Александър Николов (СУ "Св. Климент Охридски", Исторически факултет) Параисторични сюжети: От български автохтонизъм към "антички" македонизъм". Македонизмът като идеология, която определя славяноезичното население на географска Македония като отделен етнос, различен от българския, вече има дълга история. Той нанася сериозна травма на развитието на българската нация, като блокира нейното развитие върху обширни територии от Македония и на практика довежда към средата и втората половина на XX в. до оформянето на отделна македонска нация със собствена държава и стандартизиран език на базата на говори от централната част на Вардарска Македония, за които се смята, че са най-отдалечени от стандартния български език. Разбира се, съдбата на българите в т.нар. три дяла на Македония- Егейска, Вардарска и Пиринска, които се оформят като концепция след 1913 г. е различна. Населението на Пиринска Македония влиза в състава на българската държава и като цяло се вписва без особени сътресения в българската национална държава, както и стотиците хиляди преселници от другите два дяла на Македония. Коминтерновският вариант на македонизма, насаждан в България от страна на БКП, оказва влияние върху известна част от левичарски настроената македонска интелигенция. Този коминтерновски македонизъм дори е държавна политика от 1946 до 1948 г. и е свързан с т.нар. насилствена "македонизация" на населението на Пиринска Македония, като влиянието му постепенно е елиминирано през 50-те и 60-те години на XX в., а в наши дни влиянието му е абсолютно маргинално. Съвсем друга е съдбата на българското население във Вардарска и Егейска Македония, което остава под чужда власт. Както отбелязахме десетки хиляди българи-екзархисти напускат родните си места в хода на войните и се преселват в България, образувайки големи преселнически общности буквално в цялата страна. Други избират емиграцията в Новия свят, Австралия или някои европейски страни, формирайки значителна диаспора. Тази емиграция, разбира се, има и чисто икономически причини, а нейната пробългарска или македонистка ориентация варира в различни параметри. В Егейска Македония остава предимно онази част от българоезичното население, която е вярна на Патриаршията, но и тя бива подложена на сериозни репресии от страна на гръцките власти, включително езикови забрани, интерниране и обвинения в колаборационизъм с българските власти в хода на Втората световна война. Сред тази част от това население се развива особена регионална идентичност, която по принцип търси компромис с гръцката национална принадлежност. Това са т.нар. "допии" т.е. "местни", "македонци", които смятат себе си за коренно население и обитават и класическите територии на Древна Македония, включително и околностите на нейната древна столица Пела. Част от тях, обединени около организацията "Виножито", всъщност изповядват и по-радикална форма на македонизма, която е по-близка до държавния македонизъм на съседната Република Македония. Българската национална опция тук е доста приглушена и на практика размита, особено след Втората световна война, когато в Гърция, както и в съседна Югославия, "българин" става синоним на "колаборационист", "фашист" и удобен етикет за разправа с всички противници на официалната гръцка или югославска позиция, които изразяват по какъвто и да е начин дори най-бегли симпатии към българската държава и нация. Център на идеята за македонска нация обаче става Вардарска Македония, където българоезичното население остава мнозинство, показва значителни симпатии към България по време на Втората световна война, поне в началния й период и оказва упорита съпротива на политиката на сърбизация след 1913 г. Именно тук се въплъщават идеите и на Коминтерна, както и някои по-стари концепции, но оформянето на македонската нация се подчинява на два основни принципа- изтъкване на нейната южнославянска, югославска принадлежност и разбира се, обявяването на България за основен враг на македонския народ, което става съвсем открито след 1948 г. и известния разрив между Югославия и СССР. След 1991 г. тази югославска, южнославянска идентичност постепенно бива подменена с автохтонната теория, според която съвременните македонци са преки потомци на "античките" македонци и са произлезли от смесването на тези автохтони със южнославянски племена. Стига се и до отричане изобщо на славянската принадлежност на македонците и се търсят преки връзки между древномакедонския език и съвременния македонски език, макар че и в двата случая имаме спорни моменти около тяхното определение. В случая с древномакедонския език, от който са запазени отделни глоси, съществуват солидни аргументи за отнасянето му към северозападните древногръцки диалекти и диалектите от дорийската група. В случая със съвременния македонски език съществува една солидна традиция, която го определя като част от българското езиково пространство (макар да има и мнения за неговата принадлежност към сръбското езиково пространство или към някаква преходна зона между двата съседни южнославянски езика). Целта на този доклад е да покаже, че идеята за връзка между съвременните славяноезични македонци и древните македонци е доста по-стара от съвременните теории и дори възниква и се разпространява в контекста на Българското възраждане, в което Македония не само взема активно участие, но дори има водеща роля поне в началния етап. Тук не без значение е и фактът, че части от територията на Древна Македония попадат в българското етническо и езиково землище, там където българският и гръцкият елемент биват заварени да граничат в началото на XIX в., когато европейската наука засилва своя интерес към Балканския