Arif Abdullah

This paper tries to trigger an interest in humanistic approach and make it central in teaching the Quran in Islamic educational process. The study promotes humanism as a belief system based on universally mutual values and the reflection of God's greatness and love in the creation of human beings regardless of their identities. Furthermore, the author suggests four pillars without which the humanistic approach cannot exist: pluralism, historicity, purposefulness, and thematism. The paper reaches the conclusion that in our multi-faith world it is a real danger as well as a substantial paradox to claim the universality of Islam, yet continue teaching the Quran exclusively without recognition of human experiences and traditions inclusively. Без съмнение, Коранът е първоизточник на исляма. Съответно, преподаването на Корана чрез неговото тълкуване има решаващо религиозно въздействие върху мюсюлманското съзнание и е жизненоважна предпоставка за мюсюлманското разбиране за света и човешките взаимоотношения. Обаче, през цялата история на своето съществуване, Коранът често е бил разглеждан от позиция на съпротива. В миналото тълкувателната тенденция и насока е била под решаващото влияние на конкуренцията и съперничеството между различни школи в граматиката, теологията и юриспруденцията. Днес подходите към Корана са повлияни от западната еволюция в науката, рационалността и политиката. Има някои отделни случаи, макар да липсват систематични изследвания, в които подходът към Корана се определя от усилия да се формулира истински смисъл на живота, който включва всички хора. Един подход към Корана, основан на формулиран, всеобемащ и ценностен смисъл на живота означава да се изучават човешките измерения на Корана. Може ли Коранът да предложи истинен смисъл за живота на всички хора? С други думи, възможно ли е да се чете кораничният текст с помощта на общочовешки-ориентиран подход, а не чрез интерпретации, непременно ориентирани към идентичността? Настоящото изследване е опит за отговор на въпроси като тези или опит поне да се осветлят донякъде споменатите измерения като се предизвика академичен интерес и по-задълбочени изследователски усилия. Най-напред е важно да се внесе по-голяма яснота за понятието хуманистичен подход. Той определено не се свежда до проваления хуманизъм от западния период на

This paper tries to trigger an interest in humanistic approach and make it central in teaching the Quran in Islamic educational process. The study promotes humanism as a belief system based on universally mutual values and the reflection of God's greatness and love in the creation of human beings regardless of their identities. Furthermore, the author suggests four pillars without which the humanistic approach cannot exist: pluralism, historicity, purposefulness, and thematism. The paper reaches the conclusion that in our multi-faith world it is a real danger as well as a substantial paradox to claim the universality of Islam, yet continue teaching the Quran exclusively without recognition of human experiences and traditions inclusively. Needless to say, the Quran is the primary source of Islam. Consequently, teaching the Quran through its exegesis has a decisive religious impact on Muslim consciousness and is a vital prerequisite for Muslim understanding of the world and human relationships. However, throughout its history, the Quran has been often approached on the basis of resistance. In the past, it was the competition and rivalry between different schools of grammar, theology and jurisprudence that determined decisively the exegetical tendency and direction. Nowadays, it is the western evolution in science, rationality and politics that affect approaches to the Quran. There are few scattered cases, but no systematic studies, which have approached the Quran in an attempt to formulate a true meaning of life, inclusive of all people. To approach the Quran on the basis of formulating an inclusive and valuable meaning of life means to make an inquiry about the human dimensions of the Quran. Can the Quran offer a true meaning of life for all people? In other words, is it possible to read the Quranic text through a human-oriented approach and not necessarily through identity-oriented interpretations? This study makes an attempt to answer such questions or at least to shed some

