Добавен текст: 15.03.2021: "След прочита на Цвайговата студия за Фьодор Достоевски"; гл. 6 в книгата за Янко Димов, стр. 226:"Времето на подлостта"; Поетиката на символизма и Атанас Далчев („Триптих „Мистическа вечер“); Образът на дъжда (От "Проглас" до Малина Томова); Два предизвикани етюда за Емилиян Станев". "Пътища и любов": В памет на Никола Инджов; "Времето на подлостта" – раздел 6 в книгата за Янко Димов; ­­Прозорецът, снегът – апокалипсисът се отлага?; Александър Шмеман: „Вярата е свобода“. Събраните в тази книга студии са тематично продължение на електронните ми антологии „Завръщания. Мои българистични пространства“. Кн. 1–2, Велико Търново, 2018: студии за старобългарската книжовност нейното продължение в новобългарската поезията. СЪДЪРЖАНИЕ: Предисловие Боже, мойта вяра окрили Старобългарският литературен модел и неговият език (Страници в памет на проф. Боян Ничев) Три студии: – Първообразният „Златоструй“ – състояние на проучванията – Криле от светлина. Метафори-символи за полет в християнската културна традиция – По огнената диря на търновския небожител – архим. доц. д-р Павел Стефанов Думи за Вячеслав Загребин и загадката на Бдинския сборник – Текстологическата загадка на Бдинския сборник – Бдинският сборник за покаянието на Таисия – Житието на св. великомъченица Екатерина в Бдинския сборник – Фотоси от Бдинския сборник: Житие на св. вмч. Екатерина Слово за проф. Димитриос Гонис Таворската светлина или животворната Божия благодат Два предизвикани етюда за Емилиян Станев Стефан Цвайг за Фьодор Достоевски Още за стълбата на Иаков и борението с Бога Йоан Лествичник и неговата вечна книга За три стихотворения на Христо Ботев Историята на един пространствен модел в поезията на Пейо Яворов Иван Давидков и псаломската поетика Шестословие: Иван Пейчев – Христо Фотев Слово за Иван Пейчев – Христо Фотев Иван Николов: „Първо трябва да ахнеш – и тогава чети“ Анна Ахматова: „Вечеръ“ Радко Радков: „Да скитам като преоблечен крал“ Образи на есента: Атанас Далчев, Иван Пейчев, Христо Фотев Образи на есента: Павел Матев, Иван Николов, Радко Радков ПОСЛЕДЕН СНЯГ: ЯНКО ДИМОВ Въведение 1. В прозореца на тишината 2. А аз все тъй ще си минавам 3. Родино… 4. В прозореца ми слънце 5. Пада вечерен лъч 6. "Времето на подлостта" Епилог Йордан Радичков, Емилиян Станев: Храбро напред… Александър Геров: Приятели Александър Геров: „Видях цял народ да отива под робство покорно“ Вера или обич за Софроний „Пътища и любов“: В памет на Никола Инджов Поетиката на символизма и Атанас Далчев („Триптих „Мистическа вечер“) Образът на дъжда: (От „Проглас“ до Малина Томова) Зажъдица за старобългарските писмена/скрижали: Илия Пехливанов Синори. Българските предобрази на глобализацията… Биографско-библиографски бележки за автора

При прехода от езичество към Христовата вяра в България през IX-X век антологичният интерес към словата на св. Йоан Златоуст и техният горещ прием се налагат не само заради тяхната съдържателна актуалност, неповторимия личен християнски максимализъм на светителя, действената им убедителна сила, художествената красота и достъпността на изложението, но и от формирането на почит към четенето на Книгите, сиреч – Τα βιβλία της Αγίας Γραφής. Почитта към християнските книги се прилага на дело с любов към тяхното усърдно, тълкувателно и системно четене. В подкрепа на съпреживяването и осмислянето на текстовете в Оглавлението на първообразния „Златоструй“ всяко слово е анотирано с насочващи към смисъла на четивото подзаглавни тезиси. А тяхната номерация е пренесена изцяло в основния текст, където преди началото на всеки параграф са сложени буквени числа в свободното поле на листовете. Отговорното четене и слушане на християнските свещени книги и претворяването на учението им в дела изключва еретическото преизтълкуване на вложените в тях смислови послания към ума и сърцето на човека. Ето защо се налага предварителна подготовка за встъпване в особено, посветително