полуостров. Едва ли трябва да влизаме в детайли относно споровете около древните македони, а именно, доколко те са част от елинската, гръцката общност изначално или са родствено индоевропейско население, което бива елинизирано през V-IV в. пр. Хр. и дава импулс за създаването на световната империя на Александър Велики и цивилизацията на елинизма. Факт е, че след походите на Александър Велики на изток, които започват като отмъщение на елинския свят срещу персите за Гръко-персийските войни, именно гръцкият език и култура се разпространяват дори до Северна Индия и се превръщат в световен феномен, залегнал в основата на гръко-римската антична цивилизация. Именно тези събития и процеси превръщат Македония от изостанало полуварварско царство в истинска империя и придават на името "Македония" значителен "митургичен" потенциал, който кара много народи да търсят връзка между себе си и древните македони и техния прословут владетел Александър Велики. Може би само римляните са техни конкуренти в компонирането на различни етногенетични теории и генеалогии от Античността до наши дни. По силата на различни исторически обстоятелства, върху територията на Древна Македония съвременната епоха заварва компактно българско население, а името Македония се разпростира през XIX в. и върху значителни пространства на север и на изток, които преди това са били смятани за части от Пеония, Дардания, Тракия и други антични области. От друга страна опитът древните македони да бъдат свързани със славянството са много стари. Първопроходец в тази насока е вероятно Винко Прибоевич- францискански проповедник от Далмация, който в първата половина на XVI в. прокарва тази идея в съчинението си Oratio de origine successibusque Slavorum [Слово за произхода и успехите на славяните] Vincentius Priboevius. Oratio de origine successibusque Slavorum.Venetiis. 1532.. Тук той включва в границите на земите на славянските народи и "България, която някога се наричаше Македония" и умело служейки си с антични автори като Квинт Курций Руф обосновава тезата за различието между древните македони и елините, посочвайки, че те подобно на траките, илирите, мизите и даките са част от славянските народи. Естествено славяни са също и Филип Македонски и неговият син Александър Велики. С подобни аргументи Прибоевич обявява за славяни също Блажени Йероним, роден в Далмация, Аристотел, който е роден в Стагира на полуостров Халкидики, вандалския крал Гензерих (свързвайки вандалите с легендарната полска кралица Ванда), редица късноримски императори от Кар до Валентиниан, включително Лициний- съперникът на Константин Велики. Пак там, с. 15-17. Тезите на Прибоевич стават много популярни сред католическите славяни от северозападната част на Балканите. През XVII в. се разпространява и текстът на т.нар. Vita Justiniani с автор някой си Теофил, който провъзгласява императорите Юстин и Юстиниан Велики също за славяни и дори обявява, че те имали първоначално славянски имена Изток и Управда, които заменили със латински такива, за да бъдат по-добре приети от източноримската аристокрация. За славянин бива обявен и Константин Велики, поради родното му място Найсус (дн. Ниш). Текстът на "Животът на Юстиниан" се разпространява от Никола Алемани, ватикански библиотекар, писар и издател на "Тайната история" на Прокопий Кесарийски през 1623 г. Именно той нарича и автора на това съчинение Theophilus praeceptor Justiniani или Theophilus abbas. Всъщност подробности около цялата тази мистификация дава Джеймс Брайс през 1887 г. и от гледна точка на нашия доклад, те не са от такова голямо значение. Bryce, James. "Life of Justinian by Theophilus". English Historical Review, v. 2 (1887), pp. 657-686. Важното е, че отново пресечната точка е Далмация, а обясненията на Брайс по "Живота на Юстиниан", заедно с текста на Прибоевич ни доближават до обяснението за появата на статуята на Александър Велики и на Юстиниан Велики в центъра на столицата на Република Македония- Скопие, въпреки славянския характер на тази държава. Все пак остава въпросът колко рано и как тези идеи, свързани със славянизацията на древните македони проникват и в българска среда. Родоначалникът на съвременната българска историография, Паисий Хилендарски, определено не включва наратива за Древна Македония в своята прочута "История славянобългарска". Не откриваме следи от подобна идея и в съвременната му Зографска история. "Македонската" нишка обаче се появява в "История вкратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски. Николай Аретов отбелязва, че чрез Александър Македонски е направен опит за легитимация на "илирийците" т.е. българите като народ с важно място в историята, тъй като Александър победил "илирийския" цар Перун, но включил илирите във войската си и дори дал на двамата синове на Перун властта над самата Македония, а самият той установява столицата си във Вавилон. Аретов изтъква и широката популярност на средновековните Александрии в първите десетилетия на 19 в., като посочва пример с Габровската преправка на "История славянобългарска" от 1833 г., където е включен превод на Александрията от румънски език и добавена историята за "царствения дар", който Александър направил на българите. Посочена е и т.