Абстракт Анализът проследява паралелното формиране на ранната мюсюлманска общност и молитвения ритуал. Във фокуса на изследването е посоката за молитва къбле и нейната географска промяна в различните контексти и етапи на развитие на общността. В най-ранния стадий на развитие молитвеният ритуал се извършва по посока на Свещения дом Кяба в Мека. В по-късен етап посоката се променя към Йерусалим за около една година и половина. Впоследствие отново настъпва промяна, която утвърждава първоначалната посока към Дома Кяба. Посоката за молитва къбле в трите етапа бележи еволюция на развитие и трансформация на мюсюлманската общност: от езичество – към ислям; от култова ислямска традиция – към универсална монотеистична религия; от монотеистична религия – към мюсюлманска общност със самостоятелна религиозна идентичност. Наблюденията водят до заключение, че географската ориентация в молитвения мюсюлмански ритуал е имала важна роля във формирането на религиозната идентичност и универсалност на ранната мюсюлманска общност. * * * Преходът от езичество към монотеизъм е ярка черта на Късната античност в Средиземноморието, Месопотамия и Хиджаз. С триумфа над езичеството в този период се усилва значително усещането за религиозна монотеистична общност и идентичност. Тази трансформация често е символизирана чрез извръщането на лика към небесата. В древните пристанищни градове Остия и Ефес през IV и V век се появяват за първи път в човешката история поредица от статуи с поглед, вдигнат към небесата. 1 В една от римските катакомби, Vigna Massimo, също е открит портрет на мъртва жена от IV век с отправен поглед към небесата. 2 Посоката към Бог в новата архитектура и изкуство, от една страна, носи послание на духовна революция, т.е. нова духовност и ново разбиране за свръхестествената сила, от друга страна, идентифицира религиозната общност и я диференцира от езичеството. Ликът е извърнат от боговете идоли към Единния Бог, т.е. от богове, представители на Бог, към чувството за раби на

The article presents resent developments in the study of the Qur'an. Two major theoretical approaches to the Qur'anic text are described and analysed. These are the approaches of John Wansbrough and Angelika Neuwirth. The study demonstrates on the one hand the substantial disagreement on the truth about the Qur'an among non-Muslim scholars, but on the other hand reveals Neuwirth's latest conclusions on the characteristics of the Qur'ānic text, which appear to be in accordance with traditional Muslim assessment of the peculiarities of the Qur'an. Няма съмнение, че Коранът не просто е успял да се съхрани във времето като текст, но се е наложил и като основен източник на ислямската религия и култура. Учудващ също е фактът, че този Коран, макар и на арабски език, е процъфтял далеч отвъд границите на собствения си език и културно-етнически контекст. Едва ли съществува друг древен текст, който е достъпен и поддържа връзка с настоящето в подобна форма на динамичност и масовост. Без оглед на това дали вдъхновява, или е дискусионен, той не престава да бъде обект на изследвания от мюсюлмани и немюсюлмани вече четиринадесет века. Той буди интереса както на обикновения човек, така и на академици от високи величини. В общи линии всички учени, без значение от Изток или от Запад, се съгласяват, че кораничният текст е артикулиран от Мухаммед в периода 610–632 г., в историческия контекст на Мека и Медина, и унифициран от халифа Усман (упр. 644–656 г.) във формата, в която днес разполагаме с него. Тези традиционно приети заключения, които имат ключова роля и за самия херменевтичен процес на Корана, революционно са подложени на съмнение от Джон Уансбро. В своя труд Коранични изследвания: извори и методи на интерпретация на Писанието (1977 г.) Уансбро разглежда основно процеса на композиране и канонизиране на кораничния текст. Този процес го проследява чрез типологични анализи, обхващащи библейската и по-конкретно равинската традиция, съдържанието на Корана и мюсюлманските интерпретативни подходи. Уансбро проследява процеса на канонизиране на Корана на базата на три ядра: теология, пророк и свещен език, които се мотивират с понятия като божие наказание, знамения, преселение и обет. Авторът представя богати типологични и компаративни анализи на библейски и кораничен изворов материал, за да докаже библейския произход на кораничното послание и неговата мотивация. Уансбро твърди също, че