състояние. Първом се изрича просителна молитва към Бог да отвори умозрението. Свръхсетивният орган за съзерцание е наричан още „око на душата”, „око на ума”, но „окото на сърцето”(Ефес.1:18), е най-чувствително от всички, то съзерцава свръхестественото, свръхразумното и свръхсетивното”. За да се съпреживее вярно, с умиление, четеният и слушаният текст, за да се постигне точният му духовен смисъл, от възприемателя се изисква сърдечно усърдие и внимателно, продължително осмисляне на думите, подреждани във фразови цялости с носената от тях контекстова, подтекстова и метатекстова сила на Св. Дух. СТУДИИТЕ „Първообразният „Златоструй – състояние на проучванията“, „Криле от светлина. Метафори-символи за полет в християнската културна традиция“ и „По огнената диря на търновския небожител“ от архим. ПАВЕЛ СТЕФАНОВ са част от подготвяната за печат книга „Авва Макарий и светът отвъд този свят (За първообразния „Златоструй“ и Почаевския „Цветник“)“.

Историографско-документално изследване (на български и английски език) за славяноцентричната православна „Търновска книжовна школа“ и за нейния Научноизследователски център във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Към 22 декември 2023 г. са добавени: Възстановено е "Приложение. За системната непочтеност в старобългаристиката"; Студия в памет на проф. Донка Петканова: Агапий Сирин – пилигрим в Едемския рай. Насловът на книгата „Авва Макарий – ангеловидецът“ извежда авторовото ми намерение да опиша не само първата си среща във Вилнюс през 1997 г. със „Слово на авва Макарий за излизането на човешката душа“ и осъзнаването на изключителното му значение за изясняване на първообразния състав на Симеоновия „Златоструй“ и произхода на „Народното (Безименно) житие на св. Йоан/Иван Рилски. Извънредно важна е също така читателската ми среща в Талин през 2004 г. с печатния Почаевски „Цветник“, чиито текстови страници ме върнаха отново към авва Макарий. Светът на славянската ръкописна книга пази още други писмени свидетелства, за които разказва настоящото електронно издание, предшествано от предварителни публикации на страницата ми в сайта „Академия“. Рождеството на Иисус Христос отброява времевото течение на „седмия век/αrюν, който неминуемо в незнаен час ще премине към „осмия век/αrюν“ и ще сложи край на временността на този свят, а човекът, човешките души ще видят себе си или в предвечната Светлина на Божия дом, или във вечната адова тъмнина. Текстовете, свързани с авва Макарий“, изобличават човека на „седмия век“ и го подтикват да се подготви с добри дела, които след сетния му дъх, според еп. Симеон Месопотамски, ще се превърнат в ангели Божии и с радост ще приемат душата и ще я пренесат пред Божия престол. Другата възможност е, когато злодеянията и греховността натежат в житейската равносметка – тогава злите дела се преобразяват в бесове, които отвеждат душата в адовите тъмнични дълбини. Питанията на авва Макарий и ангелските отговори потвърждават, че като част от невидимата духовна бран на доброто и злото, човекът е наклонен повече да живее така, че да заслужи втората отсъда. Не се осъзнават опасностите в социума (вж. 2 Кор. 11:25-26), които застрашават привързаните към земните блага люде. За да тръгнеш по Пътя, следва да бъдеш духом крилат – върховен дар и отплата за праведност в живота, както е при авва Макарий. Със златни криле от светлина приживе и след завършека на земния си жребий човек се издига духом и влиза вътре в „непристъпната Светлина, в която обитава Бог” (1Тим. 6:16). Тогава, споделя с Никодим Тисменски, св. Евтимий, патриарх Търновски, – „напоената в Божествените писания душа, с цялото си желание се въздига към Вишните [селения] и веднага с леки крила възхожда по висотата на добродетелите”, т.е. по Иаковлевата стълба, простряна от земята до Небето; и като старозаветния патриарх възкликва: Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни (Бит. 28:17). Вилнюс – Талин Велико Търново 24 юли 2019 г.