нар. Александрия от Плевен, където конфликтът между македонците и персите е представен донякъде като конфликт между българите и турците. Аретов се спира бегло и на връзките, които Георги Раковски прави между Александър Велики, древните македони и българите в своята прочута поема "Горски пътник". Аретов, Николай. Национална митология и национална литература. Кралица Маб, С.1 2006, 122-123. Всъщност Раковски се спира много по-подробно на тази връзка в други свои съчинения, но тя не е самоцелна, а е провокирана от споровете около етногенезиса на съвременните българи, който се разгаря през 30-те и 40-те години на XIX в. във връзка с нарастващото национално-църковно движение като първо значително проявление на българския национализъм. Още в зората на формирането на съвременната българска историческа наука, проблемът около произхода на съвременните българи бива силно натоварен с политически контекст. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. се появяват научни трудове, които се опитват да осветлят една по-широка европейска публика по въпроси, свързани с населението на Европейска Турция и в частност с произхода и културните и исторически връзки на българите, които по единодушно мнение, заемат значителни пространства на Балканския полуостров. Не по-малка важност има изясняването на този въпрос и за самите българи, тъй като то би очертало и евентуални бъдещи политически и стратегически насоки на българското движение за национална еманципация. Именно в този контекст се появява от една страна т.нар. “турко-татарска” теория, свързана предимно с имената на западноевропейски учени, като Тунман, Шльоцер и Енгел и от друга страна “славянската” теория, която се опира отчасти на българската средновековна традиция, а също така и на южнославянския илиризъм, с представители като Мавро Орбини и Йован Раич, чиито тези влияят силно и върху формирането на тезите на ранните български възрожденци като Паисий Хилендарски или Спиридон Габровски. Силен тласък на налагането на “славянската” теза дават и трудовете на Юрий Венелин, които оказват влияние върху възрожденски дейци като Васил Априлов и Георги Раковски, определящи задълго основните насоки на научните и обществените дебати относно произхода на съвременните и древните българи. В тази връзка се налага да проследим основните параметри на трите основни теории, а именно "турко-татарската", "славянската" и "автохтонната", които под една или друга форма се разпространяват сред българската възрожденска интелигенция още от първата половина на XIX в. и оставят сериозен отпечатък върху нея, като косвено повлияват и върху наченките на явлението "македонизъм" и особено на неговата "античка" разновидност и до наши дни. “Турко-татарската” теория: Според “турко-татарската” теория съвременните българи са славянизирани потомци на един от евразийските “турко-татарски” народи, който по принцип е много по-близък “по кръв” до турците и унгарците, отколкото до сърбите и русите, въпреки общия си език с последните. Много ясно са очертани нейните параметри от немския учен Йохан Кристиан фон Енгел, който обобщава основните й постулати в съчинението си “История на българите в Мизия” от 1797 г.: "Въпреки това ние твърдяхме в Увода с посочени там добри аргументи, че българите са първоначално татарска нация, значи от един и същ произход с турците. Към горепосочените основания можем да прибавим още: името бесерменьи, което се прикача на българите в руски летописи, означава при турците тяхната собствена нация...Следователно главна тема на българската история трябва да бъде проследяване на славинизирането или пославянчването на българската нация. ” Енгел, Йохан Кристиан фон, История на българите в Мизия. ПИК, В. Търново, 2009 [Engel, Johann Christian v., Geschichte der Nebenländer des Ungrischen Reiches. Geschichte der Bulgaren in Mösien., Johann Jacob Gebauer, Halle, 1797], 60-61. Ерудицията на Енгел е респектираща за времето си, той привлича към тезата си множество средновековни латиноезични и византийски извори, които обвързват българите с историята на евразийските степи и подкрепят тезата, че тяхното заселване на Балканите е част от мащабните миграции на евразийски народи в пределите на Източна и Централна Европа. Енгел обаче приема, че те постепенно са славянизирани, въпреки татарския си произход. Това е станало по времето на Борис, Кирил и Методий и е във връзка с християнизацията и дейността на Солунските братя, като Константин е въвел в България новите букви и новия “господстващ, национален славянски език” което допринесло за “залеза на българо-татарския език”. Макар че отхвърля теорията на Тунман за идентичност на произхода между българи и унгарци, авторът обобщава, че “славянските народи са направили твърде малщо неща, които да зарадват човеколюбивото сърце”. Тяхната история е описвана пристрастно от други, но авторът не вярва: “в софистиката на онези класификатори на народите, които смятат, че славяните са предопределени и прокълнати да бъдат първично груби само защото са славяни.” Съдбата на “българите и илирите “ би се подобрила чрез: “освобождаване от турско иго, което задушава в зародиш всяка човечност...и най-после човешко, европейско, унгарско управление, накратко реализиране на титлата: крал на Унгария и България!” Пак там , с. 291. Политическата натовареност, придадена по-късно на тезите на Енгел до известна степен бламира коректния ерудитски анализ на изворовата база, налична в края на ХVІІІ в., която би могла да осветли изследваните въпроси. Същевременно схващането на родството между турците и древните българи наистина представлява политически нонсенс в условията на османското владичество в българските земи, където българското християнско население е ясно обособено от османските си господари. “Славянската” теория: В полза на “славянската” теория са мобилизирани очевидни езикови и дори религиозни аргументи, формулирани още от Мавро Орбини и Йован Раич и възприети напълно от Паисий Хилендарски, който посочва като свой основен източник именно Мавро Орбини. Така още в 1601 г. дубровнишкият абат отбелязва категорично, че българите са славянски народ, произхождащ от Скандинавия, който мигрирал през Германия на изток и се заселил “върху просторните земи около голямата река Волга, чието име взели, като се нарекли вулгари, а по-късно българи”, а по-късно част от тях се заселили в Тракия. Орбини, Мавро. Царството на славяните, кн. 1, Наука и изкуство, С., 1983, с. 50 [Orbini, Mauro. Il Regno degli Slavi, Pesaro, 1601.] Още по-категоричен е Раич, произхождащ по бащина линия от Видин, който оборва и теорията за идентичност между българите и власите, (впрочем е критикувана и от Енгел), като посочва, че основен аргумент за славянския произход на българите е тяхната езикова близост със сърбите Раич, Йован. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби., Наука и изкуство, С., 1993, 72-76 [Раичъ, Иоаннъ, История разныхъ славянскихъ народовъ найпаче Болгаръ, Хорватовъ и Сербовъ, Санктъ-Петербургъ, 1796].. “Славянската” теория бива подхваната с огромна страст от Юрий Венелин, който остро напада Енгел и заявява категорично в своите съчинения, че “Местното име българи е разновидност на името руси т.е. българите са такъв руски народ, както и поляните (т.е. поляците)....И тъй, българите по отношение на славянския род по никакъв начин не са образували отделно племе, а се включвали в руското...” Венелинъ, Юрий. Древние и нынешние Болгаре въ политическомъ, народописномъ, историческомъ и религиозномъ ихъ отношение къ Россиянамъ. , М., 1829, 198-199. Венелин в полемичен дух отхвърля тезите на Енгел за славянизирането и румънизирането на “първоначалните българотатари”, от който процес произлезли съвременните българи и власи. Идеите му за идентичността между българи и руси, макар и не в най-крайния им вид, добиват широка популярност сред българската възрожденска интелигенция, която упорито се придържа към “славянската” теория, отхвърляйки всякакви научни или квазинаучн тези, които определят древните българи като тюрки, “чуди” т.е. финоугри или пък хуни. Теорията на Венелин, разбира се, отразява и популярните славянофилски или по-добре панславистки идеи, които намират широко разпространение сред руския интелектуален елит през ХІХ в. и стават част от руската външнополитическа доктрина. Те допълват православния поствизантийски универсализъм, който представя Москва като “Трети Рим” и наследник на римовизантийската традиция. Същевременно “славянската” теория съвпада отлично с парадигмата на българския “езиков” национализъм, който представлява основа на българската национална идеология през ХІХ и ХХ в. На базата на този тип национализъм българите се отграничават успешно от своите съседи, (с изключение на сърбите, поради голямата езикова близост с тях), а също така адресират своите аспирации дори към част от мюсюлманското население в българските области, т. нар. помаци, поради факта, че то товори на български диалекти. Паралелно с тези дебати в българското общество, тезата за “татарския” или “монголския” произход на древните българи става любима теза на националистическите кръгове в Сърбия и Гърция. Попаднали в ситуация на конкуренция с надигащия се български национализъм, представителите на тези кръгове експлоатират теорията за неславянските “турко-татарски” българи изцяло в угода на своята пропаганда. В гръцката версия на тази употреба “монголския”или “туранския” произход на българите е доказателство преди всичко за расова и културна непълноценност, в сравнение с “благородния елински етнос”, допринесъл толкова много за европейската и световната цивилизация. Смесването на древните българи със славяните, по никакъв начин не подобрява тази картина и съвременните българи са просто продължение на дивите си прадеди. Особено красноречив в тази посока е гръцкият историк и етнограф Йоанис Калостипис, който посвещава значителна част от трудовете си в борбата срещу българското влияние в Македония и срещу пропагандата на Българската екзархия. В тази своя полемика той не пести расистките квалификации. “От 679 г. за нещастие българите се появяват отново, 200 години след първото им споменаване, туранско племе, което се славянизира с течение на времето в по-късната епоха поради смесването си със славяните. Това племе поради дивотията, безверието, коварството, жестокостта и варварските религиозни обичаи, тъй като беше идолопоклонническо, се нарича от византийските историци “богопротивен, гнусен, омразен Богу и нечист” Kalostypis, Ioannis. Makedonia. Istoritis, Athina 1993 [първо издание 1886], 107. Йоанис Калостипис е особено възмутен от попълзновенията на съвременните му българи да си придадат антични корени, подобни и дори по-древни от тези на елините. "Но българите притежават фантазия, не по-малка от лицемерието им. Там, където до вчера се гордееха да се наричат гърци, представят вече множество документи за етническото си самобитност и то от най-древни времена. Прословуто е комичното им твърдение, че Македония и Тракия се обитават от памтивека от българи и че самият Александър и Аристотел са българи! Благородните туранци, ако не притежаваха все пак някакво стеснение пред историческата истина, биха могли бързо, като все повече и повече развихрят фантазията си да се похвалят по примера на аркадците, че са се появили преди луната. Същността им се разкрива и от твърдението, че от памтивека, от първите години след покръстването на българите, имало автокефална българска църква.” Пак там, 155-156. В сръбската версия древните българи са завладели временно обширни части от Балканите, като са покорили славянски т.