О, ти, който се загръщаш, ставай [за молитва] през нощта, но не цялата, а наполовина, или по-малко от това, или повече, и чети Корана отмерено! Ще ти пратим Ние тежко Слово. Ставането [за молитва] нощем е най-силно по въздействие и най-подходящо за размисъл. През деня ти си много зает. И споменавай името на своя Господ, и с всеотдайност се посвети на Него. Господа на Изтока и на Запада! Няма друг Бог освен Него. Него вземи за покровител! И бъди търпелив към онова, което говорят! И ги напускай с достойнство! (Коран 73: 1–10). Състоянието, което ни обзема в нощната молитва техеджуд, е изживяване на реалност, различна от земната. Реалност на чист разум и духовно просветление. Това е възнесение, излизане към друго, неестествено за този свят състояние. То е проясняване на същността и мисълта. Прозрачност, разкриваща се пред силата и порива на духовното озарение, което прогонва черните облаци от земни мъки, надвиснали над душите ни. То пронизва с ирония рутинните терзания, надсмива им се и ни кара да се срамуваме заради онова, което ни обременява и тревожи. Сваля всички маски и ни изправя очи в очи с помислите, които тъй усърдно прикриваме зад крехка добронамереност, която изящно имитираме. Премахва тежестта на бремето от мимолетни своенравия и илюзии. Показва ни низостта, до която сме стигнали и до която ни е принизил животът с неговите капани. Човек потъва в срам и ужас от онова, което се разтваря пред него в миговете на нощта. Изтрезнява от опиянението. И тогава преоткрива себе си и със задоволство и учудване разбира, че е богат; че притежава богатство, за което е сляп извън нощта. В нощното излизане надрастваме себе си. Издигаме се във висините, където всичко егоистично се разсейва и изчезва. Душите намират излаз от страданията и безпокойството. Успокояват се мистериозно в глъбините на нощта. Сякаш се завръщат към изконната реалност, на която принадлежат. Отскубват се от глиненото естество, в което са приковани и примамвани от миражи и заблуди. Изгарят го с прозрение и чистота. Изгарят го с плач и горещи сълзи, бликащи като лавинен поток от разтварящата се в душата бездна, обзети от божествен ужас. Булото на този ужас се открехва леко в нощната молитва, за да се излезе в нечовешкото, където изгарят пошлостта и похотта; където суетата се превръща в срам и ирония и напълно ни напуска. Суетата – празнота на душата, глина без живот – се изпепелява от богатството на душата и духа при нощното излизане.

Темата за правата на човека в исляма често се полемизира чрез идеологизиране на Корана и хадисите, и използването им като аргумент и мотивация за прокарване на идеологии и тенденции, които нарушават автентичната цел на ислямската религия. Така например, правата на жената са обект на нестихващи противоречия. В един социокултурен контекст, жената мюсюлманка все още не се възприема като правоспособен водач на мпс, докато в друг контекст самите мюсюлмани с ирония говорят за този факт. В някои мюсюлмански общества, жените все още са в ретроградна позиция, в други, те разкриват своите възможности като университетски преподаватели, парламентарни членове, бизнес дами и т.н. Методологията, чрез която се четат религиозните текстове има значителна роля за формирането на представите ни за позицията на исляма към човешките права. Дали ще четем Корана и хадисите от историята към съвремието или от съвремието към историята не е безразлично. Напротив, разликата е огромна и с опасни последици във всички измерения. Дълбокият семантичен смисъл трябва да изходи от историческата повърхност, където първоначално, базовото значение е необходимо да бъде детерминирано, зачитайки различните типове контекст: културен, текстуален, тематичен. Това е така, тъй като най-високата ефективност на кораничното послание и неговото разбиране са реализирани именно на базата на неговия смисъл в контекста на низпославането му. Драматичната промяна от езичество към ислям, предизвикана от Корана в кратък времеви период, показва, че кораничното послание е било разбрано ефективно в културно-понятийната рамка на първото поколение мюсюлмани. Ще си послужим тук с пример, който отново фокусира полемичния въпрос за жената в исляма. Ако проникнем чрез езика и историята на Корана в психологичната реалност, имаща отношение към жената преди, а отчасти и в епохата на низпославане, ще установим, че Коранът поема жената от гнета и диктатурата на абсолютна патриархална обществена традиция. Ислямът въвежда жената по изумителен начин от абсолютно незачитане и безличие към участие и уважение в обществото. Самият Коран представя аспекти от традицията на арабите-езичници към жената в VII век: " В стремежа ви към благата на земния живот не принуждавайте слугините си да развратничат – те желаят целомъдрие! Но принудят ли слугиня, то и след принуждаването Аллах [за нея] е опрощаващ, милосърден. " (Коран, Светлината 24: 33; прев. Цв. Теофанов). От това положение на слугиня и обект, принуждаван да проституира за пари на господарите, Коранът променя положението на жената: Мъжете трябва да се грижат за жените с благата, с които Аллах е предпочел едни пред други и с притежанията, от които изразходват. Праведните жени са наистина благочестиви, пазят съкровенно семейността, която Аллах е поверил да се пази. А онези, от чиято зложелателност се страхувате – съветвайте ги, после ги оставете сами в постелята, след това ги удряйте. Но вразумят ли се, не целете да им вредите. Аллах е всевишен, най-велик. (Коран, Жените 4: 34; прев. авторът).

