолклорни програми и уводни строфи с илюстративно-декламативен патос. Без да омаловажавам направеното досега от ръководството (а то действително е значително), ще си позволя да изразя впечатленията си от неколкогодишното си пребиваване в организацията. Нещата се повтарят ежегодно по познатия календарен план, въртят се в затворения цикъл на едни и същи събития все повече с инерцията на повърхностното маркиране и все по-малко в дълбинната им същност. Никакви реални опити за актуализация на подхода (както например прави вМРО), за вписване в социалния и политическия живот. вече познавам по физиономии участниците в националните чествания – по един рейс от Хасково, Кърджали, варна, Бургас, Ямбол и пр. – почти винаги едни и същи възрастни хора (да са живи и здрави!), теглени от умиление, от сантимента по безвъзвратно изгубените родни места. тракийци от младото, а и от средното поколение реално липсват. И в това няма нищо чудно. Една организация може да привлече, да ангажира младежите със силата на своите идеи, с магнетизма на една кауза, идваща от миналото (по-точно възкръснала от миналото), но дерзаеща в бъдещето – с ясно формулирани, завладяващи умовете и сърцата цели. Иначе е безпредметно да се ласкаем с мисълта, че тракийското движение е широко, народно (и всъщност застаряващо) движение. Защото внушителните национални тържества на паметни дати, пищните фолклорни събори, откриването на поредица построени с героични усилия паметници (а кога ще се инвенстира в хора?) са все епизодични културно-масови мероприятия, които не могат да компенсират липсата на постоянна, динамична родолюбива политика (не само с книжни декларации), на живо съпричастие към социалните и националните въпроси” (www.forum.bg-nacionalisti.org). Друг е въпросът, че очакванията изразяват други „втвърдени” рамки и образи, които по своята същност затварят мисленето в границите на националното. 186 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Трансформиране на разделящите спомени. Реконструиране на територии чрез наследството През 1992 г. СтДБ формулира идеята за тракия без граници. Съвместно с Националния център за териториално развитие е разработен проектът „Интеграция на тракия в рамките на ЕС – създаване и развитие на Еврорегион „тракия”. Обсъден е на конференция под патронажа на президента Георги Първанов. През 2006 г. създаването на Еврорегион „тракия” в рамките на три държави се записва като стратегическа цел в устава на Съюза. Крачка в тази посока е активността на тракийската организация за отваряне на малки гранични контролно-пропусквателни пунктове. Откриването на КПП Златоград – Ксанти и Славеево – Кипринос през 2010 г. се оценяват като важна стъпка за създаване на зони за свободно движение на стоки и хора, за интензифициране на търговски и туристически връзки между България и Гърция, за икономическо възраждане на крайграничните селища. Наблюденията в Ивайловград потвърждават очакванията (вж. и Бокова 2011). За една година в района се забелязва видимо раздвиждане в сферите на туризма и услугите. Отварянето на границата, възможността за всекидневно пътуване и наемане на работа са стъпки към реконструиране на стари връзки на града и района със селищата отвъд границата. На равнището на всекидневния живот се наблюдава обръщане към тази част на тракия, с която местното население е било естествено свързано преди издигането на граница. Реактуализират се посоки, човешки потоци, културни, търговски, икономически връзки и обвързаности, които отдолу ревитализират идеята за единна тракия25. в подкрепа, че идеята за Еврорегион „тракия” е мислене в перспектива, ще изтъкна факта, че през месец май 2012 г. е регистрирана асоциация „Еврорегион Polis – TrakiaKent – RAM Trakia”, която обединява регионалните сдружения на тракийските общини: „Полис” – Гърция, тракияКент” – турция, и Регионалната асоциация на общини „тракия” – България. тя е резултат от подписани споразумения за взаимодействие в областта на местното самоуправление, икономиката, социалната политика, културата, екологията, селското стопанство и е друг инструмент за постигане на идеята „тракия без граници”26. Идеята не се приема от представители на ръководството и членове на тракийската организация, които настояват на паметта за жертвите, на запечатване на спомена за понесеното страдание и изпитаната неправда27. Изследователите на паметта виждат в подобно отношение към миналото невъзможност за свързване с други памети, както и изявена тен25 Отварянето на КПП при Ивайловград улеснява достъпа до града и за българите. Разстоянието през Свиленград и гръцките села е 58 км, колкото е пътят през любимец и планината, но пътуването в равнината е значително по-бързо и безопасно. Местните жители също предпочитат този път за връзка с Хасково и вътрешността на страната. 26 По данни на РАО „тракия”: www.ram-trakia.org/bg/news.php (видяно на 20.05.2012). 27 вж. например тракийски родолюбец. Информационен сайт на тракийски родолюбци с българско самосъзнание (www.meridian27.com/trakia/politic.htm), особено статията на Емилия-Боряна Славкова „тракийската организация и намеренията за „тракия без граници” от 17.07.2011 г.; също: www.ideyazabulgaria. org (Движение „Идея за България. Алтернатива на статуквото”); www.desant.net/show-news/22671 (Национален седмичник на патриотичния печат „Десант”). Противници на идеята за Еврорегион „тракия” аргументират позицията си и с опасения за изкупуване на земи от турци, доминация на турски капитали в България, икономическа и политическа зависимост от турция. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 187 денция към полемично конструиране (Асман 2004). Паметта капсулира идентичности и издига граници, ориентирана е изцяло към миналото и вменява на съвременника страховете на миналото. Проектът за Еврорегион „тракия” е опит за поглед в перспектива, за надмогване на травмата и възползване от възможностите на днешния ден за икономическо и културно сътрудничество. той отразява разбирането, че миналото не може да бъде върнато назад, но донякъде съществува възможност за известно материално обезщетяване, за символно признаване на онези, които са понесли страданието. Разделящите спомени могат да бъдат трансформирани във форми на взаимно признаване. Стъпки в тази посока предлагат откритите след 1990 г. възможности за свободно преминаване на границата. те отварят полета за символно реконструиране на територии извън пределите на националната държава, белязани с българско присъствие в миналото. Ще маркирам само два примера, които са коментирани подробно на други места (Ганева-Райчева 2011; Рашкова 2011). Първият е Одрин, който е символ за тракийци по няколко причини: значителното българско население до първите десетилетия на ХХ в., съхранените български следи, превземането на Одринската крепост и освобождението на тракия, макар и за кратко. Съхранените български следи (църквите „Св. Георги” и „Св.св. Константин и Елена”, българският гробищен парк, българската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”) са превърнати в места за символна употреба и нови практики за спомняне. в конструирането и легитимирането на градските топоси като „български места” активно участват редица социални актьори, сред който и СтДБ – с идеи, лобиране, с организиране на кампании за набиране на средства за тяхното реставриране, с обживяване на местата (подробно вж. Ганева-Райчева 2011). Друг пример за символно реконструиране на територии представят експедициите до родните места на бежанците. „Пропускливостта” на границата е основание за множество туристически екскурзии до родните места на предците, организирани по линия на тракийските дружества. Заедно с Н. Рашкова осъществихме включено наблюдение чрез присъединяване към три организирани пътувания „по обратния път на дедите”. „връщането към корените”, осъществено в първата и втората експедиция, следва обща схема в отделните селища: среща с местната власт и поднасяне на дарове, които имат символна стойност, споделяне на познания за селищата на предците и техния живот до 1913 г., разговор за селото и неговите настоящи жители, издирване на стари къщи, останки от български училища, църкви и гробища, отнасяне на веществени свидетелства (пръст, камъче, керемидка, вода, снимки), влизане в контакт с местни жители, ритуали в знак на почит към избитите, ритуални действия, които имат за цел да свържат нишките на историческия разказ и „възвърнат” спомена за българското присъствие, да обозначат символично българско пространство28. Наблюденията показват, че пътуванията по родните места на предците се осмислят като поклонение, като посмъртна реализация на надеждите на бежанците за завръщане в родния край, като „изпълнение на родов завет” (повече вж. Рашкова 2011). 28 Например засаждане на орех, вкопаване на камъни от градежа на българското училище при стар бунар в Булгаркьой. Фотографски свидетелства и размисли на наши събеседници от пътуването са представени в изложбата „СПОДЕЛЕНА тРАКИЯ” с автори в. Ганева-Райчева и Н. Рашкова. 188 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Поддържане на социални мрежи липсата на приемственост на поколенията застрашава бъдещето на тракийската организация. Една от задачите на Съюза и местните дружества е създаване и поддържане на социални мрежи чрез символния капитал на наследството на тракийските българи. Перспектива за „нови очи” към наследството (по Бурдийо) разкрива темата с компенсациите за изоставените тракийски имоти в турция. Движението за издирване на имуществени доказателства е предпоставка за осмисляне значимостта на „тракийския корен”, за включване в социална мрежа и осъзнаване на тракийската връзка като символен капитал. Реално действие за възстановяване и поддържане на мрежа са земляческите срещи. такава среща под наслов „Завръщане към корените” организира потомка на тракийски бежанци вече три години в гр. Сливен в края на месец април. Проявата събира потомци на бежанци от селата Булгаркьой, Ейлягюню, търново, Чопкьой, Еникьой, Чобанкьой, Дервент, Карадере, тая-кадън, Меселин визе, Карамасли, лефеджилер, лозенград, Ениджия, Голям Дервент (Беломорска и Одринска тракия). Освен потомци, на срещата са канени представители на ръководството на СтДБ, специалисти от Централен държавен архив, медии, изследователи и др. Събитието включва организирани и неорганизирани прояви. През 2011 г. организираните прояви са: отдаване на почит към паметта на загиналите (поднасяне на цветя на паметна плоча при параклиса на тракийци), посещение на изложбата „СПОДЕЛЕНА тРАКИЯ”29, прожекция на кадри от филмте „Бежанци 1913” и „До земите на дедите ни в Беломорска и Одринска тракия” (заснет през лятото на 2010 г.), среща с водещия на предаването на телевизия СКАт „Прокудени от бащин край”, експозета на експерти от Централен държавен архив във връзка с проекта „Имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия”30, спомени за родните места на дедите. Първият филм припомня миналото, служи като катализатор на емоциите и негативното отношение към приемането на турция в ЕС. Изказванията насочват към ролята на медиите и специализираните предавания за опазване на паметта и съхраняване на историческите факти от миналото („Да покажем историята такава, каквато е била. Ако не напишем своята история, други ще я напишат за наша сметка. Да бъдем толерантни, но да не забравяме миналото”). времето на земляческата среща, томина неделя (седмицата след великден), се тълкува като знаменателно за събитието – време, в което почитаме мъртвите, т.е подходящо за отдаване на почит към паметта на избитите и прокудените от родните места българи. Събитието е наситено със знаци на националното и тракийското, които отключват търсени емоции, създават определени нагласи. Участниците се посрещат с хляб и сол. Официалната част започва с песента за тракия и други изпълнения на певческата група към тракийското дружество в Сливен и приключва с песента на Е. Димитров „Моя страна, моя България”. Централно място в залата заемат българското и тракийското знаме. На гостите 29 Фотоизложбата представя наблюдения на екипа по изследователския проект, споменат в началото на статията. Авторите са поканени специално от организаторката на земляческата среща. 30 През 2008 г. по настояване на български евродепутати Европейският парламент обвързва членството на турция в ЕС с решаване на проблема с тракийските имоти. През 2009 г. започват преговорите между България и турция. в този период се инициира и масова кампания по издирване на имуществени документи за напуснатите места в Източна тракия и Мала Азия, което СтДБ вменява като патриотичен дълг на наследниците. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 189 се раздават броеве от вестник „тракия”, както и други материали, свързани с родните места отвъд границата, предлагат се краеведски издания, родови истории. Актуалната тема с компенсациите на тракийските имоти поддържа интереса и активността на участниците, повод е за споделяне на родови спомени. в осъществяването на срещата „Завръщане към корените” отново се разчита на познати инструменти за консолидация на общността – мемориализация и мобилизиране на историческата памет, сред които основна роля заемат мъченичеството и героизацията на миналото. този вид прояви имат важно значение за по-младите поколения с приобщаването към миналото и конструирането на спомени за общи преживявания. Попълването на анкетна карта цели затвърждаване на социалната мрежа и подготвяне на организирано посещение до родните места на предците. Осъзнатата значимост на колективното тяло и воля намира израз в общи решения, отправени към местната власт и СтДБ. в декларацията до ръководството на съюза се настоява за съдействие и откриване на рубрика в БНт по тракийския бежански въпрос, за организиране на конференция „турция – ЕС – бежански въпрос”, както и активност за включване на професионално подготвени представители на СтДБ в междуведомствената комисия при преговорите между България и турция по въпросите за имотите на бежанците. Започнала като инициатива отдолу, а не като проява на СтДБ, земляческата среща се реализира с партньорството на местното тракийско дружество. Още на втората проява, в съответствие с възприетия стил на мислене, организаторите търсят одобрението и признанието на институциите (Община Сливен и СтДБ). в резултат на получена легитимност, през 2012 г. събитието е включено в годишния културен календар Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 на общината и Съюза. Обстоятелството про- април 2012 г. меня сценария на земляческата среща и обуславя официален протокол при откриването. той се изразява в приветствени думи от името на ръководството на двете институции, в присъствие за кратко на евродепутата Е. Кирилов, който уведомява наследниците докъде са стигнали преговорите между България и турция по нерешените междудържавни въпроси. Стандартните протоколни слова се възприемат нееднозначно от участниците в земляческата среща, повечето от които са привлечени тук от възможностите за общуване и съвместно преживяване, от емоционалната връзка, която свързва присъстващите в общност. Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 април 2012 г. Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 април 2012 г. Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 април 2012 г. Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 април 2012 г. 190 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Земляческа среща „Завръщане към корените”. Сливен, 28 април 2012 г. Друга възможност за създаване и поддържане на социална мрежа на потомци на тракийски българи представят интернет форумите. в тях участниците издирват местоположението и настоящите названия на селища на дедите, свои родственици, споделят се познания за бит и родове в селищата по произход, обменя се информация за специализирани книги, за реализирани пътувания до родните места на дедите, осъществява се връзка със земляци МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 191 по произход, изразяват се позиции по тракийския въпрос, коментират се политики и дейности на СтДБ и др. тъй като тези форуми не са администрирани от институцията, тя не може да осъществява контрол над индивидуалните памети и да налага своя стил на мислене. Често коментарите за СтДБ са критични и изразяват несъгласия с определени политики. такъв е форумът на тракийските потомци в блога на д-р Ат. Щерев, който се разграничава от тракийската институция (открит в началото на март 2010 г.). там се изразява позиция, че споделянето на информация е важно, „за да опознаем миналото”, че „историческото познание ни е необходимо, за да се научим да живеем по-добре и да не повтаряме старите грешки”. Авторът на блога смята, че „по-важно от компенсацията за имотите на прогонените българи от Източна тракия е възстановяването на историческата истина за насилственото обезбългаряване на тези територии, за задкулисните действия на великите сили, за престъпното бездействие на българските управници” (www.atanas-shterev.com/?p=587). Общото поле, където се срещат институцията и наследниците, които се разграничават от нея, е разбирането за важната роля на историческото познание и паметта. Различията са в подходите към тях, целите, за които се използват, по-общо – в инструментализацията им. Освен изразените виждания в блога на д-р Щерев, наследниците на тракийските българи, особено младото поколение, се обединяват около позицията, че като цяло в обществената памет съществува „бяло поле” за този период и познанията за събитията, довели до обезбългаряване на Южна тракия, са откъслечни. Очакванията са насочени към медии и образователна сфера, които да подготвят обществото и съдействат за разбирането на трагичните събития в началото на ХХ в. Политизация. Политически употреби на тракийското наследство Сферата на политическото предлага възможности за употреби на наследството и възползване от него. Като „обществено-патриотична организация” СтДБ не крие амбициите си да бъде субект на политическата сцена, употребява символния капитал на тракийското наследство, за да изгражда политическо лоби и прокарва стратегическите си цели и инициативи31. Поради исторически обстоятелства общността показва предпочитания към лявото пространство. През 2001 г. е създаден Политически клуб „тракия”, който има право да участва самостоятелно или в коалиция с други партии в парламентарни и местни избори. в програмата си декларира, че изповядва принципите на националното тракийско движение. лидери на тракийската организация са сред учредителите на гражданското движение АБв (Алтернатива за българско възраждане) през 2011 г. Организацията лобира методично за тракийската кауза в българския парламент и ЕС32. Кандидатури на Политическия клуб „тракия” са кметове и общински съветници в някои гранични общини в предишния мандат. в по31 Още в началото на 30-те години на ХХ в. чрез Комитета за свобода на тракия се подчертава необходимостта от влизането в парламента на тракийски депутати за защита на специфичните интереси на тракийската емиграция (вж. Само истина). 32 По време на гласуване на доклада за напредъка на турция през 2011 г. Комисията по външни работи на Европейския парламент прие поправката на българските евродепутати от групата на социалистите и демократите Кристиан вигенин и Евгени Кирилов, с която турция се призовава да положи повече усилия в посока урегулиране на неразрешените двустранни въпроси със своите съседи, включително що се касае до неизпълнените международноправни ангажименти на страната. в своята същност поправката визира допълнителния протокол към Ангорския договор между България и турция от 1925 г., с който турция се задължава да изплати компенсации на българските бежанци от Източна тракия. 192 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ следните президентски избори СтДБ открито подкрепя двойката Ивайло Калфин – Стефан Данаилов. Изборът се обосновава с делата на кандидатите, направеното от политическата сила, която ги издига, и биографичната обвързаност с тракийската общност33. в навечерието на последните избори СтДБ чрез своя вестник „тракия” напомня, че „близо 1.5 млн българи са свързани потомствено с трагичните събития в тракия” и „СтДБ като обществена организация естествено се обръща към тия кандидати, които защитават тракийската кауза като част от българската национална кауза” (Коруев 2011: 1). тракийската организация декларира публично позиция, че няма да влезе в коалиция на национално ниво с ДПС. Предизборният лозунг „Единни за просперитета на родния край” цели мобилизация на всички тракийски наследници. На местните избори през 2011 г. ПК „тракия” излиза със самостоятелно издигнати кандидати (6 кметове на общини, 10 листи с общински съветници, 13 кметове на кметства), заедно с местни коалиции (6 кметове, 8 листи с общински съветници) или подкрепя кандидатури, предложени от други партии, коалиции или инициативни комитети. Ползването на тракийското наследство за политически цели е предпоставка за неговото трансформиране. Активното участие на тракийската организация в местните избори се възприема нееднозначно от наследниците. За редица от тях това е промяна в същността на организация, която се декларира като непартийна и реакцията е разочарование и отдръпване от организационен живот34. Новото ръководство на СтДБ не крие амбициите си да се превърне в активен субект на политическата сцена. това се вижда и от публикуваната програма за 2012 г., където се предвижда активна работа на Политическия клуб „тракия”. тъй като тракийският електорат е малък и флуиден, се търсят нови възможности. За да постигне по-голяма видимост в общественото пространство, институцията декларира по-обхватни цели, като излиза от по-малкия мащаб на тракийския въпрос, насочва се към по-популярни общественозначими проблеми и нови социални актьори. Намеренията са видими във формулираните в новия устав цели, където се постулира, че организацията защитава интересите не само на тракийските бежанци и техните потомци, а и на българите зад граница, на православието и на българщината изобщо. Осъществени са първите стъпки в тази посока. СтДБ критикува публично правителствената политика, че не се използват позициите на България като държава-членка на ЕС, за да се изисква от съседите да проявяват „европейско мислене и отношение към самата нея и българските общности в границите им”35. Организацията се обявява срещу политиките на съседните държави и ги квалифицира като неадекватни („типични за миналото”). От съседните страни се изискват „реципрочно уважение към българската история, държава и народ и недопускане 33 Има се предвид заслугата на евродепутатите от „Коалиция за България” за поставянето на проблема за обезщетяване на бежанците от Източна тракия, за започване на преговори с турция по време на мандата на И. Калфин като външен министър, както и открояването на Ст. Данаилов, син на един от председателите на тракийската организация, като „носител на тракийската душевност и деятел на тракийската кауза”. 34 такъв пример предлага Свиленград. Ръководството, оторизиран представител на тракийци, стигматизира несъгласните с политиката му като отцепници. 35 http://stdbg.org/p_stdb-bg-predsedatel-krasimir-premyanov-interview_1_241.htm. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 193 на посегателства върху правата и интересите на българите, живеещи на тяхна територия”36. Ръководството променя политиките на СтДБ и извежда на преден план дейности, свързани с реализация на широки партньорства (в България и чужбина), по-голяма публичност, осигуряване на подкрепа от международни институции, държавна и местна власт и постигане на по-широко политическо представителство. в програмата на СтДБ се предвиждат нови форми на работа с членовете на организацията и привличане на симпатизанти. в организацията се приемат и публични личности, които нямат тракийски корен, но са „заявили желание да работят за тракийската кауза” (например през 2011 г. това са Братя Аргирови, актьорът тончо токмакчиев). Ще успее ли СтДБ да постигне баланс между паметта за жертвите и свързването с други памети? Ще загуби ли наследници? Ще привлече ли нови? Ще поддържа ли последователно идеята за Еврорегион „тракия”? Ще се възползва ли от тракийското наследство за постигане на политическа власт? тъй като сме наблюдатели на прокарване на нови стратегии и политики, можем само да изкажем предположения. Литература Асман, А. 2004. Места на памет. Между триумфа и травмата. – в: Знеполски, И. (съст.). Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София, Дом на науките за човека и обществото, 173–187. Бокова, И. 2006. Местни културни ресурси и политики за конструиране на наследства (отношение между „национално” и „местно” в български прочит). – в: Сантова, М., М. Паванело (съст.). България – Италия. Дебати, локални култури, традиции. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 49–60. Бокова, И. 2011. Социалистическият град – двайсет години по-късно или как се ситуира днес на картата на Европейския съюз (град Ивайловград) – в: Град, етнология социализъм. Русе, Изд. на РИМ – Русе (под печат). Бурдийо, П. 2008. Противоречията на наследството. – Социологически проблеми, № 1–2, 111–119. Войников, Д. 2009. Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна тракия. София, ИК „Коралов и сие”. Вуков, Н. 2007. Паметници, „паметни места”, „места на памет”. – Български фолклор, № 3, 41–62. Ганева-Райчева, В. 2011. Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. Бокова, И. (съст.). София, НБУ (електронно издание) (под печат). Ганева-Райчева, В. 2011а. Стратегии за конструиране на наследство: примерът на 36 Като „пробен камък” за способността на тези държави да спазват „стандартите на европейската общност” се очаква: от турция – обезщетение на българите от тракия и Мала Азия за заграбените имоти; от Македония – „да преустанови посегателствата срещу българската история и да се отнася с необходимото уважение към българите, живеещи на нейната територия, както и към българската държава”; от Сърбия – „да определи приемлив статут на българите, живеещи в Западните покрайнини”; от Гърция – „да преустанови политиката, насочена към изкуствена помашка нация” (Декларация за добросъседство, разбирателство и взаимно сътрудничество, 17.03.2012). 194 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ тракийските българи, потомци на бежанци от Източна тракия. Доклад от научната конференция „Културно наследство: България – Италия. София, 28.05.2011 г. Гри, Дж. П. 2006. Местна автономия, политики на припознаване и употреба на етнографското наследство. – в: Сантова, М., М. Паванело (съст.). България – Италия. Дебати, локални култури, традиции. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 61–67. Дъглас, М. 2004. Как мислят институциите. София, „41 т” ЕООД. Енциклопедия 1974. Енциклопедия А – Я. София, Издателство на БАН, с. 839. Златкова, М. 2011. „там, където Странджа целува морето”… „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в Царево. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. Бокова, И. (съст.). София, НБУ (електронно издание) (под печат). Знеполски, И. 2001. Знеполски, И. (съст.). История, разказ, памет. София, Дом на науките за човека и обществото. Клементе, П. 2006. Местни култури и традиции в Италия. – в: Сантова, М., М. Паванело (съст.). България – Италия. Дебати, локални култури, традиции. София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 86–97. Коруев, Т. 2011. Гласувайте за тракийската кауза. – тракия, бр. 19, 13 октомври 2011, с. 1. Костова, Д., Н. Умурска, Т. Каваков 2008. История на тракийско дружество „Капитан Петко войвода” – Димитровград. Димитровград, тД „Капитан Петко войвода”. 27 с. Кръстева, А. 2006. Кръстева, А. (съст. и н. ред.). Фигурите на бежанеца. София, НБУ. Македония и Одринско 1995. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт, 70–71. Милетич, Л. 1989. Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, ДП „Г. Димитров”, фототипно издание (Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Държавна печатница, 1918). Нора П. 1997. Колективната памет. – в: Деянова, л. (съст.). Духът на „Анали”. София, Критика и хуманизъм, 233–237. Нора П. 2004. Световният възход на паметта. – в: Знеполски, И. (съст.). Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето. София, Дом на науките за човека и обществото, 19–35. Пенкова, Ст. 2011. „Противоречията на наследството”: механизми на (не)наследяване и дискурсивни практики. – Социологически проблеми (специален брой), 38–58. Пенкова, Ст. 2011а. „Противоречието на наследството”: механизми на (не)наследяване и дискурсивни практики при наследниците на тракийските бежанци. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. Бокова, И. (съст.). София, НБУ (електронно издание) (под печат). Платформа 1991. Платформа по националния въпрос. Съюз на тракийските културно-просветни дружества в България. София. Подвижните Балкани 2009. Кьосев, А. (съст.). Подвижните Балкани. Изследвания на проекта NEXUS (2000–2003). София, Просвета. Попов, Ст. 1930. Народонаселението на тракия до Балканската война. – в: тракийски сборник. Кн. 2. София, тракийски научен институт. Попчев, Зл. 2010. войводата Димитър Маджаров. Хасково, Издателство „Опонент”. Рашкова, Н. 2011. Ритуализация на родовия спомен (По родните места на бежанците МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 195 от Източна тракия). – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. Културни наследства – политически залози и реконструиране на територии. И. Бокова (съст.). София, НБУ (електронно издание) (под печат). Рикьор, П. 2006. Паметта, историята, забравата. София, Издателство Сонм. Рикьор, П. 2006. Пътят на разпознаването. три студии. София, Издателство Сонм. Само истина. Site: http://samoistina.com/3/traki-natia.htm (посетен на 5.04.2012). Серкле, Д. 2004. Наследство, история, памет: ролята на асоциациите в еволюцията на понятието наследство. – Български фолклор, № 1–2, 126–137. Устав 1990. Устав на Съюза на тракийските културно-просветни дружества в НР България и на дружества „тракия”. София. Филчев, И. 2007. тракийският въпрос и тракийското движение в България. София, АИ „Проф. Марин Дринов”. Форум на тракийските потомци. Форум на тракийските потомци в Блог за политика и здравеопазване на д-р Ат. Щерев: www.atanas-shterev.com/?p=587, открит на 3.03.2010. Шалапатов, Д. 2011. Българските християнски селища в Западна (Беломорска) тракия. София, Издателство „Български писател”. Шишков, Ст. 1922. тракия преди и след Европейската война. Пловдив. Ganeva-Raycheva, V. 2011. Migration, Memory, Heritage: the Example of the Thrace Bulgarians, Descendants of Refugees and Resettlers from Eastern Thrace. – Bulgarian Folklore. Bulgaria – Slovenia: Research (Special edition), 48–66. Le Gof, J. 1988. Histoire et mémoire. Paris. 196 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ „Срещата на поколенията” в проекта „Български имоти и имоти на българи бежанци от Одринска Тракия и Мала Азия” Дарина Билярска Централен държавен архив Проектът „Български имоти и имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия” започва своята реализация през 2008 г., като част от един по-голям правителствен проект с цел издирване, обработване и създаване на база данни за автоматизирано търсене на сведения по архивни документи, отнасящи се за имоти на българската държава, църква, общини и бежанци в съседните на България страни. След съгласуване с Министерски съвет през същата година се уточнява и детайлизира реализирането на първия етап от проекта под наименованието „Български имоти и имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия”. Целите на проекта бяха изграждане на база данни за българските имоти, които да бъдат предоставени на българското правителство и на официалните държавни институции, а на един по-късен етап, на отделните български граждани и изследователи по проблемите на българските бежанци; изготвяне на обобщени показатели за обема и стойността на държавната, общинска, църковна и частна собственост. Работна група от експерти на Централен държавен архив (ЦДА) в кратък срок издири и уточни документи, съдържащи информация за имотите на българските бежанци в Одринска тракия и Мала Азия, съхранявани в ЦДА, териториалните архиви и други институции (архива на Министерство на външните работи, на Съюза на тракийските дружества, Научния архив на БАН и др.). Създаден бе специализиран софтуер за въвеждане на информацията и изграждане на база данни, който позволява изготвянето на обобщени справки за собствеността на българските бежанци с калкулирани показатели за обема и стойността; информация с калкулирани стойности по видове собственост – държавна, общинска, църковна, частна; издирване на архивни документи за собственост на български бежанци по запитване на граждани, наследници на бежанците. Основните документи, данните от които са въведени, са т. нар. „домакински карти”, сведения, списъци и декларации с информация за оставените на територията на Република турция движима и недвижима собственост. Много ограничен брой са документите за собственост – тапии, крепостни актове и др., които се съхраняват в архивите и от които бе въведена информация в базата данни. вследствие на активно огласяване в средствата за масова информация на проекта и главно на неговия първи етап – събиране на информацията за имотите на българските МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 197 бежанци в Одринска тракия и Мала Азия, последва голям граждански интерес. От 2009 г. започнаха да се извършват справки по създадената база данни и да се издават заверени копия на документите, съхранявани в Централен държавен архив и териториалните архиви, структури на Държавна агенция „Архиви”, съдържащи информация за изоставените имоти. в ЦДА бе обособена специализирана читалня, където се подаваха заявленията на гражданите, извършваха се справки или на място в читалнята, или по кореспондентски път. Към Държавна агенция „Архиви” се обръщаха основно наследниците на тракийските бежанци. През 2009 г. са извършени справки по подадени 3447 заявления за издирване на имоти на бежанци от Одринска тракия и Мала Азия. През 2010 г. тези справки са 797, а през 2011 г. подадените заявления за справки са 315. Наследниците предадоха и 300 броя копия на документи за собственост, които бяха заведени в отделна архивна колекция. в настоящия текст ще споделя проблемите, преживяното и наблюденията от работата ми по проекта и в читалнята на ЦДА, наблюдения, които ме накараха да го озаглавя „Среща на поколенията”. Гражданите, наследници на тракийски и малоазийски българи, които посещаваха специализираната читалня на ЦДА, идваха в голямата си част с подготвена информация за своите предци. те знаеха имената на бежанците, на техните съпруги, децата и другите роднини, на близките им, дошли в България или избягали, както е по-точно да се каже за повечето случаи. Знаеха населените места откъдето идваха, както и къде са се заселили в България. Някои от гражданите носеха лични документи на бежанците, съхранени през времето – кръщелни свидетелства, свидетелства за венчавки, смъртни актове, военни книжки, снимки, удостоверения за наследници и др. При тези наследници справките се извършваха по-лесно, а издирването бе по-успешно. Дори и в случаите, когато нямаше данни в изградената информационна база, тези наследници знаеха за своите предци, те ги познаваха по спомени, по разкази, по документи. Може да се каже, че при тази група наследници на тракийските българи имаше наличие на някакъв семеен архив. За тези хора документите, които получаваха от архива бяха допълнение към познатото. Новото беше точната информация за имотното състояние на избягалите български бежанци, за това, което е останало в напуснатите земи. Разбира се и тук имаше изненади, но те не бяха големи. (в случая не обсъждаме с какви надежди или нагласи идваха по отношение на имотните обезщетения, за които се говореше в средствата за масова информация.) При тази група наследници паметта за миналото, за рода, бе жива. Обществената активност към имотите на българските бежанци от Одринско и Мала Азия само я активира. Друга немалобройна група бяха наследниците, които имаха информация, че техните предци са дошли от Одринско или Мала Азия – в тяхното съзнание и говор, че са дошли от „турско”. Но почти нищо повече от това. Знаеха някое име, я на дядо, прадядо или баба, съответно прабаба, нещо бяха подочули за изселването, знаеха имената на населеното място, откъдето са дошли бежанците, но не съвсем – казваха някое име на селище, но неточно. Знаеха къде са се заселили в България, но не знаеха за движението им от място на място преди трайното им установяване и оземляване. Не бяха чували за бежанските лагери и по- 198 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ селения, нито за големите трудности на хората, обществото и държавата при настаняването, организирането на новия им бит и начин на живот. в това отношение учебникът по история не беше свършил много. в процеса на търсенето в информационната база се установяваше, че името на населеното място е съвсем различно от това, което те знаеха или бяха чували. Имаше фрапиращи случаи, когато се подаваха имена на хора и селища, а информацията по документи се оказваше съвсем различна и напълно несъвпадаща, т.е. нито името на лицето, нито името на населеното място бяха верни. Уточняването ставаше бавно и мъчително. в това отношение много ни помогна и информацията, която експертите, работещи по проекта, бяха включили в базата данни за оземляването на бежанците в България, чиито досиета за оземляването са изготвени от създадената през 1926 г. Главна дирекция за настаняване на бежанците. тази институция и нейните служители са извършили огромна работа, създали са документи с точни и пълни данни, което е добър атестат за тогавашната българска администрация. При справките за тази група наследници влизаха в експлоатация и съвременните средства за комуникация, най-често обаждания по телефона (в стила „обади се на роднина или съсед”). Уточняваха се имена на хора, села, градове, за да се стигне до потвърждаване на името, така, както е записано в домакинските книжки или списъци на бежанците, изготвени след Първата световна война и съхранявани в ЦДА. тази група наследници, може би наймногобройна, имаха бегли познания и представи за своя род. Именно сред тях бяха тези, които осъществиха голямото си запознаване с предците. Някои от тях не останаха до тук, те продължиха и по-нататък в своето движение в историята на семейството и рода. третата група посетители в читалнята на архива бяха наследниците, които нямаха никаква информация за предците си, освен нещо бегло, чули преди или сега в наши дни от съседи, роднини, от средствата за масова информация. те знаеха много малко и научиха много. Към тази група можем да причислим и младите хора, студенти или работещи в столицата или пък случайно преминаващи по една или друга причина през града. те почти нищо не знаеха за рода си, даже че са наследници на бежанци от Одринско и Мала Азия. Научиха го чрез този тласък, който даде проектът, чрез справките, които ние извършихме в читалнята. Пак действаха мобилните телефони – сричаха се имената на населените места, имената на незнайните до този момент дядовци, баби, чичовци, лели, изясняваха се роднински връзки. тези хора се запознаха с предците си в читалнята, там те за първи път се срещнаха с тях. Може да се каже, че архивът беше може би необходимото липсващо звено, което даде тласък към родовата памет. Някои от посетителите – наследници – след като получиха заверените копия от документите, с часове не си тръгваха от архива – гледаха ги, изучаваха ги, правеха връзки. Много от тях истински се вълнуваха и ние, работещите по проекта, няма да забравим случаите, когато емоцията надделяваше, когато сълзите не можеха да спрат от приятното усещане, че „за нашия род пише в архива”. Давахме си сметка, че сме провокирали неочаквани чувства, че сме повдигнали спуснати завеси. Срещата между поколенията беше породила и съответните емоции. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 199 в случаите, когато при извършване на справките не бе намерена информация за дошлите бежанци, наследниците им започваха сериозно издирване на допълнителни сведения. търсенията ставаха по роднински път, чрез събуждане на стари спомени, търсеха се запазени документи, осъществяваха се пътувания до различни населени места, където са живели техните роднини. Най-вече се търсеха справки в службите за гражданското състояние на лицата, правеха се издирвания по публикувана литература, стигаше се и до описания на надгробните плочи, с цел да се уточнят имената на предците. През тези няколко години бяха активирани много връзки и родови спомени. И така, събрали информация, тези хора отново се връщаха в читалнята на архива, но вече подготвени с повече информация. Носеха със себе си събрани документи, записани имена, спомени, цели писма и родови изследвания, за да се подпомогне издирването на архивната информация за техните близки. така част от посетителите, потребителите на архивна информация, започнаха да попълват своите семейни архиви и към тях да добавят взетите от ЦДА документи. Следващият момент от срещата на поколенията, на който искам да се спра, е за изградени и задълбочени връзки между родовете и общностите. Може да се каже, че благодарение и на проекта „Български имоти и имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия” се възстановиха забравени (избледнели) роднински връзки, зародиха се нови между родственици, които до този момент не са се познавали. Станахме свидетели на запознанства между наследници от един род в читалнята на архива. Последва усилено разменяне на информация за семействата, уточняване на имена, населени места, някои едва сега разбраха откъде идват имената им, фамилиите им, кой на кого е кръстен и защо се празнуват точно определените светци (празници). Активираха се връзките между хора от един край, например бургаските, ямболските села. те си помагаха чрез информация, заедно пътуваха до София, за да донесат своите заявления или си организираха екскурзии до Република турция, до местата, откъдето са дошли предците им. Запознанствата довеждаха до размяна на телефони, адреси, стигаше се до организиране на родови срещи. Някои от наследниците, провокирани от новата информация, от новите запознанства, решиха да организират родови срещи с цел да се съберат, видят и запознаят. На по-следващ етап същите хора идваха отново в читалнята и ни разказваха за проведените родови срещи. За тях родовата памет се превръщаше в ценност. Архивът и тук бе в помощ – чрез нас се уточняваха адресите на роднините. Същото се случваше и при организиране на земляческите срещи на наследниците на бежанците от Одринска тракия и Мала Азия. Разбира се, трябва да се отбележи и ролята на средствата за масова информация, които отделиха доста място на този проект и срещите, организирани по негов повод. Друг момент от активността на наследниците, свързан с проекта и задълбочил контакта между поколенията, бе етапът на изготвяне на родословни дървета. Наследниците започнаха да издирват информация за съставяне на родословно дърво на родовете. те отново се появиха в читалнята на архива, но вече не да търсят имотите на своите предци, а да търсят информация за рода, да уточняват имена, родови и семейни връзки. Издирваха в създаде- 200 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ ните бази данни, четяха и документи от архивните фондове, търсеха литература. „Посадените родословни дървета” даваха своите плодове – сближаване мужду хората и преодоляване на отчуждението от миналото и семейните ценности. Скъсаните родови нишки отново се възстановяваха. в читалнята на архива понякога идваха заедно представители на различни клонове от рода, за да направят своите проучвания. Архивът получи като дарени документи някои от изградените родословни дървета. така наследниците, освен копия на оригиналните документи за собственост, вече предаваха на съхранение и създадените от тях родословни дървета. Появиха се и родови изследвания. в заключение може да се каже, че чрез този правителствен проект за издирване на сведения за оставените български имоти и имоти на българи бежанци в Одринска тракия и Мала Азия Централният държавен архив съдейства за възстановяване на скъсаните или изтънели родови нишки, за опазване и съхранение на родовата памет, помогна за завръщане към родовата и семейната идентичност. Активността на паметта – семейна и родова, движението към тази памет е всъщност движение към самия себе си. Историята влезе в домовете на тези хора, но и излезе от домовете им. тя на едно микро ниво бе колективно дело – дело на семейството, на рода. И за да бъде история – тя бе записана, превърна се в историческо познание, даже бе предадена в архив. ласкаем се от възможността да кажем, че чрез работата ни по посочения проект помогнахме за възстановяването, макар и в малка степен, на едно загубено равновесие, което съдържа в себе си възстановената родова памет и което опира до големия и вечен въпрос за идентичността. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 201 Езиковата ситуация на изселниците от 1989 г. през призмата на понятията билингвизъм, диглосия и езикова интерференция Садрие Гюнеш Технически университет „Йълдъз“, Истанбул Увод Изселването на турското малцинство през 1989 г. може да се разглежда от различни аспекти. Един от тях е езикът, който, от една страна, според Капоторти, е една от характеристиките на малцинствата1, а, от друга, е средство за комуникация и за социализация. Именно поради това езикът е важен компонент и за турското малцинство в България: от една страна, е един от факторите, определящи етническата му идентичност, както и държавната политика относно това малцинство, а, от друга, е средство за комуникация, социализация и професионално устройване както в България, така и след изселването в турция. в този доклад отначало накратко ще се разгледат правните разпоредби, уреждащи положението на турското малцинство в България относно изучаването на майчиния език от 1878 до 1989 г., и приложенията им, постепенната диференциация между турския език в България и турския език в турция след 1878 г. След това ще се дадат кратки дефиниции на понятията билингвизъм, диглосия и интерференция и ще се разгледа езиковата ситуация на турското малцинство в светлината на тези понятия непосредствено преди и след изселването през 1989 г. Базирайки се на личен опит и наблюдения, ще посоча конкретни примери на езикова интерференция при изселниците непосредствено след изселването, породена от влиянието на българския език върху турския и, разбира се, от недостатъчно владеене на турския език. Правни разпоредби, уреждащи положението на турското малцинство в България относно изучаването на майчиния език от 1878 до 1989 г., и приложенията им След Руско-турската война през 1878 г. българската държава се възстановява като Княжество България. Заедно с това, живеещото на територията на Княжеството турско население изпада в положение на малцинство. От Освобождението до втората световна война отношението на държавата към малцинствата се регулира съгласно конституционна2 и 1 Според известната дефиниция на Капоторти под малцинство се разбира „по-малобройна група, в сравнение с останалата част от населението на държавата, незаемаща господстващо положение, членовете на която, граждани на тази държава, имат етнически, религиозни или езикови характеристики, които ги отличават от характеристиките на останалата част от населението....” (Capotorti 1979: 96). 2 Конституцията на Княжество България от 1879 г. (търновската Конституция) прокламира равенство пред закона (чл. 57) и свободно изповядване на религията за всички български граждани и за чужденците (чл. 40). 202 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ международно-правни3 уредби, в които се говори за общности с различно вероизповедание. Според законодателните разпоредби след 1944 г. членовете на турското малцинство в България попадат в категориите „национални малцинства”4 и „граждани от небългарски произход”5 и наред със задължителното изучаване на български език имат право да изучават и своя майчин език и да развиват националната си култура. въпреки тези разпоредби, държавната и партийната политика относно изучаването на роден език и развитието на националната култура на турското малцинство е променлива, в определени периоди положителна6, спазваща разпоредбите, в други периоди – в пълен разрез с тях7. Като цяло може да се каже, че до 1989 г. преобладават политиките, насочени към постепенното българизиране на турската общност. Ако проследим накратко положението на турското малцинство в България в периода от 1878 до 1989 г. относно изучаването на майчиния език, се оформя следната картина: в първите години след Освобождението обучението е провеждано изцяло на майчин език; след това следва обучение на майчин език със задължително изучаване на български8, постепенно утвърждаване на българския като език на обучение9 и превръщане на турския в избирателен предмет10, постепенно намаляване на факултативните часове по турски до пълното му премахване от учебните програми през 1974 г. и накрая – следва пълната забрана за употребата му на публични места през периода 1985–1989 г. Очевиден е фактът, че изучаването на майчиния език от страна на турското малцинство е тясно свързано с държавната малцинствена политика и се регулира чрез реформите в образованието и именно поради това в различните периоди се застъпва в различна степен в образователната система11. Успоредно с промените в изучаването на турския език, се променя и ситуацията с издаването на книги, вестници и с провеждането на културни събития от всякакъв вид на турски език. До 1989 г., от една страна, се наблюдава постепенното ликвидиране на условията за изучаване 3 Международни правни уредби са: Берлинският договор от 1878 г., Истанбулският българо-турски договор от 1913 г. и Ньойският договор от 1919 г. 4 Конституция на Народна република България (Димитровска конституция), (Държавен вестник, бр. 284 от 06.12.1947 г.). Съгласно чл. 79 националните малцинства имат право да се учат на своя майчин език и да развиват националната си култура, като изучаването на български език е задължително. 5 Конституция на Народна република България (Живковска конституция), (Държавен вестник, бр. 39 от 1971 г.). Съгласно чл. 45 (7) гpaждaнитe oт нeбългapcки пpoизxoд, ocвeн зaдължитeлнoтo изучaвaнe нa бългapcкия eзик, имaт пpaвo дa изучaвaт и cвoя eзик. в сила е до 1991 г., когато е заменена с Конституция на Република България. 6 Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 26.04.1951 г. декларира „полагането на специални грижи сред турското население”. На турски език или със страници на турски език по това време излизат повече от десет вестника и едно списание. Българското радио има редовни предавания на турски език. в някои градове функционират държавни театри, които поставят пиеси на турски език. 7 След 1956 г., когато идва на власт новото ръководство на БКП начело с тодор Живков, на заседание на Политбюро от 21.06.1958 г. се взима решение за постепенно смесване на турските и българските училища. Броят на вестниците намалява и те започват да излизат на български език, закриват се театрите. 8 Задължителното изучаване на български език се въвежда със Закона за народното просвещение от 1885 г. 9 С промените в закона през 1909 г. започва задължително изучаване на български език, история и география. 10 След Пленума на ЦК на БКП през октомври 1958 г. 11 виж по-подробно Бюксеншютц 2000; Национален доклад 2001. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 203 на турски език, а, от друга страна, все повече се задълбочава разликата между говоримия турски в България и официалния език в турция. Диференциация между турския език в България и турския език в Турция след 1878 г. След 1878 г. турският език в България и турският език в турция постепенно започват да се развиват в съвсем различни посоки. След основаването на Република турция през 1923 г., сред най-важните реформи на Ататюрк е „езиковата революция“ от 1928 г., заменила трудната за изучаване арабска азбука с турска на латинска основа. За официален език е приет истанбулският говор, започва процес на пуризация на турския с тенденция арабските и персийските думи да се заместят с чисто турски, като заедно с това в езика навлизат чуждици от английски, френски и др. езици. Що се отнася до турския език в България, той, въпреки че в началото отразява езиковите промени в турция, започва да изостава. Заедно със запазването на много арабски и персийски думи, в турския навлизат или умишлено се вмъкват думи и някои граматични правила от българския и даже от руския език. Едновременно с това трябва да се отчете и политизацията на българския език, осъществявана под влиянието на тоталитарния руски език в СССР12, което не може да не се е отразило и на турския. Накратко би могло да се каже, че поради различното естествено развитие на турския език и различните езикови политики, водени в двете страни, и поради целенасочената езикова намеса, резултат от партийната политика към малцинствата в България, се появява диференциация между говоримия13 турски език в България и официалния турски в турция. Дефиниране на понятията билингвизъм, диглосия и интерференция Преди да се разгледа езиковата ситуация на турското малцинство, е необходимо накратко да се дефинират понятията билингвизъм, диглосия и интерференция. в общества, в които съществуват два или повече езици, се говори за двуезичие, което е твърде сложно, многоаспектно явление. Двуезичието може да се отрази с два термина – билингвизъм и диглосия, като в социолингвистиката се прави разлика между двете понятия. Докато билингвизъм означава ситуация, в която всички членове на общността могат да използват по независим начин или единия, или другия език, то диглосията е ситуация, в която на двата езика се приписват различни нива на престиж, поради което единият език е с нисък престиж, а другият – с висок (Balboni 1999: 11). Билингвизмът може да бъде индивидуално или масово явление, с еднакво или различно съотношение в степента на владеенето на двата езика. Според л. Блумфилд билингвизмът се определя като „способност да се комуникира на два различни езика, които се владеят на равнище роден език” (Bloomield 1933: 55-56). С времето определенията за билингвизма се изменят, в зависимост от възрастта и начина на усвояване, степента на владеене на езиците, съотношението между тях, той се класифицира като ранен, късен, симетричен, координативен, асиметричен, социален, индивидуален и т.н. 12 вж. Купина 1995; Геллер 1994. 13 в настоящия доклад се има предвид само говоримият (не и писменият) турски език. 204 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ П. Балбони дефинира термина билингвизъм като способността на един индивид да комуникира на повече от един език. Според него рядко владеенето на двата езика е еднакво и билингвизмът е координативен, по-често става дума за роден език, придружен от други езици с по-ниско ниво на владеене, и става дума за така наречения „куц” билингвизъм (Balboni 1999: 11). терминът диглосия14 е дефиниран за първи път от американския учен Чарлз Фъргюсън като „съвместно съществуване на две разновидности на езика, всяка от които изпълнява определена роля в даден колектив” (Ferguson 1959: 325). Освен този класически тип диглосия, съществува и разширена диглосия, която се определя като „езиковата ситуация, в която съществуват функционални различия както между отделни функционални стилове на един език, така и между напълно неродствени езици” (цит. по Schifman 1997: 208). Според друга дефиниция диглосия означава „едновременно съществуване в обществото на два езика или две форми на един и същ език, използвани в различни функционални среди” (Большой энциклопедический словарь, языкознание 1998: 136). Компоненти на диглосията могат да бъдат различни езици, различни съществуващи форми на един и същ език (литературен език и диалект) и различни стилове на езика (книжовен и разговорен). Характерно за нея е наличието на функционална диференциация и оценъчен фактор. Диглосията като социолингвистичен феномен предполага задължителна съзнателна оценка на говорещия за езиците, които владее, по скалата „висок престиж – нисък престиж” (Большой энциклопедический словарь, языкознание 1998: 136). Х. Шифмън посочва 12 характерни черти на диглосията, като сред тях са функция, престиж, литературно наследство, придобиване, стандартност, стабилност, граматика, лексика, диференциация между стандартен език и диалекти, фонология (Schifman 1997: 206–208). Явлението интерференция се характеризира като „взаимодействие на езикови системи в условията на двуезичие, проявяващо се при езикови контакти или при индивидуално изучаване на нероден език, … изразява се в отклонения от нормите и системите на втория език, под влияние на родния” (Большой энциклопедический словарь, языкознание 1998: 197)15. Интерференцията може да се прояви не само под влияние на родния, но и под влияние на чуждия или втория език чрез навлизане на нормите на единия език в пределите на другия и да обхване всички нива на езика (вайнрайх 1972: 25). Главният ѝ източник е разликата в системите на взаимодействащите си езикови системи – различен фонемен състав, разлика в позиционната реализация на фонемите, съчетаемостта им, различна интонация, различен състав на граматическите категории и т.н. Проявява се под формата на грешки, като под грешка се разбира всяко отклонение от нормите на книжовния език (фонетични, граматични, лексикални, словообразувателни, правописни, пунктуационни, правоговорни). 14 терминът диглосия произлиза от две гръцки думи: di (две) и glōssa (език) (Большой энциклопедический словарь, языкознание 1998: 136). 15 терминът интерференция произлиза от две латински думи: inter (взаимно, между) и ferio (докосвам, удрям). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 205 Езиковата ситуация на турското малцинство в България преди изселването през 1989 г. Нека сега опитаме ретроспективно да анализираме езиковата ситуация на турското малцинство в България непосредствено преди изселването през 1989 г. в светлината на горепосочените понятия. Българският език според конститутицията е официален език, на него се осъществява обучението в училище. това е езикът на институциите, на средствата за масово осведомяване, на упражняваната от индивида професия. турският е майчин език на турското малцинство. в обстановка на почти напълно липсващи условия за изучаване и развитие на майчиния език16 през 1989 г., когато турският език беше забранен на обществени места, не се изучаваше по никакъв начин в учебни заведения или курсове, липсваха книги и периодични издания, телевизионни и радиопредавания, каква всъщност беше езиковата ситуация на турското малцинство? Каква беше степента на владеене на двата езика, българския и турския? Несъмнено езиковата ситуация и степента на владеене на езици при всеки индивид се обуславя от собствените му индивидуални особености и способности, но освен индивидуалните има и общовалидни за цялата турска общност фактори, породени от езиковата политика в страната, развитието на езика и т.н. Езиковото състояние на турското малцинство беше такова, че представителите на това малцинство можеха да се намират във всяка една точка в двумерното езиково пространство, представено от родния език (турски) и официалния език (български). Известни бяха следните случаи: голяма част от възрастното население, живеещо в селските райони, владееше само турски, a известна част от децата в големите градове владееше само български. По-голямата част от турското малцинство владееше и двата езика. Може определено да се посочи, че степента на владеене на двата езика варираше в зависимост от възрастта и особеностите на малцинствената политика в годините на обучение на отделните индивиди. вероятно сред турската общност през 1989 г. е имало единични случаи на симетричен, координативен, равностоен билингвизъм, при които двата езика се знаят в еднаква степен. Но за да се изрази езиковото положение на по-голямата част от турското малцинство в този период е по-подходящо използването на термина асиметричен билингвизъм, бих добавила потиснат, недоразвит, нежелан от държавните власти билингвизъм. в тази езикова ситуация, от двата езика в по-голяма степен е овладян българският, а в по-малка степен турският. Доказателство за това, че двуезичието на турската общност през 1989 г. не може да се определи като симетричен тип билингвизъм са затрудненията му по време на изселването в турция при комуникация с местните. За описанието на двуезичието на турското малцинство в България през 1989 г. би било много по-подходящо използването на термина диглосия. в светлината на определението на Фишмън за диглосия и на концепцията на Х. Шифман за характерните черти на диглосията езиковото положение на турското малцинство непосредствено преди изселването може да се разгледа по следния начин. Съотношението между езиците в тогавашното общество, 16 След мерките за премахване на турския език от учебните програми само семейството беше възможна среда за научаване на майчиния език. 206 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ българския и турския, е, че те са напълно различни като езици и най-важното е, че имат различни комуникативни и социални функции. Ако означим символично българския с В (висок престиж), а турския с Н (нисък престиж), то разликите между тях според функции и престиж са следните: българският (В) е официален, доминиращ и престижен език, език на мнозинството, обучението, официалната комуникация; печатът и литературното наследство, радиои телевизионните програми са на този език; съществува в устна и писмена форма. турският (Н) е език на малцинството, не се извършва обучение на този език, научава се и се използва само в семейна и близка приятелска среда и то предимно в устна форма, няма книги и вестници, телевизионни и радио програми на този език. Полагат се големи усилия от страна на тогавашното партийно ръководство, за да се постави на ниско престижно ниво. там където се употребява българският, не може да се употреби турският, даже е напълно забранен. Съществува стремеж езикът Н напълно да се измести от езика В. в това езиково състояние на асиметричен билингвизъм и диглосия над 360 хиляди души от турското малцинство се изселиха в турция и трябваше за много кратко време да се реализират в новото общество. Езиковата ситуация на турското малцинство в Турция след изселването през 1989 г. При изселването през 1989 г. турското малцинство се премести от една езикова среда в друга, от среда, в която се говори български и турски, характерен за България, в среда, в която в голяма степен се говори официалният истанбулски говор. в новата среда езикът на изселниците претърпя „сблъсък” с местния език, както на системно-структурно (лексикално, фонетично, граматично), така и на комуникативно равнище. Изселниците всъщност се сблъскаха и с истината, че не владеят в достатъчна степен турски език. Докато в България общуваха помежду си в семейна и приятелска среда на турски, нямаха проблеми относно разбирането или неразбирането. Може да се каже, че бяха убедени, че го владеят добре, но това убеждение изчезна на турската граница по време на изселването, защото при първия контакт с турци извън България (и той беше с турските власти на границата) се оказа, че не са знаели в достатъчна степен турски език. Не беше лека самооценката относно владеенето на майчиния език и липсата на метаезикова представа, засягаща това положение. Последствията от този „сблъсък” бяха явления като интерференция и отново диглосия, но този път става дума за диглосия при наличие на два различни говора на един и същ език – говоримия турски език в България и официалния турски език в турция. Разликата между двата говора беше толкова голяма, че непосредствено след изселването ни в турция беше много трудно да разбираме официалния или литературния турски език. валидно беше и обратното – местното население трудно ни разбираше. На завършилите в България специалисти със средно и висше образование им липсваха познания относно специална и професионална терминология, умения да ползват писмения език. След изселването трудностите, породени от недостатъчното владеене на турския език, бяха предимно от комуникативен и от собственоезиков характер. Комуникативни за- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 207 труднения се срещат, когато контактуващите не са в състояние да се включат пълноценно в процеса на комуникация, имат затруднения при подбора на думи и в начина на съчетаването им, за да изразят мислите си в съответствие с комуникативната задача. Собственоезиковите затруднения са свързани с недостатъчен речников запас, артикулационни и интонационни проблеми на общуващия. Прояви на интерференция при произнасяне и употреба на думи от литературния турски език след изселването в Турция Ще се спра на някои конкретни случаи на интерференция, забелязани по време на комуникации на турското малцинство след изселването в турция. Появата им е под влияние на българския и турския език, говорен в България и, разбира се, на недостатъчното владеене на турския език. Примерите, които ще посоча, не са в резултат на мащабно или предварително запланувано лингвистично изследване, а се базират на личен опит, на непосредствени наблюдения и на преживявания, споделени от близки, приятели и познати по време на непринудени общувания в приятелска среда. в този случай в ролята на информатори са хора с достатъчно високи социални, професионални и образователни характеристики. При контакта на изселниците с литературния турски език в турция се наблюдаваха и перцептивна (възникваща при възприятие на речта на другия), и продуктивна интерференция (възникваща при говорене на езика). От двата езика, които изселниците владееха, доминиращият беше българският и поради това той беше източникът на интерференция. тук ще засегна само примери на продуктивна интерференция, установена чрез анализиране на грешки, допуснати при създаване на устни текстове от страна на изселниците по време на комуникация с местните. Забелязани са различни видове интерференция.  Фонетична интерференция. тя се проявява тогава, когато поради влиянието на фонетичната система на езика-източник на интерференция, произнасянето на фонемите на езика-обект на интерференция се извършва не по правилата на последния. Например, фонемата л на български се произнася твърдо, а на турски се произнася много меко, както се случва при прозношението на думата лале, която в двата езика има еднакъв фонетичен състав. турската фонема с не съществува в българския език, предава се със звукосъчетанието дж, което не я отразява напълно, както се случва при прозношението на името Cevdet. Наблюдава се смесване на българската фонема ю и турската ü; наблюдават се отклонения при произнасянето на отворени и затворени гласни, двойни съгласни и при интонацията на изказванията. Фонетична интерференция се наблюдава и при произнасяне на общоизвестни имена и термини17, които по принцип се пишат и произнасят във всеки език според собствените му норми, например обозначението у в математиката на български се произнася игрек, а на турски йе; Архимед на турски се пише и произнася като Аршимед, Цезар като Сезар. Интересно е, че фонетичните грешки веднага се забелязват и се разбира, че става дума за различни кодове на комуникация. веднага следваше въпросът: „Откъде сте?”. 17 този вид интерференция е наблюдавана предимно при специалистите, в най-голяма степен при учителите. 208 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ  Интерференция на морфологично ниво. тя се проявява под формата на грешки в спрежението на глаголите и в образуването на страдателни глаголни форми.  Интерференция на синтактично ниво. тя се проявява под формата на нарушен словоред.  Интерференция на лексикално и изразно ниво. тя се проявява под няколко форми. – лексикално заместване: проявява се тогава, когато поради навик или незнаене на подходящата турска дума, на мястото ѝ се използва българската. Например, за да се изрази понятието автобус, вместо турската дума otobüs се използва българската дума рейс, която в българския език в известна степен е изместила думата автобус, но рейс (reis) на турски означава председател, началник. За да се изрази понятието плодов сок, вместо турското словосъчетание meyve suyu се използва българската и то само думата сок (от плодов сок), но сок на турски отразява заповедната форма на глагола мушна във второ лице единствено число. – Интерференция при думи с еднакъв или близък фонетичен състав, но с различно значение в двата езика. такива са например българските думи креват и павилион, съответно турските kravat и pavyon, които значат вратовръзка и увеселително заведение. – Интерференция при думи, които имат няколко значения, но се знае само едното, а другите значения не се знаят, например думата Вели е собствено име, но означава и родител. тази дума е известна като собствено име, а значението родител не се знае. – Интерференция при използване на буквален превод от български език. Проявява се при комуникация, в която поради незнание или навик, вместо да се използва автентичният турски израз, се изполва израз, образуван чрез буквален превод от български език. Например, българските изрази запали колата, вдигни телефона чрез буквален превод се използват, за да се изразят същите явления на турски, но получените изрази arabayı yak и telefonu kaldır имат други значения в официалния турски език. За разлика от другите видове интерференция, тази на лексикално и изразно ниво може и да не се забележи веднага. Интересно е, че двете страни са убедени или пък наймалкото нямат никакви съмнения, че при комуникация използват общ код (език), а всъщност кодът не е напълно еднакъв, но различителните признаци не се улавят веднага. Едва с напредване или приключване на комуникативния акт може да се разбере, че нещо не в ред. Интерференцията на лексикално и изразно ниво е причина да се наруши комуникативният акт, да се получат комични и трагикомични ситуации. С течение на времето проявите на интерференция при изселниците отслабват до пълното им преодоляване. Заключение Изложената накратко по-горе езикова ситуация на турското малцинство в България от 1878 до изселването му през 1989 г. в турция може да се обобщи така. Двуезичието на турското малцинство може да се изрази с термините асиметричен билингвизъм и силно застъпена диглосия до 1989 г. в България, диглосия при два различни говора и прояви на ин- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 209 терференция при употребата на думи от литературния турски език след изселването през 1989 г. в турция. Би било интересно да се разгледа сегашното положение, степента на запазване на българския и на придобиване на книжовния турския език от изселниците. внимание заслужава и сегашната езикова ситуация на тази част от турското малцинство, което живее в България. Литуратура Большой энциклопедический словарь, языкознание. 1998. Москва, Научное издательство „Большая российская энциклопедия“, 2-е (репринтное) издание „лингвистического энциклопедического словаря“ 1990 года. Ред. в. Н. Ярцева. Бюксеншютц, У. 2000. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944–1989). София, IMIR. Вайнрайх, У. 1972. Одноязычие и многоязычие. Новое в лингвистике, выпуск 6. Языковые контакты. Ред. в. Ю. Розенцвейг. Москва, Издательство „Прогрес“. Геллер, М. 1994. Машина и винтики. История формирования советского человека. Москва, МИК. Купина, Н. 1995. тоталитарный язык: словарь и речевые реакции. Екатеринбург– Пермь, УГУ. Национален доклад 2001. Национален доклад, съгласно чл. 25, ал. 1 от Рамкова конвенция за защита на националните малцинства. Република България, Министерски съвет, Национален съвет по етнически и демографски въпроси. София, януари 2001 г. Balboni, P. 1999. Dizionario di Glottodidattica. Perugia, Guerra Edizioni. Bloomield, L. 1933. Language. London. Capotorti, Fr. 1979. Study of the Rights of Persons Belonging to Ethnic, Religious and Linguistic Minorities. New York, United Nations. Fishman, J. A. 1967. Bilingualism with or without Diglossia. Diglossia with or without Bilingualism. – Journal of Social Issues, 23: 2, 29–38. Ferguson, Ch. 1959. Diglossia. – Word, 15, 325–340. Schifman, H. F. 1997. Diglossia as a Sociolinguistic Situatiоn. – In: Handbook of Sociolinguistics, ed. Florian Coulmas, Blackwell Publishing, 205–216. 210 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Тракийски българи от Източна (Одринска) Тракия в Стара Загора Невена Даскалова Тракийско дружество „Одринска епопея” – Стара Загора Етнографската група „тракийци“, в случая „долнотракийци“, представлява населението от геогрфския ареал Източна или Одринска тракия. Част са от оная голяма бежанска вълна, понесла тежките, ужасни и свирепи последствия, най-вече защото е отстоявала българското си етническо съзнание. тракийците са насилствено избивани и прогонени от родните им селища през злокобната 1913 г., когато свободата, извоювана с цената на хиляди български войници и офицери, трае твърде кратко. Със започването на войната между довчерашните съюзници Гърция, Сърбия и Черна гора, турците нарушават скоро подписания лондонски мир и буквално връхлитат върху българските селища. Емблематично по ограбване, опожаряване, избиване и изнасилвания е чисто българското село Булгаркьой. За нечувания погром освен от изследването на любомир Милетич (Милетич 1918), научаваме и от книгата на заселения в Стара Загора, роден в Булгаркьой, Н. З. Шумарев „Низ ужаса на пламъците“, издадена прeз 1939 г. тази малка по размери книжка има изключително благотворно влияние върху следващите поколения булгаркьойци. Години наред тя се носи и преписва от ръка на ръка, а впоследствие се ксерографира. Председателката на тракийското дружество в Казанлък открива препис от книгата и подема инициатива за нейното преиздаване, за да се съхрани. Заедно с това се добавят важни моменти от живота на дружеството. Сред тях особено впечатлява посещението до родните места на тракийци и най-вече до с. Булгаркьой (вж. Шумарев 2010). в град Сливен се организира среща на тракийски бежанци и техните потомци, посветена на булгаркьойци. Цел на срещата е и представянето на новоиздадената книга. По гърдите на дошли от цяла България тракийски бежанци и техните потомци се четат имената на родните им места от Източна и Западна тракия и Мала Азия. И изведнъж добиваме усещането, че сме пред една голяма етнографска карта от началото на XX в. Сред присъстващите подобаващо място заемат най-вече потомци на българите от с. Булгаркьой. За тях представляваше най-голям интерес представянето на книгата „Низ ужаса на пламъците“. На премиерата самодейни групи от различни селища изпълниха свои програми. в този ден се срещнах с жена от град Елхово, която беше от рода на Шумарев. С нея имах да споделя нещо. Преди години по повод подготовката на една изложба под наслов „Кърпата – традиция и съвременост“ с участие на Етнографски музей – Елхово, Етнографски музей – Бургас и сдружение „Българска шевица“ – Пловдив, се наложи да издирим още експонати. Посетих нейния дом и тя ми показа красива кърпа. Поисках да я закупим за Специализирания етнографския музей – град Елхово (днес Етнографско-археологически музей) , но тя не се съгласи и ни позволи да я ползваме само за изложбата. „Кърпата – каза тя – ми е най-скъпият дар по МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 211 повод моята сватба от баба ми. Опазила я, когато е бягала през страшната 1913 г., а това била нейната сватбена кърпа“. И при тази среща, преди да я попитам още ли пази кърпата, тя ми каза: „Скоро аз я подарих на сватбата на моята внучка“. Зарадвах се, защото така една семейна реликва следва своя път от поколение на поколение. това ми напомни, че с право съм написала преди време разказ под заглавие „Реликвата“ (Даскалова 1986). в по-късните години тази кърпа стана повод да напиша през 2008 г. книгата „Българската кърпа – покров, олтар и знаме“. И не случайно корицата беше украсена с кърпи от Западна тракия, откъдето пък е моят корен. така мислено свързвах съдбата на потомците на тракийските бежанци от Източна (Одринска) тракия със Западна (Беломорска) тракия, дала подслон на върволици бежанци от Източна тракия след разорението от 1913 г. Скоро след тържеството в Сливен ми бе предоставена възможност да представя пред казанлъшка публика новоиздадената книга „Низ ужаса на пламъците“. там присъстваха синът, дъщерята и внучката на писателя Шумарев. Преди известно време разбрах, че подготвят преиздаване на книгата. Оказа се, че интересът ми към това емблематично по своята участ село нараства. Запознах се и с други двама наследници на рода Шумареви. Попитани какво знаят за селото, за съжаление чувах: „Ами, колкото пъти съм питал дядо ми, той все почваше да плаче“1. За моя радост скоро разбрах, че някои булгаркьойци, предимно, второ и трето поколение, се заемат да откриват и допълват своето родословно дърво2. Появи се и първи диск със спомени за родовия корен3. За съжаление, освен с. Булгаркьой, подобна участ имат още много български селища от Одринска тракия. Единственият изход, но не желан, а натрапен, водел към България. И върволици от тракийски бежанци се настаняват в Стара Загора и селища от областта. Първата вълна идва още след 1878 г. Едно преброяване на град Одрин сочи, че до тази година е наброявал 80 000 души, а след 1878 г. те са вече 63 000. Съществена част от тях са били българи, напуснали родните си места. в Одринския вилает (включващ както Източна, така и Западна тракия) се наброявали около 340–350 български селища, които значително намалят своя брой при прогонване на българи от Източна тракия след Илинденско-Преображенското въстание, а най-вече след погромите през 1913–1914 г. Днес потомците на българите от Одринска тракия са обединени заедно с други тракийци в тракийско дружество „Одринска епопея“ – Стара Загора, възстановено след 1989 г. Една от задачите на възстановеното дружество е да се създаде група, която да изпълнява песни от селищата на родните места. Със задачата да се осигури подходящо за певците облекло се заема Златка Палазова. Изработените костюми повтарят много точно кройката и орнаментиката на узункюприйската носия. Идентичността на източнотракийците се изгражда както в рамките на тракийско дружество „Одринска епопея“, така и чрез дейности на отделните секции. това са тържества, често наричани землячески срещи, в навечерието на 1 Иван Ангелов, род. 1937 г. в Стара Загора, потомък на Н. З. Шумарев. 2 васка Атанасова, род. 1932 г. в Стара Загора, потомка на Н. З. Шумарев. 3 Петър Щилиянов, род. 1934 г. в тополовград. Живее в Стара Загора от 1957 г. 212 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Коледа или по време на други, тачени от тракийци празници. тогава общата трапеза, песните, разговорите или определени беседи от историята, както и кръшните хора ги сродяват. Паметни остават в душите на тракийските бежанци екскурзиите до родните места. Младите участници жадуват да видят селищата, за които неведнъж и дваж са слушали разкази и спомени от своите родители, от своите баби и дядовци. така нишката свърза едните и другите в едно цяло. А родните места са сакрални места. всеки дом е бивал освещаван, всяко новопостроено училище и църква, изградени не случайно в центъра на всяко селише, напомнят за сътворението. така домове, училища и църки, както и цялото селище се възприемат общо като свой свят, подреден, почитан и мил. При посещението си родените в този хубав и свиден за тях свят се връщат към тъжните спомени. Младите пък усещат, че техните предци не са дърво без корени, следователно и те са част от този свят. И често чувам да споделят: „Слава Богу, че днес имаме възможността да отидем и да се поклоним пред гробовете или на предполагаемите места на жертвите”. А в тази насока от двете страни на границата, както от българска, така и от турска страна, се е постигнало разбиране. По повод 80-годишнината от разорението на тракийските българи ръководството на тракийско дружество „Одринска епопея“ взема решение за „едно мечтано пътуване“ в Одринско и лозенградско (Мечева 2011). Акцентът на екскурзията е посещението на най-пострадалото българско село Булгаркьой. Главната цел е да се види училището и да се посети лобното място на многобройните жертви на Байдановия мост. Цветя, поклон, запалени свещи, спомени на възрастни булгаркьойци; сълзи и тъжни песни се вплитат в едно. „Отнесохме оттам камъка с български символи, предаден ни от местен жител“. Следва посещение на лозенград, вълнението и тъгата се връщат отново чрез спомените на 95-годишния Атанас василев. Бил е 14-годишен и разказва за Узункюпри и за родното си село Осмалий. Открива родната си къща, посрещат го млади туркини и малки деца. той обяснява, че това е родната му къща и подава на децата „армаган“ от България. Екскурзиантите си правят снимка за спомен в родния дом на Атанас василев. При посещението в Одрин цялата група предлага тракийската организация да „подеме подписка за набиране на средства за възстановяване на българската черква „Св. Георги“. От този момент нататък следват много действия, за да се осъществи идеята, изречена пред портите на срутения храм. За втори път през 1995 г. потомците на някогашните прогонени тракийци посещават родните места на своите предци. този път ядрото на пътуващите е представено от малоазийските бежанци. това пътуване е озаглавено „От двата бряга на Босфора“ с подзаглавие „Малоазийските българи – радетели на българщината“ (Мечева 2011: 207). Цялото пътуване е един вълнуващ разказ за срещи с местното население в посетените родни места на бежанци. Изкушавам се да цитирам важни, според мен, моменти от впечатляващи спомени, които и до днес се повтарят: „За да стигнем до Чаталтепе, потърсихме помощ от местните жители и един от тях ни придружи до самото село“. „Пристигнахме в с. Чаталтепе... виждайки, може би, за пръв път такива гости, селяните проявиха голям интерес. Събра се почти цялото село. Наблюдаваха ни приветливи, усмихнати. Поканиха ни на чай в единствената кръчма. Разговорихме се. Един от събеседниците ни, Авни, човек на средна възраст, ни каза: „От ай тува съм роден”. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 213 той знаеше добре български език. „Моите родители и предци са дошли тук от София преди 85 години. турското правителство им казало: „Елате тук, ще ви дадат земя и къщи“. Делиовер Баш, друг местен жител, ни съобщи, че селото е мюсюлманско, като половината са сърби, другата половина българи. Шариф Кайли сподели, че е помак той също говореше добре български. Ето някои думи, казани от него: „Синовете ми също знаят български. Само най-малките, внуците, не знаят, но и тях ще научим“. Следва посещение на гр. Бандърма, после Балъкесир. За този град водещата групата г-жа Петра Мечева разказва на екскурзиантите интересни моменти от историческото му минало. впечатляващо е следното, запазило се и в съзнанието на малоазийските българи. Яким Доросиев, родом от Копривщица, учител в Балъкесир разказва, че „в харема на Балъкесир открил българско момиче, а други две момичета, българчета били откарани в турски семейства. тези сведения узнал от свои приятели турци. Направил постъпки в българското консулство в Истанбул и децата били освободени и върнати в България. Годината била 1885-а, децата били на възраст между 14 и 16 години – и трите от Стара Загора“. Допуска се вероятността тези деца да са били отвлечени по време на опожаряване на града. тук ще подкрепя допускането за отвлечените момичета с данни от една недостатъчно позната трагедия под наслов „Старозагорченката“ от П. Р. Славейков, публикувана в сп. „Наука“ през 1882, 1883 г. (Славейков 1882,1883: 686, 973, 975). Продължавам с интерес да следя пътуването на тракийските бежанци. Дори вече се усещам като част от групата, която се готви да посети следващия град, но нека допълня още нещо: „Балъкесир е модерен град – пише авторката. – На много места срещнахме младежи преселници от България, които работеха по магазините. в разговора прозираше носталгията по България“. Следват селищата Коджабунар и тьойлебен. Сред пътуващите има потомци и от двете села. Елена Гогова, трябвало да изпълни майчина заръка: „Когато отидеш в тьойлебен, да ми донесеш камъче и пръст. Да намериш и нашата къща. Имаше кайнак с мома и оттам течеше вода. Да ми донесеш от тая вода”. такава бе поръката на баба Султана, родена в тьойлебен през 1908 г. Борис Йорданов очакваше да види големия чинар в центъра на Коджабунар (Мечева 2011: 213–214). За съжаление лошите и непроходими с автобус пътища към тези села не позволили те да бъдат посетени. Мечтите и на двамата останали неосъществени. Настъпва моментът на завръщането. Пътуващите са в Източна тракия. Посещават градовете Малгара и Кешан. „в село Булгаркьой бяхме преди две години. Промяната беше голяма. Байдановият мост, където са застреляни 350-те български мъже, също е променен. Отец Иван облече църковните си одежди и извърши заупокойна молитва. Хиляда и триста са загинали тук. Поставихме венеца, донесен от България, запалихме свещи. Свещите догаряха, когато Елена Гогова започна с тих глас, излъчващ болка и печал, да декламира стихотворението „Булгаркьойци“. Цялата трагедия на селото отново изплува пред нас... Наближихме град Узункюпрю. Особено се вълнуваше Пенка Парапанова. в очакване на мига, когато щеше да стъпи на родната земя на майка си, тя стана неспокойна. взе микрофона и започна да разказва“. Естествено нейният разказ не може да бъде друг, освен да е посветен на па- 214 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ метта на майка, баба, дядо и други близки роднини, пострадали по време на злощастията на Узункюпрю. При наближаването на град Одрин друго едно сърце трепва. това е сърцето на народната певица Кичка Савова. „въздъхна дълбоко, огледа природата наоколо, търсейки в далечината родното място на своите родители – Курджикьой, намиращо се на шест километра от Одрин. тя взе микрофона и започна да разказва...“ (Мечева 2011: 216–218). Пишейки тези редове, в съзнанието ми изплува образът на Кичка Савова. Познаваме се много добре. тя е певица с богата духовност и човечност. Пред мене е книгата ѝ „Живот отдаден на песента“. тя с цялата си душа и сърце намира време да присъства на тракийските сбирки и да зарадва публиката от тракийци с любима за тях песен. Както книгата, така и блогът ѝ във виртуалното пространство откриват една творческа личност, един живот, наистина отдаден на песента и в много случаи песните ѝ са посветени на тракийци. в блога ѝ попадам на датата първи декември 2001 г. там чета: „Самостоятелен концерт на Кичка Савова в Истанбул. Събитието е отразено в сп. „Кюлтюр Санат“. Спирам, за да продължа по следите на тракийци, пътуващи към Одрин. те са там за втори път и не пропускат отново да застанат пред портите на българската църква „Св. Георги“. „в черквата не можахме да влезем. Отец Иван Бояджиев отслужи молитва пред входа на храма в памет на падналите български войни и пострадалите от поробителя братя и сестри. Горящите свещи прикрепихме на стълбите пред вратата на храма. С наведени глави изчакахме тяхното догаряне“. връщам мислите си към 1995 г. Познавам много от малоазийските българи. Членуват в тракийско дружество „Одринска епопея”. те отчасти също представляват отделна група. Имат своя секция в състава на дружеството. Днес населяват главно квартал „Кольо Ганчев“. Главен извор за проучаване на техния корен е книгата на Димитър Шишманов „Необикновената история на малоазийските българи“. Потомците се гордеят, научавайки, че прокудените им от Мала Азия предци, приближавайки границите на майка България, хвърлят фесовете и слагат калпаците. Не по-малко ги впечатлява подвигът на напусналите турската армия малоазийски българи, които с виковете си „ние сме българе, бре, ние сме българе“ и с разказа си за своята одисея изненадвали чаталдженските позиции (Шишманов 2001). Историята им се преплита с тази на българи от Одринска тракия – Булгаркьой, лозенград, Узункюпрю... през 1913 г., когато по време на страшното разорение, почти подивели от глад, скитане и криене в храсталаци, подгонени от враговете си, събрани в теслим, после в Кешан, конвоираните българи са водени към Мала Азия. така източнотракийците стават част от малоазийските българи, които през 1914 г. на различни пристанища (Чанаккале, лапсаки, Бандърма) чакат параход за изселване от Мала Азия. Най-после това се случва, но българите от Източна тракия, както и малоазийските българи били настанени из селата около Дедеагачко (днес Александруполис) и Гюмюрджинско (днес Комотини). От една разорена и нещастна българска земя са настанени в друга, където опустошените през 1913 г. западнотракийски селища трудно могат да изхранят и новодошлите. в по-късните години започнах да се запознавам с живота на моите предци в Беломорска тракия. При проучването на обичая лазаруване в България попитах и моята майка, Мара Станкова Даскалова, родена през 1900 г., как протича в тяхното село този обичай. тогава МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 215 научих, че не е познат в с. Дервент (днешно Авас). От беседването с нея става ясно, че обичаят, за който аз говоря, вероятно, е съществувал по-рано, но по „нейно време“ само дошлите от „турска тракия го имали“. Дервентци имали друг подобен обичай, наричан Калин-Порталин. За заселването на малоазийски и източнотракийски българи в селища на Западна тракия днес помнят мнозина техни потомци. впечатляват ни спомените на Султана Иванова Налбантова, родена през 1908 г. в с. тьойбелен, Мала Азия, разказани от правнучката ѝ Елена Гогова, ученичка в строителен техникум, Стара Загора, в присъствието на прабаба си, вече на 100 години. Разказът потвърждава заселването на малоазийци в Беломорска тракия. Живеели близо до гр. Шапчи, на открито, но и там не намерили покой. Наложило се да се настанят в друго село, Карачкьой. Нова беда ги сполетяла. Карали ги да учат в гръцки училища, преследвали ги и в крайна сметка, както останалото българско население и те били принудени да напуснат новите си селища. За част от живота си, изживян в Беломорска тракия, разказва и Евгена Костова Димова. тя е родена в с. търново, Одринска тракия. Сред записаните спомени на тракийски бежанци е и този на актрисата Иванка Антонова. Запомних тази жена още при първите си срещи с нея по време на събирания на тракийци по различни поводи. Запомних нейната енергичност, нейното впечатляващо общуване с хората и непрестанното ѝ участие в многобройни тържества, землячески срещи, честване Деня на тракийската, както казваше тя, Баба Марта. С готовност първа дава предмети от тракийския бит за историко-етнографската изложба, уредена през 1995 г. във фоайето на Община Стара Загора. Не на последно място е и умението ѝ да впечатлява събеседниците си – възрастни и малки участници в ръководени и организирани от нея тържества. И сега не губи своя чар на събеседник и енергия за активен живот в тракийската организация като председател на секцията на тракийците от Източна тракия. Родена в град Одрин, сестра на цитираната по-долу Блага Атанасова Пеева, която разказва за изселването на семейството от с. Каракъсъм, Одринско, Иванка Антонова споделя спомени за разорението на своя баща, семейството му и други роднини. Георги завършва Одринското военно училище, постъпва в Цариградското военно училище, но скоро започва Балканската война и той е принуден да прекъсне своето учение. Започват митарствата му. Братята Иван и Христо Антонови, завършват френски колеж в Одрин и по-късно стават учители по български език във френската католическа гимназия. Следват затвор, заточение. Освобождаването е постигнато чрез френското дипломатическо посолство. Споделят по-късно незавидната съдба на прокудените от Одринска тракия (Сарандев 2005). Бежанците пък от Източна тракия и Мала Азия, заселени в Беломорието, само след няколко години, заедно със западнотракийци изпитват отново страданията на изселническите колони вече на път за майка България. Съхранените спомени на прокудените от родните им места тракийски и малоазийски българи са предоставени на вниманието на тракийци и други граждани на Стара Загора в Деня на бежанеца през 2008 г. така чрез филмирането на разказ, музика и снимки, посетителите на това тържество, стават съпричастни към съдбата на разорените и прогонени от родните им места българи (вж. Мечева 2011: 93). Ежегодните чествания по повод Деня на избухване на Илинденско-Преображенското въстание и отдел- 216 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ но на Деня на тракия – 26 март, земляческите срещи, екскурзиите до родните места на предците, научни конференции, посветени на важни дати от историята на тракийските бежанци, съхранени спомени на тракийски бежанци от началото на възобновяването на тракийската организация, викторини с ученици от гимназиите в града, редица дейности в младежката организация, представянето на тракийски ястия в залите на Регионален исторически музей – Стара Загора, съдействат не само за популяризиране на историята на тракийските бежанци, но и за запазване на паметта, и предаването ѝ от поколение на поколение, да се знае откъде идваме и да се изгражда здрава връзка между отделните секции в състава на тракийската организация. в тази насока принос имат и спомените на още бежанци: на Младен Чакъров от с. Еникьой, Узункюприйско, на Блага Атанасова Пеева, родена на 27 юни в село Каракасъм, Одринско. тя разказва: „в селото, в което живеехме, нямахме църква. Единствената църква в Одрин, която не беше гръцка, беше католическа. За да спаси семейството си от погърчване, дядо приел католическото вероизповедание. това ни спаси от потурчване. Бях на пет навършени години и си спомням как стражарите дойдоха да ни изселят насилствено от родното ни място. Били сме определени за Анадола, където неминуемо щяхме да бъдем потурчени. Не се наложи да ни изпращат там, защото френският консул се застъпи за нас и като католици ни изселиха в България. Другото, което се сещам е изпращането – дойдоха всички наши и турски съселяни“. впечатляващ е и споменът на Атанас василев Антонов, роден през 1899 г. в с. Османлий, Източна тракия. От разказа му лъха известно спокойствие, липса на паника. Описва разделянето с родното място, разграбването и опожаряването му. Последователно посочва селищата, през които преминават бежанците, а това са Хапса, Кочаш (на 5–6 км от Маджарово). „Царицата чула, че има такива и такива бежанци и наредила да пратят от околните села коне, които да ни закарат до Ебибчево. И тогава тръгнахме за България... Наближихме Ебибчево (днес любимец), изведнаж един от воловете падна. Явно си беше счупил крак... и тогава един наш българин от Османлий – голям българин, Димитър Добрев, се впрегна на мястото на вола. той заедно с вола теглиха колата пет километра до Ебибчево. това никъде няма да го видите, а ние бяхме свидетели на тая картина... Стигнахме вагоните. Едни потеглиха за Ямбол, а ние – за Стара Загора” (Мечева 2011: 139). Има един тракийски бежанец, който не заслужава да бъде забравен. За него почти нищо не се знае сред членовете на тракийското дружество. време е той да намери място в съзнанието на днешните потомци на тракийските бежанци и да се отдаде почит към неговото дело. този българин е роден през 1881 г. в с. тарфа, Чаталдженско. Учи в Цариградската семинария. През 1903 г. има поставена важна задача от екзарх Йосиф Първи да следи турските части в империята. Разкрит е и е заточен в Смирна (дн. Измир, Мала Азия). Успява да избяга през 1905 г. и с кораб да достигне до Бургас. впоследствие се настанява при свои близки в Стара Загора. Учи в Мюнхен, където завършва строително инженерство. Участва в Първата световна война. След завръщането си работи като строителен инженер в Стара Загора. След 1944 г. работи като инженер при построяването на язовир „Копринка“ край Казанлък. Пър- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 217 вата му стихосбирка е с псевдоним „склавус салтанс“ (в превод „веселият роб“). Автор е на първите научнофантастични романи в България. Подписва се под интересни псевдоними., сред които е и псевдонимът Георги Смирнов. Умира през 1961 г. (Сарандев 2005). Изтече още една двойна годишнина: от раждането му – 130 години, а от смъртта му – 50 години. Само едно дружество на писатели фантасти отбелязва тези годишнини. вярвам, че тракийците от Източна тракия непременно ще удостоят този свой брат по съдба с необходимото внимание, след като се запознаят с неговата биография. Предложих на вниманието на тракийсксото дружество в годишния план за 2012 г. да бъде отделено място за представяне на революционната, писателската и гражданската дейност на Георги Илиев. Многобройни са благородните дейности на българите от Одринска тракия. те заедно с други тракийски бежанци и граждани на Стара Загора участват с лични парични дарения за възстановяване от руините на двете красиви български църкви в Одрин – „Св. Георги“ и „Св.св. Константин и Елена“. всяка година в деня на патронните празници тракийци посещават църквите, присъстват на лигургиите, отслужени от българския свещеник Александър Чъкърък, син на Филип Чъкърък, един от инициаторите за възстановяване на църквата „Св. Георги“. Пътувайки ежегодно към Одрин, тракийците, в това число и тези от Източна тракия, имат усещането, че при влизането в българската църква, запалвайки свещи, покланяйки се пред иконите, слушайки проповед на български, с душите и сърцата си се докосват до своите предци и до душите на хилядите българи, оставили костите си при защитата на Одрин. връзката между тракийците и одринчани се осъществява чрез младия свещеник Александър Чъкърък, който има подкрепата и на кмета на Одрин. Местни жители всяка година подготвят почерпка за гостите, дошли от съседна България. Израз на нови взаимоотношения е постигнатото по отношение на възобновяване на българския храм „Св.св. Константин и Елена“. Неистови усилия са били необходими, за да се възстанови храмът. тоест, както народът казва, да се „ушие на копчето палто“. в случая копчето е част от основите на храма и няколко полусрутени колони. И като отправя мисли към мрачното минало, когато камбани – светини на българската вяра, са се превръщали в унищожителни оръдия и днешните камбани, осветени в църквата „Света Богородица” в Стара Загора, намерили своето точно място във възстановената църква, разбирам, че в други времена живеем. Звънът на камбаните е част от свещенодействието на църквата, но заедно с това призовава както гостите тракийци, така и жителите на този вековен град – Одрин, към човешка доброта и взаиморазбиране. Главен принос за всичко това имат потомците на тракийските бежанци от Одринска тракия. „На 14 септември 2008 г., в деня на откриването на възстановената църква под ръководството на генералния консул Ангел Ангелов камбаните бяха подредени красиво в двора на църквата „Св.св. Константин и Елена“. Почетохме отново и отново родовата памет“ (Мечева 2011: 139). в свое интервю Александър Чъкърък споделя впечатления от националния ежегоден тракийски събор, провеждан в местността „Богородична стъпка“ до Старозагорски минерални бани. там присъстват състави от Гърция, турция и България и други страни. това е един друг принос на тракийско дружество „Одринска епопея“ – Стара Загора. По инициатива 218 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ на дружеството в парк „тракия“ през 2009 г. на 26 март, Денят на освобождението на тракия, е открит паметник под наслов „Одринска епопея“ в памет на старозагорското население, което активно се включва в Балканската война за освобождението на братята българи от тракия. На 26 март всяка година се организира празнично шествие до парк „тракия“ и поклонение пред паметника „Одринска епопея“ от граждани на Стара Загора и членовете на тракийското дружество. По повод 140 години от обявяването на Българската екзархия тържествено се открива на 17 септември 2010 г. в град Одрин паметник на екзарх Антим Първи, роден в лозенград. „Паметникът се открива празнично в църквата „Св.св. Константин и Елена... Около 1500 души изпълват двора на църквата, сред които и валията на Одрин Бьокхи Сьозер, който лично откри монумента на екзарх Антим Първи“ (Стандарт 2010). Не може в такъв момент тракийските бежанци да не получат известно удовлетворение от сътрудничеството между двата съседни народи. в заключение бих казала, че главно значение за единението на тракийци, независимо от коя част на тракия са, има общата им съдба на прокудени. Споменът за нея се предава от поколение на поколение и прилича на ехо, което никога не заглъхва, защото е не природна, а човешка направа. в съвремието достига до четвърто, пето поколение. Обединяват ги организационните дейности с развлекателна, научнопопулярна, възпоменателна насоченост; посещенията до родните места, възстановавяване на църкви, издигане на паметници. Не малко са и участията в надпявания, в това число и в ежегодния, вече с международен характер, фестивал „Богородична стъпка“. Литература Даскалова, Н. 1986. Реликвата. – Младеж. Мечева, П. 2011. Едно желано пътуване. – в: П. Мечева. Памет за тракия. Хасково. Милетич, Л. 1918. Разорението на тракийските българи през 1913 г. София. Сарандев, Ив. 2005. лекции. Българската литература 1918–1944 г. Пловдив. Славейков, П. Р. 1882, 1883. Старозагорченка. – Наука, Пловдив. Стандарт 2010. Стандарт, 18 септември, 2010 г. Шишманов. Д. 2001. Необикновената история на малоазийските българи. София. Шумарев, Н. З. 1939. Низ ужаса на пламъците. Романизиран спомен от разорението на тракийското село Булгаркьой. Стара Загора. Шумарев, Н. З. 2010. Низ ужаса на пламъците. Ехо от родовата памет. София, МАКРО СтУДИО. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 219 Тракия – географска област, политически граници и символни територии Ирена Бокова Нов български университет Присъединяването на България към Европейския съюз поставя по нов начин въпросите за отношенията с държавите-членки, за вътрешните и външните граници на Съюза и за реконструирането на националните граници. Разширяването на Съюза и изграждането на европейско политическо пространство са приоритет за редица европейски програми, чиято цел е преодоляването на „тежко“ историческо минало и ускоряването на контакти и местни инициативи в трансгранични региони. Настоящият текст изследва промените в реконструирането на регион тракия като пространство на социални дейности и на индивидуални преживявания (Di Méo 2006). това води към анализ на двойния регистър, който общностите използват при интерпретация на връзките и отношенията си със средата, разбирана като природа и култура (Micoud 2004). От тази гледна точка тракия функционира в различен контекст – географски, национален – като територия и символен – като пространства. И не на последно място, тракия е създавана и като обект на проучвания и изследвания. Исторически ракурси и политически рамки Описанието на тракия като географска област обикновено е съчетано с представяне на нейното значение като пространство за историческото развитие на империи и държави, които обхващат Балканите или част от полуострова. Преобладават описанията от „историко-географски” тип, които вписват региона в рамките на хронологически сменящи се империи – Римската империя, византия, Османската империя. По време на създаването на модерните балкански държави областта е пространство на политически спорове и днес остава поделена между три държави. тракийската низина, която заема южната част от България, Източна тракия, назовавана и европейската част на турция, и Западна тракия в Гърция формират географската област тракия. територията играе особена роля на Балканите като врата към Средиземноморието. Егейско (Бяло) море всъщност приобщава областта към Средиземноморието и това е основен залог при определяне на границите на балканските държави след края на Първата световна война (Minassian 2002). Балканският полуостров е част от Европа, но като част от Средиземноморието прави връзки и с региони извън континента. Оттук и особеното място на област тракия като пространство, което отваря „врата“ към световете на Средиземно море. Регионът днес също е с голямо значение в рамките на всяка национална територия. Гърция има крайбрежие, отварянето на границата между България и Гърция осигурява достъп до крайбрежието и за България (Бокова 2012), а за турция това е територия от Европа и възможност за пряк контакт с европейски държави чрез обща граница. Отношението меж- 220 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ ду балканските държави с общи граници в тракия е комплексно и йерархизирано, тъй като става дума за изграждане на връзки и позиции помежду им в рамките на различни съюзи и организации, от една страна, а от друга – поради необходимостта от преодоляване на минало, изпълнено с насилие и прекрояване на граници. България и Гърция са страни-членки на Европейския съюз. „Седим сега ние с вас европейци – гърци и българи – и гледаме заедно нататък (турция)…” (Димотика, юни 2009 – по повод красива гледка към турция). Гърция е член на „клуба Шенген” и се включва в европейското пространство, което има „вътрешна граница” в рамките на Съюза. На това ниво съществува различна степен на достъпност до икономическото и политическото пространство на Съюза с оглед на тяхното йерархизиране съобразно статута на всяка държава – при отваряне на преговори за присъединяване, в процедура по присъединяване и т.н. трите държави са членки на НАтО, като България е приета последна. Границата между Гърция и турция обаче поражда напрежение заради нелегалните емигранти, които се насочват към вътрешността на ЕС. Островите по р. Марица, в началото на 50-те години на ХХ век място за игра на деца от различни етноси като българи, гърци, турци, днес са повод за обвинения между двете държави. По данни от гръцка страна само за една година през р. Марица преминават около 30 000 имигранти (град Александруполис). това е един от аспектите на сложните отношения между двете държави (Skoulariki 2004), които засягат и проблема с разделението на Кипър. в по-общ план трите държави познават и обща специфика спрямо други членки на Европейския съюз – живеенето заедно на християни и мюсюлмани като „местни” в историческа перспектива (Bougarel, Mihaylova 2005). трябва да се отбележи обаче, че Гърция поддържа идеята за влизане на турция в ЕС. От гледна точка на физическата география област тракия обхваща територия на Балканите, характеризираща се с планински масиви, равнина и крайбрежие. Знанието за региона като природни дадености, природни особености и „икономика преди“ е споделено. На това ниво регионът е мислен като едно цяло. Ориентацията на региона отвъд билото на Родопите е към Егейско море. Навсякъде жителите на български селища споделят: „Ние тук гледаме прогнозата за времето на гърците, тя е по-точна за нашите места…”. тази природна цялост обаче има различни пространствени деления в зависимост от гледните точки. Политическите граници не разрушават възприемането на природната цялост на тракия с равнина, планински масиви и крайбрежия. Политическите граници не съвпадат и с очертанията на символните територии, чрез които се осмисля исторически преживения опит на общностите в региона. в тези пространства са създадени връзки във времето между общности, които споделят начини на живот, но имат и културни специфики. Исторически ракурси към начините на живот в тракия показват общи трудови дейности, мобилност в региона от планината към равнината или към крайбрежието, сезонна мобилност на пастири, строители, развитие на производство на коприна, земеделие и др. Проблематиката в настоящия текст се разработва по примера на община Ивайловград, област Хасково, и на съседни общини в Гърция като Димотика и Суфли, регион Еврос. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 221 Изборът се определя от тяхното функциониране в минал исторически период като част от микрорегион в област тракия, чието население познава общ исторически опит и е контактувало помежду си. Част от икономическите дейности днес все още съществуват, но са трансформирани или превърнати в културно наследство на локално ниво. така например, машина за обработка на сусам е запазена и поставена на публично място в гр. Димотика. Но сусам в гръцкия регион не се сади и не се обработва. Затова пък в Ивайловград има малка работилница таханджийница, която е запазила технологията за приготвяне на тахан. в селата отглеждат и обработват сусам. таханджийницата в града произвежда ограничени количества и затова продуктите ѝ се разпространяват в ограничен пространствено регион. Примерът с важна и традиционна икономика като производството на коприна показва друго развитие. в гръцката част на тракия, Западна тракия, бубарството и производството на коприна се развиват успешно и днес. Поддържа се идеята за развитие на традицията. в гр. Суфли съществуват три частни музея, които представят семейната история на производители и търговци. Братя Циакири продължават и развиват дейността на фабрика за коприна. техният музей разказва историята на семейното производство и илюстрира специфична икономика за голям регион. Музеят разказва и за развитието на технологията и научните нововъведения в тази сфера, представя отношенията на производителите с различни групи специалисти. Представени са продукти от последните няколко години, като екипи, изработени за последните летни олимпийски игри в Гърция. Посланието на музея е насочено към разнообразни публики с идея да създаде приемственост между миналото на производството и съществуването му днес. Музеят работи като елемент от мрежата на производство, търговия и знание за значимостта на локалната традиция в рамките на националната държава. Другояче казано, производството на коприна е наследство, което се управлява и развива. Доказателство за това е и отношението на собствениците към музея и неговото съществуване като модерна музейна институция, която е среда за общуване. Музеят има програма за работа с ученици от страната, която тече целогодишно. Осигурява съвременни технически средства за общуване на посетителите, които имат ограничени физически възможности за достъп или възприятия. Музеят има и своите икономически аспекти – „да продава производството“, по думите на единия от собствениците, който е и домакин-екскурзовод. Концепцията на музея и нейната реализация е осъществена от музейни специалисти от областния център Александруполис с подкрепата на европейска програма. Другият частен музей предлага локалния прочит на историята на бубарството и търговията с коприна през призмата на родовата история на три поколения. Експозицията е част от голям магазин за копринени изделия и акцентира върху миналото, традицията в нейното разбиране за „запазени следи“. Различен прочит на традицията като „изкуствата на коприната“ предлага музеят на Банка Пиреос в града. в случая е разказана пестеливо традицията на производството на коприна в широк регион, а Суфли е мястото на разказа. Съществуването на музеите в града, както и работата по изграждане на общински 222 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ културен комплекс, свързан и със специфичната местна икономика1,показват силна връзка – икономическа и на символно равнище – с традициите в региона. те са знак и за модерно мислене и обвързване на икономика и културни наследства, за поддържане на спецификата на местната култура. Особено значение играе местната инициатива на общинско ниво и сред предприемачите в работа по проекти към програми на ЕС. в региона съществуват модели на обучение, насочени към децата, за създаване на връзки с традициите и мястото на живеене. всяка година училищата организират „отглеждане на буби” в семействата, като задължението е на учениците, на децата в семейството. това придава ценност на традициите, които стават част от културата на младите. в регион Еврос – Александруполис, производството на коприна е реализирано като наследство, което се управлява и развива. в Ивайловградско това е „далечен спомен”, който трудно се активира и като идея за културно наследство, освен в експозиция. Една от къщите, част от музейния комплекс в града, представя разказ с предмети и снимки за основната икономика в продължение на десетилетия. Семейни албуми също отразяват важни моменти от функционирането на пашкулена фабрика, от живота на производителите и др. Черници все още се срещат в региона, но липсват условия, които гарантират производствения процес на бубарството. в с. Мандрица големите къщи на няколко етажа, в миналото знак за имотното състояние на производители и търговци на коприна, използвани и като производствени площи, вече са в разруха… Политическите граници са повлияли икономическото развитие на региона от двете страни на границата с оглед националните икономически приоритети и регионалните територии във всяка една от държавите. в България община Ивайловград е преориентирана към тракийската низина, т.е. пътят е насочен през планината Родопи към вътрешността на страната. връзката с крайбрежието на Егейско море е прекъсната за повече от половин век. Регион Еврос в Гърция се развива в рамките на равнина и крайбрежие, но граничните общини са с прекъснат достъп до Ивайловградско. в миналото контактите между тези селища са интензивни и регионът показва общо икономическо развитие. Има множество археологически и историко-географски изследвания с данни и анализи, които показват целостта на региона, както и неговото функциониране като част от по-обширни пространства2. Динамика на промените Постепенното откриване на областта се осъществява чрез изследване на локални култури, на локални общности, на „парчета от тракия“ в смисъл на територии, символно бе1 Община Суфли е купила стара фабрика за производство на коприна, която ще бъде превърната в център за експозиции и творчески дейности. това е част от културни политики в общината, свързани с разработването на традиционни дейности като ресурс за местно развитие. Общината е в процес на създаване на общинска фирма за отглеждане на буби. 2 Пътят и пътуването са изведени от множество изследователи на Балканите като основни матрици на балканските култури (Цивян 1990, Евзлин 1993 и др.). Създаването на модерните балкански държави води до постепенното превръщане на границите в прегради и ограничава мобилността на населението. Процесите започват след края на Първата световна война и получават своя завършек в преграждането на Балканите след втората световна война. И днес съществуват политически територии на полуострова, до които няма пряк път през съседни балкански държави. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 223 лязани от разнообразни общности с културни специфики. Многократното връщане към терена (Favret-Saada 2004, Бенса 2011)3 в относително дълъг период от време дава възможност за осмисляне на важни проблеми за нашата съвременност и за региона, за постигане на знание и разбиране на начините на живот на местните общности в контекста на чести политически промени. важните проблеми за граници и територии в разнообразна перспектива се надграждат, получават плътност и стават основа за познание. теренните изследвания през годините имат свои акценти, но винаги един от фокусите се оказва отношението територия – общности – култура. Какви локални култури, какво знание за миналото като традиция или паметници, как се съхранява и, впоследствие, как се предава във времето? Първото ни запознаване с локални култури в тракия беше в община Ивайловград през 80-те години на ХХ в. в рамките на изследвания на селищна култура. Интересът беше насочен към празниците и годишния календар на земеделската година, другояче казано – към социалните отношения и етничното познание за отношението на човека с природата. По това време в с. Мандрица, известно като „албанското село“, записахме песни на албански и на български език4, разкази за ежегодната процесия по великден извън селото, за вечеринките и журовете на младите през 30-те и 40-те години на ХХ век и др. тогава наши събеседници бяха предимно пенсионери, които разказваха за познанието, предадено от родителите, както и за новите културни практики, създавани от тяхното поколение. Гледахме и снимахме традиционни облекла от „онова време“ – времето на преселенията и бежанските вълни, документирахме боядисването и рисуването на яйца, месенето на хлябове за празниците, найчесто като практика от художествената самодейност5. Обхождахме къщи и научавахме за тяхната трансформация – големи пространства за гледане на буби преди десетилетия, а днес с разнообразна функция според нуждите на собствениците. Разглеждахме албуми със снимки от началото на ХХ в., които бяха запечатали моменти от непознати за изследователите начини на живот… в този период миналото, за което се говореше и се представяше в думи и празници, изглеждаше реалност, която плавно е трансформирана и за която поколенията са предавали знания и умения едни на други. 3 По-дълъг цитат от събеседването с Жан Фавре-Саада показва спецификата на антропологичната работа: „теренната, етнографската работа има три логически момента, чиято комплексност е задължително условие, без което не може. Първо, умението да се оставиш средата да те „носи” подобно на течение чрез опита на другия (…) второ, воденето на дневник с точно описание на събитията (…) трето, постоянно връщане към терена през годините, което води до трансформиране на опита в процеса по изграждане на познание“ (FavretSaada 2004). 4 Песните, изпълнявани на албански, според нашите събеседници нямаха превод. Цитираше се песен на български, изпълнявана по същия повод и със същата функция като песента на албански език. Селото е назовавано „албанско“ от съседните села, а неговите жители споделяха, че в региона им казват албанци, но правеха връзка с възникването на селото „едно време“. в Ивайловградско да си отнякъде „другаде“ не предизвиква проблем, защото населението от всяко селище си има история на преселенията. 5 През 80-те години празниците с публичен характер от традицията се подготвяха в рамките на областни събори за народно творчество и се представяха на Националния събор на народното творчество в Копривщица. тук става дума за лазаруване, игра с маски и др. По същото време се наблюдаваха и местни празници, свързани с почитане на патрона на черквата на селището или излизане на свято място в определен ден от календара. 224 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ връщанията към терена обаче показаха същото това минало като резултат от културните политики на социализма, както и като преживяна и разказвана история от няколко поколения. Миналото се оказа матрица за интерпретация, за обяснение на съвременните ситуации – съвременни с оглед на конкретното време на говорене и на изследване. От тези първи срещи с „тракийското” като култури, като начини на живот остана знанието за трагични исторически събития, насилствено преселване и започване отново и на ново място на живота на поне две поколения. Останаха и разказите за премествания на хора в друго историческо време, по време на социализма, в търсене на по-добър живот в равнината и в големите градове. Следващото изследване беше насочено към изграждане на корпус от фолклорно знание – от една страна е „високото изкуство“ като песни, песенни и словесни форми от празниците, а, от друга – ритуалите, в търсене на традицията на различните общности, които населяват територията на общината. традиция, която е припозната като ценност от водещата политическа идеология на социализма в изграждане на култура с корени, както и от обществото като цяло, защото така се гради връзката с миналото и с предците. Емпиричните материали отразяват трансформиращо се знание във времето, свързано с разкази за места на обитаване и пространства на преминаване, със създаване на нови отношения между „българи от различни региони” (Одринска тракия и Мала Азия), с фолклор, вписан в системата на художествената самодейност, който постепенно се изгражда и като знак за локална специфика. Създаването на културни наследства като резултат от национални политики обаче не беше предмет на анализ. Акцентът остана върху локалните култури, които се откриват след преселването от Мала Азия и бежанските вълни от Одринска тракия с идея да се осъществи системно проучване на културите на територията на една община. Ново връщане към терена6 е насочено именно към процедурите по конструиране на културни наследства и тяхното управление и ползване като ресурс за местно развитие. Отново вниманието е насочено към територията на община Ивайловград. Какво се открива в бележките от терена? Природата е непроменена, с мек климат и заоблен релеф, с широколистни гори и добри места за лозарство и земеделие. Но хората напускат… трайна миграция и запустели села бележат промяната в региона. Обезлюдените села с разрушени къщи и публични постройки напомнят декори на филми… Села, които са „живи“ в описания в архивите на Института за фолклор (от 2010 г. Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей), днес имат по няколко жители или са изчезнали от административната карта на България. Данните от двете последни преброявания потвърждават картината на обезлюдяването. Природните места създават представата за цялост на региона. Красотата на пейзажа във възприятията е подхранвана от общите места, които се повтарят и създават усещането, че си минавал вече оттам. Хълмисти терени с лозя, ниви с тютюн, малобройни стада по ли6 теренните изследвания през последните години са: „Хетеротопия и природни ресурси”, проект INZ 01/0114 ФНИ (финансиран от МОМН, 2009–2012), ръководител проф. Иван Маразов, д. изк., НБУ, ръководител на антропологичното изследване – доц. д-р Ирена Бокова, НБУ; през 2009 г. с подкрепата на Фонд „Учебни програми” на Магистърски факултет при НБУ с участието на студенти от програма „Културна и социална антропология” (М. Кънчева и М. Григорова); през 2012 г. с подкрепата на Аудио видео „Орфей“, проект на А. Донев. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 225 вади край пътищата, широколистни гори, мек релеф на предпланината и стръмни склонове и безкрайни серпентини във високите части на Родопите… Ако за момент „забравиш” от коя страна на границата се намираш, трудно ще намериш знаци за „национална територия” в природната среда. Човешката дейност бележи пространствата – ветрогенератори и лозови масиви със защита от градушки се намират в гръцка територия, язовир „Ивайловград”, насажденията със сусам и кариерите за гнайс маркират българската територия7. Усвояването на природната среда също дава знаци за споделени знания и умения – архитектурата на каменните и кирпичените къщи, на черквите и крепостите от средновековието и др. От записките в бележника, от описанията в архивите можем да установим и да цитираме точните дати на „възстановяването на играта с маски „Бей” в Долно луково през 80-те години на ХХ в., както и на нейното прекратяване в първото десетилетие на ХХІ в. Играта с маски става отново част от локалната култура, когато млади семейства българи мюсюлмани се заселват в селото, привлечени от добрите условия за земеделска работа. Игрите прекъсват, когато селото окончателно се превръща в място за съботно-неделни посещения за възрастните, жители на областните центрове в тракия като Стара Загора и Хасково. От няколко години група не се събира, но по идея на краевед посещението в старата черква е истинско преживяване на историята. Сладкодумно, с включване на исторически факти и множество локални разкази, местна жителка става гид за посетителите, които възприемат посещението в храма като пътуване във времето. Местната визия за ценностите на мястото има и своя модерен вариант, съществуващ като диск за спомен на посетилите селото. Бихме могли да направим и разказ за „загубените надежди” за развитие на селата чрез туризъм. в края на 90-те години на ХХ в. с. Горно луково се появи на страниците на пресата като селище модел за развитие на региони с чиста природа и запазена архитектура. Амбициозният проект за превръщането му в „архитектурен резерват за живеене” след реконструиране на къщите не беше осъществен. Част от причините са икономически, но други произтичат от местоположението на общината. Граничната ѝ позиция в националната територия е била благоприятна за запазване на природата, но и за изолацията й от инфраструктурата на държавата (Бокова 2012). Днес в с. Мандрица, „албанското село“, няколко семейства пенсионери прекарват по-голямата част от годината в къщите си. Отдавна не се излиза на великден извън селото. „Останахме само баби и дядовци и не можем да качим баира… Ходехме горе на черквата и после на „Св. Илия”. От 2–3 години, може и повече, не сме излизали. Ако млади дойдат… (…) Свещеник нямаме, идва от Свирачи” (февруари 2012). Проекти за развитие на ваканционен туризъм се разработват, но от „червените къщи“ – масивни, с големи пространства за отглеждане на буби, има останки и малко от тях могат да се реконструират за обитаване. вътрешните граници между групите, създадени от различните региони на местата по произход, от които бягат или са принудени да напуснат в периода след Балканската война, 7 По време на конференцията в ИЕФЕМ показах снимки от селища в тракия от различни места на българска и гръцка територия. Снимките всъщност показваха пейзаж – къщи и обработваема земя. Присъстващите в залата не успяха да разпознаят политическата територия, тъй като липсваха видими различия – надписи, знамена и др. 226 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ се променят. За по-малко от век в общината има активно движение на хора от високите части на планината към равнината и от равнината през планината към вътрешността на страната. това прави различията според местата на произход на предците с намаляващо значение, но като знание съществува. това знание като част от говоренето и самопредставянето има и своите публични прояви под формата на музейни експозиции в Ивайловград, в кв. „лъджа” съществува като разказ във фотоси и печатни материали за региона на с. Мандър, селото на предците, а в с. Пелевун черквата и къща в съседство са места, които пресъздават разказите за завърналите се малоазийски българи и за успешните битки на Капитан Петко войвода за спасяване на населението от физическо изтребление през 1912–1913 г. Спомените избледняват и поколението на пенсионерите днес предава разказваното от предшествениците, но без да е наличен контакт с „онези места”. времето постепенно променя образите на местата. Посещенията по родните места не винаги помагат за „просветляване на родовите спомени и разкази“. Причините са много – десетилетия са минали и самите места са променени, миграциите бележат като цяло Балканите и „старите места” са се превърнали в „родно място“ на други без памет за предшестващото население. Останали са надгробни плочи, но мястото им е променено, старите къщи не съществуват, езиковата бариера прави общуването мъчително… (с. Свирачи 2010, 2012). Познанието от спомените търси и намира опора в научни публикации8. тук основна роля играе книгата на любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”, която има няколко издания. Показателно е, че Културно-просветното дружество „тракия“ прави фототипно издание през 1989 г. „Първото издание е купил баща ми, а това – фототипното, го купих аз. Ето снимката, отзад пише „майка и татко”, те са пред къщата…това е 1942 или 43-та година. И аз тогава съм виждал къщата. Но сега като ходих преди десетина години и не можах да я намеря… не намерих и мястото… Бях десетгодишен, като отидохме в Малък Дервент (Микро Дерио, Гърция – бел. авт.). те (родителите – бел. авт.) идват тука 1918 г., и те са били на по 10 години. Голям Дервент (Макро Дерио – бел. авт.) е било по-малко село, но е имало много пръснати махали…” (Ивайловград, февруари 2012). Пространства на споделяне, пространства на разграничаване територията означава обща идентификация на места и пейзажи, превърнати в културни наследства или с висока символна стойност (Di Méo 2006, Micoud 2004) от общностите, които усвояват пространствата. в региона на тракия част от местата са свързани с памет за бежански вълни и за промяна на население. „Стари български села”, по думите на наши събеседници от Гърция, са селата Агриани (на български Ахряни), Протоклиси, Кириаки. Потомци на жителите на цитираните села днес живеят в Ивайловградско, в община любимец и на други места в България. По същия начин се говори за „стари гръцки села” от жителите на 8 Научната литература като извор на знание за историческа съдба и начини на живот не е ново явление. тракийските българи се осланят на изследванията на л. Милетич, по-късно се появяват биографични книги, мемоарна литература и др. Българите католици, чиито наследници се завръщат в България от Австро-Унгария, ползват своите книги с песнопения на банашки и календари като извор на традицията, по-късно тяхна основна семейна книга стават изследванията на телбизови, том от поредицата на Сборника за народни умотворения, както и по-късни научни издания. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 227 селата Белополяне, Пелевун и др. в Ивайловградско. И от двете страни на границата познават историята на бежанските вълни и преселенията, свободно разказват за преживяното от предците им или за хората, които са живели преди по тези места. За част от гръцките села в близост до границата енорийският център преди десетилетия се е намирал в с. Белополяни (днес Ивайловградска община). „От Гърция идват… от Димотика, от Метаксадес, от Орестиада, отвсякъде. Сега за тази черква казват, че са били гръцки майстори, но са били и българи. Кое е истина, не знам. тук са живели гърци и българи…сега дето идват синове и дъщери на гърците, те търсят къщите на бабите и дядовците си” (Белополяне, февруари 2012). Контактите със „старите места” са активни, за миналото се говори свободно и акцентът е върху възможностите за свободно преминаване през границата. Последният отворен пункт за преминаване на границата при с. Славеево (Ивайловградско) улеснява икономическите и социалните връзки между хората, които населяват географската област тракия в политическите рамки на България и Гърция. Реконструирането на целостта на тракия в отделни нейни части като икономическо и социално пространство не изключва и нейното поделяне, парцелиране не само и единствено чрез политически граници, но и на символно равнище. Празникът „Илиева нива”, наричан съкратено по този начин, реконструира символно територия, свързана с исторически преживян опит на насилствено преместване и бежанска вълна през 1913 г. Идеята се поражда след 90-те години на ХХ в. във връзка с паметни събития, значима част от семейната история на няколко поколения тракийци, но и важна част от политиките на тракийските дружества (Ganeva-Raycheva 2011; Златкова 2011; Пенкова 2011) в България за „поддържане на памет” за събитията. Семейните разкази пазят спомена за преследването на бежанците, които търсят спасение в България и се стремят да преминат границата. Описанието на л. Милетич (Милетич 1913) като изследовател „по стъпките на събитията“ разкрива картини, подобни на тези от погрома след Априлското въстание през 1876 г. трагичните събития се актуализират всяка година в календара на тракийските дружества, които залагат на възпоменателните чествания като инструмент за поддържане на обща памет на наследниците на бежанците. Активирането има своите политически, икономически и социални аспекти, но тяхното анализиране предполага друг прочит на събитията. трагедията на бежанците от тракия има своите словесни интерпретации, които се трансформират във времето. Записаните разкази през 80-те години на ХХ в. представят пространства на съвместно живеене и споделяне на начини на живот между българи, гърци, турци, християни и мюсюлмани в микрорегиони. Според словесните интерпретации хаосът и физическото изтребление настъпват, когато регионалните граници са нарушени и нахлуват „чуждите“ – не армия, а население, с което не са поддържани контакти. Съвременната българска история анализира събитията като резултат и от недалновидна политика спрямо мюсюлманите от страна на Българската държава и Българската православна църква (Елдъров 2001). Защо е необходимо това историческо представяне на събитията? Целта е да се покаже значимостта на преживяното и неговото емоционално вписване в родовите истории, от една страна. От друга страна, подобно събитие като преживяване и превръщане в семеен, 228 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ в родов спомен, е подходящо за активиране на политическо равнище, за мобилизиране на големи групи от хора. Става дума за предци, за физическо изтребление и завземане на родни места… Политическата инструментализация на родовите спомени, превърнати в елемент от житейския разказ (Бокова 1993), се осъществява на разнообразни равнища. Един от основните актьори са тракийските дружества. в контекста на създаден възпоменателен календар и неговото обвързване с конкретни места в националната територия на България като места на памет, честването на Илиева нива придобива все по-голямо значение като регионално събитие в търсене на национални измерения. тук разбира се трябва да се отделят няколко равнища на възприятие и употреба на политическо равнище. Самото събитие се организира за първи път през 1996 г. по идея на тракийското дружество в гр. Кърджали, с подкрепата на дружеството от Хасково и с участието на община Ивайловград за отбелязване на гибелта на тракийчета, на децата на бежанците, които не намират спасение в бягството от родните места. Постепенно общината остава основният организатор, но участват тракийските дружества като национално и регионални представителства, както и организацията „Йоан Предтеча”. Строи се възпоменателен комплекс, другояче казано, мястото е маркирано като територия на възпоменанието на гибелта на децата от бежанската вълна. Събитието се нарича празник, защото се свързва с Международния ден на детето с дата 1 юни в календара на ООН. Назовава се още събор, защото привлича наследници на бежанците от общината и от широк регион в Южна България, но като всяко подобно събитие от времето на социализма се свързва и с концерт на фолклорни състави от съседни общини, част от Кърджалийска или от Хасковска област. Събитието е политически припознато с присъствие през годините на президент и вицепрезидент, заместник-председател на Народното събрание, министър на външните работи, министър на културата, депутати от региона и областни управители на Хасковска област. Неизменно участват представители на ръководния екип на тракийските дружества, свещеници от региона. Често гостува и свещеникът Ал. Чъкърък от Одрин. в годината на последните избори събитието се използва за политически цели с пораждане отново на дискусия за формите на неговото протичане. Защо възпоменание се смесва с фолклорен концерт, с веселие…? Има ли смесване на възпоменание и веселие и какво представлява събитието? Националният младежки тракийски събор „Илиева нива”, Ден на тракийското дете, се провежда всяка първа събота на месец юни и представлява финал на седмица от културни прояви, посветени предимно на Международния ден на детето. Събитията продължават цяла седмица и включват концерти, представяне на книги, награждаване на деца, спечелили конкурси за рисунка, есе и др. Основното събитие обаче е честването на Илиева нива. Илиева нива е местност край с. Глумово, наричана по името на собственика, който я дарил за изграждане на възпоменателния комплекс. Местността се намира на пътя от Ивайловград за Крумовград. Комплексът включва параклис на „Св. Петка”, паметник на загинали- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 229 те деца и чешма. той сакрализира пространството и му придава висока символна стойност. Съборът се провежда всяка година в памет на избитите тракийски деца при погрома над българите от Западна и Източна тракия по време на Междусъюзническата война през 1913 г. трагедията има две интерпетации на словесно равнище – за избитите (закланите) деца и за намерените деца. Едната е официалната интерпретация, изразявана от общината и поддържана политически от тракийските дружества в официалния календар на възпоменанията и тяхното пространствено ситуиране на територията на България. Следователно възпоменанието усилва връзките на Ивайловградско с националната територия на символно равнище в контекста на места на памет и героизъм. Схематично представено, „врагът избива децата”. Другият разказ е свързан с родовата памет и семейните истории. Отново схематично представено и свързано с различни места: „Жените решават да изоставят деца по пътя – някои са болни, други изтощени, трети издават с плача си колоната, – за да спасят останалите деца. След тях се движи колоната на мъжете и някои от децата биват разпознати от роднини, които ги взимат”. този разказ бе записан по време на теренно изследване със студенти от НБУ през 2009 г.: „Интересното е, че този разказ се потвърждава, защото се направиха събеседвания с присъстващи, чиито бащи или други близки са от „намерените деца” (записано от Мария Кънчева, Милена Григорова). възпоменателната част от събитието обхваща заупокойна молитва и поднасяне на венци пред паметника. След приключването ѝ паралелно във времето протича кръщаване на деца в параклиса, концерт на фолклорни състави от Родопите и тракия, както и раздаване на курбан, организиран от общината и от тракийското дружество в града. Много от участниците бяха деца, което според информаторите се дължи на факта, че този ден е обявен официално за Ден на детето. Наблюденията показват присъствие на посетители от градовете Свиленград, Асеновград, Маджарово, Кърджали, Ивайловград, Стара Загора, с. лянско, Момчилград – „…идват хора от цяла тракия” (жена на около 60 г., с майка гъркиня от Мала Азия). Присъстват не само наследници на бежанци от тракия, но и жители на околните села, които са наследници на преселници от други региони и се представят с етническа и религиозна принадлежност – роми, турци, гърци. Гърците са гръцки граждани с произход на предците от „старите гръцки села”. те са живели в този регион и са принудително изселени от българската държава. в момента на тези наблюдения границата все още не е отворена, а достъпът до съседната територия се осигурява по време на празници, какъвто е и случаят с Илиева нива. На този ден се отваря границата и, както споделя един от събеседниците, „всеки може да види (днес) не само родните си земи, но и своите”. След отварянето на границата посещението на местата по произход няма да се рамкира от празниците в календара, самата мобилност променя направленията на движение (Бокова 2012). Денят на тракийското дете е водещата линия в събитието и това е празник на децата, който събира участници от широк регион и преодолява административните граници. възпоменанието обаче има друго значение и реконструира граничната позиция на Ивайловград 230 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ и мястото на събитието. Символното звучене на панихидата, превръщането на мястото на събитието в място на памет за деца мъченици усилва значението на границата – жертвите не успяват да влязат в България, те са съсечени в гранична зона. така местността „Илиева нива” се превръща в граница между живота и смъртта, в граница на националната територия, отвъд която са „загубените места по произход”. Ивайловград придобива висока символна стойност като място, белязано от исторически събития, важни за нацията и за националната история. тази значимост обаче полага и усилва граничното място на града и общината. възпоменанието и неговите политически употреби усилват разделението на тракия на „наши” и „изгубени наши земи”. Паметта за децата-жертва реинтегрира общината към националната територия, но същевременно с това засилва нейната гранична функция като край, зона, която отграничава българското от „другото – не-българското”. възпоменателното събитие създава конкретен опит на жителите от общината и наследниците на бежанците от тракия с мястото Илиева нива, но връзките с териториите и пространствата не се изчерпват нито с чисто идеологически, нито с чисто политически ценности (Di Meo 1999:76). Затова и Денят на тракийското дете става голямата рамка на събитието и концертът с веселието преодоляват „трагедията на миналото“ и дават възможност за неговото преосмисляне. Същите тежки години, преживявани от всички европейските народи, са осмислени и почувствани в поредица от разкази на Йордан Йовков. Местата са други, далече от Родопите и тракия, но са все част от българската национална територия, преживяна в конкретния, в индивидуалния опит на писателя и преосмислена в човешки план. „Морският бряг и границата са тия широки прозорци, тия открити веранди, от които може да се обхванат други простори, да се надникне в други мир. Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот” (Йовков 1956: 68–69). Литература Бенса, А. 2010. Бащата на Пвинде. – в: ловци на умове. Антропологът и теренът. т. 4. И. Бокова, М. Елчинова (съст.). София, НБУ. Бокова, И. 1993. личностна идентификация и фолклор. – Български фолклор. Фолклорът в Ивайловградско, № 1, 3–14. Бокова, И. 2011. Социалистическият град – двайсет години по-късно или как се ситуира днес на картата на Европейския съюз (град Ивайловград). – в: Град, етнология социализъм. Изд. на РИМ – Русе (под печат). Бокова, И. 2012 Граници, мобилност и реконструиране на територии. – Социологически проблеми, № 1–2, съст. А. Кръстева (под печат). Бояджиева, Ст. 1993. Поглед върху песенната традиция в Ивайловградско. – в: Български фолклор. Фолклорът в Ивайловградско, № 1, 74–83. Ганева–Райчева, В. 2011. Реконструиране на територии чрез наследството: примерът на Одрин. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (под печат, електронен ресурс). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 231 Евзлин, M. 1993. Космология и ритуал. Москва, Радимекс. Елдъров, Св. 2001. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878– 1944. – в: История на мюсюлманската култура по българските земи. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. София, ИМИР. Златкова, М. 2011. „там, където Странджа целува морето”… „Противоречията на наследството” на тракийските бежанци в град Царево. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (под печат, електронен ресурс). йовков, й. 1956. Събрани съчинения. те победиха. 3. На старата граница. София, Български писател, 68–69. Милетич, Л. 1918. Разорението на тракийските българи през 1913 г. София, 1918; (второ, фототипно издание 1989. София, Културно-просветен клуб „тракия“). Пенкова, Ст., 2011. „Противоречията на наследството”: механизми на наследяване и дискурсивни практики при наследниците на тракийските бежанци. – в: Годишник на Департамент „Антропология”. т. 4. София, НБУ (под печат, електронен ресурс). Цивьян Т. 1990. лингвистическая основа балканского моделя мира. Москва, Наука. Bougarel, X., D. Mihaylova 2005. Diasporas musulmanes balkaniques dans l‘Union Européenne – Balkanologie, Vol. 9, 1–2, décembre 2005, http://balkanologie.revues.org/index577. html (видяно на 08.04.2012). Di Méo, G. 2006. Les territoires de l’action. – Bulletin de l’Association de la Société géographique de Liege, 48, 7–17, http://www.hallot.eu/bsglg/uploads/BSGLg-2006-48-02_ DIMEO.pdf Di Méo, G. 1999. Géographie tranquille du quotidien. – Cahiers du géographie de Quebec, 118, 75–93. Favret-Saada, J. 2004. Glissements de terrains. Entretien réalisé par Arnaud Esquerre, Emmanuelle Gallienne, Fabien Jobard, Aude Lalande & Sacha Zilberfarb. – Vacarme 28, été: http:// www.vacarme.org/article449.html. Ganeva-Raycheva, V. 2011. Migration, Memory, Heritage: the Example of the Thrace Bulgarians, Descendants of Refugees and Resettlers from Eastern Thrace. – Bulgarian Folklore. Bulgaria – Slovenia: Research (Special edition), 48–66. Minassian, T. T. 2002. Les géographes français et la délimitation des frontières de la Bulgarie à la conférence de la paix en 1919 – Balkanologie,Vol. 6, № 1–2 décembre 2002, http:// balkanologie.revues.org/index454.html (08.04.2012). Micoud, A. 2004. Des patrimoines aux territoires durables. Ethnologie et écologie dans les campagnes françaises. – Ethnologie française, 37, 2, 13–22. Skoulariki, A. 2005. Turquie, Grèce: un passé commun, des nouvelles perspectives (sous la direction de Faruk Bilici) – Cahiers Balkaniques, 33, 2005 – Balkanologie, Vol. 9, № 1–2 décembre 2005, http://balkanologie.revues.org/index2004.html (08.04.2012). Илиева нива – паметникът, параклисът и чешмата оформят мястото на поклонение и памет. Представят се моменти от събитието. Гърция – наследства от древността, срещани от двете страни на границата: мегалити, тракийски гробници, средновековни крепости (Pithio) 232 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 233 Ивайловград, центърът Сирница – от двете страни на границата Снимките са правени през февруари 2012 г. В Ивайловград, кв. „Лъджа“, играят „Бей“ по традицията от село Мандър, Мала Азия. Такъв е разказът за предците, които заминали за Мала Азия да си изкарват прехраната като въглищари, а сетне се върнали отново в земите на днешно Ивайловградско… И както си е редът „беят“ обхожда къщите по квартала от рано сутрин…По обяд се събират на площада и общината раздава награди за маски на децата и младите…Празникът продължава и след кукерското хоро на площада по обяд. 234 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Сирница – от двете страни на границата Снимките са правени през февруари 2012 г. Сирница в гр. Ксанти е градски карнавал, събират се хора от различни региони на северната част на Гърция. Всичко е карнавал…Градът е пространство на празник! МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 235 Установяване на картата на българските селища в Мала Азия. Миграцията като загуба на родова памет Стоян Шиваров Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий” Селищата Мандрица – селото на червените къщи Всяко село има своя история…Мандрица е с разрушени от времето „червени къщи“…Училището пустее… „Албанското село“ с големите къщи на производители на буби и на търговци, с големите публични постройки, днес е населявано от няколко семейства. Големите къщи, наричани още „червените къщи“ заради цвета им, днес са необитаеми… Селищата Хухла, преди язовирната стена – от вътрешността на страната към Ивайловград Село Хухла създава нов разказ, който свързва в едно древно тракийско светилище и параклисът „Св. Илия“. В края на юли „Мистериите на Хухла“ – артистично събитие, събират хора в селото…Снимката е ориентирана в посока към Одрин, който се вижда при ясно време. 236 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Увод въпреки засиления в последните години изследователски интерес към българските общности зад граница историческата съдба на т.нар. малоазийски българи все още остава в периферията на научните дирения на учените. Една от обективните причини за това е пълното отсъствие на представители на тази общност в самата Мала Азия. Следователно сме принудени да се ограничим единствено до архивни материали, мемоарни свидетелства и документиране на запазените физически артефакти от пребиваването на българи в Мала Азия. До този момент в научните публикации по въпроса в достатъчна степен са разработени единствено спомените и свидетелствата на българите мигранти и техните наследници. Архивни документи и различна статистическа информация е използвана, но крайно фрагментарно и единствено от български архивохранилища. в най-добрия случай огромната част от въпросните документи и свидетелства могат да дадат представа за процеса на миграцията на малоазийските българи, но в много по-малка степен за живота им в техните изолирани селища. За жалост тук българската историография не е напреднала много след 1922 г., когато лука Доросиев обнародва студията си „Българските колонии в Мала Азия” (Доросиев 1922). Последващите публикации в огромната си част преповтарят събраните и анализирани от л. Доросиев сведения, без дори да отговорят точно на фундаменталния въпрос: кои точно са селищата на малоазийските българи1. Проблемите при локализирането на селищата се коренят в използваните източници. Колкото и странно да изглежда, самите жители, а по-късно и преселниците, не са били добре информирани за местоположението дори на близки селища. Днес техните наследници, вече напълно загубили връзка с бащините домове, не са в състояние да извървят обратния път към някогашните обиталища. При липсата на достатъчно собствена информация студията на в. Кънчов (Кънчов 1899), която ще разгледам по-подробно, оказва и продължава да оказва силно влияние върху наследниците на малоазийските българи. Причината е, че за повече от век никой не е дръзвал да посети селищата на малоазийските българи и пътуването на Кънчов остава почти единственото непосредствено сведение от български изследовател за живота в самите селища, както и за географското местоположение на част от тях. Промяната в имената на редица селища на територията на Република турция, както и предоверяването на диалектно предадени названия, за дълго време се оказват непреодолима пречка пред българската наука. До този момент няма изследване, което да е посочило селищата на малоазийските българи на географската карта на Северозападен Анадол. 1 За добър обзор на научните публикации вж. Гюзелев 1989. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 237 След няколкогодишни проучвания смея да твърдя, че към момента съм установил с точност картата на българските селища (определям ги като 22 на брой)2 в Северозападна Мала Азия. За целта за първи път съм използвал архивни сведения на османотурски и съвременен турски език, публикации на учени от източната ни съседка, наблюдения на терен3, както и карти на тези части от Османската империя и Република турция и речници на селищните названия в Република турция. „Проблемът” Кънчов Смятам, че един от основните проблеми и пропуски при изследванията на малоазийските българи е именно фундаментът, върху който се градят те. Проучването „Из Мала Азия – пътуване към българските колонии” се приема почти безкритично. вероятно писанията на Кънчов са ценени и заради неговото по-патриотично (в сравнение с лука Доросиев например) представяне на фактите и понякога дори пълното им пренебрегване. Неговото далеч по-известно и по-пълно произведение „Македония. Етнография и статистика“ страда от сходни слабости, но патриотичният патос го прави приемливо за доказване на националистически тези. Сведенията, представени от Кънчов, който както сам признава не е посетил самите колонии (Кънчов 1899: 87), а единствено град Гьонен (Gönen), са толкова неточни, че на моменти може да предизвикат съмнение доколко той наистина е пребивавал във въпросния район. той е и първият и до този момент единствен български изследовател, осмелил се да представи „карта” на българските селища в Мала Азия4. въпросната е неточна, дори по отношение на околностите на най-големите български селища – Коджа бунар (Kocapınar) и Мандър (Muradiye). в студията му, но не и върху картата, срещаме още полумистичните Трама и Мата, а са пропуснати селата, произлезли от Мандър. Най-фрапантните и напълно необясними пропуски в картата на Кънчов са поставянето на голямото с. Гьобел (Göbel), северно от Мандър, както и локацията на двете произлезли от Коджа Бунар поселения – Ново село (Necipköy) и Кобаш (Kubaş). Юрен (Örenköy), отстоящо на по-малко от 5 км от Коджа бунар, изобщо не се споменава. в случая наблюдаваме едно интересно, но далеч не уникално явление – самите малоазийски българи и по-точно техните преки потомци разчитат на сведенията на Кънчов, за да реконструират своето минало и дори, за да установят местоположението на селищата. С оглед на дадената от него информация за много от селата това се оказва невъзможно. 2 толкова са били селата в района на Северозападен Анадол с преобладаващо българско население, запазило етническото си самосъзнание до самата си миграция. 3 в рамките на научноизследователския проект „Културно-историческо и езиково наследство на Съседна България” заедно с колегите Константин Панайотов и Георги Зеленгора, през 2009 и 2010 г. осъществихме две теренни проучвания в Северозападна Мала Азия. Повече информация за проекта и за въпросните теренни проучвания има на адрес http://sasedna.blogspot.com. 4 Картата, публикувана от в. Кънчов, е достъпна онлайн на адрес http://goo.gl/WqBqO. 238 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ След Кънчов творбата на васил Кънчов остава за повече от 100 г. единствената, която описва на място обиталищата на малоазийските българи. По липса на други достоверни и проверими сведения следващите автори са принудени да разчитат и на неговата публикация, дори когато прилагат един значително по-критичен и научен подход. Студията на л. Доросиев, след която, смея да твърдя, по темата няма значителен принос, е пример за това. в по-ново време чудесна обобщаваща статия е „Българите в Мала Азия и техните селища (XVII – първата четвърт на ХХ в.)” на Боян Гюзелев. въпреки академичния прочит и критичен поглед към предишните изследвания и този материал се ограничава до преповтаряне на отдавна известни сведения. Разчита се на вече публикувани материали, а оригинално авторово изследване липсва. Прави впечатление, че за толкова години дори официалните архиви на българската държава не са изцяло проучени. Публикуваната през 1993 г. на съвременна кирилица „Молба от представители на българите, живеещи в Брусенска област, Мала Азия, до варненския губернатор за връщането им в родината” (Гигов, Стоянова, Георгиева 1993: 85-86) е очевидно непозната на дотогавашните изследователи. Ето част от нейния текст, където конкретно са упоменати селищата: „Повече от хилядо семейства населяваме долните чисто български, почти всеко с църква и изключително [с] гръцки свещеници и с училища (но за жалост все за гръцко учение) села: Коджабунар (200 къщи), Гюбел (180 к[ъщи]), Мандър (80 к[ъщи]), Тебелери (70 к[ъщи]), Еникьой (45 к[ъщи]), Х.Паун кьой (40 к[ъщи]), Байремич (35 к[ъщи]), Сюют (25 к[ъщи]), Аладжабаир (20 к[ъщи]), Мехмед бей-чифлик (12 к[ъщи]), Смаул (10 к[ъщи]), Кубат (89 к[ъщи]), гдето се занимаваме със земледелие и скотовъдство.” Горните сведения не са взети под внимание при нито една публикация по въпроса за малоазийските българи. Още повече тук срещаме топоними като Мехмед бей-чифлик (Beyköy) и Смаул (вер. вариант на Симавла), но не и Киллик (Killik) например. Не се споменава нищо за българските села в близост до Бига (Biga) или Чанаккале (Çanakkale). Без съмнение българските архиви крият и други откъслечни сведения, които все още не са ни известни. Нямам отговор на въпроса защо до този момент те не са щателно издирени. Още повече актуалния въпрос за завеждане на съдебни искове за връщането на имотите на тракийските и малоазийските българи и „обезщетения в размер на 10 милиарда долара” би трябвало да е стимулирала подобни дирения. Почти без изключение, при всяка една публикация след в. Кънчов, названията на населените места биват изброявани. Чрез посочване на близкия административен център се прави и опит за локализация в пространството. През първата четвърт на ХХ в., сравнително скоро след масовата емиграция на българите, подобен подход е донякъде разбираем, но с годините не само имената на селищата, но и административната карта на Северозападна Мала Азия претърпява сериозни изменения. Десетилетия след като в турция не съществуват административно-териториални единици със старите османски названия5 те продължават 5 в Р турция административно-териториалните термини нахия, каза, санджак и вилает отпадат окончателно през 1949 г. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 239 да се използват в българската научна книжнина, когато става въпрос за локализация на тези села. Административното деление в самата Османска империя също далеч не е статично и през годините българските села преминават към различни административни центрове. Посочването на административно-териториална принадлежност, без да бъде уточнена конкретна година, е най-малкото ненаучно и очевидно води до редица неточности в локализацията. Несъмнен е и стремежът да се избегне всякакво споменаване на съвременните названия на селищата или настоящето административно-териториално деление6. Дълго време научната общност в България намираше оправдание в желязната завеса и противостоенето между НР България и турция (членки на два противникови военни блока), за да не използва не само турски архивни материали, но и да бъде напълно сляпа за всякакви публикации на турските си колеги. Интересно е, че съхраняваната в руски архиви информация също не е използвана. „За славяните в Мала Азия, Африка и Испания” на в. И. ламански е отдавна известно на българските учени (напр. Кънчов 1899: 53), но на сведението, в бележките към творбата му, че друг руснак, Михаил Павлович вронченко, е посетил град Гьонен и там е срещнал българи, не е обърнато нужното внимание (ламанский 1859: 174). вронченко е прекарал две години в Мала Азия и в резултат е осъществил редица етнографски изследвания, както и е изготвил подробни топографски карти на региона. Книгата му „Проучване на Мала Азия в днешното ѝ състояние” не е използвана от наши изследователи, също както и Фонд 450 (Руско военно разузнаване на турция 1700–1917 г.), съхраняван в Руския държавен военноисторически архив (РГвИА). „Загубата на памет” сред наследниците на малоазийските българи При преките ми контакти с наследници на малоазийски българи установих, че дори и когато е запазено, родовото предание има значение за възстановяването на бита и ритуалите на малоазийските българи, но е в голямата си част безполезно за установяване на конкретни факти, включително за локализиране на селищата. Наследниците са повлияни в изключителна степен от малкото издадени и посветени на тяхната историческа съдба материали и особено от в. Кънчов. Единици са тези, които могат да посочат къде се намира тяхното село и това са предимно тези от Коджа бунар. този топоним е останал с по същество непроменено наименование (Kocapınar), а и се оказва сравнително устойчиво на диалектни изменения. Няма да описвам случаите, когато съм посочвал на потомци на малоазийски българи селата на дедите им и съм се опитвал да ги убедя в достоверността на моите сведения. Нелека задача, когато насреща имам публикацията на Кънчов или още повече книгата на Димитър Шишманов „Необикновената история на малоазийските българи”. Последната книга смятам за отлична илюстрация на състоянието на родовата памет сред наследниците на малоазийските българи. Сам потомък на малоазийски българи, авторът е бил и член на ръководството на Съюза на тракийските дружества в България. Шишманов е имал възможността 6 Като особено показателен, но не и единствен, пример за този проблем е, че сред 32-те населени места, изброени от Б. Гюзелев, единствено за Михалич е посочено съвременното му наименование (Гюзелев 1989: 54). 240 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ в продължение на дълги години да живее в турция в качеството си на журналист, кореспондент за българските държавни медии, и както се твърди в предговора към книгата му, да „прави проучвания на място” (Шишманов 2001: 8). Шишманов е свършил полезна работа по събиране на спомени и документи от наследници на малоазийски българи и като активен член на тази сравнително малка общност се е сдобил с неизвестни мемоарни свидетелства. Бих определил изданието почти като официално, тъй като се възприема по този начин и от самата общност на тракийските и малоазийските българи. твърденията на Шишманов, че по време на дългогодишния си престой в турция лично е посещавал българските села, са изключително съмнителни. той вероятно се е ограничил до Коджа бунар, тъй като това селище е запазило името си и точната му локация отдавна е известна. Колкото до населените места, които са с променени имена, то той не дава никакви, дори бегли, сведения за тяхното местоположение. Стига се дотам да бъде сгрешено Байрамич (Шишманов 2001: 110), което и днес носи същото име. Шишманов бърка местоположението му с повече от 100 км и го поставя в провинция Чанаккале, вместо в Балъкесир (Balıkesir)7. Друга неточност наблюдаваме при с. Мандър, определяно като второ по значимост след Коджа бунар. Колкото и да е невероятно, местоположението на това голямо българско село в Мала Азия до скоро беше напълно неизвестно, както на изследователите, така и на самите малоазийски българи. Грешките започват още с „картата” на в. Кънчов, но продължават без изключение във всяка публикация, при все че българите, изселници от с. Мандър, са сред най-многобройните и компактно заселени (например в Ивайловградско). При това положение е наистина странно, че местоположението на селото остава изгубено за толкова години. Наследниците на изселниците от Мандър търсят информация за местоположението на селото повече в научни и наукоподобни публикации и очевидно не намират нужната информация в родовата памет. Сред най-вероятните причини за този феномен е степента на грамотност на местните жители, както и съзнателната им самоизолация. При все това не може да не бъде чудно как едно от най-значимите селища, обитавани от българи и то до 1913 г., толкова лесно бива изгубено. Основателно възниква въпросът доколко можем да разчитаме на съществуващите сведения за по-малките и още по-затворени населени места. Похвалното желание на Шишманов да използва географски карти бива провалено от постоянния му стремеж за издигане на значимостта на българските поселения. в европейски карти от XIX в. авторът открива с. Мандър (Д. Шишманов 2001: 83). всъщност става дума за селището Мендехора (изписвано на латиница като Mendora, а понякога и като Mandrahora или Mandura – вж. например (Skene 1854: 183) и (Skene 1875: 343)8. Днес селото се нарича Балъклъ (Balıklı) и отстои на повече от 46 км от истинското с. Мандър, понастоящем Muradiye. Освен за Коджа бунар, по-точни сведения имаме още само за местоположението на Гьобел, Аладжа баир и Чатал тепе (тук Шишманов включва разговор с наследници, посетили го в средата на 90-те години 7 Ако се подведем по Шишманов ще установим, че днес Байрамич е градски център с над 13 хил. жители. търсеното от нас българското село обаче е обитавано от по-малко от 400 души. 8 в изданието от 1854 селото е записано като Mandura, а в това от 1875 г. като Mandrahora. тоест с времето се наблюдава стремеж към по-голяма точност при предаване на топонимите. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 241 на XX в.), но не и за с. Урумче, което е съседното Nusretiye (Шишманов 2001: 106). Интересно е, че местоположението на с. Читак, съседно на Коджа бунар и дълги години негова махала, е неизвестно не само на Шишманов, но и на посетили Коджа бунар наследници на малоазийски българи (Шишманов 2001: с. 80). в случая с Ново село Шишманов преповтаря дословно грешката на в. Кънчов и посочва селището на север от Коджа бунар (Шишманов 2001: 94). С. Челтик (в книгата изписано като Чалтик) също е напълно не на място (Шишманов 2001: 100). Точното местоположение на българските селища в Северозападна Мала Азия тук ще посоча всички 22 български села в района. водещо е съвременното название на турски език, следват основните варианти на български и накрая точните географски координати9: 1. Alacabayır / Аладжа баир – 39.9696, 27.7160 2. Bayramiç / Байрамич – 40.1122, 27.8121 3. Beyköy / Мехмед бей чифлик – 40.0651, 28.1896 * 4. Çatak / Чатак – 39.9615, 27.6420 * 5. Çataltepe / Чатал тепе,Чатал таш, Кьоклю су, Кюклю су – 40.2881, 26.9790 * 6. Çeltik / Чалтък, Чалтик, Челтик – 40.1533, 27.0995 7. Göbel / Гьобел – 40.0233, 28.1475 * 8. Gölyaka / Симавла, Симавли, Смавло – 40.18449, 27.87106 9. Hamidiye / Bulgarlar / Bulgarköy – 40.1227, 28.1944 * 10. Iskenderköy / Стенгел, Стенгел кьой – 40.2313, 27.1733 * 11. Killik / Килик, Киллик, Екинлик – 40.2275, 27.8131 12. Kocapınar / Коджа бунар – 39.9681, 27.7136 13. Kubaş / Кобаш, Кубаш – 40.0350, 27.9050 14. Muradiye / Мандър – 40.0468, 28.1021 15. Necipköy / Ново село, Йеникьой, Ени кьой, Къзълджълар – 39.9961, 27.7889 16. Nusretiye / Урумче, Дермендере, Дерменалан – 40.3025, 26.9370 * 17. Örenköy / Юрен – 39.9560, 27.7620 18. Söğütköy / Суют, Сьоют – 39.9556, 27.5658 19. Şevketiye / Хаджи Паун кьой, Паун кьой, Хаджи Паун – 40.0935, 27.8467 20. Taşkesiği / ташкеси, таш кесен – 39.9192, 27.9664 21. Toybelen / тойбелен, тьой белен – 39.8691, 27.8672 22. Yenice / Ново село, Чифлик – 40.3297, 26.7302 чатак е повече махала на Коджа бунар отколкото отделно селище. Съществува като самостоятелна административна единица едва от 1988 г. тук може да се направи паралел с ълъджакпънар (Ilıcakpınar), днес махала на съседното село Караджахисар (Karacahisar), където също са живели българи. За разлика от Чатак обаче ълъджакпънар не е посочено като самостоятелно село в нито един източник. По тази причина не съм го определил като 23-то българско село. чатал тепе и Урумче (Nusretiye) са непосредствено едно до друго и са били една обща административна единица до 1958 г. в османски, но и в по-късни, регистри селището се среща и като Künklüsu, като вероятно е предадено в диалектна форма от българските жители. Гьобел е едно от най-големите села, като жителите му започват да се преселват в България веднага след 1878 г. Сравнително по-ранната миграция на населението е причина за оскъдната информация, с която разполагаме (в сравнение със селата от групата на Коджа бунар например). Съседното, сега отделно село, Ümiteli също е било обитавано от българи, но в качеството си на махала на Гьобел. Hamidiye (Хамидие) – също напълно неизвестно за българската историография. Открих го под старото му име Bulgarlar (и варианта Bulgarköy) при разглеждане на османотурски карти от началото на ХХ в.10. Последвалото посещение на място потвърди предположението ми, че това е било българско селище тип чифлик, където българи са обработвали земя, собственост на богати земевладелци мюсюлмани. Стенгел – селището никога официално не е носило това название. Съкратената форма от Искендер (тур. за Александър, както е и името на селото) е Скендер. Стенгел е диалектна форма, влязла по този начин в научната ни книжнина. Учудващо е, че публикациите по темата до този момент не са отчели вероятността подобно диалектно предаване на названията на топонимите. Българите, живеещи тук, са били сред най-отворените към външния свят. Съграденото от майстори дюлгери от с. Искендер може да се види дори и днес в административния център Бига. Урумче – до момента не съм успял да открия официален запис, където селището да е упоменато с това название. Старото му име е Кюмюр кьой (Kömürköy). При разговор с местни жители научихме, че понякога е било наричано Кюмюрче или Чамурче (Kömürçe, Çamurçe). вероятно и тук, подобно на с. Стенгел, имаме работа с диалектно предаване на наименованието. Поради близостта си до Чатал тепе, до 1958 г. Нусретие е негова махала. Село Мехмед бей чифлик (сега Beyköy) се среща единствено в молбата на представители на българите, живеещи в Брусенска област до варненския губернатор. Както споменах и по-горе, този документ е убягнал от вниманието на повечето изследователи по темата. До теренното проучване през 2010 г. местоположението му беше напълно неизвестно. „Погърчените” български селища Предмет на настоящата статия са селищата, които в голямата си част са запазили своя български характер до самото им преселение. Не мога да не спомена обаче няколкото други села, отбелязвани в българската научна книжнина като български, без за това обаче да бъдат предлагани недвусмислени факти. липсата на задълбочен интерес сред научната общност и тук е озадачаваща. в основната си част те също не са локализирани. Единствен Боян Гюзе- 9 Географските координати посочвам в десетични градуси, система WGS-84. Интерактивна карта може да се види на адрес http://g.co/maps/h7mt6. 10 Благодаря на колегите от турската национална библиотека и специално на Али Адъмджъ от библиотеката към Университета „Хеджеттепе”, които изключително улесниха търсенето ми. 242 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 243 лев в края на своята статия мимоходом отбелязва връзката между малоазийските българи и гърците, бежанци от селища в Северозападен Анадол (Гюзелев 1989: 55). Публикации по въпроса на гръцки език съществуват, но и те са белязани от емоция и са далеч от академичните стандарти11. С помощта на колеги от гръцки произход, работещи по темата за историята на с. Къздервент12, успях да установя с точност десет населени места, разпръснати на територията на Северна Гърция, със значителен брой бежанци от това селище, с напълно гръцко самосъзнание, но които са говорили (а и все още има следи) един смесен славянски-турскигръцки език. Смята се, че тази малка общност, наричана в Гърция „тракатруки” или „рокациди”, произхожда изключително от с. Къздервент (вкл. съседното Ново село). Проучването на тези села в Гърция предстои и би трябвало да бъде тема на едно бъдещо изследване, проведено от специалисти с необходимата лингвистична подготовка. Предвид по-високата степен на грамотност сред гръцкото население по време на преселението от Мала Азия, напълно вероятно е да бъде установена и съдбата на други четири селища в близост до Бандърма, определяни като български. това са съвременните: Dutliman, Yenice, Yukarıyapıca и Aşağıyapıca. помаците от района на ловеч14. Забелязва се, че дори към момента сравнително изолираните планински помашки селища в района на Бига (например Elmalı, Yeşilköy) почти не поддържат връзка със своята бивша родина и в повечето случаи не знаят от кое родопско селище са пристигнали. връзката с родината е особено слаба, ако селището е смесено помашо-турско, като в този случай помаците почти напълно са загубили своята характерна идентичност15. Когато по време на теренните ни проучвания успях да получа разрешението на селските кметове да разгледам, а понякога и да заснема по-ранните регистри на населението, установих, че там много рядко е посочено конкретното населено място, откъдето идват преселниците. Обикновено е записана по-голяма териториална единица като Филибе или Неврокоп и с времето самото село е забравено от почти всички. в случаите, когато все пак е отбелязано дадено селище, то е записано в трудно разбираем вариант. Нерядко, в рамките на даден регистър, едно и също село е записвано по различен начин и подобно на селищата на малоазийските българи се възприема някаква местна диалектна форма, значително деформирана спрямо официалното название. Родовата памет при помаците в Мала Азия Интересен паралел може да се направи между процесите на загуба на родова памет сред потомците на малоазийските българи и на помаците, преселници от Балканите в Мала Азия. Но докато малоазийските българи напълно са загубили контакт с предишните си обиталища, то една значителна част от помаците продължават да поддържат връзка със старата си родина. Особено през последните двайсетина години улеснените възможности за пътуване и нарасналото материално благосъстояние направиха възможно отдавна изгубили следите си роднини да възобновят общуването си. въпреки тези по-благоприятни условия, след толкова продължителен период на изолация, голяма част от мигрантите помаци напълно са загубили представа за географията на предишната си родина. Промените в названията на селищата, почти пълната неграмотност на първите преселници, високата степен на асимилация и интеграция в турското общество и отчасти незаинтересованост са причина голяма част от тях да не могат да посочат дори бегло селата на своите предци. Обикновено единствен ориентир се явява най-близкият голям градски център, а понякога дори само Булгаристан. При проучвания в помашки селища в тази част на Република турция установих, че помаците преселници от Северна България (т. нар. ловешки помаци) по-добре се ориентират и могат да посочат сравнително точно откъде произхождат дедите им. тук голямо влияние е оказала и работата на проф. Кемал Гьозлер13, самият той помак, който с голяма точност е успял да установи къде в турция са се заселили Непознаването на съвременната карта на България (малко вероятно е и техните предци да са я познавали) може да доведе до допълнителни проблеми и грешни изводи. в българското Чатал тепе, където понастоящем живеят сравнително равен брой помаци и мюсюлмани преселници от Босна, помаците са прекъснали всякакви връзки с България. По-голямата част от помаците са от района на Филибе, като те не познават Пловдив със сегашното му име. По-възрастните помнят селището, от което са родителите им, като Сатъфча или Сатфище. Когато показахме карта на съвременна България и попитахме дали нямат предвид с. Сатовча, Благоевградско (с този въпрос очевидно подведохме респондентите), получихме положителен отговор. впоследствие, при оценката на събрания на терен материал, установихме, че става въпрос за с. Савтъще (сега Студенец, община Чепеларе). Преселниците от Босна напротив, поддържат интензивни контакти с родината на своите предци и редовно организират пътувания до родните си места или приемат официални гости оттам. Мероприятията се осъществяват от изключително активното сдружение (Çataltepeliler Derneği), създадено от родени в Чатал тепе, но постоянно пребиваващи в административния център Чанаккале помаци и мюсюлмани преселници от Босна. въпреки относителния паритет между числеността на двете групи, преселниците от Босна по категоричен начин доминират в дейността на сдружението. Разбира се сред помаците има и активно търсещи контакти с предишната си родина. Най-дейни сред тях са бежанците от т. нар. Тъмръшка република. Общността им, почти изключително базирана в Газиемир (Gaziemir), предградие на Измир, е по същество в посто- 11 Добър пример са трите публикации на отец Николаос верверидис - Οικογένειες Κιζδερβενιωτών Μικράς Ασίας (Родовете на къздервентци от Мала Азия), Η έξοδος των Κιζδερβενιωτών της Μικράς Ασίας (Изселването на къздервентци от Мала Азия), Οι Ροκατζήδες (Рокацидите). 12 Макар и фрагментарна информацията и библиографиите, която получих от Ник Николас и Мария Айдъноглу, се оказаха изключително полезни при пълното отсъствие на български материали по въпроса. 13 Проф. Гьозлер от Университета Uludağ в Бурса оказа безценно съдействие на екипа, осъществил теренното проучване през 2010 г. 244 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 14 Както и при наследниците на малоазийските българи и тук е трудно да се определи доколко точно наследниците на помаците са възприели тезите на научните публикации, за да попълнят значителните празнини в родовата си памет. 15 това важи дори за случаите, когато помаците са превъзхождали по численост останалите мюсюлмани в селището, напр. с. Yeniçiftlik в околностите на Бига. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 245 янен контакт с България16. Издава се литература, посветена на тъмръш и на миграциите на населението, активно се търсят издания и на автори от други страни17. Музеят на тъмръш в Газиемир, изграден с дейното участието на общността и без държавно финансиране, е наистина впечатляващо доказателство за интерес към родовата история. Гордост за много от местните жители е фактът, че за последния век кметове на Газиемир са почти без изключение помаци, наследници на преселници от тъмръш. Причина за този активен интерес може да се търси и в самото местоположение и статут на Газиемир, де факто част от третия по големина град в турция – Измир. От друга страна обаче, помаците от тъмръш имат по-различна историческа съдба от останалите си събратя. Пристигнали в турция като сравнително по-организирана група, която е включвала повече грамотни и социално активни индивиди, те са имали и са съумели да запазят интереса към произхода и историята на родовете си. Азии, в Африке и в Испании”. Санктпетербург. Шишманов, Д. 2001. Необикновената история на малоазийските българи. София. Akkuş, T. 2001. Gönen ve Köyleri Tarihçesi. Gözler, K. 2001. Les villages pomaks de Lofça aux XVe et XVIe siècles d‘après les tahrir defters ottomans. Ankara. McCarthy, J. 1995. Death and Exile: The Ethnic Cleansing of Ottoman Muslims, 1821–1922. Princeton. Skene, J. 1854. Handbook for Travellers in Turkey in Asia. London. Skene, J. 1875. Handbook for Travellers in Turkey in Asia. London. Заключение Към настоящия момент установяването на картата на българските селища в Северозападна Мала Азия е напълно завършено. Освен че по този начин са преодолени редица неточности и празнини в досегашните публикации, това е и абсолютно необходима предпоставка и основа за публикуване на един завършен капитален труд по въпроса за историческата съдба на малоазийските българи. От изключително значение е бъдещите разработки да бъдат лишени от националистически патос и да почиват на строго научни критерии, а не да се опитват да преследват различни политически или други конюнктурно ограничени задачи. Позоваването единствено на спомени и други мемоарни свидетелства води до редица неправилни и едностранчиви изводи, които имат свойството да се мултиплицират в последващи изследвания. във време, когато изследователят има възможност за напълно свободен достъп до научна литература и до архивохранилища в съседните на България Гърция и турция, ограничаването единствено до националната ни историография е най-малкото необяснимо. Литература Гигов, В., Г. Стоянова, Кр. Георгиева (съст.) 1993. Миграционни движения на българите 1878–1912. София. Гюзелев, Б. 1989. Българите в Мала Азия и техните селища (XVII –първата четвърт на ХХ в.). – Исторически преглед, № 12, 44–56. Доросиев, Л. Ив. 1922. Българските колонии в Мала Азия. – Списание на БАН, 24, 13, 32–193. Кънчов, В. 1899. Из Мала Азия – пътуване към българските колонии. – Български преглед, 5, кн. 8, 53–102. Ламанский, В. 1859. Исторические замечания к сочинению „О славянах в Малой 16 трябва да се подчертае, че към ядрото помаци от района на тъмръш през годините в Газиемир се е концентрирала значителна популация от по-късни изселници. това предпоставя един непрекъснат контакт с България. 17 На почит са предимно произведенията на Джъстин Макарти, които имат и турски преводи. Например McCarthy1995. 246 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 247 Одринските гагаузи и техните потомци в ямболско и Свиленградско. Историко-културни аспекти в развоя на традициите и идентичността им ло в общи линии към 1925 г. (Робев 1988). Значителна част от бежанците гагаузи се отправят към Ямболско. Установяват се главно в Ямбол (100 семейства), с. Кирилово (50 семейства), с. Голям манастир (40 семейства) и в още няколко ямболски села, но там броят на заселилите се гагаузки семейства е значително по-малък. Гагаузи преселници от Източна тракия се срещат и в други селища от Югоизточна България, най-вече в днешните Ямболска, Бургаска, Хасковска и Старозагорска област (срв. у Младенов 1938; Райчевски 1994: 203 и сл.). Галин Георгиев Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН Динка Ангелова Регионален исторически музей – Ямбол Предмет на настоящото изследване е един по-слабо проучен проблем от етнокултурното развитие на Югоизточна България от 20-те години на ХХ в. до днес, а именно заселването, адаптацията и постепенната езикова и културна интеграция на т. нар. одрински (или тракийски) гагаузи в няколко селища от района. Изследването е в начална фаза и не претендира за изчерпателност. При проучването на проблема се акцентира върху съхранената родова и колективна памет на потомците на одринските гагаузи най-вече в ямболските села Голям манастир и Кирилово, в гр. Ямбол и в свиленградските села Маточина и Михалич. Целта е да се очертаят основните етапи и динамиката в процесите на формиране на етнокултурната памет и идентичността на гагаузите – в по-голямата си част преселници от Източна тракия или представители на местното население в изучаваните селища. Извършените теренни етноложки проучвания в периода 2009–2011 г.1, установиха изключително малък брой хора, които се самоопределят като гагаузи. Известно е, че гагаузите са православни християни, говорещи диалект на турския език. те не са обособена етнографска група, а по-скоро са културна и езикова общност, самоопределяща се като „българи, но гагаузи” (Стаменова 2007) с преобладаващи български етнически елементи в традиционната култура и двуезичие на фолклора. До средата на ХІХ в. в нито един документ не се среща наименованието „гагаузи”. За първи път през 1837 г. в статистически обзор на колониите в Бесарабия руският министерски представител И. толстой отбелязва, че сред преселилите се там българи има и такива, които говорят турски език (Матеева 2006: 20). Макар че историята им е тясно свързана с българските земи, в по-голямата си част гагаузите се заселват в райони, намиращи се извън пределите на днешна България – Молдова, Украйна, Гърция и др. Историческите събития от 20-те години на ХХ в. (Балканска, Междусъюзническа, Първа световна война) и последвалият ги терор от страна на турските власти спрямо мирното българско население в Одринска тракия принуждават българите да изоставят родните си места и да потърсят спасение в България. Като част от общия бежански поток в сегашните български предели попадат и гагаузите. Поставя се началото на едно преселение, завърши1 теренните експедиции бяха организирани по проект на СУ „Св. Климент Охридски” на тема „Културноисторическо и езиково наследство на Съседна България” към Катедра „Славянски филологии” на СУ „Св. Климент Охридски”. 248 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Карта на изследвания район (по публикация на Й. Коларова) По силата на лозанския договор от 1923 г. изследваните селища в Източна тракия преминават към територията на турция, което принуждава одринските гагаузи окончателно да се преместят в България и в района на Северна Гърция, около днешния град Нео Орестиада (Булгар 2010 и цит. там л-ра). Изглед от с. Голям манастир, Ямболско Изглед от с. Михалич, Свиленградско животът в Одринско – свидетелствата на съвременниците и паметта за предците И до днес потомците на заселилите се в сегашните югоизточни български земи гагаузи сочат селата в Одринско, от които са тръгнали предците им – Азатлий, Ол паша, татаркьой и др. Част от жителите на Маточина и Михалич2, които помнят своите гагаузки корени, са мест2 Проявите на колективната памет и идентичност в с. Михалич както в миналото, така и към времето на проведените през пролетта на 2011 г. теренни изследвания, очертават интересна ситуация. Знае се, че преди изселването от 1925 г. в Гърция, хората тук (включително и предците на някои от респондентите ни) са се определяли като гърци, а не като гагаузи. във връзка с гръцката идентичност на населението в някои от проучваните селища и тяхното демографско развитие в ново време трябва да се отбележи, че до настаняването на бежанците от Източна тракия след войните, в Елховско и Ямболско (вкл. и в селата, в които идват гагаузи) живеят т. нар. кариоти, за които според етнодемографското състояние на района през периода ХІV–ХІХ в., езика, облеклото, обичайно-обредната и именната система се доказва, че са романизирано българско население (Попов 1938; Даскалова 1989). За отбелязване е и това, че всички в Михалич са разбирали и употребявали както турски, така и български и гръцки, но най-много вкъщи и помежду си говорели на турски език. С малки изключения, турска е и цялата топонимия на селището. Облеклото е било идентично с това в с. Маточина, известно в района като гагаузко селище. Много от жителите на Маточина и Михалич са с гръцки лични имена, най-вече тези, които сочат своя гагаузки произход, като повечето им фамилии са български. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 249 но население, което преселници от Източна и Западна тракия, Македония и други български райони заварват тук след войните (Разбойников, Разбойников 1999: 94). И двата вида селища на гагаузите – тези отвъд днешната граница, излъчили преселници, и другите – с местно население, – са били разположени в хинтерланда на градовете Одрин, Бабаески, Хавса и лозенград в Източна тракия (Фотев 1932, Младенов 1938; Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 143 и сл.; Разбойников, Разбойников 1999: 89–90). Около 20-те години на ХХ в. училищният инспектор Г. Фотев дава следните сведения за селищата: „Хаваръс, 40 къщи; Фикел, 80 къщи; Улъ-Паша, 130 къщи; Азатли, 140 къщи; в градеца Хафса 100 къщи и селата около тоя градец: Асланъ, 200 къщи, Хебилер, 80 къщи; Кара-халил, 250–300 къщи и Куфалча, 30 къщи; в едно-две села в лозенградска околия – Коюн-дере, 150 къщи и Кара-хадър, 180 къщи и няколко такива села в Бабаескийска околия” (АИЕФЕМ, № 97-ІІ). От своя страна, А. Разбойников изброява около 25 села и чифлици, разположени на изток от Одрин в т. нар. пашовски земи („хасове”) или Пашаери (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 144), за което според други автори свидетелства и народната етимология на такива селищни названия като Хавса, Хаскьой, Ол паша и др. (срв. у Коларова 1999: 72). Малко са източниците, от които могат да се почерпят сведения за историческото развитие и културните традиции на селищата на одринските гагаузи. Макар и оскъдни, в своята съвкупност тези данни се съчетават и се допълват добре, отразявайки едни и същи факти. С помощта на някои писмени сведения от времето преди преселването и по-късните устни разкази на потомците на гагаузи в проучваните селища в България може да се очертае една много схематична етнографска картина на живота в Одринско. Особено ценна и интересна информация съдържа описанието на бившия екзархийски вилаетски инспектор в Одрин Георги Фотев, запазено в архива на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН под заглавие: „За гагаузите в Одринско” (АИЕФЕМ, № 97-ІІ). Не е известна точната година и датата на предаване на материалите в архива. Ако се съди по правописа, особеностите на речта и споменатите исторически събития и дати, може да се допусне, че това е станало около 20-те години на XX в. Г. Фотев е автор и на публикация с почти същото съдържание, поместена на страниците на „тракийски сборник” (бр. 3 от 1932 г.), по което до голяма степен също може да се съди за времето на предаване на архивния материал. Материалите отразяват преките наблюдения и впечатленията на автора, който прави обиколка из повечето от отбелязаните села като екзархийски училищен инспектор. Обект на неговото внимание са преди всичко произходът на това население, билингвизмът на найвъзрастните хора в селата и адаптацията на песенния фолклор към новата езикова ситуация след възникване на селищата в средата и края на XVІІІ в., при която доминиращ се оказва турският език. във вида, в който са предадени в архива на ИЕФЕМ, материалите на Г. Фотев не са публикувани и заради това, с оглед нуждите на настоящия текст, част от тях ще цитираме дословно. Описанието на училищния инспектор започва така: „Преди 13 години аз за пръв път минах през едно гагаузко село – Азатли, намиращо се на пътя от Одрин за Узун-кюпрю. тук в това село мен ми обърна вниманието факта, че някои от старците говореха български. На въпроса ми отгде са научили тоя език, за голямо мое удивление отговориха ми, че преди години почти всички по-стари хора в селото знаели български, но сега са останали съвсем малцина такива. Отговорът на тия селяни 250 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ бе за мен, така да се каже, “еврика”, който съвсем случайно ме натъкна на въпроса: не са ли тъй наричаните гагаузи в Одринско същи българи, забравили по една или друга причина езика си и навикнали на турския”3 (АИЕФЕМ, № 97-ІІ: 2). По-нататък авторът отбелязва, че освен в Азатли, още в много други села намира старци, които знаят български. Г. Фотев пише, че „в гагаузките села, в които българският говор е съвсем заглъхнал, се пазят българските имена: Стана, Пею, Петко, Пена, Неделя и проче, също и сватбарските и други обичаи са български, а най-важното, което е, че и тук песните по време на веселие, сватби и други случаи са чисто български. Български песни пеят въобще в повече гагаузки села”. тук авторът се спира на един особено интересен процес, отбелязан по-късно и от други изследователи, чието съдържание и генезис той описва за пръв път: „в две-три такива села като Фикел, Хаварас и други, населението, покрай българските песни пее и както приказва – турски. А в други някои (Хавса, Хас-кьой например) песните вече са само турски и някои обичаи и имена само са всичко българско в живота на това население. Не е мъчно обаче да се разбере, че и това население е пеело някога български. Сума песни има, които се пеят в селата Кара-халил, Кувалча, Улъ-паша и пр., които сочат на постепенното замествание или по-скоро превождание българските песни на турски” (АИЕФЕМ, № 97-ІІ). За да илюстрира процеса на неедновременното възприемане на турския език в ежедневието и в песенния фолклор на посетените от него селища, Г. Фотев посочва редица моменти от историческото им формиране. Ще приведем само един пример: „За село Куюн-дере пък свещеник Добри, родом от същото село, казва, че е слушал преди 20 години от дяда Продана, тогава сто годишен старец, да разправя следното: това село било няколко чифлика, притежание на изпъдени (според дядо Продан от Цариград) султани (населението тогава не е могло да си обясни от где са се взели тия султани). в тия чифлици дошли от околните български села: Сулиоглу, Чеглаик, Крушово, Ковчас и Кулата няколко фамилии българи, от началото като ратаи, а по после започнали да откупуват от тия султани земи и да работят за себе си, които също под влиянието на условията, изгубили родния си език” (АИЕФЕМ, № 97-ІІ). Първоначално като ратаи в чифлик се заселват и жителите на с. Хаварас, Одринско, идвайки от голямото българско село Еникьой, разположено на отсрещния бряг на р. тунджа (Фотев 1932: 93). Едни от най-последователните и вещи познавачи на Източна тракия – Анастас и Спас Разбойникови – също привеждат данни за произхода на гагаузките села от старо българско население, придошло в равнината от околните Дервентски възвишения и планини – Сакар, Странджа и Родопите. в голямата си част то е представено от групата на т. нар. рупци. За жителите на разположеното в непосредствена близост до гагаузките села с. Ениджия, лозенградско, краеведът С. лазаров пише: „Ениджийци наричаха „рупци” българите от Малко търново и селата на околията му, но себе си не признаваха за такива. всъщност и те бяха рупци, каквито са били българите от цяла Странджа, Сакар планина, Дервентските възвишения, Източна и Западна тракия и Родопа... в началото на ХІХ в. в това село се установяват и няколко богати и големи рода от Копривщица и Панагюрище” (лазаров 2002: 5). Също така по произход от Елховско и от няколко родове от Средна гора е населението 3 тук и по-нататък е запазен правописа на източника – бел. ред. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 251 и на гагаузкото село Азатли (Разбойников, Разбойников 1999: 90). Разбойникови дават сведения за образуването и на с. Каракасъм. Информацията, която през 1919 г. те черпят от 80-годишния тогава дядо Антон, сочи, че селото възниква от 3–4 изчезнали български селища в района, които се заселили в селата Азатли и Ол паша, както и в българските махали на Одрин (Разбойников, Разбойников 1999: 96). Направените историко-демографски, езикови и етнографски изследвания ясно сочат процеса на почти пълното обезлюдяване на тракия след османското завоевание през ХІV в. и оттеглянето на старото местно население от областта в околните планини. Следващото ХV столетие бележи постепенното завръщане на населението към равнината и нейното повторно усвояване (Аянов 1950: 124 и сл.; Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 128 и сл.; Ракшиева 2002: 22–23; Райчевски 1994; Бояджиев 1991: 30–31). Освен това е известно и преселване на част от старото мизийско население, т. нар. загорци, в Южна България, които се спущат по проходите от Провадийско и Шуменско към районите на Странджа, Карнобатско, Сливенско, Ямболско и дори Одринско и Цариградско през ХV–ХVІ в. (срв. обобщено у Георгиев 2011). Описвайки подробно границите между техните селища, Г. П. Аянов сочи загорците и рупците като основните обитатели на равнината, които постепенно се заселват там след турското нашествие (Аянов 1950: 126 и сл.). Особено интензивно демографско движение и преселване на население от Средногорието и Балкана в равнините на Източна тракия има през предходните и през целия ХVІІІ в. Известно е, че след опожаряванията на Копривщица през 1793 и 1800 г. много от нейните жители се установяват в Одрин и прилежащия му район. Население и от други подбалкански селища – Панагюрище, Карлово, Котел и др. – също преминава в равнината (Шишков 1922: 60; Разбойников, Разбойников 1999: 80, 191; Аянов 1950: 131; Райчевски 1994: 118). в тракийската област то е познато с по-общото название клинки (срв. у Ракшиева 2000, 2004 и цит. лит.) и вариклечковци или турлаци (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 145). тук трябва да се отбележи и придошлото от западните български краища около ХV–ХVІ в. население, познато в изучавания район под названието тронки (някъде неистински загорци или шопи) (срв. БДА 1964: 18; Бояджиев 1991: 32; Ракшиева 2004; Попов 1938: 6–7). Очертаната дотук обща демографска картина позволява на някои автори да допуснат, че попадайки сред плодородните земи на турските чифлици от близки и по-далечни български краища, обградено изцяло от турци и тюркоговорящи, населението от изследваната група селища в Одринско постепенно възприема техния език. Заселените през XVI–XVII в., а и в по-ранни пероди, татари около Одрин също налагат своя език за общуване. те са притежатели на обширни и богати земи с чифлици (Райчевски 1994: 26–27), в които като ратаи се наемат и много българи. „Когато тия чифлици били откупени и се обърнали в малки български селища, имаме в тях едно население оформило се вече, слабо или никак не говорещо български и всеки слабо запознат с живота на това население, ги е смятал за гагаузи” (Фотев 1932: 93). Авторът изброява споменатите вече гагаузки селища в Одринско и допълва, че всички те първоначално са били имения на татарски султани. Макар и все още като хипотеза, тук се присъединяваме към мнението за огагаузява- 252 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ нето на част от българските селища, образувани в Одринско, като продължителен, постепенен и неравномерен процес на езикова и културна туркизация, съпроводен с елементи на инфилтрация и от други етноконфесионални и езикови групи (най-вече гърците и Цариградската патриаршия), чието начало следва непосредствено османското завоевание, а краят му – периода на войните от първите десетилетия на ХХ в. Поддържана от различни автори, тезата е формулирана най-добре в думите на А. Разбойников: „важното е, че в равнините вече имало и християни заселници, приютени в по-защитени места или под закрилата на някой силен спахия, заим, тимариот или ага, най-често пъти в близост с турски колонистки семейства, или при вакъфско покровителство. При последните случаи е започнало и възприемането повече или по-малко на турския език от страна на заселниците българи и следов. – огагаузяването на българските нови села, каквито случаи имахме до 1912 г. в Одринско, и то в областта между лозенград – люле Бургас – Узункьопрю – Димотика – Свиленград, т.е. в областта включена в един не особено широк кръг около Одрин” (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 126). Същите автори сочат този район като „пътно и открито място, изложено и на войскови золуми”, а освен това изтъкват влиянието на самия Одрин като „фанатично мюсюлманско средище, потънало в еничерски гробища, с многобройни дервиши, софти, проповедници на правата вяра, преден военен пост на Цариград, в който управители били назначавани найблизки на султана лица, често пъти негови зетьове” (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 144). трябва да се подчертае фактът, че Разбойникови разглеждат процеса на огагаузяването в контекста на употребата на турския език в европейските части на империята и, поспециално, в днешните югоизточни български земи (около Свиленград, Ямбол, Сливен), паралелно с родния български език на местното население. Като пример те сочат броенето на турски от десет нагоре в селото на самия Петко войвода – Доганхисар и т.н. Авторите изтъкват различните пътища за възприемането и налагането на турския език в одринските села. Правейки паралел с подобни процеси на турска езикова практика сред българите във варненско, те специално подчертават факта, че населението от Одринско няма никакви родови, езикови и културни връзки с това от североизточните краища. По отношение на езика се противопоставят на мнението на руския изследовател в. А. Мошков, според когото говорът на одринските гагаузи бил „извънредно близък” с говора на гагаузите в Североизточна България и подчертават, че „никой в Одринско не правеше отлика между езика на гагаузите и езика на турците”. Пребивавайки само за няколко часа в с. Каракасъм, изтъкват авторите, Мошков не е бил в състояние да се информира нито за езика, нито за произхода на населението, което съвсем произволно свързва с печенежко племе, заселено тук през Х в. (Разбойников, Разбойников 1999: 89, 91–94; вж. и Боев 2008: 7). Разбойникови говорят за три групи селища в Одринско в зависимост от степента на процесите на огагаузяване на населението в тях. Разлики между гагаузите от отделните села в района изтъкват също Г. Фотев, Д. П. Николов и др. тук само ще отбележим интересното произнасяне на думата Коледа в песните на населението от с. Шараплар – „Коленда”, – което авторите свързват с преселване от Солунско (Разбойников, Разбойников 1999: 95). внимание заслужават и няколкото названия, с които са обозначавани гагаузите от Одринско в миналото и в по-късно време. Разбойникови твърдят, че „на потурчените по език МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 253 българи в Одринско турците са дали името „гагаузи”, вероятно под влияние на гагаузите в Североизточна България”. Заедно с това в бележка под линия двамата автори привеждат информацията, че жителите на лозенградското с. Карахадър говорели повече на турски и заради това околните за подбив ги наричали гагаузи4 (Разбойников, Разбойников 1999: 94, 98, бел. 1). вторият термин, с който са били идентифицирани най-вече в миналото одринските гагаузи, е названието сургучи. въведен още от П. Р. Славейков и опроверган наскоро в значението му на етноним от Е. Боев, той и до днес се употребява сред гагаузите и техните потомци в смисъл на „дългуч” (срв. подробно у Боев 2008 и цит. лит.). За думата „сургуч” А. Разбойников твъди, че се е употребявала от турците за петеловия гребен или за перо, което се носи на шапката и стърчи високо и оттук в смисъл на високо, висок човек. Според автора тя никога не е използвана в Одринско за обозначаване на някаква отделна етническа група от хора (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 143). в своята книга за Одринска тракия Д. П. Николов, родом от с. Карахадър, пише за български гагаузи, които се отделят от сургучите „по това, че у тях са запазени български коледарски и хороводни песни, поздравляват се с „помози Бог”, „добра среща”, казват: „тате”, „мале”, „како”, „чичо”, „вуйчо” (Николов 1919: 34– 35). възможно е „сургучи” да се е употребявала като групоним, който е отразявал вътрешни междуселищни различия. Подобно предположение изказва и Н. Робев, според когото името „сургучи” или още „сургъчи, сургъци”, е ироничен епитет, даден от славяноезичните им сънародници в Одринско. Не звучи убедително, обаче, ранното хронологично съотнасяне на термина с име на прабългарско племе (Робев 1988: 38–39). любопитен факт e, че за съвременните гагаузи в Гърция понятието „сургуч” не е известно (Булгар 2010: 153), което поставя въпроса защо, как и доколко това название функционира само в периода до преселването им. в този смисъл може да се допусне, че то наистина е външно за общността прозвище, дадено от обкръжаващите я други българи и тъй като в Гърция вече никой не нарича гагаузите така, то се изгубва. С. С. Булгар изказва предположение за връзка на названието „сургуч” с османския термин „сюргюн”, т.е. преселник и го определя като социално, а не етническо понятие. той говори конкретно за с. Шараплар, основано по данни на негови стари жители през 1830 г. (Булгар 2010: 153–154), макар примерът едва ли е най-показателен. Историко-демографското развитие на гагаузките селища като цяло, обаче, подкрепя изразения в термина смисъл, ако подобна аналогия е допустима от филологическа гледна точка. До известна степен твърдението кореспондира с информацията на Й. Коларова, според която през 70-те години на ХХ в. някои възрастни гагаузи помнели, че предците им попадат в одринските села именно чрез преселване, бягайки заради наказания и бунтове (Коларова 1999: 71). За Бабаескийско се среща и названието качауни, за което Разбойникови са склонни да допуснат, че свидетелства за наличието на каракачани в тези села от изучавания район. За употребата на думата „гагаузи” в качеството на прозвище и то за население, което има ясното съзнание, че нито се самоназовава, нито трябва да бъде наричано така, свидетелстват 4 За различните версии около произхода на названието „гагаузи” вж. у Боев 1982; Матеева 2006, 2008. 254 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ думите на жител от с. Дуганджа, Бабаескийско, работил в лозенград като аргатин в българска къща. Според него съселяните му са „качауни, а не гагаузи” и той категорично отказвал да го наричат по този начин (Разбойников, Разбойников 1999: 96–97). К. Иречек пише, че в района на Казълагач чул да наричат гагаузите още „залъвци” (Иречек 1889). Разбойникови казват, че названието се употребява като синоним на винопроизводители. Успоредно с това те привеждат данни за с. Залъф, чийто произход извеждат от четири стари български села, които около XVII в. изчезват и дават началото на четири махали в селището, населено и от албанци. Именно албанското присъствие тук се свързва с производството на вино (Разбойников, Разбойников 1999: 104–105). Гагаузите в някои от изучаваните селища и до днес носят гръцки имена, а в села като татаркьой, Михалич и много други са се наричали „гърци”. Разбойникови сочат, че гърци са се наричали и гагаузите в 3–4 села от Бабаескийско (Разбойников, Разбойников 1999: 94). След посещението си в селищата Хавса, Османли, Хаскьой и др., разположени източно от Одрин, описвайки жестокостите на турците над местното население там по време на Балканските войни, членовете на Карнегиевата комисия пишат: „Хавса се състои от две махали – мюсюлманска и християнска. тук християните се наричат „гърци“, но те са всъщност българи патриаршисти... в следващото село Хаскьой се повтаря извършеното в Хавса. Българската махала (тук хората ги наричали „гърци” и те наистина пеели на гръцки в църквата) останала сравнително незасегната, обаче добитъкът бил задигнат заедно с цялата реколта” (Карнегиевата анкета, 117–118; срв. Николов 1919: 34; Шишков 1922: 118–119; Попов 1930: 168–169). Особено показателни са сведенията за населението на с. Ол паша, Одринско, където „ако някой ги запитал от каква са народност, те отговаряли, че са гърци, защото свещеникът им бил грък, българи те не смеяли да се наричат, защото се бояли да не ги заподозрят турците за комити” (Иванов 2010: 108)5. Размирните години след войните са особено време на колебания и в идентичността на гагаузите от Одринска тракия. Попадайки под властта на различни държавни и религиозни институции, буквално за едно десетилетие, те се оказват разкъсани в своите родови и семейни връзки, в своята общностна етнокултурна памет: „леля, дету е останала във Гърция. тя била сгудена. И като тръгват за България тръгнала, утишла ду пътя ей тъй ... И казала й баба, баба вангелина... И кату утишла ду пътната врата, тя пусидялъ и съ върнала. викала: „Майко, й съ върна, викала – няма да доя в България ...”. След 30–40 гудини вечък.... Ей таа леля, дет ни остана в Гърция, тя ражда шес дица.Чак шийсе и втора гудина, леля ми дойди тугаа...”6 Идентични изказвания на терен са записани и в с. Михалич, чието население до периода на войните е със силни, доминиращи елементи на гърцизъм в своята идентичност: „Когато бягали от Одрин, на Капитан Андреево по двайси дена карантина ... Инити за Гърция, кой на къдету иска..., другити – за България. И така, чи има многу българи, които ся са в Гърция. От дванайста до двайси и втора гудина тоо вилият гу дават на гърцити да управляват. България искала – Одрин без Солун ни можи ... Моя баща е ходял на гръцку училищи. Гърцити, дето управлявали, изгонват турцити, махат ги”7. 5 За участието на гагаузко население в българските националноосвободителни борби в Одринско вж. Стойчев 1927; Орманджиев 1941; Коларова 1983. 6 вангелия (Ината) Стефанова Стоянова, род. 1943 г., с. Голям манастир, Ямболско. 7 Запис от с. Маточина, 2011 г. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 255 тук трябва да се подчертае, че подобни процеси на раздвоена, колеблива или представителна идентичност с оглед доминирането на „гагаузкото” у различни групи население могат да се проследят и в много по-ранен период. внимание заслужават сведенията за съществуването на две гагаузки и по-точно огагаузени селища, разположени на запад от средищата на одринските гагаузи, в Гюмюрджинско. Става дума за селата Булаткьой и Сусуркьой, чието население произхожда от Хасковско и Кърджалийско (Разбойников, Разбойников 1999: 65–66). Данни за това дава и тракийският деец П. Н. Кидиков, който представя версията за изселването на 40 семейства от Хасково през 1850 г. по повод убийството на жесток турски бей. Стигайки до Гюмюрджина, българите се явили пред тамошните турски власти и се представили за гагаузи, помолвайки да бъдат настанени някъде. така се образуват двете селища в Беломорска тракия, в които гръцката пропаганда бързо прониква и дори започва да ги обозначава като „караманлии”8. През периода на българското управление в тракия от 1913 до 1920 г. в училищата се изучава български език, но говорът, с който си служат тези две села, отбелязва П. Н. Кидиков, „е смесица от български, гръцки и турски думи” (Кидиков 2010: 133–134). в своето изследване за народностния образ на източния дял от Западна тракия А. С. Разбойников също посочва няколко огагаузени български селища в района на запад от р. Марица (Доганджа, татаркьой, Пазарли), които за разлика от гагаузките селища на изток от реката в по-голяма степен възприели гръцкия език и духовната власт на Патриаршията. такова е например с. Инджес или Инджекьой, Димотишко, за което авторът твърди, че винаги погрешно е отбелязвано като „гръцко”. Жителите му се наричали българи, „но от българското бяха им останали коледарските песни, имената и някои изрази, като „Ела, Боже, поможи”. Хората от селото са поддържали родови връзки с българо-гагаузкото с. Каракасъм отвъд Марица (Разбойников 1944: 26, 30–31, 42; за селото срв. и Шишков 1922; Младенов 1938: 52). Известно е, че в селищата на Източна и Западна тракия се срещат представители на няколко групи българско население, за които стана дума по-горе – рупци, загорци, загарци, тронки, клинки или балканджии (срв. Ракшиева 2000, 2002, 2004; Берова, Ангелова 2007). Както е видно от направените бележки за демографското им развитие, населението в гагаузките села на Източна тракия е с идентичен произход. Запазените песни на гагаузите и информацията за други дялове от културната им традиция напълно отразяват етнографските особености на тези групи от югоизточните български райони. Както по отношение на езика, така и на облеклото, храната, календарните и семейните празници, те не показват връзки с гагаузите от варненско. Кратките, но съдържателни бележки за всекидневия живот в с. Ол паша завършват с описание на женското и мъжко облекло: „Носията на жените, от домашно изделие, клони повече към гражданската носия от по-старо време. Спретнатият сукман е заменен с един вид набрана рокля. Мъжете носят един вид опнати гащи като панталони, наречени пърпяти, но носят и потури като всички тракийски българи. На главата си, вместо калпак или фес, завиват черна чалма, от която една част се завива около врата, а краят ѝ виси на гърба до кръста” (Иванов 2010: 109). Картината на своеобразния културен колорит и специфики у гагаузите от изследвания район се допълва от данни и на други автори, описващи традициите в съседните български селища. Особен интерес заслужава информацията на С. лазаров, който предлага подробно описание на обичаите и обредите, облеклото, песните и т.н. на населението от родното си село Ениджия, лозенградско. Когато говори например за т. нар. туралиги, огньовете, палени по време на Сирница, той отбелязва следното: „туралиги си правеха и младежите от съседните български села Докузюк, Карахалил и Коюнгяур”, като преди това отбелязва, че с. Карахалил се състои от 280 къщи огагау- Хрисо Михалева, род. 1908 г. в с. Ол паша, Одринско зени българи, взели дейно участие в Преображенското въстание” (лазаров 2002: 11, 42). По отношение на календарните обреди и празници сравнително представителни данни за гагаузкото с. Ол паша дава Й. Коларова. Авторката описва Коледа (Божук) и обикалянето на селото с песни, изпълнявани за всеки от семейството; надпяване край ведро (бакър), в което всяка жена и мома пуска пръстен с белег на Гергьовден; сурвакарски благословии на български език; обичаят додула, извършван при продължителна суша и др. (Коларова 1982: 109–110; 1999: 74–75). Колкото и обобщаващо да звучат думите, че „по носия и бит огагаузените села приличаха на другите български села” (Батаклиев, Разбойников, Орманджиев 1946: 145), трябва да се изтъкне, че те принадлежат на изследователи от самия район, които безспорно не просто са изучавали, но са наблюдавали и преживели много от проблемите. От приведените, макар и откъслечни примери, добре проличава принадлежността на гагаузките селища и техните традиции към локалните култури на съответните групи българско население в района на Източна тракия. Безспорно доказателство за това са особеностите на речта и песните, в които се откриват множество характеристики на рупските и тракийските говори. така например в песни, които Г. Фотев записва на български език в гагаузките села Хаварас и Ол паша, Одринско, се срещат изрази като: „криво лево сокаче”, „пиленце пяе”, „яла ми, Боже, поможи”, „да сленем”, „цали ми четирийсет” и др. (АИЕФЕМ 97-ІІ), които свидетелстват за ясно изразени рупски елементи в говора. С оглед на рупските езикови особености интерес представляват и сведенията, които дава в своите спомени за родното си село Каракасъм, Одринско, о.з. полк. Г. Антонов: „Когато веднъж ме запита как ще говоря български, като отида в Одрин, аз му отговорих: „Кросно, кросно, кросно” с ударение на последното „о”, защото същия ден чух, че той така казва на кросното, на което майка ми навиваше тъкачния 8 Н. Робев пише, че по-възрастните негови информатори в селата от Ямболско наричат себе си и „караманлъ” (Робев 1988: 39; срв. и Матеева 2008). 256 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 257 плат в стана, докато ние произнасяхме тая дума с ударение на първото „о”9. После той дълги години ме закачаше за този мой български език и след като научих добре да говоря български“ (Антонов 1986: 11). любопитни са и данните, които още в. А. Мошков привежда за говора на одринските гагаузи. „т. нар. сургучи, пише авторът, отговаряли утвърдително на въпрос не с „да” (или евет), а с „йа, йо”10, което напомня за характерната в рупските говори частица „я”, равнозначна на „да”. в песен от с. Карахалил, Хавсенско, пък се употребява частицата за бъдеще време „ке” („голямо ке крамолъ да стане, много ке кръвнинъ да падне”), характерна за говора и в съседното българско с. Ениджия (срв. у лазаров 2002: 54, Бояджиев 1991: 153). това вероятно сочи присъствие и на други групи население освен рупците, придошли в изучаваните селища от по-далечни български краища. Когато анализира говорите в Източна и Западна тракия, проф. т. Бояджиев заключава, че „пришълци са се смесвали със старото рупско население, като са станали ядро на сложни етнографски и езикови новообразования”. Правейки характеристика на диалектите в Одринско и лозенградско, авторът отбелязва наред с рупците още и загорци, балканджии, факийци, средногорци, жители от западните български краища, заселили се по-късно най-вече в селата източно от р. Марица. Сред проучените от т. Бояджиев селища попадат и гагаузките села Карахадър и Карахалил, чието българоезичие през изследвания от автора период явно отдавна доминира над турската езикова практика (Бояджиев 1991: 32, 147 и сл., 179). Освен въпросът за спецификите на езика и връзката му с произхода на групите население в проучвания район, изложените дотук сведения поставят и темата за билингвизма в одринските гагаузки селища до тяхното изселване по време на войните. Ценна е информацията на екзархийския инспектор Г. Фотев, който пише: „Друго, което е по-характеристично: населението в лозенградските села – Коюн-дере и Карахадър до Руско-турската война са говорили по турски. След окупацията това население признало екзархията и си отворило български училища, които в скоро време възкресили българския говор в тия села (в Коюн-дере още мнозина не говорат български и турския език е в много къщи още домашен език). Също така преди 13 години аз сварих в много семейства в град Узун-кьопрю, гдето нашето население е малцинство и живее между едно грамадно мнозинство турско население, да се употребява за домашен език турския, на което явление тури край училищния напредък” (АИЕФЕМ, № 97-ІІ: 1-2; срв. и у Фотев 1932: 94). За турска езикова практика сред много групи българско население от югоизточните краища, които обаче никога не са били обозначавани като гагаузи, говорят Разбойникови (Разбойников 1999: 98–99). Й. Коларова обръща специално внимание на двуезичието в песенния фолклор на гагаузите от Одринско и подчертава, че по-голямата част от песенното им творчество се изпълнява на български език. „в одринските села, пише авторката, прозата е на турски, а на български се пеят календарно-обредните песни, както и част от сватбените, историческите и хороводни песни”, чиито фонетични, морфологични, синтактични и лексикални белези са характерни за местния говор (Коларова 1982: 110 и сл.; 1999). тук е мястото да се изтъкне и това, че един от любимите песенни сюжети на гагаузите от одринските села 9 За преобладаващото коренно ударение при двустричните имена от среден род в говорите на селата от Бабаескийско, сред които и с. Карахалил, срв. у Бояджиев 1991: 181. 10 Срв. Мошков 2005: 58, цит. по Булгар 2010, вж. и Младенов 1938: 55–56. ско. 258 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ е познатата и на много други места в района на тракия песен за Богдан войвода и либеден (Разбойников, Разбойников 1999: 94; Младенов 1938: 58–60). Повечето от записаните песенни образци имат свое съответствие и идентични варианти в околни и по-далечни български селища. Наред с тяхната обща характеристика, обаче, особено впечатление прави и употребата на определението „българин, българка” в песните на гагаузите от Одринско като обръщение от страна на друговерци или изобщо на чужденци към членове на общността. При превода на цялостния текст етнонимът не е заменен с друг различен термин, а това сочи запазеното и изявеното в песните, т.е. поне на латентно ниво, българско етническо самосъзнание (Коларова 1999: 76; срв. и у Матеева 2006: 69–71). Не на последно място двуезичието в песенния фолклор на гагаузите както в Одринско, така и в други райони11 до голяма степен разкрива самата същност на билингвизма въобще като културно явление сред тези общности. Както в ежедневието, а още по-малко в ритуалната сфера, където песните функционират най-вече, присъствието на българския език едва ли може да се обясни с взаимовлияния, проникване и късни хронологични заемки. Най-вероятно става дума за точно обратния процес – на запазване и функциониране на славяногласието до късен период именно в такива консервативни сфери като обредите и обредния фолклор, изолирани от по-съществени контакти и промени12. в крайна сметка, като форма на взаимодействие, двуезичието започва да се практикува и налага най-напред в ежедневието и едва след това, и то в определена степен, в ритуалите, песните и т.н., което подлага на съмнение стародавното тюркоезичие у гагаузите, запазили много българоезични песни, антропоними и роднински названия, топоними, поздрави за добра среща и спорна работа, отделни думи и изрази. *** От казаното става ясно, че не само според съответните названия, но и по отношение на процеса на огагаузяване, на взаимните представи едни за други, за своите селища и т.н., самите гагаузи се различават помежду си. това не е в подкрепа на единния им етнически произход, а говори за разнородния по време, степен и съдържание процес на езикова и отчасти културна туркизация. тук обаче е по-важно да се подчертае нещо друго. Различията помежду им по отношение на наименованията, с които са познати, разликите в практикуването на турския език и билингвизма им, селищните нюанси в културата и бита сочат и нестабилност в етнокултурната идентичност на гагаузите още до и особено след преселването им в новите територии в България и Гърция. теориите за тюркските корени на гагаузите в трите области, от които произхождат и от които по-късно се разселват те (Добруджа, тракия, Македония), ги свързват най-вече с куманите (срв. последно и обобщено у Атанасов 2010; за изучавания район вж. Робев 1988). 11 За билингвизма на гагаузите в Бесарабия и употребата на български език в песните им вж. последно напр. у Квилинкова 2011. 12 Особено показателни са сведенията на Г. Кертев от 1887 г. за с. Демирдеш, Одринско, където той присъства по Коледа: „Цялото село беше вече погърчено, ала за мое учудване дойдоха млади коледари и запяха чисти български коледарски песни ... На запитването ми знаят ли български? те ми отговориха отривисто: „не! – пеем си тъй, без да разбираме, защото така си е останало обичай от дедите ни ...” (Кертев 1936: 17). Подобни примери дава и Д. Попов за населението от т. нар. кариотски села в Елховско (Попов 1938). МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 259 въпреки това обаче, досега не е предложено системно и обвързано, както по отношение на тези територии, така и на хронологията на възможни преселвания и инфилтрации, изследване на връзката между гагаузите и това средновековно население. въпросът за хронологическите несъответствия стои и в друг аспект, ясно формулиран от Г. Атанасов: огромното, съществуващо поне пет века бяло петно в историята между присъствието на куманите по днешните български земи и появата на термина „гагаузи” през ХІХ в. и свързаната с него идентификация на различни групи (Атанасов 2010: 54). Дори и за момент да се допусне като хипотеза присъствието на някакви стари тюркски съставки или корени в културната традиция на гагаузите, то възприемането на християнския културен модел от тях и неговото формиране векове наред много близко, в идентичен вариант спрямо българската народна традиция, категорично омаловажава подобни влияния или етногенетични връзки. Преселване и адаптация в новите селища – приобщаване към българската среда Както у всички други потомци на преселници от различни краища, моментът на напускане на родните селища и преместването в новите оставя трайни и незаличими следи в колективната памет и на гагаузите. Многобройни са разказите за насилственото изгонване, опожаряването на селата им и нерадостната съдба на бежанците. те и до днес функционират в семейно-родовата и селищна среда като едни от най-ярките образи на груповата етнокултурна идентичност на всички групи българско население от Източна тракия. Нещо повече – като част от общия поток на преселниците, насилствено прогонени от родните им места, в разказите на много от потомците на одринските гагаузи ясно се улавят елементите на пълна идентификация с останалото българско население, както по признака на вярата и отношението на турците друговерци към тях, така и в по-общ етнокултурен план. Много от гагаузките семейства най-напред попадат в градовете на Югоизточна България – Стара и Нова Загора, Ямбол, Бургас, Хасково и т.н., където работят предимно като ратаи. По-късно повечето от тях се установяват в селата, получават къщи от т. нар. шаронски тип и по 50 декара земя (тДА, Ямбол, ф. 289 к, оп. 2, а.е. 1, л. 1-58; оп. 3, а.е. 2, л. 59; ЦДА, ф. 637, оп. 1, а.е. 50, л. 139; в. „тракиец”, 518, 8. ІІІ. 1936 г.). Както вече отбелязахме, в перода 1915–1923 г. друга част от гагаузите са принудени да се изселят в района на Западна тракия, днешна Гърция (Младенов 1938, Разбойников 1944; Коларова 1999; Булгар 2010), като не са малко и случаите на преминаване от тези райони в България и обратно. Приспособяването на гагаузите към новите условия става сравнително бързо, защото те се озовават в среда, почти еднотипна с тази, която са изоставили. Според К. Младенов, един от първите изследователи на одринските гагаузи, посещавал на няколко пъти новите им местожителства главно в Елховско и Ямболско: „Гагаузите тук по-бързо свикват с новите климатически и стопански условия за живот. това личи и от малкия процент на смъртни случаи и заболявания в първите години на своя нов живот, в сравнение с македонските бежанци например, у които този процент е два до три пъти по-голям. Освен това гагаузите много лесно свикнаха с местните начини на препитание. в градовете те са повече работници, лозари, колари, кираджии и др. в селата са само земеделци. любим техен впрегатен добитък е биволът. Жилищата им са чисти и доста подредени. Най-характерно за одринските гагаузи остава името и езика. Днес (30-те год. на ХХ в. – б. а.) те вече отбягват да се наричат гагаузи, особено по-младите. Но когато ги запитваш по-специално, с известна твърдост 260 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ отговарят: „Аз съм гагаузин”. ... На турски говорят само възрастните и то не навсякъде. Като домашен език обаче си остава турския. На него у дома говорят и децата, научили са го вече и българките, оженени за гагаузи” (Младенов 1938: 53). Не липсват данни и за трудности, и за известно противопоставяне между местното население и преселниците гагаузи в началните години след идването от Одринско. тук обаче става дума не просто за спорове между автохтонно и придошло население, а за противопоставяне на основата на етнокултурни различия и представи за „другостта” на Христо Стоянов и Василка Трендафилова от с. Ол паша, гагаузите. Разказите на сестрите Одринско, преселени в Ямболско след 1913 г. вангелия С. Стоянова и Елена С. Русинова от с. Голям манастир, Ямболско, ясно свидетелстват за това: „Малко имаше проблеми. Казваха ни турци, даже калфуни..., на гагаузите. Знайш ли за ко? Нали като душле, тука заживяли. И барбарисали са тука ей тее – Татнас Кръстювите. В тас улица кът съ събрали гагаузките момичета и пеели песни. Наща майка много песни пееше на турски. Много пеели майкини. И тес момичета съ събрали и един Стоян – те са от Тракия, тракийчета съ събрали. „Тее, вика, тракийчета да влеят при наще момичета, тее тракийчета”. Вляли вътря и като излиза, иното нащо гагаузчи – наръгоо гу с ношчи ... Праили такова. Пада. И песни са измислили за тях. Песен за Стоян. Майка вика: „Не гъ пеехми”. И леля Ирина тя измислила ей таа дума – калфуни, щоту братя ли им са, систри ли. Имали си малко конфликт гюмюрджинскити тракийци и гагаузити. Къскандисали са, дету са вляли при гагаузкити момичета”. Информатори от с. Голям манастир, Ямболско Моменти от теренната работа, с. Голям манастир, Ямболско Особените отношения между гагаузите и останалите групи преселници в селото могат да се проследят и в междусемейните и родствените връзки, които в началото са изключвали смесените бракове: „Когату са ужени сестра ми първо... Ей тее хора, дето са живяли срещу тях, викали на бабата, Кера съ казваши, викали: „Керу, Керу, във ваща къща най-напред съ прустрът кялоти!” Щоту нащи хора са носили МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 261 хубави дрехи... Майка ми идва от града, от Нова Загора. Те по-други дрехи носяха. Тугаа съ държали многу. Искат сякуй ут тяхния род да земи. Ни щът дъ съ смисът... Диляха съ на хората, се кавга имаши, мразутии имаши. Фащали са на три хура, гачи са праили”13. Сред заселилите се в Ямболско гагаузи се обособява малка специфична група, известна като циганска (голите, черните шопари)14. Нежеланието на представителите на тази група да обработват земя в селата, в които се установяват, ги отвежда в Ямбол, където те се заселват в квартал „лагера”. По това време (30-те год. на ХХ в.) „лагерът” се намира в края на града и е заселен само с бежанци от Одринска и Беломорска тракия, пристигнали в Ямбол. Районът е застроен с малки кирпичени сгради15. За по-голямата част от заселилите се в „лагера” тези жилища са временни и след осигуряване на необходимите средства, те строят собствени къщи в града. в близост до „лагера” се създава махала, населена предимно с гагаузи, известна и до днес като „гагаузката” махала. По време на извършените теренни проучвания в периода 2009–2011 г. се установи, че в района почти не са останали хора, самоопределящи се като гагаузи. в по-голямата си част къщите са препродадени, като техните наследници са напуснали града или са се заселили в други квартали на Ямбол. в града се констатира Николай Анестиев, гр. Ямбол и друга особеност, която не се открива в селата – нежелание на някои от потомците на одринските гагаузи да се самоопределят като такива. Обяснение за това явление би трябвало да търсим в негативното отношение на местните и другите заселници към гагаузите, базирано преди всичко на езиковата разлика. Циганите-гагаузи се заселват в т. нар. „циганска„ махала в Ямбол, която се намира в непосредствена близост до гагаузката. При тях не се забелязва отричане от гагаузкия произход, но спомените им, касаещи миналото на рода, са почти заличени. в по-голямата си част те са наследници на изселилите се от селата Голям манастир и Кирилово цигани-гагаузи. И в града разделението между гагаузите и циганите-гагаузи се запазва16. 13 вангелина (Ината) Стефанова Стоянова, род. 1943 г., с. Голям манастир, Ямболско. 14 „От майка съм чувала – голити шопари. Гагаузи, ама гол шопар. Гол шопар значи циганян. Ний сми друг род гагаузи, те са друг. На нас ни викат Бозоолара. Щото са руси. Сичките са руси хора. Тъй хим викат, от майкини страната. А пък Каракольоолара от другата страна рода. Красив народ. Кара шопар, на циганите викат така..” – вангелина (Ината) Стефанова, род. 1943 г., с. Голям манастир, Ямболско. 15 „Къщите бяха наредени като кошари, имаше 4-5 реда такива. Бяха залепени една до друга, като всяка къща имаше само по една стая. Нямаше тоалетни, вода. Във всяка стая живееше по едно семейство. По това време ний бяхме седем деца и всички бяхме в една стая” – Николай Георгиев Анестиев, род. 1919 г., гр. Ямбол. 16 „Гагаузите се деляха и страняха от циганските гагаузи. Винаги ми е правило впечатление, че говорят за толерантност, но страняха от тях. Баба не разговаряше с тях, единствено с Марго, която и помагаше за чистене по Коледа и Великден. Циганите-гагаузи на вид са по-матови от нас, а като характер са по-мързеливи, но по-изобретателни. Повечето от мъжете не работеха, а тези, които работеха, имаха кон и каруца и обикновено пренасяха пясък. Жените им чистеха по къщите” – Мери Анастасова, род. 1943 г., гр. Ямбол. 262 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Интересни са взаимоотношенията между местните (гагаузи) и одринските заселници в с. Маточина, Свиленградско. Разделението при тях е и при живите, и при мъртвите. През 1928 г. в селото съществуват две гробища, старото – гагаузкото, и новото – на преселниците, като всеки погребва близките си на съответното място. тази делба съществува до към 60-те години на ХХ в., когато старото гробище е изоставено17. Информатори от с. Михалич, Свиленградско Информатори от с. Михалич, Свиленградско След почти вековно съвместно съжителство, родовата памет на гагаузките потомци в изследваните селища продължава да пази спомена за корените им. С вълнение информаторите разказват за тежката участ на своите близки, принудени да напуснат родния край и да търсят спасение и място за по-добър живот. Самоопределят се като българи с гагаузки произход: „Гагаузи ни наричаха тука, щото говорехме по турски. Майка ми и баща ми се смятаха за българи, имената им бяха български – Христо и Кера. Имената български, вярата християнска, само езика турски, щото са живели между турци и то много години” – спомня си 83-годишният Костадин Христов от с. Голям манастир. Контактите и съжителството с местното население налагат двуезичие при гагаузите, познато за някои от тях и от периода преди преселването им. турският си остава като домашен език, а в отношенията с местните се използва българският език. „Знам турски, ама нашия език е малко по-различен. Моите родители си говореха на турски. Когато станахме моми и ергени (края на 40-те год. на ХХ в. – б. а.) спряхме да говорим на турски, защото ни беше срам. Другите ни се смееха и ни викаха „турци, турци”. На старите им беше трудно да говорят български, трудно го оправяха, ама все пак свикнаха”18. все още информаторите помнят турски думи и изрази, запяват песни, далечен спомен от предците им. вероятно те са последното поколение от одринските гагаузи в Ямболско, които помнят гагаузкия език. любопитен момент в жизнената история на дядо Костадин Христов от с. Голям манастир е постепенното преминаване от говорене на турски език в семейството към говорене на български език, особено след като той става ученик и израства като младеж за женене. Самият той по това време започва да се срамува от туркоезичието 17 Георги Маринов, с. Маточина, Свиленградско. 18 Костадин Христов, род. 1926 г., с. Голям манастир, Ямболско. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 263 си и преминава изключително към говорене на български език, особено в публичното пространство. това се отнася и за неговите родители, които обаче по-слабо владеели български език и често бъркали родовете например. Днес дядо Костадин трудно си спомня за някои термини, почти (или по-скоро отдавна) не говори на турски вкъщи. в същото време баба Кера до съвършенство усвоява турски език, когато попада като снаха в гагаузкото семейство на съпруга си и досега може свободно да общува на този език. Баба Кера и дядо Костадин са типичен пример за случаите на смесени бракове в селото, които се оформят между представители на различни групи българско население. това обаче започва да се случва едва след 50-те и 60-те години на ХХ в., като дотогава строго се спазва принципът на брачКера и Костадин Христови, с. Голям манастир, Ямболско ната ендогамия между отделните преселнически общности. Нещо повече – в годините след преселването селото е разделено на отделни махали, образувани според населението, придошло тук от Македония, тракия и вътрешността на страната. При изясняване на взаимоотношенията между местните и гагаузите в отделните изследвани села се наблюдават някои различия. През 30-те и 40-те год. на ХХ в. отношенията между местни и бежанци в с. Кирилово не са добри. За местните новите заселници са чужди, непознати, с различно облекло. Дълги години контакти между местните и бежанците почти липсват. Смесените бракове са изключение. в с. Голям манастир подобни проблеми бързо се преодоляват. Още в първите години след заселването се установяват приятелски контакти между местните и гагаузите. Обяснението на този факт се крие в изключително пъстрия в демографско отношение състав на селото – в него живеят преселници от Чирпанско, Харманлийско, Новозагорско, Одринска и Беломорска тракия, шопи, македонци и др., обединени от общата участ на преселника, загубил родния си дом. Поради това те са единни в съвместния си живот. Отношението към гагаузите е положително. ско, Беломорска тракия и Македония, за живота на тези хора, прокудени от селищата си и разпилени по различни български краища. Именно у това поколение все още могат да се забележат „пренесените” и съхранени специфични културни отлики, които в наши дни бързо се уеднаквяват и унифицират под въздействието на различни фактори в рамките на селището и в съвременното глобализиращо се общество. Гагаузите от изучавания район са един малък, но колоритен щрих към многоликия образ на превратния български двадесети век и все още на нашето настояще. Днес потомците на гагаузите отчасти помнят езика на предците си и се самоопределят като българи, но с гагаузки произход. в ежедневието си те по нищо не се различават от своите съседи. те постепенно забравят езика си, напълно се сливат с околното население, а някои от тях дори крият своя произход пред чужди на селищната общност хора. Различна е, обаче, съдбата на техните събратя, останали в Гърция. Както бе отбелязано по-горе, след погрома по време на Балканските войни и последвалите ги Първа световна и турско-гръцката война, част от гагаузите се преселват в прилежащата на град Орестиада околност. Днес там живеят около 25 000 гагаузи (срв. у Булгар 2010). С част от тях гагаузите Гагаузи от района на гр. Орестиада, Гърция Гагаузи от района на гр. Орестиада, Гърция (по публикация на Й. Кацаридис) Процесите на идентификация днес – интеграция и/или диференциация в изучаваните селища у представителите на различните групи население, придошло тук от тракия, Македония и т.н., е запазена и все още функционира активно колективната памет за периода на преселването, установяването и адаптирането на бежанците на новите територии в България, за родните им места извън днешните български граници, за живота там. Поколението от 20-те и 30-те години на ХХ в. е пряк носител на спомена за размирните години на преселването, за тежката съдба на хората, дошли от разорените им села в Одрин- 264 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ в изучаваните села от България са поддържали връзки, в наше време също има контакти най-вече по роднинска линия, за работа и т.н. Съвсем закономерно, обаче, доминиращата линия на идентификация при едните и при другите е различна. Процесите на етнокултурна интеграция и постепенно заличаване сред българското обкръжение при днешните гагаузи в югоизточните тракийски земи са особено силни. Гагаузите от Гърция поддържат по-стабилни общностни прояви на своята традиция и идентичност, обусловени и от по-голямата им МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 265 численост. Днес те активно сътрудничат със сродни групи от Молдова и Украйна, имат свои културни организации, фолклорни състави и т.н. тръгнали от едни и същи селища, с еднакъв произход и родови корени, днес одринските гагаузи, разделени в селища от България и Гърция, имат различен път на развитие и етнокултурно самоопределение. Именно динамиката в този многостранен и сложен процес на формиране на паметта и идентитета у гагаузите през ХХ в. определя обособяването, разделянето и съвременните изяви на еднородната в миналото им общност. Литература АИЕФЕМ, № 97-ІІ. Научен архив на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН, „За гагаузите в Одринско”, зап. Г. Фотев, б. г. Антонов, Г. 1986. Спомени. София (ръкопис). Атанасов, Г. 2010. Этногенез гагаузов Добруджи – теории, гипотезы и реалность. – в: Курсом развивающейся Молдовы. т. 9. История в культуре и культура в истории. Москва, 20–72. Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – в: Известия на Народен музей. т. 1. Бургас. Батаклиев, И., Разбойников, Ан., Орманджиев, И. 1946. тракия – георграфски и исторически преглед. София. Берова, Д., Ангелова, Д. 2007. Загарци в Ямболско. – в: Известия на музеите в Югоизточна България. Сливен, 123–138. Боев, Е. 1982. За потеклото на гагаузите. Названия и самоназвания на гагаузите. – в: Чиракман – Карвуна – Каварна. София, 113–117. Боев, Е. 2008. Сургучите – реалност и приумици. – в: в света на човека. Сборник в чест на проф. д.и.н. Иваничка Георгиева. София, 1–13. Бояджиев, Т. 1991. Българските говори в Западна (Беломорска) и Източна (Одринска) тракия. София. Булгар, С. С. 2010. Гагаузы Греции. – в: Курсом развивающейся Молдовы. т. 9. История в культуре и культура в истории. Москва, 152–160. БДА 1964. Български диалектен атлас. т. 1. Югоизточна България. Съст. под рък. на Ст. Стойков и С. Б. Бернштейн. София. Георгиев, Г. 2011. Загорците – образи на локална културна памет и национална идентичност (ръкопис). Гюзелев, В. 2004. Албанци в Източните Балкани. София. Даскалова-желязкова, Н. 1989. Кариоти (Етническа принадлежност и културно-битови черти). София. Иванов, й. 1986. Българите в Македония. София. Иванов, П. 2010. Из етнографски бележки и наблюдения за живота на български бежанци от Одринско. туркогласни българи в Одринско. – в: Извори за българската етнография. т. 5. София, 107–113. Иречек, К. 1889. Няколко бележки върху остатъците от печенези, кумани, както и върху т. нар. народи гагаузи и сургучи в днешна България. – Периодическо списание, Средец, № 7, 211–247. Квилинкова, Е. 2012. Гагаузско-болгарский билингвизм гагаузов или двуязычие гагазского фолклора: предположения и факты. – в: Езиците на културата. Юбилейна научна 266 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ конференция по повод 35 години от създаването на ЮЗУ „Неофит Рилски” и във връзка с юбилей на проф. дфн Надежда Драгова. 29 октомври 2011 г. (под печат). Кертев, Г. Ив. 1936. Поляци и българи. 1. Делото на Отците възкресенци в Одрин. 1868–1918. София. Кидиков, П. Н. 2010. Из кратки описания на българските села в Гюмюрджинска околия от края на ХІХ и началото на ХХ в., съдържащи данни за големината и броя на жителите им, за поминъка, църковното и училищното дело, както и за трагичната им съдба по време на Балканските войни и принудителното им изселване от родните места, събрани от тракийски бежанци. – в: Извори за българската етнография. т. 5. София, 132–134. Коларова, й. 1982. Из гагаузкия фолклор на село Олпаша, Одринско (материали). – Филология, № 10–11, 108–114. Коларова, й. 1983. Българите-гагаузи и Балканската война. Бюлетин на ГлПУНА. Коларова, й. 1999. Одринските гагаузи и техния българоезичен фолклор. – в: Украйна и България. Етнокултурни и етнолингвистични аспекти. София, 70–86. Карнегиевата анкета. Карнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 година. Ред. к-т д-р М. тихов и Ал. Златаров. София. Кънчов, В. 1970. Избрани произведения. т. 1. София. Лазаров, С. 2002. Ениджия. Една България останала в миналото. Свиленград. Матеева, В., 1998. За билингвизма на гагаузите във всекидневната култура. – Български фолклор, № 3, 43–52. Матеева, В. 2006. Гагаузите – още един поглед. София. Матеева, В. 2008. За (само)названията на гагаузите. – в: в света на човека. Сборник в чест на проф. д.и.н. Иваничка Георгиева. София, 13–20. Михайлова, Г. 1974. Произходът на един елемент от нашето национално облекло. – векове, № 3, 27–36. Младенов, К. 1938. Одринските гагаузи. – в: Архив за поселищни проучвания. Кн. 4. София. Мошков, В. А. 2005. турецкие племена на Балканском полуострове. Отчет о поездке на Балканский полуостров летом 1903 г. Chisinau. Николов, П. Д. 1919. Одринска тракия. София. Орманджиев, Ив. 1941. Приноси към историята на въстаническото движение в тракия (1895–1903). Кн. 4. Освободителната борба в лозенградския край. По спомени на 1 войвода, 1 подвойвода и 80 легални и нелегални дейци. София. Попов, Ст. 1930. Населението на Одринска тракия преди и след Балканската война. Ч. 1. София. Попов, Д. 1938. „Гърците” в Елховско. – в: Архив за поселищни проучвания, кн. 3. София, 3–32. Петров, П. 2005. Ние – те – държавата. За разграничаването на мигрантски групи. – в: Пространство на „другостта”. София, 250–277. Разбойников, Ан., Разбойников, Сп. 1999. Населението на Южна тракия с оглед народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година. София. Разбойников, Ан. 1944. Народностния облик на западния дял от Източна тракия. София. Райчевски, Ст. 1994. Източна тракия. История, етноси, преселения ХV–ХХ век. София. Ракшиева, Св. 2000. Истинските тракийци. – Българска етнография, № 2, 5–30. Ракшиева, Св. 2002. Земеделие. – в: Сакар. Етнографско, фолклорно и езиково изМИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 267 следване. София, 20–90. Ракшиева, Св. 2004. Етнографски групи и граници в тракия. – в: тракиецът и неговия свят. т. 2. София, 5–26. Робев, Н., 1988. тракийските гагаузи. – векове, № 3. Стаменова, ж. 2007. Гагаузите в България. Проучвания и обща характеристика. – в: Гагаузите в България. Записки от терена. Софиия. Стойчев, я. 1927. Българите гагаузи в Бабаескийско. Участието им в революционните борби. – тракия, № 273. Стрезов, Г. 1891. Два санджака от Източна Македония. – в: Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец, № 37 и 38. Тонев, В. 1995. Българското Черноморие през възраждането. София. Трифонов, Ст. 1976. Български проучвания за народонаселението на тракия. – векове, № 5, 48–54. Трифонов, Ст. 1992. тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912–1915 г. София. Фотев, Г. 1930. Из неотдавнашното минало на тракия (спомени и лични проучвания). – в: тракийски сборник, № 2, 76–99. Шишков, Ст., й. Попгеоргиев 1918. Българите в Серското поле. Пловдив. Шишков, Ст., й. Попгеоргиев 1918а. Българите от Драмско, Зъхненско, Кавалско, Правишко и Саръшабанско. Изследвания и документи, с приложение на 13 факсимилета. Пловдив. Шишков, Ст. 1922. тракия преди и след Европейската война. Издирвания и документи. Приложения на две факсимилета, 26 образи, 11 статистически таблици и етнографски карти. Пловдив. 268 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ За границата, която свързва и разделя Елена Митева Исторически музей – Свиленград Идвам от едно южно българско градче с копринено име, населено предимно с тракийски бежанци. Разположен по пътя между Европа и Азия, Свиленград е входна врата днес на Обединена Европа. Намира се на три граници, а неговите жители се стремят да го превърнат в по-добро място за живеене и да развиват туризма в региона не само заради богатото културно-историческо наследство от различни епохи. Граничното местоположение на Свиленград до голяма степен определя и съдбата на неговите жители. Още в ІІІ в. пътната станция Бурдипто/ Бурденис се намира на международния път Via militari . Император Юстиниан поправя тази крепост, за да пази държавата от набези на съседни племена – славяни, прабългари, хуни, авари. При Иван-Асен втори това селище е в границите на България. От каменния надпис на хан Маламир става ясно, че Бурдипто е от превзетите крепости. След Руско-турската война (1877–1878 г.) Свиленград (със старо име Мустафа паша) отново е върнат в пределите на Османската империя. След Балканската война през 1912 г. градът се присъединява към България, а границата преминава само на 5 км южно от селището, по хълма Якъка. След Споразумението от 24.08.1915 г., подписано в София, към територията на днешната община Свиленград са присъединени селата Генералово, Капитан Андреево, Маточина. Маточина е най-отдалеченото от общинския център село. Край него до 1915 г. е била разположена митницата, а днес си остава подходящо място за нарушители на зелена граница, т.е. граница, която разделя територии, държави, хора и култури. Казват, че на кръстопът къща не се строи, но ние и нашите предшественици развиваме този прекрасен град. През вековете политици и драматични събития преместват и разместват границите между държавите, а на граничното население му се налага да се адаптира при всяка гранична промяна. Затова и въпросът за националната идентичност се свързва много силно с родовата памет тук и бих казала, че той е болезнен за голяма част от наследниците на тракийските бежанци, живеещи на трите граници. Доцент валентина Райчева навярно се изненада от начина, по който в Свиленград бе възприета изложбата „СПОДЕЛЕНА тРАКИЯ”. тя силно развълнува хората, докосна родовата им памет, доведе ги до спорове „вярно – невярно” и „кое чие е”, кои са предците на родовете от представените селища. в малките гранични селища хората обикновено се познават до девето коляно, както обичайно се казва. Оживяха препредаваните в поколенията разкази за заровеното от българите бежанци голямо количество злато, останало днес извън пределите на България. Докато един ден свиленградчанинът Милко Мърдев заключи: „Смятам, че приказките за тенекиите и гърнетата злато в турция са мит. Нашият дядо е бил кмет на селото, бил е най-богатият в района и имал 2 шепи злато (един каскет), откъде тогава по-бедните са имали тенекии и гърнета?!” МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 269 Живеейки на три граници, аз неволно ставах свидетел на различни събития и факти, т.е. неосъзнато години наред съм трупала информация като при теренно проучване, но в различни посоки. Границите разделят, но и събират хората. А когато границите се отвориха и за нас българите и запътувахме към родните места на предците, установих поразителна прилика във визията на хората от трите гранични района, особено при мъжете над 50-те години. По външност нищо не подсказваше националната им идентичност. При жените прическата, облеклото, както и фигурата, подсказват дали една жена е българка, гъркиня или туркиня. Ще дам пример за приликата при мъжете с едно организирано по тракийска линия пътуване от страната до родното място на Капитан Петко войвода – Доганхисар (Άισυμη), преди 7–8 години. Само от Свиленград тогава потеглиха 4–5 автобуса. На паркинга в Александруполи видяхме нашия съгражданин Манчо топалов сам и решихме, че си е изпуснал автобуса. Спряхме да поговорим. Оказа се, че няма да пътува до Доганхисар. Когато стигнахме обаче до центъра на селото учудването на всички от автобуса беше огромно, като видяхме същия Манчо от Свиленград. С какво ли е пристигнал, когато по единствения път никаква кола не ни подмина?! Наша спътничка отишла при него, потупала го за „здрасти” по рамото, а той се обърнал и ѝ заговорил на гръцки. тя се извинила и тогава забелязала, че „нашият Манчо” е облечен в друга риза и панталони. Подобни случки не са рядкост. Ние израснахме с разказите на баби и дядовци за родните им къщи извън пределите на днешна България, продължаваме да се връщаме назад във времето и да дирим своя родов корен. Не случайно организираните от мен тематични вечери в Свиленград, „Спомени за дядовата къща”, „в градината на баба”, „От раклата на баба”, „С ръкоделията на баба”, събираха твърде много хора. И спомените от миналото все ни отвеждаха в онази, „другата” България, от която можем да пренесем само шепа пръст през границата за упокой на душите на предците, чийто взор остана отворен за бащин дом и родна стряха. в този смисъл е интересен и случаят, за който искам ви разкажа сега. това е семейството на Анастасия Панайотова Узунова и Продан Савов Венелинов Анастасия Панайотова Узунова и Продан Савов венелинов, което има 8 деца1. 1 Ирина (Аръкли) – род. 1914 г., умира 2005 г. в с. Сладун, Свиленградско; Иван – род. 1916 г., умира 1990 г. в Свиленград; Панайот – удавил се на 12 г. в р.тунджа; Костадин – род. 1921 г., убит на границата през 1941 г.; Ефросина (Роска) – 1926–1946 г., има син Георги; васила – род. 1930 г., живее в Шейново, Казанлъшко; Сава – род. 1932 г., умира 2000 г. в Ямбол; Александър – род. 1935 г., живее в с. Райкова могила, Свиленградско. 