ГЛАГОЛИТЕ НА ВЯРАТА. СЕРГИЙ Н. БУЛГАКОВ: ДОГМАТ И АДОГМАТИЗЪМ. Текста вж.: "Завръщания...", кн. 4 в "Академия". „Може ли да се изрази неизреченото и необходимо ли е то да бъде изразено? Не са ли текли реки от кръв заради догматите, Църквата не е ли била раздирана заради една йота? Такива са популярните възражения срещу догмата – религиозни, философски и житейски. Тъй като те произхождат от равнодушие и душевна леност, с тях може и да не се съобразяваме – разбира се по-спокойно и по-просто е човек да живее без да се интересува от предмета на вярата, дори може да представи това равнодушие за свое превъзходство. Който няма убеждения и не изповядва никаква истина, която да се чувства задължен да отстоява с всички сили на душата си, той винаги ще бъде противник на догмата и ще се отнася с епикурейско лекомислие към „фанатизма“ на догматиците. С този адогматизъм на безпринципните и равнодушните хора няма за какво да се говори – те стоят по-ниско от догмата и по-ниско от религията и макар че са количествено повече и днес те задават в общественото мнение, нямат нито духовна мощ, нито идейно съдържание. Други пък отхвърлят догмата в името на някакво религиозно целомъдрие, тъй като им се струва, че изразената в догматична формула вяра вече не е вяра, както и „изразената мисъл е лъжа“ (Тютчев, Silentium). Но те забравят, че дори и тази сентенция да е вярна в известен смисъл, то е справедливо и обратното – неизреченото не е мисъл и затова не може да стане истина и отрицание на лъжата. Всичко, което преживяваме в душевния си живот, става мисъл и преминава през мисълта – макар че не е само мисъл и никога не може да бъде изразено в думи напълно без някакъв остатък. Всяко преживяване на Бог по необходимост поражда и съответната мисъл за Бог – макар че то никога не е само мисъл. В своята пълнота митът не е мисъл, както не е мисъл и символиката на художественото произведение, но той се стреми към мисълта и става мисъл, облечена в думи. Неизречеността не е синоним на безсловесност, алогичност и антилогичност, по-скоро напротив, точно тя е непрекъсната изрекаемост, която ражда словесни символи за своето въплъщение“ (великолепен превод на Владимир Теохаров, сп. „Християнство и култура“,2020/9, стр. 48). <…> Мисълта е преди нашия разум, „в началото бе Словото“, и въпреки че нашият сегашен разум изобщо не е нещо най-висше и най-последно, понеже той може и трябва да бъде превъзмогнат, то не е възможно да се превъзмогне мисълта – тя е онтологическото определение на космическото битие, което съответства на втората божествена ипостас на Логоса: „Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало“ (Йоан. 1:3). <…> Затова на малодушния и недостатъчно съзнателен, но по свой начин също догматичен адогматизъм ние противопоставяме съзнателния (и в този смисъл „критически“) и принципен догматизъм. Религиозното преживяване е несъвършено и недовършено, докато не бъде изразено в слово. <…> Католичната същност на догмата в частност се проявява и в това, че единствено в словото и чрез словото преживяването може да бъде първично съобщено на другите хора, благодарение на което е възможна религиозна проповед, „служенето на словото“. Мъжествената и сурова същност на догмат ни повелява не да онемеем в сладката отмала на едно мистично преживяване, а да проповядваме и учим: „Идете, прочее, научете всичките народи“ (Мат. 28:19) – нарегда Възкръсналият