Няма съмнение, че Коранът не просто е успял да се съхрани във времето като текст, но се е наложил и като основен източник на ислямската религия и култура. Учудващ също е фактът, че този Коран, макар и на арабски език е процъфтял далеч отвъд границите на собствения си език и културно-етнически контекст. Едва ли съществува друг древен текст, който е достъпен и поддържа връзка с настоящето в подобна форма на динамичност и масовост. Без оглед на това дали вдъхновява или е дискусионен, той непрестава да бъде обект на изследвания от мюсюлмани и немюсюлмани вече четиринадесет века. Той буди интереса както на обикновения човек, така и на академици от високи величини. На Изток, изследователи от величината на Абу Бекр ал-Бакиляни забелязват, че Коранът демонстрира висша способност да говори в изобилие от различни теми, в различен стил, жанр и контекст, и винаги с непостижима реторика и сила на убеждение. Ал-Бакиляни успява също да забележи способността на Корана да преминава към различна тема, жанр, стил и контекст в изумително стройна съгласуваност и равновесие. На Запад, учени в полето на кораничните изследвания достигат до подобни заключения. След тежък и дългогодишен научен труд върху Корана, проф. Ангелика Нойвирт от Берлинския университет обобщава, че: " Уникалността на Корана е в неговата сложност и многопластовост. Изразява се на различни нива. Това е огромна естетическа атракция. Той е изключително атрактивен със своята реторика и силата му да убеждава! " Редом със своя неподражаем стил и красноречие, Коранът представя различни видове трансформационни процеси в своето съдържание. Постоянната трансформация е основна черта на текста: от историята на Исраилтяните до декодиране на Вселената чрез семиотични знаци; от кръвна обързаност и словесни предания към писмено-текстуална обвързаност; от колективно-култов модел към индивидуална отговорност и самосъзнание; от митология към демитологизиране на манталитета; от социално-маргинализирана група към монотеистична общност и т.н. Тази трансформация и промяна на езическия манталитет в рамката на двайсет и три години през VII век е чудо! Проф. Нойвирт потвърждава този феномен с думите: " Благодарение на нови археологични открития, по-конкретно епиграфски материали, ерата на Корана вече е значително по-прозрачна за нас днес. Откритията сочат, че неговата поява реализира неочакван скок в развитието, толкова нов и подробен, че формира гениална културна промяна. Всъщност, това е тази драстична културна промяна – неочаквана поява на пълно разработен теологичен дискурс с насоченост към писмо и четмо през VII век в Арабския полуостров – която кара поколения западни учени да не доумяват какво се е случило. " Коранът отразява смисъла на живота в жива словесна конструкция, която е в синхрон със закономерностите на самия живот. Посланието разкрива психо