е. сръбски племена. Тяхното разселване обаче е ограничено в североизточните краища на България, а в останалите територии се запазва, макар и под българското политическо име сръбският етнос. В западните и югозападните земи той е непримесен, а на югоизток се появява странната конструкция “сърбо-българи”. Пропонент на тези теории е небезизвестният Милош Милоевич, когото критикува дори смятания за създател на македонизма Стоян Новакович Милошевић, Милош. Одломци историје Срба и српских-југославенских земаља у Турској и Аустрији. Београд , 1872..Отражение от тези теории срещаме чак до началото на ХХ в. и по-сетне, когато те са представени в съчинения, стремящи се да докажат напълно изкуствения характер на българската етнонация, конструирана от Великите сили за да пречи на обединителната “пиемонтска” роля на сръбството сред южните славяни. Разбира се, особено яростна е тази полемика в контекста на българо-сръбския сблъсък в Македония. Според Стева Радосавльевич- Бдин, автор на съчинението “История на българизма на Балканския полуостров. Народност и език на македонците”, българите непрестанно са настъпвали на запад, овладявайки Шоплука и Македония и изтласквайки оттам исконното сръбство. За автора словосъчетания като “български славяни” или “славянски българи” са пълен нонсенс, и изобщо не съществува “българска народност”, така както има австрийска държава, но не и “австрийска народност”. Бдин ограничава възможността да има някаква славянобългарска общност само до река Янтра, а оттам започва чисто славянско население с “антска” или “сръбско-славянска кръв” Радосављевић-Бдин, Стева. Историjа Бугаризма на Балканском полуострву,.Народност и jезик Македонаца. Штампариjа Краљевине Србиjе, Београд, 1890., 1-15.. По-късно в много по-изтънчен вид подобни тези ще развива и изтъкният сръбски антропогеограф Йован Цвиич, който получава и широка международна известност Цвиjић, Јован. Балканско полуострво и јужнословенске земље . Део І, Београд, 1922. . Професор Йован Джорджевич, който издава учебник “за средното училище и за народа”, е още по-радикален. Според него през 679 г. на Балканския полуостров се заселват “Блгари” (народ от монголско потекло), които завземат земите до Тимок. Постепенно са асимилирани от по-културните сърби, но им налагат името си и от тогава биват включвани в числото на славяните. Чрез своята Екзархия българите разпространяват църковна организация и сред многобройни сърби, които се наричат поради това “бугари”, но не “блгари”, а истинските сърби ги наричат “бугараши” Ђорђевић, Јован. Историја српскога народа од најстаријега до најновијега доба. Врање, 1901. 8; 255.. На този фон и в обстановка на панславистката пропаганда на Русия по отношение на българите, тезата за “туранските” древни българи определено не е печеливша, независимо от научните или квазинаучните доказателства и дебати в тази посока. Като цяло българите са определяни като азиатски варварски нашественици, които са нахлули в Европа и са покорили брутално местното население, било то византийско или славяносръбско. Тези расистки по своята същност теории, намират подкрепа и в писанията на някои,предимно туркофилски настроени учени, като например антропологът Джон Бедоу, който след измерване на един или два черепа от българските земи, стига до следните резултати: "Физическият облик на българите е трудна и неясна тема: техният морал създава допълнителни затруднения. Те се различават от сърбите в някои отношения благоприятно; в повечето случаи, може би неблагоприятно и въпреки че някои от най-големите им недостатъци са без съмнение онези, които се появяват у раса, която стотици години е била подчинена на друга, не е възможно всички те да са възникнали по този начин.Героическият тип, който се явява сред сърбите, били те мюсюлмани, рая или свободни християни и тържествува сред прекрасните варвари от Черна гора, липсва тук”. За разлика от епическите герои на Англия , Ирландия, Испания и дори Сърбия: “Марко, българският герой....е представен като свиреп грубиян, убиец на жени и предател. Тяхната религия, също така, се издига малко над фетишизма и има съвсем малка връзка с морала. Мъжественост, щедрост, вярност и уважение към жените могат рядко да се очакват от такъв народ. Но тук има работливост, амбиция, усърдие и спестовност до степен, непозната сред сърбите, тук има и желание за знание и капацитет за учене; и въпреки насилствената намеса на Русия и огромното количество от морално и физическо зло, привнесено по този начин, те биха могли постепенно, под подобряващо се управление, да се развият към по-добри неща, от онези, които можем да се надяваме да видим в наше време.” Beddoe, John. “On the Bulgarians”, The Journal of the Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Vol. 8 (1879), pp. 232-239. 3.3 “Автохтонната” теория: Реакцията на българската интелигенция срещу мнения, подобни на това на Джон Бедоу, е болезнена. Изразител на автохтонистките настроения е Георги Раковски, който пръв ясно определя българите като един от най-древните народи на Балканите и на света, разглежда античното население на нашите земи като протобългарско славяноезично, но под имената илири, траки и македонци. Впрочем популярна версия на тази теза откриваме у полския учен Йоахим Лелевел, с чиито възгледи за идентичност между трако-илирите и балканските славяни спори почти същото време Марин Дринов Дринов, Марин. Избрани съчинения, т. І, “Заселение Балканского полуострова славянами”, Наука и изкуство, С. , 1971. ,186-225.,.