на Своите апостоли. Разибра се Савел не може докрай да изрази и в слово това, което е преживял по пътя за Дамаск, но от това неизречено преживяване се ражда ап. Павел, който незабавно отива да проповядва Христа Разпнатия и става първият християнски догматик. И дори когато е „занесен на третото небе“, той и там чува тези глаголи, които макар и да не могат да бъдат изказани на човешки език, принципно са все същите „глаголи“ (Деян. 9:1–20; 2 Кор. 12:2–5)(49–50). http://www.hkultura.com/issue/2020/156/ ПОСЛЕПИС: Този цитат от С. Н. Булгаков („Същността на мита“) ме върна към моята студия „Старобългарският книжовник и словото“ (Текстът е достъпен на страницата ми в сайта „Академия“: „Завръщания. Мои българистични простраства“, кн. 2, Велико Търново, 2018, 137–144). Ето откъс – пропуснал съм да прочета С. Булгаков, предпочел съм да се опра на Дионисий Александрийски: Св. Йоан Богослов сигурно е знаел за философското категориално понятие Логос, но на него той противополага „христiанское ученiе о Слове – Единородномъ сыне Божiемъ, единосущномъ Отцу и равнобожественномъ съ Отцемъ и Духомъ” (Помазанскiй 1992: 62). Тази позиция споделят и св. отци на Църквата, които се обръщат и към Стария Завет, когато изясняват тайната на отношенията между Сина и Отца в Св. Троица. Срв. при св. Дионисий Александрийски: „Мысль наша изрыгаетъ отъ себя слово, по сказанному у пророка: „Отрыгну сердце мое слово благо“ (Пс. 44:2). Мысль и слово отличны другъ отъ друга и занимаютъ свое особенное и отдельное место: тогда какъ мысль пребываетъ и движется въ сердце, слово – на языке и въ устахъ; однакожъ они неразлучны и ни на минуту не бываютъ лишены другъ друга. Ни мысль не бываетъ безъ слова, ни слова безъ мысли…, въ ней получивъ бытiе. Мысль есть какъ бы внутри сокровенное слово, и слово переноситъ мысль на слушателей, и такимъ образомъ мысль при посредствэ слова внедряется въ душахъ слушающихъ, входя въ нихъ вместе со словомъ. И мысль, будучи сама отъ себя, есть какъ бы отецъ слова, а слово – какъ бы сынъ мисли; прежде мысли оно невозможно, но и не откуда либо извне произошло оно вместе съ мыслью, а изъ нея самой произникло. Такъ и Отецъ, величайшая и всеобъемлющая Мысль, имеетъ Сына – Слово, перваго Своего Истолкователя и Вестника” (Помазанскiй 1992:61–62). В изяснителната антиномична аналогия мисълта и словото са неотделими, но същевременно мисълта „пребивава и се движи” в сърцето, а чрез „езика и устата” се изрича словото (вж. Аверинцев: 1977, 183–208). В Стария Завет Бог изрича словото Си и пророците го записват, а в Новия Завет – Богочовекът Иисус, Синът Слово изрича на арамейски език словото Си Божие, а след това то бива записано от четиримата евангелисти и достига до нас на гръцки език. Преведено и записано на славянски, старобългарски език, словото Божие е дарено за четене и изслушване на славяните, както сам заявява св. Константин-Кирил Философ в „Проглас на св. Евангелие” – предназначен сигурно за стихотворен предговор към Изборното Евангелие… НОВ ПОСЛЕПИС: Промених наслова на текста и го допълних с нови извадки. Ако о. Павел Флоренски в "Столп и утверждение истины" (М., 1914; 1990) е пределно поетичен и логистичен, то о. Сергий Н. Булгаков е премерено поетичен в логистичните си съждения. Оригиналът на неговата студия е част от книгата му „Свет невечерний. Созерцания и умозрения", „Исскуство"М., 1999. Книгата е достъпна в нета.