Усещали ли сте морето, морето на вярата? Заставали ли сте на неговия бряг? Нагазвали ли сте в него? Плували ли сте в простора му? А дали сте се гмуркали в дълбините му? Или просто сте го забелязвали отдалече? Или пък само сте чували за него? Или изобщо не знаете за това море? Тези въпроси и евентуалните отговори на тях в подобен художествен стил, биха очертали ведно сложността на вярата, призива към нея и нейната красота. Художествената картина би ни доближила по-реалистично до житейската действителност; би ни помогнала, отваряйки очите ни към нашата реалност, да преосмислим отношението, подхода и усещането към тези, които просто не знаят за " феномена " ; би ни изкарала от състоянието на утопичност, карайки ни да мислим за нашата връзка с " морето ". По дъното или бреговете му се разхождаме? Или колебливо отдалече го съзираме? Или неустойчиво във вълните му лъкатушим? А може би всеки ден сме в състояние: и на дъното, и на брега; и във вълните, и далечината; а понякога и като трупове, изхвърлени на плажа. За тези, разхождащите се по дъното, или поне за тези, които така се чувстват. Там, където е неустоимата и завладяваща красота, в изумрудения свят на вярата. Където усещането е неописуемо, а атмосферата – спираща дъха. Там, където е най-опасно да се спускаш, защото се обричаш на самота. За тези там: как сте стигнали дотам? А на тези, които са във вълните, на брега и в далечините – със затаен дъх ли ще им разказвате за красотите или ще ги корите, че не знаят нищо за дълбините? Най-важното, с което ще завършим е, че всички ние преминаваме от далечините, през бреговете и вълните към дълбочините, без да принадлежим към никоя от тях. Затова в преломите на душите и живота-да разказваме за опита и преживяванията ни във всички тях, а не като говорители от дълбините да презираме високомерно съдбата си в другите душѝ.

Карикатурната дейност е изкуство. Изкуството е способност, разкриваща интелектуалното чудо, сътворено от Бог в човека. Чрез изкуството и знанието, човек развива най-ценното в себе си – своя интелект, който Бог е сътворил, за да бъде пазител на мъдростта и смирението, и да отблъсква насилието и проливането на невинна кръв. Значителна част от кораничното съдържание е базирано на пъстра художествена илюстрация. Резултатът от делата, които са подплатени с користни цели, е изобразен в Корана като носена от пустинните ветрове пепел. Опитът на човек да наделее над Бог е илюстриран със стремежа на човек да угаси сиянието на земята и небесата, духайки с уста. А този, който не се възползва от знанието е представен като магаре, натоварено със свитъци. Тези и много други примери ясно показват, че Коранът не е лишен от сатиричен похват и в този смисъл представя богат изворов материал за карикатурното изкуство. Но, отличителното в кораничния сатиричен подход е, че той не персонализира злото, грозното и неполезното, а го бичува персонифицирано в чертите на поведението. Целта на Корана не е да осмее дадена личност, а да трансформира злото в добро у човека. Това е съвършенно чувство за усет и съзнание, черти характерни за изкуството. Ето защо, дори осмиването на враждебността и агресията персонализирани в образа на някои от световните диктатори, за които историята и човечеството не са в разногласие, няма да бъде нормативно прието в Исляма, защото не самата личност, а чертите на лошото поведение трябва да бъдат иронизирани. Тогава, как би могла да се персонализира враждебността и агресията в образа на Божий пратеник, нравствен пример за милярд и половина мюсюлмани, и уважавана личност от по-голямата част немюсюлмани по света, според класификацията на американския изследовател Майкъл Харт, който определя пророка Мухаммед за най-влиятелната личност в човешката история. Следователно, подобна персонализация напуска границите на изкуството, тъй като губи чувството за усещане и съзнание. Това не е изкуство. Изкуството е изтънченост и висок нюх. То не е и свобода на словото, защото свободата на словото е да сближава и помирява, а не да сее раздори и омраза. Свободата на словото трябва да изтрива злото от историческата междурелигиозна памет и да обуславя сътрудничество в праведността и справедливостта. В исторически план, Коранът посочва, че нагласите за сътрудничество между пред-ислямските араби съществували, но без да се ограничават в рамката на праведността и доброто, тъй като орбитата на техния живот се трасирала от кръвната връзка помежду им. Тяхното сътрудничество се базирало на племенна егоцентричност, черта, с която се храктеризирал