Така Филип и Александър и дори Аристотел се превръщат в българи, българи отдавна вече е синоним и на славяни и всеки опит за развенчаване на тезата за исконния славянски характер на българската народност и нация бива посрещан остро от българската общественост. Раковски обвързва дори санскритския език, чиито проучвания са един от стълбовете на индогерманистиката през ХІХ в. с древнобългарския език. В своето съчинение “Българска старина”, българският национален водач изказва следната хипотеза. Българите, подобно на повечето древни народи произхождат от “Хиндистан” и “сичките живеющи в Европа народи са преселци въобще от Азия”. Те спадат към клона на индоевропейските или по-точно на “race aryenne, ариянското племе”, а българският език е тясно свързан със санскрит /самскрит, който е основен представител и праформа на “ариянските езици”. Тази теория отхвърля: “скитските и татарските ями, в които тъй немилостиво са ни хвърляли и стари и нови писатели.....Не по-малко отхвърляме и неосновната мисъл...че място първаго появления и разсадник от север на юг, а именно от руските пустини, по които са ни скитали историците неуморно; а не от юго-възток към северо-запад, както е действително и било то първо и най-старо преселение." Раковски, Георги Ст. Съчинения, т. ІІІ, Историография, ред. В. Трайков, С. 1984 , . 379-380. Вж. също Аретов, Николай. Българското Възраждане и Европа. “Индоевропейската тенденция”. http://www.slovo.bg Още в “Ключ българскаго язика” издаден в Одеса през 1858 г., Раковски свързва българите и с галатите на Брем и Болг, с кимерийците или кимврите, с апостол Павел и неговата проповед в Македония през І век, с Александър Велики и Атила, отъждествява древните македонци с българите “българите се звали македонци, както и цяла Тракия е носила името Македония.” и чрез множество етимологии посочва връзките на съвременния му български език със санскрит, тракийски, илирийски и други древни езици. Именно той е сред първите популяризатори в България на ренесансовия славянски мит за славянския произход на Константин Велики, Юстиниан/Управда, Велизарий и свети Йероним от Далмация, оформил се в словенско- хърватска и по-късно в “илирийска” среда. Раковски, Георги Ст. , Ключ болгарскаго язика , Хелиопол, С. 2008 [първо издание, Одеса, 1858]103. Теориите на Раковски намират отзвук сред част от българската възрожденска общественост, особено в зоните на най-остро противопоставяне между българи и гърци, където “автохтонността” на българското население е трябвало да бъде доказвана ежедневно. Така, в дописка от Енидже Вардар до в. “Македония” местните жители се самоопределят като: “соединени Българи, жители на Вардарската околия или на старата Македонска столнина “Бела”, по турски денеска “Енидже Вардар” и се позовават на: “древни извори на най-старата история на Македония, на която столнината град Бела[т.е. Пела] беше извор на народолюбие крайно....”. Иванов, Йордан. Българите в Македония, , фототипно издание, С., Наука и изкуство, 1986 , 320. Подобно настроение откриваме и в дописка от Воден до в. "Право" от 1870 г., където се описва как: “млади воденчани, потомци, разбервя ся, Филиппови и Александрови, и облечени по тукашний стар македонский народен обичай....кои биле, спроти как се научих....воденски бугари ученици от новоотвореното им двоемесечно бугарско училище”, които започват да пеят в църквата на: “любимий и сладчайший ни матерний старобългарский език. Това беше хубаво и лепопевшите македончиня с младенческия си глас, привлекваха вниманието на сите искрени родоезиколюбци...." Възраждането в Македония, Архив Йордан Анастасов, Материали от българския възрожденски печат, ДА “Архиви” и Унив. Издателство “Св. Климент Охридски”, С., 2009 , 184. С такива ранни любители на “параисторията”, наречени от него “македонисти” се сблъсква между 1860 и 1871 г. Петко Славейков, който узнава от тях, че “македонците” са отделен народ, различен от “българите-татари”,и са народ с древни славянски корени на Балканите. Славейков, Петко Р.. “Македонският въпрос”, Събрани съчинения, т. 7. Публицистика, С. Български писател, 1981, 21 – 24. Дебатът между Марин Дринов и Гаврил Кръстевич: В този ключ се разиграва и дебатът между Марин Дринов и Гаврил Кръстевич, който пръв лансира в българска среда “хунската” теория за произхода на прабългарите. Дринов гневно възразява срещу тезите на Кръстевич, който е принуден да се брани срещу набиращия скорост в академичната и политическа сфера харковски професор. В крайна сметка в яростната полемика победител, разбира се е Дринов, докато Кръстевич е принуден да обяснява, че хуните всъщност са славяни. Дринов е още по-категоричен, когато на свой ред заявява, че каквито и да са били древните българи, чието име носи съвременният български народ, той е изцяло славянски и е потомък не на древните българи, а на славянските племена, които са влезли в състава на българската държава в Ранното средновековие. “Славянизмът” на съвременните българи е доказателство за тяхната връзка с Русия, с Европа и с балканската древност, тъй като древните траки, илири или македонци са разглеждани почти през целия ХІХ в. от множество учени като протославянско население Аретов, Николай. Национална митология, 122-123; Stamatopoulos, Dimitrios. To Vizandio meta to ethnos. Alexandria, Athina, 2009, 146-182.. Заключението на Дринов е категорично: “Истина ли те са хуни или не, разбират ли се под техните имена българи или не, това нам не ни влази в работа. Главното е да знаем, че те не са словене, не са ни нито бащи, нито чичове. Тям не трябва да им се дава място в нашата история, както си нямат в нея място и тези Българе, които Г. Крьстьович ходи да издирва в Азиатска Сарматия и за които иска да докаже, че са тождествени с хунните. Не са тези Българе праотците на наший народ, нито сме пък ние техните унуци. Утургури ли са тези Българе и уногундури и уроги и кутругури, хунни ли са или не са хунни, от татарско ли са потекло или от монголско нам ни е все едно. Наший народ се е токо нарекъл с тяхното име, но не се е родил от тях, ние им носим името, но в жилите ни не тече тяхна кръв." Дринов, Марин. “Хунни ли сме?”