270 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ любопитна е тази родова история, свързана с рода на баба ми по майчина линия – тази баба, чието име нося, оцеляла по време на Балканската война. тя била бебе, когато семейството ѝ бяга от Одрин към България и се установява в с. Маточина. Майка ѝ Катина я захвърлила в чилиите и продължила пътя си, за да се спасят с останалите деца. Последен тръгнал найголемият брат. Разпознал по пелените невръстното си сестриче и го пренесъл в България. И така аз съм сред вас, за да разкажа историята на красивата му сестра Анастасия. Живеейки в границите на Османската империя, в смутни времена, семейство Узунови били принудени на път за нивите да крият във волската каруца дъщеря си Анастасия и единия си син под специално направени дървени сандъци, покрити със слама. Двете деца се отличавали с особена красота и те се страхували да не ги вземат турците. Родовата памет е съхранила история, че за султанския двор се търсели и момчета – високи, стройни, красиви, руси и синеоки, с цел генетична промяна на нацията. За това се сещам винаги, когато съм в турция и когато вляза в двореца „топкапъ сарай”, гледайки по дрехите и фотографиите как във височина се източвали фигурите на султаните от XIV–XVIII в., и когато в Мала Азия срещам синеоки и руси турци, когато в турция навсякъде ме следят сините очи на Кемал Ататюрк. Както се казва, не можеш да избягаш обаче от съдбата си. Един ден в дома на Панайот Узуна се появил турски офицер и поискал за съпруга Анастасия. Опълчил се дядо Панайот, че дете на турчин не дава, но младият офицер бил упорит и силно запленен от красотата на девойката. Заявил, че не е турчин, а американец от български произход. Семейството му се преселило да живее от Цариград в Америка, мисля в Ню Йорк, а той останал като наемен офицер в турската армия. Бащата на момичето бил непреклонен, не повярвал на разказа и поискал да види документи като доказателство за думите му. Писмото от Америка не закъсняло много и този брак станал факт. Анастасия била 16-годишна. Днес едно от децата им – Александър, или Цанко, както тук му казват, живее в свиленградското село Райкова могила и търси роднините си в Америка. вече не знае нищо за тях. Границите и времето са ги разделили. Но помни, че баща му Продан, наемен офицер, човек с две висши образования, имал брат Иван и брат Александър. Чичовците му и техните семейства живеят в Америка. всъщност дядо му се казвал Сава венелинов, а баба му – Ирина. Някога си пишели, все още пази снимка на семейството на единия си чичо. Къде са днес? Кои са наследниците им? той много иска да научи. Към края на живота родовата памет е по-силна и кръвта зове. така както жителите на с. Маточина се върнаха вероятно към родовия си корен и се МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 271 преселиха в Казанлъшко и Старозагорско. вероятно и техните като моите предци са поели със стадата си пътя към Одринска тракия някога, а поколенията сега поемат обратния път към дома. И този факт по моему не е случаен. Родът на Узуновите в Одринско (с. Ениджия) идва от Еленския край, а родът на съпругата на Панайот – Катина – е от Старозагорско или Казанлъшко, не знам точно. Иван Узунов разучава някога родословието на бъдещата си снаха и тогава казва „да” на брака им. По-късно от с. Ениджия семейството на сина му Панайот се мести в Одрин, в махала „Къйъка”2. За това знае и помни и българинът дядо Атанас от Одрин, но отказа да ме заведе до къщата, заселена вече от цигани. Само каза, че от този род днес живеят наследници и в района на Бургас. Някога фамилията Узунови заживяла в с. Ениджия. Богат род от работливи и честни хора били. А богатството тогава се е измервало в земя, глави добитък и много труд. За богатия и предприемчив дядо Иван научих от книгата за с. Ениджия на Симеон л. Стойков. Някога баба ми разказваше за това село, за историята на рода, но тогава не запомних името на селото, а и не мислех, че ще мога да мина от другата страна на границата в ония години. Днес моята баба не е жива, а в съзнанието ми изплуват откъслечни разкази, които понякога не мога да свържа. От книгата обаче разбрах, че братът на дядо Иван се е казвал Стоян, завършил висше образование, работил като учител в родното село, като съдия в Елховско и Бургаско, прекръстил се в Длъгоманов, за да няма нищо турско в името му. Бил обществено много деен. Съхранила се е във времето и приказката за богатството на честния и работлив род Узунови, но откъде и откога идва това богатство в рамките на Османската империя, е друга любопитна история. Най-вероятно става въпрос за бащата на Иван и Стоян, Костадин. А може да се е случило и по-назад във времето. всъщност историята е следната. Останалото момче сираче на преселили се в Одринско българи било цанено за биволарче на турски бей. Аз не знам името на бея, но то се е знаело в рода. Предполага се, че е било момче на 10–12 години. За 9 години то успяло да умножи многократно добитъка на бея. Един ден, когато чирачето се превърнало във висок и едър младеж, самият бей дошъл при него и го заговорил. Попитал го чие е това добре гледано стадо биволи, от колко години работи при този бей, познава ли го лично? И така, беят останал доволен от работата и отговорите на момчето, с което се виждали за първи път. Предложил му до го ожени за богата и хубава девойка българка. Младият момък обаче се побоял, че като сираче бил цанен само за парче хляб и нямал пари за невеста. Беят обаче го възнаградил за честността и добрата му 2 т. нар. българска махала – бел. ред. 272 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ работа с кесия жълтици. До него нито един пастир не успявал да отгледа такъв хубав добитък и да увеличи стадото му. така младият човек се оженил за девойка от богато българско семейство. Имал вече и род, и пари, и така навярно потръгнала историята на рода Узунови. Различно звучи историята за Костадин Панайотов Узунов, братът на Анастасия. И той като нея бил красавец – висок, рус, строен, но с кафяви очи. И него дядо Панайот криел във волската каруца под специално пригодения дървен сандък, покрит с ръженица, по път към нивата. турците неведнъж изразявали желание за отвеждането му в султанския двор, но ги възпирали кафявите му очи. Един ден в Свиленград при местен зъботехник идва турчин от Одрин и от дума на дума попитал знае ли нещо за Узуновия род, предположил, че наследниците на този род вече са се преселили в града3. И той разказал историята, която знаел от дядо си за момчето на Узуновите, което искали да вземат в султанския двор. „Спасили го обаче кафявите му очи, казал някога дядо му, нашите намерили друг, от другаде, със сини очи, и оставили на мира момчето на Узунови”. Слушател на разказа неволно станал съпругът на сестра ми. така тази история за рода се потвърди и от другата страна на границата. Ще се позова отново на родовата памет, свързана с прабаба ми Катина. Неин първи братовчед на име Костадин остава сирак. Отглеждат го чичовци и вуйчовци, задомяват го. Край границата пак настъпило оживление, след Балканските войни всеки сам трябвало да определи своята национална идентичност. От селата в региона – Щит, Димитровче и др., гърците си тръгват. Костадин не знае накъде да поеме, семейството на съпругата му тръгва за Гърция. Неговите близки хора, които са го отгледали от малък, го посъветвали, че откъдето е жена му, там е неговото място. той нямал родители, но имал съпруга и семейство, което се установява от другата страна, но близо до границата, в Дикия (Кадъкьой). Бях много малка, когато идваха роднините от Гърция, майка ми пишеше и получаваше писма, една баба гъркиня ги превеждаше, когато един ден ми заяви: „И да те питат, ще казваш, че нямаме роднини в Гърция”. тогава не разбирах какво и защо става, политиката се беше обърнала. това продължи до 1974–1975 г., когато при корекцията на р. Марица, извършвана от българи и гърци, се организира първият граничен българо-гръцки събор. До него милиционерите допускаха само хора със специални разрешителни. всички роднини се бяха уредили. Роднините от двете страни на границата се търсиха и се намериха. Само че едните бяха гърци, а другите – българи. Между тях вече съществуваше езиковата бариера. Едните говореха и немски, другите – и френски, но контактът остана труден до намесата на баба ми, която се включи в разговора с гръцки език. времето и границата ни разделиха, но и събраха отново. времето обаче ни разпръсна по света, днешните наследници на този род не се познаваме, имаме оскъдна информация за този или онзи, че се намира в една или друга точка на света и толкова. Остана за спомен само снимката от този събор. Оттам гледат Стефанос и Панайотис, досущ прилични по име и външен вид на родствениците от другата страна на границата – Стефан 3 След 1989 г. в Свиленград идваха не малко турци, за да си направят евтини протези. При зъботехниците тогава услугата струваше по-малко, отколкото при зъболекарите. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 273 и Панайот (няма ги на снимката), баба ми Елена – българка, и братовчедка ѝ Катина – гъркиня, братовчеди и братовчедки от двете страна на границата. Повечето от хората на тази снимка не са вече между живите, но имаме нагласата, че може да срещнем свои двойници с друга национална идентичност. И не би следвало да се учудваме. Различни факти, случки ни връщат понякога назад във времето, карат ни да издирваме загубили връзка родственици, защото въпросът кои сме и откъде сме, винаги ще вълнува всеки един от нас. в двореца „Долмабахче сарай” в Истанбул случайно срещнах екскурзовод с турски и английски език, който като разбра, че сме от Свиленград, възкликна, че навярно има братовчеди в нашия град, но не знае нито кои са, нито как се казват, а и никога не ги е търсил. През 1924 г. баба му от Свиленград се омъжила за дядо му в Истанбул. Като внук той не се е интересувал коя е тя, от кой род е, кои са близките ѝ. И отново за това е виновна границата, която разделя. През 1989 г. границата раздели и много български турци. Много са случаите по време на т. нар. „голяма екскурзия”, които стягат сърцето. Имах възможност да наблюдавам огромния поток от хора, тръгнал да преоткрива своята прародина, преминаващ през българо-турската граница при с. Капитан Андреево. Най-силно се е запечатал в съзнанието ми обаче един случай с бременна жена минути преди падането на бариерата, която щеше да реши кой от коя страна е. в полунощ, както се очакваше, това не се случи. Оставаха броени минути до 2:00 часа. Суетнята в малкото пространство между двете граници беше голяма, всеки бързаше да пресече и да стъпи на турска територия. Нещастна и обезнадеждена бременна жена се луташе напред-назад, плачеше, повръщаше и не можеше да пресече оттатък. Забелязах я, оказа се, че го няма паспорта ѝ, а съпругът ѝ вече бе в турция с всичкия преносим багаж. Отсреща той я чакаше объркан и зашеметен – и наум не му идваше, че е заложил нейния паспорт за количка за превоз на багажа. всеки момент бариерата трябваше да падне и властите от двете страни на границата да кажат „стоп”. Който е минал, е турчин, другият остава в България. Напрежението растеше, жената сякаш всеки момент щеше да роди, продължаваше да повръща и трепери. Ужас и страх! Развиках се на съпруга ѝ да върне до мен количката, попитах за името на жената и по най-бързия начин се озовах пред гишето на нашия пункт за колички. С паспорт в ръка побягнах обратно, тикнах документа в ръцете ѝ, за секунди преминахме през българската проверка и я избутах да бяга напред към турция. Достигна до мъжа си и в този момент бариерата падна. така едно семейство пресече границата. Аз бях не по-малко развълнувана от тях. в този момент не осъзнавах какво и защо правя, болка беше стиснала и моето гърло. Къде и защо отиваха тези хора?! Аз не познавах страната от другата страна на грани- 274 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ цата, но им помогнах поне да са заедно, защото неизвестността така по-леко се преодолява. И днес се питам какво ли е станало с това семейство, с тази жена и нейната рожба. Отговор нямам, но вярвам, че са успели да се справят с живота. Като заместник-председател на Националния журналистически пресцентър в Свиленград през 1989 г. съдействах на наши и чужди журналисти да отразяват ставащото на границата. Записвахме разказите на заминаващи и връщащи се, организирахме пресконференции из страната с възвръщенци, които разказваха колко е лош животът от другата страна, разработвахме филми с някои от тях. Израснала край границата, до този момент не бях пресичала тази гранична бразда. Мислех, че никога няма да видя със собствените си очи как живеят хората в съседна турция. Но още през януари 1991 г. направих първата си еднодневна екскурзия до Истанбул. А после пътувах още много пъти. Имала съм много срещи с български турци, живеещи в Истанбул и Одрин предимно. Повечето случайни, инцидентни, но желани. С една жена си разменихме адресите. Оказа се моя връстница, започнала работа там в шивашки цех, след това счетоводна работа с българската диплома, чистила в свободното време и богати домове, а ето че дошло и време за пенсия. На корабчето за Принцовите острови тя потърси контакт с нас, като чу българска реч. Преселила се през 1989-та, тя ми разказа за трудностите, които са имали в началото с мъжа си, за недоверието на местните турци към тях, за двойната работа, за да успеят да стъпят на краката си. Разказа и за извоюваното доверие и приятелство след множество предизвикателства за компрометиране. „За нас – каза – беше много трудно. Но виж, децата ни сега живеят много добре. Синът работи в банка, дъщерята има собствено козметично студио. А аз отивам на гости като приятелка у тази жена, на която някога чистех. Разбраха, че сме дори по-честни и работливи хора от тях – местните, сега и децата ни са приятели”. Друга жена, по-възрастна, ме покани на гости на кафе. Срещнахме се на пазара, привлече я българската ни реч. Оказа се, че са български изселници от 1958 г. тя не работила, но съпругът ѝ получавал достатъчно висока пенсия, за да живеят добре. Показа и апартамента си, непосредствено до пазара, за да се отбиваме при нея, когато сме в Одрин. Друг случай събра в граничния ни град журналистите от Чорлу и Свиленград. След време решихме и потеглихме за 1 ден да разгледаме този непознат за нас турски град. Границата вече не беше проблем. Обадихме се на някои от колегите, а те набързо се събраха и ни посрещнаха много любезно в общината. От компанията незабелязано изчезна нашият посрещач, г-н Гюрсес – председател на Сдружението на българските изселници. Оказа се, в предизборното време тогава, че той се е кандидатирал за кмет на Чорлу. твърде голям е броят на българските преселници там, но медиите, представящи местните турци, не желаеха преселник да ръководи града и затова се бяха настроили срещу него. Периодът на адаптация много често е болезнен за потърсилия друга родина зад границата. Едва 22 години са минали от „голямата екскурзия” през 1989 г. Покрай работата преминах през много срещи със заминаващи и връщащи се. видях и не забравих чутото и видяното, продължавам да разсъждавам и преосмислям случилото се. Може би все още е рано МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 275 да се говори за това. Но е факт, че нещо се пречупи в живота на тези хора. С цената на много усилия и жертви по-голямата част от българските турци успяха да се утвърдят и успешно реализират в турция. А можеха ли това да го постигнат в България? Наистина ли са ги приели вече като равностойни от другата страна на границата?! Продължавам да живея и работя в граничния Свиленград, където през трагичната 1913 г. животът се заражда из пепелта, където малко по малко се завръщат оцелелите българи, където прииждат и бежанци от Източна и Западна тракия. Днес най-големият капитал на граничния град си остават неговите хора, пословични със своето трудолюбие, търпеливост, предприемчивост и гостоприемство. Преживели катаклизмите на времето и промените, местните жители са все така сърдечни и жилави хора, имащи сили да изграждат отново и отново и да не губят надежда за утре. трансграничното сътрудничество ни помага да надникваме по-смело и по-често в раклата на баба, към дядовия дом и огнище, за да изравяме оттам въглена на родолюбието и още знайни и незнайни разкази за минало време. Границата ни обособява в етноси и държави. Има нещо обаче, което ни събира като хора. Съхранената родова памет, уважението към паметта на предците прави трансграничните срещи незабравими. Гостоприемство и сърдечност се вижда и от снимките на тракийските наследници от Ениджия, срещнали се с кмета и хората, населяващи днес родното място на предците. Снимките на знаково за старите хора място, оставят спомен и у младите. И това, което ни събира, ни прави днес истински човеци. Срещи в с. Ениджия, 2009 г. 276 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Кръгла маса „Трансграничното сътрудничество между България и Турция: предпоставки, развитие, проблеми” В. Ганева-Райчева: в кръглата маса „трансграничното сътрудничество между България и турция: предпоставки, развитие и проблеми, която ще водим заедно с Меглена Златкова, сме поканили да вземат участие г-н Димитър Станчев, отговарящ за турция в Дирекция „Съседни страни” на МвнР; г-жа Снежана Методиева – държавен експерт в Дирекция „висше образование” на МОМН; г-жа Калина Пеева от Института за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол”; г-жа Дарина Билярска от Централния държавен архив. На нашата конференция има представители от Държавната агенция за българите в чужбина, от тракийския научен институт, Съюза на тракийските дружества в България, Регионалния исторически музей – Хасково, Историческия музей – Свиленград, ПУ „Паисий Хилендарски”, Нов български университет, колеги от Института за исторически изследвания и Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. тъй като това е кръгла маса, тя е отворена за дискусия и за участие на всички, които сме се събрали тук. За да спазваме реда, обявен в програмата, ще се обърна първо към г-н Станчев, който да ни представи от гледна точка на държавната външна политика и своята работа спецификата на българските отношения с турция днес, режимите при прекосяване на границата, проблемите с получаване на двойно гражданство… Димитър Станчев: Ако ми позволите, ще започна с една констатация, която звучи малко шаблонно, но с нея започват всички контакти на двустранно ниво, включително и на най-високо. всъщност това е споделената оценка на България и турция, че двустранните отношения се намират в едно от най-доброто си състояние през последните 10 години, като МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 277 линията винаги е възходяща. тази оценка е реалистична най-вече на базата за сравнение с това, което сме имали в предишните периоди като отношения. в действителност новите условия – глобални и регионални – промениха доста неща. Очакваме през месец януари 2012 г. в София да се проведе съвместно заседание на министерските съвети на двете страни, което е един нов тип механизъм за сътрудничество – двустранното сътрудничество на високо ниво, доста разпространен в нашия район специално през последните години и е един показател наистина за нивото на отношенията между двете страни. турция има такива механизми поне с 20 държави вече. Ние имаме с Гърция, Румъния и Израел и турция ще бъде четвъртата страна, ако колегите от македонската секция не ни изпреварят. всъщност един от стълбовете на сътрудничеството между двете страни е не само в споделените интереси в региона и в стремежа двустранните отношения да намерят реални резултати и измерения най-вече в икономическата сфера, а и наличието на човешки връзки между двете страни, наличието на исторически обосновани контакти. Общ е стремежът и на двете страни сегашната демографска картина, резултат от миграционни процеси в миналото, да бъде използвана като мост между двете страни в бъдещето, независимо, че характерът на тези процеси нерядко е бил трагичен. тази насока – насърчаването на културните контакти между двата народа – е начинът, по който, убедени сме, общото между културите и българо-турските съседски отношения ще вземе връх над неприятните спомени от миналото. в нашата сфера на работа в администрацията трансграничното сътрудничество има едно доста по-ограничено значение – то е свързано с програмите по трансгранично сътрудничество, финансирани от предпресъединителните инструменти на Европейския съюз. това е един от начините, чрез реализация на конкретни проекти да се търсят не само сфери на общи интереси, но и в действителност контакти между хора със сходна сфера на дейност от двете страни на границата. Към момента, ако не се лъжа, се изпълняват около 40 проекта от най-различно естество и Министерството на регионалното развитие и благоустройство е координиращата институция. Не става въпрос за магистрали и инфраструктурни проекти. Аз си спомням, наскоро беше обявено в сайта на турското министерство по европейските въпроси стартирането на проект по тази програма между българска и турска организация на фризьорите, което звучи доста интересно. всъщност тези проекти са насочени, разбира се, най-вече към общините от двете страни на границата, но контактите между тези две общини не се ограничават само с тази програма, разбира се. Има много културни прояви – гостувания на ансамбли и др. вече отношенията община – община са много развити. всъщност понякога и тези отношения страдат от политическата конюнктура, най-вече от турска страна – тя е почувствителна по определени теми. Като пример мога да кажа, че преди две години местните парламенти на Стара Загора, Бургас и други градове приеха резолюция за признаване на арменския геноцид, което доведе до пропадането на много хубави проекти и събития… Валентина Ганева-Райчева: Същото се случи с Ямбол, Свиленград. Димитър Станчев: Но все пак това са спецификите на нашите партньори от турска страна. Аз не искам да говоря неорганизирано. Смятам, че ако в процеса на разговорите има по-конкретни въпроси бих могъл да взема отношение. 278 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Валентина Ганева-Райчева: За нас представят интерес режимите на преминаване на границата. Дали настоящите режими, така както са фиксирани от нашето законодателство в момента, съобразено с изискванията на Европейския съюз, спират, да речем, някои културни, туристически инициативи от турция към България. Димитър Станчев: Ако трябва да отговоря с една дума, веднага ще кажа – не, защото в действителност българските граждани пътуват за турция без визи, а турските граждани, било то представители на българските общности, но от тези, които, поради изселването си по-назад във времето, нямат двойно гражданство, или пък било то турски граждани, които искат да дойдат и да посетят България – те имат изискване за виза, но има и доста облекчения. И всъщност става въпрос за една процедура, която трябва да се спази. Наистина на хората може би им е досадно, че трябва да съберат 4 документа и да ги приложат към собственоръчно попълнена молба, но все пак мисля, че това не би било пречка към интереса на допускане в която и да било страна. Иначе оттук нататък процедурата е максимално облекчена и изчистена. Става въпрос за 4–5 дни, в рамките на които идва разрешението за издаване на визата. Преди няколко години имаше големи опашки пред консулските мисии, което също е затруднявало хората, но сега вече този въпрос е решен, защото предварително се записва час, когато човек, който иска да кандидатства за виза, отива и подава документи, без да чака на опашка. винаги ще чуете оплаквания за визите. това е държавна политика. турция говори в един глас и въпросът за визовите облекчения всъщност е един от основните въпроси, който турция постави в отношенията си с ЕС. така че развитие ще има. това, което Европейската комисия предлага, е да има допълнителни мерки за облекчаване на визовия режим, но това така или иначе в обозримо бъдеще ще остане и всъщност българската визова политика до голяма степен е съгласувана с тази на европейската, така че и ние, дори да имаме най-доброто желание, просто не можем да си позволим на премахнем визите. Моето впечатление е, че въпросът често се преувеличава на всякакво ниво. Валентина Ганева-Райчева: Има ли закрити български консулства в турция в този период – в последните 1–2 години? в публичното пространство се говореше за закриване на консулствата в Бурса и Одрин. Димитър Станчев: Ами, не! Ние имаме 3 дипломатически мисии: посолство в Анкара и две генерални консулства – в Истанбул и в Одрин. Освен това имаме консулска канцелария към консулството ни в Истанбул, но тя е в Бурса и тя представлява всъщност една самостоятелна институция с всичките си атрибути. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 279 Имаше такъв диалог, такова предложение за закриване на тази канцелария в Бурса, но този въпрос вече не е актуален. тя остава. Просто щеше да бъде много жалко да бъде закрита, защото тя е една чисто нова, много хубава, добре построена и планирана сграда, постройка, каквито всъщност нямаме толкова много. Защото тя е построена така, че да покрива всички критерии на Шенген, а не пристрояване и модифициране на сградите, за да се отговори на изискванията, както на други места. Плюс това с обема на визовите и консулски услуги, които се извършват там, тя всъщност не натоварва бюджета, ами го облекчава. Освен тези 4 мисии, така да ги кажем, друг инструмент за покриване на консулските окръзи, който България прилага от няколко години, е института на почетния консул. Почетният консул е лице, в случая от турция, който на доброволни начала и общо взето казано за своя сметка съдейства за оказване на необходимата подкрепа на български граждани в някаква по-екстремна ситуация. в момента нямаме почетни консули в турция. Имахме двама, но единият беше в Бурса, а там вече нямаме нужда. Другият беше в текирда (Tekirdağa) – там също няма нужда. Нашите виждания са, че такива почетни консули трябва да имаме в Анталия и в Измир. в Анталия – най-вече заради туристическия поток. Даже сега стартираме процедура с избирането на конкретно лице, което да заеме този пост. А в Измир – не само заради туристическия поток, но там има големи общности от изселници. Едно от предимствата по отношение на турция е, че най-логичното е такива почетни консули да са хора, които работят към организациите на изселниците, познават техните проблеми и това само може да е в полза и в други отношения, и в други направления на нашата работа. Не само реакция към екстремни консулски случаи, например при някакъв проблем с туроператорска фирма. Валентина Ганева-Райчева: През лятото в българската преса излезе съобщение, че турската страна започва конкретни действия по връщане на имотите на културни и църковни институти. Приет е закон, който позволява да се върнат имоти на българската, арменската, гръцката и асирийската общност. Имате ли конкретни наблюдения, да речем с оглед на Истанбул, с оглед на Одрин по този въпрос? Димитър Станчев: Самият закон за фондациите е приет още през февруари 2008 г. с редица недостатъци. Значи, този закон трябваше да уреди начина на възстановяване на имуществените права на немюсюлманските общности, включително и на фондацията на Българската православна църква и екзархийските имоти. Още от 2008 г. бяха предприети чисто юридически действия по възстановяването на такива имоти. По този въпрос работят 280 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ колегите от генералното консулство в Истанбул в сътрудничество с настоятелството на фондацията на екзархията и разбира се с екип от адвокати. всъщност ние вече имаме върнат имот по силата на закона от 2008 г. Бяха подадени документи, молби с необходимите приложения, за 53 имота. Един ни е върнат – възможно най-малкият, разбра се, но по другите тече пожелателна процедура. През август 2011 г. беше прието решение на турското правителство за допълнение на този закон от 2008 г. впоследствие беше приет и правилникът по прилагане на новите разпоредби и част от слабостите и недостатъците на закона от 2008 г. са решени чрез тези допълнения. Други предстои да бъдат решени. Аз не мога да вляза в конкретика кои казуси са решени и кои не са, но например има най-различни случаи – ако един имот е иззет и е даден на турската хазна или на Министерството на финансите или пък на Дирекцията по вероизповеданията – това от юридическа гледна точка са различни казуси, някои от които не намираха свое решение допреди няколко месеца на база законодателство. Други все още не намират решение, но всъщност в момента се работи по правен анализ на тези документи. Предварително направеният анализ е налице от наша страна, от нашите юристи, и със сигурност тези допълнителни разпоредби ще разкрият и допълнителни възможности за възстановяване на имуществените права. Оценката на Европейската комисия също е подчертано положителна, нашият външен министър имаше посещение в Анкара на 7 септември (2011 – б. ред.). тогава темата беше все още нова. Решението на правителството е от края на август, но получи уверения на премиера Ердоган, че не става въпрос за хвърляне на димна завеса. Защото имаше и такива подозрения и тълкувания. тъй като е възможно въвеждането на нови дисциплини да създават някои нови възможности да се търси възстановяване на имуществените права по вътрешното законодателство, свързано със срокове, които текат 1, 2 или повече години. всъщност това предполага възможността след изчерпване на местното законодателство недоволните от решението да се обърнат към ЕС за правата на човека. Има винаги такива подозрения, но този въпрос върви към положително развитие и всъщност едно от предимствата е, че това не е въпрос от двустранните отношения – както споменахте има арменски, сирийски, гръцки общности, заинтересувани от това. И най-важното, пълното изпълнение на закона, т.е. пълното възстановяване на правата, е част от критериите на ЕС. Емилия Славкова (Софийско тракийско дружество): А имате ли информация дали другите немюсюлмански общности са успели да си върнат някакви имоти? Димитър Станчев: Имаме информация. Ние сме една администрация, където трябва МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 281 да сме информирани, пък и различни хора се занимават с различните въпроси, т.е. имаме Дирекция по международно право, която е натоварена с този въпрос, но аз съм разговарял с колеги от гръцкото посолство в Анкара и гръцкото посолство тук – те имат сходни проблеми. Не е въпрос на лично отношение, че на нас са ни върнали един имот от 53, на гърците са върнали 40 от 4000. тоест, върнатият имот е един дюкян, ако не се лъжа, 19 кв. м в квартал „Шишли”. Емилия Славкова: Училището, което го събориха 93-та година … Димитър Станчев: За училището… Поне от юридическа гледна точка това е друг въпрос, защото за училището българската страна е компенсирана, като ни е предоставен терен пак в същия квартал „Шишли”, където да построим културен център. Емилия Славкова: Извинявайте още една конкретика. А какво става с българската болница? Защото тя не е само болница, тя е едно много значимо нещо за българското историческо наследство. това не е обикновена болница. там как вървят нещата? Димитър Станчев: Юридически болницата е един от тези казуси, които поне до последните промени не попадаше във възможностите, които законът от 2008 г. предоставяше. Защото там изискванията са най-различни, аз не искам да навлизам в подробности, но един от тези критични моменти е дали зад даден имот има действаща фондация и до какъв момент е действаща тази фондация. тъй като в един момент фондацията на болницата е била закрита, това беше аргумент изобщо да не можем ние да подадем документи, изобщо не можеха да се разглеждат. Но предварителният анализ на новите промени, с който се запознах, също така в предварителен порядък дава основание да се мисли, че новите разпоредби позволяват да се поиска връщането по съответния съдебно-административен ред и на тази болница. Обаче в разговорите ни с турската страна ние сме извадили въпроса за болницата от въпроса за екзархийските имоти като цяло и там очакваме политическо решение, защото самата болница е била отнета в контекста на „възродителния процес” в края на 80-те години. По същата причина в края на 90-те, ако не се лъжа 98-ма година, когато има една серия от двустранни споразумения и много добри контакти межди премиерите на двете страни, тогава Иван Костов и Месут Йълмаз, дадено е обещание на високо ниво от турския премиер, че болницата ще бъде върната. това обещание не е изпълнено, а и има различни тълкувания дали става въпрос за обещание или грешка в превода. Калина Пеева (Институт за балканистика с Център по тракология „Проф. Ал. Фол”): Преди време Божидар Димитров в качеството си на министър без портфейл подкрепи иска- 282 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ нето на тракийските дружества да бъдат изискани от турция между 15 и 25 милиарда според различни изчисления. Българската държава продължава ли да обсъжда този въпрос и как стоят там нещата? Димитър Станчев: Да! Ние имаме представители тук на тракийските дружества, за които въпросът, освен че е емоционален, но те са и много добре запознати с него. Ще станат 100 години в скоро време. Имало е различни кръгове преговори между двете страни по този въпрос. Първият, доколкото знам, е бил 30-те години, след това втори кръг, трети кръг от преговори през 98-ма година. всички знаем, че въпросът не е намерил своето решение. това, което можем да отчетем като положителен момент сега, е, че въпросът отново е част от двустранните отношения. Калина Пеева: Аз се извинявам, че отново ви прекъсвам. Аз също съм запозната със случая до момента. Моя въпрос беше: Българската държава, българската дипломация продължава ли да работи пред турското правителство за изплащането на тези 20–25 милиарда и как се движат нещата? Оттеглено ли е това искане? Димитър Станчев: Да. въпросът е в дневния ред на двустранните отношения. Аз затова си позволих набързо да разкажа какво е миналото на този въпрос, но в по-голямата част от времето той изобщо не е бил поставян. След 3 срещи през 98-ма година въпросът също излиза от двустранните отношения като тема на обсъждане, за да влезе отново през 2009 г. тогава започва да функционира т. нар. Смесена комисия по нерешени двустранни въпроси. в нея има 4 работни групи по различна тематика – там има въпроси от всякакъв характер. Първата и най-тежката работна група е по имуществени и социални въпроси. това е механизмът. Значи тази комисия, тези работни групи се събират веднъж годишно, за да отчетат какво са направили през изминалата година. Преди една седмица точно беше третата такава среща в Анкара. Аз не присъствах на разговорите по имуществени и социални въпроси, защото бях зает в една друга група, но това е една от двете работни групи, по която съществен напредък не беше отчетен. Калина Пеева: А има ли вече яснота за кои точно имоти ние искаме тази сума от турция, т.е. за имоти, оставени по време на Балканската война, за по-стари имоти. Очевидно в това число не влизат имотите в Истанбул – те са изключени изрично от конвенцията. Димитър Станчев: Доколкото знам тази оценка на финансовата стойност на претенциите е правена през 90-те години и е била правена по инициатива на Съюза на тракийските дружества и на базата на това проучване е направена една сума в, не си спомням, колко милиона златни лева, каквато е била стойността в онези времена. За да се стигне до сумата 10 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 283 милиарда щатски долара през 98-ма година, тази сума в златни лева просто е била индексирана и с една нова индексация от 98-ма досега може да е станала и 15 милиарда. Обаче големият въпрос е доколко тези изчисления са подкрепени с документи, които турската страна би признала. Папани Козарева (Софийско тракийско дружество): Аз съм учителка и седнала не мога да мисля, затова ще говоря права. Сега тука искам да се намеся с едно уточнение. Около 2003 г. излезе една публикация, в която за първи път видях, че с Ангорския договор турция се е задължила да плати на България за имотите, за да не се върнат. Искам категорично да заявя – това нещо не трябва да се тиражира, защото се излагаме – преди всичко пред турция. такава клауза в Ангорския договор няма! И когато се казва, а то е заляло публичното пространство, турция да изплати 20 милиарда долара по Ангорския договор, това е абсолютно недопустимо. в Ангорския договор в член Д е казано какво трябва да се направи за българските поданици и там на първо място е, че имотите ще им бъдат върнати. Ако ние се откажем от тази договорена, обоснована претенция, много последици може да има, няма да ви занимавам сега, но аз моля да се прецизира този въпрос. той е за пропуснатите ползи по Ангорския договор, а не за самите имоти. Много моля, когато компетентни хора като вас се изказват, да имат предвид това и да се справят с фактологията. Калина Пеева: Моето впечатление, първо, за тази сума, за която вие говорите, че намирате в справка от началото на 90-те години, всъщност е сума, която фигурира от 1927 г. тя е отново на тракийското дружество и то отново изчислява стойността на българските имоти на 15 милиарда долара. това е причината до ден днешен да се смята в долари, просто така са го изчислили през 27-ма година. Целта на това пресмятане, обаче, е не да се поиска от турция да изплати имотите, а да се докаже (даже от 26-та година е изчислението) колко скъпи са те и да не бъдат ратифицирани Анкарските спогодби. всъщност петте документа, към Договора за приятелство има още четири приложения. тази сума е цитирана от тракийци преди да бъде ратифицирана спогодбата и нейните приложения. впоследствие аз също я намирам, в доста по-късни години се повтаря същото изчисление, което обаче по никакъв начин не е съобразено вече с реалния пазар, с пропуснатите ползи и всичко останало, което е предвидено в самия договор. тоест на мен ми се струва, че споменаването изобщо на тази сума е малко като „гърмене в тъмното”. На това отгоре, когато те претендират да изчисляват стойността на имотите, те изчисляват стойността на имотите от Одринския вилает, който както знаете включва земите и на Западна тракия, които днес са на територията на Гърция и няма как да се искат от турция компенсации за тях – т.е. когато се смятат размери на изоставена поземлена собственост от 1913 г. Освен това стои въпросът кои имоти подлежат на връщане. На тези, които са се изселили преди месец октомври 1912 г. или на всички изселници, защото според тезата на тракийското дружество – за това стои големият спор: бежанци или изселници са тракийците, за да се докаже, че не ги засяга член Г за размяна на имотите от Анкарската спогодба. въпросът е: Българската държава като поставя въпроса, кои имоти визира? визира ли имотите на изселилите се между октомври 1912 г. и октомври 1925 г., когато е подписана 284 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ спогодбата? И ако визира тези имоти, възнамерява ли да върне изоставени имоти от мюсюлмани, както е предвидено по договора? тоест да признае, че те при трагични военни обстоятелства напускат родните си места и по тази логика следва също да са бежанци от военни действия. Какво се обсъжда в момента? Аз познавам старите решения на правителствата, но сегашната позиция не ми е известна. Папани Козарева: Може ли пак уточнение? вие казахте: „Според тракийската позиция”. Калина Пеева: На тракийското дружество. Папани Козарева: вярно е, но не е цялата истина. тази позиция от 1998 година е позиция и на българското правителство и на тази база българското правителство за пръв път (правителството на Костов) при преговорите поставя претенция и за имотите 1912–1925 г. така че тя не е само тракийска, а позицията е вече държавна. Аз съм участвала в подготовката. Позицията на тракийците през януари 1998 г. бе предоставена във външно министерство, обсъждана е и през май бяха преговорите – 1998 година… Информацията, която ви предоставям не е от туй, което е ставало в Междуведомствената комисия. Аз по тези въпроси публично не говоря. Информацията ми е от парламентарния отговор на министърпредседателя на България Иван Костов и е публикувана във вестник „тракия”… Беше някъде края на мандата му. След това е потвърдена пак като парламентарен отговор от министърпредседателя Симеон Сакскобургготски съвсем кратко, че „политиката на правителството е последователна”, което значи, че се потвърждава, но обстойно Сергей Станишев през неговия мандат много силно подчерта (въпросът беше поставен от член от „Атака”). Моля ви не правете грешка да наричате тези хора „изселници”, те са за нас бежанци! Калина Пеева: При това положение пада ли клаузата, която казва, че тези имоти на българи стават собственост на турската държава. тази клауза отпада, защото ние претендираме да си ги получим обратно. При това положение компенсацията, която ни е дала турция за тези имоти, би следвало също да отпадне. Папани Козарева: въпросът е много сложен. Калина Пеева: тези компенсации ние предлагаме ли ги на турция за връщане? Казвам, че ние сме приели компенсации за тези земи. тези компенсации, които българската държава е приела, са били частна собственост на мюсюлмани, изселили се в турция. Ние смятаме да ги задържим или да ги върнем да законните им собственици? Папани Козарева: това не е въпрос към мен. това е въпрос към правителството и аз си знам мястото. Аз работя по тълкуване на Ангорския договор. Решенията се вземат другаде. Имам мнение. Калина Пеева: Аз съм притеснена по отношение на горите, които са собственост на мюсюлмани и възлизат на милиарди според Дирекцията по горите (Дирекция „Земеделие, гори и поземлени отношения” – б. ред.). Папани Козарева: това е предмет на един друг разговор. За съжаление информацията ми е основно за спекулации и изопачавания от българска страна. Ангорският договор има 8 члена с букви от А до Е. във всички преговори и сегашни изказвания на отговорни българ- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 285 ски държавници, не коментирам турските публикации, Ангорският договор се свежда само до член в. А член в третира имотите на изселилите се. А правата, нашите, са регламентирани с член Г с термина „български поданици, които не владеят...” и оттам нататък следва вече въпрос: тези бежанци от този период български поданици ли са? Мога да ви докладвам подробно с „Държавен вестник”, с отношение в обществото и т.