This study critically examines the notion of jihad which has acquired a pejorative connotation largely due to widespread perception as a religiously motivated military action. In his analysis, the author makes an attempt to determine the meaning of jihad by tracing its linguistic usage in three important texts, pre-Islamic Arabic poetry, the Qur'ān and Ḥadīth. The researcher also tries to observe the evolution of jihad in different contexts. Through such a method, the analysis reveals that the meaning of jihad in pre-Islamic Arabic poetry and Makkan verses of the Qur'ān is not associated at all with military actions. The action of jihad is presented in the poetry merely as efforts to survive in the context of challenges and in the Qur'ān as perpetual struggle for intellectual, moral and spiritual excellence in the field of good deeds. In addition to this principal meaning, the concept of jihad in the Madinan verses and Ḥadīth is mentioned as a need for making efforts in the context of fighting against previously waged war and oppression. The broad scope of jihad, however, was later restricted by the influence of socio-political circumstances and heavily emphasized as strategic military fighting against " the infidels ". Based on its findings and outcome, the study recommends that, with globally growing population of Muslims in contemporary life, it is of paramount importance for interfaith and cross-cultural relations that the concept of jihad ought to be vividly proclaimed and signified in its original and deep meaning as a driving force of individual and public progress. Едва ли бихме се отдалечили твърде много от истината, ако заявим, че значителна част от немюсюлманите, особено днес, добиват цялостно впечатление за ислямската религия от значението на думата джихад. Понятието джихад не просто се превръща в емблема на исляма, но се популяризира на Запад като търговски продукт. Изданията и медийните програми, включващи в заглавието си думата джихад, будят интерес и са доходни. Дори, макар и не без основание, в широка употреба се налагат словосъчетания като: " мюсюлмани джихадисти " , " джихадиски групировки " , " джихадиски ислям " и др. Разпространеният модел на джихада се свързва пряко с немюсюлманите и техните религии. Много често, векове наред, отношението между мюсюлмани и немюсюлмани се демонизира именно чрез думата джихад, посредством която се придава съответно и войнствена същност на исляма. Стереотипният военен портрет на исляма се илюстрира обичайно чрез образа на пророка Мухаммед, извисил се, в състояние на джихад, над " неверниците " с меч в едната си ръка и Корана в другата, ограничавайки избора им до смъртта или исляма. Според американския професор Аслан от Калифорнийския

In this study the researcher examines the claim stating that the Qur'ānic content and the behaviour of the prophet Muhammad ethically devolves with the move from Makkah to al-Madinah or from the state of weakness and dependence to the erection of power and independence, respectively. The implication of such a claim being that Islam is politically oriented and thus heavily opportunistic and aimed at achieving imperialistic goals. To test the plausibility of these assumptions, the author explores the Qur'ānic content studying chronologically the forgiveness imperative in both Makkan and Madinan periods. The act of forgiveness has been taken as a central criterion for observing whether or not the Qur'ānic ethical system fluctuates according to the context of weakness and power. The study concludes that regardless of the socio-political context, the Qur'ān prescribes and evaluates the act of forgiveness as a perpetual universal ethic. In this respect, the position which attempts to relate different ethico-behavioural patterns to each of the contexts of Makkah and al-Madinah seems untenable. Moreover, the Qur'ānic words expressing the idea of forgiveness do not confine its meaning to the outward aspect of human behaviour only, but penetrate to its inward dimensions. This is because in the Qur'ānic forgiveness is firmly related to belief in God and the Day of Judgment.