. Периодическо списание на БКД., год. І, кн. 5-6, с.210-238, Браила, 1872. Впрочем харковският професор-българин не по-малко яростно се нахвърля и върху тезата за автохтонния произход на славянобългарите и посочва, че славяните са заселили в късноантичната и ранносредновековната епоха Балканския полуостров идвайки от север, т.е. от пределите на съвременната му Руска империя. Могъщата фигура на Дринов така или иначе доминира българската историческа мисъл поне до края на ХІХ в., въпреки намесата на друг не по-малко авторитетен учен, Константин Иречек, който в своята “История на българите” предава доста по-балансирана картина на средновековната българска история и подчертава неславянския компонент при формирането на средновековната българска народност на Балканите, който първоначално приема за “чудски”, следвайки тезата на своя предшественик Павел Йосиф Шафарик и приемайки, че става дума за малко етническо ядро, което е било славянизирано Иречек, Константин. История на българите. Наука и изкуство, С., 1978. 144-146 [Jireček, Konstantin. Dějiny národa Bulharského., Videň, 1876. ] . Георги Пулевски и зараждането на македонизма като небългарска парадигма в българска среда. В хода на дебатите, които пръв много ясно отразява П. Славейков в своята статия "Македонският въпрос", се появява неголяма, но очевидно набираща скорост група, която се опитва да се разграничи от "татарската" теория по един радикален начин, като прегръща отделна македонска, славянска, но и автохтонна идентичност. Тази идентичност позволява на нейните привърженици да се противопоставят на гръцките и донякъде на сръбските претенции в Македония, но същевременно разбива зараждащото се българско национално единство и всъщност улеснява гръцката и сръбската пропаганда, макар и това да не е винаги съзнателна цел. В тази връзка се появяват и първите опити за представяне на македонците като отделен народ. Пионер в това отношение е Георги Пулевски от Галичник- странна фигура, участник в Освободителната Руско-турска война, в боевете на Шипка и в освобождението на Кюстендил, а после и в Кресненско-Разложкото въстание, изявен поборник и същевременно един от първите глашатаи на тезата, че македонците не са българи, а народ от славянско, коренно за Балканите потекло, който е тясно свързан с ореола на цар Александър. Тези свои идеи, Пулевски излага в т.нар. "Триязичник", издаден в Белград през 1875 г. Ћорђе М. Пульевски. Речник от три jeзика с македонски, арбански и турски. кн. II. У Државноj штампариjи. Београд, 1875. До каква степен той е бил под влияние на сръбските тайни служби е въпрос на допълнително изследване. Факт е, обаче, че представя македонският език като нещо отделно от българския. За него българският и руският език са най-близко родствени, а македонският е родствен на хърватския и бошначкия и същевременно най-близък до църковнославянския език. Славяните от Македония заемат според него пространството между Шар и Доспат в югоизточната част на Европа и наричат езика си миячки, което значи "чист разговор". Славяните са дошли от Азия и после са се населили в Европа, а в Македония живеят старославяни, различни от останалите славянски народи, включително от сърби и българи. Именно на тези славяни са дали книгите Кирил и Методий. Българите носят името на река Волга в Русия, откъдето са дошли, името сърбин е "християнско и мушко", а сърбите са дошли от север в "римски Илирик" и са заели земите на Сърбия или Сърбадия, които той изброява след това подробно. Македония, която заселват също такива преселници от север, заема според Пулевски земите, които и до днес традиционно се смятат за част от географската област Македония, но с някои допълнения като Самоков и Дупница на североизток например. Пак там, 40-45.На въпроса за отечеството, Пулевски отговаря "Наше отачаство се вельид Македония и ние се именуваме македонци" , а по-надолу посочва следното: "Македония била пофальена у време цара вельиког Александра. И сега под владением ньеговог царског вельичества, ельифшапли Абдул Азис, азамет, най-славна йе. И мие при живодта негова, живуваме, сите льуди кои сме у Македонию као брача.". Пак там, 62-67. Пулевски дава и определение на термина народ, според което: "Народ се вельид льуди, койи се от еден род и кои зборувайад еднаков збор и койи живувайед и се другарад еден со други и койи имаед йеднакви обичайи и песни и весельа, тийе льудите ги викайед народ и место, во койе живувад народ се вельид отечество од той народ. Така и Македонциве се народ и местово ньивно йе Македонийа." Така в самото навечерие на българското освобождение, неслучайно може би, в Белград се появява и първият текст, в който славяните в Македония биват определени като нещо различно от българите и сърбите. Съдбата на самия Пулевски, както отбелязахме е сложна и противоречива. Той доживява последните си дни в София като поборник и в редица документи е описан или се посочва сам като българин, но същевременно написва още редица текстове, които представят Македония и македонците като нещо отделно. В своята поема от 1882 г. "Самовила македонска", публикувана от Кузман Шапкарев във вестник "Марица" Пулевски протестира горко срещу невъзможността на Македония да се съедини с България. http://www.strumski.com/biblioteka/?id=1265 (посл. достъп, 10 октомври 2017): На хиляда осум стотини седумдесет осмо лето; Тога Руси повладае све отоманство, И пол хостроф одсвоже, та Цариград обколие, В свити Стефан се сместие и се сложие. Турчин даде свит слобода, а потвърди свободител. На княжество сви