05.09. Обновено.СЪДЪРЖАНИЕ: Преддверие. Йоан Лествичник и неговата вечна книга В търсене на смисъла I Уводни думи Състав на уводните текстове (Прологъ) За смесените редакции в старобългарския превод Старобългарският превод на книгата „Лествица“ Герман Тулупов и „Лествица Тълковна“ Герман Тулупов и старобългарската книжовна традиция Житието на св. Йоан Лествичник в славянската ръкописна и старопечатна традиция Йоан Лествичник и образният свят на Кирил Туровски Патриарх Евтимий и „исправление божественыхъ книгъ духовныхъ“ Житие на стареца Исаия и лествичното „Кратко приканване“ Житие на Дионисий Глушицки и Даниил Раитски За излизането от света на суетния живот Безпристрастието – път към светостта За вярата, надеждата и любовта Приложение (Житие на св. Йоан Синайски: Супрасълски, СПП, РСП) ΙΙ Книгата „Лествица“ в Дечани и Волоколамския манастир Здравствуй о Господи, честнейши отче… Браничева „Лествица“. Текстологически бележки Йоан Лествичник – старопечатни издания на старобългарския превод Стъпала към „Дома на Отца“ Кротост, смирение, разсъждение, безмълвие, безстрастие, любов Послесловие Послесловна приписка Извори. Литература Приложения: Св. Димитрий Ростовски: „Житие на св. Йоан Лествичник“ Йоaн Лествичник и образът на Добрия Пастир… За автора

Съдържателно, изяснително/тълкувателно и по мярата на дадените от Бога сили и възможности, в труда са прочетени 30-те слова/стъпала/степени на великата книга „Небесна Лествица“ от св. Йоан Синайски/Лествичник и „Слово към пàстиря“. Приложения: „Моисей – образ и предобраз в писмото на Йоан Раитски“ и текста „Похвално слово/σύγκρισις за св. Йоан Раитски“ (превод на старобългарски и новогръцки език).

Студията в памет на проф. д-р архим. Павел Стефанов съдържа: Архимандритите Павел Стефанов, Методий Жерев (1909–1993) и техните откраднати книги; Ново издание на произведения от Григорий Цамблак; Сборник – равносметка на едно мащабно творчество; Предисловие и още думи за книгокражбата: По огнената диря на търновския небожител; Памет за проф. д-р архимандрит Павел Стефанов (1948–2012).

Библиографията представя постранично съдържанието на сборниците "Търновска книжовна школа, т. 1-10. Приложен е именен показател на авторите, съставен от Маргарита Пушкарова до т. 8, а за т. 9 и10 - от Димитър Кенанов. Библиографията до т. 8 е отпечатана в: "Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа, Велико Търново, 2/2009, 256-283. Целият текст е по: Цамблакови четения, Велико Търново, УИ, 2019, 379-413.

1.Варшавското преиздание (1785) на книга „Небесна Лествица“ (1647). 2. Старците Макарий и св. Амвросий – Оптинско издание (1862). 3. За московската „Лествица, возводящая на небо“ (Москва, 1785). „Трудолюбезният“ цариградски инок Евсевий-Ефрем вероятно през 1421 г. завършва препис на книгата „Небесна Лествица“ от св. Йоан Синайски по новия български Евтимиев превод-редакция (НБП) като прибавя рубрики с изяснителни бележки и така се появява „Лествица Тълковна“, отпечатана в Московска Русия през ХVII в. Разбира се, настолното монашеско ръководство се разпространява и в ръкописни издания на книжовници, сред които е „многогрешният чернец“ Герман Тулупов – известен съставител на Чети-Минеи. Както свидетелства Послесловието, л. 309а–311б, на Лествица 1647, Сергий Шелонин и „богособранная чета православия“ – съставители и редактори, са продължители на централизиращите и кодифициращите усилия на митрополит Макарий и свикания църковен събор от 1551 г., когато се приема законодателният сборник „Стоглав“ с предписания за поправяне на богослужебните книги и стабилизиране на литературния език (вж. послесловието на Иван Федоров към московския „Апостол“ от 1564 г.). С отпечатваното на московската „Лестивца Тълковна“ се изпълнява повеля на цар Алексей Михайлович и предниконовския патриарх Йосиф. Сергий Шелонин и „партията“ на старообрядците са търсачи, изследователи и защитници на старобългарската славяноцентрична и киево-руската книжовна старина.