Усещали ли сте морето, морето на вярата? Заставали ли сте на неговия бряг? Нагазвали ли сте в него? Плували ли сте в простора му? А дали сте се гмуркали в дълбините му? Или просто сте го забелязвали отдалече? Или пък само сте чували за него? Или изобщо не знаете за това море? Тези въпроси и евентуалните отговори на тях в подобен художествен стил, биха очертали ведно сложността на вярата, призива към нея и нейната красота. Художествената картина би ни доближила по-реалистично до житейската действителност; би ни помогнала, отваряйки очите ни към нашата реалност, да преосмислим отношението, подхода и усещането към тези, които просто не знаят за " феномена " ; би ни изкарала от състоянието на утопичност, карайки ни да мислим за нашата връзка с " морето ". По дъното или бреговете му се разхождаме? Или колебливо отдалече го съзираме? Или неустойчиво във вълните му лъкатушим? А може би всеки ден сме в състояние: и на дъното, и на брега; и във вълните, и далечината; а понякога и като трупове, изхвърлени на плажа. За тези, разхождащите се по дъното, или поне за тези, които така се чувстват. Там, където е неустоимата и завладяваща красота, в изумрудения свят на вярата. Където усещането е неописуемо, а атмосферата – спираща дъха. Там, където е най-опасно да се спускаш, защото се обричаш на самота. За тези там: как сте стигнали дотам? А на тези, които са във вълните, на брега и в далечините – със затаен дъх ли ще им разказвате за красотите или ще ги корите, че не знаят нищо за дълбините? Най-важното, с което ще завършим е, че всички ние преминаваме от далечините, през бреговете и вълните към дълбочините, без да принадлежим към никоя от тях. Затова в преломите на душите и живота-да разказваме за опита и преживяванията ни във всички тях, а не като говорители от дълбините да презираме високомерно съдбата си в другите душѝ.

Карикатурната дейност е изкуство. Изкуството е способност, разкриваща интелектуалното чудо, сътворено от Бог в човека. Чрез изкуството и знанието, човек развива най-ценното в себе си – своя интелект, който Бог е сътворил, за да бъде пазител на мъдростта и смирението, и да отблъсква насилието и проливането на невинна кръв. Значителна част от кораничното съдържание е базирано на пъстра художествена илюстрация. Резултатът от делата, които са подплатени с користни цели, е изобразен в Корана като носена от пустинните ветрове пепел. Опитът на човек да наделее над Бог е илюстриран със стремежа на човек да угаси сиянието на земята и небесата, духайки с уста. А този, който не се възползва от знанието е представен като магаре, натоварено със свитъци. Тези и много други примери ясно показват, че Коранът не е лишен от сатиричен похват и в този смисъл представя богат изворов материал за карикатурното изкуство. Но, отличителното в кораничния сатиричен подход е, че той не персонализира злото, грозното и неполезното, а го бичува персонифицирано в чертите на поведението. Целта на Корана не е да осмее дадена личност, а да трансформира злото в добро у човека. Това е съвършенно чувство за усет и съзнание, черти характерни за изкуството. Ето защо, дори осмиването на враждебността и агресията персонализирани в образа на някои от световните диктатори, за които историята и човечеството не са в разногласие, няма да бъде нормативно прието в Исляма, защото не самата личност, а чертите на лошото поведение трябва да бъдат иронизирани. Тогава, как би могла да се персонализира враждебността и агресията в образа на Божий пратеник, нравствен пример за милярд и половина мюсюлмани, и уважавана личност от по-голямата част немюсюлмани по света, според класификацията на американския изследовател Майкъл Харт, който определя пророка Мухаммед за най-влиятелната личност в човешката история. Следователно, подобна персонализация напуска границите на изкуството, тъй като губи чувството за усещане и съзнание. Това не е изкуство. Изкуството е изтънченост и висок нюх. То не е и свобода на словото, защото свободата на словото е да сближава и помирява, а не да сее раздори и омраза. Свободата на словото трябва да изтрива злото от историческата междурелигиозна памет и да обуславя сътрудничество в праведността и справедливостта. В исторически план, Коранът посочва, че нагласите за сътрудничество между пред-ислямските араби съществували, но без да се ограничават в рамката на праведността и доброто, тъй като орбитата на техния живот се трасирала от кръвната връзка помежду им. Тяхното сътрудничество се базирало на племенна егоцентричност, черта, с която се храктеризирал