Българи, а си владаетъ. Македонци Бога молие, поживи ни избавителя. Дай му Боже много летно действие. Оту нас ни ослободи, в кралевину македонску. Да се съединимъ с еднородних наедно. А енглиска учини пречка, крена глава обяви бой. Та никому непрепятсвува, токмо само нам. Через назе да ни разделит, од наших бракя Българи Подобни мисли той изказва и в молбата си до Народното събрание с искане за поборническа пенсия. ЦДИА, София, ф. 708, оп. 1, арх. ед. 397, л. 5-6. и сл.: Господа! Народни представители! Състоянието на бедност ме принуди да представям моите свидетелства, че съм участвал като войвода в Руско-турската война, за освобождението на нашата татковина, но за нещастие нашата земя остана неосвободена и несъединена Същевременно Пулевски се посвещава на написването на монументален труд, който нарича "Славяно-македонска обща история", и който остава неиздаден. В последната си граматика, наречена "Язичница. Содержающа староболгарски язик, а уредена ем исправена, да се учат болгарски и македонски синове и керки." той представя македонския език като наречие на българския език Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него., Унив. изд. "Св. Климент Охридски", София, 1992, стр 41., докато в по-ранната си "Слогница речовска за славяно-македонското население" представя славяно-македонското наречие като нещо отделно. Тези хаотични възгледи на човек необразован, но пълен с енергия и с искрено желание да помогне на своя народ, останал под властта на османците и не осъществил обединение със свободните си братя, по-късно ще доведат до появата и на други подобни теории, като тази на Мисирков. Angelopoulou, Anna. "Ethnos ke glossa sta Valkania. I ikona tou ergou tou Gjorgija Pulevski (1822/23-1893) stin istoriografia tou PGDM". Praktika, Thessaloniki, 185-198 Но след Освобождението на България ранният македонизъм като регионално явление, което се заражда в българска възрожденска среда и отразява предимно желанието на българите в Македония да бъдат пропорционално представени в общите национални движения за просвета, култура и църква, ще прерастне в антибългарска доктрина, която като цяло подкопава единството на българската нация и в крайна сметка довежда до нейното трайно разцепление, чиито негативи търпим и до днес. БИБЛИОГРАФИЯ: КИРИЛИЦА: Аретов, Николай. Българското Възраждане и Европа. “Индоевропейската тенденция”. http://www.slovo.bg Аретов, Николай. Национална митология и национална литература. Кралица Маб, С.1 2006. Венелинъ, Юрий. Древние и нынешние Болгаре въ политическомъ, народописномъ, историческомъ и религиозномъ ихъ отношение къ Россиянамъ. , М., 1829. Възраждането в Македония, Архив Йордан Анастасов, Материали от българския възрожденски печат, ДА “Архиви” и Унив. Издателство “Св. Климент Охридски”, С., 2009. Ђорђевић, Јован. Историја српскога народа од најстаријега до најновијега доба. Врање, 1901. Дринов, Марин. Избрани съчинения, т. І, “Заселение Балканского полуострова славянами”, Наука и изкуство, С. , 1971. Дринов, Марин. “Хунни ли сме?”. Периодическо списание на БКД., год. І, кн. 5-6, с.210-238, Браила, 1872. Енгел, Йохан Кристиан фон, История на българите в Мизия. ПИК, В. Търново, 2009 [Engel, Johann Christian v., Geschichte der Nebenländer des Ungrischen Reiches. Geschichte der Bulgaren in Mösien., Johann Jacob Gebauer, Halle, 1797]. Иванов, Йордан. Българите в Македония, , фототипно издание, С., Наука и изкуство, 1986. Иречек, Константин. История на българите. Наука и изкуство, С., 1978. 144-146 [Jireček, Konstantin. Dějiny národa Bulharského., Videň, 1876. ] Милошевић, Милош. Одломци историје Срба и српских-југославенских земаља у Турској и Аустрији. Београд , 1872. Орбини, Мавро. Царството на славяните, кн. 1, Наука и изкуство, С., 1983, [Orbini, Mauro. Il Regno degli Slavi, Pesaro, 1601.] Пулевски, Георги. Самовила македонска. 1882: http://www.strumski.com/biblioteka/?id=1265 (посл. достъп, 10 октомври 2017 Пульевски, Ћорђе М.. Речник от три jeзика с македонски, арбански и турски. кн. II. У Државноj штампариjи. Београд, 1875. Радосављевић-Бдин, Стева. Историjа Бугаризма на Балканском полуострву,.Народност и jезик Македонаца. Штампариjа Краљевине Србиjе, Београд, 1890. Раич, Йован. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби., Наука и изкуство, С., 1993, [Раичъ, Иоаннъ, История разныхъ славянскихъ народовъ найпаче Болгаръ, Хорватовъ и Сербовъ, Санктъ-Петербургъ, 1796]. Раковски, Георги Ст. , Ключ болгарскаго язика , Хелиопол, С. 2008 [първо издание, Одеса, 1858]. Раковски, Георги Ст. Съчинения, т. ІІІ, Историография, ред. В. Трайков, С. 1984. Славейков, Петко Р.. “Македонският въпрос”, Събрани съчинения, т. 7. Публицистика, С. Български писател, 1981, 21 – 24. Цвиjић, Јован. Балканско полуострво и јужнословенске земље . Део І, Београд, 1922. ЦДИА [Централен държавен исторически архив], София, ф. 708, оп. 1, арх. ед. 397, л. 5-6. и сл. Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него., Унив. изд. "Св. Климент Охридски", София, 1992, стр 41. ЛАТИНИЦА: Angelopoulou, Anna. "Ethnos ke glossa sta Valkania. I ikona tou ergou tou Gjorgija Pulevski (1822/23-1893) stin istoriografia tou PGDM". Praktika, Thessaloniki, 185-198 Bryce, James. "Life of Justinian by Theophilus". English Historical Review, v. 2 (1887), pp. 657-686. Beddoe, John. “On the Bulgarians”, The Journal of the Anthropological Institute of Great Britain and Ireland, Vol. 8 (1879), pp. 232-239. Kalostypis, Ioannis. Makedonia. Istoritis, Athina 1993 [първо издание 1886]. Priboevius, Vincentius. Oratio de origine successibusque Slavorum.Venetiis. 1532. Stamatopoulos, Dimitrios. To Vizandio meta to ethnos. Alexandria, Athina, 2009.