н., за да докажа, че няма място за отричане на правата ни. Ако се подхожда, както пише във виенската конвенция за правото на договорите, тълкуването на член 31: „термините се тълкуват в обичайния им смисъл в контекста на договорите и предмета на договора и целите на договора”. Ако се спазва тази виенска конвенция, мога да ви докажа, че тя, макар че е след събитията, тълкувам я отговорно, че тя важи и за нашия случай. Няма място за колебание, защото ние имаме удостоверения за бежанци, които са дадени по искане на Обществото на народите. Освен това националното законодателство на България още 20-та година ни е квалифицирало като бежанци. Освен това, турското правителство с чл. Б на Ангорския договор признава българското поданство. Бих могла да ви изнеса доклад… Не се надценявам … Още като излезе публикацията на любомир Кючуков, че има договореност от май 2009 г. , като първа стъпка бе тълкуването на Ангорския договор – юридическо и експертно становище. По моя инициатива аз изготвих 7–8 страници тълкуване на Ангорския договор, съгласувах го с председателя на Съюза и то беше изпратено където трябва като позиция на Съюза. И тука, позволете ми да го кажа, мъжът ми беше в много тежко състояние след инсулт, но в същото време по този въпрос с изключителна проникновеност участваше в обсъждането. Имаше моменти, в които си губеше думите, но ми сочеше бюрото да продължа да работя и да пренебрегвам грижите си към него… Разбирате ли ме какво ми е?! така че аз съм го направила, в ход съм да го прецизирам и да го представя по принадлежност. Николай Димитров (Съюз на тракийските дружества в България): Искам да отклоним въпроса за тези имоти, защото има много неясноти. Докато беше тук турският министър-председател или нашият беше там, не помня, но на една от пресконференциите долових, че между Гърция и турция се обсъжда варианта за въвеждане на режима за двойно гражданство. Отношението на турското правителство към българското малцинство би трябвало да бъде в рамките на лозанската конвенция. Имате ли представа дали ние по някакъв начин в разговорите го застъпваме? Не говоря за двойно гражданство на българските мюсюлмани, а за двойно гражданство въобще за български граждани. Дали има аналогичност по отношение на това, което турското правителство води по отношение на гръцките граждани? Ние по лозанския договор не фигурираме, но правата ни са подобни. Обсъжда ли се вариантът тази „Споделена тракия” да бъде практически споделена. Ако някой ден върнат тези имоти, хората да могат да отидат да си ги ползват. Дали съществува вариант турското правителство да стигне до прозрението, че трябва да даде на българите християни или мюсюлмани двойно гражданство? Димитър Станчев: Не е обсъждано изобщо. Николай Димитров: Защо не го повдигнете? Димитър Станчев: вие смятате, че това е решение? 286 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Николай Димитров: това не е решение на имуществения въпрос, а решение на някакво възможно присъствие на българи там. Защото по сегашните турски разпоредби и нормативи вероятността някой да придобие гражданство и да придобие собственост е нищожна. това не е решение на 20-те милиарда. тук говорим, ако един човек е, да кажем бизнесмен, вероятността да получи турско гражданство е минимална. то би трябвало да бъде унифицирано това нещо, а не някаква селекция, която се прави въз основа на това дали са ти сменили името някога и си решил да останеш там, или не са ти сменили името. Димитър Станчев: Първо, въпросът за турското гражданство е обект на турското законодателство. второ, аз лично не смятам, че гражданството е инструмент за получаване на определени права, каквито ще да са. това девалвира, според мен, института на гражданството. Гражданството, според мен, е по-широко и включва не само задължения, а и идентичност и самосъзнание, но при всички положения такъв въпрос не е повдиган досега. Николай Димитров: вижте, сега ние, в крайна сметка, имаме претенцията за 50 (и няколко) имота, които са били навремето публични български имоти. Емилия Славкова: Кои сме ние? Българската държава ли? Българската държава няма отношение по тези имоти. Николай Димитров: Аз с такова впечатление останах, че се водят някакви разговори. Емилия Славкова: Екзархията няма общо с българското правителство. Николай Димитров: Консулството в Истанбул и българското посолство стоят ли зад тези имоти, зад тези претенции, или не стоят? Една от причините, поради които Източна тракия се е обезбългарила е поради факта, че една голяма част от тези бежанци са придобили българско поданство навремето и в тази връзка турците им отнемат тяхното турско гражданство. … Емилия Славкова: Българската страна го е приела с удоволствие. Николай Димитров: Българската страна го в приела с удоволствие, защото другият начин е бил много жесток. въпросът е, ако ние застанем пред тази позиция, че турция трябва да погледне по този въпрос стандартно, тогава би трябвало да възстанови гражданството или да даде възможност на някои българи, които са били бежанци или изселници от Одринска тракия, да възстановят гражданството си. Меглена Златкова: Позволете и аз да се намеся като водещ на кръглата маса, защото освен благодарности към нашия гост от външно министерство, който беше подложен на кръстосан разпит, включително с това да обещае неща, които всички от неговата институция могат да свършат. Имаме и други гости, участващи в кръглата маса. Хващам се за последната теза, която беше изказана, за статута на гражданството и да припомним, че статутът на двойното гражданство в света на мобилните хора има различни измерения и тъй като това, което се опитваме ние с този проект да направим е да видим не само какви са спомените на тези, които са били на 40 дни, когато са преминали границата, но и на тези, които вече се раждат в семейства, където има такива преселвания от двете страни на границата. Различните форми на завръщания. Дали това ще е да се търсят имотите, на баба къщата, на майка ми и баща ми дворчето, дали ще носим пръст от родните места на нашите прадеди, или пък да се върнем в МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 287 една страна, в която майка ми и баща ми са родени, били са в VIII клас или са учили в гимназия, а сега аз се връщам в тази страна като студент. Бих желала да дадем думата на г-жа Снежана Методиева от Дирекция „висше образование” на МОМН, за да ни разкаже за тези случаи за двойни граждани, които идват да учат в България. Снежана Методиева (МОМН): Благодаря ви много за това, че представител на Министерството участва в днешната кръгла маса. лично аз съм впечатлена от изнесената информация във всички доклади. По отношение на данните, които ще представя за чуждестранните граждани, включително и за турските, които се обучават в българските висши училище, ще отбележа, че се базират на информация през учебната 2010/2011 г. До средата на януари 2012 г. ще бъде направена актуализация на базата данни за настоящата учебна година. И така, към момента в България, аз тук чух в доклада на колежката – различните източници дават различна цифра на турските граждани, които учат в България. Действителната цифра, която присъства в нашата база данни за миналата учебна година, е около 6000 турски граждани, които са най-голямата част чуждестранни студенти, бих казала горе-долу половината, тъй като общата цифра на чуждите учащи в България е 13 300 души. От тях 6000 са турските граждани, като всички те се обучават срещу заплащане на валутни такси. От тези 6000 турски граждани около 1200 са турски граждани с двойно гражданство. Ние не делим чужденците, с изключение на гражданите от ЕС. всички останали чужденци плащат такси и те са еднакви, независимо от коя държава идва студентът. тези турски граждани, които имат само турско гражданство, плащат пълната такса за обучение, която е от порядъка между 3000 и 6000 евро, в зависимост от това дали обучението е на английски език. Някъде тази цифра е завишена до 6500–7000 евро, говоря за медицинските специалности и специалностите по изкуствата. турските граждани с двойно гражданство, съгласно разпоредбите на Закона за висшето образование, заплащат 50% от цялата такса. Най-големият брой турски граждани с двойно гражданство е в медицинските и техническите университети и в хуманитарните. в Медицинския университет в Пловдив те са около 230 души, в Медицинска академия в София – 160, Медицинския университет във варна – 100. техническият университет във варна, техническият университет в София, техническият университет в Габрово също са предпочитани от тези граждани. 288 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ това, което прави впечатление, е, че през последните 2–3 години броят на турските граждани, включително и на тези с двойно гражданство, които желаят да се обучават в българските училища, намалява. Ние търсим причините. те са различни. тези студенти от турция, които плащат пълната валутна такса, през годините са приемали годишно от 1300 до към 2000 души, но и при тях намалява този ръст. Пропуснах, колежке, да кажа, че в Пловдивския университет има около 70 турски граждани с двойно гражданство. Една от причините според нас е, че турската страна отваря пътя... Преди това искам да кажа за заблудата по отношение на визите. И тук г-н Станчев е абсолютно прав, че няма затруднения по отношение на тези студенти, които искат да се обучават в България срещу заплащане, защото нещата са регламентирани нормативно в 2 наредби: Наредбата за издаването на визи и определяне на визовия режим и наредбата „Държавни изисквания за прием на студенти”, която е акт на правителството, но се отнася и за студентите в Р България. там всички текстове, касаещи чужденци, обучаващи се в български училища, са регламентирани, договорени съвместно с Министерството на образованието, с Министерството на външните работи, с Министерството на вътрешните работи – по отношение на визовия режим. И в тази връзка мога да кажа, че тези изисквания стриктно се изпълняват. Удостоверенията, които министерството издава въз основа на тези нормативни клаузи, служат като един от документите, който съответният кандидат представя в посолството или в дипломатическото консулство в съответната страна и е основание за получаване на виза тип Д. тоест приемът на всички чуждестранни граждани, включително и на турските, с изключение на тези с двойното гражданство – там ще обясня отделно, е право на висшите училища. това е автономното право на висшето училище. По отношение на издаване на дългосрочна виза за пребиваване с цел обучение – виза вид Д, това се извършва от нашето министерство и е съгласувано с двете министерства, за които казах. Официална кореспонденция за приетите студенти се изпраща на Министерството на външните работи – дирекция „Консулски отношения” и на Министерството на вътрешните работи – дирекция „Миграция”. Естествено че по някакъв начин самите студенти, висшите училища изразяват недоволство от това, че се забавят визите, че имат проблеми с получаването, но причините не са в това, че ние като институции не сме си изпълнили задълженията, не сме си спазили съответните документи. Причината е проста – конкретно турските студенти изчакват да приключи приема в турция, а това е някъде през септември месец, след което идва големият поток от кандидати. всичко това забавя нещата. Представете си септември, октомври 1200 документа са представени в министерството и всичкото това е свързано със спазването на определени срокове. Независимо че сме ги извършили в дадения срок, оттук насетне процедурата по получаването на тези удостоверения, по изпращането и представянето им в консулствата и посолствата, специално в посолството в турция, подготовката на тези документи естествено отнема време. По отношение на приема на турските граждани с двойно гражданство. той се осъществява изцяло от съответните висши училища в България и тук процедура по издаване на визи не е необходима, защото те имат и българско гражданство – те могат да си влязат и с МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 289 български паспорт. Казах, че този прием на турски студенти от 2–3 години намалява… Например през 2007–2008 г. в техническия университет са приети 80 турски граждани с двойно гражданство, за тази учебна година техният брой е 20. Същото е и в Медицинския университет в Пловдив, където по това време са приемали до 100 човека, сега имат около 30. Една от причините е, че турската страна разширява кръга, предоставя повече възможности за кандидатстване в турските университети. там държавният прием е регулиран, но става дума за това, че се дават повече възможности да кандидатстват повече младежи, от които се отсяват кандидатите и това води до това този прием тук да намалее. Другото нещо, то е право на турската страна, както и на всяка друга държава, включително и на България – признаването на дипломите за завършено висше образование. Действително напоследък много държави поставят условия. Например преди няколко години гръцката държава завиши критериите по отношение на признаването на дипломите на завършилите гръцки граждани не само в България, но и в други държави. това е нормативно право на всяка държава. България също поставя изисквания по какъв начин, на какви допълнителни изпити, какви документи трябва да притежават кандидатите, завършили чуждестранни университети. Изключвам тези държави от ЕС, с които България има договори за взаимно признаване, има облекчени процедури за признаване, говоря за кандидатите от държави извън ЕС. И в това отношение имаше едно недоволство от страна на турските студенти в България, но ние като държава не можем да направим нищо по простата причина, че това са критерии, изисквания, които турция е приела. това е една от причините, поради които самите кандидати са стресирани по някакъв начин, защото трябва да се подложат на допълнителни изпити, след като завършат в България. Не е тайна, че много от кандидатите идват тук, някъде в докладите чух, за да отложат казармата, да пресрочат казармата… И друго бих казала, тук не идват кандидати с добро качество на завършено средно образование. Общо взето не всички идват с цел да учат. в нашата образователна система, особено в тези университети, в които кандидатстват голямата част турски граждани – медицинските, техническите, някои от хуманитарните специалности, системата е сериозна. те влизат в поток с българските студенти и никак не им е лесно. Имаше случаи на кандидати, които искат да учат английска филология и когато ги подложиха на тест в съответния университет, колегите бяха стресирани от това, че те нямат елементарни познания. Аз винаги съм казвала, че тези колеги в университетите, които работят, обработват, приемат кандидатите, предварително трябва да им обясняват, особено за филологията. Нашите деца започват да учат езика от 4–5-годишна възраст. Не може само въз основа на оценката от дипломата за средно образование той да иска да следва съответната филология в България. Естествено че резултатите не са добри. Другото нещо, което според мен е причина за отлив на тази категория турски граждани с двойно гражданство, е това, че през тези 20 години тук идваха да учат тези граждани, които имаха двойно гражданство, младежи, завършили тук средно образование или записали висше, прехвърлили се тук, техните деца, които през това време са били малки. всички 290 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ тези, които са родени през тези 20 години, те са си турски граждани, те са, така да се каже, асоцирани в средата и вече биха предпочели да останат там да учат. така мисля, по простата причина, че идвайки тук, те ще платят пълната такса, която не е никак малко. Още повече, че това са деца или внуци на изселници, чийто стандарт спрямо този на другите турски граждани е по-нисък. Емилия Славкова: Имат ли езиков проблем? Снежана Методиева: тези, които са завършили средно образование в България и след това се връщат да следват, те не би трябвало да имат проблеми, но децата ми – определено да. в тази връзка има университети, които ги подлагат предварително на тестове, за да покриват съответно ниво. те влизат в потока с български студенти и ако не знаят езика, закъсват още през първия семестър. Пускат ги паралелно да учат език по време на следването или предварително минават езиков курс. всеки университет, с изключение на 2–3 университета, има департамент за езиково обучение, т.е. езиковата подготовка се прави на място в самия университет, което е много добро, защото освен чисто езиковата подготовка има и терминологична подготовка от гледна точка на специалността, която е избрал студентът, и е най-добре департаментът да бъде в системата на самото висше училище, за да може средата да е една и съща. Емилия Славкова: Искам да попитам Министерството на образованието поставя ли си някакви стратегически цели в трансграничното културно сътрудничество? Имам предвид нещо конкретно и даже конкретен случай, за който ще споделя след малко. Политиката на турската ислямистка държава е насочена към много силно влияние върху българските мюсюлмани с цел по-голямото им ислямизиране и по-нататък турцизиране. От друга страна, турция преди 4–5 години прие закон, според който 5-годишното образование се увеличи на 8-годишно задължително. там се изучават абсолютно всички основи на исляма, не само това, ами още 90-те години те изхвърлиха Дарвин и всякакви европейски писатели от училището и въобще не ги изучават. При това положение, ако ние имаме едно такова двустранно сътрудничество, как това ще се отрази на стремежа за инвазия на турската страна към нашето училище? Чувам последната седмица 56 директори от Бургаска област отишли на посещение в лозенград точно по линия на трансграничното сътрудничество. това е някакъв съвместен проект с европейски пари, но българската част си плаща и когато ги интервюират журналисти, питат една директорка: „вие какво ще кажете, как ще ви се отрази ислямът в турция?”... тя казва: „Няма как да ми се отрази, ние имаме съвместен проект по биология”... те Дарвин не признават! това ми е въпросът. Снежана Методиева: вижте, между България и турция, тук колегата Станчев също ще каже, нашето сътрудничество е подчинено на двустранна програма за образователен, културен и научен обмен и там са залегнали ангажиментите на държавата. това е една програма, която включва ангажиментите на няколко министерства. По отношение на Министерството на образованието са конкретизирани клаузи в частта за размяна на студенти, преподаватели, сключване на преки договори между съответните университети, срещи на ниво ми- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 291 нистерства при обсъждане на образователните системи. това, което казах, е поощряване на прякото сътрудничество. Конкретни неща, това, което вие говорите за посещението на тези учители, това са действия по някакво двустранно сътрудничество на местно ниво и не бих могла да коментирам тези действия. Министерството в случая осъществява дейността си по този раздел от тази двустранна програма. Емилия Славкова: Аз няколко години преподавах турски език в една гимназия тук в София и ми се обадиха да ме помолят да вляза в сайта на Министерството на образованието на турция и да видя каква им е програмата в училище. Питам: „Защо?... „Ами защото от инспектората на Министерството на образованието са поставили задача с оглед създаване на някаква програма за сътрудничество. И аз си викам: „Ако от турция взимаме…”. Чудя се докъде ще стигнем…. Снежана Методиева: вероятно са получили указание за проучване на това, което правят колегите им в турция, за да могат да извлекат ползите, но това са дейности, които… Емилия Славкова: Ние бихме могли да извличаме ползи от страни с по-развито образование. Снежана Методиева: Естествено че се черпи опит и от тези страни. Садрие Гюнеш (Университет „Йълдъз ”– Истанбул): Идвам от Истанбул. Имате ли някакви данни относно завършилите турски граждани тук – данни относно признати или непризнати дипломи от организацията ЙОК (YOK). Снежана Методиева: Приемът на турци от тези кандидати започна от 1991 година, така че на година по 500 души, ако завършват, предполагам, че са някъде поне 5–6000. За самата реализация на тези студенти нямаме информация. По отношение на признаване на дипломите им при нас в министерството не е пристигала такава остра, негативна реакция от страна на организацията ЙОК, защото ние изпълняваме това, което те искат. Ако специално поискат информация за учебните планове и програми, за легитимността на съответния университет, на съответното професионално направление, за срока на обучение, в това отношение сме коректни и предоставяме необходимата информация. Поне в нашата дирекция няма негативна реакция. въпреки че студентите тук, на местна почва, изтъкнаха този проблем. Смятат, че спрямо тях, конкретно турската страна, по-конкретно ЙОК, поставя тези изисквания, което не е вярно. Имам официално писмо от организацията, че определени студенти, завършили определени специалности от всички държави са подложени на тези изпити. Николай Димитров: По какъв начин вие регистрирате студентите, които са двойни граждани? Как правите разлика кой е двоен гражданин, кой не е? Снежана Методиева: Документите на кандидатите се подават в университетите, независимо по какъв начин кандидатстват като чисто чужди граждани или като двойни граждани. той идва с комплекта документи, които са посочени в Наредбата за държавните изисквания за прием на студенти, един от тях е копие от личните карти, удостоверяващи двойното гражданство. Чуждите граждани, включително и турските, на тях е предоставена възможност да 292 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ кандидатстват по два начина. Когато кандидатстват с турското си гражданство, с турския си паспорт, завършили са в турция, кандидатстват и заплащат 50% от валутната такса. Освен това те имат още една възможност (говоря за тези с двойно гражданство), когато кандидатстват, ако са завършили в България. те са изключително малко, те не са конкурентноспособни в по-голямата си част, но имат предоставена такава възможност. тоест чужденците с двойно гражданство имат две възможности – да кандидатстват с турското си гражданство, завършили средното си образование в турция, и да кандидатстват с българското си гражданство, когато са завършили в България средното си образование. Николай Димитров: този точно вариант вие няма как да го установите. той си идва с българска диплома, с лична карта и по този начин той не може да бъде регистриран като чуждестранен студент. Снежана Методиева: той не е регистриран като чуждестранен студент. той заема място от държавната поръчка. той кандидатства по реда на българските граждани. За българските студенти няма платено обучение, с изключение на магистратурата. тези 1200 души са турски граждани, които са кандидатствали с турската си лична карта и са платили половината от валутната си такса и са завършили средното си образование в турция. Николай Димитров: тук вече става ясно, защото те идват с турската си диплома, независимо да кажем, че имат българска лична карта. Снежана Методиева: Да. въпреки че има и такива случаи – завършил в България, живял постоянно в България 18 години, завършил средно образование в България, кандидатства, не е приет по реда на българските граждани, след което дава 1500 евро, годишната такса, и се опитва да кандидатства по този начин в университетите. Колегите се съобразяват с всички тези нормативни изисквания, защото той няма по друг начин как да стане студент. той не е могъл да се класира по реда на българските граждани, отпада му възможността да бъде студент и решава да измами, кандидатствайки с турския си паспорт … което е нарушение… Мария Кисикова (ПУ „Паисий Хилендарски”): А имате ли разбивка на причините, поради които от други държави спират да кандидатстват? Снежана Методиева: Преди 2007 г., преди България да стане член на ЕС, най-големият брой студенти бяха гръцките и кипърските след тях. в момента, в който станахме държава в ЕС, условията за прием на тези студенти се изравниха с българските. тоест преди да станем член на ЕС още усетихме отлива на гръцките студенти поради това, че гръцката страна създаде много възможности, за да може да задържи студентите си да не излизат навън. От други държави в момента ние нямаме такъв голям прием, за да търсим причините. това са от арабските страни – Иран, Индия, Нигерия, но са значително по-малко. Стойка Пенкова: Ние говорихме на местно ниво с много такива студенти в Пловдивския университет и във варна – в Медицинския, техническия – и стана дума, че наистина съществува проблем с легализиране на техните дипломи. Дали това не е един от аргументите в посока на турската държава да върне обратно студентите си? Снежана Методиева: вижте, това е политика на всяка държава. Конкретно само България не провежда тази политика. това е политика от гледна точка действително тези сту- МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 293 денти, които са получили образование в чужбина да може да се адаптират към икономиката, към образователната система, връщайки се в страната, да им се приравни образованието. Да стане така, както ние, когато идва българин, завършил в чужбина, първото нещо, което проверяваме е дали дипломата е издадена от легитимен университет. това е първото нещо. И след това, дали това образование кореспондира на нашето образование, защото в момента в изменението на Закона за висшето образование ние оставихме правото на университетите сами да преценяват дали завършеното образование на степен Бакалавър или Магистър в чужбина е достатъчно основание, за да може лицето да повиши своята квалификация. Ако е завършил бакалавърска степен, дали той може да прави магистърска степен, или ако е завършил магистър в чужбина, дали в действителност това е магистърска степен, защото по нашия закон единственото условие, за да запишеш докторантура е да си завършил магистърска степен. така че в това няма нищо лошо и може би така трябва да бъде, защото по този начин студентите трябва да отиват или идват в нашата страна с намерението единствено само да учат. това е нещото, което нас ни интересува. По някакъв начин този, който е дошъл да учи в България, да популяризира образователната ни система зад граница. И това е един бонус за България Николай Димитров: Имаме ли обратен поток? Българи, които са отишли да учат в турски висши училища и след това се връщат тук? Снежана Методиева: Имаме двустранна програма за образователен обмен, по силата на която се разменят само преподаватели, изследователи или се осъществява специализация с частичен брой стипендии. в тази връзка такава програма нямаме, по частен път сигурно има. По партийна има безспорно. По частен път сигурно има, но ние не водим статистика за тези студенти, които кандидатстват в чуждестранни университети на собствени разноски. Приблизително се знае, но не водим такава статистика. в тази връзка, като казах за тези стипендии, които имаме по двустранната спогодба с турция, използвам възможността да акцентирам за колегите от институтите, които присъстват тук, че министерството обявява ежегодно конкурси за изпращане на български преподаватели и изследователи в университети по двустранни програми по образователен обмен. в случая с Република турция информацията е качена на сайта на министерството, сроковете текат до края на януари за подаване на документи. На мен ми направи впечатление от докладите, които чух, че работите по много интересна тематика. Ще ни бъде приятно да участвате в тези конкурси, ако представляват за вас интерес. Меглена Златкова: Да благодарим за тази покана. Снежана Методиева: това се отнася и за университетите. На форума на министерството е посочена обявата. Непрекъснато актуализираме информацията, когато се появят нови програми. Документите са посочени, условията за кандидатстване също. Провежда се събеседване от комисия, която е от хабилитирани преподаватели. всички условия са посочени в обявите. Валентина Ганева-Райчева: Програма „Еразъм” интересува ли ви? Имате ли информация за нейното функциониране у нас? 294 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Снежана Методиева: За „Еразъм” не бих могла да кажа нищо. тя е предмет на дейност на друга дирекция от министерството и там условията са по-специфични. Меглена Златкова: Аз по-скоро исках, може би не е в обсега на вашата дейност, но може би имате информация… то е свързано с наблюдаваното в Одрин през последните три години. там функционира обучение на български език. Как започва една бакалавърска програма „Български език и превод”? Имате ли някакви наблюдения дали други турски университети проявяват интерес и са разкрили такива образователни степени, някакви, в които да има преподаване по български език? Емилия Славкова: И в Анкара има. Снежана Методиева: Сигурно, именно това е и клаузата, която се съдържа в двустранната програма – да се поощрява прякото сътрудничество между съответните университети. вероятно има, но това е предмет на договор между съответния български и турски университет. Димитър Станчев: Моята информация е за Анкара и Одрин и мисля, че към момента е изчерпателна. Също обективно покрива нуждите на турция от специалисти по български език. Не мисля, че е чак толкова голяма. Отделно имам лични впечатления за качеството на преподаване на български език в университета в Анкара. За съжаление не останах очарован…. Снежана Методиева: По линия на лекторатите? Димитър Станчев: Не, говоря за студентите. Не знам доколко са мотивирани, но съм разговарял с голяма част от тях и всъщност българският им е доста слаб. това е моето лично впечатление. Меглена Златкова: Ето тук може ние да сме ви полезни, защото направихме анкети за мотивацията на студентите от тази специалност в Одрин, така че си позволявам тази самореклама. Валентина Ганева-Райчева: Колеги, имате ли други въпроси към г-жа Методиева? Дарина Билярска: тъй като много напреднахме във времето, искам само да се вмъкна с няколко изречения. Аз съм представител на Държавна агенция „Архиви” и Централен държавен архив. Искам да информирам публиката, но вие, може би много добре знаете, че от 2008 г. Държавна агенция „Архиви” работи по един проект, който ни беше зададен от българското правителство. той се казва: „Български имоти. Имоти на българи бежанци от Одринска тракия и Мала Азия”. Целта беше да подпомогнем правителството в неговата работа по тези нерешени проблеми с Република турция. това, разбира се, е един голям проект и може да се използва и за други съседни страни. МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 295 Ние разработихме софтуерен продукт, който беше ориентиран да издирим документи, в които има информация за изоставените български имоти, не само на частни лица, но и изоставени имоти на Българската държава – общинска и църковна собственост. Целта беше най-вече ние да подпомагаме българското правителство. Ето защо нашият продукт извеждаше на първо място информацията, възможността да се правят обобщени справки за собствеността на българските бежанци с калкулирани показатели за обеми и стойности в различните валути. Обобщена информация с калкулирани стойности по видове собственост – държавна, общинска, църковна и частна и, разбира се, вече на последно място, издирване на архивни документи за собствеността на български бежанци по запитване на граждани наследници на бежанци. Ние имаме възможност, след като сме вкарали информация в тази база данни, по искане да дадем справка. Ние сме правили такива справки по искане на Министерството на външните работи какви са обемите по покрита собственост, непокрита и т.н, каква е собствеността, държавна, каква е църковната, какви общински имоти има. така че, г-н Станчев каза, всичко трябва да бъде документирано, да имаме документи, които да приема, разбира се, и турската държава. Сега повечето документи, с които ние разполагаме, с които попълваме базата данни не са документи за собственост. Имаме ограничен брой документи или много по-малко за собственост, повечето разполагаме със сведения за изоставените български имоти. Разбира се, разполагаме с документи и за обратната страна, това което пък турските граждани, напускайки България, оставят тук през годините, защото тези проблеми не са от вчера, не са и от днес. това е, което мога да кажа като информация. Аз утре имам съобщение по този въпрос. Разбира се, тъй като въпросът не е само за българските имоти, говорим тук за отношенията, които се изразяват … Ние имаме един друг проект, който обаче във връзка с кризата малко изостана – идеята за възстановяването на българската църква „Св. Никола” в лозенград. Ние работихме по този проект, намерихме доста документи за църквата. тъкмо бяха потръгнали преговорите за възстановяване, събираха се средства, но кризата попречи. Имаше и един друг проект за намиране на архивни досиета, т.е. описването на българското културно-историческо наследство, на материалните паметници, които са останали на територията на днешна турция. така че архивите са там. Където има проблеми, архивите помагат. Меглена Златкова: Да благодарим за това изключително концентрирано изказване и понеже вече изчерпахме времето за кръглата маса, моля изказващите да се ограничат в рамките на две минути. Папани Козарева: Аз контактувам с Държавна агенция „Архиви”, получила съм такива сведения, имам и оригинални документи. въпросът ми е такъв: Има ли възможност агенцията да си изясни или да ни информира какви са другите пътища за доказване на нашите права извън традиционните нотариални актове? Аз съм работила за имотите на съпруга си без нито един нотариален акт тук в България. всичко ни се възстанови на базата на други сведения. Заслужава да се работи по това направление. Дарина Билярска: Разбира се, че трябва да се работи, най-вече трябва да се работи с турция и изобщо допускането на българските граждани и изследователи до турските архиви 296 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ и техните имотни регистри. Валентина Ганева-Райчева: А там какви проблеми имаме? Дарина Билярска: там имаме проблеми, но г-н Станчев, ако може, да каже. Димитър Станчев: всички тези въпроси ние ги разглеждаме като имотни и те са такива, но освен финансово измерение, те имат и друго. За събитията през 1913 г. , това са факти и минават през признаването и от двете страни. в турция има такива процеси и примери. Аз само искам да ви разкажа… Преди една седмица турският министър-председател поднесе извинение от турската държава за едни събития в Дерсин, район тунджели (1937–1938 г.), когато при налагане на модерната държавна система местните кюрди алевити са оказали съпротива и има нещо като въстание, размирици, репресии, при които са убити 13–14 хиляди души. Самото изказване на турския премиер беше посрещнато с най-различни тълкувания, с едни или други аргументи, да не навлизам в подробности. Но останалите три парламентарни партии го разкритикуваха по една или друга причина, включително и про кюрдската партия, която има представители в парламента. така че всички тези неща, ако разглеждаме въпроса за Източна тракия като едно от събитията, извършени в дадена епоха, имат горе-долу доста сходства. И е въпрос на бъдеще. Има и голяма динамика, която не можем ние да предвидим. Примерът с Дерсин се оценява като исторически жест, историческа стъпка и много смел акт на турския премиер да каже нещо подобно и то в момент, в който т. нар. кюрдски въпрос е много актуален. Емилия Славкова: Извинете, че ще ви прекъсна, но той очаква да гласуват за новата конституция, в която той иска да получи почти единствена роля в държавата. това са политически игри. Димитър Станчев: Друг е моментът дали е искрен в намеренията си и какво ще стане, т.е. дали това е метод на последователна политика и дали това ще може да се реализира, като се имат предвид нагласите на турското общество, които, макар и в голяма конфронтация, са доста националистически и в положителния смисъл на тази дума. Затова все повече чуваме за тази държава, защото това е един млад национализъм, продуктивен, с много дисциплина, с много потенциал и много чувствителен на теми от миналото. Няма да говорим за арменския геноцид, но ако даден парламент приеме такава резолюция, парламент на която и да е държава, следва един набор от демонстриране на мерки от турската държава като отговор, от които страдат всички, включително и турция, разбира се. Калина Пеева: Мисля, че моята позиция стана ясна, но аз се тревожа, че когато ние пресмятаме нашите имоти, не трябва да спираме не си повтаряме, че в тези два члена за размяна на имоти и за връщане на имоти имаме клауза за взаимност, т.е. ако искаме нашите имоти там, изоставени след 1912 г., трябва да имаме предвид имотите на мюсюлманите, напуснали България от присъединените отново земи след 1912 г. И аз се съмнявам, че турската дипломация ще се съгласи да ни върне нещо, без да си получи правото на взаимност. тоест дори да успеем да съборим тази точка с аргумента, че това са военновременни бежанци, а не доброволни изселници, същата уговорка важи и за техните изселници и се страхувам, че външно министерство ще се окаже в много неприятна ситуация. Понеже и аз съм потомка на МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ 297 тракийци… външно министерство ще бъде безкрайно изненадано от мюсюлманските имоти в България, за които ние не сме публикували нищо. Папани Козарева: Смятате ли, че ако нашето правителство не поиска, турското няма да си поиска своето, ако има право? Смятате ли, че ние като позиция предварително трябва да се откажем от такава претенция? тук не става дума за пожелание и искане. Ние се отказваме да си искаме тази договорена клауза-претенция, а те не се задължават да не си искат. Калина Пеева: Както казах, и двете точки – и точката, която предвижда размяна на имоти, и точката, която казва: разбира се, всички имоти – вън от тази клауза подлежат на връщане, е при спазване на правилото на взаимност, т.е. те имат правото да поискат имоти, изоставени преди Балканските войни, така, както и ние имаме право. Ако ние желаем да си получим имотите, изоставени след Балканската война, тогава трябва да дадем същото право и на тях. Емилия Славкова: Навремето българската държава е дала възможност на изселниците да се върнат и уредят въпроса с имотите си… Папани Козарева: Коя е клаузата за размяна на имотите? Калина Пеева: точка в от протокола – „Приложения”. Николай Димитров: Бъркате нещата. Българското правителство е дало възможност на турските изселници-бежанци да си получат имотите в рамките на 3-годишен срок със Закона за новите земи в царството от 1921 г. Калина Пеева: Да, но последният договор, на базата на който имаме дипломатически отношения, е Анкарският договор, който върви в пакет с още 4 документа, единият от които е за имотите. така, че … Папани Козарева: Ще допълня. този закон от 1921 г. предвижда реципрочност именно за това, което ти говориш, Николай. И понеже турция не го изпълнява, отнема тази точка за реципрочност … Валентина Ганева-Райчева: Разбирам, че засягаме болезнена тема. тълкуванията на международните договори и спогодби са нееднозначни и ние с нищо не можем да допринесем в тази посока. Предлагам този разговор да продължи другаде… Искам да благодаря на всички участници в кръглата маса! Благодаря специално на г-жа Методиева и г-н Станчев, които се включиха активно в дискусията като представители на две важни за нашето изследване министерства. Надявам се, че за всички тази среща беше полезна, информативна, интересна и осъщественият тук контакт е добро начало на бъдещо сътрудничество между нашите институции. © Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките, 2012 © валентина Ганева-Райчева, Магдалена Елчинова, Меглена Златкова, Николай вуков, съставители и редактори, 2012 © Графичен дизайн и предпечатна подготовка: "тМ Дизайн" ООД ISBN 978-954-8458-41-2 298 МИГРАЦИИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА БЪЛГАРО-ТУРСКАТА ГРАНИЦА: НАСЛЕДСТВА, ИДЕНТИЧНОСТИ, ИНТЕРКУЛТУРНИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ Контакти: e-mail: resettlers.migrants@gmail.com София, ИЕФЕМ – БАН, 2012